Приел ли си поканата? (Матей 22:1-14)

/проповед/

Обичате ли да ходите на сватби? Сватбите са едно от най-радостните събития в нашия живот. Ние се радваме да присъстваме на тържествения момент, когато наши роднини или приятели сключват завет един с друг пред Бога и свидетели да са едно със своя съпруг/а докато смъртта ги раздели.

Но освен че е радостно, това събитие изисква и подготовка, защото трябва да купиш подарък и да се облечеш с най-хубавите си дрехи. А последното може да е проблем, ако междувременно вече не се побираш в тях!

За сватба става дума и в пасажа, който ще разгледаме днес от евангелието на Матей в поредицата „Царят и царството“. Тук Исус разказва една притча.

Нека да прочетем

Матей 22:1-3 „И Исус започна пак да им говори с притчи, като казваше: Небесното царство прилича на цар, който направи сватба на сина си. Той разпрати слугите си да повикат поканените на сватбата; но те не искаха да дойдат.“

В тази притча Исус сравнява Своето царство с цар, който прави сватбено тържество. Божието царство е като сватбено тържество, защото това е време на радост.  Много хора мислят, че за да си християнин трябва да се откажеш от всяка радост и удоволствие.

Това отношение виждаме индиректно и в разказа на Елин Пелин „На оня свят“. Като разбира, че в рая няма кръчми, а в пъкъла има, дядо Матейко моли ангела да го го заведе в пъкъла.

Но Исус иска да разберем, че най-голямата радост в живота намираме в Неговото царство.

И така, в нашия текст царят вдига сватба и кани специални гости. Но те са прекалено заети, за да дойдат. Той изпраща пратеници отново (ст. 4-5) да им кажат, „Вижте, ще е страхотно парти, ще има много храна и много забава. Но те отново отказват, „Съжаляваме, с удоволствие бихме дошли, но сме много заети.“

Знаете как се е почувствал царят! На всички ни се е случвало. Работиш като вол за нещо – може да е парти. Или подготвяш урок в неделното училище, или организираш женско събиране в църквата. Прекарваш часове в подготовка. Вълнуваш се, като знаеш какво си планирал.

Денят идва. Всичко е готово, остава само хората да дойдат. Ти си планирал за 20 човека, а идват двама. Иска ти се да плачеш. И царят се чувства така. Предполагам по подобен начин се чувства и Бог, когато някой от нас отхвърли поканата Му да стане част от Царството, което е подготвил за нас.

Но играта загрубява още повече.

Матей 22:6-8 „а останалите хванаха слугите му, та безсрамно ги оскърбиха и ги убиха. И царят се разгневи, изпрати войските си, та погуби онези убийци… Тогава каза на слугите си: Сватбата е готова, а поканените не бяха достойни.“

Някои от слушателите на Исус сигурно са си казали, „Кой би направил нещо такова, да откаже да отиде на царското тържество!“ Но точно тези хора отказаха да присъстват.

Цели три години Исус е проповядвал на народа на Израел благата вест на царството, че Той е Месията, Божият Син. В притчата Бог е поканил гостите, евреите, като ги е призовал да бъдат Негов народ. Слугите, които Бог е изпратил са Йоан Кръстител, Исус и новозаветните апостоли.

Те отхвърлиха и обезглавиха Йоан, отхвърлиха и разпнаха Исус, отхвърлиха и преследваха апостолите. Когато евреите отхвърлиха царството, поканата бе отправена към всеки, който иска да дойде (ст. 9).

Деяния 13:46 „Но Павел и Варнава говориха дързостно и казаха: Нужно беше да се възвести първо на вас Божието учение; но понеже го отхвърляте и считате себе си недостойни за вечния живот, ето, обръщаме се към езичниците.“

В края на притчата няма непоканен човек на сватбата на царския син. Когато Исус умря на кръста и стана грях за нас, той умря за всички. Само нашето безразличие към Неговата смърт и отказ да приемем поканата може да ни остави извън празненството.

Трудно е да си представим, че някой може да откаже покана на цар! Но след това се случва нещо още по-скандално.

Матей 22:11-14 „А царят, като влезе да прегледа гостите, видя там един човек, който не бе облечен в сватбарска дреха. И каза му: Приятелю, ти как си влязал тука, без да имаш сватбарска дреха? А той мълчеше. Тогава царят рече на служителите: Вържете му нозете и ръцете и хвърлете го във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. Защото мнозина са призвани, а малцина са избрани.“

Царят идва, за да види как върви празненството и забелязва човек без сватбарска дреха и е гневен.

Защо този гост не бе сложил одеждите, дарени от царя? Според мен, защото той е смятал, че неговите дрехи са достатъчни. Смятал е, че те са приемливи. Не са се различавали чак толкова много от дрехите, които всички други са носели.

Има хора, които вярват, че Бог ще ги приеме с техните дрехи, макар че тяхната идея за приемливо облекло не е като представата на Бога.

Руският цар Иван Грозни бил жесток човек. Оттам идва прякорът „грозни“ (от руски/старобълг., със значение „страшен, суров“) – заради неговата жестокост, тираничност и непредсказуем нрав. Бил и много неморален. Имал е  8 жени и се твърди, че е убил някои от тях. Забавлявал се, като хвърлял животни от стената на Кремъл на паважа, за да ги гледа как умират.

Когато умира през 1584 г., според предсмъртното му желание, му обръснали главата и го облекли в монашеско расо. Даже приел монашеско име, станал монах Йона.

Защо искал да направят това? Защото се надявал, че когато Бог види неговите дрехи, ще помисли че той е бил добър и скромен монах и ще го допусне в рая. Искал дрехите му да изглеждат като дрехи на християнин, за да се спаси.

И днес има хора, които мислят, че изглеждат като християни и ще бъдат спасени. Те носят дрехите на приятен човек.

Те знаят, че Бог мрази греха, но вярват че не са толкова грешни, колкото други хора. Смятат себе си за добър човек. И ако са вършели лоши неща, са убедени че добрите им дела ще натежат повече на Божия кантар.

Ако българите бяха анкетирани с въпроса, Кой според вас би отишъл на небето от следните известни личности, предполагам че тази анкета би показала точно този начин на мислене.

И тъй като няма такава направена анкета, попитах chatgpt, как българите биха отговорили на анкета кой от следните известни личности би отишъл на небето (и изредих около 20+ човека).

Ето резултата. Вие преценете дали това отразява общественото мнение:

1. Георги Господинов – 90%
2. Ивет Лалова – 85%
3. Камен Донев – 85%

5.     Васко Василев – 82%

6. Григор Димитров – 80%
7. Любо Киров – 80%
8. Владимир Ампов – Графа – 78%

9.     Миро – 78%

10. Димитър Бербатов – 75%

11. Стефка Костадинова – 73%

12. Ники Кънчев – 72%

13. Лили Иванова – 70%
14. Захари Бахаров – 70%
15. Юлиан Вергов – 68%
16. Явор Гърдев – 68%

17. Христо Стоичков – 65%
18. Мария Илиева – 65%
19. Криско – 55%
20. Благомир Коцев – 55%
21. Слави Трифонов – 45%
22. Асен Василев – 40%

23. Бойко Борисов – 35%
24. Делян Пеевски – 15%

 

Политиците са с най-ниско доверие, това е обяснимо.

 

Интересно е, че хората с най-висок процент вероятност не са известни с религиозността си. Тогава защо хората (или chatgpt) ги посочва? Защото са готини хора. Правели са хубави неща.

 

Но Бог казва, че критерият е друг:

 

Ефесяни 2:8-9 „Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой.“

 

Тит 3:5 „Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме извършили, а по Своята милост.“

 

Също, в България има много хора, които мислят, че ще се класират за небето само защото са родени в православна страна. Но да мислиш, че спасението е гарантирано автоматично, само защото човек е роден в православна страна е опасна духовна заблуда. Спасението не е въпрос на география, етническа принадлежност или културна традиция, а на лично решение и начин на живот.

 

Има и такива, които вярват, че тяхната църковна принадлежност ще ги вкара в рая. Ако ходиш на църква, това трябва да помогне, нали?

 

Но Исус ни казва, че нещата не работят по този начин.

 

Матей 7:21 „Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! Ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата.“

Един човек умрял и се намерил пред райските двери. Там св. Петър му казал, че ще трябва да има определен брой точки, за да покрие критериите за небето. – Колко точки ми трябват, за да отида на небето? – Трийсет хиляди. – Трийсет хиляди? Аз бях член на местна църква, това колко точки ми носи?

- Пет точки. – Само пет точки!? Добре, тогава какво ще кажеш за всички добри дела, които съм вършел за моите ближни и за семейството ми. Това сигурно ще ми даде много точки? – Според нашите данни, това възлиза на около 8 точки.

Човекът се разтревожил и извикал: - Но това прави само тринадесет от тридесет хиляди, които се изискват. Ако не е Божията благодат, никой няма да може да влезе в небето!

- Това ти дава останалите точки до трийсет хиляди - отговорил Петър.

Истината е тази: ти и аз никога няма да можем да влезем в небето благодарение на църквата, към която принадлежим или добрите дела, които сме правили. Това не са „дрехите“, които Бог ще приеме на Своето сватбено празненство.

Разбира се, това са неща, които ние, християните, трябва да правим. Ние трябва да принадлежим на местна църква и трябва да вършим добри дела. Дори невярващите знаят, че християните се познават по това.

Но ако мислим, че това е облеклото, на което се осланяме, за да бъдем приети от Бог, ние сме се заблудили. Да вярваш, че си спечелил спасение, защото ходиш на църква и се стремиш да вършиш добри дела е все едно да отидеш на сватбеното тържество с твоите дрехи.

Единствената сватбена дреха, която ще ти помогне е тази, която Бог ще ти даде.

2 Коринтяни 5:21 „Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога.“

Галатяни 3:26 „Защото всички сте Божии синове чрез вярата в Исус Христос.“

Каква сватбарска дреха ще приеме Бог? Само кръвта на Исус. Само Неговата праведност може да ни облече и да покрие грешното ни минало. И как обличаме Христос? Чрез вяра в Него!

Тук не говорим просто за изповед, че си приел Исус в сърцето си. Тя е била въведена като практика от пуританите през 18 в., а по-късно става популярна от евангелизатори като Били Греъм.

Макар и публичната изповед да е библейска практика, ние също призоваваме към нея, тя не е достатъчна. По същия начин водното кръщение не те прави християнин, а е само една публична изповед. Нужно е тази изповед да се подкрепи от реално обръщане от греха, от автентично покаяние, лични взаимоотношения с Исус Христос и живот на вяра в Бога. Това е стандартът.

Яков 2:17 „Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.“

Само Исус ни спасява. Истината е, че не можем да заменим с нищо сватбарската дреха, която Исус ни дава. Можем да се опитаме да я имитираме, можем да се опитаме да се промъкнем без да сме облечени в нея, но номерът няма да мине!

Заключение

В заключение, има разлика между това да вярваш в Исус и да следваш Исус. Едно е да приемаш Исус за Спасител, друго е да Му служиш като на Господ. Едно е да се присъединиш към Църквата, друго е да СИ Църквата.

От притчата разбираме също колко важно е да отговориш на поканата на Бог. Дори тези, които са християни, трябва да се замислят дали откликват на поканата на Бог всеки ден.

Трябва да се запитаме, обичаме ли все още Бог и имаме ли желание да Му служим, както в първоначалната си ревност?

И най-накрая, както царят изпрати слугите си да канят всички, които срещат, така и днес Божията покана да влезем в царството е отправена към всички: хора, които са живели морален живот и такива, които са утайката на обществото – убийци, изнасилвачи, проститутки… Всеки е поканен. Нарича се Божия благодат!

Но дори Божията благодат има свои изисквания – Божията одежда означава да живееш според Божиите стандарти, не човешките очаквания.

Maртин Лутер е казал, „Животът на християнина се състои от притежателни местоимения. Едно е да кажеш „Христос е Спасител“, а съвсем друго е да кажеш „Той е моят Спасител и моят Господ“. Дяволът може да каже първото; автентичният християнин може да каже второто.

Молитва.

__________________

БПЦ "Нов живот" Варна

26.04.2026 г. 

Трансформиращата сила на Възкресение

/проповед/

Трансформиращата сила на Възкресение 12.04.2026

Днес в цяла България и много други страни хората отиват на църква, за да празнуват Великден. Но повечето от тях няма да дойдат отново на църква следващата неделя.

Попитах chatgpt защо хората в България не ходят на църква с изключение на Рождество и Великден. Отговори ми така:

По време на управлението на Българската комунистическа партия (1944–1989) религията е силно обезкуражавана. Държавата насърчава атеизма и ограничава ролята на Българската православна църква. Протестантските църкви са инфилтрирани от агенти на ДС. Много поколения израстват без религиозно възпитание.

Второ, за много българи православието е по-скоро част от националната идентичност, а не ежедневна практика. Дори ходенето на църква на Великден и Рождество Христово е по-скоро традиция и символ (палят се свещи, освещават се козунаци, отиват на нощна служба), отколкото религиозна практика.

И накрая, добавете към всичко това критиките и по-ниското доверие към духовенството и управлението на Българската православна църква.

В резултат, само 5% от православните ходят на църква всяка седмица. Около 46% са ВиК християни (Великден и Коледа). Тоест, на църква всяка неделя ходят около 100000 православни. На църква, но за цялата служба, всяка неделя ходят 50000 протестанти и 25000 католици. Излиза, че практикуващите православни не са кой знае колко повече от католиците и протестантите взети заедно. А изчислено в човекочасове, въпреки че са много по-малко, протестантите прекарват повече общо време в църква от православните.

Но вцърковените са една сравнително малка част от българите. Защо повечето хора не ходят на църква?

Проблемът е, че една голяма част от българите не виждат връзка между християнската вяра и личния си живот. Но всъщност няма нищо по-важно за всеки човек от това как да се подготови за живота след смъртта. Днес, на Великден, ще разгледаме Матей 28 глава, за да видим как Възкресението на Христос може да трансформира всеки, който повярва в него.

Прочит Матей 28:1-10.

Матей 28:1-10 „А като мина съботата, на разсъмване в първия ден от седмицата дойдоха Мария Магдалена и другата Мария да видят гроба. И, ето, стана голям трус; защото ангел от Господа слезе от небето и пристъпи, отвали камъка и седна на него. Изгледът му беше като светкавица и облеклото му бяло като сняг.

И в страха си от него стражарите трепереха и станаха като мъртви. А ангелът проговори на жените: Вие не се бойте, защото зная, че търсите разпънатия Исус. Няма Го тук; защото възкръсна, както и каза. Елате и вижте мястото, където е лежал Господ. Идете бързо да кажете на учениците Му, че е възкръснал от мъртвите.

И, ето, Той отива преди вас в Галилея; там ще Го видите; ето, казах ви. И те излязоха бързо от гроба със страх и голяма радост и се завтекоха да известят на учениците Му. И, ето, Исус ги срещна и каза: Здравейте! А те се приближиха и се хванаха за нозете Му, и Му се поклониха. Тогава Исус им каза: Не бойте се. Идете и кажете на братята Ми да идат в Галилея и там ще Ме видят.“

Два пъти в този разказ виждаме заповедта „не се бойте“. Първо в ст. 5 ангелът казва на жените да не се боят. В ст. 10 Исус казва на тези жени същото нещо, „Не бойте се“. Посланието на Великден за нас е, „Вече няма нужда да се боите.“

Както е казал някой, „ние се страхуваме да не се провалим; ние се страхуваме, че хората няма да ни харесат… страхуваме се какво ще ни направят, ако се ядосат; страхуваме се от рак, от замърсяването, от войната… да не загубим материалните си притежания, но най-много се страхуваме от смъртта.“

Общо има около 500 фобии, като се почне от фобия от паяци, височини, кръв, асансьори, та се стигне до номофобия (страх да не останеш без мобилния си телефон).

Много християни също се страхуват, затова не се посвещават на служения и не излизат от зоната си на комфорт, не рискуват да благовестват…

Разбира се, има и здравословен страх. Когато страхът кара адреналинът да се покачва, успяваме да се справим с опасни ситуации. Но в повечето случаи страхът ни парализира.

Ще кажете, какво общо има това с Възкресение Христово?

Има, и то много.

Първо, Възкресение означава, че повече не трябва да се страхуваме от бъдещето.

Най-големият ни страх е страхът от смъртта. Този страх ръководи много от изборите на хората – от това какво да ядат, до това къде да живеят. Този страх ни кара да се притесняваме, когато нещо в тялото ни заболи.

Но възкресението на Исус отне жилото на смъртта. Великден ни показва, че има живот след смъртта. Смъртта е само миг от вечността. Благодарение на това, че Исус се върна от смъртта, можем да срещнем смъртта с увереност. Смъртта е само врата към вечността.

Когато гледам интересен футболен мач от Шампионска лига, обикновено подкрепям единият отбор. Понякога головите положения се редуват едно след друго и е истинско изпитание да дочакам последния съдийски сигнал, за да видя дали моят отбор ще победи.

Но ако вече знам резултата и гледам повторение на мача, страхът и безпокойството изчезват. По същия начин възкресението на Христос ни казва как всичко ще свърши за нас като Божии деца. И като знаем края, това ни помага да се справяме с онова, което се случва преди него. Исус ни показва, че накрая нашият отбор ще победи!

Колосяни 2:15 Исус „като обезоръжи началствата и властите, изложи ги на явен показ, възтържествувайки над тях чрез кръста“.

Исус възтържествува чрез кръста, защото възкръсна от мъртвите!

Преди много години един велик пълководец завладял чужда страна. Армията му разрушавала всичко по пътя, но най-безмилостни били към местните монаси.

Когато армията му стигнала до едно село, вождът на селото казал: „Всички монаси, като чуха че идвате, избягаха в планината. Пълководецът се усмихнал доволен. Но вождът добавил, „Всъщност, всички с изключение на един.“

Пълководецът се разгневил. Отправил се към манастира и ритнал вратата. Там, в двора, стоял единственият останал монах. Пълководецът извикал, „Ти знаеш ли кой съм аз? Аз съм този, който може да те прониже с меч, без да ми мигне окото.“

Монахът погледнал пълководецът със спокоен и търпелив поглед, и казал: „А ти знаеш ли кой съм аз? Аз съм този, който може да те остави да ме пронижеш с меч, без да ми мигне окото.“

Може бъдещето да е мрачно, но ние можем да го посрещнем, защото вярваме в Един, който възкръсна от мъртвите! Няма нужда да се страхуваме от бъдещето, защото имаме тази възкресенска сила в живота си!

Второ, вече няма нужда да се страхуваме от миналото.

Един човек казал на приятеля си, „Нещо ми изглеждаш депресиран. За какво мислиш?“ – „За бъдещето“, отговорил другият. - „И какво го кара да изглежда толкова безнадеждно?“ – Миналото ми.

Преследва ли те миналото ти? Страхуваш ли се хората да не разберат що за човек си? Какво си вършил преди да повярваш, а може би и след това? Страхуваш ли се, че като разберат какво си правил, приятелите ти ще ти обърнат гръб? Боиш ли се, че миналото ти ще те дисквалифицира от небето?

Ако да, тогава ти не си сам. Има много други като тебе. Но Великден ти носи добри новини.

С възкресението си от мъртвите Исус показа, че Неговата жертва е угодна на Бога. Дългът за греха е изплатен, Божият гняв е удовлетворен.

Римляни 10:9 „Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш.“

Исая 1:18 „макар да са греховете ви като мораво, ще станат бели като сняг“.

Да, нашето минало може да ни кара да се срамуваме. Може хората да не ни харесват заради миналото ни. Но то е умито с кръвта на Христос. Ние сме простени. И знаем, че това е вярно поради възкресението. Възкресение носи чудесна свобода!

Християнският автор Уорън Уиърсби е казал, „Не се движиш напред като постоянно гледаш в огледалото за обратно виждане. Миналото е кормило, което да те води, не котва, която да те тегли. Трябва да се учим от миналото, но не да живеем в миналото.“ Много християни правят точно обратното – живеят в миналото без да се учат от него!

Дотук казахме, че Възкресение означава, че няма нужда да се страхуваме от бъдещето, нито да се боим заради миналото ни. Трето,

Може да се изправим срещу настоящето с нова увереност.

Пътят, по който вървим, е неравен. Понякога си казваме, „Слаб съм, няма да се справя с всичко.“ Но след това веднага трябва да си кажем, „Но Бог ми е дал Духа Си! Не е нужно да се боря със собствената си сила. Имам на разположение Неговата възкресенска сила!

След като Исус възкръсна и преди да се възнесе, Той каза на учениците си, че ще ни даде Духа Си да ни води.

Йоан 16:13 „А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина.“

Той ще ни води в истината, ще ни дава думи, които да казваме в трудни ситуации, ще ни дава смелост. Той обеща, че нищо няма да може да ни отдели от Неговата любов. Каза, че всичко съдейства за добро на тези, които са призовани от Бога.

В Библията има само едно нещо, за което е казано, че трябва да се страхуваме от Него. Казва се, че трябва да се страхуваме от Господа.

Притчи 1:7 „Страхът от Господа е начало на мъдростта.“

В класическото произведение „Пътешественикът: oт този свят до онзи“ страхът от Господ е описан като: „осъзнаването на греха, което води до покаяние и спасителна вяра и до свято благоговение пред Бога“. Страхът от Господ е да виждаме Бога такъв, какъвто е, и да Му даваме правилното място в живота си. Всъщност, стига да гледаме към Господ... страхът изчезва. Гледаш ли към Господ?

Първата заповед към жените беше „Не бойте се!“ Втората заповед беше

Матей 28:10 „Идете, кажете…“

Идете и кажете

Преди да се възнесе в небето Исус каза на учениците, „Идете и научете всички народи“, т.е., направете ученици от всички народи.

Един християнин страдал от морска болест на кораб. Точно тогава чул, че човек паднал зад борда. Чудил се какво може да направи, за да помогне. Тогава видял един фенер и го вдигнал пред илюминатора. Потъващият бил спасен. Когато християнинът се оправил от морската болест, излязал на палубата и там срещнал спасения човек. Той му казал, че тъкмо когато потъвал отново за последен път, протегнал ръка. Точно тогава някой осветил илюминатора и светлината паднала върху ръката му. Един мъж го е хванал за ръката и го издърпал в спасителната лодка.

Малко нещо, да вдигнеш фенера, но това спасило човешки живот. Ако не можеш да вършиш велики дела, можеш поне да си светлина за някой, който умира без Христос.

Хората трябва да знаят как могат да имат живот след смъртта. С възкресението си Исус доказа, че животът не свършва със смъртта. Но Възкресение Христово също така показва как можем да имаме този живот след смъртта.

Хората в света са объркани. Някои вярват, че всичко свършва с гроба. Затова живеят според максимата „Един път се живее“ и „Живей за мига“. Но именно този стремеж да опитат всичко на този свят ги прави нещастни.

Други вярват, че ако спазваш определени правила можеш да отидеш на небето. Те се стараят да вършат добро и същевременно се страхуват да не би греховете им да са повече от добрите им дела и да ги дисквалифицират от рая.

Има и такива, които мислят, че всички ще отидат на небето. Когато преди години почина актьорът Чочо Попйорданов, актрисата Йоана Буковска каза: „Мисля, че Чочо е на по-добро място.“ Това се казва от роднините на почти всички умрели хора. Излиза, че няма значение как живееш, всички в крайна сметка ще отидат в рая.

Всички тези хора от трите групи са като овце, които отиват на заколение. Като слепци, водени от слепци. Ако не се обърнат от пътищата си и не се доверят на Христос за спасението си, ще бъдат изхвърлени от Неговото присъствие.

Любовта изисква да казваме на хората за вечния живот

Любовта към ближния трябва да е характерна черта на всеки християнин. Но ако не споделяме най-важната информация на света с хората, ние не ги обичаме наистина.

Както казва авторът Хауърд Хендрикс, в поколение, което крещи за отговори, християните заекват.

Как можем да заекваме, как можем да си мълчим, когато знаем, че някой за когото сме загрижени, ще бъде подложен на адски мъки за цялата вечност?

Дали не им казваме, защото не ни е грижа за тях? Или може би самите ние не вярваме?

Някои хора казват, че няма значение в какво вярваш, стига искрено да го вярваш. Но това е голяма глупост! Ако някой ти каже, че мoже да скочи от 15-тия етаж и да полети, искрено вярва в това и се кани да ти го докаже, няма ли да се опиташ да го спреш? Няма ли да го спреш, въпреки че е искрен?

Той може да е искрен, но всъщност е искрено заблуден. Искреността не може да те спаси. Само истината на Христос ни спасява. Даже искрените хора се нуждаят да чуят благата вест на Исус Христос.

Други хора казват, че искат децата им сами да изберат дали да вярват в Бога или не. Затова те не им влияят. Не водят децата си на църква. Не ги учат на Библията. Но много интересно, че когато стане въпрос за училище, не се отнасят по същия начин. Не им позволяват да изберат дали да ходят на училище или не.

Защо? Защото училището е важно. Но нима изборът да ходиш на училище е по-важен от това къде ще прекараш вечността? И дали дяволът също гледа да не влияе на децата, както тези родители?

Исус ни даде Великото поръчение да отидем и да правим ученици от всички народи. И е най-естествено да започнем от хората в нашето обкръжение.

Въпросът, който трябва да си зададем е: „Аз вярвам ли в Този, който възкръсна от смъртта? Разбирам ли, че Исус е Бог, който стана човек? Вярвам ли, че Той умря, за да плати цената за моя грях? И че няма друг начин, по който да се спасим?

Не можеш да се спасиш с вършене на добри дела. Не можеш да печелиш точки за небето.

Ефесяни 2:8-9 „Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой.“

Ако вярваш в това, не уповавай на собствените си усилия за спасението ти. Довери Му се за твоето спасение и за твоя живот на земята!

Ако си готов да направиш това, кажи му го сега. Направи тази стъпка на вяра. И тогава ще можеш да живееш с увереност. Ще преживееш трансформиращата сила на Възкресение!

Той умря вместо тебе и възкръсна победоносно. Това е най-важната информация, която можеш да получиш и която трябва да предадеш на другите. Амин!

_________________

БПЦ "Нов живот" Варна

12.04.2026, Великден 

Изборът на Цветница

/проповед/

Прочит Матей 21:1-11

Toва стана по време на празника Пасха. Всички религиозни водачи бяха там. Точно тогава Исус влиза в Ерусалим.

Неговото влизане не беше грешка. Исус влезе яхнал магаре. Той избра да влезе така, пред очите на всички. До този момент Той старателно избягваше публично признание. Сега Той посегна към него.

Беше по времето на Пасха. По това време преди много години ангелът на смъртта беше преминал над Египет и фараонът освободи Божиите деца. За да празнуват избавлението си от египетско робство, сега в Ерусалим бяха дошли десетки хиляди поклонници от цял свят. Градът беше задръстен от хора.

И точно тогава Исус влезе в Йерусалим по начин, който щеше да съсредоточи вниманието на целия град върху пристигането му. Той влезе, яхнал магаренце. За онази култура магарето се считаше за символ на смирение, но също и за благородно животно. Царе и генерали яздеха кон само когато отиваха на война. Когато цар идваше с мир, той яздеше магаре.

В този случай Исус язди животно, което никога не беше обяздвано (Maрк 11:2). Той дойде с мир. Бе предал да кажат на собственика единствено „Господ се нуждае от него.“

Какво можем да научим от това триумфално влизане?

Стреми се да си угоден на Бога, не на хората

Тълпите се бяха събрали, за да Го видят. Някои рецитираха Псалм 118, част от който прочетохме в началото. Бяха образували кордон, махаха с палмови клонки, постилаха клони и дрехи по пътя. Вървящите с него викаха, „Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който иде в Господнето име! Осанна във висините!“ (ст. 9).

Където и да отиваше, Исус привличаше тълпите. Когато проповядва на планината, се бяха събрали много хора да Го слушат. Той изцеляваше болни, притискан от всяка страна. Те го следваха и веднъж трябваше да нахрани 5000 души. Сега отново го приветстваше голямо множество. Скоро то щеше да се нахвърли срещу него и сместо „Осанна“, щеше да вика „Разпни Го!“

Така става с общественото мнение. Един ден те обичат, а на следващия вече си мразен. Някои те харесват, други не могат да те търпят. Затова не се стреми да се харесваш на хората. Не живей, за да угаждаш на тълпата и нейното мнение. Живей, за да си угоден на един, на Исус Христос.“

Дори Христос не беше долюбван от всички. Някои искаха да го направят земен цар. Други бяха убедени, че в него се е въплътил Сатана. Но тяхното мнение не променяше факта кой е Той. Той живя на земята, за да изпълни волята на Отца.

По същия начин ние не трябва да живеем за мнението на другите. Тяхното мнение не трябва да ни дефинира. Ако живеем за Исус, а не плащаме „данък обществено мнение“, тогава ще можем по-лесно да понасяме и критика. Ще можем и по-лесно да заспиваме нощем.

Нещо повече, ако се съобразяваш с хората, ти рано или късно ще започнеш ирационално да следваш човешки традиции и поверия и да изпаднеш в суеверия и идолопоклонство!

В българската култура има много дълбоко вкоренени обичаи и поверия, които нямат Библейски основания, а произлизат от езически вярвания и суеверия. Ако казваш, че си повярвал в Христос, но все още чукаш на дърво, за да те предпази от нещастие, ако се страхуваш от комбинацията „петък 13-ти“, ако внимаваш да не ти мине черна котка пътя, ако носиш мартеница за здраве и късмет… то твоята вяра е проблематична!

Първо, не се съобразявай с това какво ще кажат хората. Живей за Бога и уповавай само на Него за твоето спасение!

Второ,

Животът е пълен с долини и върхове

Псалм 23:4 „Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене.“

Пускали ли сте се с влакче на ужасите. Аз не обичам влакчетата на ужасите. Не мога да разбера как хората плащат пари и доброволно се подлагат на такова мъчение! Но понякога и животът ни предлага подобни силни усещания и изпитания.

Ние трябва да знаем, че каквото и да се случва в живота ни, Бог е в контрол. Може да ни се вие свят, да ни се струва че нещата излизат от контрол и да не знаем какво ни очаква зад ъгъла, но Бог е там!

Исус също бе преминал през много долини и върхове. Когато се кръсти в Йордан, това беше своеобразен връх и начало на Неговото публично служение. Изкушението в пустинята беше долина. Когато поучаваше, изцеляваше и променяше живота на хората, това беше връх. Смъртта на Йоан Кръстител – долина.

Смъртта на Лазар – долина. Възкресяването на Лазар – връх.

И сега Исус идваше в Ерусалим по време на големия празник Пасха. Това беше отново като преживяване на върха на планината. Но това скоро щеше да се промени. След последната вечеря Исус щеше да бъде предаден и то не само от Юда.

Щеше да агонизира в Гетсимания. А след това щяха да го измъчват и да го разпнат.

Но след всяка долина следва връх. Три дни по-късно Той щеше да възкръсне от мъртвите, щеше да се издигне от долината и да се изкачи на планината. И един ден ти и аз ще се присъединим към Него.

Може в живота ти да има много долини. Може би се бориш с болест, може би със загуба на любим човек, проблеми в брака, трудности на работа, финансови затруднения… Списъкът може да продължи доста…

Може да е много трудно, но ние можем да кажем като Давид:

„Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене.“

Ако търсим Бога и се молим да ни подкрепя и дава сила всеки ден, от другата страна на долината, през която преминаваме, ще стигнем до планината. Ще видим върха.

Всеки човек трябва да реши как ще откликне на благата вест на Христос. Всеки е изправен пред този избор.

Пред този избор бяха изправени и хората в Ерусалим. Сред тълпата на онази Пасха в Ерусалим имаше няколко групи.

Първата група беше тази на критиците. Това бяха религиозните водачи.

Матей 21:15 „А главните свещеници и книжници, като видяха чудесните дела, които стори… възнегодуваха.“

Те мразеха Исус. За тях Той беше заплаха. Те искаха да Го убият и повече никой никога да не си спомня за Него.

Днес е същото. И днес Исус има много критици. Те искат Той не просто да е мъртъв, искат да е забравен. Искат хората да забравят, че е съществувал. Казват, че Исус не е Бог, а че е просто велик морален учител. Но не е единственият път до небето.

Преди няколко седмици в центъра за зависими една жена каза: „Всички религии вярват в един и същ Бог, макар и да го наричат с различни имена“. Но Исус каза, „Аз съм пътят, истината и животът.“ (Йоан 14:6)

Втората група са сеирджиите. Те бяха излезли да Го посрещнат не защото Го обичаха, а просто искаха да видят шоуто. Искаха хляб и зрелища, искаха чудеса.

Йоан 4:48 „Тогава Исус му каза: Ако не видите знамения и чудеса, никак няма да повярвате.“

Това ми напомня как в началото на промените много хора идваха заради помощите на църква. Когато престанаха да дават помощи, спряха да идват.

А днес можем да ги видим на опашки пред православните църкви на големи празници, при гостуване на мощи, на икона или на някой патриарх.

Третата група е тази на любопитните.

Матей 21:10 „И когато влезе в Ерусалим, целият град се раздвижи; и питаха: Кой е Този?“

Те искаха да разберат кой е този Исус. В целия град се говореше за Него. Те бяха като онези, които когато Исус ги призова да Го следват, те си намериха извинения. Трябва първо да погреба баща си (Лука 9:59). Или, трябва първо да се погрижа за една работа. Нека първо да се сбогувам със семейството ми.

Когато разговарям с номинални православни, много от тях спадат към категорията на любопитните. Задават въпроси, привлечени са от Исус, но се страхуват да платят цената. Намират си извинения. Когато ги поканя на църква, казват: „Аз съм православен“.

Един пастор разказва как като тийнейджър отишъл на представление за разпъването на Христос. Тогава още не бил християнин и бил любопитен, искал да знае повече за Исус. Публиката трябвало да участва в представлението. И когато Исус бил изправен пред Пилат, всички трябвало да викат „Разпни Го! Разпни Го!“

Тогава извели Исус и започнали да Го бичуват. И пасторът разказва, че макар и да знаел, че това е само театрална постановка, бил силно развълнуван. После накарали всичките зрители да вървят с Исус към хълма Голгота.

И както вървели, изведнъж Исус спрял и паднал на колене.

Тогава един римски войник погледнал към него, посочил го и извикал, „Ей ти, ти ще носиш кръста!“ И пасторът казва, „Бях поразен и объркан. Надявах се, че войникът говори на някого другиго.“ Но преди още да разбере какво става, му връчили тежкия дървен кръст и той го понесъл нагоре към хълма.

И той казва, „За първи път историята за Исус започна да ми звучи логично.“

Може би днес някои от вас, които сте тук, сте дошли от любопитство. Идвали сте и преди, слушали сте проповедта, хвалението и молитвите. Любопитно ви е. Радвам се, че сте тука. Но се моля да се придвижите оттатък любопитството и да приемете с вяра благата вест на Исус.

Защото Исус влезе в Ерусалим, за да може да влезе и в твоето сърце!

В тълпата имаше още една група, тази на покаяните. Те бяха повярвали в Исус. Но не Му бяха напълно отдадени. Искаха да Го следват, Той ги привличаше, но имаше неща, които ги спираха. Като богатия младеж, който искаше да следва Исус и да живее праведен живот, но не можеше да се откаже от богатството си. Имаше области в живота му, в които Исус не беше Господ.

Животът му прилича на този лист хартия (показвам бял лист А4   и започвам бавно да късам парченца от него) – една част е за семейството ми, друга част за работата, трета за приятелите, четвърта за хобито ми и най-накрая остава едно малко парченце за Бога.

Ние имаме много хора в църква, които са се покаяли за греховете си и са повярвали в Исус. Вие сте християни и искате да живеете за Исус. Но има неща, които ви дърпат назад. Може би това е повтарящ се грях, може би страх, с който се борите. Може би това е непростителност. Може да е и служение, което не сте готови да започнете.

Може да се стремите да живеете като християни. Но ако не направите тази крачка да предадете всичко на Исус, няма да станете това, което Бог иска да сте. Както казва Мартин Лутер, „Вяра, която не дава нищо, не струва нищо и не страда за нищо, не струва нищо.“

Критиците, сеирджиите, любопитните, покаяните. И накрая, сред тълпата бяха и учениците. Най-вече тримата най-близки до Исус – Петър, Яков и Йоан. Тези ученици не просто следваха Исус. Те щяха да вземат кръста си и да умрат за Него. Те не бяха съвършени. Някои от тях се отрекоха от Исус, но след това се покаяха и бяха готови да Го следват докрая.

И Бог ги използва, за да основе Църквата Си. Те проповядваха смело, разнасяха благата вест, живяха и умряха за Христос.

На онази Цветница в Ерусалим имаше различни групи хора. Всеки от нас тук също принадлежи към една от тези групи. В коя група си ти?

Тази на критиците? На сеирджиите? Може би си от любопитните. Или от покаяните. Или може би си ученик на Христос?

Всеки от нас е изправен пред избор на Цветница.

Някои трябва да се придвижат от критици, или от сеирджиите, до покаяните и да приемате Исус Христос за свой Господ и Спасител.

А други трябва да се придвижите от покаяние към ученичество. Трябва да спрете да се дърпате и да предадете живота си напълно на Исус. Трябва да кажеш: време е да престана да се опитвам и да започна да го правя. За всичко имам сила чрез Този, който ме подкрепя.

И колкото по-скоро го направиш, толкова по-значим и удовлетворяващ живот ще имаш. Изправен си пред избор!

Защото, в края на живота ви, въпросът няма да е колко си получил, а колко си дал. Въпросът няма да е колко си спечелил, а колко си направил. Не колко си спестил, а колко си жертвал. Въпросът няма да е колко си бил почетен, а колко си обичал и служил.

Библията казва, че един ден „Всяко коляно ще се преклони и всеки език ще изповяда, че Исус Христос е Господ.“ Какъв е твоят отговор на Него днес?

Молитва.

___________________

БПЦ "Нов живот" Варна

05.04.2026

Излез от затвора "Непростителност"

/проповед/

Една неделна учителка тъкмо завършила урока си и искала да се увери, че децата са го разбрали. Тя казала, „Може ли някой да ми каже какво трябва да направим, преди да получим опрощение на греха ни?“ След кратко мълчание, от задните редици едно момченце казал. „Да съгрешим“.

Днес прошката не е на мода. Живеем в култура, която е ужасно фрагментирана. Отдавна отмина времето на масовата култура, когато всички гледахме и въздишахме пред екраните, гледайки един и същ филм. Всеки днес живее в своята социална мрежа и вижда само информация, която отговаря на неговите убеждения. Това разделя обществото на информационни „племена“.

Обществото се е поляризирало и е силно разделено по политически и религиозни въпроси, затова намирането на общ език става все по-трудно. Традициите и общите ценности отстъпват на глобализацията, а тя води от своя страна към засилена изолация.

Патриархалното семейство отдавна не е на мода. Децата растат под влияние на социалните мрежи и нямат търпение да избягат от дома си в търсене на любов и разбиране. Братя се карат за имоти. Роднини се виждат само на сватби и погребения.

Баща и син в тийнейджърска възраст не се разбирали добре и синът избягал от дома. Баща му започнал да го търси. Накрая, в последен, отчаян опит да го открие, сложил обява в местния вестник: „Скъпи Пако, да се видим пред редакцията на вестника наобяд. Всичко съм простил. Обичам те. Баща ти.“ На следващия ден пред редакцията се събрали 800 Паковци!

Днес във Варна растат много тийнейджъри, които са отчуждени от баща си и майка си. В Аспарухово, Чайка, Кайсиева градина и Владиславово има много хора, за които е трудно да простят. Както казва Лили Иванова, „Аз не прощавам, само Бог може да прости!“

А ние как сме с простителността? Докато благодарим на Бог за това, че е простил греховете ни, запазваме ли си правото да се гневим на тези, които са ни наранили?

Петър се опита да си запази това право, като попита Исус:

Матей 18:21 „Господи, до колко пъти, като ми съгреши брат ми, да му прощавам? До седем пъти ли?“

Исус тъкмо бе свършил да говори за това, че сме отговорни да покажем вината на брат, който е съгрешил срещу нас (18:15-17). Това може да изглежда логично, но какво да кажем за този, който се е извинил и продължава да върши същия грях? Петър мислеше, че всичко трябва да си има граници!

Но отговорът на Исус ни озадачава.

Матей 18:22 „Не ти казвам до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем.“

Както говорихме и преди няколко седмици, това е против естественото ни желание за отмъщение. Ние искаме да контролираме ситуацията, да става това, което искаме. Но желанието за контрол и желанието за отмъщение не са от Бога, те идват от плътта. И затова са израз на бунта на Сатана срещу Бога.

А прошката е точно обратното на желанието ни да сме в контрол. Затова да простиш означава да се откажеш от правото си да контролираш взаимоотношенията си.

За да покаже всичко това, Исус използва една притча.

Прочит Матей 18:23-35.

Един цар извикал хората да уредят сметките си. Един човек му дължал 10 000 таланта (250-300 милиона евро), но не можел да плати. Царят заповядал той и семейството му да бъдат продадени, за да се плати дълга. Мъжът помолил за състрадание и царят простил дълга. Забележете, царят не казал: „дайте му още време“ или „нека изработи план за плащане“... той простил дълга!! Същият този човек излязъл и намерил друг слуга, който му дължал 100 пеняза или 10 динария (20 евро), и поискал плащане. Този човек също помолил за отсрочка, но човекът не искал да прости дълга и го хвърлил в затвора. Царят чул за това и хвърлил и него в затвора!

Смисълът на притчата е ясен – ако нашият небесен Отец ни е простил толкова голям дълг колкото нашия грях, тогава ние трябва като него да прощаваме на другите много по-малки дългове.

Исая 43:25 „Аз, Аз съм, който изличавам твоите престъпления заради Себе Си...”

Бог е заличил нашите престъпления заради Своето име. Затова, заради Неговото име, ние също трябва да прощаваме. Защо заради Неговото име? Защото когато прощаваме, ние отразяваме Неговия характер. А това е угодно на Бога.

За Него е също така угодно неговите последователи да бъдат свободни, не хвърлени в затвора на непростителност. Както разбираме от тази притча, ако откажем да простим, небесният ни Баща ще направи с нас това, което немилостивият слуга направи – ще ни хвърли в затвора. Не че Бог буквално ще ни окове, но последствията от нашата непростителност ще го направят.

Кои са тези тъмничари, които ще ни държат оковани в нашата килия? Горчивина, гняв, ревност… А Бог ни заповядва да оставим всички тези неща, като простим.

Ако откажем да простим, може да изпаднем в депресия. Както казва един автор, „Депресията се подхранва от живот, пълен с непростени наранявания.“

Непростителността може да ни държи в затвора на вината. Исус показа ясно, че прошката, която търсим от Бога е свързана с  това дали ние прощаваме на другите. Ако не простим, няма да ни бъде простено.

Това не означава, че нашето спасение зависи от нашите дела. Но ако кажем, че не можем да простим на някого, това най-вероятно означава, че не разбираме благата вест и как действа Божията благодат.

Нещо повече, ако кажем, че не можем да простим, може би не вярваме, че Бог може да прощава. Защото, ако твърдим, че сме били онеправдани толкова, че не можем да простим, как можем да сме уверени, че огромния ни дълг към Бог може да бъде опростен?

В крайна сметка, докато не си простил на твоя родител или твоето дете, на твоя съпруг или съпруга (а прошката е особено трудна в брака, когато знаеш че съпругът/а ти не я заслужават и могат да злоупотребят с нея), на твоя шеф, на твоя съсед, или дори на някого, който те е наранил физически, този човек се превръща в твоя „тъмничар“.

Авторът Люис Смийдс пише, „Ако кажем, че чудовищата (хората, които са извършили ужасно зло) не могат да бъдат простени, ние им даваме власт, която не трябва да имат – властта да държат живо злото в сърцата на тези, които са страдали най-много. Ние им даваме власт да осъждат своите жертви да живеят завинаги с болезнената памет за своето минало. Ние даваме на чудовищата последната дума. Ако ти не можеш или не искаш да простиш, ти се превръщаш в кукла на конци в ръцете на този, който те е наранил.”

За да излезем от този затвор, ние трябва да простим. Както казва ап. Павел,

Колосяни 3:13 „Както и Господ е простил на вас, така прощавайте и вие“

За да ти помогна да излезеш от твоя затвор, нека ти кажа какво прошката не е.

Първо, да простиш не означава да забравиш. Колкото по-дълбоко си бил наранен, толкова по-вероятно е да не го забравиш. Но ти можеш да простиш, дори да не можеш да забравиш.

Също, да простиш не означава да се помириш. Помирението винаги е за предпочитане, но за него са нужни двама човека. Но истината е, че съгрешилият може и да не се извини за причиненото зло.

Синът на наша позната бе убит в катастрофа, докато карал мотора си. 27-годишна жена отнема предимството на мотоциклетиста. Виновната така и не се е извинила. Вече няколко години след събитието, майката продължава да настоява за съд и възмездие. От нейните постове става ясно, че тя не е простила. Тази непростителност я изяжда отвътре.

Трето, да простиш не означава да дадеш мълчаливо одобрение или да си затвориш очите пред злото. Често хората не прощават, защото мислят, че така ще оправдаят постъпката на човека, който ги е наранил. Но прошката не извинява лошото поведение. Затова, когато учим децата ни да се извиняват за нещо, нараненото дете не бива да казва „няма нищо.“ То трябва да прости, но не трябва да казва, че няма нищо, защото има нещо!

Да простиш също не означава да дадеш амнистия. Когато прощаваме, ние се освобождаваме от желанието да отмъстим. Но поведението на другия може да има последствия, които той трябва да понесе. Убиецът, насилникът, крадецът, ще трябва да отговарят пред закона за престъплението си. Те ще трябва да отговарят и пред Бога.

Това прошката не е. Сега да видим какво прошката е.

Първо, да простиш означава да се откажеш от правото си да си го върнеш. Когато прощаваме, ние трябва да хвърлим списъка с тези, които са ни онеправдавали.

Двама бизнесмени, които в университета били съквартиранти, се срещнали на едно бизнес събитие, където били отишли със съпругите си. Тъй като не се били виждали от университета, останали да говорят цяла нощ в лобито на хотела. Знаели, че ще имат проблеми със съпругите си. На следващия ден, когато се видели, единият попитал: „Какво каза жена ти?“ Другият отговорил, „Щом влязох в стаята, жена ми стана исторична.“ „Искаш да кажеш истерична?“ „Не, точно исторична. Каза ми всичко лошо, което някога съм правил.“

Първо, прошката е да се откажеш да си го върнеш и да държиш сметка на този, който те е засегнал.

Второ, да простиш означава да не правиш квалификации, да не слагаш етикети. Махни етикета, на който пише, че този човек е лош и осъзнай, че той или тя са същите слаби, нуждаещи се и егоистични хора, какъвто си и ти. Имай състрадание.

И накрая, ние трябва да се молим Бог да благослови човека, който ни е засегнал. Прошката не е завършена, докато не сме изпълнили втората от двете най-големи заповеди да обичаме ближния като себе си.

Една жена, майка на 3 деца, била убита от любовницата на съпруга ѝ. Тяхната съседка, намразила убийцата. Казала, „Приятелката ми беше убита, а нейните деца останаха без майка. Имам всяко право да мразя убийцата.“ Всеки път, когато чувала името ѝ да се споменава по телевизията, настръхвала.

Извършилата престъплението била осъдена на доживотен затвор, но това не успокоило съседката. Всеки път, когато минавала покрай къщата на приятелката си, това отново разпалвало гнева ѝ.

Но някой я поканил на домашна група за Библейско изучаване. По време на дискусията Бог казал на тази жена, че тя трябва да прости. Тя протестирала, „Няма начин, тази жена уби майка на три деца!“

Накрая се предала. Написала писмо на убийцата в затвора, в което ѝ казвала, че ѝ прощава. Щом пуснала писмото в пощенската кутия, сякаш товарът ѝ се вдигнал от нея. Тогава, казва тя, разбрах, че гневът и горчивината, непростителността, ти пречат да преживееш истинска радост. Но това не било всичко.

Другата жена ѝ отговорила от затвора. „Съжалявам, че убих приятелката ти.“ Те започнали да си пишат и скоро се сприятелили. Съседката разбрала, че това което започнало като задължение в отговор на Божията заповед да прости, се превърнало в източник на Божия благодат в собствения ѝ живот. Тя била освободена от затвора „непростителност“. А жената в затвора станала за нея приятелка както убитата ѝ предишна приятелка.

Това е квинтесенцията на християнския живот. Неспособността да прости прибавя още повече нещастие към живота на засегнатия човек. Изборът е твой – дали да живееш автентичен християнски живот, или да си навличаш още повече неприятности. Знам, че си бил нараняван, но ти можеш да простиш.

В заключение, ако казваме, че не можем да простим на някого, това най-вероятно означава, че не разбираме благата вест и как действа Божията благодат. Нежеланието да простим в крайна сметка ни хвърля в затвора на горчивина, гняв, ревност, вина и депресия.

Божията воля за нас е да прощаваме. Когато прощаваме, ние отразяваме Божия характер – неговата любов и благодат. Да простиш не означава да забравиш, да простиш не означава да се помириш, да простиш не означава да дадеш мълчаливо одобрение на злото. Да простиш също не означава да дадеш амнистия на провинилия се.

Да простиш означава да се откажеш от правото си да си го върнеш. Да простиш означава да не лепиш етикети. Да простиш означава да се молиш Бог да благослови човека, който те е засегнал.

Молитва

____________________

БПЦ "Нов живот" Варна

22.03.2026 г.