Monday, May 25, 2020

В началото беше Словото (Йоан 1:1-14)


/проповед/
Виц. Първи учебен ден. Ученик държи химикал в ръцете си и пита седящия до него: „Брат, откъде се сменяше за кирилица?“ „Не помня, брат. Питай даскала.“
Увод: Днес е 24 май. Училищата са пусти, класните стаи са празни, абитуриенти няма да има. Но въпреки това, ние имаме повод да празнуваме и да кажем: Честит празник на българската писменост, книжовността и християнската просвета! За някои това е просто празник на българската азбука. Буквите са важни, те са формата, но още по-важно е съдържанието, което се предава с буквите.
Като християни ние знаем, че нашата азбука е създадена, за да достигне до нас преведеното на български език непогрешимо Божие Слово. „В началото беше Словото.“ Това са първите думи, които Константин-Кирил Философ превежда на български! „В началото беше Словото“ и то, Словото, е темелът, върху който се изгражда всяко успешно общество. Затова 24 май е най-вече празник на християнската просвета.
Тези думи са препратка към разказа за сътворение в Битие 1 гл. Но вместо „в началото Бог сътвори небето и земята“, Йоан казва, „В началото ... Словото. Кое е това Слово? За гърците това е бил рационалният принцип, който управлява цялата вселена. Евреите от друга страна, използват думата, когато говорят за Бога.
И Йоан продължава – това Слово беше у Бога, тоест то не беше Бог Отец. И това слово беше Бог. Това озадачаващо твърдение в първия стих на евангелието е дешифрирано малко по-надолу в главата. Там разбираме, че Йоан говори за второто лице на Божествената Троица - Божия Син Исус Христос.
В началото беше Словото. И всичко изглеждаше прекрасно. Но от Битие 3 гл. човекът обърна гръб на Бога и Бог предаде хората на „развратен ум да вършат това, което не е прилично“ (Римляни 1:28). В различна степен това се отнася за всички народи и етноси. Не правим изключение и ние, българите.
Затова днес, на 24 май, ми се ще да си спомним отново за делото на братята Кирил и Методий, и техните ученици. Ще направим това в светлината на Божието слово. Ще разгледаме именно Йоан 1:1-14, за да видим какво Библията е донесла на нашите предшественици и каква промяна може да извърши в нашия народ днес.
1. Словото носи светлина (Йоан 1:4-5,8-9)
Представете си следната картина: Празник е. Целият град се стича с радостна глъчка към близката дъбрава, където е издигнато капището. Пред него има огромен, забит в земята меч. Местният болярин, който е и жрец, пристъпва към него, коленичи и отправя молитва към него за помощ в предстоящата битка с врага. След това дава знак и няколко юнаци заколват приготвените за жертвоприношението животни. Той поръсва с кръвта им меча и ги хвърля в огромния огън, запален в средата на сборището.
Всички са във възторг, но кулминацията тепърва предстои. Встрани са вързани и няколко роби и деца, които са приготвени за жертва на боговете. Случаят е важен – предстои война, затова са нужни и човешки жертви. Страдалците плачат и викат за помощ, но радостните възгласи на тълпата заглушават техния плач. Слънцето, месечината и всички стихии трябва да бъдат омилостивени. Един след друг, първо големите, а след това и децата са убити с камъни. Жрецът издига ръце към небето в екстаз и се покланя. Цялото множество коленичи и отдава почит на идолите.
След като жертвоприношенията са приключили, започва веселбата. Под звуците на гусли хората подемат бесовски песни. Момци с калпаци и девойки с кръшни снаги излизат напред и се хващат на хорото. Хората се черпят с вино, поднесено в обковани със сребро и злато черепи на убити войници в предишни боеве. Не забравят да възлеят и на идолите. Настроението се повишава, съзнанието се замъглява и постепенно тълпата преминава в оргия...
Сигурно вече се чудите кой е този див и варварски народ? Това не е разказ на очевидец в древността, а мой опит за възстановка по сведения на презвитер Козма, патриарх Фотий, Теофан, арабския автор Ибн-Фадлан, Теофилакт Охридски и др. Тези сведения се отнасят не за някой друг, а за ... българите.
Според неподправените исторически свидетелства вярата на българите до 864 г. се определя като елинизирана варварска религия с човешки жертвоприношения и мистически обряди. Нашите предци са се покланяли на слънцето, луната и другите звезди, не на Тангра, както сме учили в училище. Покланяли са се на слънцето, но не са виждали истинската Светлина. Живели са в духовен мрак.
Само няколко години по-късно патриарх Фотий ще напише в "Окръжно послание до източните патриарси": "Но и българите, народ варварски и христоненавистен станаха толкова много склонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се обърнаха към Християнската вяра."
Как така от езически нашият народ е възприел един съвсем различен светоглед и начин на живот само няколко години по-късно?
Отговорът дава апостол Йоан:
Йоан 1:1-4 „В начало беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. 2 То в начало беше у Бога. 3 Всичко това стана чрез Него; и без Него не е станало нищо от това, което е станало. 4 В Него беше животът и животът беше светлина на човеците.“
„В началото беше Словото...“ Оттук захваща своя превод на Библията Константин-Кирил Философ, използвайки за това дадената му от Святия Божи Дух глаголица.
И дотогава в българските земи е имало християнски общности. Знаем, че ап. Павел е минавал през тях, а ап. Андрей е проповядвал по бреговете на Черно море. В края на 4 и началото на 5 век Никита Ремесиански е проповядвал сред траките.
Но до идването на Аспаруховите българи в църквите по нашите земи се проповядвало предимно на гръцки език. Ползвали са се гръцки ръкописи на Стария и Новия завет, но те са били разбираеми за малцина.
Както пише Черноризец Храбър за българите в съчинението си „За буквите“, „бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки. Когато се кръстиха, бяха принудени да пишат словенската реч с римски и гръцки букви без устроение.“
Когато по поръка на императора Константин-Кирил Философ е изпратен във Великоморавия през 862 г., той приема този призив. С тази цел и с Божията помощ създава глаголицата, която по-късно намира своето разпространение в България.
Благодарение на глаголицата и особено на опростяването ѝ в кирилица, Божието слово става разбираемо за всички българи. То е онзи двуостър меч, който „пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва тайните и намеренията на сърцето.“ (Евреи 4:12)
За силата на Библията да променя не само хора, но и цели нации, големият български писател Иван Вазов казва: „Аз не зная под небето друга книга, по-могъща и тъй всеобща каквато е Библията... Там, дето Библията се знае и чете, злините са случайни, а добродетелите са трайни спътници на живота.“
Днес много се спори за това какви са били по народност Солунските братя. Изтъква се, че първоначално те са изпратени като мисионери не в България, а в Моравия от византийския император Михаил III. Спори се и за мотивите на цар Борис да се покръсти през 864 г.
Но по-важно е, че нашите просветители Кирил и Методий, заедно с техните ученици Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий са били посветени християни. Техните сърца са скърбяли, като са виждали българите и другите народи около тях да тънат в мрака на невежество, идолопоклонство и суеверие.
Каквито и да са били конюнктурните съображения по онова време, истината е че вярата в Бога е била онази движеща сила, накарала блестящите умове на Кирил, Методий и техните ученици да създадат българската азбука. За да може тя да стане средството, чрез което Светото Писание да достигне до българите в обширната Българска държава.
Ако ние днес сме народ със своя култура, държава и история – то това дължим на дейността на Солунските братя и на техните ученици. Те изведоха нашия и много други народи от мрака на езичеството и религиозното невежество и ги насочиха в пътя на Христовата светлина.
Озарени от тази светлина, нашите прадеди превръщат страната ни в мисионерски център. В книжовните школи в Преслав, Охрид, а по-късно и в Търново, се обучават свещеници. В скрипториите на по-големите манастири се превеждат, пишат и преписват религиозно-философски произведения, жития и книги. Въпреки съпротивата на Сатана, умовете се просвещават, светогледите се променят. Езичеството отстъпва територия.
Както Константин Величков казва в стихотворението си „Св. Кирил и Методий“, „Вий пръснахте между нас/ светлото ученье ново,/ първи път от ваший глас / чухме името Христово.“
В началото беше Словото. Бог изговори Слово и каза, да бъде Светлина. И стана светлина. Преди 1155 години тя огря и разпръсна тъмнината по нашите земи. Но не напълно. „Светлината свети в тъмнината; а тъмнината не я схвана (ст.5)“
Това са хората, чийто ум богът на този свят е заслепил, за да не ги озари светлината от славното благовестие на Исус Христос (2 Кор. 4:4). Както по времето на Кирил и Методий, така и сега все още има хора, които живеят без Бога.
Да живееш без Бога означава да живееш в мрак. Такъв човек не знае защо живее, откъде идва и къде отива. По думите на Симеон Попов, той е като кух орех – отвън хубав, а отвътре – нищо.
Истинската светлина е Словото Исус Христос. Само тя може да освети сърцето на човека и да извади на показ всичко в него. „Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае?“ (Еремия 17:9)
Затова на днешния празник е редно да се запитаме, осветявам ли аз сърцето си със светлината на Словото? Какво виждам там, когато го чета?
2. Словото дава живот (ст.3,4)
Но за да е възможно тази Светлина да озари сърцето ни, нужно е да разберем, че Той е първопричината за всичко. Йоан казва:
Йоан 1:3,4 „Всичко чрез Него стана; и без Него не стана нищо от това, което е станало. В Него бе животът и животът бе светлината на човеците.“
При сътворението Бог изрече Слово и извика в съществуване живота в различните му форми. Бог е източникът на живота за всяко създание и за всичко, което съществува. Той е фонтанът на живота. И Той дава не само физически живот, но и възражда за нов духовен живот. Думата живот се използва 36 пъти в евангелието на Йоан.
Както Словото, Логосът, е било източник на живот при сътворението, както продължава да вдъхва в ноздрите на всеки човек дъха на живота (Битие 2:7), така Исус Христос е източник на живот за душата. Ефесяни 2:1 казва, „И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове.“
Именно този живот на новорождение е причината България да бъде възродена и трансформирана от една езическа и варварска страна в държава, която достига своя златен век и се нарежда до най-напредналите в духовно отношение държави в света. 
Но как ние получихме този нов живот? За него бе пролята скъпоценна кръв. Бог изпрати Своя Единороден Син на кръста.
2 Коринтяни 5:21 „Който за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога.“
Тази праведност се постига не чрез дела, тя е резултат от вяра в спасителното дело на Исус на кръста. Там Исус нанесе фатален удар на смъртта, за да отвори дверите към нов живот.
Йоан описва така този най-велик момент в човешката история:
Йоан 1:12-13 „А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, тоест на тези, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога.
Братя и сестри, приятели, Исус дойде при нас, за да можем ние да отидем при Отца. Исус стана човек, за да може ние да станем христоподобни. Исус бе арестуван, за да бъдем ние свободни. Исус бе осъден, за да може ние да бъдем амнистирани. Исус бе прободен, за да можем ние да бъдем изцелени. Исус стана беден, за да бъдем ние богати в Него. Исус изпи горчивата чаша, за да можем ние да пием Живата вода. Исус взе нашия грях, за да облечем Неговата праведност. Исус каза: „Свърши се!”, за да можем ние да имаме ново начало. Исус умря, за да можем ние да имаме живот.
И най-удивителното е, че Неговата саможертва за човечеството кара всеки, който повярва в Него, да промени живота си. И често тази промяна на свой ред изисква жертва за другите.
Как иначе да обясним саможертвата за вярата, свободата и благоденствието на народа ни на такива достойни личности като първият мъченик за вярата Боян-Енравота, Евтимий Търновски, Васил Левски, Христо Ботев, Кочо Чистеменски, Харалан Попов, Димитър Пешев, митрополит Неофит, десетки свещеници и много пастири?
Йоан 15:13 „Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си.“
Един човек загубил жена си и единствения си син. Един ден видял да гори в пламъци къщата на съседите. Възрастната жена, собственик на къщата, била спасена, но в нея оставал нейния внук. Съседът не се поколебал. Влязал в къщата, грабнал детето и се спуснал по желязна тръба по фасадата на къщата, но жестоко изгорил двете си ръце на нажеженото желязо. Скоро след пожара бабата на детето починала и докато градският съвет се чудел какво да прави, се явили двама мъже, които поискали попечителство над детето. Единият бил баща, който изгубил сина си и искал да осинови момчето. Другият бил съседът. Той просто показал изгорените си ръце. Това било достатъчно. Градският съвет дал момчето на него.
Днес за настойничество над умовете и сърцата на българите се състезават много религии и идеологии. Но само Христос идва при нас и показва двете си пробити от гвоздеите на Голгота ръце.
Той дойде на земята и стана един от нас, за да умре за теб и мен. Йоан казва:
Йоан 1:14 „Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, че беше пълно с благодат и истина.“
Но веднъж въплътено в личността на Исус Христос, То продължава да живее чрез Неговите ученици, които продължават делото на благовестие на своя Учител. Тези, които го познаят и приемат, биват трансформирани от Неговата слава.
3. Словото работи и днес.
Да, Словото дойде и заживя между нас, но не всеки го позна. „Той бе в света; и светът чрез Него стана; но светът не Го позна. У Своите Си дойде, но Своите Му не го приеха.“ (ст.10,11)
В човешкото битие има един тъжен факт. Колкото повече постигаме, толкова повече забравяме благодарение на Кого сме това, което сме. Не правим изключение и ние, българите.
Днес, макар и свободен политически, нашият народ пъшка под робството на греха. Нашата родина е раздирана от корупция, от скандали, от убийства, кражби и изнасилвания. Наркомания, порнография, проституция, алкохолизъм и хазарт вземат тежък данък и изсмукват живителните сили на България.
Днес, в условия на пандемия българите са уплашени и несигурни - за живота си, за работата си, за хляба си, за утрешния ден. Защо е така? Защото ние сме обърнали гръб на Спасителя и отново сме станали христоненавистен народ. Забравили сме оръжието, което може да ни направи силни – Божието Слово!
Имаме нужда да се въоръжим с меча на Словото, който пронизва душата и духа, да се огледаме в огледалото на вътрешния ни човек.
Но как да го направим? Какво щяха да ни посъветват Константин Кирил Философ и брат му Методий? Мисля си, че те биха казали...
... Бяха нужни десетки години труд и огромни усилия, за да може езическият ни народ да се обърне към християнството. Бе нужно кръвта на мъчениците да напои земята, за да може от нея да израстнат цветята на вярата и промяната.
Затова, не се отчайвайте. За Бога няма нищо невъзможно. Първо, нужно е покаяние. Нужни са пост и молитва.
2 Летописи 7:14 „и народът Ми, който се нарича с Моето име, се смири и се помоли, и потърси лицето Ми, и се отвърне от нечестивите си пътища, тогава ще послушам от небето, ще простя греха му и ще изцеля земята му.“
Ние като църква трябва да се покаем за греховете си – нашите и на народа си. И след това, биха казали Солунските братя, посветете се на делото на благовестието, като тичате с постоянство в призива, който Бог ви дава към прицелната точка Исус:
Евреи 12:1-2 „Затова и ние, като сме заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека отхвърлим всяко бреме и греха, който лесно ни оплита, и нека тичаме с издръжливост в поставеното пред нас поприще, 2 като гледаме на Иисус, Начинателя и Завършителя на нашата вяра, който заради предстоящата Му радост издържа кръста, като презря срама, и седна отдясно на Божия престол.“
Братя и сестри, представете си как ще изглежда България, ако само 10% от българите вярваха в Исус Христос и имаха страх от Бога? А ако бяха 30? 50%?
Миналата година средно на ден са умирали 296 българи. Колко от тях са имали възможност да чуят благата вест? Колко от тях са били спасени?
Ако ние като църква се покаем и работим посветено за разпространение на благовестието, нашата родина ще изглежда като райска градина. И още по-важно, десетки, може би стотици хиляди безценни души ще бъдат спасени и освободени от робството на греха и страха.
Йоан 8:31,32 „Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте мои ученици. И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.“
1 Йоан 4:18 „В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха.“
Искрено покаяние, усърдна молитва и неуморна работа – това биха казали Исус Христос и нашите християнски просветители. Някой ще каже, това е прекалено висока цена. Не съм готов да я платя. Трябва да гледам семейство, да работя, да се грижа за възрастните си родители...
Но ако ние започваме и завършваме деня си със Словото, преведено от Кирил и Методий, достатъчно е само да помолим Святия Божи Дух да действа чрез нас и да Му се покоряваме – там, където сме. На едни е дадено да са на фронтовата линия и да завладяват територия за Бога, а на други – да работят в тила. Да се трудят тихо и невидимо зад кулисите за напредъка на благовестието. Но всички ние сме войници в Христовата армия, а в нея няма уволнение!
Били Греъм казва: „Ние сме Библиите, които светът чете. Ние сме веруюто, от което светът се нуждае. Ние сме проповедите, които светът чува.“
Може би тези около тебе няма да прочетат друга библия освен тебе. Какво четат, когато общуват с теб?
„И тъй, идете, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века.“
Това биха ни казали и братята от Солун и техните ученици. Идете.
Ако Словото на благовестието успя да трансформира всяко общество, до което се докосна през тези 2000 години, то може да го направи и днес! Затова и в църква „Нов живот“ продължаваме да насърчаваме, мотивираме и предизвикваме хората да четат, изучават и прилагат Словото! „В началото беше Словото.“
Заключение
В началото беше Словото и то промени българския народ. Днес, когато ние отстъпихме от него, можем да бъдем променени отново. Нуждаем се от нови Кирило-Методиевци, които безстрашно да декларират победата на възкръсналия Христос над всички демонични сили и човешки философии. Готов ли си да бъдеш един от тях?
Когато Константин Философ е изпратен на диспут с мюсюлманите, при пристигането си вижда, че за да поругаят и осмеят тамошните християни, те са нарисували демонски образи отвън върху вратите на всички християни. Тогава домакините му лукаво го питат, „Философе, можеш ли да разбереш какво значи това?“
Константин Кирил им отговаря: „Виждам демонски образи и си мисля, че вътре живеят християни, поради което демоните стоят отвън, понеже не могат да живеят с тях. А където няма този знак отвън, там демоните спокойно си живеят с обитателите на дома.“
Нека да се молим и да работим, за да може Животът да съживява мъртвите и Светлината да изгрее в мрака, за да бъдат прогонени демоните от нашето мило отечество. Амин!
_________
24.05.2020 г.
БПЦ "Нов живот" - Варна


Monday, May 18, 2020

Божията любов (Малахия 1:1-5)


/проповед/
Едно дете в неделното училище казало: „Г-жо, не мога да разбера нещо.“ „Какво не можеш да разбереш, Гошко?“ „Ами в Библията пише, че децата на Израел са преминали Червеното море, нали?“ „Да, точно така.“ „И че децата на Израел са завладяли Обещаната земя, нали?“ „Да“. „И че децата на Израел са построили храма.“ „Да, така е.“ „И децата на Израел са отишли във Вавилонски плен.“ „И това е така,“ казала учителката. „Какъв е въпросът ти?“ „Ами искам да знам какво са правили възрастните през цялото време?“
Днес започваме ново изучаване и ще говорим за децата, извинете, възрастните в Израел. В продължение на 7 седмици ще разгледаме последната книга от Стария завет – Малахия. Това е една от най-пренебрегваните книги в Библията, но както ще видим, това е незаслужено, защото нейното послание е актуално и важно и за нас днес.
Книгата започва с думите „Пророческото слово от Господа към Израил чрез Малахия“ (1:1). В оригинал на староеврейски „пророческо слово” e “товар, бреме“. Още с тях Бог ни подготвя, че онова, което ще прочетем, няма да е лесно или незначително, а ще е нужно усилие, за да го понесем. То няма да гали слуха, а ще разтърси духа ни. Така и трябва да бъде, когато четем Божието слово. „Не е ли словото Ми като огън, заявява ГОСПОД, и като чук, който троши скала?“ (Еремия 23:29)
Това слово Бог отправя чрез пророк Малахия до Израел 600 години след основаването на царството Израел и 400 години преди раждането на Спасителя. И Той иска то да достигне и до нас.
Забележете, че макар и това пророчество да е тежко за приемане, то не е насочено срещу Израел, а е към Израел. Бог не иска да ги унищожи, а да ги върне при Себе Си. Затова аз реших да избера като мото на цялата поредица думите „Върнете се при Мене“.
Какво се беше случило досега в историята на избрания народ Израел? Бог призова Аврам да напусне родния си дом в Ур Халдейски (днешен Ирак) и да отиде в Обещаната земя. Аврам се покори, Бог ги умножи, но по-късно бяха поробени в Египет за 400 години.
След това, под предводителството на Мойсей и Исус Навиев те се върнаха и завладяха Обещаната земя. Дълги години те живяха в идолопоклонство и изневерявяха на Господа с боговете на съседните народи. След това Бог им даде царство, но след Соломон Израел се раздели на Северно царство – Израел (десет племена) и южно царство, Юда (две племена).
Северното царство беше завладяно от Асирия и десетте му племена бяха пръснати между народите, станали известни като „десетте изгубени племена на Израел“. По-късно, през 586 г.пр.Хр., поради непокорството си Юда също беше наказана от Бога с плен във Вавилон. Ерусалим беше разрушен, храмът – плячкосан и изгорен.
Бог изпрати пророци, чрез които потвърди че Израел няма да бъде унищожен в плен и ще се върне в земята си. Чрез Еремия Той обеща, че „като се изпълнят седемдесет години във Вавилон, Аз ще ви посетя и ще изпълня благото Си слово към вас, като ви върна в това място“ (Еремия 29:10). Това стана, когато Медо-Персия завладя Вавилон.
Последните три книги от Стария завет, Агей, Захария и Малахия, са написани след завръщането от плен. Последователно се връщат големи групи юдеи начело със Зоровавел, Езра и Неемия, които първо построяват храма, а после възстановяват стените на Ерусалим.
Малахия е писана около 430 г.пр.Хр. и името означава „моят посланик“. Не научаваме нищо друго за него, освен факта, че е натоварен с важна мисия. Въпреки, че храмът е построен и религиозният и гражданският живот са възстановени, вярата на Божия народ е изстинала и е удавена в празна ритуалност и формализъм. Хората са обхванати от религиозна летаргия и духовна апатия.
Датския философ от 19 в. Сьорен Киркегор разказвал история за един град, в който живеели патици. Всяка неделя те се запътвали с патешка походка към патешката църква и сядали на местата си. Патешкият хор изпявал химн, след което патешкия проповедник излизал отпред и разтварял патешката си Библия. И им четял... Патици! Бог ви е дал крила! С крилата можете да летите! С крилата можете да се издигнете и да кръжите като орли. За вас няма прегради! Имате крила. Бог ви е дал крила и можете да летите като птици.“ И всички патици изкряквали „Амин!“, след което ... се запътвали с поклащане у дома.
Духовните патици се срещат в много църкви днес. Апатични християни, които не свидетелстват. Равнодушни членове на църкви, които не помагат на нуждаещите се... Безучастни вярващи, които не издигат глас срещу злото. Както беше казал някой, „Апатията е ръкавицата, в която злото си пъха ръката.“
Лесно е да охладнеем и да станем апатични, да подходим формално към Бог. Оттам до обвинението срещу него има само една стъпка. Божиите люде по времето на Малахия бяха престанали да се покланят в храма. Вместо най-доброто даваха на Бога остатъците от любовта си и посвещението си. За всичко лошо обвиняваха Бога.
И днес много хора обвиняват Бога. Бог е виновен, че допуска страдание в света. Къде е той, когато малки деца умират? Защо Бог допуска да има толкова бедност, корупция и престъпност? Бог е виновен за всичко, включително за този коронавирус!
Забелязали ли сте, че точно тези, които не вярват в Него, които са най-безразлични към Него, Го обвиняват най-много. Този когнитивен дисонанс е характерен за много хора днес. Същото беше и във времето на Малахия.
Проблемът на израелтяните не беше, че не вярваха в Бога, а че бяха безразлични към него. И задачата на Малахия беше да ги призове да се върнат към взаимоотношения с живия Бог. В книгата този призив е представен под формата на диалог между Бог и людете, който засяга 7 теми. В тази поредица ще разгледаме всяка тема поотделно.
В началото на всяка тема Бог отправя твърдение, което е последвано от саркастичен въпрос от хората, започващи с израза „с какво“. След което Бог им отговаря. В първия от тези „диалози“ (ст.2) Бог казва: „Аз ви възлюбих“. Следва въпроса „В какво си проявил любов към нас?“ И отговорът на Бог е „Не беше ли Исав брат на Яков? ... Но аз възлюбих Яков.“ (ст.2)
Бог започва този разговор със Своя народ, като изтъква Своята любов. Той има много упреци, които да отправи към тях. Има много неща, които да коригира. Но решава да започне с декларация на Своята любов. „Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам“ (Откровение 3:19).
Често когато сме наранени, започваме да обвиняваме другите. Като Баща, който се обръща към децата си, тук Бог ни дава един важен урок: „Увери в любовта си преди да коригираш“. Първо да кажем, обичам те, и после да кажем, нека поговорим за това.
Да си представим, че нашите взаимоотношения с Бог са мост. По него трябва да премине Божията корекция, но понякога товарът на корекцията е толкова голям, че мостът на взаимоотношенията може да се струти. Когато това стане, другият човек вече не ни слуша, защото не вярва, че го обичаме.
Затова Бог започна, като ги увери в Своята любов: „Аз ви възлюбих“.
Божията любов беше причината за всички изяви на Божията милост в тяхната история. Любовта беше изворът на всяко Божие благодеяние. Бог беше инициаторът, Той ги беше избрал, бе ги направил народ, бе се изявявал с чудесата си в историята им и им бе дал поръчението да разкажат на другите народи за Него. И Бог им напомня за това, защото те са забравили за Неговата любов.
Ние имаме нужда да ни се напомня за Божията любов. Аз записвам в дневника си всички благословения и чудеса, които Бог прави в живота ми, защото иначе съм склонен да ги забравям!
Евреите бяха забравили. И те поставят Неговата любов под съмнение, саркастично подхвърляйки, „В какво си проявил любов към нас?“
Както всички милости в живота ни произлизат от фонтана на Божията любов, така и всички наши грехове срещу Него произлизат от презрението към Неговата любов. Презираш ли любовта на Бога?
Преди няколко дни по новините чух за дете на 10 г. от Русия, което взело ключа за колата на родителите си, качило в нея четиригодишната си сестричка и я подкарало със 150 км/ч в платното за обратно движение! Причината да го направи? Доскучало му да стои вкъщи! Само по чудо тази своеволна постъпка не е довела до трагичен край. „Приключението“ приключва, когато колата влиза в канавката.
Колко често също като това дете ние показваме презрение към нашия небесен Баща, като прекрачваме авторитета Му и вместо да вървим в сигурния тесен път на Неговата любов, натискаме газта на собствения си греховен живот, водещ към смъртта!
Нашите грехове произлизат от презрението към Божията любов. И обратно, всички милости в живота ни произлизат от Божията любов.
Но тук виждаме, че Неговата любов е подложена на съмнение. Израел казва, „В какво си проявил любов към нас?“
Те задават този въпрос, защото се чудят защо е трябвало да страдат толкова. Бог им обещава, че ще ги заведе в земя „където текат мляко и мед“ (Изход 3:8), че ще станат голям народ и всички народи ще им слугуват. Вместо това те са измъчвани от суши и са под властта на Персия. Те страдат политически, икономически и духовно. Но те не разбират, че всичко това им се случва заради тяхното непокорство.
И като се оплакват на Малахия, те всъщност показват неверието си в Бога. И си мислят, че ще им се размине.
Ние справедливо се възмущаваме, но не правим ли и ние понякога така? Когато някой ни нарани, когато се разболеем, когато някой близък почине неочаквано, когато плановете ни се провалят, е много лесно да се усъмним в Божията любов.
И те сякаш казват, явно Бог не ни обича, щом ни оставя да страдаме толкова много!
Божията любов към нас винаги е била бреме за Него поради бунтарската ни природа и коравосърдечната ни неблагодарност. Той има право да осъди Своя народ за липсата им на вяра, но не го прави. Вместо това им дава урок по история, за да им демонстрира своята любов.
Малахия 1:2c-4 “Не беше ли Исав брат на Яков? – казва Господ. – Но аз възлюбих Яков, а Исав намразих и направих планините му да запустеят, и наследството му да бъде за чакалите на пустинята. И ако рече Едом: Ние станахме бедни, но ще съградим отново запустелите места, то така казва Господ на силите: Те ще градят, но Аз ще събарям. И ще се нарекат нечестива страна и народ, срещу когото Господ се разгневи завинаги.“
Тази история е разказана в Битие 25. Исак се жени за Ревека, тя забременява с близнаци и Бог ѝ казва: „Два народа са в утробата ти, и две племена ще се разделят от корема ти; едното племе ще бъде по-силно от другото племе; и по-големият ще слугува на по-малкия.“ (ст.23)
Още преди да се родят, Бог беше избрал да възвеличи по-малкия, за да осъществи своите цели. Той можеше да избере и Исав. Като по-голям, Исав имаше първородството и трябваше да бъде основен наследник на благословенията на баща си. Но Бог избра Яков и поради това народът на Израел стана богоизбран народ.
Защо Бог избра по-малкия? Не защото той щеше да стане голям народ, напротив:
Второзаконие 7:7-8 „Господ не ви предпочете, нито ви избра затова, че сте по-многобройни от останалите племена; защото вие сте най-малобройни от всички племена, 8 но понеже Господ ви възлюби...“
Бог винаги избира някого, за да извърши своите намерения. Не е задължително ние да разбираме защо.
Но как да си обясним думите „а Исав намразих“ (ст.3)? Макар и Яков да беше шмекер и шарлатанин, той копнееше за Бога. Когато достигна зрялост във вярата, той се научи да се доверява на Бога.
От друга страна, Исав беше презрял духовните благословения и продал първородството си за една леща (Битие 25:29-34). След това се опита да си ги вземе обратно, но научи, че в живота на човек идва момент, когато вече няма връщане назад. Съжалението не може да промени миналото.
В древността в Израел, ако баща има двама сина и дава наследството си на единия, хората са казвали, че той е възлюбил единия и намразил другия. Следователно, когато Бог казва, че е възлюбил Яков и е намразил Исав, смисълът е, че в сравнение с Яков, е изглеждало, че Бог е обичал Исав много по-малко.
С други думи, „възлюбих“ тук е използвана, за да изрази избор, а „намразих“ е използвана със значение на отхвърляне, а не на лична неприязън.
Божията любов е суверенна и не зависи от нашите дела, затова не можем да обвиняваме Бога в несправедливост. Всичко, което Бог върши е с цел Неговата слава да се изявява.
Ето как Павел изразява тази мисъл: „макар че близнаците още не бяха родени и не бяха още направили нещо добро или лошо, но за да почива Божието намерение по избор, не на дела, а на Онзи, Който призовава, ѝ се каза: „По-големият ще слугува на по-малкия“; както е писано: „Яков възлюбих, а Исав намразих. И така, какво? Да кажем ли, че има неправда у Бога? Да не бъде!“ (Римляни 9:11-14)
И днес много хора обвиняват Бога, но не разбират, че всичко което Той върши е с цел Неговата слава да бъде изявена. Истинският въпрос не е защо Бог отхвърли Исав, но защо избра Яков. Макар и Яков да заслужаваше осъждение, Бог реши да излее своята милост над него. Исав просто получи това, което сам избра.
По същия начин всички ние сме грешници, които са обект на Божия гняв (Ефесяни 2:3). Но благодарение на Неговата любов получаваме милост.
Наследниците на Исав в ст. 4 са наречени Едом по името на земята Едом. А в ст. 3 Бог казва „направих планините му да запустеят, и наследството му да бъде за чакалите на пустинята.“ Защо Бог осъди едомците?
Първо, те отказаха да пуснат израелтяните да минат през земята им, когато излязоха от Египет. Второ, през годините много от техните царе водеха войни срещу Израел. И накрая, което преля чашата на Божието търпение, Едом не само не помогна на Юда, когато Вавилон я завладя, но и изпращаха информатори на вавилонците, изтребваха бежанците и плячкосаха Ерусалим след неговото разрушаване (Езекиил 25:12-14, 35:15, Авд. 8-16).
Езекиил 25:13 „Така казва Господ Яхве: Ще простра ръката Си върху Едом, ще отсека от него и човек, и животно; и ще го превърна в пустиня; от Теман до Дедан, всички ще паднат от меч.“
Едомците бяха арогантни, неморални и нечестиви люде, които постоянно потискаха Израел. Затова и Бог ги осъди на изтребление. В ст. 4 те наивно отговарят, че ще съградят отново запустелите места, но явно не разбират какво им е дошло до главата. Те са „народ, срещу когото Господ се разгневи завинаги.“
Това е съдбата на всеки човек и народ, който върши неправда и върви против Божиите намерения. Ако не вярваш, потърси на картата дали Едом съществува днес!
Бог е изявил своята любов към нас в Словото Си и я е демонстрирал в живота ни. Дори когато се съмняваме в нея, Той има много доказателства, за да ни накара да прогледнем за нея. Най-голямото доказателство беше, че преди 2000 години Божият Син Исус Христос дойде в плът, за да ни изяви Бог. На кръста, където умря и възкръсна, Той демонстрира Своята жертвоготовна любов.
Една жена напуснала съпруга си. Той извикал полицията и след няколко седмици полицията открила жената в съседния окръг. Дотогава съпругът осъзнал колко лошо се е отнасял с жена си. Решил да ѝ напише писмо, след това друго и това продължило месеци наред. Накрая дошло Рождество Христово и той отишъл да я види. Тя нощувала в евтин хотел. Той я помолил да си дойде у дома и тя го направила. По пътя към дома я попитал, „Писах ти месеци наред и не си дойде. Как така сега склони толкова лесно?“ Тя отговорила, „Онова бяха само писма; този път ти дойде лично.“
Исус дойде лично за тебе. И Той прави това не само защото иска да знаеш колко много те обича, но и за да кажеш на другите за нея.
Малахия 1:5 „Очите ви ще видят това и ще речете: Господ е велик и оттатък Израилевия предел.“
Израелтяните бяха безразлични към Божията любов, но ще дойде ден, когато ще трябва да я признаят. Тази любов днес отдавна е станала известна отвъд Израел, работейки за Божиите намерения в целия свят.
Ако днес за пръв път чуваш за тази любов, те насърчавам да изследваш как тя се е проявявала в човешката история. Можеш да започнеш от евангелията – четирите биографии на Господ Исус Христос в Библията. Вярата идва от слушане, а слушането – от Божието слово (Римляни 10:17). Насърчавам те да се присъединиш и към нашата Алфа група, която се подновява отново следващия месец.
Бог те обича. По думите на един автор, Той носи твоята снимка в портфейла си. И иска да те убеди в любовта си - ще му позволиш ли? Ще станеш ли проводник на тази любов за тези, които все още не са убедени в нея?
Може би ти си обвинявал Бог за нещо ужасно, което ти се е случило. Може би духовната летаргия те кара да се клатушкаш като патица вместо да полетиш като орел. Бог не иска ти да си безразличен към Него. Той иска да се върнеш при Него.
Той има какво да ти каже и какво да коригира в живота ти. Но не започва с корекцията. Бог започва с любовта и ти казва, „Аз те възлюбих.“ Ще се събудиш ли от твоята духовна летаргия? Ще откликнеш ли на Неговата любов?
Сега ще поканя хвалението да дойде отпред и да изпеем една песен. И докато те идват, искам да ти дам възможност да откликнеш на тази суверенна, безусловна любов. Можеш да го направиш, като се помолиш и приемеш Бог в сърцето си като Господ и Спасител. Аз ще се моля, ти можеш да повтаряш с мене.
Молитва.


____________________
БПЦ "Нов живот" Варна
17.05.2020 г.

Отвали камъка


Нашата болка може да се превърне в нещо, което да прослави Бога. Всичко зависи от начина, по който реагираме на болката.
Когато Исус научи, че Лазар е болен, Той каза: „Тази болест не е за умиране, но е за Божията слава, за да се прослави Божият Син чрез нея.“ (Йоан 11:4) Накрая, 4 дни след смъртта на Лазар, Той отива във Витания. Посрещнат е от Марта и Мария. Те са натъжени и покрусени от мъка. Най-лошото се е случило и то е непоправимо.
Често и ние си мислим така. Ако се бяхме обадили в банката, онзи мошеник нямаше да ни обере. Ако беше дошла полицията навреме, непоправимото нямаше да се случи. Ако бяхме отишли при един кой си лекар, нашият близък нямаше да умре. В такива моменти губим надежда и слагаме траурните дрехи.
Но Исус има друга гледна точка към болката в този живот. Той каза на сестрите, „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее.“ (ст.25)
Поиска да Го заведат до гроба и нареди, „Отвалете камъка!“ (ст.39) Отговорът на Марта беше: „Господи, смърди вече, защото от четири дни е в гроба.“
Често Исус идва при нас и ни кара да направим нещо изненадващо. Ние сме свикнали да привеждаме човешки аргументи, които иначе звучат логично. Но Божията логика не е като човешката логика. За Бог няма нищо невъзможно.
Той иска да повярваме, за да Му позволим да работи и да прослави Себе Си (ст.40). Но ние често не Му позволяваме.
Днес Исус идва при всеки човек и казва: „Отвали камъка на смъртта. Ела при Мене и пий от Живата вода, за да не умреш довека“. Но той казва, „Не мога, Исусе. Първо, не съм сигурен, че съществуваш. И второ, всеки знае, че след като човек умре, не може да бъде съживен. Никой не се е върнал от смъртта към живота.“ Но Исус казва, "Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее.“
Исус ти казва: „Отвали камъка на страха. Ела на църква, поклони се на Бога и ще видиш Божията слава“. Но ти му казваш, „Господи, не мога, може да се заразя с коронавирус. А и рискувам да ме глобят.“ И тогава Исус казва, „Не се страхувайте от онези (вируси), които убиват тялото, но не могат да убият душата. По-скоро се страхувайте от Онзи, който може и душата, и тялото да погуби в пъкъла. (Матей 10:28)
Исус ти казва, „Отвали камъка на тревогите. Не се безпокой за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си.“ (Матей 6:34) Но ти казваш, „Исусе, не виждаш ли, че съм си загубил работата! Как ще храня семейството си без да имам доходи?!“ Но Исус ти казва, „Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света имате скръб; но дерзайте: Аз победих света.“ (Йоан 16:33)
Исус ти казва, „Отвали камъка на срама. Говори истината, включително в тази пандемия.“ Ти му казваш, „Господи, всички казват „Стой си вкъщи.“ Как аз ще кажа нещо различно? Могат и да ме съдят, че не изпълнявам разпорежданията на щаба.“ Но Исус казва, „Защото ако се срамува някой заради Мен и заради думите Ми в това блудно и грешно поколение, то и Човешкият Син ще се срамува от него, когато дойде в славата на Своя Отец със святите ангели.“ (Марк 8:38)
Исус иска да отвалим камъка въпреки опозицията и човешките предразсъдъци. Той иска да поемем този риск за Него, защото само тогава ще се справим с нашето неверие, безпокойство, нашия страх и нашия срам. Ние можем да го направим, защото Той ни дава сила. Той има право да иска това, защото направи същото. Не един, а два пъти!
Когато заповяда камъка на гроба на Лазар да бъде отвален, Той предсказа какво щеше да се случи само няколко седмици по-късно с един друг камък. Тогава Исус щеше да бъде разпнат, а тялото Му - положено в гроба. Но смъртта не можа да Го задържи там. На третия ден КАМЪКЪТ БЕ ОТВАЛЕН и Той възкръсна от мъртвите!
Благодарение на Неговото възкресение днес чрез вяра ние имаме силата и правото да отвалим камъка, който ни пречи да видим Божията слава. Смъртта може да бъде възкресена за живот. Страхът може да отстъпи място на радост. Безпокойството може да отлети и да бъде заменено с мир. На мястото на срама може да дойде смелост.
Единственото, което трябва да направиш, е да кажеш: „Господи Исусе, не ме интересува колко голям е този камък. Не искам да знам какво ще си помислят и какво ще кажат хората. Не искам повече да се тревожа и да се страхувам. Вярвам, че Твоят камък беше отвален! Искам да видя Твоята слава в живота си. Дай ми сили да отваля моя камък. Амин!
Ще отвалиш ли твоя камък?


Saturday, May 09, 2020

Църквата през очите на апостол Павел (Колосяни 4:7-18)




/проповед/
Eто, че достигаме до последната 17-тa тема от поредицата „Христос е достатъчен“ върху Посланието на ап. Павел към колосяните. За мен беше едно вълнуващо пътуване и не ми се иска то да свършва. Какво видяхме дотук накратко?
Основната тема е, че като вярващи ние имаме пълнота в Христос. В първа глава видяхме, че Христос е образ на невидимия Бог и в Него Отец е благоволил да всели съвършената пълнота. Ако разберем това, тогава няма да търсим други източници на духовна сила и спасение, но ще имаме пълнота в Него. Христос е достатъчен!
Във 2 гл. Павел защитава благовестието от (коронавируса на) празните философии, нахлули в Колоската църква. Нито аскетизмът, нито легализмът, скритото познание на гностицизма, нито човешките традиции могат да ни донесат спасение и удовлетворение в духовния ни живот. В 3 гл. и началото на 4 гл. Павел ни показва как можем да приложим истината, че ние имаме пълнота в Христос в 5 области от нашия живот – в личните ни взаимоотношения с Бог, в църквата, в дома, на работното място и във взаимодействието ни с невярващите.
Днес ще разгледаме Колосяни 4:7-18. Така че, може да си отворите Библиите (стр. 1697 от изданието на Библията в нашата църква, ако използвате такова). Днес ще говорим за това как трябва да изглежда църквата според ап. Павел. Нарекъл съм проповедта „Църквата през очите на ап. Павел.“
Когато се чуваме с роднини или приятели по телефона, се питаме как сте, как са всички в семейството, предаваме поздрави, пожелаваме им приятно прекарване на празниците и т.н.
Нещо подобно прави Павел тук, той изпраща поздрави до хора в църквата. Може те да ни изглеждат много тривиални и да не виждаме нищо особено в тях. Това са тези пасажи, през които обикновено преминаваме транзит.
Все едно пътуваме с колата от Варна за Велико Търново, няма почти нищо интересно, за да спираме, освен да налеем бензин на ОМВ в Търговище. Не си губим времето да спираме, за да имаме повече време в Търново. По подобен начин се чувстваме, когато четем и тези 12 стиха.
Но от тези поздрави можем да научим важни истини за това как според апостола трябва да изглежда една местна църква. Също като нашата църква, църквата в Колос е само на няколко години, когато Павел пише писмото. И Павел им пише това писмо, за да им напомни да останат верни на Христос.
х 4 Нека прочетем Колосяни 4:7-18. Молитва за словото.
За много хора църквата е сграда. Но в България много църковни сгради са били превърнати в джамии при завладяването ни от Османската империя. Явно църквата не е сградата.
За други тя се свежда до традицията. В нашето семейство имаме някои традиции. Например, да се снимаме пред елхата на Рождество. Това е страхотна традиция, но тя не е съществен елемент от нашето семейство. Ако я пропуснем някоя година, пак ще сме си семейство. Същото е и с църквата. В църквата има някои традиции, без които тя не може, като кръщение и Господна трапеза, но църквата е много повече от това.
За трети църквата е конспирация на богатите, за да държат в подчинение бедните. Но тогава защо в началото в нея е имало изключително само бедни хора, а богатите са се опитвали да унищожат църквата? Църквата не е спазване на определени правила. Правила има и извън църквата.
И накрая, църквата не е светски клуб или място за развлечение. Църквата не може да се мери с развлекателния продукт, който създават медиите. И не е нейна работа. Целта на съществуване на нашата Църква е да създаваме ученици, да основаваме църкви и да разширяваме Царството. Точка.
Сега нека видим какво църквата е. В тези стихове виждаме, че местната църква трябва да функционира като семейство и отбор, основани на Словото и посветени на молитва. 
1.     Църквата е семейство.
В заключителните си поздрави, Павел използва два пъти израза „любезен брат“ и общо три пъти думата „братя“ (ст.7,9,15). В цялото послание той използва местоимението „вие“ (с формите му ви и вас) общо цели 46 пъти!
Ние вече видяхме, че в първа глава Павел споменава, че се труди неуморно, за да представи всеки човек съвършен в Христос (1:28,29). Той е в „голяма борба“, тоест, е загрижен за духовното здраве на братята и сестрите в църквата. От всяка негова дума личи, че за него те са неговото духовно семейство!
Принадлежността ни към Божието семейство е още по-ясно изявена в Римляни 8:18, където Павел казва, че сме приели Дух на осиновение. С други думи, ние сме осиновени в Божието семейство. В Ефесяни 2:19 казва, че вярващите не са вече странници и пришълци, а „членове на Божието семейство.“
Ние сме семейство, а семейството е общност от хора, които се познават, обичат и подкрепят. Точно това е значението на думата „църква“. На гръцки език еклесия, означава „общност от вярващи.“ Не сградата, а ние сме храм на Святия Дух. Той обитава там, където „двама или трима са събрани в Негово име“.
В ранната църква вярващите се събираха по домовете, не в специални сгради. В нашия текст Павел споменава „Нимфа с домашната църква.“ Филимон също е приемал църква да се среща в дома му в Колос (Филимон 2).
Това не означава, че ние трябва да се откажем от идеята да построим сграда и да започнем да се събираме само по домовете. Но трябва да разглеждаме Църквата като събрание от вярващи. Църквата сме ние, заедно с нашите братя и сестри. А братята и сестрите се познават по име.
Когато българският национален отбор по футбол спечели бронзовите медали на световното през 1994 г., бе ръководен от треньора Димитър Пенев. Стратегът, както галено всички го наричат, е много добър треньор, но има една слабост – трудно помни имена. По време на разбор на един мач изтърсва прочутия си бисер „Жоро Вратаря, тези двамата и онези тримата.“ За разлика от него, вярващите в Колос знаеха имената си. Затова и Павел ги споменава поименно.
Понякога членовете на едно семейство могат да бъдат много различни и това да води до конфликти. Един баща казал: „Кой може да забрави безсмъртните думи на Уинстън Чърчил: Ще се бием на плажовете, ще се бием на площадките за приземяване, ще се бием в полетата и по улиците, ще се бием в хълмовете.“ Звучи точно като нашата семейна ваканция.
Различия и конфликти има и в църковните семейства, но те могат да бъдат преодолявани с помощта на възкръсналия Христос, който е между нас. В Колос имаше евреи като Аристарх, Марк и Исус Юст, а останалите бяха езичници. Извън църквата тези две групи не общуваха помежду си, но в църквата бяха братя. Някои бяха свободни граждани, други като Онисим – роби. Имаше образовани и необразовани. Имаше всякакви хора. Но всички те бяха едно семейство.
Сред нас е същото. В „Нов живот“ имаме българи, англичани, македонци, руснаци, украинци и германци. Имаме бебета, деца, младежи, възрастни и хора на преклонна възраст. Имаме образовани и по-малко образовани. Имаме хора от най-различни професии, с различни таланти и дарби. Но имаме един Господ, една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички.“ (Ефесяни 4:6). Ние сме различни, както пръстите на моята ръка са различни. Поотделно не могат да направят почти нищо, но когато се свият в юмрук, стават сила!
В Колосяни 3:11 видяхме, че в „новия човек „няма ни грък, ни юдеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободен; но Христос е всичко и във всичко.“ Единството, което никоя човешка институция не може да постигне – нито ООН, нито УНИЦЕФ, нито ЕС, е възможно само поради благата вест.
Нашата църква е малка, но тепърва ще расте по брой. Затова нека внимаваме да няма хора, които да остават без внимание и без любов. Насърчавам те да се сприятеляваш с хора, които може би не те привличат много. Покани някого на вечеря. Разкажи му как си повярвал. Оглеждай се за хора, които не са твоя тип и ги поздрави след службата. На небето ще бъдеш с хора „от всеки народ, и от всички племена, хора и езици“ (Откр. 7:9). Защо не се запознаеш с тях още сега! Всички ние сме едно семейство!
2.     Църквата е отбор.
Църквата е семейство. Но Църквата е и отбор. Нужни са общи усилия, за да може една местна църква да изпълнява целта си да прави ученици на Христос. Ако използваме футболна аналогия, можем да кажем, че в Църквата в Колос Павел беше играещ треньор, но освен него имаше още много други играчи. И тук Павел изрежда един еклектичен списък от 11 различни играчи в отбора на Колос, които Павел назовава по име.
Първо, това беше Тихик. Смята се, че той е бил един от седемдесетте ученици. Павел го нарича „любезният брат и верен служител и съработник в Господа“ (ст.7). Тихик е роден в Мала Азия. Той придружава Павел по време на третото му мисионерско пътуване (Деян. 20:4). Той е с Павел по време на първото му затворничество в Рим. Очевидно Павел му има голямо доверие, защото на него е поверено да занесе писмата до Ефесяните и Колосяните и да им съобщи за състоянието на апостола.
Следващият съотборник на Павел е Онисим. Той е избягал роб от Колос, когото Павел довежда до Христа по време на домашния си арест в Рим. Сега Павел го изпраща с Тихик обратно на господаря му Филимон и моли Филимон да го приеме като брат в Христа. Това разбираме от писмото на Павел до Филимон. В нашия пасаж Павел нарича Онисим „верния и любезен брат“ (ст.9).
В ст. 10 Павел предава поздрави от „Аристарх, който е затворен с мене“. Аристарх е евреин от Солун. Той е ревностен последовател на Павел, следвал го е във всички пътувания, служел му е в затвора и му е помагал да проповядва в Рим. Вероятно затова е бил хвърлен в затвора. Обезглавен е с Павел в Рим при Нерон.
Следва Марк, за когото в ст. 10 научаваме, че е племенник на Варнава. По време на първото мисионерско пътуване Марк изоставя Павел и Варнава (Деян. 13:13). Варнава иска да го вземат на второто пътуване, Павел е против и това води до тяхното разделяне (Деян. 15:36-41). Но тук, 12 години по-късно, Павел казва на Колосяни да го приемат и той да бъде насърчен и възстановен.
Следващият в отбора е Исус Юст. Той е евреин. Юст е латинско име, с него е бил известен между римляните, а Исус – еврейско. Споменат е единствено тук в Библията. Павел го нарича „съработник за Божието царство“ и един, който му е носил утеха.
За Епафрас вече говорихме в Кол. 1:7-8. Вероятно той е повярвал по време на двугодишния престой на Павел е Ефес, когато той е поучавал в училището на Тираний (Деян. 19:1-10). След това се връща в Колос и основава църква там, както и в съседните Лаодикия и Йерапол. Когато възникват проблеми с лъжеучителите, Епафрас отива в Рим, за да получи напътствия от Павел. Павел го нарича „служител на Исус“ (ст.12), който „усърдно се моли... и се труди много за вас и за тези, които са в Лаодикия и в Йерапол“ (ст.12,13).
Следващият в списъка е Лука. Тук научаваме, че той е бил лекар. Лука е сподвижник на Павел. Той е от езически произход, роден в Киринея, умрял в Ахая. Той е освен това историк. На него дължим почти ¼ от Новия завет. Умрял е след мъченичеството на Павел на 84 г. Като лекар е придружавал Павел и вероятно се е грижил за неговото здраве.
Димас е споменат на още две места, Филимон 1:24 и 2 Тим. 4:10. Във Филимон Павел го нарича съработник, но във 2 Тимотей съобщава: „Димас ме остави, като обикна сегашния свят...“ Може би Павел вече е предчувствал измяната на Димас, затова в нашия пасаж не казва нищо насърчително за него. Докато Марк ни показва, че винаги има надежда за възстановяване, Димас е предупреждение, че и най-верният ни приятел може да ни изостави.
Като част от отбора Павел предава поздрави и до църквата в Лаодикия и домашната църква на Нимфа. Архип, който е споменат в ст.17 вероятно е син на Филимон и може да е пастирувал църквата в Колос в отсъствието на Епафрас. Павел го насърчава да изпълнява поетата отговорност.
Виждаме, че Павел не е бил „човекът-оркестър“. За него църквата е отбор. Той е разчитал на отборните усилия на много съработници. В Колос и Лаодикия е имало много активни играчи и треньорът е можел да прави много смени, ако се наложи.
От Павел днес могат да се учат не само футболните треньори, но и лидерите в църквата. Той е знаел как да насърчи и мотивира хората да работят за каузата на благовестието. Защото църквата трябва да е отбор, не да зависи от уменията и усилията само на един човек.
Казват, че в много църкви днес 80 % от работата се върши от 20 % от хората. Останалите 80% идват на църква, слушат хвалението и проповедта и после си тръгват без да дават нищо от себе си.
Аз благодаря на Бог за всички, които с радост се включвате в живота на църквата според дарбите, дадени ви от Святия Дух. Имаме проповедници, водещи дискусии, лектори, хваление, евангелизатори, медиен тим, учителки в неделното, разпоредители, отговорници за молитвата, отговорниците за дарението, тим по чистотата...
Ако ти още търсиш своето място в нашия отбор, просто виж на коя позиция още няма играч и дали Бог не те призовава да я заемеш. После ела и говори с мен или някой друг от лидерите. Насърчавам те да преминеш курса по ученичество. За проповедниците и лидерите на служения сме изготвили специална стажанска програма, която ще ни помогне да се мултиплицираме като църква и да изпратим още отбори, които да се борят за каузата на благовестието.
3.     Църквата се основава на Словото и молитвата.
Ап. Павел пише това писмо под диктовката на Святия Дух, то става част от Божието слово и го изпраща чрез Тихик до църквата в Колос, като им казва:
Колосяни 4:16 „И като прочетете това послание помежду си...“
Още от създаването на църквата на Петдесетница, местната църква винаги се основава върху живото и непогрешимо Божие Слово. Църквата в Колос щеше да прочете това писмо пред всички, след това вярващите щяха да го научат наизуст и да го прилагат в живота си и да го предадат на другите и да получат друго писмо.
За църквата в Ерусалим в Деяния 2:42 се казва, че „те постоянстваха в поучението на апостолите“. Те се посветиха на Библията. Ако една църква пренебрегне Божието слово и не постоянства в поучението на Библията, от смъртта ѝ я дели само едно поколение. Когато една църква издигне традицията и преданието над Словото, тогава тя престава да е жива църква, в която действат дарбите на Духа.
В „Нов живот“ ние обичаме Библията. „Това слово е боговдъхновено и и полезно за поучение, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенстван, съвършено приготвен за всяко добро дело.“ (2 Тим. 3:16,17). Ние трябва да се отнасяме сериозно към Божието слово. Не вземай себе си насериозно, но вземай Божието слово насериозно. Sola Scriptura!
Ако искаме нашата църква да расте, ние трябва да постоянстваме в поучението. Един от любимите ми стихове като повярвах беше Колосяни 3:16, „Христовото слово да се вселява във вас богато; с пълна мъдрост учете се и увещавайте се...“
Евангелизаторът Джордж Мюлер, който бил известен със силната си вяра, споделил: „Първите три години след обръщението си аз пренебрегвах Божието слово. Но откакто започнах прилежно да го изследвам, Бог ме благославя по невероятен начин. Чел съм Библията стотина пъти и всеки път с нарастващо удоволствие!“
Освен че се основаваше на Словото, църквата в Колос вярваше и в силата на молитвата. Павел се молеше често за колосяните (1:3,9), а тук той поощрява Епафрас „който ... всякога усърдно се моли за вас“ (4:12). Тук за „усърдно се моли“ на гръцки е употребен глагола агонидзо, от който идва нашата дума ‚агония‘, а значението буквално е „боря се в ръкопашен двубой“.
А в следващия ст.13 се казва, че „той (Епафрас) се труди много за вас.“ Тези думи буквално описват болката, която се изпитва по време на борбата. От това разбираме, че служението на Господа не е игра. Ние участваме в битка с невидимите сили на злото, които искат да унищожат Божието дело.
В духовните битки някои отговори се дават само след усърдна борба. Така че, продължавай да се бориш. Може да ти се струва, че Бог не го е грижа за неспасения ти съпруг, продължавай да се бориш. Може да ти се струва, че Бог не чува молитвите ти за непослушното ти дете, за неспасените ти приятели, за това че нямаш работа – продължавай да се бориш.
Не се съмнявай в Неговата милост. Продължавай да се бориш.
Знаете ли каква е разликата между световно известните цигулари-солисти, професионалните цигулари и добрите цигулари? Музикантите от всяка група посвещават различно време на свиренето. До 20-годишна възраст добрите музиканти имат натрупани 4000 часа свирене; много добрите – 8000 часа, а елитните музиканти – 100000 часа. Постоянството е ключът към успеха. Това е вярно за всяка професия. Вярно е и за молитвата.
Някои неща Бог дава само след упоритост. Както Яков се бори с Бога във Фануил, за да придобие благословение от Него, Павел се бореше за колосяните. По същия начин Той иска ние също да сме усърдни и упорити в молитва.
Не че Бог не иска да ни даде благословенията си. Но подобно на баща, който спира с ръка детето, за да види колко силно то иска нещо, Бог се бори с нас в молитвите ни, за да види колко силно искаме да ни отговори. Ако съдията, който изобщо не го беше грижа дали бедните ще получат справедливост, в крайна сметка отдаде правото на вдовицата, колко повече Небесният Съдия, който те обича толкова много и който е платил твоя дълг, ще те чуе, когато се молиш.
Eдин пастор имал папагал. Папагалът повтарял само едно, „Нека да се молим, нека да се молим.“ Пасторът се опитвал да го учи да казва други неща, но без успех. Той научил, че един от неговите дякони също имал папагал. Онзи папагал казвал само „Нека да се целунем. Нека да се целунем.“
Пасторът решил да покани дякона и неговия папагал на гости. Когато дяконът пристигнал, те сложили папагалите в една клетка, за да видят какво ще стане. Папагалът на дякона казал, „Нека да се целунем. Нека да се целунем.“ Папагалът на пастора казал, „Благодаря ти, Господи. Молитвите ми са отговорени.“
Виждаме, че за Павел Църквата трябва да е посветена на Словото и молитвата. Ние можем да имаме пълнота в Живото Слово Христос чрез усърдно изучаване на писаното Слово, Библията и практикуване на изреченото Слово, молитвата.
Често църквата прилича на футболен стадион, в който 22 човека, които отчаяно се нуждаят от почивка, играят пред очите на 22000 зрители, които отчаяно се нуждаят от раздвижване. Но това не би трябвало да е така! За Павел църквата не е сграда.
Тя е семейство, в което макар и да са много различни, всички се познават, подкрепят и обичат. Тя е отбор от съмишленици, в която всеки е посветен да служи на Христос и на останалите. Християнството не е за зрители. Бог иска да излезеш на терена. И накрая, църквата е основана на Словото и усърдната молитва едни за други. Само тогава една църква може да расте в зрялост и да печели духовни битки за умовете и сърцата на хората. И само тогава можем да преживеем истината, че Христос е достатъчен. Амин!
______________________ 
БПЦ "Нов живот" - Варна
10.05.2020 г.