Отново на училище (Съдии 13)

/проповед/

Първокласничка отива за първи ден в училище и след това майка и я пита:

- Какво научи днес?

- Научих се да пиша!

- В първия ден? Ти си гений! И какво написа?

- Не знам. Все още не съм се научила да чета.

Днес пак ще прекъснем за малко поредицата върху Деяния, защото през седмицата настъпи важно събитие. Започна учебната година!

Децата отново тръгнаха на училище. Моите деца вече не са в училище, имаме само още един студент. Но в църква имаме няколко деца, които ходят на училище и детска градина. Моят внук Джеймс също тръгва скоро на градина.

С Ваня сме се молили за нашите деца и внуци отпреди да се родят. Много от молитвите ни са били насочени към времето, в което са в училище. И Бог е отговарял на тях.

Но сега учебната година е в началото и пред децата ни има да извървят дълъг път, докато завършат годината. И както всички знаем, ходенето на училище е изпълнено с много предизвикателства.

Днес училището е много различно от времето, когато аз бях ученик. По онова време, преди 100 години, най-големият проблем беше, ако някой от по-големите деца го хванеха да пуши или ако деца се сбиеха в междучасието. Или поне за това знаехме.  

Сега вече говорим за агресия и насилие в училище. България е сред 10-те европейски държави с най-много прояви на насилие в училище. Деца са подложени на системен тормоз от техните връстници. Има дори случаи на убийства, извършени по особено жесток начин от непълнолетни.

Други големи проблеми са употребата на наркотици и алкохол, порнографията и секс от ранна възраст. Всичко това би трябвало да ни кара да сме загрижени като родители и като църква.

В нашата църква ние се стремим да възпитаваме децата да обичат Исус, да обичат семейството си и църквата. Насърчаваме ви да имате всекидневно тихо време с децата си вкъщи, си водите децата на църква и неделно училище и да живеете това, което говорите.

Но дори когато родителите са посветени християни, няма гаранция, че децата ще останат в църква. Това, че ги възпитаваме в дух на страх от Бога не означава, че няма да направят глупави грешки в живота си. В църквата ни има семейства с по две, три деца и това си е предизвикателство!

Колко пъти съм водил и оставял децата си в училище със свито сърце, като гледам как се държат и как говорят някои от техните съученици. Затова, ние се нуждаем да си помагаме в това.

Децата ни се нуждаят от помощта на църквата. Често се случва да видим някои деца да не се държат както трябва в църква. Какво правим ние? Не можем просто да си седим безучастни. Всеки от нас трябва да играе активна роля във възпитанието на нашите деца.

Може би ти самият нямаш деца, или твоите деца и внуци не живеят във Варна и не са част от църква „Нов живот“. И когато си тръгнал на църква не си очаквал, че ще ти се наложи да възпитаваш и деца. Но ти трябва да играеш някаква роля в живота на тези деца.

Всъщност, надявам се дори, че всеки от нас разбира, че ние трябва да сме ангажирани с възпитанието не само на децата в църква, но и на всички други деца, с които се срещаме. И за това искам да говоря тази сутрин.

Нека прочетем Съдии 13:1-7

Израелтяните бяха религиозни хора. Те бяха богоизбраният народ. Бяха избрани да играят роля в изкуплението на цялото човечество. Но въпреки това, в ст. 1 се казва, че те пак се провалиха. Започнаха да вършат пак зло.

И ако това се случва с израелтяните, може да се случи и с вярващите. Може да се случи и с нашите деца. Това, че децата ни идват на църква не е гаранция, че ще правят само добри избори в живота си.

Разбира се, това което учат в църква и в неделното училище е важно. И то е силен фактор, който ще им влияе през целия живот и ще им помогне един ден да се посветят на Господа. Но всеки има свободна воля и всеки решава дали да се посвети на Господа или не.

Първо, децата ни се нуждаят от помощта на църквата. Второто нещо, което виждаме в текста е, че Бог се грижи за нас в нашата ситуация.

Бог се погрижи за израелтяните в тяхното изпитание и изпрати ангел с послание за избавление. По същия начин, Бог няма да изостави и нас. Бог е загрижен за нас. Без значение какво правим, Той продължава да ни обича.

Той продължава да обича нашите деца дори когато правят глупости. Нищо, което правим не може да накара Бог дани обича по-малко. Нищо, което правим, не може да накара Бог да ни обича повече.

В случая с израелтяните, Бог изпрати ангел да се яви на жената на Маное. Ангелът каза, че въпреки че сега е бездетна, жената ще зачене и ще роди син. Този син ще стане назорей (т.е., ще се въздържа от употреба на вино и няма да се подстригва) и ще почне да избавя Израил от филистимците.

Когато тя каза на Маное, че ще имат син, той се стресна не на шега. Досега не беше имал деца и не знаеше как ще ги отгледа и възпита. А и това не беше някакво обикновено дете. То трябваше да спаси Израел. На Маное и жена му се струваше, че няма да се справят с такава огромна отговорност.

Днес много родители се чувстват като семейство Маноеви. Те се нуждаят от помощ, от подкрепа и сила. И какво направи Маное?

Съдии 13:8 „Тогава Маное се помоли на Господа: Моля Ти се, Господи, нека дойде пак при нас Божият човек, когото си пратил, и нека ни научи какво да правим с детето, което ще се роди.“

Общо взето, Маное каза: Господи, помагай, защото не знаем какво да правим.

Днес е трудно да се отглежда дете. Но както казват, желязото се кове, докато е горещо. Детето се възпитава, докато е малко.

Когато от общината засеят нови дръвчета по улиците на града ни, ги привързват за забити до тях колчета в земята. Така дръвчетата израстват прави. Но ако вече са оставени да растат накриво за няколко години и тогава се поставят колчета, това няма да помогне дървото да се изправи.

Как да сме сигурни, че отглеждаме правилно нашите деца? Живеем във време, което е деструктивно. Отвсякъде дебнат опасности за нашите деца.

Ключът за Маное беше молитвата. Ключът за нас също е молитвата.

С Ваня сме се молили за нашите деца и внуци преди още да се родят. Молихме се Бог да ни дава сили и мъдрост да знаем как да възпитаваме децата си в Неговите пътища. После като можеха да разбират се молихме и с тях заедно. Насърчавахме ги сами да се молят.

Молим се и за децата в нашата църква. Защото ние самите не знаем какво да правим.

Но искам да направим нещо повече от това. Искам всички вие да се молите за нашите деца. Нямам предвид моите деца, а за всички деца в църквата ни.

Можете да се молите, когато станете сутрин. Можете да се молите, докато отивате пеша, с колата или автобуса на работа. Можете да се молите, когато си лягате. Както казва апостола,

Ефесяни 6:18 бъдете „молещи се в Духа на всяко време с всякаква молитва и молба, бидейки бодри в това с неуморно постоянство.“

Вместо да си мислите за своите проблеми и да се тревожите за тях, молете се за децата в църквата ни. Молете се за тях не само сега, в началото на учебната година. Молете се за децата постоянно. Направете ги приоритет във вашите молитви.

Бог чува молитвите на своите люде и отговаря на тях. Бог чу молитвата на Маное

Съдии 13:24 „И жената роди син и го нарече Самсон. Детето порасна и Господ го благослови.“

Родителите на Самсон се покориха на Бога. Те го отгледаха така, както Господ заповяда. Те се молиха за сила и за водителство.

Разбира се, тези от вас, които сте чели книгата Съдии знаете какво се случи по-нататък. Самсон не винаги беше верен на Божия призив. Той се забърка в големи неприятности заради жени. Имаше проблеми с избухливия си характер. (В случая Бог използва това, за да избави Израел от филистимците.)

Но накрая той реши да живее за Бога. И отдаде живота си в служение на Господа.

Убеден съм, че усилията които полагаме, за да възпитаваме децата си са решаващи. И тук не говоря само за молитвата. Всеки родител трябва всекидневно да полага усилия да дисциплинира децата си.

В края на деня, когато си най-уморен, е важно да имаш време за молитва с тях. Да отвориш Библията и да ги възпитаваш в учение и наставление Господно (Ефесяни 6:4).

В единствения почивен ден, неделя, трябва да станеш рано като родител, за да се подготви семейството и да отиде навреме на църква. Защото част от възпитаването на богобоязливо поколение е децата да са всяка неделя с теб в Божия дом.

Тук искам да отворя една скоба и да покажа колко важна е ролята на родителите и особено на бащата за вярата на децата. Според едно изследване, ако двамата родители ходят редовно на църква, 33 % от техните деца ще бъдат редовни на църква като пораснат, а други 41% ще посещават църква от време на време. Т.е., ако бащата и майката са посветени на църквата, ¾ от децата им ще ходят на църква.

Сега слушайте: ако майката ходи редовно, но бащата не ходи на църква, само 2% от децата ще ходят на църква редовно и 37% - нередовно.

Ако само бащата ходи на църква, а майката – не, 44% от децата ще ходят на църква редовно като пораснат!

Ако съпругът ти е невярващ, води децата редовно на църква и се моли за него!

Същото е и с посещаването на библейските изучавания в църква. Ако и двамата родители ходят, един ден 72% от децата им ще ходят на библейско изучаване. Ако само майката ходи, на библейско изучаване ще се посветят да ходят 15% от децата.

Една възрастна жена била силно впечатлена колко възпитан бил младият мъж, който бил неин съсед. Всело ден ѝ помагал да пренесе багажа си от колата, понякога пазарувал за нея или ѝ помагал да почисти дома си. Един ден го попитала, „Млади човече, как сте станал толкова възпитан млад мъж?“

Младежът отговорил, „Като момче имах проблем със зависимост.“ Старицата била шокирана и казала, „Не мога да повярвам!“

Младият мъж отговорил, „Вярно е, бях зависим от ... моите родители. Баща ми казваше, „Докато живееш у нас, зависиш от нас и ще правиш това, което ти кажем. Всяка неделя ще си с нас на църква.“ И ме водиха на църква всяка неделя. Бях зависим от тях.“

За да се случва всичко това – да се молим за децата си, да ги възпитаваме в учение и наставление Господно, да ги учим да се молят, да ги водим на църква и да ги дисциплинираме – за всичко това се иска много посвещение и дисциплина и от наша страна!

Чувал съм някои родители да казват, „Аз не искам да налагам вярата си на децата си. Като пораснат те сами ще решат дали да вярват и да ходят на църква, или не.“

Все едно някой да каже, „Аз не искам да налагам на децата си да си мият зъбите. Като пораснат сами ще решат дали да го правят...“

Някой беше казал, „МТV казва на децата ти какво да вярват. Интернет им казва какво да вярват. Съучениците им казват какво да вярват. Учителите им казват какво да вярват. Ти си единственият, който не им казва какво да вярват.“

Английският поет Самюъл Колридж разговарял с човек, който не вярвал, че трябва да обучаваме децата в наставление Господно. Той твърдял, че умът на детето не трябва да бъде обременяван с предразсъдъци и когато то станело възрастен човек, щяло само да реши дали да вярва в Бога или не.

Колридж не казал нищо, но след малко попитал госта дали иска да види неговата градина. Човекът изразил желание и Колридж го извел в градината, в която растели само плевели. Човекът погледнал изненадано Колридж и възкликнал, „Ама това не е градина! Тук има само плевели!“

„Ами, виж, аз не исках да нарушавам свободата на градината по никакъв начин. Само дадох на градината си възможност да се изразява и сама да избере какво да роди.“

Нужни са много усилия от страна на родителите, понякога и много стрес и умора. Но всички тези усилия няма да са напразно.

Притчи 22:6 „Възпитавай детето отрано в подходящия за него път и то няма да се отклони от него, дори когато остарее.“

Всички тези молитви, библейски изучавания, ходенето на църква и на неделно училище, всичко това ще остане запечатано в паметта му.

Дори и детето ти да попадне под лошо влияние и да тръгне по лош път, дори да се отклони от доброто като блудния син, може като него да се върне у дома, при Бога.

Така че, предстоят ни вълнуващи месеци и години с нашите деца и внуци. Затова се обръщам не само към родителите, бабите и дядовците, но и към всички останали от нашето духовно семейство. Нашите деца имат нужда от теб, от твоята подкрепа и твоите молитви.

Нека не ги забравяме и нека се молим за тях. Винаги, когато минаваш покрай някое училище, моли се за децата от нашата църква. Моли се и за децата в нашия град и в България.

Казвай на децата, че се молиш за тях. Кажи и на родителите, че се молиш за техните деца и за тях като родители. Сприятели се с някои деца от църква. Показвай им любов.

Ако правиш тези неща, това ще има огромно влияние върху тях. Толкова голямо, че ще разбереш за него чак когато отидеш на небето.

Нека се молим. Ще имаме специална молитва за децата ни. Всички ученици и студенти да излязат отпред. Останалите елате, ще ги наобиколим и ще положим ръка на тях. Нека се молим.

 _________________________

БПЦ "Нов живот" - Варна

17.09.2023 г.

Стратегия за благовестие (Деяния 18-19)

 /проповед/

Светът, в който живеем се променя с бързи темпове. Променят се и нашите градове. Като в този виц:

След 20 години двама полицаи в Берлин спират една кола за проверка. Взимат документите на шофьора, дръпват се малко настрани и започват да обсъждат:

- Мохамед, тоя нещо ми изглежда подозрителен.

- Да бе, Али, и на мен. Какво е това име - Юрген?

Урбанизацията, е една от отличителните черти на нашето време. През 1980 има само 225 града с население над 1 млн души; сега повече от 500. Това е огромно предизвикателство за църквата, защото в големите градове наблюдаваме разпад на традиционната религия, морална деградация, анонимност, бедност, безработица, престъпност и насилие.

Ние също живеем в голям град и е нужно да видим какво можем да научим от Словото, за да бъдем ефективни в служението си. Днес в нашата поредица „Раждането на църквата“ върху Деяния на апостолите, ще разгледаме един пасаж, който хвърля светлина върху този въпрос.

Ако проследим служението на ап. Павел в Деяния, ще видим че той съвсем съзнателно се е местил от град в град. По време на първата мисионерска обиколка той посещава градовете Саламин и Пафос (Кипър), Антиохия, Икония, Листра и Дервия в Галатия. През втората мисионерска обиколка – Филипи, Солун, Берия (Македония), Атина и Коринт (Ахая).

През по-голямата част от третата обиколка насочва вниманието си към Ефес. С какво тези градове са привлекли вниманието му?

Атина е интелектуалното и религиозно средище на древността – Сократ, Платон, Аристотел, Епикур и Зенон, там се заражда демокрацията, но както казахме миналия път, той е и голям център за религиозно поклонение.

Коринт (750000 души) е бил търговски център – през него преминават търговски пътища във всички посоки. Може би точно затова е град на покварата. В храма на Афродита (Венера – богинята на любовта) служели хиляди проститутки. „Коринтиозомай” означава „да бъдеш безнравствен”. Може да се каже, че Коринт е бил панаирът на суетата в Римската империя.

Ефес (500000 души) е също прочут с търговията си, но е и политически център на провинция Азия. Преди всичко обаче Ефес е основен религиозен център в Римския свят.

Ефес е ‘пазач на храма на великата Артемида’ (19:35), богиня на лова и плодородието. Градът пази някакво нейно гротескно изображение, най-вероятно това е паднал метеорит. До него е изграден великолепен храм, който е 4 пъти по-голям от Партенона в Атина.

Като посещава тези три града, Павел повещава центровете на познанието, търговията и религията. Миналият път разгледахме срещата на Павел с атинските философи. В 18 и 19 глави Лука разказва за посещенията на Павел в Коринт (18 гл.) и Ефес (18:18 и сл. и 19:1 и сл.). Ще видим каква стратегия за благовестие имаше той и какви уроци можем да научим от служението на Павел в тези два града.

Нека прочетем първо Деяния 18:4-11 и Деяния 19:8-10

Първото нещо, което виждаме тук е, че

1.     Бог възнаграждава труда на благовестителската нива.      

Повествованието в двете глави се развива по сходен начин:

Първо по обичая си Павел благовества на юдеите в синагогата. Тяхната съпротива и неверие карат апостола да отърси праха от себе си и да се обърне към езичниците. Така той изпълнява поръката на нашия Господ Исус Христос на учениците, когато ги изпраща по двама:

Лука 9:5 „ И ако някои не ви приемат, когато излизате от онзи град, отърсете и праха от краката си за свидетелство против тях.“

Струва ли си да продължаваш да чукаш на една врата, ако тя е заключена? Повечето от нас ще кажат „не“ и мнозина сигурно биха се разочаровали и отказали да благовестват изобщо. Случвало ли ти се е след като удариш на камък с благата вест да си помислиш: „Явно не е Божията воля, щом не виждам никакъв отклик!“ „Може би благовестието е за други, които са много по-добри говорители от мене!“

Павел знаеше, че както отхвърлиха неговия Господ, така ще отхвърлят и него. Същевременно, той съзнаваше, че разполага с ограничено време и се стремеше да използва благовремието максимално ефективно за Господа. Същото трябва да правим и ние. Святият Дух тук ни насърчава чрез Павел да чукаме на различни врати, докато някоя от тях се отвори!

Павел редовно прекарваше време в молитва и Бог му даваше водителство къде да инвестира усилията си. При един по-ранен случай Святият Дух им забрани да проповядват Словото в провинция Азия и Витиния, и те бяха насочени към Македония (Деяния 16:6-10)

Това означава ли да преставаме да се молим за членове на семействата ни и за приятели, които упорито отхвърлят благата вест? Не, разбира се. Ние трябва да продължаваме да се молим някой друг да напои семената на вяра, които ние сме засяли.

Нека представяме тази молитвена нужда за промяна на сърцето им и да приемат благата вест преди да издъхнат. Божието слово ни заповядва да се молим един за друг, защото „ Голяма сила има усърдната молитва на праведния.“ (Яков 5:16)

Преди няколко години ние направихме Операция „Рождествено дете“ в село Невша. След нея искахме да имаме последваща работа с децата и говорихме с кметицата, но въпреки обещанията, дали заради пандемията или заради други страхове, по-късно тя не ни разреши да продължим работата. Бог затвори тази врата, поне временно и ние съсредоточихме усилията си на други места.

Понякога Бог може да затваря една врата, защото още не е дошло времето за служение там. Друг път причината може да е неподготвеност на служителите, Божията протекция за живота ни. Или Бог може да чака да вземем ключа за дадена врата, като го хвалим, постоянстваме в молитва и добием смелост за това.

След като Бог затвори една врата пред Павел, отвори други. Бог възнагради труда и усилията на благовестителската нива на Павел. След като срещна съпротивата на юдеите, той намери „отворени врати“ сред езичниците. В Коринт той използва дома на Тит Юст, а в Ефес – училището на някой си Тиран, който вероятно е бил повярвал учител по реторика или философия (18:6-7; 19:9).

След като взе това „крайно решение“ да пренасочи своите усилия към езичниците, Бог му даде многократни потвърждения, че е направил правилното нещо. Първо, и в двата града мнозина чуват благата вест и приемат вярата (18:8; 19:10).

Второ, и в двата града Исус потвърди словото Си и насърчи Своя апостол. В Коринт това стана с нощно видение:

Деяния 18:9-10 „Не бой се, но говори и не млъквай, защото Аз съм с теб и никой няма да те нападне да ти стори зло“

В Ефес – с чудеса и знамения:

Деяния 19:11-12 „При това Бог вършеше особени велики дела чрез ръцете на Павел; дотолкова, че когато носеха на болните кърпи или престилки от неговото тяло, болестите изчезваха от тях и злите духове излизаха от тях.“

Забележете, че успехът на благовестителската нива не означаваше липса на опозиция. И в Коринт, и в Ефес не се размина без смут и бунтове. Животът на Павел беше заплашен. Но и в двата града римските власти пренебрегнаха исканията на противниците на благата вест и я обявиха за законна: в Коринт чрез управителя Галион, а в Ефес – чрез градския писар (18:12 и сл.; 19:35 и сл.). Това беше много важно с оглед на по-нататъшната благовестителска активност.

Бог благослови труда на Павел за каузата на благовестието. Неговата упоритост бе възнаградена с отворени врати и той остана 2 години в Коринт и малко повече, (може би дори 3 г.) в Ефес. Божието дело в тези градове напредваше.

2.     Важността на правилната доктрина.

И така, първото нещо, което видяхме е, че Бог иска да сме посветени на споделянето на благата вест и той отговаря, като отваря врати за благовестие. Второ, за да го правим ние трябва да имаме правилна доктрина и да споделяме пълното евангелие. Може би за да подчертае това, Лука включва два любопитни епизода в разказа си.

Първият е за юдеин на име Аполос, който идва в Ефес (18:24) и поучава прилежно Господния път, но познава само Йоановото кръщение (ст.25б). Но Йоан е старозаветен пророк. Аполос е бил запознат очевидно с Йоановото свидетелство и старозаветните пророчества за Исус като Месия, но познанията му не са пълни. Затова Прискила и Акила му излагат по-точно Божия път (ст. 26). Най-вероятно Аполос е знаел за кръщението на Йоан, но не и за Великото поръчение и за кръщението в името на Отца, Сина и Духа. Така той е подготвен за по-мащабно служение.

Другият интересен случай виждаме в началото на 19 глава.

Деяния 19:1-7 „А когато Аполос беше в Коринт, Павел, след като беше минал през горните страни, дойде в Ефес, където намери някои ученици. И им каза: Приехте ли Святия Дух, като повярвахте? А те му отговориха: Даже не сме чули дали има Свят Дух. И каза: А в какво се кръстихте? А те отвърнаха: В Йоановото кръщение. А Павел каза: Йоан е кръщавал с кръщението на покаяние, като е казвал на народа да вярва в Този, Който щеше да дойде след него, т. е. в Исус. И като чуха това, кръстиха се в името на Господ Исус. И когато Павел положи ръце на тях, Святият Дух слезе на тях; и говореха други езици и пророкуваха. А те всички бяха около дванадесет мъже.“

Отново, тук Павел среща последователи на Йоан Кръстител, не на Исус.

Тук според някои имаме пример за двустепенно посвещаване – първо идва вярата, а после приемането на Святия Дух. Но според други тук не можем да търсим образец за такова двуетапно посвещаване.

Ето какво казва известният богослов и автор Майкъл Грийн: „Кристално ясно е, че тези ученици в никакъв случай не са били християни, защото още не са повярвали в Исус. Когато ги среща, Павел първо ги смята за вярващи, защото те му казват, че са ‘ученици’, но после по нищо в поведението им явно не е личало в тях да пребъдва Духа, затова той им задава тези два важни въпроса: дали са приели Духа, когато са повярвали и в какво са се кръстили.“

Първият въпрос предполага, че не могат да повярват, ако не са приели Духа. Това е същото като да си пиян, без да си пил – това просто не е възможно! Тоест, който е повярвал, вече е получил Духа (Гал. 3:2). Който е кръстен трябва да е повярвал и да е приел Духа. Няма как да си повярвал и да си бил кръстен, но да не си приел Духа.

Следователно, този пасаж не казва, че първо идва вярата, а после приемането на Святия Дух. Двете стават едновременно.

Галатяни 3:2 „Само това желая да науча от вас: Чрез дела, изисквани от закона, ли получихте Духа, или чрез вяра в евангелското послание?“

Ние скоро ще направим водно кръщение на Националната конференция на нашите църкви. Ще се радвам да има хора и от нашата църква, които да се кръстят. Но нека кажем отново: самото водно кръщение не ни спасява. То е само външен белег и символ на вече случила се вътрешна реалност – покаяние и вяра в Господ Исус Христос.

Обратно в пасажа в Деяния 19, тези ученици отговарят: ‘даже не сме чули да има Св. Дух’. Те имат предвид не, че изобщо не знаят за Духа, а че не знаят дали Йоановото пророчество се е изпълнило, дали Месия е дошъл. В неведение са за Петдесятница. Накратко, те все още живеят според Стария завет. Не разбират, че Исус е поставил началото на нова епоха, епохата на изливането на Святия Дух.

Днес има много хора, които имат само откъслечни познания за християнството. Прочели са 2-3 глави от Библията, гледали са 2-3 филма на Рождество Христово и всичко им е ясно.

По думите на Дейвид Дънинг, "Един невеж ум не е абсолютно празен съд, а е пълнен с каша от неподходяща или подвеждаща житейска опитност, теории, факти, интуиции, стратегии, алгоритми, евристики, метафори и предчувствия, но за съжаление, на него те му изглеждат полезни и точни знания.”

Такива хора са готови да спорят, но всъщност са заблудени. Защото селективните знания са силно подвеждащи. И защото подсъзнателно бягат от истината. Не могат да понесат челния сблъсък със святостта на живия Бог!

Приличат на поддръжниците на атеистичния тоталитаризъм, които защитават капищата на комунизма (т.н. „паметници“), с които е осеяна нашата родина. Отново, прочели и повтарящи като папагали селективно поднесена информация, която всъщност е дезинформация. Защо? Защото не искат да се изправят пред истината. Не могат да понесат челния сблъсък с истината.

Понякога дори високо интелигентни хора могат да станат жертва на дезинформация или дори да вярват в суеверия.

Един американски учен посетил датският физик Нилс Бор, носител на Нобелова награда. С удивление видял над бюрото на учения закачена за стената конска подкова. Американецът подхвърлил, „Нали не вярвате, че подковата ще ви донесе късмет, професор Бор?“ След което Бор се усмихнал и казал, „Изобщо не вярвам в това, приятелю. Но ми казаха, че тази подкова ще донесе щастие на човек независимо от това дали вярва или не вярва.“

С други думи, Нилс Бор казвал, „Не вярвам на тези глупости за конската подкова, но предполагам, че има някаква вероятност да е така.“

Когато човек не вярва в Божието слово, може да повярва във всичко. Дори в кемтрейлс и в плоската земя!

За да бъдем добре подготвени и да познаваме Словото е нужно да практикуваме дисциплината на всекидневно тихо време. Неделните служби не могат да заменят времето за четене на Словото и молитвата! Понякога дори християни стават лесни жертви на лъжеучителим, защото не познават Библията.

1 Йоан 4:1 „Възлюбени, не вярвайте на всеки дух, а изпитвайте духовете дали са от Бога; защото много лъжепророци излязоха по света.“

В заключение виждаме, че стратегията на ап. Павел за благовестие включваше целенасочени и упорити усилия в опит да се намери отворен прозорец за благата вест. След като това ставаше, той продължаваше да проповядва и убеждава. Това пораждаше опозиция, но заедно с това мнозина чуваха и приемаха вярата. Бог насърчаваше Павел, като потвърждаваше Словото си с видения, чудеса и знамения.

Бог иска да не се отказваме при първия неуспех, но неуморно да продължаваме да сеем семената на вяра, докато видим „отворен прозорец“ и отклик на Словото. Но за да стане това, ние трябва да сме подготвени и добре да познаваме Божието слово.

Накрая ще завърша с поемата „Наковалнята на Божието слово“ от Джон Клифърд:

„Минавах снощи край вратата на ковач

И звън на наковалня ми се счини.

Надникнах и на пода стари чукове видях

износени от биене с години.

"Колко наковални имаш", попитах аз,

че са чуковете толкоз изхабени?

"Една" – отвърна и след туй добави,

„Наковалнята износва чуковете, ясно като ден е.“

Векове наред те бият върху нея.

Удари се сипят, но при все това

наковалнята е невредима...

а чуковете веч‘ са похабени.“

 

Марк 13:31 „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат.“

 

Молитва.

________________

10.09.2023 г.

БПЦ "Нов живот" - Варна

Всички ли пътища водят до рая? (Деяния 17)

/проповед/

Преди няколко седмици в поредицата „Щом питаш...“ говорихме за това какво ни прави християни. Toгава споменахме, че това че си роден в България не те прави християнин. Това, че ходиш на Великден на църква също не те прави християнин. Раздаването на милостиня и даването на курбан също не те прави вярващ. Да вярваш изобщо в някакъв твой бог също не ти дава спасение.

Последното е особено характерно за т.н. релативисти. Те казват, „Всички пътища водят до рая“.

Чували сте израза „Всички пътища водят до Рим“, нали?

В книгата си „3:16, истории на надежда“, Макс Лукадо описва въображаем разговор с туристическа агенция.

„Вие казвате, че искате да летите до Рим. Той поглежда екрана и казва,

-        Има полет до Сидни, Австралия, в 6 ч. сутринта.

-        Отива ли до Рим? – питате вие.

-        Не, но полетът предлага страхотна храна и филми.

-        Но аз трябва да летя до Рим – казвате вие.

-        Тогава – казва той – нека ви предложа Саутуест Еърлайнс.

-        Саутуест Еърлайнс лети ли до Рим?

-        Не, но те спечелиха наградата за пристигане навреме.

Вие започвате да се ядосвате и повтаряте:

-        Имам нужда една авиокомпания да ме заведе до едно място – Рим.

Агентът се прави на обиден и казва:

-        Господине, всички полети отиват до Рим.

Днес продължаваме с разглеждането на Деяния. Последно оставихме Павел и Сила във Филипи. Ще прочетем няколко стиха от 17 гл. за посещението на ап. Павел в Атина. Това е важен текст (ще пропуснем пасажите за Солун и Берия), защото това убеждение, че има много богове и всички те водят до рая, е било широко разпространено там и тогава.

Атиняни са били много религиозни. Според някои изследователи в града е имало над 30000 идоли. Но макар и силно религиозни, хората не знаели точно на кой бог да се покланят, затова, за да не обидят някой бог, почитали всички. И в случай, че са забравили някой, били издигнали олтар, на който било написано: „На непознатия Бог“.

Освен религиозен център, Атина била и център на познанието, науката, литературата и изкуствата. Там се заражда демокрацията. Там живели и творили Софокъл, Еврипид, Платон и Сократ.

Изобщо, у хората в Aтина имало стремеж да познаят истината, но били объркани, особено що се отнася до това на кой бог да се покланят. Затова политеизмът бил широко разпространен.

И днес много търсещи хора се увличат по този релативизъм в мисленето. Свеждат всичко до духовни предпочитания. Влизат в супермаркета с идеи и религии и си избират една, която им харесва. Всичко според тях е въпрос на вкус.

Както един човек харесва повече сметанов сладолед, а друг – шоколадов, същото казват те, се отнася и до това на кой бог да се покланяш. Няма правилно или неправилно. Индуизъм, Харе Кришна, Дъновизъм, ислям, християнство... Всичко е ОК! Всички пътища водят до Бога, стига искрено да Го търсиш.

В центъра за зависими често ми се случва да настъпя някого по мазола, когато кажа, че има само един Бог и че само Исус е пътя, истината и живота. Защото няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим. (Деяния 4:12)

Нека сега прочетем нашия текст в...

Деяния 17:22-31 „И така, Павел застана насред Ареопага и каза: Атиняни, по всичко виждам, че сте много набожни. Защото, като минавах и разглеждах предметите, на които се кланяте, намерих и един жертвеник, на който беше написано: На непознатия Бог. Тъкмо Онзи, на Когото се кланяте, без да Го познавате, ви проповядвам аз.

Бог, който е направил света и всичко, което е в него, като е Господар на небето и на земята, не обитава в ръкотворни храмове, нито са Му потребни служения от човешки ръце, като че ли има нужда от нещо, понеже Той сам дава на всички и живот, и дишане, и всичко;

направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил отнапред положени времена и пределите на заселищата им, за да търсят Бога, та дано някак биха Го попипали и намерили, макар че Той не е далеч от всеки един от нас;

защото в Него живеем, движим се и съществуваме; както и някои от вашите поети са казали: „Защото дори Негов род сме.“ И така, като сме Божий род, не бива да мислим, че Божеството е подобно на злато или на сребро, или на камък, изработен с човешко изкуство и по човешки замисъл.

А Бог, без да държи сметка за времената на невежеството, сега заповядва на всички човеци навсякъде да се покаят, защото е назначил ден, когато ще съди света справедливо чрез Човека, Когото е определил; за което и е дал уверение на всички, като Го е възкресил от мъртвите.“

Павел казва, че ако в миналото Бог е подминавал нашето невежество, сега вече ни призовава към покаяние. Защо? Защото идва Съдния ден.

Много хора казват, не може да ми казвате в какво да вярвам. Това наранява чувствата ми.

Когато през април 1986 г. стана аварията в Чернобилската атомна централа, българските власти скриват от хората истината за радиационната обстановка. Партийните и държавните служители се снабдяват с лекарства и храни от незаразени източници. Но хората са в неведение. Поради информационното затъмнение, на първомайската манифестация хиляди граждани маршируват под пролетния радиоактивен дъжд.

Когато българите научават за катастрофалните размери на бедствието, са бесни, но вече е твърде късно.

Сега, представете си, че не дай си Боже, нещо такова се случи днес. Министърът на околната среда дава пресконференция, на която съобщава със спокоен тон, че преди около 2 месеца в страната е имало повишена радиационна обстановка.

Журналист го пита, „Вие кога разбрахте за това?“ На което той отговаря, о, разбрахме веднага. След което журналистът изстрелва следващия въпрос: „Защо не съобщихте веднага на хората, за да вземат мерки?“

Министърът се усмихва под сурдинка и вежливо обявява: „Ние вярваме, че отношението между хората трябва да се градят на основата на толерантност и любов. Знаете ли как щяха да се почувстват хората, ако им бяхме казали!? Истината щеше да ги нарани! Още повече, тогава беше отпускарско време, можете ли да си представите колко планове щяхме да объркаме и каква суматоха щеше да настане...!“

Същото е и с вярата. Ако хората не осъзнават, че вървят с бързи крачки към ада, някой трябва да им каже!

Не може да сме толерантни и широко скроени, когато става въпрос за Бог.

За деня на Варна с Ваня отидохме на концерт класическа музика в операта. Музикантите и певците бяха на едно добро европейско ниво и представиха различни откъси от музикални произведения. Стана наистина празник за ценителите!

Представете си, че отивате на концерт, диригентът обявява че ще свирят „Месия“ от Хендел. Започват да свирят, но нещо не е наред. Всеки свири нещо свое – цигулките правят цигу-мигу, виолончелата свирят независимо, флейтите чуроликат нещо, кларинетите пищят, тромбоните си знаят тяхното...

След няколко минути невъобразим шум, те спират и глас от публиката ядосано извиква: „Какво си мислите, че правите?“ На което диригентът отвръща: „Ние сме симфоничен оркестър от свободомислещи, широко-скроени личности. Ние сме прогресивни и либерални, вярваме в толерантността и демократичността.“

И докъде води тази криво-разбрана толерантност?

Дороти Сейърс казва, „В света я наричат толерантност, но в ада тя се нарича Отчаяние... Тя е грехът, който не вярва в нищо, не се интересува от нищо, не иска да знае нищо, не се намесва в нищо, не се радва на нищо, не мрази нищо, не намира смисъл в нищо, не живее за нищо и остава жива само защото няма нищо, за което да си струва да умре.“

По-точното название на тази толерантност е религиозен плурализъм. Отново, „всички пътища водят до небето.“ Но нека кажем ясно:

Индуизмът няма да заведе хората на небето. Буда няма да им помогне. Мохамед е безполезен. Дънов е заблуда. Иконата на Богородица Троеручица също не става. Не три – пет ръце да имаше, пак не ви трябва! Забравете и за мощите на Св. Йоан Кръстител от Созопол.

Няма място за широкогръдие в точните науки – математика, химия, физика, биологията. Същото е и като отидеш при автомонтьора.

Истинската наука не допуска толерантност и свободни интерпретации. И тук, в Деяния 17 гл., Павел казва, че същото се отнася и за Бог. Защото наближава Съдния ден.

Но как да сме сигурни, че това в което вярваме е истината?

Ст. 31: „защото е назначил ден, когато ще съди света справедливо чрез Човека, Когото е определил; за което и е дал уверение на всички, като Го е възкресил от мъртвите.“

Доказателството е, че Исус Христос възкръсна от мъртвите!

Когато говоря с невярващи, често те се опитват да отклонят темата, като задават други въпроси – наистина ли вярваш, че Бог е сътворил света за 6 дни, нима смяташ че потопът е бил всемирен, наистина ли вярваш, че Мойсей е разделил Червено море и че Исус е нахранил 5000 човека с 5 хлебчета и 2 рибки? Само не ми казвай, че вярваш на онази история с рибата, която погълнала Йона...

Важно е да знаем отговорите на тези въпроси и да отговаряме на тези, които проявяват искрено любопитство. Но често хората задават подобни въпроси само за да отклонят темата или да си чешат езиците. Нужно е да се молим за духовно разпознаване на истинските мотиви и да не допускаме да ни закопаят в дълбокия коловоз на страничните теми.

Достатъчно е да отговорим, че вярваме на всичко, което твърди Библията, защото тя е боговдъхновено Слово. И след това да насочим разговора отново към Исус Христос.

Защото нашата работа е да прогласяваме благата вест. Великото поръчение не ни заповядва да печелим спорове, а да правим ученици. Това правеше Павел тук, в Атина, и навсякъде, където отиваше.

1 Коринтяни 2:2 „защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исус Христос, и то Христос разпънат.“

Забележете накрая, че на Ареопага Павел не спечели дебата. Нямаше огромна тълпа последователи, които да поискат да ги води в молитва на покаяние. Всъщност, откликът на слушателите беше различен.

Деяния 17:32 „А като чуха за възкресението на мъртвите, едни се подиграваха, а други казаха: За този предмет пак ще те слушаме. И така, Павел си излезе измежду тях. А някои мъже се присъединиха към него и повярваха, между които бяха Дионисий Ареопагит и една жена на име Дамар, и други с тях.“

Може би ти се струва, че проповедта на Павел в Атина е била провал, защото откликът не е бил голям. Но едва ли Павел би се съгласил с това. Той беше верен да изпълни мисията да проповядва на хората там. И тези, които Бог подбуди, откликнаха.

Представи си какво ще стане, ако всеки мъж и всяка жена, ако всяко дете в твоя квартал чуят благата вест на Исус Христос? Представи си как би изглеждал нашия град, ако поне 5 процента от хората повярват в Исус! Библията ни казва, че...

Матей 9:36 „А когато видя множествата, смили се над тях, защото бяха отрудени и пръснати като овце, които нямат пастир.“ Ние трябва да помолим Бог да вложи в сърцата ни същото състрадание, което имаше Той.

Едно момче било посветен християнин в семейство на църковни служители. То много искало да влезе в Езиковата гимназия след 7-ми клас. Бил отличник по български език, но с математиката не му вървяло. Затова залегнал над учебниците и учил цяла година. Имало голяма конкуренция и въпреки добрата подготовка влязал като първа резерва. Бил много щастлив.

Когато започнала учебната година и след като се запознал с учениците си, ги провокирал да разговарят за вярата му в Бога. Но те били безразлични и това го обезсърчило. Започнал да се моли за водителство и Бог му напомнил а Исая 55:11, „така ще бъде словото Ми, което излиза от устата Ми; няма да се върне при мене празно, а ще извърши волята Ми и ще благоуспее в онова, за което го изпращам.“

Момчето било вдъхновено от този стих и решилo да подари на всеки в класа по една Библия. Отново срещнал отхвърляне. Но след много години научил, че един от съучениците му прочел Библията малко преди да умре при трагични обстоятелства. Преди това свидетелствал, че е повярвал след като прочел Библията.

Заключение

В древна Атина хората бяха политеисти и вярваха в много богове. Смятаха, че стига да построят храм на всички, пътят към рая им е гарантиран, защото всички пътища водят дотам.

И днес много хора са духовни релативисти. За тях всичко е относително и въпрос на вкус на кой бог да се покланят. Те се сърдят и протестират, когато говорим за абсолютната истина на боговдъхновеното Слово. А то казва че само вярата в триединният Бог на Библията и в смъртта и възкресението на Божия Син Исус Христос може да ни даде спасение. Исус сам доказа това, като възкръсна от мъртвите.

Нека когато хората отхвърлят благата вест, това да не ни обезсърчава, но да продължаваме да се молим за нашите познати и да споделяме вестта за спасение. Те вървят с бързи крачки към ада, някой трябва да им каже! Дори и да не виждаме бързи резултати като Павел на Ареопага, нека споделяме Божиието слово. Защото то е мощно и ще извърши волята на Бога на Неговото време.

Амин!

______________________

03.09.2023 г.

БПЦ "Нов живот" - Варна 

Отиват ли на небето децата, които умират?

/проповед/

Един от въпросите, зададен в нашата поредица „Щом питаш...“ е “При грабването ще бъдат ли „грабнати“ и всички деца до 12 годишна възраст?” Библията не отговаря конкретно на този въпрос, но тъй като той е свързан с друг по-широк и по-важен въпрос, предпочитам и аз да разширя темата.

По-важният въпрос е „Отиват ли на небето децата, които умират?“ Този въпрос е особено важен за тези, които са загубили бебе или дете, или са направили аборт без да разбират, че това е грях и убийство.

Но този въпрос е важен и за всички, които ще бъдат призовани да послужат на някой, който е изгубил дете.

Спомням си, че като ученик бях дълбоко потресен от смъртта на момче от съседния клас. Беше починал в големи мъки, след изгаряне от вряла вода. Макар и да не познавах родителите му, дни наред се измъчвах от мисълта как ли се чувстват те при тази загуба. Тогава още не знаех, че смъртта не е краят и мисълта за безвъзвратната загуба на тези хора не ми даваше покой.

Може би някой тук е преживял загуба на дете или аборт, или познава семейства, които са загубили детето си. Ако някой те попита „Дали моето дете е на небето?“, какво ще му отговориш? Ние сме склонни да отговаряме, „Вярвам, че то е на небето.“ Но дали имаме Библейски аргументи за това?

За смъртта е трудно да се говори. Когато твой близък е отишъл при Господа, се чувстваш така, сякаш ти си единственият човек, на когото се е случило подобно нещо.

Една източна легенда разказва, че единственото дете на една жена умряло. Тя отила при пророк и го помолила да върне детето ѝ обратно. Пророкът ѝ казал да отиде и да вземе една шепа ориз от къща, в която смъртта още не е влизала. Ако го направела, той щял да ѝ съживи детето. От врата на врата тя питала, „Всички ли сте около масата – бащата, майката, децата, никой ли не липсва?“ Но винаги отговорът бил, че нечий стол е празен. Докато ходила от къща на къща, тъгата и скръбта ѝ станали по-поносими, защото разбрала, че смъртта е посетила всички семейства.

Още по-трудно е, когато става въпрос за бебе или дете. Много често ние или избягваме темата, или се изказваме неуместно и дори нараняваме семейството на детето. Ведъж една майка чула някой да казва на мъжа ѝ, „Може би Бог не е искал жена ти да има дъщеря“.

Някои казват, „Сигурно такава е била Божията воля.“ Но дали това ще помогне на семейството да престане да скърби за загубата? Смъртта на Исус на кръста също беше Божия воля, но тя беше също безкрайно болезнена и ужасна смърт. Да, Бог може да използва смъртта на дете и да извърши чудеса, но една смърт никога не е нещо добро.

Преди години синът на една служителка от църква във Варна умря при катастрофа. Това беше голяма трагедия за семейството и за цялата църква. На погребението дойдоха няколко десетки приятели на момчето. Бог използва това, което видяха и чуха, за да говори на сърцата им и някои от тях повярваха. Бог използва смъртта на това момче, за да извърши чудото на спасение.

Бог допуска смъртта на деца, за да се спаси семейството или други хора. Но ние трябва внимателно да подбираме думите си, когато искаме да дадем утеха на опечалените.

Но нека се върнем на въпроса къде отиват починалите деца, като разгледаме какво казва Библията по темата. Библията не отговаря директно на този въпрос. Но има стихове, които взети в тяхната съвкупност, могат да ни помогнат да разберем посланието на Божието слово.

Първото нещо, което трябва да кажем, когато говорим за вечната съдба на неродените или умрелите деца е, че

Животът започва при зачеване.

23 хромозоми от майката се свързват с 23 хромозоми от бащата и това наричаме фертилизация. С това генетичният състав на човека е вече определен. Но дали всеки заченат живот е вече личност?

Науката не може да отговори на този въпрос, но Библията е категорична.

Псалм 139:13-15 “Защото Ти си създал чреслата ми, обвил си ме в утробата на майка ми. Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това. Костите ми не се укриха от Тебе, когато в тайна бях изграждан и в дълбочините на земята ми бе давана разнообразната ми форма."

Тук виждаме, че Бог е познавал псалмистът докато той е бил още неоформен и „в тайна“ изграждан. Използването на лични местоимения тук показва, че преди раждането той е бил човешко същество. Както казва Спраул, „Писанието приема, че има континуитет на живота, започващ отпреди раждането и продължаващ след него.“

Бог казва на пророк Еремия, че той е отделен за Него отпреди раждането му. Това показва, че за Бог той е бил личност преди да е бил оформен в утробата.

В Псалм 51 Давид казва, че е бил грешен от мига на зачеването си. Но само личност може да има грешна природа. Една предчовешка маса от клетки не може да има морална природа.

Можем да посочим и други текстове, от които става ясно, че всеки заченат живот е вече личност. Следователно, смърт настъпила след момента на зачеване е смърт на личност. А всяка личност има вечна съдба. Това не е просто анонимна маса от тъкан, не е просто някакъв зародиш.

Второ, Бог е вложил Божия образ в човека, затова

Бог цени живота на човека.

Битие 1:26 „Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие.“

Всяко бебе е оформено по Божи образ и подобие. Фактът, че някои бебета никога не виждат бял свят не означава, че техният живот не е свещен. Животът на всеки човек е свещен и неприкосновен.

Бог цени живота на човека, но

Бог има специално отношение към децата.

Първо, ние вярваме, че поради първородния грях на Адам всички ние наследяваме греховната природа и сме под Божие осъждение:

Римляни 5:18-19 „чрез едно прегрешение дойде осъждането на всички човеци... чрез едно прегрешение дойде осъждането на всички човеци“.

Тук глаголът „дойде“ (гр. „катеста“) е в минало свършено време, което показва че когато Адам съгреши, Бог счете всички негови наследници за грешници, които се нуждаят от спасение.

Всички членове на човешката раса бяха представени от Адам в момента на изпитване в Едемската градина. Като наш представител Адам съгреши и Бог ни счете за виновни заедно с него.

Макар и Библията да не използва този термин, много богослови от времето на Августин наричат тази доктрина доктрината за „първородния грях“. Други използва термина „наследен грях.“

Много хора протестират срещу това, че са счетени за виновни поради нечий чужд грях. Но трябва да имаме предвид, че всеки е извършвал много грехове и Бог го държи отговорен за тях. Те ще са първата причина за осъждение в Съдния ден.

2 Кориняни 5:10 „Защото всички трябва да застанем открити пред Христовия съд, за да получи всеки според каквото е правил в тялото – било добро или зло.“

Второ, на мястото на Адам най-вероятно всеки от нас също би съгрешил. И трето, ако мислиш, че е нечестно да си представляван от Адам, тогава трябва да приемеш, че е нечестно да си представляван от Христос и Неговата праведност да е ... на теб.

Защото ето как продължава Павел в Римляни:

Римляни 5:19 „Защото както чрез непослушанието на един човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на Единия мнозината ще станат праведни.“

Бог счита човешката раса за органично цяло, представено от Адам като негов родоначалник и счита изкупените чрез Христос като органично цяло, представени от Христос като глава на тялото Христово.

Освен наследена вина поради греха на Адам, ние наследяваме и грешна природа или грешно естество. В Ефесяни 2:3 Павел казва, че „по естество сме били чеда на гнева.“ С други думи, ние сме предразположени да грешим. Всеки, който е отглеждал деца, знае за какво говоря.

Това за възрастните. Но нека се върнем на децата. Какво става с едно дете, когато умре? И то ли е под осъждение?

Има библейски стихове, като например Второзаконие 1:39, които показват, че Бог не държи децата отговорни за греховете им, защото те не могат да различават доброто и злото и следователно нямат способността да правят информиран морален избор.

Оттук според мен (това е мое лично мнение, Библията мълчи по въпроса) същият принцип е приложим и за грабването. Ако по време на настъпването му ако някой е на 12 години или по-малко, аз вярвам, че въз основа на Своята благодат, Исус ще го вземе в Своето присъствие.

Но може би ще попитате, до каква възраст децата не са отговорни и не подлежат на наказание за греховете си? В юдеизма тази възраст е 12 години. Но Библията не дава директен отговор на този въпрос. Няма определена възраст, на която всеки човек изведнъж става отговорен и съзнаващ факта, че е грешник. Само Бог знае точно кога едно дете става отговорно.

Ето какво казва и...

Йона 4:11 „А Аз не трябваше ли да пожаля онзи голям град Ниневия, в който има повече от сто и двадесет хиляди души, които не умеят да различават дясната си ръка от лявата, освен многото добитък?“

Следователно има период, в който децата не могат да различават между добро и зло и че самите те са грешници, които са нуждаят от спасение. Ако ние вярваме, че Бог плаче за грешниците и ги умолява да се примирят с Него, как би могъл същият този Бог да хвърли милиони бебета в ада?

Тогава как биват спасени децата? По същия начин, по който се спасяваме и ние – по благодат, но в този случай тя е върху тези, които не могат сами да повярват.

Един широко известен пример е случаят със сина на Давид и Витсавее във 2 Царе 12:15. Той е поразен от Господа и умира. В дните преди смъртта му Давид пости и се моли, надявайки се че Бог ще пожади детето. След смъртта му Давид се уми, яде хляб и се поклани на Бога. Когато го попитаха защо е реагирал така, Давид казва:

2 Царе 12:22-23 „Докато детето беше още живо, постих и плаках, защото си казвах: Кой знае, може Бог да ми покаже милост и детето да остане живо? Но сега то умря. Защо да постя? Мога ли да го върна назад? Аз ще ида при него, а то няма да се върне при мене.“

Oчевидно тук Давид няма просто предвид, че и двамата ще отидат в гроба. Давид се утешава при мисълта, че той „ще отиде при него“ във вечността. Неговата увереност в спасението на сина му е в ярък контраст със смъртта на втория му син Авесалом. Тогава той скърби, защото вярва че няма да види отново разбунтувалия се срещу него син, защото той е умрял в греха си.г

Aз не знам дали когато умре дете то отива на небето във формата на дете, но този теолог е прав, че ние ще можем да видим близките, включително децата си, които са отишли при Бога преди нас.

Тогава защо Бог не ни казва ясно, че всяко починало дете отива на небето? Както казва Ренди Алкърн, „Може би Бог предвижда изкривената логика и мисли, до които това може да ни доведе. Това може да отнеме от нас чувството за неотложност да видим децата си да дойдат с вяра при Христос. Може да ни направи по-малко загрижени за свещената и възложена ни от Бога задача да оказваме физическа и финансова помощ на непривилегированите и да донасяме благата вест до децата в света.“

Накрая, ако ти си преживял загуба на дете, имаш основателни причини да вярваш, че детето ти е на небето сега и очаква твоето пристигане. По-трудният въпрос е, ще бъдеш ли ти на небето с него? Твоето дете е било твърде малко, за да направи своя избор, но ти не си. Родители, чиито деца са на небето, не отиват автоматично там, когато умрат. За да видиш детето си отново и да се радваш на небесна среща с него, трябва да си новороден.

Нека се помолим.

_________________________

27.08.2023 г.

БПЦ "Нов живот" - Варна