Петдесетница, 24 май и ние

/проповед/

Увод

Днес е Петдесетница, но днес е и 24 май! Честит двоен празник! Следващия път, когато двата празника ще бъдат на една дата, ще бъде чак през 2043 година. Затова днес искам да използвам възможността да говоря и за двата празника. Това ще е проповед две в едно! Ще говорим за едно проклятие, след това за едно чудо, и след това за българското продължение на това чудо. Надявам се, че тези размишления ще ни помогнат да видим къде е нашето място в действието на Святия Дух в историята.

1.     Проклятието на Вавилон.

Преди да стигнем до Петдесетница, нужно е да обясним защо имаше нужда от нея.  

В началото Бог създаде човека, за да общува с него, да го постави за настойник над Своето творение и така човекът да го прославя в живота си. Но след първородния грях човечеството се отдалечи от Бога. Господ видя, че покварата се умножава и че „всички мисли на сърцето на човека клонят постоянно към зло.“ (Битие 6:5) Светът се разврати пред Бога и се напълни с насилие (ст. 11). Затова Бог реши да изтреби човеците, с изключение на праведното семейство на Ной, защото „Ной придоби Господното благоволение“ (ст. 8)

После, около 2200 години преди Христа, т.е. около двеста години след потопа, хората отново забравиха за Бога. Толкова се възгордяха, че решиха да си изградят кула до небето, за „да си спечелят име“.

Кулата трябваше да се превърне в паметник на човешката мощ и единство, но се превърна в паметник на човешката глупост и суета.

Според някои, това беше опит да изградят един мощен център-небостъргач, в който да се защитят срещу нов потоп, макар че Бог беше обещал на техните бащи, наследници на Ноевите синове, че няма да повтори това наказание (Битие 9:15, Бог сключи завет с хората потоп вече да не опустоши земята и даде знак - дъгата). Но когато не се учиш от уроците на историята, ще трябва да ги преживееш отново!

Целта на жителите на Вавилон бе да останат единни. Това единство обаче беше в разрез с Божията заповед да се разпръснат и да заселят цялата земя.

Не всяко единство е от Бога. Има единство, което се основава на идолопоклонство, експлоатация, грабителство и алчност. Бог издига и Бог сваля царе.

Освен това, като мост между небето и земята, кулата трябваше да се превърне във фалшив храм. По този начин хората претендираха, че притежават божествена сила.

В крайна сметка проклятието на Вавилон над човешката гордост беше и Божия защита срещу нова пълна поквара на човечеството. Бог знаеше, че с един общ език и цел, „не ще може вече да им се забрани каквото и да било нещо, което биха намислили да направят.“ (Битие 11:6) Тяхното разпръскване беше предпазна мярка срещу повторение на неoбузданото зло отпреди потопа.

Освен това, разпръсването им по земята не беше осуетяване на Божия план, а напротив – метод за Неговото изпълнение. Бог беше заповядал на Ной и синовете му да „напълнят земята“. Така хората изпълниха Божия план и създадоха разнообразни езици, култури и народи.

Това подготви сцената за призоваването на Авраам да излезе от народа си, да постави начало на богоизбрания народ и да се превърне в благословение за всички народи.

След което в продължение на стотици години Бог изпраща Своите пророци, за да даде Своя закон, който да служи като детеводител на Неговия народ и другите народи по пътя към спасение. Но Израил непрекъснато изневеряваха на своя Бог и тръгваха след идолите на съседните народи. В милостта си Бог ги наказваше като любящ баща и пак ги връщаше при Себе Си.

И именно чрез един от тези пророци, пророк Йоил, Бог бе обещал, че Святият Дух ще се излее върху всички Божии люде.

Йоил 2:28,32 „И след това ще излея Духа Си върху всяка плът…И всеки, който призове името Господне, ще се избави.“

2.     Чудото на Петдесетница

И 2200 години след потопа, това пророчество се изпълни! Бог изпрати Своя Единороден Син за спасението на всеки, от всеки народ и език, който повярва в Него. Около 30 г.сл.Хр. Исус изпълни спасителната си мисия - бе разпнат и на третия ден възкръсна. След това се яви на учениците и им заповяда да чакат обещаното от Отца.

Исус каза на учениците,

Деяния 1:8 „но ще приемете сила, когато дойде върху вас Святият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене…“

Те трябваше да очакват Божият Дух, който да им даде сила за свидетелство.

В покорство на Божията заповед, учениците се бяха събрали за молитва. И тогава шум като фучене на силен вятър преминава като ураган през къщата. Било е впечатляваща гледка. Може би именно този шум е привлякъл тълпата пред къщата. И звукът е придружен от светлина:

Деяния 2:3 „И им се явиха езици като огнени, които се разделяха, и застана по един над всеки от тях.“

Огънят символизираше Божието свято присъствие. Беше дошло времето за изпълнение на пророчеството на пророк Йоил за изливането на Святия Дух. И това беше началото на изливането.

Учениците с удивление гледаха как тези огнени езици спираха върху всеки от тях. Moжете ли да си представите изумлението, изписано на лицата на апостолите? А на свидетелите на тази необичайна гледка? Такова чудо няма друг аналог в Библията. Така се роди Църквата!

„И те всички се изпълниха със Святия Дух и почнаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше способност да говорят.“ (ст. 4)

Тук „други езици“ означава съществуващи езици, говорени от юдеите, дошли за празника от всички краища на Римската империя. Текстът говори сам за себе си.

Деяния 2:5-11 „А тогава в Йерусалим пребиваваха юдеи, благочестиви човеци, от всеки народ под небето. И като се чу този шум, насъбра се народ; и се смутиха, защото всеки един ги слушаше да говорят на неговия език. И всички се чудеха и маеха, като си казваха: Ето, всички тези, които говорят, не са ли галилеяни? Тогава как ги слушаме да говорят всеки на нашия собствен език, в който сме родени?

Партяни, мидяни и еламити, и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и онези страни от Ливия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим – и юдеи, и прозелити, критяни и араби, слушаме ги да говорят на нашите езици за великите Божии дела.“

Святият Дух даде способност на учениците на Исус да говорят езици, които никога не са учили, за да донесат Словото и благата вест до хора, които разбират тези езици. Защото в Ерусалим на празника е имало юдеи от цялата Римска империя.

В разказа си Лука набляга на космополитния състав на множеството, като използва израза „от всеки народ под небето“ (ст. 5). Макар че всеки народ по света не е присъствал в буквалния смисъл на думата, там има негови представители. Защо? Защото когато ги изброява, Лука включва потомци на тримата сина на Ной - Сим, Хам и Яфет.

Например, повечето народи, споменати тук произлизат от Сим. Родоначалник на Египет и Либия е Хам, а критяните и жителите на Рим водят началото си от Яфет.

Следователно, в онзи ден на Петдесетница целият свят е присъствал там чрез представителите на различните народи. Затова богословите казват, че Петдесетница е драматично преобръщане на проклятието на Вавилон. Във Вавилон човешките езици са размесени, а народите – пръснати.

В Ерусалим езиците не са премахнати, но езиковата бариера е преодоляна от Святия Дух, което позволява единство в разнообразието. Сега народите могат да бъдат обединени в Христос. И това ще е предвкусица за онзи велик ден, когато изкупените ще са от „всеки народ и от всички племена и езици“.

3.     Продължението на Петдесетница

Дотук видяхме как Святият Дух беше излян за всички, но … далеч не всички чуват веднага за това велико събитие, преобърнало проклятието на Вавилон. Историята на човечеството е  изпъстрена с неизброими препятствия и обрати пред силите на доброто, които като река през речни камъни малко по малко си проправят път към морето на Божията любов.

Скоро след раждането на църквата на Петдесетница и слизането на Святия Дух, църквата в Ерусалим е подложена на гонения и апостолите и много вярващи са принудени да се пръснат в различни краища на Римската империя.

Това става в изпълнение на пророчеството в

Деяния 1:8 „но ще приемете сила, когато дойде върху вас Святият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята.

Апостолите отиват наистина до края на земята, за донесат благата вест на тамошните народи. Aндрей и Филип стигат до Скития (Украйна и Русия), а Вартоломей – до Армения и Индия, Симон и Матей до Персия, Тома до Персия и Индия. 

Но макар и да чуват благовестието, малко са народите, които имат Божието слово преведено на техните езици.

Важно е да знаем, че по това време в християнския свят съществува триезичната ерес, че Бог може да бъде славословен само на трите смятани за свещени езици - еврейски, гръцки и латински.

До идването на Аспаруховите българи в църквите по нашите земи се проповядвало предимно на гръцки език. Ползвали са се гръцки ръкописи на Стария и Новия завет, но те са били разбираеми за малцина.

Както пише Черноризец Храбър за българите в съчинението си „За буквите“, „бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки. Когато се кръстиха, бяха принудени да пишат словенската реч с римски и гръцки букви без устроение.“

Затова в 9 в. Константин-Кирил Философ води полемики в защита на славянската писменост срещу триезичието. Той изтъква както библейски, така и философски доводи. Известни са думите му:

„Не пада ли еднакво дъжд за всички? Също слънцето не грее ли за всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Кажете ми: дали смятате Бог за безсилен, та не може да даде това, или го смятате за завистлив, та не иска да го даде?”

Когато по поръка на императора Константин-Кирил Философ е изпратен във Великоморавия през 862 г., той приема този призив. С тази цел и с Божията помощ създава глаголицата, която по-късно намира своето разпространение в България.

Благодарение на глаголицата и особено на опростяването ѝ в кирилица, Божието слово става разбираемо за всички българи. То е онзи двуостър меч, който

Евреи 4:12 „пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва тайните и намеренията на сърцето.“

Днес празнуваме Петдесетница, празника на Духа и на Словото. Но по един дълбоко символичен начин, точно днес празнуваме и 24 май - празник на Словото, писмеността и Библията. За нас, българите, това е продължението на Петдесетница.

Делото на Кирил и Методий е в същността си Петдесетническо – борба да се преведат Писанията и на български език, за да станат те разбираеми за голяма част от славянството в източна Европа.

Така, както апостолите започнаха да просвещават езичниците в деня на Петдесетница, така създаването на глаголицата и кирилицата доведе до духовно просвещение на българите и на много други народи.

Но това продължение на първата Петдесетница не е свършило. Много хора днес все още не са чули благата вест и не за били ужилени в сърцата (Деяния 2:37), за да кажат: „Какво да сторим, за да се спасим?“

Мисията на Петдесетница продължава. Затова и днес ние имаме нужда от силата на Святия Дух. Днес Исус ни казва: „Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Святият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене – както във Варна, така и в цяла България, и Балканите, и до края на земята.“

И днес ние се нуждаем от огъня на Святия Дух. Тези 120 ученици, които бяха в горницата, когато падна Духа на тях, бяха обикновени мъже и жени. Сред тях имаше рибари, домакини, бивш бирник, земеделци и слугини. Но чрез тези обикновени хора Бог изгради Църква, която съществува вече 2000 години.

Днес стотици милиони изповядват името на Христос. Същата сила и същия огън е и на наше разположение. И ние сме обикновени хора – студенти, учители, лекари, графични дизайнери, администратори, счетоводители, IT специалисти… от нас зависи да вземем огъня на Святия Дух и в Неговата сила да занесем Словото Му в нашите семейства и на работното ни място!

Силата на Святия Дух разтърсва, радва, избавя и привдига, оживотворява мъртвите и променя живота.

Ако не се роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух!

Родил ли си се от Духа? Ако не си, то сега можеш да се помолиш и Святият Дух ще влезе в тебе и ще те направи Свое обиталище. Ще те изпълни със сила и ще преживееш твоята Петдесетница. Ще ти даде дом – Църквата Христова и ще те изпрати на мисия да правиш други ученици. Ще откликнеш ли? Ще продължиш ли делото на Петдесетница?

Както казваше министър-председателят Гюров, „Животът е като пиеса. Не е важно колко е дълга, а колко добре е изиграна.“

Молитва

 __________________

24.05.2026 г.

БПЦ "Нов живот" Варна

Силата на кръста (Maтей 27)

/проповед/

 

Не всичко, което преживяваме, е приятно, но просто е нужно да се направи. Като да отидеш на зъболекар. Двама приятели си говорили:

- Защо си толкова щастлив?
- Ходих на зъболекар.
- И какво толкова радосно има в това?
- Ами, зъболекарят не беше на работа...

/Аз ходих на зъболекар при моя син, той работи много внимателно. /

Понякога болката е нужна, за да се постигне даден резултат. Трябва да отидеш на зъболекар, за да нямаш зъбобол. Трябва да смениш ставата, за да можеш да ходиш. Трябва да инициираш труден разговор, за да оправиш взаимоотношенията си с някого.

Жената ражда, за да има деца, въпреки че раждането е болезнено. Спортуваме, за да сме здрави. Ходим с години на училище, за да придобием образование и професия.

Днес е предпоследната тема от поредицата проповеди „Царят и Царството“. И днес ви предлагам да разгледаме най-висшия пример за принципа „чрез болка – резултат“, на фона на който всичко останало изглежда като детска играчка.

Ще разгледаме разпятието на Исус Христос. Творецът на вселената позволи да е бичуван и убит от творението си. Изглежда необяснимо. Но Исус изтърпя всичко доброволно, защото знаеше какво ще постигне и вярваше, че си струва.

Миналата седмица говорихме за победата в Гетсимания. Исус премина през голяма скръб и велика борба, но триумфира чрез пълно покорство на Отца. Веднага след това беше предаден от Юда, арестуван, разпитван от първосвещеника и предаден на Пилат, за да бъде бичуван, преди да бъде разпнат.

Исус е жестоко бичуван и пребит. Нерядко бичуването разкъсвало кожата и плътта дотолкова, че се виждали костите и хрущялите на жертвата. Човекът бил в кърви и било трудно да се разпознае кой е.

И след като Исус е бичуван, за да Го унизят, римските войници Го обличат като цар и се преструват, че Му се покланят.

Матей 27:28-30 „И като Го съблякоха, облякоха Го в червена мантия. И сплетоха венец от тръни, и го наложиха на главата Му, и сложиха тръстика в десницата Му; и като коленичеха пред Него, присмиваха Му се, казвайки: Здравей, Царю Юдейски! И заплюваха Го, и взеха тръстиката, и Го удряха по главата.“

Преди няколко седмици, след Великденската ни служба, едно от момчетата взе трънения венец, който бяхме поставили на кръста като част от великденската украса, за да го разгледа. После реши да го сложи на главата си и … изохка от болка.

Но тръненият венец на Исус Христос е бил още по-болезнен. Той бил изплетен от гъвкави клони с остри тръни, във формата на „шлем“ или шапка, която покривала голяма част от главата, а не само челото. Можем да си представим каква ужасна болка му е причинявал.

След бичуването Исус е полумъртъв, обезобразен и осмян от хора, които никога преди това не са Го виждали. След което те Го приготвят за разпването.

Евангелистите не описват с подробности самия процес на разпъване, защото знаели че читателите им са запознати добре с него.

За да разберем точно какво представлява разпването, трябва първо да знаем, че това е най-жестоката и брутална форма на екзекуция в Римската империя. Хората са избягвали да говорят за нея. Евреите са били толкова отвратени от нея, че не са позволявали да се извършва в града. Затова разпъване на кръст се извършвало извън градските стени.

В Ерусалим тези екзекуции се извършвали на хълма Голгота, което означава „череп“. Някои свързват името с формата на хълма, а според други то е дадено заради екзекуциите, провеждани на него.

Осъденият бил воден през града по най-дългия маршрут, за назидание, за да се види от възможно най-много хора и да ги накара да се замислят, преди да извършат престъпление.

Трябвало е да носи хоризонталната греда на кръста. Тя била много тежка и груба. Придружавали са го четирима войници. Трябвало да носи на врата си надпис с неговото престъпление, който след това бил заковаван на кръста. Римляните искали всички да знаят за какво жертвата била осъдена на смърт. 

Матей 27:32 „А на излизане намериха един киринеец, на име Симон; него заставиха да носи кръста Му.“

Макар като дърводелец Исус да е бил навикнал да носи тежки дървени трупи, след бичуването е толкова слаб, че не може да носи кръста. Той е подложен на огромен стрес, не е спал, не е ял и пил от вечерта и сега е пребит почти до смърт. Може би войниците са се чудили дали няма да умре преди да стигнат до Голгота.

Затова избират някого от тълпата да носи кръста вместо него. Ако римски войник ти заповяда да направиш нещо, ти не задаваш въпроси, просто го правиш. Ако се съпротивляваш, може да те убият. Затова Симон вдига кръста и го носи вместо Исус до Голгота.

Разбираме, че Симон е от днешна Либия (той е киринеец). Не знаем дали живее там и само е дошъл в Ерусалим за празника Пасха, или е живеел и работел в Ерусалим. Но той едва ли е имал намерение да бъде въвлечен в събитията. Заставен е да носи кръста и след това да гледа как разпъват Исус.

Този детайл е споменат не случайно от Матей, Марк и Лука. Исус казва за християнския живот:

Матей 16:24 „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си, и така нека Ме последва.“

Симон едва ли би избрал да прекара деня си в носене на тежък, груб кръст по дългия път към хълма в покрайнините на града. Той е заставен да следва Исус, пъшкайки под тежката греда, с дрехи опръскани от кръвта на Исус, докато всички му се подиграват и го обиждат заедно с Исус.

Не че хората го познаваха – омразата им идваше от това, че го виждат заедно с Исус. Това е метафора за живота на християнина. Следването на Исус често означава да страдаш и да понасяш болка и присмех от света около нас. Но в крайна сметка всичко си струва.

Предполагам, че един ден Симон е бил благодарен за това, че е бил накаран да носи кръста на Исус. От евангелието на Марк (15:21) разбираме, че той е баща на Александър и Руф. Очевидно Марк е знаел, че неговите читатели знаят кои са те (лидери в църквата?). Най-вероятното обяснение е, че след като е станал свидетел на разпването на Исус, Симон става християнин и води синовете си към вярата.

Това ни показва какво означава да вдигнем кръста си и да следваме Исус. Следването на Исус не е лесно, понякога струва скъпо. Хората може да ти се подиграват, да те мразят, може да е изтощително. Но ако гледаме към Исус, един ден ще разберем, че всички усилия не са били напразни.

Носиш ли кръста си? Какво ще предадеш на твоите деца и внуци? Не забравяй, че изборите които правиш днес, ще рефлектират за поколения напред в рода ти!

Това стана и в рода на Симон. Той следва Исус, носейки неговия кръст. Шествието с войниците, Симон и Исус стига до Голгота.

Матей 27:33-44 „И като стигнаха на едно място, наречено Голгота, (което значи Лобно място), дадоха Му да пие вино, размесено с жлъчка; но той, като вкуси, не прие да пие. И когато Го разпнаха, разделиха си дрехите Му, като хвърлиха жребий. И седяха, та Го пазеха там. И поставиха над главата Му обвинението Му, написано така:

Този е Исус, Юдейският Цар. Тогава бяха разпнати с Него двама разбойници, един отдясно и един отляво. А минаващите оттам Му се подиграваха, като клатеха глави и казваха: Ти, Който разрушаваш храма, и за три дни пак го съграждаш, спаси Себе Си; ако Си Божий Син, слез от кръста!

Също и главните свещеници с книжниците и старейшините Му се присмиваха, казвайки: Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави! Той е Израилевият Цар! Нека слезе сега от кръста, и ще повярваме в Него. Уповаваше се на Бога; нека Го избави сега, ако Му е угоден; понеже каза: Божий Син съм. Със същия укор Му се присмиваха и разпнатите с Него разбойници.“

Къде е разпнат Исус? Исус бе разпнат между двама разбойници. Подтекстът е ясен – той е толкова виновен, колкото са и те.

Разпването било не само болезнено с пронизващата болка от забиването на пирони в ръцете и краката. Но това бил също бавен и мъчителен начин за умъртвяване. Смъртта настъпвала поради задушаване.

Жертвата висяла на ръцете си, затова единственият начин да си поема дъх бил като издига тялото си нагоре по гредата и след се спуска отново надолу. Всяко поемане на дъх било ужасно болезнено. Исус е трябвало да се подпира на пироните в нозете си, да влачи по грубото дърво гърба си, който бил разранен с оголени мускули и сухожилия, разкъсани до кост, и да се задъхва за въздух, само за да се наложи да направи всичко това отново няколко секунди по-късно.

И през това време си представете всички минувачи, които Му се подиграват. Стражите хвърлят жребий, за да си поделят дрехите Му. Главните свещеници и книжниците Му се присмиват и Го обиждат. Дори разбойниците от двете Му страни, между трудните вдишвания, хвърлят обиди. Исус сигурно се е чувствал ужасно самотен.

Но дори когато е изоставен от всички и изпитва непоносима болка, Исус уповава на Отца и показва невероятна любов. Отказва да пие от виното с жлъчка, което е давано като успокоително и понася всяка болка в пълно съзнание. Той моли Бог да прости на стражите, защото не знаят какво правят. Моли Йоан да се грижи за майка Му след смъртта Му.

Това отношение променя не само Симон, който става свидетел на Неговата смърт, но дори един от разбойниците на кръста. От Лука разбираме, че макар и в началото и двамата да разбойници да хулят Исус, единият от тях преживява катарзис. Признава, че Исус е невинен и че е Божият Син, и моли Исус да си спомни за Него, когато отиде в царството Си. Исус отговаря: „Днес ще бъдеш с Мене в рая.“

И точно това беше целта на спасителната мисия на Исус. Смисълът на кръста на Исус беше да плати цената за нашия грях.

Виждаме агонията Му в думите

Матей 27:46 „Или, Или, лама савахтани?“ (Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?)

Той знаеше какво се случва и цитираше пророческия Псалм 22:1

Но най-голямата болка от разпването на Исус не идваше от камшика и пироните. Не беше и от присмеха, обидите и отхвърлянето от хората. Най-голямата болка беше от това, че на кръста Бог изля гнева Си върху Божия Син. Исус трябваше да понесе греха на цялото човечество. И трябваше да бъде изоставен от Своя Отец. Исус понесе гнева, който ние заслужавахме. Както някой е казал, „Той дойде, за да плати дълг, който не дължеше, защото ние дължахме дълг, който не можем да платим.“

Последните Му думи на кръста бяха „Свърши се“ и „Отче, в твоите ръце предавам духа Си.“ Исус знаеше, че е постигнал целта Си, да изкупи греха ни и да даде прошка на всеки, който повярва в Него.

Повечето от нас познаваме този разказ много добре и точно затова има опасност да забравим колко значими са тези събития и да ги приемем за даденост. Моята молитва е да не си тръгнем от кръста непроменени.

Затова, трябва да се запитаме: на какво ни учи кръстът на Христос?

Първо, опрощението на нашите грехове идва с огромна цена. Ние трябва да разбираме колко голям е грехът ни и колко велика е Божията святост. Бог не може да пренебрегне нашия грях. Той е справедлив Съдия и не може да позвoли на злото да остане ненаказано. Някой трябваше да поеме наказанието за нашия грях. Исус го направи и така направи възможно да бъдем простени. Бог наказа Него вместо нас и ни дава възможност да бъдем простени.

И ако повярваме в Исус и Го следваме, ние ще бъдем простени. Без значение какво си правил, ако повярваш в това, което Исус направи на кръста за теб, и Го последваш като Господ и Спасител, Той обещава, че е платил цената за тебе. В сметката ти е написано „напълно изплатено“. Свърши се. Това е удивителен дар.

Второ, на кръста виждаме любовта на Исус към нас. Исус толкова ни възлюби, че плати цената за твоя и моя грях. Нима това не те кара да изпитваш благоговеене и благодарност?

Той умря заради твоя и моя грях. Заради злото, което сме вършели, Исус трябваше да е наказан. И Той го направи поради любовта си към нас, не защото заслужавахме. На кръста виждаме нашия грях, но виждаме също как той е засенчен от Божията любов. И тази любов струваше прескъпо на Отца и на Сина.

И трето, видяхме в примера със Симон Киринейски, че християнският живот не е лесен, но си струва. Следването на Исус не е лесно. Може да ни се присмиват, да се чувстваме самотни, дори да загубим всичко заради вярата си. Но когато сме изкушени да се откажем от вярата си, нека погледнем към кръста. Там ще намерим Неговата прошка и Неговата любов. Това е силата на кръста.

Нека сме готови да понесем всичко заради обещаната награда.

В църковната история има много християни, които са пример за хора, които са заплатили огромна цена за вярата си, защото са знаели, че си струва. Такъв човек е ап. Андрей, който православната църква нарича „първозвани“, защото пръв е повикан от Христос да стане Негов ученик. Чрез него повярва брат му Петър, който проповядва на Петдесетница, когато повярваха 3000 души.

След възкресението на Исус Андрей обикаля Мала Азия и бреговете на Черно море. Стига чак до Киев, Крим и Грузия, прави много ученици на Христос. Минава и през Варна (тогава Одесополис) и основава църквата тук през 56 г.сл.Хр. Ръкополага първият епископ Амплий, който е един от 70-те ученици на Христос. След като Амплий умира с мъченическа смърт, е заменен от друг от 70-те, Карпий.

След това трудно пътешествие Андрей ръкополага епископ на Византион (Цариград) друг от 70-те, Стахий. Посещава много други градове в Гърция. В преклонни години Стига до гр. Патра, където много жители оставяли идолите си и се обръщали към Бога, след като чували неговите проповеди.

Това не се харесало на управителя Егеат, чийто съпруга и брат също повярвали. Той започнал да принуждава християните да пренесат жертва на боговете. Андрей се застъпил за християните с думите: „Ти сам, съдия на човеците, би следвало да познаеш върховния Съдия, истинския Бог!"

Управителят започнал да хули Спасителя и заплашил Андрей с кръстна смърт, ако не се поклони на езическите богове. Ап. Андрей останал непреклонен и след няколко отказа и мъчения, Егеат осъдил Андрей на кръстна смърт.

Според преданието, кръстът бил във формата на буквата Х. Смята се, че това е направено като подигравка към християните, а според други – по желание на Андрей, защото се считал недостоен да бъде разпнат на обикновено кръст. Днес този кръст във формата на Х е на флага на Шотландия.

Такъв бил кръстът на Андрей. А как изглежда твоят кръст? Как можеш да вдигнеш кръста си и да следваш Исус всеки ден?

Кръстът на Исус ни кара да чувстваме най-различни емоции – вина, срам и тъга, но също радост, почуда и благодарност, и по-голяма любов, отколкото можем да си обясним. Това е силата на кръста. Исус понесе кръста, защото знаеше какво ще постигне и знаеше, че то си струва!

Молитва.

___________________

БПЦ "Нов живот" Варна

10.05.2026 г. 

Денят на Европа - нещо повече от политически акт

На 9 май отбелязваме Декарацията на френския министър на външните работи Робер Шуман от 1950 г., с която се предлага Европейската общност за въглища и стомана, предшественикът на ЕС. 

Но нас, християните, този ден е не просто политически акт, а свидетелство, че християнската вяра може да преобразява обществата и историята. 

Робер Шуман е дълбоко вярващ човек. Тази декларация е израз на християнския му светоглед и убеждения, които той прилага и в политическите си действия като министър. За него политиката трябва да служи на мира, истината и общото благо.

Неговото предложение гледа отвъд постигането на просто един икономически съюз. С тази декларация той поставя началото на проект за дълбоко помирение и траен мир след Втората световна война - мир, който да бъде основан на евангелския принцип за любов към ближния. В своя проект той гледа на общността като единствен начин да се преодолее егоизма на националните държави в името на общото благо.

За Шуман демокрацията трябва да е неразривно свързана с християнския морал и ценности като гражданско управление, взаимна солидарност, човешко достойнство, социална справедливост, помирение и прошка. 

Днес, 76 години по-късно, мнозина християнски анализатори изразяват загриженост, че Европейският съюз се е отдалечил от тези християнски принципи и преминава през духовна криза, която застрашава неговото бъдеще. Защото истинската криза на Европа не е икономическа или политическа, а духовна.

Политиката на ЕС все повече се отдалечава от християнските си корени и губи своя морален компас. Християнската етика бива заменена все повече от агресивен секуларизъм и морален релативизъм. Все по-голямата бюрокрация нарушават принципа на гражданско самоуправление и увеличават евроскептицизма. 

През последните години се появиха политики, които подкопават традиционното семейство и основите на обществото. И не на последно място, липсата на християнска идентичност прави Европа уязвима в културен план, което прави трудно интегрирането на нови общности по начин, който да запази мира и социалното сближаване.

За да оцелее и да остане добро място за живот, Европейският съюз трябва да се върне към своите изконни християнски ценности, потвърдени в Декларацията на Шуман. Без моралната спойка на християнската етика, съюзът рискува да се превърне в обикновена бюрократична структура без духовна посока. 

Само придържането към тези ценности е гаранция, че Европа ще остане пространство на свобода и справедливост, където икономическият напредък служи на човека, а не обратното.

Честит ден на Европа!

_______

Илюстрация: https://pjp-eu.coe.int/en/web/portal/home 

Победата в Гетсимания (Матей 26)

/проповед/

Двама си говорят:

- Разправят, че в театъра играят пиеса, която не се харесва на зрителите. Постановката била пълен провал.
- Провал е меко казано! Вчера, като се обадих в касата на театъра и попитах в колко часа започва спектакълът, те ме попитаха: "А на вас в колко ще ви е удобно?"

В живота на всички ни има моменти на неуспех. Всички преминаваме през трудности и дори провали. От Библията знаем, че има само един, който не се проваля, Господ Исус Христос.

 Той беше 100 процента Бог и 100 процента човек, не 50% oт едното и 50% от другото. Той бе напълно второто лице на Троицата и същевременно напълно син, роден от Мария. Тази комбинация от Божествена и човешка природа в една личност е наречена ипостасно единство. 

Макар и човек, Исус беше без грях и във всичко вършеше Божията воля.

Но без провал и без грях не означава без вътрешна борба и страдания. Обикновено в евангелията виждаме как Исус има сила да изцелява болни, как проявява състрадание към слабите и отхвърлените, виждаме с каква власт гони демони и проповядва Божието слово. Но не са толкова много моментите, когато Го виждаме да скърби.

Днес ще видим тази друга страна на Исус – Неговата човешка природа. Тя е разкрита в Гетсиманската градина.

Библията започва в Битие с това как Бог ходи в градината и завършва в Откровение с това как Бог обитава отново с нас на земята. А тук, в Матей 26 виждаме Исус да се моли в една градина.

 Матей 26:36-38 „Тогава Исус отиде с тях на едно място, наречено Гетсимания… И като взе със Себе Си Петър и двамата Заведееви синове, захвана да скърби и да тъгува. Тогава им каза: Душата Ми е прескръбна до смърт; постойте тука и бдете заедно с Мене.“

Не сме свикнали да виждаме тази страна на Исус. Той бе обзет от такава скръб, че каза на учениците да останат с Него и да се молят с Него.

Защо Исус бе толкова опечален? Защото знаеше какво ще стане с Него. Това беше една трудна нощ за Исус. Малко преди това, докато ядоха, Той каза:

 Матей 26:21 „Истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде.“

Един от дванадесетте, които бяха живели с Него три години, щеше да Му обърне гръб и да Го предаде за пари.

И след това, когато излязоха на Елеонския хълм, Исус каза на учениците:

 Матей 26:31 „Вие всички ще се съблазните поради Мене тази нощ.“

С други думи, „Всички ще Ме изоставите.“ Исус знаеше, че те ще Го изоставят поради страх за живота си и ще Го оставят сам да посрещне смъртта. Всички те – и то три години, след като бяха живели и служили с Исус.

Исус скърбеше не само защото знаеше, че учениците ще Го изоставят, но и защото знаеше какво Му предстои. Само два дни по-рано Той каза на учениците:

 Матей 26:1-2 „Знаете, че след два дни ще бъде Пасхата и Човешкият Син ще бъде предаден на разпятие.“

Исус не само знаеше, че ще умре, но и знаеше как ще умре – чрез разпъване на кръст, която беше най-жестоката и мъчителна смърт.

Кръстната смърт бе измислена, за да може жертвата да бъде изложена на най-голям срам, да бъде подложена на възможно най-голяма болка и за колкото може повече време. Исус знаеше какво щеше да се случи.

И затова не е учудващо, че

Матей 26:39 „като пристъпи малко напред, падна по лице и се молеше.“

А Лука добавя, че Исус беше в такава агония, че „потта Му стана като големи капки кръв, които капеха на земята.“ (Лука 22:44)

Интересен детайл е, че Гетсимания означава „преса за маслини“. Агонията, при която потта му стана като кръв, показва изключителния вътрешен натиск – „пресата“, на която бе подложен по време на тази вътрешна борба.

Матей 26:39 „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша…“

Исус изпитваше борба. Човешката Му природа викаше срещу тази болка. Но Неговият Дух копнееше да се покори на волята на Отца. Плътта не искаше да отиде на кръста, но Неговият Дух искаше да изпълни плана на Отца да спаси света.

Исус преживяваше този конфликт и Той беше искрен с Отец. Не се правеше на недосегаем. Той изля сърцето си пред Отца. Затова, колко повече, когато ние преминаваме през борби, не трябва да се опитваме да се справим сами, а да споделяме за борбите си с Бога.

За да сме силни, трябва да се молим. Затова Исус каза на учениците:

 Матей 26:41 „Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото е немощно.“

Често нашата плът, старото ни естество, ни казва да правим това, което си знаем, но то е срещу Божията воля. Нашият дух обаче знае каква е Божията воля. За да слушаме нея, а не плътта, ние трябва да правим именно това: да бдим и да се молим. Така няма да угаждаме на желанията на плътта.

Но ние ще сгрешим, ако мислим че Исус преминаваше през борба заради предстоящата Му физическа болка. Да, Исус щеше да изпита невероятни страдания, увиснал на пироните, забити в Неговите ръце и нозе. Но Той щеше да се сблъска с едно много по-огромно страдание. В смъртта Си Той щеше да вземе на Себе Си греха на света.

 Исая 53:5-6 „Но Той бе наранен поради нашите престъпления, бит бе поради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние се заблудихме като овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни.“

Товарът на раменето Му не беше физически – това беше товарът на твоя и моя грях. Ние сме тези, които Го изпратихме на кръста.

Макс Лукадо описва тази сцена така в книгата си „И ангелите замлъкнаха“:

„Последният сблъсък вече е започнал. Когато Исус отправя поглед към Йерусалим, Той вижда онова, което учениците не могат да съзрат… Вижда Лукавия, който се приготвя за решителната среща… Адът се отприщва… Историята ще го запише като битка на юдеите срещу Исус. Но не беше така… Това беше битка между Бог и Сатана. И Исус знаеше това. Той знаеше, че преди войната да завърши, ще бъде предаден и пленен. Знаеше, че преди победата ще дойде поражението. Знаеше, че преди трона ще дойде чашата. Знаеше, че преди светлината на неделята ще настъпи мракът на петъка… И се страхуваше.“

Никой не отива на война с огромно желание. Много руснаци избягаха в чужбина, за да не ги мобилизират и изпратят в Украйна. А след като попаднат в армията, много дезертират от фронта. Има и много украинци, които са опитали да излязат от страната с фалшив документ.

Неотдавна на проучване само 30% от българските мъже са отговорили, че биха защитавали страната си с оръжие в случай на нападение от друга държава.

 За Исус каузата беше още по-висока – спасението на целия свят. Затова Той се покори на Отца. Първият път Исус каза:

Матей 26:39 „… не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш.“

След това отиде да се моли втори път и каза:

Матей 26:42 „Отче Мой, ако не е възможно да [Ме] отмине тая [чаша], без да я изпия, нека бъде Твоята воля.“

Ето отново откъс от Макс Лукадо (из „И ангелите замлъкнаха“)

„Той знае какво е да молиш Бога да промени решението Си и да чуеш как Бог отговаря – тъй нежно, но твърдо „Не.“ Защото именно това Бог Отец казва на Исус. И Исус приема този отговор.“

Това е класически пример за покорство – да вършиш Божията, не своята воля.

В разказа на Лука се казва, „И яви Му се ангел от небето, и Го подкрепяше.“ (Лука 22:43). Не е ли прекрасно това? Той се покорява на Отца и Отец Му дава това, от което има най-голяма нужда – сила!

По същия начин, когато ти вършиш волята на Отца, Бог ще ти даде сила, за да я изпълниш. Както казват, „Божията воля няма да те заведе там, където Божията благодат не може да те задържи.“

Неотдавна координаторът на Националното молитвено движение ме помоли аз да бъда модератор на важно решение в организацията. Никога не бях правил това преди, и ми се искаше да ме отмине „тази чаша“. В края на краищата, приех. Молих се и Бог беше с мене, чувствах Неговото присъствие и Той даде сила и благодат, за да се справя.

Исус се помоли и Бог изпрати ангел да подкрепи Исус. И какво направи Исус след молитвата?

Матей 26:45-46 „Тогава се върна при учениците и каза им; Още ли спите и почивате? Ето, часът наближи, когато Човешкият Син се предава в ръцете на грешници. Станете да вървим; ето, приближава се този, който Ме предава.“

Исус знае, че ще бъде разпънат на кръст. Той отива към своята смърт.

И тогава идва Юда и Го целува. Войниците хващат Исус и го арестуват. Един от мъжете, които са с Исус, измъква меч, удря слугата на първосвещеника и му отсича ухото. Исус казва,

Матей 26:52-54 „Върни меча си на мястото му… Или мислиш, че не мога да се примоля на Отца Си, и Той би Ми изпратил още сега повече от дванадесет легиона ангели? Но как биха се сбъднали Писанията, че това трябва да бъде така?“

Тук отново виждаме покорството на Исус. Той не беше някаква бедна, безпомощна жертва, попаднала в някаква неконтрулируема ситуация. Исус съзнателно и целенасочено се отправи към кръста. Той не беше заставен да го направи от Отца, нито от юдейските водачи или римските управници.

Исус каза в

Йоан 10:17-18 „Аз давам живота Си… Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам, и имам право пак да го взема.“

Евреи 5:8 „ако и да беше Син, пак се научи на послушание от това, което пострада“. Пак чета от книгата на Макс Лукадо:

„Битката е спечелена. Може би си мислиш, че е била спечелена на Голгота. Не беше. Може би вярваш, че знакът на победата е празният гроб. Не е. Последният сблъсък бе спечелен в Гетсимания. И белегът на победата е Исус — в мир сред маслиновите дървета. Защото именно в градината Той взе Своето решение… Той предпочете да слезе в ада заради теб, отколкото да отиде на небето без теб.“

Битката бе загубена в Едемската градина, бе спечелена в Гетсиманската градина и един ден ще бъде реализирана в небесната градина. И всичко това заради послушанието на Исус.

Една история ни помага да разберем това. Едно семейство претърпяло тежка катастрофа. По-малкият брат бил тежко ранен и се нуждаел от кръвопреливане.  По-големият — едва на осем години — бил единственият подходящ донор. Бащата му обяснил, че ако даде кръвта си, брат му ще живее. Момчето помълчало за миг и казало: „Добре, татко, ще го направя.“

След преливането, със сълза в очите, то попитало: „Кога ще умра?“ Тогава бащата осъзнал, че детето е мислело, че дава цялата си кръв — че ще умре, за да спаси брат си. И въпреки това било готово да го направи.

Това е покорство поради любов. Любов, която избира да се пожертва и не отстъпва пред страха.

Но има и по-голяма любов. Любовта на Исус. Защото Той не просто мислеше, че ще умре — Той знаеше. И въпреки това избра пътя към кръста… заради теб.“

 Исус премина през голяма скръб и велика борба, но триумфира чрез пълно покорство  на Отца… Това е победата в Гетсимания. Той направи всичко това заради теб и мен. Какъв трябва да е нашият отклик на това?

 Първо, ние трябва да си дадем сметка, че нашият живот е купен с много висока цена, затова трябва да го ценим. Да го предадем на Бога и да Му служим с всичко, което имаме. Помисли какво можеш да направиш за Него днес.

Второ, Исус ни даде много добър пример – да бдим и да се молим. Ако искаш Божието присъствие и сила да са с теб, моли се. Бог ще дойде и ще те укрепи!

Ако все още не си приел Исус за твой Спасител и Господ, направи го днес! Изследвай живота и думите на Исус в евангелията и ще се убедиш, че Той е дошъл с една единствена цел – да потърси и спаси теб.

Как? Като умря вместо нас и плати цената за нашия бунт и грях срещу Бога. Повярвай в Исус и ще се примириш с Бога, и Той ще ти даде нов живот. Амин!

 _______________________

БПЦ "Нов живот" Варна

04.05.2026

Приел ли си поканата? (Матей 22:1-14)

/проповед/

Обичате ли да ходите на сватби? Сватбите са едно от най-радостните събития в нашия живот. Ние се радваме да присъстваме на тържествения момент, когато наши роднини или приятели сключват завет един с друг пред Бога и свидетели да са едно със своя съпруг/а докато смъртта ги раздели.

Но освен че е радостно, това събитие изисква и подготовка, защото трябва да купиш подарък и да се облечеш с най-хубавите си дрехи. А последното може да е проблем, ако междувременно вече не се побираш в тях!

За сватба става дума и в пасажа, който ще разгледаме днес от евангелието на Матей в поредицата „Царят и царството“. Тук Исус разказва една притча.

Нека да прочетем

Матей 22:1-3 „И Исус започна пак да им говори с притчи, като казваше: Небесното царство прилича на цар, който направи сватба на сина си. Той разпрати слугите си да повикат поканените на сватбата; но те не искаха да дойдат.“

В тази притча Исус сравнява Своето царство с цар, който прави сватбено тържество. Божието царство е като сватбено тържество, защото това е време на радост.  Много хора мислят, че за да си християнин трябва да се откажеш от всяка радост и удоволствие.

Това отношение виждаме индиректно и в разказа на Елин Пелин „На оня свят“. Като разбира, че в рая няма кръчми, а в пъкъла има, дядо Матейко моли ангела да го го заведе в пъкъла.

Но Исус иска да разберем, че най-голямата радост в живота намираме в Неговото царство.

И така, в нашия текст царят вдига сватба и кани специални гости. Но те са прекалено заети, за да дойдат. Той изпраща пратеници отново (ст. 4-5) да им кажат, „Вижте, ще е страхотно парти, ще има много храна и много забава. Но те отново отказват, „Съжаляваме, с удоволствие бихме дошли, но сме много заети.“

Знаете как се е почувствал царят! На всички ни се е случвало. Работиш като вол за нещо – може да е парти. Или подготвяш урок в неделното училище, или организираш женско събиране в църквата. Прекарваш часове в подготовка. Вълнуваш се, като знаеш какво си планирал.

Денят идва. Всичко е готово, остава само хората да дойдат. Ти си планирал за 20 човека, а идват двама. Иска ти се да плачеш. И царят се чувства така. Предполагам по подобен начин се чувства и Бог, когато някой от нас отхвърли поканата Му да стане част от Царството, което е подготвил за нас.

Но играта загрубява още повече.

Матей 22:6-8 „а останалите хванаха слугите му, та безсрамно ги оскърбиха и ги убиха. И царят се разгневи, изпрати войските си, та погуби онези убийци… Тогава каза на слугите си: Сватбата е готова, а поканените не бяха достойни.“

Някои от слушателите на Исус сигурно са си казали, „Кой би направил нещо такова, да откаже да отиде на царското тържество!“ Но точно тези хора отказаха да присъстват.

Цели три години Исус е проповядвал на народа на Израел благата вест на царството, че Той е Месията, Божият Син. В притчата Бог е поканил гостите, евреите, като ги е призовал да бъдат Негов народ. Слугите, които Бог е изпратил са Йоан Кръстител, Исус и новозаветните апостоли.

Те отхвърлиха и обезглавиха Йоан, отхвърлиха и разпнаха Исус, отхвърлиха и преследваха апостолите. Когато евреите отхвърлиха царството, поканата бе отправена към всеки, който иска да дойде (ст. 9).

Деяния 13:46 „Но Павел и Варнава говориха дързостно и казаха: Нужно беше да се възвести първо на вас Божието учение; но понеже го отхвърляте и считате себе си недостойни за вечния живот, ето, обръщаме се към езичниците.“

В края на притчата няма непоканен човек на сватбата на царския син. Когато Исус умря на кръста и стана грях за нас, той умря за всички. Само нашето безразличие към Неговата смърт и отказ да приемем поканата може да ни остави извън празненството.

Трудно е да си представим, че някой може да откаже покана на цар! Но след това се случва нещо още по-скандално.

Матей 22:11-14 „А царят, като влезе да прегледа гостите, видя там един човек, който не бе облечен в сватбарска дреха. И каза му: Приятелю, ти как си влязал тука, без да имаш сватбарска дреха? А той мълчеше. Тогава царят рече на служителите: Вържете му нозете и ръцете и хвърлете го във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. Защото мнозина са призвани, а малцина са избрани.“

Царят идва, за да види как върви празненството и забелязва човек без сватбарска дреха и е гневен.

Защо този гост не бе сложил одеждите, дарени от царя? Според мен, защото той е смятал, че неговите дрехи са достатъчни. Смятал е, че те са приемливи. Не са се различавали чак толкова много от дрехите, които всички други са носели.

Има хора, които вярват, че Бог ще ги приеме с техните дрехи, макар че тяхната идея за приемливо облекло не е като представата на Бога.

Руският цар Иван Грозни бил жесток човек. Оттам идва прякорът „грозни“ (от руски/старобълг., със значение „страшен, суров“) – заради неговата жестокост, тираничност и непредсказуем нрав. Бил и много неморален. Имал е  8 жени и се твърди, че е убил някои от тях. Забавлявал се, като хвърлял животни от стената на Кремъл на паважа, за да ги гледа как умират.

Когато умира през 1584 г., според предсмъртното му желание, му обръснали главата и го облекли в монашеско расо. Даже приел монашеско име, станал монах Йона.

Защо искал да направят това? Защото се надявал, че когато Бог види неговите дрехи, ще помисли че той е бил добър и скромен монах и ще го допусне в рая. Искал дрехите му да изглеждат като дрехи на християнин, за да се спаси.

И днес има хора, които мислят, че изглеждат като християни и ще бъдат спасени. Те носят дрехите на приятен човек.

Те знаят, че Бог мрази греха, но вярват че не са толкова грешни, колкото други хора. Смятат себе си за добър човек. И ако са вършели лоши неща, са убедени че добрите им дела ще натежат повече на Божия кантар.

Ако българите бяха анкетирани с въпроса, Кой според вас би отишъл на небето от следните известни личности, предполагам че тази анкета би показала точно този начин на мислене.

И тъй като няма такава направена анкета, попитах chatgpt, как българите биха отговорили на анкета кой от следните известни личности би отишъл на небето (и изредих около 20+ човека).

Ето резултата. Вие преценете дали това отразява общественото мнение:

1. Георги Господинов – 90%
2. Ивет Лалова – 85%
3. Камен Донев – 85%

5.     Васко Василев – 82%

6. Григор Димитров – 80%
7. Любо Киров – 80%
8. Владимир Ампов – Графа – 78%

9.     Миро – 78%

10. Димитър Бербатов – 75%

11. Стефка Костадинова – 73%

12. Ники Кънчев – 72%

13. Лили Иванова – 70%
14. Захари Бахаров – 70%
15. Юлиан Вергов – 68%
16. Явор Гърдев – 68%

17. Христо Стоичков – 65%
18. Мария Илиева – 65%
19. Криско – 55%
20. Благомир Коцев – 55%
21. Слави Трифонов – 45%
22. Асен Василев – 40%

23. Бойко Борисов – 35%
24. Делян Пеевски – 15%

 

Политиците са с най-ниско доверие, това е обяснимо.

 

Интересно е, че хората с най-висок процент вероятност не са известни с религиозността си. Тогава защо хората (или chatgpt) ги посочва? Защото са готини хора. Правели са хубави неща.

 

Но Бог казва, че критерият е друг:

 

Ефесяни 2:8-9 „Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой.“

 

Тит 3:5 „Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме извършили, а по Своята милост.“

 

Също, в България има много хора, които мислят, че ще се класират за небето само защото са родени в православна страна. Но да мислиш, че спасението е гарантирано автоматично, само защото човек е роден в православна страна е опасна духовна заблуда. Спасението не е въпрос на география, етническа принадлежност или културна традиция, а на лично решение и начин на живот.

 

Има и такива, които вярват, че тяхната църковна принадлежност ще ги вкара в рая. Ако ходиш на църква, това трябва да помогне, нали?

 

Но Исус ни казва, че нещата не работят по този начин.

 

Матей 7:21 „Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! Ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата.“

Един човек умрял и се намерил пред райските двери. Там св. Петър му казал, че ще трябва да има определен брой точки, за да покрие критериите за небето. – Колко точки ми трябват, за да отида на небето? – Трийсет хиляди. – Трийсет хиляди? Аз бях член на местна църква, това колко точки ми носи?

- Пет точки. – Само пет точки!? Добре, тогава какво ще кажеш за всички добри дела, които съм вършел за моите ближни и за семейството ми. Това сигурно ще ми даде много точки? – Според нашите данни, това възлиза на около 8 точки.

Човекът се разтревожил и извикал: - Но това прави само тринадесет от тридесет хиляди, които се изискват. Ако не е Божията благодат, никой няма да може да влезе в небето!

- Това ти дава останалите точки до трийсет хиляди - отговорил Петър.

Истината е тази: ти и аз никога няма да можем да влезем в небето благодарение на църквата, към която принадлежим или добрите дела, които сме правили. Това не са „дрехите“, които Бог ще приеме на Своето сватбено празненство.

Разбира се, това са неща, които ние, християните, трябва да правим. Ние трябва да принадлежим на местна църква и трябва да вършим добри дела. Дори невярващите знаят, че християните се познават по това.

Но ако мислим, че това е облеклото, на което се осланяме, за да бъдем приети от Бог, ние сме се заблудили. Да вярваш, че си спечелил спасение, защото ходиш на църква и се стремиш да вършиш добри дела е все едно да отидеш на сватбеното тържество с твоите дрехи.

Единствената сватбена дреха, която ще ти помогне е тази, която Бог ще ти даде.

2 Коринтяни 5:21 „Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога.“

Галатяни 3:26 „Защото всички сте Божии синове чрез вярата в Исус Христос.“

Каква сватбарска дреха ще приеме Бог? Само кръвта на Исус. Само Неговата праведност може да ни облече и да покрие грешното ни минало. И как обличаме Христос? Чрез вяра в Него!

Тук не говорим просто за изповед, че си приел Исус в сърцето си. Тя е била въведена като практика от пуританите през 18 в., а по-късно става популярна от евангелизатори като Били Греъм.

Макар и публичната изповед да е библейска практика, ние също призоваваме към нея, тя не е достатъчна. По същия начин водното кръщение не те прави християнин, а е само една публична изповед. Нужно е тази изповед да се подкрепи от реално обръщане от греха, от автентично покаяние, лични взаимоотношения с Исус Христос и живот на вяра в Бога. Това е стандартът.

Яков 2:17 „Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.“

Само Исус ни спасява. Истината е, че не можем да заменим с нищо сватбарската дреха, която Исус ни дава. Можем да се опитаме да я имитираме, можем да се опитаме да се промъкнем без да сме облечени в нея, но номерът няма да мине!

Заключение

В заключение, има разлика между това да вярваш в Исус и да следваш Исус. Едно е да приемаш Исус за Спасител, друго е да Му служиш като на Господ. Едно е да се присъединиш към Църквата, друго е да СИ Църквата.

От притчата разбираме също колко важно е да отговориш на поканата на Бог. Дори тези, които са християни, трябва да се замислят дали откликват на поканата на Бог всеки ден.

Трябва да се запитаме, обичаме ли все още Бог и имаме ли желание да Му служим, както в първоначалната си ревност?

И най-накрая, както царят изпрати слугите си да канят всички, които срещат, така и днес Божията покана да влезем в царството е отправена към всички: хора, които са живели морален живот и такива, които са утайката на обществото – убийци, изнасилвачи, проститутки… Всеки е поканен. Нарича се Божия благодат!

Но дори Божията благодат има свои изисквания – Божията одежда означава да живееш според Божиите стандарти, не човешките очаквания.

Maртин Лутер е казал, „Животът на християнина се състои от притежателни местоимения. Едно е да кажеш „Христос е Спасител“, а съвсем друго е да кажеш „Той е моят Спасител и моят Господ“. Дяволът може да каже първото; автентичният християнин може да каже второто.

Молитва.

__________________

БПЦ "Нов живот" Варна

26.04.2026 г.