Вземи еднопосочен билет (Марк 8:27-36)

Обичате ли да пътувате?

В туристическа агенция влязла възрастна дама с шапка и малко кученце в ръце и казала: - Искам да отида в Париж! Както e казал Иля Еренбург, виж Париж и умри! - Това означава еднопосочен билет ли?

Днес продължаваме разглеждането на евангелието на Марк и ще говорим за едно друго, много по-важно еднопосочно пътуване. Дотук разгледахме 8 теми и във всяка от тях авторът се опитва да даде отговор на един единствен въпрос, „Кой е този Исус?“

В първа глава Йоан Кръстител разчисти пътя за идването на Исус, посочи към Него и каза, че Исус е много по-велик от него. На кръщението Му в Йордан Бог Отец каза, че Исус е Неговият възлюбен Син. После Слугата Исус прогони демоните и изцели болестите на много хора и с това се прояви като Емануил, Бог с нас.

Във втора глава Исус продължи да доказва, че е приятел на отхвърлените и отчаяните. Той не само изцели прокажения и паралитика, но и прости техните грехове, с което декларира, че е самият Бог. В трета глава семейството Му го помисли за луд, а фарисеите го обвиниха, че е демонично обладан магьосник, но Исус ги предупреди, че отричането на Божия Син е непростим грях!

В проповедта за почвите в четвърта глава Исус насочи вниманието към себе си като Словото и уподоби сърцата ни на почва, която трябва да бъде приготвена, за да може то да даде плод в живота ни.

В пета глава Исус беше Този, който удовлетворява всички наши нужди, подчинява природните стихии и призовава към вяра. Той е Бог в плът, направил възможно да имаме взаимоотношения с Бога. В шеста глава Той е Хлябът на живота, който удовлетворява нашите нужди чрез вяра в Него и кани нас, неговите последователи, да работим с Него на нивата.

А миналият път видяхме, че Исус не търси измити ръце, а чисти сърца.

В глава осма достигаме до централния момент, когато Исус зададе най-важния въпрос и получи различни отговори. След това Той разкри истинската цел на своето идване и ни предупреди за цената, която трябва да платим, ако искаме да продължим Неговата мисия. Нека прочетем

Марк 8:27-29: „И излезе Исус с учениците Си по селата на Кесария Филипова; и по пътя попита учениците Си: Според хората кой съм Аз? А те в отговор Му казаха: За едни – Йоан Кръстител; за други – Илия; а за други – един от пророците. Тогава ги попита: А според вас кой съм? Петър в отговор Му каза: Ти си Помазаникът.

Първо Исус попита, Според хората кой съм Аз? Той не зададе този въпрос, защото не знаеше кой е той. Очевидно учениците бяха направили проучване за себе си и бяха готови с отговора.  И те отговориха, че някои като Ирод, смятат, че това е Йоан Кръстител, вероятно виждайки в Исус човека, който щеше да призове народа към покаяние.

Други, казаха те, смятат, че Исус е Илия. Очевидно тези хора вярваха, че в Исус ще се реализира пророчеството от Малахия 4:5,6, „Ето, Аз ще ви изпратя пророк Илия, преди да дойде великият и страшен ден Господен. И той ще обърне сърцата на бащите към чадата и сърцата на чадата към бащите им, да не би да дойда и да поразя земята с проклятие.“

Йоан и Илия бяха национални реформатори, които се изправиха срещу корумпираните управници на своето време. И може би, и в двамата хората виждаха един политически месия, който ще отхвърли корумпираните власти, потискащи Израел.

Но както семейството на Исус и книжниците, и тези хора не разбираха кой е Исус. Тогава Той попита, „А според вас кой съм?“  И веднага чува Петър да казва, „Ти си Помазаникът.“

Този отговор е технически правилен, но Петър влага погрешно съдържание в него. Както за повечето хора, и за него Помазаник (което е превод на еврейското Месия и гръцката дума „Христос“) означаваше политически лидер – онзи цар, който щеше да бъде помазан в силата на Господа да освободи Израил от неговите окупатори.

Затова в следващите стихове Исус отново използва за себе си не думата „Месия“, а титлата „Човешкия Син“. Тя се среща цели 81 пъти в евангелията и е заимствана от Даниил 7, където той е показан като небесна фигура, на която в последни времена Бог поверява власт, слава и суверенна мощ. И след това Исус веднага коригира погрешната представа за Него.

Марк 8:31,32 „И почна да ги учи, че Човешкият Син трябва много да пострада, и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, и да бъде убит, и след три дни да възкръсне. И открито говореше това.“

Исус никога не лъжеше своите ученици и винаги говореше открито истината. Как говорим ние? Казваме ли истината? Или обичаме да я украсяваме в свой интерес?

Исус каза, че ще бъде убит и след три дни ще възкръсне. Това беше шокиращо изявление не само за Петър, но и за всички останали ученици. Все едно кандидатът за президент да обяви в края на своята предизборна кампания, че отива в София, за да бъде отхвърлен и екзекутиран.

„Страдащ Месия? Това е немислимо!“ Месията е бил символ на сила, не на слабост.

Марк 8:32б „А Петър Го взе настрана и почна да Го мъмри.“  Вероятно Петър си е мислил, че така прави услуга на Исус, но без да иска се е превърнал в оръдие на Сатана. Човек не трябва да е демонично обладан, за да бъде използван от Сатана.

Една невярваща, но търсеща истината студентка дойде на нашата евангелизационна дискусия „Горещата маса“. След това тя била поканена от нейната вярваща приятелка на Форума на БХСС. Момичето е имало желание да отиде, но е било спряно от майка си. Защо?

Защото майката прочела на уебсайта на БХСС, че който иска може да дари средства, с които да помогне на студенти да дойдат на Форума. За нея това било потвърждение, че това са „сектанти“, които организират конференция с цел да измъкнат парите на хората.

Петър е чудесен пример за това как искрено сърце, съчетано с човешко мислене, може често да доведе до катастрофа.

Но Исус не спря дотук. Той знаеше, че след като умре и възкръсне, ще се възнесе при Отца и Неговите ученици ще трябва да продължат мисията Му със силата на изпратения от Него Святи Дух. Затова ги предупреди с думите:

Марк 8:34 „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме следва.“

Тук Исус конфронтира своите слушатели и нас с истината за това каква цена трябва да плати всеки, който иска да Го следва.

Както е казал Били Грейъм, „спасението е безплатно, но ученичеството струва всичко, което имаме.“

Какво означава да се отрека от себе си, да вдигна кръста си и да Го следвам? Нека разгледаме по-подробно този стих.

Първо, Исус казва, ако някой иска да дойде след Мене, той трябва да се отрече от себе си. Да се отречеш от себе си не означава да се отречеш от достойнството си, от разума и чувствата, от семейството, работата или щастието си.

Да се отречеш означава да спреш да се обожествяваш. Да кажеш „не“ на егото си. Да спреш да се покланяш на идола „Аз“.

 Като отиваме на гости, щом влезем в дома им, ние си събличаме палтото. Когато влизаш в живота на ученичество, Исус те приканва да оставиш егото си на прага.

Според Осуалд Чеймбърс, себеотричането е предаване на Исус. Себеотричането не е край на личността, а предефиниране на личността. Събличане на егото и обличане на Исус.

Един пастор казва: „Когато се отречем от себе си и се предадем на Исус, ние сме свободни да ценим другите хора. Техните мечти и планове стават важни за нас. Ние сме влезли в нова, чудесна, славна свобода, свободата да се откажем от собствените си права за доброто на другите. За първи път можем да обичаме хората безусловно.

Вече не смятаме, че са ни длъжни по някакъв начин. Можем да се радваме на техния успех. Искрено съжаляваме за техните провали. Няма значение, че нашите планове са били осуетени, ако това е помогнало техните планове да се осъществят. Откриваме, че е много по-добре да служим на ближния, отколкото да стане нашата.“

„Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си...“

Второ, да нося кръста си не означава да нося някакво бреме, болест или проблеми, каквото е популярното схващане за този израз. Веднъж говорих с един възрастен човек и докато ми разказваше за диабета си, каза „Какво да се прави, трябва да нося кръста си.“

Има и други заблуди относно това какво е да си носиш кръста. Днес ние сме се постарали доста да хигиенизираме и ритуализираме кръста. Той е или украшение, или с него повеждат литийни шествия, или се надпреварват кой да го извади от ледените води. Но Христос не говори за такъв кръст.

Гледали ли сте филми за осъдени на смърт затворници, които вървят по пътя към електрическия стол? Никой от нас не би искал да е на мястото на такъв човек. Но какво бихме казали, ако Исус ни заповяда: „Върви по пътя към електрическия стол всеки ден и ме следвай“? Вдигането на кръста по времето на Исус не е било екскурзия, а еднопосочно пътуване. С еднопосочен билет. Защо ли?

Съвременниците на Исус са свързали носенето на кръста с най-ужасния и болезнен начин на умъртвяване в цялата човешка история. Когато престъпникът е отивал към мястото на екзекуция, той е носел напречната дървена греда на кръста. Той вече е получил смъртна присъда и бил считан за мъртвец. Бил принуден да изостави всякакви земни мечти, надежди и амбиции.

С тези думи Исус ни призовава да мислим себе си за мъртви. Да изоставим всякакви мечти, планове и амбиции, които не биха съдействали за напредъка на Неговото царство. Това, разбира се, не означава да пренебрегваш своите задължения. По-скоро вдигането на кръста означава да пренаредиш приоритетите си и да не преследваш материалните неща заради самите тях.

Носенето на кръста не означава и да си воден от някакъв мазохистичен стремеж към страдание. Но означава, че ако такова дойде, ученикът няма да е изненадан и ще победи чрез силата на кръвта на Исус и обитаващия Святи Дух. „В света имате скръб, но дерзайте: Аз победих света“ (Йоан 16:33б).

По думите на Калвин Милър, „Носещите кръста християни са посветени ученици, а не Христохолици. Учениците носят кръста и се стремят към Христос. Христохолиците се стремят към щастие. Учениците се осмеляват да се дисциплинират и се радват на духовния си растеж. Христохолиците бягат от трудностите и търсят прекия път към нирвана...“

Носенето на кръста може да ни струва и физическия живот.

Марк 8:35 „Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене и за благовестието, ще го спаси.“

Носещият кръста ученик ще жертва живота си за Исус и за благовестието, ако е нужно.

Свещеник Йоан Тодоров бил арестуван на 13 октомври 1944 г. и след това бил пребит до смърт. Същото се случило и със свещ. Рафаил Раев. На 9 септември 1944 г. партизаните го хванали, докато се прибирал у дома, и го закопали жив. Отец Ангел Хубанчев в деня преди разстрела написал на роднините си писмо с красноречивите думи: «Оставам невинен пред закона, по който ме съдят; виновен съм само пред Бога. Господи, прости ми!»

„Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме следва.“

И най-накрая, ученикът на Христос трябва да Го следва. Да го следваме означава чрез силата на Святия Дух в мен аз да постъпвам според Неговия пример.

Ние трябва да следваме Исус по този начин, защото това е единственият начин да намерим живот. Парадоксът е, че ще живеем истински едва когато тръгнем по пътя към електрическия стол с Исус. За да имаме възкресенски живот първо трябва да умрем за себе си.

Да вземем еднопосочен билет.

 Как би изглеждала тази смърт в нашето всекидневие? Да умреш за себе си може да означава да се откажеш от обяд, за да нахраниш просещ на улицата. Да умреш може да означава следващия път, когато говориш със съседа, вместо да го играеш на сигурно, да насочиш разговора към Исус.

Вместо да отидеш на екскурзия, да дадеш парите за някоя християнска мисия. Да умреш за себе си може да означава да попиташ Бог дали да не поканиш някой бездомен човек да спи в празната стая в твоя апартамент. Да умреш за себе си означава да обичаш безусловно съпруга си, който ти е изневерил. Да загубиш работа, но да не се откажеш от Христос.

Пастор Куличев разказва как след отбиване на военната си служба отива да работи като учител в училището в Банско. Директорът на училището му казал, „Ако ти искаш да си учител, трябва да спреш да ходиш на църква“. Пастор Куличев отговорил, „Аз да спра да ходя на църква значи да спра да живея.“ След няколко месеца е уволнен.

Защо толкова много християни в историята на църквата са жертвали всичко, което имат заради своя Спасител?

Марк 8:35,36 „Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене и за благовестието, ще го спаси. Понеже каква полза за човека, като спечели целия свят, а изгуби живота си?“

В самия край на филма „Гладиаторът“ има сцена, в която главният герой върви в поле от жита към своето семейство в рая. Войната е преминала, битката е завършена, жертвата е направена и са останали само свободата и радостта. Същото очаква тези, които са готови да умрат за себе си и да живеят за Бога.

 В дневника на мисионера Джим Елиът, издаден и коментиран от съпругата му Бети, се разказва за една тяхна разходка, на която те за първи път признават любовта си един към друг:

„Почти без да обръщаме внимание накъде вървим, минахме през един отворен портал от ковано желязо и се озовахме в едно гробище. Седнахме на една каменна плоча и Джим ми каза, че вече ме е пожертвал на Бога, горе-долу както Авраам — сина си Исаак.

Аз се стреснах, защото през последните няколко дни точно същата картина постоянно изплуваше пред очите ми, когато се замислях за нашето приятелство. Ние и двамата имахме един и същи възглед, че Бог е Този, който определя нашия път.

Животът и на двама ни принадлежеше изцяло Нему — и ако Той решеше да приеме „жертвата“ и да я употреби, ние нямаше отново да сложим ръка на нея, за да си я приберем обратно и да я задържим за себе си. Повече от това не можехме да кажем.

Седяхме и мълчахме. И изведнъж забелязахме (зад нас беше изгряла Луната), че точно между нас се открояваше сянката на голям каменен кръст.“

Датата на тази вечер е отбелязана в дневника на Джим заедно със следния куплет от една песен:

„И ако Ти наистина поискаш да се откажа от това едничко, което скъпо бе за мен — вземи го! То и не беше още мое! Вземи това, което си е Твое! И нека бъде Твойта воля!“

Исус ни призовава да сме Негови ученици. Да си вземем еднопосочен билет. Да се отречем от себе си, да вдигнем кръста си и да го следваме всеки ден. Христов ученик или Христохолик си ти?

__________
БПЦ "Нов живот" Варна
17.03.2019 г.

Западният човек - изчезващ вид?

„Докато други цивилизации са били унищожени от варварски атаки отвън, нашата е уникална с това, че е обучила своите собствени разрушители в своите собствени образователни институции, а след това ги е снабдила със средства за пропагандиране на тяхната разрушителна идеология надлъж и нашир, изцяло на обществени разноски. Така западният човек реши да унищожи себе си, превръщайки благоденствието си в отегчение, силата си в уязвимост, еротоманията си в импотентност, надувайки сам тръбата, която събори стените на собствения му град и след като се е убедил, че се е размножил твърде много, се потруди чрез хапове, скалпел и спринцовка да намали своя прираст. Докато накрая, след като се образова до идиотизъм и се замърси и дрогира до притъпяване, той коленичи – един уморен и пребит стар бронтозавър – и се превърна в изчезнал вид.“ ~ Малкълм Мъгъридж

Истинската свобода

/проповед/

      1.     Увод

Двама затворници си говорили в килията: - Ти на свобода какъв беше? - Студент. - А за какво лежиш? - Пропуснах упражнение по квантова физика. - Шегуваш се, как така? - Този ден обирах банката.

Лесно можем да загубим свободата си. Затова трябва да я ценим и пазим.

Днес е 3 март. На тази иначе доста противоречива дата ние сме избрали да отбелязваме нашето освобождение. Но, вземайки повод от празника, днес искам да говорим не толкова за самия акт на нашето освобождение, колкото за свободата по принцип.

Всеки човек се ражда с копнеж за свобода. По думите на Виктор Юго, „човек е създаден не да влачи вериги, а да лети над земята, широко разперил криле.” Бог ни е сътворил да живеем свободни, затова когато загубим свободата си, ние страдаме.

В нашата дълга история ние, българите, сме имали моменти, когато сме били свободни и когато сме били под чуждо владичество или окупация. От седми век, когато се ражда Стара Велика България, до днес, са минали 14 века. От тях 7 сме били под чуждо владичество.

Може би точно затова ние ценим свободата толкова много. Обичаме свободата толкова много, че на знамето на Панагюрския революционен окръг по време на Априлското въстание въстаниците написват думите „Свобода или смърт”. Същият девиз приема и създадената през 1893 г. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Той е използван за печатите и знамената, и дава име на вестника на организацията.

Ние обичаме свободата толкова много, че когато започва терора, политическите репресии и колективизацията след септември 1944 г., над две хиляди горяни сформирват чети в Балкана. Това е първата организирана съпротива срещу комунистически режим в Европа след края на Втората световна война. 

Свободата е силно присъща на българите. Хиляди наши сънародници са умирали за свободата си, защото са били убедени, че живот без свобода не си заслужава да се живее.

Днес ние се радваме на политическа свобода. Имаме и други свободи: лична свобода и неприкосновеност, свобода на словото, религиозна свобода, свобода на съвестта и мисълта, свобода на движение. Но дали имаме най-важната от всички свободи - тази, за която говори Божието слово – духовната свобода?

Представата за свобода днес е много различна. С идването на комунизма в източна Европа и с навлизането на левичарските идеи в Западна Европа след Втората световна война, дефиницията за свобода е променена. Първо, в тази проповед ще разгледам какво не е свобода, след което ще видим какво е истинска свобода и как можем да я постигнем.

      2.     Какво свободата не е.

Първо, свободата не е като свободата от лозунга „свобода, равенство, братство“ на Френската революция от 1789 г.

Този лозунг звучи много привлекателно. Свободата и равенството са свързани с човешките права. Както се пее в химна на революционното движение, написан от Стефан Стамболов, „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, а искаме свобода, човешки правдини!“

Лозунгът „свобода, равенство, братство“ е реакция на разточителния живот и некадърно управление на френските монарси.  На хората им е омръзнало да се съобразяват с някакъв си монарх или с фалшива религията и искат свобода и равенство, искат да са равни пред закона. Всички да са братя и да живеят в едно хармонично общество. Така че, нека махнем Бог от картинката.

И днес много хора се покланят на несвятата троица „свобода, равенство, братство“.  Преди две седмици председателят на партията на европейските социалисти каза пред симпатизанти в Монтана, че се надява в предстоящата кампания за европейски избори БСП да отстоява „традиционните за социалистическата партия ценности свобода, равенство, братство...“

Но като се обърнем към историята виждаме, че всъщност традиционни за тази атеистична партия са терора, концлагерите, политическите присъди и разграбването на имущество. Виждаме, че зад красивия лозунг се крие една грозна действителност.

Но това е характерно не само за привържениците на тази партия. Погледнете света, включете си телевизията и отворете интернет, и ще видите, че живеем в свят, който е продукт на „свобода, равенство и братство“, но без Христос.

Жан Клод Юнкер се обръща към европейците с думите: „Аз не мога да разбера защо вие обвързвате философията на Маркс с провала на неговите последователи?“ Тези врели-некипели може да ги говори на всеки, но не и на българите, които са минали през ужасите на комунизма.

И днес призракът на комунизма все още броди из Европа. И сега е по-опасен отпреди, защото идва с парите на Европейците. Комунизъм с пари е по-опасен от комунизъм без пари.

Самата Френска революция е довела до 2639 умрели на гилотината, 50000 застреляни или умрели в затворите и 250000 умрели в гражданската война, избухнала след това. Но тя бледнее пред повечето от 100 милиона жертви на комунистическите „революции“ през 20 в.

Псалм 2: „Защо се разяряват народите, и племената намислят суета? Опълчват се земните царе и управниците се наговарят заедно против Господа и против Неговия Помазаник, като казват: Нека разкъсаме връзките им и нека отхвърлим от себе си въжетата им.“

Кои са връзките, които народите искат да разкъсат? Това са връзките на Божието Слово. То пречи на човека да се издигне на Божия престол и да дефинира свободата по друг начин от този, по който Бог дефинира свободата.

Във връзките на Бога има свобода. Псалм 119:1 казва, „Блажени са онези, които са непорочни в пътя, които ходят в закона на Господа.“

Но хората не искат да живеят в Божията свобода. Те искат те да дефинират свободата. Да се издигнат и да стъпят на Божия престол. Искат те да диктуват условията. Искат те да определят кой е мъж и кой е жена. Искат те да решат кой да командва в семейството и кой не. Искат те да кажат кой да живее и кой трябва да умре.

Това е свободата, за която плачат и днес наследниците на Френската революция. За да избягат от ограниченията на религията, хората и днес отхвърлят Бога и така издигат себе си като бог. Дали това не е залезът на западната цивилизация?

Християнският автор Малкълм Мъгъридж пише, „Докато други цивилизации са били унищожени от варварски атаки отвън, нашата е уникална с това, че е обучила своите собствени разрушители в своите собствени образователни институции, а след това ги е снабдила със средства за пропагандиране на тяхната разрушителна идеология надлъж и нашир, изцяло на обществени разноски. Така западният човек реши да унищожи себе си, превръщайки благоденствието си в отегчение, силата си в уязвимост, еротоманията си в импотентност, надувайки сам тръбата, която събори стените на собствения му град и след като се е убедил, че се е размножил твърде много, се потруди чрез хапове, скалпел и спринцовка да намали своя прираст. Докато накрая, след като се образова до идиотизъм и се замърси и дрогира до притъпяване, той коленичи – един уморен и пребит стар бронтозавър – и се превърна в изчезнал вид.“

Свободата на егото е псевдосвобода. Резултатът е, че в бунта си срещу Бога, вместо свободни, хората стават роби и унищожават себе си. Изхвърлете рибата на сушата и тя ще умре. Защо? Защото тя е създадена да е свободна само в ограниченията на водата. По същия начин ние сме създадени да живеем само в ограниченията на вярата в Бога. Истинската свобода е в Бога, защото ние сме създадени да живеем в Него.

Второ, свободата не е легализъм. Много хора се опитват да постигнат свобода, като следват легализма и фалшивата религия. Те виждат свободата в следването ритуали и традиции, заповеди и постановления.

По време на поклонническо пътуване, двама монаси стигнали до придошла река. Там видели едно момиче, което се чудело как да прекоси буйните води. Без да се бави единият от монасите я взел на гръб, пренесал я през реката и я пуснал на другия бряг.

След това монасите продължили по пътя си. Но другият монах започнал да мърмори: „Нали знаеш, че не е правилно да докосваш жена. Как можа да пристъпиш правилата за монашески живот?“ Монахът, който пренесъл момичето, вървят мълчаливо, но най-накрая отговорил: „Аз я пуснах край реката преди един час. Защо ти още я носиш?“

Колосяни 2:20,21,23: „Ако сте умрели с Христос относно първоначалните учения на света, то защо ... се подчинявате на постановления, като: „Не се докосвай“, „Не вкусвай“, „Не пипай“... Тези неща ... не струват нищо в борбата против угаждането на тялото.“

Тези „постановления“ не идват от Бога, а от човеци. Това е мъртва религия, не спасителна вяра. Легализмът говори от името на Бога, но не Го познава. Крие се зад националната ни идентичност и ни заплашва, че без него няма да сме нация. Легализмът има предписания за това какво да правим и какво да не правим на погребение, при раждане, на сватба, при празници на светии...

Легализмът е привидно благочестие и лъжесмирение, които нямат нищо общо със свободата в Христос.

Както беше казал някой, ако моралното поведение беше просто следване на правила, ние можеше да програмираме един компютър така, че да е морален.

Виждаме, че подобно на свободата на егото, легализмът също няма нищо общо с истинската свобода. Нека сега разгледаме каква е истинската свобода. 

      3.     Истинската свобода в Христос

Йоан 8:36 „И така, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.”

Тук Исус се обърна към група евреи, които вярваха, че са свободни.

Днес много българи вярват, че са свободни. Издигат лозунга „свобода, равенство, братство“. Казват: „Аз съм свободен. Мога да говоря каквото си искам, мога да пътувам където искам, мога да работя каквото искам, мога да правя каквото си искам. Но Исус каза на евреите, „Всеки, който върши грях, слуга е на греха.“ (Йоан 8:34)

Не е грях да си изкушаван. Грях е, когато се поддадеш на изкушението. И дори когато Бог ти прости, последствията от греха остават. Грехът е робството на Сатана. Той е като облак, който надвисва над теб и засенчва слънцето. Вървиш и не виждаш къде отиваш, докато накрая те поглъща и политаш към пропастта.

Как можем да се освободим от робството на греха?

Йоан 8:31, 32: „Тогава Исус каза на повярвалите в Него юдеи: Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици. И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.“

Истинската свобода в Христос е възможна само когато пребъдваме в учението на Христос. Само Божието слово може да разпръсне облаците на греха така, че слънцето на Неговата правда и истина да освети пътя ни и ние да стъпваме уверено на твърдата канара Исус.

Псалми 119:105 „Твоето слово е светилник за краката ми и виделина на пътеката ми.“

Вземаш ли този светилник всяка сутрин, за да виждаш къде ходиш през деня? Четеш ли Словото и размишляваш ли върху неговите истини?

Когато Неговото слово се вселява в тебе, то ще ти помогне да преодолееш не само греха, но и страха. Защо? Защото истината ще ти даде увереност, която ще те освободи от всеки страх. В книгата си „Представи си живота си без страх” Макс Лукадо пише:

“Страхът прогонва много хубави неща в живота. Може ли човек да е щастлив и да се страхува в същото време? Може ли да мислиш трезво и да се страхуваш? Да си уверен и да се страхуваш? Да си милостив и да се страхуваш? ... Страхът не е написал симфония или стихотворение. Страхът не е преговарял за мир, не е изцелил болест. Страхът никога не е помагал на семейство да преодолее бедността, или на народ да преодолее заблудите си. Страхът не е опазвал брак или бизнес... Вярата е правила това.“

Вярата в Христос, която идва от общуването със Словото Му е тази, която може да помогне на народа ни да преодолее заблудите си и да го направи свободен да живее благочестив живот в праведност и любов.

Иван Вазов казва за Библията: “Аз не зная под небето друга книга по-могъща от Библията… Там, където Библията се знае и се чете, злините са случайни, а добродетелите - трайни и постоянни спътници на живота.”

Чели ли сте книгата на Александър Урумов, "Али Безсмъртния"? Tя е написана по истински случай. В нея той разказва за един иранец, съден за убийство, отвличане, въоръжен грабеж и продажба на наркотици, който лежи в български затвор. Един ден Али пита своя съкилийник дали може да му даде да почете нещо. Другият мъж му дава Библия.

Али започва да я чете с насмешка, докато не стига до Деянията на апостолите. Тогава нещо в него се променя. Разбира, че ако се покае и повярва в Христос, може да получи спасение и свобода от живота в греха. Предава се на Исус и това променя завинаги живота му. Вече е вън от затвора, не ползва наркотици, има семейство и проповядва на бежанци от Иран в България за това, че могат да бъдат свободни от греха и страха в Христос.

И накрая искам да завърша с това: истинската свобода не е просто свобода ОТ греха и свобода от страха. Тя е свобода ЗА Христос.  Носителят на Нобелова награда за литература, индиецът Рабиндранат Тагор, казва: „На масата си имам една струна на цигулка. Тя е свободна. Но не е свободна да прави това, което се очаква от една струна на цигулка – да прави музика. Затова я вземам, слагам я на цигулката и я опъвам, докато затрепти при докосване. Едва тогава е свободна да бъде струна на цигулка.“

Истинската свобода е там, където има посвещение. Както струната може да осъществи своето предназначение да прави музика единствено в цигулката; както рибата е създадена да съществува и да дава потомство единствено във водата; така човек може да е истински свободен само когато живее във взаимоотношения с Бога и е посветен да принася слава на Христос.

Искам на днешния празник да ти задам въпроса на кого си посветен ти – на несвятата троица „свобода, равенство, братство“, или на пресвятата Троица?

Отвори сърцето си за Словото. То ще те предпази от опасностите на фалшивата свобода на егото и легализма, ще разпръсне облаците на грях и страх в живота ти и ще ти помогне да станеш опъната струна в Божията цигулка. Тогава фалшивите звуци на твоя живот ще се превърнат в хармонична мелодия под диригентството на Най-великия Музикант. Амин!

_____________

БПЦ "Нов живот" Варна

03.03.2019 г.

Важни въпроси (Марк 4:35-5:43)

Проповед от п-р Джонатан Постълуейт

Някой, който е бил около деца известно време знае, че те харесват да задават въпроси. Често те задават хубави въпроси, които показват, че те са любопитни и жадни за отговори и за знание. Има време, обаче, когато след като са питали „какво е това?“ или „защо това е така?“ или „как това ще стане?“ и сто други въпроси, ние бихме предпочитали те да престанат да питат или да намерят друга жертва за въпросите си.

Темата на моята проповед днес е въпросите. Няма да говоря за детските въпроси, например „Защо небето е синьо?“ а вместо това ще говорим за по-дълбоките въпроси за живота и вечността. Ще видим причината, поради която тези въпроси са важни и за начина, по който човек може да намери правилен отговор.

Нека да започнем с една история за едно чудо от края на 4-та глава на Марк в която виждаме въпросите, за които ще говорим. Тези три въпроси се отнасят не само до този случай, а до живота и съдбата на всеки човек.

МАРК 4:35-41

35 И в същия ден, когато се свечери, Исус им каза: Да минем на отвъдната страна. 

36 И като разпуснаха народа, взеха Го със себе си в ладията, тъй както бе; и имаше други ладии с Него.

37 И вдигна се голяма буря, и вълните връхлетяха в ладията, така че тя вече се пълнеше с вода.

38 А Той беше в задната част, заспал на възглавница; и те Го събуждат и му казват: Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?

39 И Той, като се събуди, смъмра вятъра и рече на езерото: Мълчи! Утихни! И вятърът престана, и настана голяма тишина.

40 И рече им: Защо сте тъй страхливи? Още ли нямате вяра? 

41 И голям страх ги обзе; и те си казаха един на друг: Кой е Този, че и вятърът, и езерото Му се покоряват?

Ще говорим повече за този кратък пасаж след малко, но първо нека да говорим за трите въпроси:

Те са тези:

Въпросът за нуждите - „Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?“

Въпросът за Христос - „Кой е Този, че и вятърът, и езерото Му се покоряват?“

Най-накрая въпросът за вярата - „Защо сте тъй страхливи? Още ли нямате вяра?“

И в глава 5, четем за още три случаи, в които хората се сблъскват с тези въпроси по един или друг начин.  Нека сега да прочетем тази глава.

На мен ми трябват трима доброволци да прочетат пасажа. Първият доброволец ще прочете стихове 1 – 20,  вторият ще прочете 21 – 34, и третият ще прочете 35 - 43.

Ще говорим за тези въпроси един по един и като направим това ще скачам между четирите случаи от глави 4 и 5.  

Нека да говорим за първият въпрос – въпросът за нуждите. Когато става дума за нужди, често се говори за Пирамида на потребностите на Маслоу, която е йерархична система на потребностите на човека, съставена от американския психолог Ейбрахам Маслоу.

Смисълът е в това, че aко потребностите от по-ниско ниво не са удовлетворени, човек не може да премине към потребностите от по-високо ниво. Например ако физиологичните му нужди от храна и вода не са удовлетворени, човек не може да премине към потребност от по-висок ранг, например – тази от сигурност. Ето защо хората които живеят ден след ден без храна не се притесняват за самочувствието или личното си развитие, те не са в това ниво.

Има пет нива с различните потребности, които всеки човек има. Най-долното ниво е Физиологични потребности. Тези подробности са неща като храна, вода, и т.н. Последното ниво е потребността на човека от безопасност и обезпеченост.   

Това ниво е там, където учениците се намират в бурята в 4:35-41. Те са изпаднали в паника защото, според тях, имат нужда от безопасност. Те са били с Исус достатъчно време за да знаят, че той е единственият човек в ладията, който може да им помогне и затова те обръщат вниманието си към него.

Също има друга нужда, която можем да видим в техният въпрос към Исус. Не само се чудят дали ще умрат или не, но също така искат да знаят дали някой изобщо го е грижа за тях.  По един или друг начин, всеки човек се е чудил за това, защото хората се нуждаят от това да знаят, че някой се грижи за тях. Мисля, че едно от най-лошите положения, в което човек може да се озовава е да мисли, че отговорът на въпроса дали някой го е грижа за него е „не“. Това ни води до глава 5, където четем първо за един такъв човек.

В стихове 1-20 четем за човек, който е бил обладан от демони.

Това, от което този човек се нуждае първо и най-вече е освобождение.  Можем да разберем от Библията, че хората са опитвали да му „помогнат“ да удовлетвори тази нужда, но не са успели.

Хората от града му са го изгонили. И сега той живее отделно от другите. Бил е осквернен и обезобразен от дявола. Той се е озовал в живот на мърсотия, самота и ужас. Хората се страхуват от него заради силата му като Херкулес, обаче не го уважават.

Също разбираме, че този човек е бил изоставен. Това означава, че той има причина да мисли, че отговорът на въпроса дали някой се грижи за него е „не“.  

Четем в стих 5, че той се изпосича с камъни. Възможно е, че това е неуспешен опит за да сложи край на страданието си чрез самоубийство. Опитва се отново и отново да свърши непоносимо си съществуване чрез смъртта.  

Ще се върнем до този човек, когато говорим върху втория въпрос.

Последния човек, за когото ще говорим е жената, за която четем в стихове 25-34. Тази жена е имала  кръвотечение 12 години. Най-вероятно няма пари, защото е платила всичко, което има на различни лекари, които не могат да ѝ помогнат. Основната ѝ нужда от здраве не е била удовлетворена.

Но нейното положение е по-лошо от това да е в това физическо състояние. Заради това кръвотечение тя е била смятана за нечиста от Юдейското общество и затова няма достъп до храма.

Човекът с демоните и жената с кръвотечението най-вероятно се смятат за живите мъртви. Изгубили са надежда и просто чакат края на живота си. 

Има още един човек в глава 5 на име Яир, който се нуждае от нещо. Четем за него в стихове 22 – 24 и 35 – 43.

В случая на Яир, неговата нужда се отнася до него и до някого друг - именно дъщеря му. Дъщеря му е болна и от отчаяние той моли Исус да ѝ помогне. Нуждае се от това, да знае, че дъщеря му ще оживее. Когато дълбоко обичаме някого друг считаме нуждите им за по-важни от нашите. С други думи, техните нужди стават наши.

В света днес, можем да намерим хора със същите нужди като тези трима души от глава 5. Има хора, които имат нужда от освобождение от нещо, което е по-силно от тях. Хора, които се нуждаят от физическо изцеляване. Хора, които искат да знаят, че нуждите на някой друг ще бъдат удовлетворени.  

Дали или не хората го осъзнават, въпросът за нуждите засяга всеки човек. Разбира се нуждите на един човек могат да се променят през целия му живот. Макар че, може да удовлетворяваме нуждите си по различни начини, има само един човек, който може да удовлетвори всяка нужда и който може да удовлетвори най-дълбоките нужди, които никой друг и никое друго нещо не може да удовлетвори. Този човек е Исус Христос. Той е предмет на втория въпрос.

Учениците задават този въпрос защото те са станали свидетели на чудо, което не очакват. Мисля, че те знаят, че той е изцелител и учител, а не разбират до сега степента за властта му. Вижте това, което казват в стих 31 „Кой е Този, че и вятърът, и езерото Му се покоряват?“ От това, което четем тук можем да разберем, че не задават този въпрос от учудване а от страх. Внезапно осъзнават, че бурята не е най-силното нещо, което са преживяли този ден. Забравят това, което се случва извън ладията, сега мислят за това, което е в ладията с тях.

С по-прости думи въпросът е „Кой е Исус?“  За разлика от въпроса за нуждите, всеки човек не се сблъсква с този въпрос. Това не означава, обаче, че той не засяга всеки човек.  

Ще се върнем до човека с демоните от глава 5.  Четем в стих 6 и 7, че след като видя Исус в далечина, човекът направи нещо неочаквано – коленичи пред него. Това, обаче, не е акт на поклонение а вместо това е направено като признание за авторитет. После вика „Какво имаш Ти с мене, Исусе, Сине на Всевишния Бог? Заклевам Те в Бог, недей ме мъчи.“ От тези стихове е очевидно, че макар че човекът може би не знае отговора на въпроса, „кой е Исус?“ демоните, които са го обладали го знаят. Демоните знаят кой е Исус, и знаят че съществуването им е изложено на риск. Времето им изтича.

Демоните казват, че името им е Легион защото са мнозина. Човекът е обладан не от един демон а от много, които работят заедно. Фактът, че те са много няма значение, обаче, защото са в присъствието на някого, който е по-силен от всички комбинирани сили на ада.

Единственото нещо, което демоните могат да направят е да молят Исус да им позволи да влязат в близкото стадо свине. И просто така, човекът, който преди малко най-вероятно беше се молил за смъртта, е освободен и е получил надежда.

Кой е Исус? Той е този, на когото демоните трябва да се подчиняват. Той е този, който може да освобождава.

Нека да говорим отново за жената с кръвотечението, за да разберем как вторият въпрос се отнася до нея и положението ѝ?

Забележете стихове 27 и 28. „Като чу за Исус дойде между народа изотзад и се до дрехата Му. Защото си казваше: Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея. “

Чула е за този чудотворец, който се казва Исус. Може би от езическо суеверие вярва, че ако само може да допре него или дрехите му може да бъде изцелена. Ще говорим след малко за нейната вяра, а това което виждаме тук е това как тя намери отговора на въпроса за Исус? Както човека с демоните, тя преживява отговор защото в стих 29 четем, че „начаса пресекна кръвотечението ѝ, и тя усети в тялото си, че се изцели от болестта.“

Представете си това чувство. За 12 години си живял в това постоянно състояние, което е съсипало живота ти и те е направило нещастен и ти е струвало всичките ти пари. И всичко изведнъж (snap finger) …го няма. Кой може на направи това? Христос може.

    

Кой е Исус? Той е този, който може да изцелява. Той е великият лекар.

Сблъскването с жената се случва докато Исус отива с Яир до къща му. Нека отново да говорим за него.

Точно както учениците имат ограничено разбиране за Исус, очевидно е от пасажа, че хората, които идват при Яир в стих 35, също не разбират. Дъщерята на Яир е умряла. Хората и може би Яир мислят, че Исус вече не може да ѝ помогне. Всъщност, четем в стих 40, че тези хора и други му се присмиват когато той казва, че момичето ще живее. Може би е възможно човек да изцели някого, но да възкреси някого - стига вече!

Като учениците, човека с демоните и жената, те ще разберат скоро кой е този човек когато направи това, което смятат за невъзможно.

Нека да прочетем отново стих 41 и 42 „И като хвана детето за ръка, каза му: Талита куми; което значи: Момиче, тебе казвам, стани! И момичето веднага стана, и ходеше, защото беше на дванадесет години. И те се смаяха твърде много.“

Кой е Исус? Той е този, който може да възкресява мъртвите.

Той е този, който може да удовлетворява всяка наша нужда. Той е синът на Бог.

Това ни води до третият въпрос, който е зададен от Исус в 4:40 „Защо сте тъй страхливи? Още ли нямате вяра?“ 

Исус задава този въпрос на учениците, защото вярата им още е слаба когато трябва да бъде по-силна от това, което преживяват. Мисля, че можем да бъдем доста сигурни, че след случая с бурята, вярата им е по-силна отколкото преди.

Можем да резюмираме въпроса така – „Вярваш ли?“ или „имаш ли вяра?“ Както и с въпроса на Исус, този въпрос засяга всеки човек, без значение дали се сблъсквал с него.

В посланието на Павел до Римляните глава 10 стих 9 -10 четем тези думи:  Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш. Защото със сърце човек вярва и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява.

Хората могат да отговорят правилно на този въпрос след като и само след като отговорят на втория въпрос за Исус. Има хора, които казват „Имам вяра“ но всъщност нямат представа за Исус защото никога не са размисляли върху въпроса кой е Исус. Не е възможно човек да пропусне въпроса за Исус и в същото време наистина да вярва. Без истинско знание за Исус Христос истинска вяра не е възможна и затова всеки човек трябва да си зададе въпроса „Кой е Исус?“, ако иска истинска вяра.

Нека още веднъж да се върнем до хората от глава 5 за да видим как този въпрос се отнася до тях.   

Не четем думата „вяра“ в историята за човека, когото Исус освободи от демони, но със сигурност виждаме резултата от вярата в живота на човека. Четем в стих 18, че той се моли на Исус да бъде заедно с Него. Той е чул със собствените си уши от тези, които преди го бяха мъчили и е видял със собствените си очи отговора на въпроса „Кой е Исус?“ И той вярва без съмнение, че този човек е синът на Бога. За разлика от съгражданите си, той иска да бъде възможно най-близко до Исус. Исус, обаче, има различна идея. Вместо човекът да демонстрира вярата си, като пътува с него, Исус иска този човек да свидетелства за това, което той е направил за него. И четем в стих 20, че той направи точно това.

Когато става дума на вярата, много хора мислят, че вярата си е нещо „лично“ и нищо повече. Истинска вяра в действителност е лична и публична, защото ако наистина вярваме, че Исус Христос е Господ и Спасител трябва също да вярваме, че другите трябва също да знаят за него.

Ще искаме други да намерят правилен отговор на въпроса „Кой е Исус?“ и също да вярват в него.

Нека да свършим с историята за жената с кръвотечението:

В случая на жена, виждаме вярата ѝ и в желанието ѝ да се допре до Исус, но също така в категоричното обявяване от Исус на факта, че има вяра. И още веднъж, вярата ѝ е резултат от това, че се е замислила над въпроса за самоличността на Исус. Не знаем колко знае за Исус. Най-вероятно тя просто знае за него от разкази, които е чула. Това, което е чула е достатъчно.

Виждаме също, че вярата й я кара не само да каже „може би този човек може да ми помогне“ а да действа въз основа на това, което вярва.

Тази жена е хубав пример за истинска вяра. Още веднъж тя се свързва с въпроса за самоличността на Исус. Защото ако човек наистина вярва, че Исус е Господ и Спасител и наистина вярва, че само Исус може да го спаси той ще направи повече от това да каже „Исус може да ме спаси“ Той ще протегне ръката си и ще вика с силен глас „Исусе спаси ме!“

Вижте това, което Исус казва на Яир в стих 36 когато чу, че дъщерята му е умряла „Не Бой се, само вярвай.“ Смисълът, който Исус влага не е в това, че Яир трябва да започне да вярва а, че трябва да продължи да вярва. Наистина да вярваме е да вярваме даже когато считаме нещата за безнадеждни. Истинската вяра ни помага да разберем, че нашият Бог е Богът на невъзможното.

Не обещавам, че всеки път ще видим едно чудо, но мога да обещавам от това което чета в Библията, че Бог е суверен над всичко и затова можем да уповаваме в Него.  

Чели сме днес за хората, чиито нужди са удовлетворени от Исус и чиято вяра се засилва след като преживяват проявяването на самоличността му. Трябва да разберем, обаче, че не винаги е така в Библията. За съжаление и тогава и сега има хора, който не вярват защото никога не отговорят правилно на въпроса „кой е Исус?“  и затова не могат да разберат, че той може да удовлетворява нуждите им.

МАРК 6:1-6

1 И Исус излезе оттам и дойде в Своята Си родина; и учениците Му вървяха след Него.2 И когато настана събота, почна да поучава в синагогата; и мнозина, като Го слушаха, се чудеха и казваха: Откъде има Този човек всичко това? И каква е дадената Му мъдрост, и какви са тези велики дела, извършени от ръцете Му?3Този не е ли дърводелецът, син на Мария, и брат на Яков и Йосий, на Юда и Симон? И сестрите Му не са ли тука между нас? И те се съблазниха в Него.4А Исус им каза: Никой пророк не е без почит, освен в своята родина, и между своите сродници, и в своя си дом.5И не можеше да извърши там никакво велико дело, освен дето положи ръце на малцина болни и ги изцели.6И чудеше се на тяхното неверие. И обикаляше околните села и поучаваше.

В този пасаж четем за хора, които си задават въпроса „Кой е Исус?“ За съжаление, фактът че не дават правилния отговор на този въпрос показва, че за тях отговорът на въпроса дали вярват е „не“.

Неотдавна чух някой да казва, че ние трябва да храним вярата си и да лишаваме съмненията си. Тези хора правят обратното. Хората се чудят на Исус, но съмненията им побеждават удивлението им.

Вижте въпросите им:

„Откъде има Този човек всичко това? И каква е дадената Му мъдрост? И какви са тези велики дела, извършени от ръцете Му?“

Тези въпроси са в отговор на това, което са видели но всъщност са пренебрежителни. Разбираме отношението им от другите им въпроси: „Този не е ли дърводелецът, син на Мария, и брат на Яков и Йосий, на Юда и Симон? И сестрите Му не са ли тука между нас?“

Отношението на тези хора е съвсем различно от това на другите хора, за които сме говорили днес. Докато другите казват „ Виж това, което този човек направи. Той очевидно е нещо повече от обикновен човек“, хората от Назарет казват „Той очевидно е обикновен човек. Няма значение какво направи.“

Често хората мислят че, само ако Бог направеше повече чудеса в наше време, щяха да се спасят много повече хора. От този стих можем да видим, че това не е задължително вярно. Без вяра в Исус Христос, хората щяха да намерят всички видове извинения да не вярват. Учените биха казали, че тези неща са природни явления. Хората, които са „духовни“ биха казали, че е възможно един човек да използва някаква енергия за да направи такива неща, но това не означава, че има един Бог. Скептиците биха казали, че тези неща наистина не са чудеса, а вместо това някакъв трик. Както виждаме от този пасаж, истинската вяра не просто е резултат от преживяването на чудеса а вместо това е резултат от това, да разберем правилно кой е Исус.

В заключение. Всеки човек се нуждае от нещо и през целия си живот той ще търси удовлетворение на нуждите си. А най-дълбоката нужда, на която всеки човек трябва да намери удовлетворение е нуждата от това да има взаимоотношение с Бог. Кой е Исус? Той е Бог в плът, който е направил възможно всеки да има това взаимоотношение. Само чрез вяра в Него човек може да има това взаимоотношение и да намери удовлетворение за тази нужда.

Надявам се, че всеки от вас, който е тук днес е намерил удовлетворение на нуждата си от това взаимоотношение. Надявам се, че всички вие знаете кой е Исус. Надявам се, че имате вяра.

__________________

БПЦ "Нов живот" Варна

17.02.2019 г.