/проповед/
Въпрос към тези от вас, които са шофьори: случвало ли ви се е да ви свърши бензина или дизела, докато карате колата? На мен не, но когато виждам стрелката да наближава нулата, си казвам, „Днес да не забравя да налея бензин или дизел съответно.“
Понякога
гледаме на взаимоотношенията ни с Бог като на автомобилен резервоар. В известен
смисъл аналогията работи, защото всички ние сме имали моменти, когато сме се
чувствали духовно празни. И обратно, по време на хваление и поклонение, се чувстваме
насърчени, сякаш духовния ни резервоар се е напълнил.
Но тази
аналогия може и да е опасна. Вярата не е като автомобилен резервоар, който постоянно
трябва да се пълни. Църквата не е бензиностанция, която служи само, за да
зарежда твоята вяра.
Първите
ученици също имаха това погрешно мислене. Те мислеха, че е възможно, даже
необходимо да зареждат своя резервоар с вяра. Днес ще разгледаме Лука 17:1-10,
но нека първо прочетем…
Лука 17:5 „И апостолите казаха
на Господа: Прибави ни още вяра.“
Учениците
бяха като нас. Те мислеха, че ако могат да имат повече вяра, те ще могат да са по-добри
ученици. Ние мислим същото. Често не сме удовлетворени от живота си. Имаме
чувството, че можем да се справяме по-добре.
И си
казваме, „Само ако имах повече вяра! Щях да съм по-добър ученик.“ И подобно на
учениците, казваме същото на Бог – прибави ми още вяра!
Нека прочетем Лука 17:1-10.
Може би
стиховете в този пасаж звучат малко несвързано помежду си. Възможно е Лука да е
използвал в него части от различни поучения на Исус. Или Исус наистина е казал
това в едно поучение. Няма значение, защото Святият Дух е вдъхновил Лука да ги
запише в тази последователност. Така че, това не е случайно.
В този
пасаж Исус говори за отговорностите на учениците Си. Нека пак прочетем ст. 1 и
2:
Лука 17:1-2 „И рече на учениците
Си: Не е възможно да не дойдат съблазните; но горко на онзи, чрез когото идват!
По-добре би било за него да се окачи един голям воденичен камък на врата му и
да бъде хвърлен в морето, а не да съблазни един от тия малките.“
Исус
тук ни предупреждава колко сериозен е грехът. Ние сме отговорни за нашите думи
и постъпки. Трябва да внимаваме да не съблазним някого, това би бил сериозен
грях.
Затова
Той казва, „Внимавайте за себе си.“ (ст. 3)
Ние
често си мислим, „Да, Бог ще отмъсти на тези, които карат другите да се
съблазняват.“ Но не мислим, че ние може да сме виновни за това. Четем
по-нататък:
Лука 17:3-4 „Ако прегреши брат
ти, смъмри го; и ако се покае, прости му. И седем пъти на ден ако съгреши
против тебе, и седем пъти се обърне към тебе и каже: Покайвам се, прощавай му.“
Тук
темата е различна. Исус ни напомня две неща:
Първо,
ние трябва да отговаряме един пред друг, да казваме истината с любов. И второ, нужно
е да прощаваме. Да показваме милост и благодат на другите. Нека припомним какво
означават те. Милост е да не дадеш нещо на някого, който го е заслужил.
Благодат е да дадеш нещо на някого, което той не е заслужил.
Това
поучение е доста тежко за възприемане. Първо, как да внимаваме да не се
превърнем в препъни камък за другите. А другото – за това колко важна е
прошката. И сякаш понеже учениците са усетили всичко това като огромно бреме,
което трябва да носят, в стих 5 те казват:
Лука 17:5 „Придай (прибави) ни
вяра.“
С други
думи, сякаш казваха, „Не можем да направим всичко това. Не си ни дал достатъчно
вяра. Моля те, Исусе, дай ни още вяра, иначе ще се провалим! Напълни резервоара
ни с вяра!“
Лука 17:6 „А Господ рече: Ако
имате вяра, колкото синапово зърно, бихте казали на тая черница: изкорени се и
насади се в морето, и тя би ви послушала.“
Как
мислите, дали този отговор се хареса на учениците? Те очакваха Исус да се
помоли за тях Бог да им даде още вяра. Но Исус едва ли не им отговори саркастично.
Според
някои богослови, значението на този 6-ти стих на гръцки език е, че учениците наистина
са имали малко вяра, поне колкото синапово зърно. Ако е така, тогава този стих
може да се перифразира така: „Вие имате вяра. Дори и да е малка, пак можете да
вършите велики неща.“
С други
думи, вие вече имате вяра, но не я използвате.
Учениците
искаха грешното нещо. Те нямаха нужда от повече вяра, а от повече вярност.
Между двете има голяма разлика.
„Представете
си, че сте в кафене и спешно трябва да изпратите важен имейл или съобщение. Поглеждате телефона си – Wi-Fi сигналът
е само на една чертичка. Какво правите? Дали си казвате: „О, имам само една
чертичка, няма смисъл да натискам „Изпрати“, сигналът ми е твърде малък, нищо
няма да стане“?
Не, вие
натискате бутона! Защо? Защото знаете, че дори една чертичка връзка е напълно
достатъчна, за да премине съобщението. Важно е не дали имате пет чертички
сигнал, а дали изобщо сте свързани с мрежата.
Учениците
казаха на Исус: „Дай ни пет чертички вяра! Увеличи ни сигнала!“. А Исус
им отговори: „Трябва ви само една чертичка, колкото синапово зърно. Защото
силата не идва от вашия телефон (от вашата вяра), а от Мощния Сървър, към
Когото сте свързани“.“
Вярата
е дар от Бога. Той ни дава толкова вяра, колкото се нуждаем и тя никога не
намалява. Да молим Бог да ни прибави още вяра е обида за Твореца.
От друга страна, вярността е
нашият отклик на нашата вяра в Бог и Неговото слово. Вярност е това, което
правим с нашата вяра. И това зависи от нас. Вярност е да си лоялен и покорен на
този, в когото вярваш. Ние сме повярвали в Исус. Затова трябва да сме верни на
Него.
Можем
да кажем така: когато приемем Исус за наш Спасител, ние показваме вяра в Него.
Когато приемем Исус за наш Господ(ар), ние показваме вярност към Него.
Исус
трябва да е и двете – Той е наш Спасител, но и наш Господ. Не е достатъчно да
кажем, „Благодаря, Исусе, че умря за мен. Ще се видим по-късно.“ Когато приемем
спасението, в същия миг ние умираме. Вече не сме този човек, който сме били.
Това символизира и водното кръщение – умиране за егото, за себе си, и възкръсване
за нов живот с Исус.
Като
вярващи трябва да дадем целия си живот, всяка част от него, на Бога. Трябва да
кажем, „Боже, ето ме. Използвай ме според волята Си.“
Когато
направим това, трябва да се стремим да сме Му верни. Когато Бог ни каже, че
трябва да направим нещо, трябва да сме верни и покорни да го направим. Това не
е въпрос на вяра, а на вярност от наша страна.
Като
хора ние обичаме да се извиняваме. Казваме, „Още не съм готов. Не съм
достатъчно подготвен. Трябва още да уча. Нуждая се Бог да ми даде още вяра.“
Но ако
вече си християнин, ти си вече готов да направиш това, което Бог иска от тебе.
Той е Бог, Той те познава. Ако не си готов, Той нямаше да те кара да го
направиш. Ако си християнин, имаш Святия Дух. Имаш дарбата вяра. Трябва ти само
да си верен. Покажи вярата си, като направиш крачка на вяра и се довериш на
Неговата сила, не на твоята. Това е вярност.
Когато
Лазар вече беше умрял от 4 дни и вече бе погребан, Исус дойде и заповяда на
Марта да отвалят камъка. Марта реши да откликне, макар и да нямаше много вяра.
Тя откликна на Божието слово, изречено от Исус. Направи тази крачка на вяра.
Когато
направиш крачка на вяра, ти откликваш на Божието слово. Следователно, вярата е отклик
на Божието слово.
И след
време това решение да откликнеш се превръща в отношение - отношението винаги да
си готов да откликваш положително на Божието слово.
Така,
откликвайки на Неговото слово, ние влизаме във взаимоотношения с Бога.
Започваме да Го опознаваме. И колкото повече аз Го познавам, толкова по-лесно
става да откликвам в покорство на Него.
Обратно
в нашия текст, за да ни даде правилната перспектива, Исус каза кратка притча:
Лука 17:7-10 „А кой от вас,
ако има слуга да му оре или да му пасе, ще му каже веднага, щом си дойде от
нива: Ела да ядеш? Напротив, няма
ли да му каже: Приготви нещо да вечерям, стегни се и ми прислужвай, докато ям и
пия, и след това ти ще ядеш и пиеш?
Нима ще благодари на слугата за това, че е извършил каквото е било
заповядано? Не вярвам.
Също
така и ние, когато извършим всичко, което ни е заповядано, трябва да кажем: Ние сме
ненужни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да
извършим.
Бог не
ни връчва медал за това, че сме били верни в следването ни на Бог. Нашите добри
дела за Бога не могат да заплатят за нашето спасение. Защото вярността е просто
част от нашата длъжностна характеристика като християни. Тя се подразбира от
само себе си.
За един
слуга се подразбира, че ще служи. Християнинът е слуга, следователно от него се
очаква да служи и да бъде верен.
„Представете си, че започвате нова работа в офис. Проявявате страхотна
инициатива: отивате сутринта, пускате компютъра навреме, изпращате три имейла и
до обяд дори не сте закъснели. Към 12:00 часа отивате при шефа си,
заставате пред бюрото му, скръствате ръце и започвате да чакате. Той ви
поглежда учудено: „Има ли нещо?“. А вие казвате: „Ами... изпратих
имейлите. Няма ли да ме похвалите? Няма ли да ми пуснете едно стори в
Инстаграм, че съм служител на месеца? Поне едно „Браво“?“. Шефът сигурно ще
ви погледне и ще каже: „Чакай малко, приятелю, аз затова ти плащам заплата. Това
ти е работата!“.
Често и ние с вас се държим така с Бог. Прочели сме три глави от
Библията сутринта, не сме излъгали никого до обяд и вечерта заставаме пред Бог
с молитва: „Господи, видя ли какво направих днес? Сега очаквам специално
благословение, бонус и поне три чудеса в живота ми!“. Исус използва тази радикална
притча за слугата, за да ни припомни: Когато вършим добро и сме верни, ние не
правим „услуга“ на Бог. Ние просто живеем така, за както сме създадени.“
Ние сме
създадени, за да откликваме на нашата вяра с вярност. Ако ни се струва, че нещо
не е както трябва в ходенето ни с Бога, това не е липса на вяра. А е липса на
вярност от наша страна. Ако духовният ни резервоар е на изчерпване,
не можем да дойдем в църква и да кажем, „Напълнете ме.“
Не
можем да обвиняваме църквата за това. Вината не е на хвалебния тим, нито на пастора.
Святият Дух обитава в нас, затова Бог може да работи най-ефективно вътре в нас,
в сърцето ни. Стига да Му позволим.
Забелязали
ли сте, че духовно най-зрели хора са тези, които са верни на Бога? Те вършат
това, което Бог иска от тях. Те живеят за Него, не за себе си. Те не са
загрижени за собствения си резервоар. Те знаят, че Бог ще се погрижи за тях.
Това е
отношението, което искам да имам аз в моя живот. И това е отношението, което копнея
да видя в нашето събрание. Искам нашата църква да е място, в което ние сме толкова
заети да сме верни на Бога, че няма изобщо да се съмняваме дали резервоарът ни
с вяра е пълен.
Всъщност,
ще знаем че той е пълен, защото непрекъснато го използваме! Чак когато започнем
да използваме вярата си разбираме, че тя никога няма да свърши. Дотогава само я
трупаме за себе си и се тревожим, че ще я загубим.
Исус
Христос каза, „Който изгуби живота си за мен, ще го намери.“ Изгубил ли си
животът си?
През 1857 г.
един млад мисионер, Хъдсън Тейлър, пътувал с кораб към Китай. Корабът попаднал
в пълно безветрие край бреговете на Нова Гвинея. Течението бавно го носело към
кораловите рифове, населявани от канибалски племена. Капитанът изчислил, че
след кратко време корабът ще се разбие.
Той знаел, че Тейлър е човек на молитвата, и го помолил:
„Молете се Бог да изпрати вятър!“
Тейлър
отговорил: „Ще се моля, но
първо трябва да вдигнете платната.“
Капитанът
почти се разгневил: „Да вдигна
платната? Няма никакъв вятър! Екипажът ще ми се смее!“ Но накрая се съгласил.
Тейлър се оттеглил в каютата си и започнал да се моли. Не след дълго на вратата се почукало. „Господин Тейлър, стига сте се молили! Вятърът вече е
толкова силен, че ако не свалим платната, ще ги скъсаме!“
Историята не е за това колко голяма е била вярата на Хъдсън Тейлър. Тя е
за това, че той е отказал да се моли, без първо да направят това, което Бог
вече очаква от тях. Да вдигнат платната.
Колко често и ние казваме: „Господи, дай ми повече вяра“, а Бог сякаш
отговаря: „Първо вдигни платната. Направи това, което вече знаеш. Покори се на
словото, което вече си чул.“
Не ни липсва още вяра. Често ни липсва първата крачка на послушанието. А
когато малката вяра се превърне в покорство, Бог изпраща вятъра.
Нека се
помолим.


