Смъртта не е краят (Битие 49:29-50:26)

/проповед/

Когато таткото на тригодишната Катя се прибрал у дома от работа, я заварил да плаче неутешимо – нейната костенурка била умряла. Жена му казала: „Аз не мога да я успокоя, ти се оправяй.“ Първо бащата казал, че ще отиде в магазина и ще й купи друга костенурка. Но Катя знаела, че животът не може да премине от една костенурка в друга и продължила да плаче.

Тогава баща й казал: „Знаеш ли какво, ще й направим погребение.“ Дъщеря му не знаела какво означава „погребение“, затова той й обяснил: „Погребението е голям фестивал в чест на костенурката.“ Тя не знаела какво означава „фестивал“, затова баща й казал: „Погребението е като рожден ден. Ще ядем торта и сладолед, ще пием Кока кола, ще купим балони и всички деца от квартала ще дойдат да играете заедно – само защото костенурката е умряла.“ Сълзите на Катя спрели и тя отново била щастлива.

Тогава се случило нещо невероятно. Те погледнали надолу и видели, че костенурката се движи.Тя била жива! Няколко секунди тя вървяла енергично, както винаги. Бащата не знаел какво да каже. Но Катя веднага се ориентирала в ситуацията. С цялата невинност на тригодишно дете, тя погледнала баща си и казала: „Тате, хайде да я убием“.

Моята първа среща със смъртта беше на погребението на баба ми. Бях малък и единственото нещо, което си спомням е воплите на жените и черните дрехи, с които бяха облечени хората. Цялата атмосфера беше тягостна и потискаща. Гледах всичко това и не можех да разбера защо трябва човек да си отива завинаги и да кара другите да страдат. Струваше ми се многонесправедливо.

Много години по-късно, баща ми почина в болницата. Беше болен от много болести и лекарите бяха безсилни. Обстановката пак беше потискаща. Благодарен съм, че поне можах да го изпратя в последния му час. Издъхна в моите ръце.

Днес, в информационния век в който живеем, хората си отиват от този свят без да им отдадем нужното внимание и достойнство. Повечето хора умират в неуютни болници, сред чужди хора, лекари и сестри, с тръби и катетри висящи от телата им, далеч от своите близки.

Яков умря в своето легло вкъщи, заобграден от тези които обича и тези, които го обичаха. Днес нуждата от специализирано лечение ни кара да отидем в болницата. И една неочаквана смърт ни откъсва от близките без да сме имали възможност да си вземем сбогом.

Може и да нямаме контрол над начина, по който идва смъртта, но можем да решим как да се отнасяме към нея. И от тази последна глава от Битие можем да научим повече за отношението, което Бог иска да имаме към смъртта, от всяка друга глава в Стария завет.

Първо, тук виждаме как се променя отношението на Яков към смъртта. В предходните глави Яков скърби за загубата на Рахил, а след това и за Йосиф, за когото предполага, че е умрял. Когато Вениамин трябваше да отиде в Египет, за да докаже почтеността на братята, Яков не разреши, защото се страхуваше да не изгуби и него.

Когато най-после Яков научи, че Йосиф е жив и той го видя, беше вече готов да умре. Но това щеше да стане чак след още 17 години в Египет.

Тогава Яков каза на синовете си:

Битие 49:29-32 Аз се прибирам при народа си; погребете ме с бащите ми в пещерата, която е в нивата на хета Ефрон. 30 В пещерата, която е в нивата на Махпелах, която е срещу Мамврий в Ханаанската земя, която пещера Авраам купи заедно с нивата от хета Ефрон за собствено гробище. 31 Там погребаха Авраам и жена му Сара; там погребаха Исаак и жена му Ревека; и там погребах аз Лия. 32 Нивата и пещерата, която е в нея, бяха купени от хетите.

Тук за втори път Яков дава наставления да бъде погребан в пещерата в нивата на Махпелах в Ханаан, заедно с дядо си Авраам, баща си Исаак, техните жени и жена му Лия. След тези наставления той е готов да отиде при своя Господ:

Битие 49:33: „А когато Яков свърши поръчките към синовете си, изпъна нозете си в леглото и издъхна, и се прибра при народа си. Тогава Йосиф прегърна баща си, плака върху него и го целува. 2 И Йосиф заповяда на служещите му лекари да балсамират баща му; и лекарите балсамираха Израил, 3 като работиха над него пълни четиридесет дни; защото толкова е пълното време за балсамиране; и египтяните го оплакваха седемдесет дни. “

Забележете, че само за Йосиф се казва, че е плакал и целувал лицето на баща си. И следдългата процедура по балсамиране и оплакване, характерна за египтяните, Йосиф искаразрешение от фараона да погребе баща си в Ханаан. Неговата молба е удовлетворена.

И Йосиф, придружен от голяма египетска делегация и своето семейство, пътуват до мястото за погребение. Самата погребална церемония е толкова внушителна, че прави силно впечатление на местните жители.

Битие 50:11: „А ханаанците, жителите на онази земя, като видяха жалеенето при Атадовия харман, казаха: Египтяните имат голяма жалейка; затова мястото, което е оттатък Йордан, бе наречено Авел-мисраим (Египетско ридание).

При Ададовия харман процесията спира и е организирана 7-дневна жалейка, проведена специално за да може египтяните да изкажат съболезнованията си за последен път. Оттам семейството на Яков отива до пещерата Махпелах, където в семеен кръг е погребан Яков.

След като са изпълнили волята на баща си, семейството се връща до Атадовия харман, откъдето заедно с египтяните отпътуват обратно за Египет.

Дотук говорихме за Йосиф и неговата скръб по баща му, но не казахме нищо за неговите братя. Какви чувства вълнуваха тях при неговата смърт?

Битие 50:15: „А когато видяха Йосифовите братя, че умря баща им, казаха си: Може Йосиф да ни намрази и да ни възвърне жестоко за всичкото зло, което сме му сторили.“

Очевидно тяхната скръб остъпваше място на едно по-силно чувство – вина. В миналото те бяха разяждани от ревност и омраза към Йосиф и само присъствието на техния баща ги спираше да не посегнат на живота му. Но когато им се удаде сгоден случай, те се отърваха от него.

И сега, години по-късно, ги измъчваше вина. Още не бяха разбрали, че Йосиф им е простил,макар че бяха минали 17 години, в които той всекидневно им доказваше това. Те си казаха, че сега, когато Яков го няма, Йосиф ще си отмъсти, както те бяха чакали да са далеч от баща си, за да го елиминират. Затова те намислиха план.

Битие 50:16-18: „Затова, пратиха да кажат на Йосиф: Преди да умре, баща ти ни заповяда: Така да кажете на Йосиф: Прости, моля ти се, престъплението на братята си и греха им, злото, което ти сториха... А Йосиф се разплака, когато му говориха. После отидоха братята му, паднаха пред него и рекоха: Ето, ние сме ти слуги.“

Отговорът на Йосиф е пример за това как да отговаряме благочестиво на нечестивопреследване:

Битие 50:19-21: „А Йосиф им каза: Не бойте се; нима съм аз вместо Бога? Вие наистина намислихте зло против мене; но Бог го обърна за добро, за да спаси живота на много люде... Така че, не бойте се; аз ще храня вас и децата ви...“

Отмъщението принадлежи на Господа. Йосиф не можеше да си присвои прерогативите на Бога. Бог беше използвал злото, сторено от братята му, за добро. Как можеше Йосиф да се сърди!

Последните стихове на книгата ни пренасят след още 50 години. Йосиф е на сто и десет годинии е видял правнуците на Еврем. Синовете на Манасиевия син Махир са се родили на неговите колене. И малко преди смъртта си, подобно на баща си Яков, Йосиф казва на братята си: 

Битие 50:24: „Аз умирам; Бог ще ви посети, и ще ви заведе от тази земя в земята, за която се е клел на Авраам, Исаак и Яков.“ 

И след това ги кара да се закълнат, че ще занесат костите му в Ханаан. И той, както Яков,вярваше, че в бъдеще Израел ще се върне в Обещаната земя. И двамата бяха балсамирани – тялото на Яков, за да бъде отнесено и погребано в Махпелах, а тялото на Йосиф – за да бъдатвърнати костите му в Ханаан след изхода от Египет.

И в книгата Изход 13 гл. виждаме как Мойсей изпълнява неговата воля. Смъртта на Яковпредизвика пътуване до Ханаан, за да могат израелтяните да погледнат още веднъж земята, в която щяха да се върнат при изхода. А смъртта на Йосиф непрекъснато им напомняше, че един ден този изход ще се състои. „Аз умирам; Бог ще ви посети и ще ви заведе ... в земята, за която се е клел на Авраам, Исаак и Яков.“

Така стигаме до края на една епоха - епохата на патриарсите и края на една прекрасна книга. Тя започна със създаването на човека в съвършената градина и завършва с два ковчега – един в Ханаан и един в Египет. Какъв тъжен край! Ако Мойсей пишеше книга днес, най-вероятно нямаше да може да намери издател за нея. 

Но, всъщност, глава 50 не е краят на историята. Мойсей ще напише още 4 книги, а Бог ще вдъхнови написването на още 61 до завършването на Библията. И в последните глави на последната книга Откровение, ние отново се връщаме в рая.

Откровение 21:1-2: „И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя бяха преминали; и море нямаше вече. 2 Видях и святия град, новия Ерусалим, да слиза от небето от Бога, приготвен като невеста, пременена за своя съпруг…”

Откровение 22:1-5 „река с вода на живот, бистра като кристал ... извираше от престола на Бога и на Агнеца и течеше насред улицата му. 2 И от двете страни на реката имаше дърво на живота ...Нощ няма да има вече; и няма да имат нужда от осветяване от светило или от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветява. И те ще царуват до вечни векове.“

Написвайки Битие, Мойсей искаше да каже и на нас, бъдещите поколения, че смъртта не е краят. Много години Яков гледаше на смъртта като на край. Смяташе, че смъртта ще го избави от всичките му неволи, затова я чакаше с такова нетърпение. Това мислят и тези, които избират самоубийството като край на своите страдания. Но трагедията е, че тази смърт е само началото на една необратима съдба.

Веднъж говорих с един човек и той заяви, че вярва в прераждането. Но аз му показах стиха в Евреи 9:27, където Библията казва: „И тъй като е определено на човеците веднъж да умрат, а след това настава съд.“

В Египет Яков промени гледището си за смъртта. Той разбра, че даже и Бог да беше взел неговия любим син, един ден Яков щеше да го види отново. Защото има живот след смъртта!

Битие 49:33: А когато Яков свърши поръчките към синовете си, изпъна нозете си в леглото и издъхна, и се прибра при народа си.

В същото бяха убедени и Авраам и Исаак:

Битие 25:8 „И Авраам издъхна, умря в честита старост, стар и сит от дни; и се прибра при народа си.“

Битие 35:29: И Исаак, като издъхна, умря стар и сит от дни, прибра се при народа си; и синовете му Исав и Яков го погребаха.

Твоето гледище за смъртта има голямо значение. Ако смъртта е краят, тогава няма смисъл да се стремиш към небето и да избягваш ада. Тогава самоубийството е изкушаваща опция. Ако няма живот след смъртта, тогава както казва светът, „яж, пий и се весели, защото утре ще умреш.“

Но ако гледаме на смъртта като начало, не край, тогава ние ще правим всичко възможно, за да изправим взаимоотношенията си с Бога чрез вяра в Сина Му. Тогава няма да се страхуваме от смъртта и няма да се притесняваме да говорим за нея. Дори можем да я приветстваме, защото тогава ще отидем в присъствието на Бога заедно с онези вярващи, с които сега сме разделени от смъртта.

Исус ни казва, че в дома на Отца Му Той е приготвил жилища за нас (Йоан 14:1-3). Те ще бъдат много по-прекрасни и просторни от най-добрите къщи и дворци на земята. Дори Версайският дворец е само тяхна бледа сянка!

Апостол Павел също ни насърчава с думите:

1 Солунци 4:16: „... сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христос ще възкръснат по-напред; 17 после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господа.

Мойсей, Йоан и Павел говорят спокойно и с увереност за смъртта. Не е така с невярващите. Те всякак се стремят да избягват темата. Смъртта се нарича с ефемизми – ние не казваме, че хората умират, а че почиват или си отиват, или ни напускат. Дори лекарите не смеят да кажат на болния или близките му, че е болен от нелечима болест и умира. Хората намират утеха в скриването на истината от болния.

Трагедията с опита да се заобиколи темата за смъртта е, че умиращият прекарва последните дни и часове от живота си в заблуда. Вместо да си вземем сбогом и да кажем важните неща, ние използваме последните мигове, за да говорим за тривиални неща.

Вместо това, ако нашият близък е невярващ, можем да използваме последните му часове, за да му споделим благата вест и да го водим в молитва на покаяние. А ако е вярващ, можем даговорим с него с увереност за новия дом, в който ще се пресели. Мъката от раздялата винаги е голяма, но за вярващите тя е само временна. Eдин ден, ако упазим вярата, ще се видим отново. Ако сме убедени в това, тогава нашата вяра и радост в тъгата ще бъде искрена и видна за всички около нас.

Неотдавна видях следното фейсбук съобщение на вярващи от една от църквите ни в Америка:

“В 5:20 тази вечер нашия тати завърши състезанието си и си отиде у дома. Той беше удивителен човек и ние сме съкрушени, но щастливи, че неговата вяра сега стана виждане. Планираме възпоменателната служба да се проведе в понеделник вечерта, на 22 май. Допълнително ще съобщим точното време и място. Нямаме думи да изразим благодарността си за огромната любов и подкрепа, която получаваме от всички вас. Черпим сила от вашата подкрепа и ви благодарим от все сърце. Чет ви обичаше – обичаме ви и ние.

Джордж, Дани, Мери, Сюзън и Джейн”

Ние, вярващите в Исус, не бива да падаме в капана на отричането на смъртта и избягването на темата за нея. Яков и Йосиф гледаха на смъртта не като на край, но като начало. Те знаеха, чеедин ден ще се видят отново с тези, които обичат в присъствието на Господа.

Но не и братята на Йосиф. Те смятаха, че със смъртта на Яков Бог ще престане да се грижи за тях. Но научиха, че Божията любов не зависи от присъствието на дадени хора. Бог е суверен и може да се грижи за нас дори когато ни изглежда, че сме сами и нямаме ничия подкрепа.

Възможно е и ти да мислиш, че смъртта е краят. Да се опитваш да избягваш тази тема. Ако е така, тогава знай, че страхът от смъртта показва липса на вяра в библейското свидетелство за живота след смъртта. Можеш да криеш или потискаш този страх, но не можеш да го избягваш безкрайно.

Предлагам ти нещо друго: ти можеш да се учиш от хора като Авраам, Исаак, Яков и Йосиф. Те повярваха в Този, който един ден щеше да победи смъртта:

В Йоан 11:25,26 Исус каза: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли в това?

В нашия град има много магазини. От време на време те затварят и слагат надпис: „Затворено поради ремонт“. В продължение на месец-два обновяват интериора и след като отворят отново, не можем да ги познаем – изглеждат много различни! Нещо такова се случва и след смъртта на вярващ човек. Той излиза от тялото си, докато то се поправя и обновява. И при неговотовъзкресение вътрешният човек ще се нанесе в обновеното тяло.

В края на живота си известният евангелизатор Муди казва: „Някой ден ще прочетете във вестниците, че Дуайт Муди от Ийст Нортфийлд е мъртъв. Не вярвайте ни на една дума на това! В онзи момент ще бъда по-жив, отколкото съм сега. Ще съм се възнесъл високо, извън товастаро глинено обиталище в дом, който е безсмъртен – тяло, което смъртта не може да докосне. Тяло, подобно на Неговото славно тяло. Бях роден в плът през 1837 г. Родих се в Духа през 1856-та. Роденото от плътта може да умре. Роденото от Дух ще живее вечно.“

1 Коринтяни 15:55-58: „О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?“ 56 Жилото на смъртта е грехът и силата на греха е законът; 57 но да благодарим на Бога, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос.

Нека се помолим. 

Излез от лабиринта (Битие 35:1-29)

/проповед/

Прочит: Битие 35:1-12.

Колко от вас са шофьори? А колко от вас се оправяте добре с посоките, докато шофирате? Aз често се бъркам, особено когато карам по улици, които не познавам. След едно събиране трябваше да закарам един от присъстващите до дома му. На отиване той ми показа как да стигна до тях, но на връщане възникна проблем.

Там улиците бяха непознати за мен и не знаех как да изляза от карето. Завих по една улица, но се оказа грешната. И след това тя ме отведе в други погрешни улици, докато накрая напълно се обърках. Лутах се доста, докато изляза от лабиринта. Бях само на няколко километра от моя апартамент, но ми отне дълго време да изляза на булеварда и да се прибера.

Когато Яков побягна от Исав, Бог му се яви във Ветил и той обеща, че ако Бог е с него и се върне с мир, Господ ще бъде негов Бог. Миналият път видяхме как след като живя 20 години в Падан-Арам, Бог напомни на Яков за обета му да се върне в родния дом.

И Яков тръгна. Той се страхуваше как ще го посрещне брат му, но Бог вече беше работил в сърцето на Исав и на мястото на желанието за мъст бе сложил братска любов.

И след тази среща, вместо Яков да изпълни обета си да се върне във Ветил, той остана първо в Сокхот, а после в Сихемовия град Салим (33:17,18). Този престой от около 10 години едва не унищожи семейството му. Сякаш не можеше да излезе от лабиринта на своето честолюбие и измама.

Направих справка за произхода на думата лабиринт. Тя идва от гръцката митология и означава сложна структура, измислена от Дедал за цар Минос, за да може той да затвори в него един минотавър (митично същество, състоящо се от мъж и бик). Но Дедал построил лабиринта толкова хитро, че едва успял да се измъкне оттам.

Яков също бе използвал хитрост в живота си и сега се мъчеше да излезе от лабиринта, в който беше попаднал. Беше само на няколко километра от Ветил, но беше далеч от Бога на Ветил.

Много християни днес са в същото състояние като Яков. Външно могат да показват, че са близо до Господа, но вътрешно са престанали да уповават на Него. Тази глава ни помага да излезем от лабиринта и да се върнем у дома.

Бог беше говорил на Яков да се върне във Ветил (31:3,13), но той беше останал цели десет години в Сихем. През това време се бяха случили ужасни неща.

Единствената дъщеря на Яков, Дина, беше изнасилена. Двама от синовете на Яков, Симеон и Левий, бяха изклали мъжете в Сихем, за да отмъстят за сестра си. Синовете на Яков бяха плячкосали града и бяха взели жените и децата в плен(вж. Битие 34). Съседните на Сихем градове можеше всеки момент да ги нападнат.

И в началото на 35 гл., Бог казва на Яков: „Стани, иди във Ветил и живей там; издигни там олтар на Бога, Който ти се яви, когато бягаше от присъствието на брат си Исав.“ Излез от лабиринта, върни се у дома. Този път Яков чува заповедта ясно. Удивително е как слухът ни се подобрява, когато преминаваме през криза!

На един мъж се струвало, че трудно комуникира с жена си и решил, че тя имапроблеми със слуха. Решил да провери без тя да знае. Една вечер, тя била обърната с гръб и от другия край на стаята той прошепнал: „Можеш ли да ме чуеш?“ Не последвал отговор. Приближил се малко по-близо и отново попитал: „Сега чуваш ли ме?“ Отново не получил отговор.

Тихо се приближил по-близо и прошепнал същите думи, но пак нямало отговор. Накрая дошъл точно зад нея и казал: „Сега чуваш ли ме?“ За негова изненада чул ядосания отговор: „За четвърти път, да!“ Проблемът не е, че Бог не ни говори, а че ние не чуваме! Но слухът ни се подобрява, когато преминаваме през криза.

Когато сме в беда, ние се сещаме да коленичим и да се помолим. А когато коленичим, единственото място, където да можем да погледнем, енагоре. 

Ние трябва да сме много благодарни, че Бог не е като нас. Като родители ние понякога крещим и си изпускаме нервите, когато децата ни не се покоряват. Когато ние не се покоряваме, това натъжава нашия небесен Баща, но Той ни оставя да направим това, което сме си наумили и да жънем горчивите плодове на греха. „Каквото посеете, това ще и пожънете.“ (Гал. 6:7). И след това, когато няма накъде другаде да се обърнем, Той отново ни говори и ни напомня това, което преди ни е казал.

Тук Бог отново напомня на Яков да изпълни клетвата си, дадена когато бяга от Исав – казва му, „Стани, иди във Ветил“. Яков бе изгубил ценно време. Ако сеопитваш да минеш по заобиколен път до твоя Ветил (името означава ‚Божий дом‘), знай че няма да намериш това, което търсиш. Ще се загубиш в лабиринта. Ще загубиш много време и накрая Той пак ще ти напомни къде иска да отидеш.

И сега Яков си е научил урока:

Битие 35:2-3: „Тогава Яков каза на домочадието си и на всичките, които бяха с него: Махнете чуждите богове, които са у вас, очистете се и променете дрехите си; да станем и да отидем във Ветил; там ще издигна олтар на Бога, Който ме послуша в деня на бедствието ми, и беше с мене в пътя, по който ходих.“

В 34 гл., когато научава за изнасилването на Дина, той остава пасивен (може би защото Дина беше дъщеря от нелюбимата му жена Лия) и това довежда до саморазправата на неговите синове. Тук той се проявява като истински лидер. Казва на семейството си да махнат чуждите богове, донесени от дома на Лаван и взети от плячката от Сихем. Идолопоклонството щеше да продължава да изкушава израелтяните и по време на робството в Египет, по време на завладяването на Обещаната земя и по време на пророците.

„Може би ти си казваш, да, но сега не живеем в езически времена. А и аз съм християнин, това не ме засяга.“ Но идоли са не само малките фигурки, на които са се молили в древността. Идол е всяко нещо, което отклонява вниманието и поклонението ти от Бога и което има повече влияние в живота ти от Бога.

Кои са съвременните идоли? За някои това е несвятата троица секс, наркотици и рокендрол, но има и друго трио – власт, пари и удоволствия, описано в 1 Йоан 2:16 – „похотта на плътта, пожеланието на очите и тщестлавието на живота“. А какво да кажем за футбола, работата, интернет? Списъкът е безкраен. Лабиринтът е дълъг.

Има ли нещо, на което позволяваш да управлява живота ти? Яков каза на семейството си да се очисти от своите идоли. От какво иска Бог да очистиш живота си? Има ли идоли, които още криеш в живота си? Ако да, нищо чудно, че още не можеш да излезеш от лабиринта и да се посветиш изцяло на Бога. Да отидеш в твоя Ветил.

За Яков и семейството му завръщането във Ветил поставя ново начало на живот в посвещение. Яков иска там да издигне олтар на Бога, „Който ме послуша в деня на бедствието ми, и беше с мене в пътя, по който ходих.“ (35:3) Бог е винаги с нас, дори да не го съзнаваме. Дори тогава, когато грешим и сме непокорни. Той е този, който отговаря, когато го призовем в напаст.

Яков поема инициативата и действа като духовен лидер на семейството си. Показва пътя за изхода от лабиринта. И всички покорно му предават идолите си. Това е пример за нас, които сме съпрузи и бащи. Нашите съпруги и деца очакват да поемем инициативата и да поведем семействата си. Те искат да ни последват. Искат да ни уважават.

За много от нас няма да е лесно, ако досега не сме го правили. Ще отнеме време да свикнем. Но Бог е създал семейството и е поставил мъжът да е глава в него. Ако откликнеш на призива си, Бог ще благослови семейството ти. А ако ти си съпруга на невярващ съпруг, моли се той първо да захвърли своите идоли. Едва тогава Бог ще го направи лидерът, който искаш да имаш.

Яков дълго бягаше от лидерските си задължения, но тук го направи. Поведе семейството си вън от лабиринта. Идолите бяха закопани под „дъба, който бе при Сихем“ (35:4). Това вероятно е същият дъб, където Бог се беше явил на Авраам, след като той влезе в обещаната земя (12:6). На това място един ден Исус Навиев, подбуден от примера на Яков, щеше да призове народа да махнат чуждите богове, които са сред тях (24:23).

Битие 35:5: „И тръгнаха; и Бог докара страх върху околните градове, така че не преследваха Якововите синове.“ Околните градове се страхуваха, защото бяха чули за трагедията в Сихем. Същевременно, виждаме как след като Яков се покори на Господа, Господ го защити, като всели страх у съседните народи.

Иронията е, че цял живот Яков се беше борил със своя страх от от Исаак, от Лаван, от Исав. Никой не се страхуваше от него. Но сега страхът от Бога го защитаваше. Бог може да постигне много повече, отколкото ние можем чрез нашите тайни кроежи.

Никой не преследва Яков и семейството му по пътя и те безпрепятствено стигат до Ветил. Четем в ст. 6 и 7:

„И тъй, Яков дойде в Луз, (който е Ветил), в Ханаанската земя, той и всичките люде, които бяха с него. И там издигна олтар, и наименува мястото Ел-Ветил, защото, когато бягаше от брат си, там му се яви Бог.“

Яков най-накрая изпълни обета си пред Бога. Дойде във Ветил, издигна олтар и нарече мястото Ел-Ветил, Бог на Ветил (35:7), за да си спомня първото Божие откровение там. Там, в Божието присъствие, той беше у дома си.

И Бог пак се яви на Яков и го благослови. Отново му даде името Израил – може би за да му напомни, че неговата идентичност не се основава на неговите собствени постижения, а на това, което Бог е направил за него.

И Бог потвърди завета си с Яков, като му се разкри с името, което първо каза наАвраам – Ел Шадай, Бог всемогъщи. Обеща му много наследници (и царе!) иземя така, както обеща на Авраам и Исаак. Всеки, който се посвети на Бога, ще бъде благословен!

Някои смятат, че след като предадат живота си на Христос, всичко в живота на християните ще тече по мед и масло. Но „благословен“ не означава безпроблемен! Не беше нужно Яков да чака дълго след обновяването на завета, за да се увери в това.

В 35:8 се споменава смъртта на Девора, Ревекината бавачка. Тя дълги години беше служила вярно в дома на Исаак, а през последните години се беше присъединила към Яков. Може би така авторът на Битие, Мойсей, намеква и за смъртта на Ревека, но избягва директно да я спомене, заради заговора й срещу Исаак (гл. 27). Това трябва да напомня на всяка жена да не мами съпруга си.

Освен Девора, в тази глава са споменати още две смърти – тези на Рахил и на Исаак. Рахил умира при раждането на втория си син, когото назовава „Вен-Они, което значи Син на скръбта ми. Родилните болки са фатални за нея и можем да разберем защо му е дала това име, но представете си как би се чувствал той:

„Здравей, как се казваш?“ „Казвам се „Депресия“. „Как си, Депресия?“ „Чувствам се ужасно.“ За щастие, Яков, чиято скръб е облекчена от раждането на 12-тия му син, го наименува „Вениамин“, което означава Син на десницата ми. Това е единственият син, на когото Яков дава име, което отново говори за решението му да бъде истински лидер на семейството си.  

Смъртта на Рахил означава, че Яков трябва да избере нейна заместница. За да не избере Вала, слугинята на Рахил, Рувим решава да легне с нея. Той знае, че веднъж опозорена, Вала ще стане омразна за Яков и тогава той ще се обърне към Лия, неговата майка. Освен това, с този акт Рувим вероятно иска да покаже, че той е законният наследник на Яков.

Но Рувим си направи грешно сметката. Той загуби правото на първороден, което е дадено на Юда, от който се раждат много царе и най-накрая Господ Исус Христос. Левий пък придобива правото да стане свещеник. Двойната порция от наследството отива при Йосифовите синове Ефрем и Манасия. Грехът е винаги лош съветник.

Всичко това стана след като Яков отиде във Ветил. Когато излезе от лабиринта на егото и се върна у дома при Бога. Божието присъствие и вярност обаче не означават липса на изпитания. Той иска да имаме увереност, че дори в най-големите беди Бог е с нас и ние можем да уповаваме, че Той ще ни помогне да преминем през тях.

За разлика от мъчителната смърт на Рахил, Исаак умира „стар и сит от дни“, на 180 г., след като Яков идва при него в Кириат-Арба. Там е и брат му Исав и двамата погребват баща си. Преди много години те се бяха разделили заради баща си. Сега събират, за да го погребат. Грехът разделя, покорството на Бога внася мир.

Най-накрая, след 30 годишно отсъствие, Яков се завърна у дома. Последните 10 години беше само на няколко километра от дома си, но същевременно толкова далече от него.

Колко различна е тази негова опитност от живота на Исус? Яков дойде в Сихем въпреки Божията воля, а Исус дойде на земята по Божията воля. Яков беше географски близо до дома, но духовно далеч от Бог Отец. Богочовекът Исус беше географски далеч от небесния си дом, но духовно едно с Бог Отец.

Но тук виждаме и прилики между нашия главен герой и Исус. Яков призова хората си да махнат чуждите богове, да се очистят и променят дрехите си, и да започнат нов живот. Исус призовава всички хора да премахнат чуждите богове, да облекат дреха на праведност и да започнат нов живот с Бога. Яков дойде във Ветил, Божия дом и издигна олтар, за да прослави Бога. Исус дойде в Ерусалим и принесе себе си на олтара, за да прослави Бог Отец.

И Яков беше благословен от Бога с много земя и голямо потомство, от което щеше да се роди Месия. Яков щеше да бъде наследен от много царе, но най-великият от тях щеше да притежава земята и да бъде Господ и Лидер на всички духовни деца на Яков.

Яков дълго се лута в лабиринт, но накрая се върна у дома при Бога. Чувстваш ли се така, сякаш 30 години си се лутал в лабиринт? Сякаш 10 години си бил толкова близо до Бог, но все си решавал да минеш по заобиколния път? И се отдалечаваш, вместо да се приближаваш до Бога?

Познавам един човек, който като тийнейджър не послуша вярващата си майка относно това къде да продължи средното си образование. Вследствие на това учи нещо, за което Бог не го беше призовал и загуби още 2 години, за да се подготви и кандидатства в специалност, в която беше призован.

И там, а не на предишното място, го срещна Бог. Луташе се в лабиринта на своята гордост и изгуби много време. Накрая дойде у дома, при Бога. Този човек бях аз.

Понякога може да гледаме на живота си и да виждаме в него много грешки и лутане. Виждаме падения и провали. Тогава трябва да спрем и да благодарим на Бога за пътя, който сме извървяли. Бог търпеливо чака момента, когато ясно ще чуем неговия глас. И тогава ще станем лидера, който иска да бъдем. Ще излезем от лабиринта и ще се върнем у дома.

Нека се помолим.

__

БПЦ "Нов живот" Варна

12.03.2017 г.

Викторина върху Битие (1-21 глава)

В момента в нашата църква разглеждаме книгата Битие в поредица от 26 проповеди под мотото "Евангелието в книгата Битие". Пуснах тази викторина върху първите 21 глави, но реших да я кача и тук, в случай че някой иска да я използва.



© БПЦ "Нов живот" Варна