Кое куче храниш?

Как да се съпротивляваме на плътта и да следваме Духа

/проповед/

Прочит на Гал. 5:16-25.

И така, казвам: Ходете по Духа и няма да угаждате на плътските страсти. 17 Защото плътта желае силно противното на Духа, а Духът - противното на плътта; понеже те се противят едно на друго, за да не можете да правите това, което искате. 18 Но ако се водите от Духа, не сте под закон. 19 А делата на плътта са явни; те са: блудство, нечистота, сладострастие, 20 идолопоклонство, магьосничество, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, 21 зависти, пиянства, пирувания и други подобни; за които ви предупреждавам, както ви и предупредих, че които вършат такива неща, няма да наследят Божието царство. 22 А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, 23 кротост, себеобуздание; против такива неща няма закон. 24 А които са Исус Христови, разпънали са плътта заедно със страстите и похотите ѝ. 25 Ако по Духа живеем, по Духа и да ходим.

Eдин индианец решил да даде житейски урок на внука си и казал: „В мен се води битка. Това е ужасна битка между две кучета. Едното е зъл помияр – то е гняв, завист, тъга, съжаление, алчност, вина, негодувание, комплекси, лъжи, фалшива гордост, арогантност и егоизъм.“ Той продължил, „Другото куче е породисто и добро – то е радост, мир, любов, надежда, спокойствие, смирение, милост, доброта, емпатия, щедрост, истина, състрадание и вяра. Същата битка се води вътре в теб и във всеки един човек.“

Детето помислило малко и попитало дядо си: „Кое куче ще победи?“ Старият индианец отговорил просто: „Това, което храниш.“

Някои твърдят, че у християнина няма вътрешни конфликти, че той не води „гражданска“ война вътре в себе си. Но пасажът, който прочетохме опровергава този възглед. Както казва М. Лутер, „християните „не са от дърво и камък“. Те също чувстват страсти и плътски пожелания. Макар и да се научаваме да подчинявaме „плътта“, ние живеем в непрекъснат конфликт между плътта и Духа, между доброто и лошото куче.

За този конфликт говори и Павел в нашия пасаж. Миналият път говорихме за това кой е Святият Дух и видяхме, че Той е третото лице на Троицата, че е личност, че е наш адвокат и Утешител, че е винаги с нас и в нас, че ни учи и води във всяка истина и че сочи към Исус. Но какво се има предвид под „плът“?

Много хора мислят, че думата „плът“ означава просто апетитите на нашето тяло. Но тук Павел има предвид всички грешни пожелания на нашето паднало естество, не само тези, свързани с тялото. И той изрежда цял списък с „делата на плътта“.

Този списък започва с блудство, нечистота и сладострастие (ст.19). Блудство обикновено означава полово общуване между неженени хора, но може да се отнася за всякакъв вид незаконно полово поведение. Думата „нечистота“ е преведeна в някои версии като „неестествен порок“, а „сладострастие“ като „неприличие“, „непристойност“. 

"... идолопоклонство, чародейство..."

Идолопоклонството е поклонение на други богове. То може да има най-различни превъплъщения. Някои се покланят на несветата троица –парите, секса и стомаха, други на поробващото трио удоволствия, притежания и власт, а други – на футбола, фирмата и семейството.

Имаш ли идоли, на които се покланяш в живота си? Има ли неща в живота ти, които цениш повече от Исус? 

Делата на плътта са не само сексуални и религиозни грехове. Павел продължава списъка с осем примера за нарушение на личните взаимоотношения“ „вражди, разпри, ревнования, ярости, партизанства, раздори, разцепления и зависти“ (ст. 20,21).

Една жена давала свидетелство за трансформацията, настъпила в живота ѝ след като повярвала в Бога. Казала: „Толкова се радвам, че сега имам религия. Имам чичо, когото мразех толкова много, че се бях заклела да не стъпя на погребението му. Но сега ще се радвам да отида на него по всяко време.“

Враждите водят до разпри, ревност и завист... Делата на плътта...

И накрая Павел добавя и две дела на плътта от сферата на пиенето – пиянства, пирувания (ст.21). Това прави "лошото куче" в живота ни.

Може някой да си каже, какво толкова, човешко е да се греши. Но делата на плътта не са безобидни. Те могат да доведат до смърт.

Един орел завиждал на друг, че може да лети по-добре от него. Един ден видял спортист с лък и стрела и му казал: „Иска ми се да свалиш онзи орел там.“ Човекът казал, че ще го свали ако има пера за стрелата си. Завистливият орел скъсал едно перо от крилото си. Стрелата била изстреляна, но не достигнала орела, защото летял твърде високо. Първият орел отскубнал друго перо, след това трето – докато загубил толкова много, че не можел да лети. Стрелецът се възползвал от ситуацията, обърнал се и убил безпомощната птица. Ако завиждаш на другите, твоята завист може да доведе до твоята смърт.

И аз нямам предвид само физическа смърт. Павел ни предупреждава, че отдаването на делата на плътта е толкова сериозно, че може да доведе до загуба на нашето спасение. В ст.21 той казва, че е предупредил галатяните, че "които вършат такива работи, няма да наследят Божието царство." 

Лошото куче в крайна сметка може да изяде стопанина си.

На всички тези дела на плътта са противопоставени девет християнски качества, които описват отношението на християнина към Бога, към другите и към себе си. Първите три –любов, радост, мир засягат предимно отношението ни към Бога. Нашата първа любов като християни е към Бога, основната ни радост е радостта от спасението и от присъствието на Бога в живота ни и най-дълбокият мир е мирът с Бога.

Социалните добродетели дълготърпение, благост, милосърдие са по-скоро насочени към човека. „Дълготърпение“ е да понасяш продължително време страдание. „Благост“ е отношение на благоразположение, а милосърдието – думи и дела на милост.

Третата тройка, вярност (или по-скоро вяра, pistis), кротост, себеобуздание – описва благонадеждността на даден християнин. Т.е., тези качества са насочени към нас самите. Както кротост, така и себеобуздание описват способността на човек да владее себе си.

Хюго Гротиус, холандски юрист и учен е казал: „Човек не може да управлява народ, ако не може да управлява град, не може да управлява град, ако не може да управлява себе си и не може да управлява себе си, ако неговите страсти не са подчинени на разума.“

Всички тези качества, които изброихме, са „плодът на Духа“ – естествен продукт, който се явява в живота на водените от Духа християни.

Някой ще каже, защо има само един плод? Плодът е един, защото той е многостранният характер на една личност – Исус Христос. На друго място (Йоан 15) той е изобразен като грозд, в което всяко зърно е характеристика на Исус.

Още, плодът е един, за да не си кажем, аз имам някои плодове, но сега трябва да наблегна на други. Може със собствени усилия да успяваш да имитираш някои от аспектите на плода на Духа, но това си остава бледа имитация.

Едно момче бягало, когато било наказвано да стои в стаята си. Слизало от прозореца си по клоните на плодно дърво на земята. Един ден баща му му казал, че ще отсече дървото, защото вече не дава плодове. Вечерта момчето с приятеля си купили една кофа с ябълки и ги вързали за клоните на дървото. На следващата сутрин мъжът казал на жена си: „Скъпа, просто не мога да повярвам! Старото дърво не е давало плод с години, а сега е отрупано с ябълки. И най-удивителното нещо е, че това дърво е круша.“

Не само, че ние не можем да имитираме плода на Духа, но и не можем да ускорим неговото раждане и узряване. Духовният растеж, подобно на физическия, иска време.

Преди време в България продаваха зрели домати. Но през последните години започнаха да ги късат неузрели, за да не се наранят при транспортиране. След това ги обгазяват с етилен, за да почервенеят. Стават за ядене, но изобщо не могат да се сравнят с домати, които са оставени бавно да узреят.

Любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание – това е твоето добро куче, плодът на Духа. Имаш ли плода на Духа в своя християнски живот? Ако го имаш, ти няма нужда да се страхуваш от закона, казва Павел (ст.23). Законът обуздава и възпира, а тук няма какво да се възпира.

Тъкмо обратното можем да кажем за делата на плътта. Виждаме, че делата и Духът са много различни.

Една машина във фабрика работи и произвежда продукт, но никога не може да произведе „плод“. Плодът израства от живот. Духовният плод е животът на Духа (5:25). Когато си мислим за дела, си представяме усилия, труд, пот и мъка; когато мислим за плод, си представяме красота, мир, раждане на живот. Плътта произвежда „мъртви дела“ (Евр. 9:14), а Духът произвежда жив плод. Плодът има в себе си семената на още плод (Бит. 1:11).

Иска се време плодът да се роди, порасне и узрее. Делата са моментални. В случая с делата на плътта, те водят до смърт. Плодът е доказателство за живот в Духа с Христос.

И именно защото са толкова различни, те са в непрекъсната смъртна вражда. Те са в противоборство и в резултат „не можете да правите това, което искате.“ (5:17) Злото и доброто куче в нас са в непрестанна схватка.

Но това не е всичко!

Има начин да контролираме делата на плътта и да принасяме плода на Духа. Как можем да правим това?

Ст. 24 казва: „Които са Исус Христови, разпнали са плътта заедно със страстите и похотите й.“ Първо, забележете, че не някой друг, а ние сме тези, които сме „разпнали плътта“.

Какво означава тази метафора? Павел използва образа на разпятието. Марк 8:34 казва: „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си и така нека Ме следва“. Тук Христос ни казва, че всеки негов последовател трябва да постъпва като осъден престъпник и да носи кръста си до мястото на екзекуцията.

Като ни казва, че сме разпнали плътта, Павел сякаш ни казва: „ти не само трябва да понесеш кръста си и да вървиш с Исус, но и да се увериш, че екзекуцията се е състояла. Вземи плътта си, вземи твоето своеволно „аз“ и го прикови на кръста. Загърби своя стар живот на егоизъм и грях.

Отхвърли веднъж завинаги старото си естество. Да, ще те боли, все пак, разпъването си е чиста екзекуция. Ще изпитваш силни болки, когато отхвърляш краткотрайните наслади на греха. Смъртта на плътта ще бъде бавна и постепенна, както умират разпънатите на кръст престъпници.

Ти няма да можеш напълно да я унищожиш, докато си тук на земята. Но трябва да бъдеш твърдо решен да я държиш там, докато издъхне.

Щом разбойникът е прикован на кръста, той се оставя там, за да умре. Войници пазят жертвата. Тяхно задължение е да попречат на всеки, който би се опитал да свали разпънатия от кръста.

По същия начин, когато отидем при Исус, ние се покайваме. Разпъваме всичко, за което знаем, че е лошо: нашето старо егоцентрично естество, с всичките му грешни страсти и желания. Нашето покаяние трябва да е толкова решително, колкото и разпъването на кръст. И всеки ден да подновяваме това безмилостно и безкомпромистно отношение към греха. „Да носим кръста си всеки ден“ (Лука 9:23).

Тайната на святостта се крие в степента и решителността на нашето покаяние. Ако греховете ни упорито продължават да ни изкушават, то е защото не сме се покаяли истински, или защото след като сме се покаяли, не сме държали на нашето покаяние. Продължавали сме да храним лошото куче и да го съжаляваме.

Все едно, след като сме приковали нашето старо естество на кръста, да продължаваме с тъга да се връщаме към момента на екзекутирането, да го галим и дори да се опитаме да го свалим от кръста. Трябва да се научим да го оставим там. Веднъж разпнали плътта, не вадете гвоздеите от нея!

Или, след като сте си взели добро породисто куче, изхвърлете помияра. (Някои кучета са агресивни и ще продължават да ни досаждат, но ако престанем да им обръщаме внимание, ще ни изоставят и ще си намерят други жертви).

Но и това не е всичко.

Павел рамкира описанието на делата на плътта и заповедта да я разпънем и да я умъртвим в две заповеди. Първо ние „трябва да се водим от Духа (ст.18) и второ, да „ходим по Духа“ (ст. 16 и 25). В първата е използван пасивен залог, а във втората –действителен, активен. Духът е Този, Който ни води, но ние сме тези, които ходят.

Глаголът "водя" на гръцки се употребява за овчар, който води овце и за войници, които водят затворник до съда или затвора. Като наш „Водител“ Святият Дух поема инициативата. Той отстоява своите желания срещу желанията на плътта (ст.17) и поражда у нас святи желания. 

Но ние не само пасивно се подчиняваме под контрола на Святия Дух, но и активно „ходим“ в правия път. От едно дете се иска не само да се подчинява на баща си, когато той го води за ръка в правилната посока, но и да върви с него.

Това единство на покорство и лично решение става ясно, когато сравним глагола "ходя" в ст. 16 и 25. В първият случай е използван обичайният глагол за „ходя“, но в ст. 25 той означава „марширувам под строй“, „ходя в редица“. С други думи, християните трябва да се равняват по Святия Дух и Неговата воля. Да ходим по Духа означава да вървим в крак, рамо до рамо със Святия Дух.

Следователно, ние не само „разпъваме плътта“ и отхвърляме това, за което знаем, че е лошо, но и трябва да „ходим по Духа“, като следваме това, за което знаем, че е добро. Не само е важно да сме безкомпромисни, когато загърбваме делата на плътта, но и да сме дисциплинирани, когато се обръщаме към делата на Духа.

Библията ни учи, че ние трябва да копнеем за духовното, „да мислим за горното“, за „всичко, което е истинно, което е праведно, което е любезно, което е благодатно.“ (Рим. 8:5,6; Кол. 3:1,2; Фил. 4:8).

И това трябва да личи от всичко, което правим: от заниманията ни в свободното време, от книгите, които четем, от уебсайтовете, които посещаваме, от приятелствата, които имаме, в усърдната практика да се молим и да размишляваме над Божието слово, в общението с вярващи, в спазването на Господния ден като участваме в богослуженията на нашата църква, в Господнята вечеря и т.н. Не е достатъчно пасивно да отдадем контрола на Духа. Нужно е и да ходим активно по пътя на Духа. Само така ще се появи плодът на Духа.

Кое куче храним? Доброто или злото?

Молитва.

----------------------------------

БПЦ „Нов живот“ – 10.01.2016 г.

Остави душата ти да те настигне

/проповед/

Един пастор разговарял с някои от членовете на църквата относно сутрешната неделна служба. Всеки от тях споделял коя е любимата му част от службата. Един казал, че това е когато прочитат в хор Никейската изповед на вярата, защото в този момент той е могъл да се изправи и да декларира вярата си.

Друг казал, че това е хвалението – песните, които пеели, го докосвали силно. Една възрастна жена споделила, че най-много харесва литургията. За нея фактът, че те следват литургичната структура на ранната църква означавал много.

Друг вярващ казал, че това е прелюдията. Пасторът го погледнал изненадан и попитал: „Искаш да кажеш проповедта?“ „А, не, пасторе, имам предвид точно прелюдията.“ Когато го попитали защо точно ‚прелюдията‘, отговорил, че цялата му седмица е толкова натоварена, толкова напрегната, но когато влизал в молитвения дом и започвала прелюдията, това било единственото време, когато можел да се отпусне, да замълчи и да преживее Божието присъствие.

Повечето от нас са твърде заети, за да спрем, да се отпуснем и да замълчим пред Господа. Повечето сякаш изпитват нужда непрекъснато да правят нещо. Бъркаме заетостта с това да сме продуктивни, успешни, ефективни.

Нека прочетем Марк 1:29-39.

29 И щом излязоха от синагогата, дойдоха с Яков и Йоан в къщата на Симон и Андрей. 30 А Симоновата тъща лежеше болна от треска; и веднага Му казаха за нея. 31 Той се приближи и като я хвана за ръка, я вдигна; и веднага треската я остави и тя им прислужваше. 32 А като се свечери, когато залезе слънцето, доведоха при Него всички болни и обладани от бесове. 33 И целият град се събра пред вратата. 34 И Той изцели мнозина, които страдаха от разни болести, и изгони много бесове; и не позволяваше на бесовете да говорят, понеже Го познаваха. 35 И на сутринта, когато беше още тъмно, стана и излезе, и отиде в уединено място, и там се молеше. 36 А Симон и онези, които бяха с Него, изтичаха след Него. 37 И като Го намериха, казаха Му: Всички Те търсят. 38 А Той им каза: Да идем другаде в близките градчета и там да проповядвам; защото затова съм излязъл. 39 И влизаше в синагогите им по цяла Галилея, като проповядваше и изгонваше бесовете.

Исус също имаше напрегнато ежедневие. Но посред тази заетост Той намира време, за да намери усамотено място и да се моли. Да има тихо време, време насаме с Отца.

Ние живеем в култура, в която нашата стойност се измерва с това дали сме заети и дейни. Затова молитвата, тихото време с Господа за мнозина е загуба на време.

Преди две-три поколения прането е отнемало цял ден на домакинята. След изобретяването на автоматичната пералня, това става за 2 часа. Пъхаш прането в тази чудна нова машина, оставяш я сама да работи и отиваш да правиш нещо друго.

Колко много време се спестява! Но какво се случва? Имаме ли сега повече време за почивка, повече тихо време?

Не, изпълнихме времето си с други задължения.

Изобретяването на компютъра от Джон Атанасов и Клифърд Бери имаше подобен ефект. Той ни помага да работим много по-бързо. Но намерихме ли повече време? Имаме ли тихо време?

Не. Просто запълнихме това време с други задължения. С повече работа.

Много хора сякаш се страхуват от тишината. Дори когато никой не гледа ТВ, той е включен за ‚фон‘. Хората се нуждаят от шум, страхуват се от тишината. Моите деца даже учат на фона на музика.

Сякаш нашата плътска природа се бои, предусещайки какво може да се случи, ако просто застанехме мълчаливо пред Бог. Ако имаме тихо време с Него.

Страхувам се, че много хора, дори тези които се наричат последователи на Христос, са загубили умението да бъдат тихи, да замълчат пред Бога.

„Замълчете и знайте, че аз съм Бог.“ (Пс. 46:10)

Замълчете – това е заповед.

В нашия текст от Марк Исус също е много зает. Евангелието на Марк би трябвало най-много да ипонира на съвременния човек от 21 в. Защо ли? Защото в него всеки бърза нанякъде. Всеки е зает. За това свидетелства и фактът, че думата „веднага“ се среща 50 пъти в това кратко евангелие!

Исус беше много зает, но за него беше приоритет да бъде в присъствието на Отца. Да се моли с Отца.

„И сутринта, когато беше още тъмно, стана, та излезе и отиде в уединено място, и там се молеше.“ (ст.35) Дори Исус, който е Божият Син, дори посред важното си служение, Той се оттегляше за размишление, молитва и общение с Отца.

Възлюбени от Господа, ние трябва да намерим време за молитва и общение с Отца. Това е изключително необходимо в нашия забързан живот. Ние трябва да забавим темпото и да прекарваме време с Него. Това е Неговата воля.

Нужна е самодисциплина, предварително планиране (кога, къде), уединено място. Изключи телефона, телевизора и компютъра. Започни с молитва Святият Дух да те води в твоето хваление, изповед, благодарение, поклонение и застъпничество, молби и размишления. Води си дневник, записвай идеи, въпроси. Започни с 10 мин., постепенно достигни до 30. И последно, намери приятел, който да те държи отговорен за тихото ти време.

Дори Исус имаше тихо време с Отца. Колко повече се нуждаеш от такова време ти.

Един човек от църква се обадил на пастора и с гневен тон му казал: „Обадих ти се в събота, но не можах да се свържа с теб.“ Пасторът обяснил, че събота е почивният му ден, че се нуждае да се презареди физически и духовно. И че винаги си проверява телефонните обаждания, в случай че има нещо неотложно..“ Човекът казал: „Какво? Почивен ден?! Дяволът не си взема почивен ден!“

„Точно така“, отговорил пасторът. Ако не си вземах почивен ден, и аз щях да бъда като него.“

Ние имаме нужда да забавим темпото. Да замълчим и да имаме тихо време с Бога.

Но какво е тихото време? Това е време, в което ние четем Словото, за да се срещнем с Христос. Това е време, в което размишляваме върху прочетеното, за да може библейските истини да се пропият в нашия ум, емоции и воля. И накрая, в тихото време се молим: хвалим Го, благодарим Му и Го обожаваме, изповядваме греховете си, молейки се да снабди нуждите ни; застъпваме се за другите.

Тихо време – то е жизнено важно за нашата душа. То е толкова важно, че Бог ни заповяда в своя Top Ten списък - Десетте Божи заповеди, да имаме почивен ден. Помни съботния ден! Ние трябва да имаме почивен ден. Трябва да имаме тихо време, за да търсим Бога.

Преди повече от век естествоизпитател правел дълъг преход през африканската джунгла. Наел местни хора за носачи. Първият ден вървели бързо и изминали голямо разстояние. Естествоизпитателят се надявал, че ще продължат така и на следващия ден. Но на сутринта хората отказали да тръгнат. Поради някаква причина само седели и почивали.

Когато попитал на какво се дължи това странно поведение, му казали че първият ден вървели твърде бързо и сега чакали душите им да настигнат телата им.

Има моменти, когато се движим толкова бързо, че се налага да забавим ход, за да може душите ни да настигнат телата ни.

Остави душата ти да те настигне.

Според преданието, докато бил епископ на Ефес, апостол Йоан си имал любимо занимание – да отглежда гълъби. Веднъж един от местните високопоставени мъже минавал край дома на Йоан след ловуване. Когато видял Йоан да си играе с един гълъб, той разкритикувал апостола, че си губи времето.

Йоан погледнал към лъка на своя критик и му обърнал внимание, че кордата е отпусната. „Да“, казал ловецът, „отпускам кордата, когато не я използвам. Ако стоеше постоянно опъната, щеше да загуби силата си и няма да става за нищо.“

„Аз също сега отпускам лъка на моя ум, за да мога по-добре да изстрелвам стрелите на божествената истина.“

Истината е, че рядко откриваме Бог в натовареното ежедневие на нашия живот, но често го намираме в тихите моменти. Майка Тереза казва: „Бог е приятел на тишината.“

Някои от нас се движат с превишена скорост в живота. Има опасност да излетят на някой завой. Нужно е да спрем, да оставим душата ни да ни настигне.

Парадоксът е, че без тихо време и молитва ние не можем да сме ефективни за Бога. „Имам толкова много работа, че прекарвам няколко часа в молитва, за да мога да го свърша“. Джон Уесли

Сигурно си казваш: Нямам желание да се моля. Когато седна да се моля, умът ми блуждае, а тихото ми време е отегчително. Има две причини често да се чувстваме така: влиянието на плътта и съпротивата на Сатана. Моли се Господ да насочва мислите ти към Христос и Неговото слово. Да засили копнежа ти и да ти даде сила да се дисциплинираш, да ти даде радост от личните срещи с Него.

Бог ни заповядва да замълчим, да намерим уединено място и да влезем в общение с Него, Автора на вселената. Когато го правим редовно, душата ни ще ни настигне и ще намерим себе си.

Нека се помолим.

4.10.2015, 

БПЦ "Нов живот"

Варна

Докажи, че си пораснал: потвърди своето избиране

/проповед/

Прочит на 2 Пет. 1:1-11.

Още в самото начало четем, че автор на книгата е Петър, който нарича себе си „слуга и апостол на Исус Христос. Най-вероятно посланието е писано от затвора в Рим в началото на 67 г., малко преди неговото мъченичество. Петър пише до същите църкви в Мала Азия, до които е отправено и първото послание. Но докато преди проблемът е страданието, сега основна тема на писмото са многото лъжеапостоли. Повече за това – следващите две недели.

Още в уводните думи Петър отново се обръща към тези, които чрез „правдата на нашия Бог и Спасител Исус Христос сте получили еднаква с нас скъпоценна вяра” (1:1). Той се обръща и към нас днес. Сякаш ни задава въпросите:

Когато за пръв път чу благата вест на Исус Христос, прие ли я за истина? Изповяда ли греховете си и прие ли свидетелството на апостолите, че Исус Христос е Господ и Спасител? „Защото ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ и повярваш в сърцето си, че Бог го е възкресил от мъртвите, ще бъдеш спасен.” (Рим. 10:8-10). Ако не си, днес имаш възможност да го направиш!

След това Петър отново, както и в първото послание, пожелава „благодат и мир” на вярващите, които могат да разчитат на присъствието им в живота си именно защото са познали Бога и Господ Исус, Княза на мира (1:2), Който дойде не за да донесе политически мир, а за да ни освободи от робството на греха.

...“чрез познаването на Бога и Господа Исуса Христа”.

Ние нямаме нужда от мистично или езотерично познание, за да се спасим, както са твърдяли гностиците тогава и както мнозина твърдят днес. Познанието, предадено ни от апостолите и записано в Библията е напълно достатъчно за нашето спасение.

Благодатта и мира са следствие от него, но те не са единствените бонуси, които идват с вярата в Исус. Веднъж познали „Този, който ни е призвал чрез Своята слава и сила”, ние можем да имаме увереност, че Той ни е подарил всичко, което е нужно за живота и благочестието.”

Невярващите хора се стремят към много неща в този свят, защото смятат, че без тях не могат да имат пълноценен живот: материални притежания, власт, слава, сигурност. Петър обаче ни казва, че ние имаме най-скъпоценните обещания – да станем участници в Божественото естество, чрез обитаващия в нас Святи Дух.

Известният проповедник Джон Пайпър сравнява Божиите обещания с моркова като стимул за позитивно поведение. За да накараш едно магаре да дърпа каруцата, можеш да сложиш пред него морков или да го шибаш с пръчка. Когато Бог размахва моркова на Божиите обещания пред очите ни ние имаме сила да се съпротивляваме на изкушенията на злото и да вървим по пътя на благочестието.

След като сме повярвали и познали Бог и Исус Христос като Господ, ние имаме на разположение Божията сила. Именно поради тази причина, казва Петър, положете всяко старание да бъдете благочестиви (1:5). Трябва да продължим да се движим след моркова!

Последователността е следната: ние се трудим, за да изработим добродетели, защото Бог вече е извършил спасителното си дело за нас и продължава да работи в нас. Някои обръщат последователността: „Ще изработя спасението си, за да може Бог да работи в мен.” Ще запаля свещ, ще дам курбан, ще построя параклис. Но ние сами не можем да избработим спасението си. Павел казва: „Не че съм сполучил вече, или че съм станал вече съвършен; но гоня, дано уловя това, за което и аз бях уловен от Христос Исус.” (Фил. 3:12).

Има голяма разлика между брак, в който съпругът се съмнява в любовта на жена си и работи, за да я заслужи, и брак в който съпругът е спокоен и сигурен в любовта на жена си и с радост полага усилия да е достоен за нея.

Ние трябва да полагаме усилия, да се трудим, за да направим свое това, което Бог вече ни е подарил. Известният проповедник Спърджън казва: „Бог изпраща на всяка птица храна, но не я хвърля в гнездото.” Бог ни е снабдил с всичко необходимо да живеем благочестив живот, но ние трябва да направим нещо, да положим труд, за да го направим наше притежание.

Благочестивият живот, към който според Петър трябва да се стремим, включва 8 качества: вяра, добродетел (доброта), благоразумие (знание), себеобуздание (самоконтрол), твърдост (устояване), благочестие, братолюбие и любов (1:5-7; в скоби – превод на NIV). Списъкът започва с вяра и завършва с любов. Ние започваме с увереност в Божиите обещания, започваме да черпим от Божията сила и любовта се превръща в смисъл и цел на живота ни.

Между вярата и любовта има 6 други качества, които трябва да притежаваме. Петър няма предвид, че те се прибавят едно след друго в тази последователност към характера ни. Можем да кажем, че те се застъпват, защото любовта присъства и в добродетелта, и в твърдостта/търпението. По-скоро той ни казва: „Ако сте истински християни, вие няма да се задоволявате с постигнатото и ще се стараете да „растете в благодатта” (3:18), ще полагате всяко усилие, за да видите повече добродетели изявени в характера си.

Ако сте пораснали, докажете го!

Когато едно дете порасва, то иска да прави все повече и повече неща. Не се задоволява с постигнатото. Преди няколко месеца, докато бяхме в „Орбита”, Ангела и Криси искаха да чистят с прахосмукачката. Те се радваха, че вече са пораснали и могат да движат тежката прахосмукачка. Като пораснат още малко ще искат да правят и други неща – да мият чинии, да бършат прах, да ходят за хляб, да си оправят леглото. А като станат тийнейджъри, родителите им ще им възлагат много повече отговорности. Ако те изпълняват всичко, ако използват дадената им от Бога сила и ум, те ще принасят плодове. Но ако едно дете каже: „Не искам да работя, не искам да помагам!”, то натъжава родителите си, защото не използва това, което Бог му е подарил.

Въпросът, който всеки от нас трябва да си зададе е, използвам ли Божията сила, за да принасям плодове? Доказвам ли, че съм пораснал духовно? Или все още съм духовно джудже?

Нека погледнем още веднъж към текста. Буквалният превод на ст. 5-7 казва не „прибавете”, а „снабдете с” и „обзаведете с”. „Снабдете с добродетел вярата си, снабдете с благоразумие добродетелта си” и т.н. Можем да преведем стиховете така: „Ако сте повярвали в Христос и стоите на тази вяра, посветете се на израстване в морално отношение, и като постигнете това не се задоволявайте с него, но продължавайте да търсите Божията воля и да увеличавате способността си за владеете своите емоции; и като сте постигнали това не се задоволявайте с това, но изграждайте у себе си търпение и спокойствие; нека любовта ви към Бога става все по-силна и работете, за да имате братолюбие към другите вярващи, растете и в любов към всички човеци. Вървете напред и само напред. Не се носете по течението, а порете водата срещу течението.

Съпруг и съпруга отишли с яхтата си да ловят риба на няколко километра от брега. Жената решила да поплува, но скоро открила, че течението я е отнесло твърде далеч от лодката. Съпругът й чул виковете й и без да мисли се гмурнал и заплувал към нея, но той също бил отнесен от течението. Той бил много добър плувец, а тя не. Извикал й, че ще плува срещу течението, за да е в обсега на яхтата, докато течението престане и може да се добере до яхтата. На нея казал да пести силите си и само да се носи по водата и той щял да дойде и да я прибере. Борил се с течението 6 часа и точно когато яхтата щяла да изчезне от хоризонта, течението се обърнало и той доплувал изтощен до лодката. Слънцето било залязло и той напразно я търсил, не успял да я открие. На следващия ден при последния опит да я открият, изпратените спасители намерили съпругата му – 30 км навътре в океана и все още жива.

Християни, които се носят по течението, не остават на едно и също място. Християни, които не се покоряват на заповедите в ст.5-7 и не полагат всяко усилие да принасят плодове на вяра, биват отнесени толкова далеч, откъдето трудно могат да се върнат. Течението на изкушенията е толкова силно, че ние трябва да полагаме всяко усилие, дори за да останем на едно и също място.

Ако мъжът не беше плувал с всичките си сили, яхтата щеше да изчезне от хоризонта и той и жена му щяха да се удавят. По същия начин, стремежът да изграждаме добродетел, благоразумие, себеобуздание, твърдост, благочестие, братолюбие и любов не е просто черешката на тортата. Тортата може да мине без черешка отгоре, но вярата ни не може да мине без стремежът за благочестив живот.

За искрената вяра на един човек не съдим по това колко близо изглежда да е до небето, а по това колко усилено гребе. Доказателството, че Божията сила е дадена на теб чрез вяра е, че ти полагаш всяко старание, за да изработваш Христоподобен характер.

Вижте какво казва Петър в ст.8: „Защото, ако тези добродетели се намират у вас и изобилстват, те няма да ви оставят безделни, нито безплодни относно познаването на нашия Господ Исус Христос.” Може да сме познали Христос, но впоследствие да сме станали безразлични към Божията сила в нашия живот и сме били отнесени от течението към смъртта.

Ст. 9 описва какво става с човек, който не полага усилие да изработва качествата на христоподобен характер. „Но и онзи, у когото те не се намират, е сляп, късоглед и е забравил, че е бил очистен от старите си грехове” (1:9). Той е сляп за присъствието на Божията сила, защото е забравил първоначалния си ентусиазъм при покаянието си. Но той е и късоглед относно скъпоценните обещания, защото погледът му е замъглен от пожеланията на плътта. Неговата слепота му пречи да използва Божията сила, за да плува срещу течението и той бива отнесен в дълбокото към собственото си разрушение.

Такъв човек е забравил първоначалната си ревност за четене на Словото и вместо да се уподобява на Христос, неговият образ придобива груб и отблъскващ характер.

Една жена разглеждала в градския музей картина, която никога досега не била виждала. Тя се обърнала към музейния работник и казала: „Господине, не съм виждала тази картина досега. Намирам образа за доста груб и отблъскващ. Какво е това?” Без ни най-малка емоция, работникът отговорил: „Това, госпожо, е огледало.” Явно дамата била късогледа.

Когато сме късогледи и не можем да фокусираме Исус в Писанията, ние губим представа не само за Исус, но и за нас самите. Библията е най-доброто огледало. Можем да я отворим с желание да я критикуваме, но накрая ние сме тези, които са подложени на критика.

Така стигаме до 10 стих в нашия пасаж: „Затова, братя, постарайте се още повече да затвърждавате вашето призвание и избиране; защото като изявявате тези добродетели, никога няма да се спънете.” И обратно, ако не изявявате тези добродетели, вие показвате, че или не сте били сред избраните, или сте изгубили своето спасение. Тук не става въпрос, че в новото небе и новата земя ще останете без награди, а за опасността някои да останат извън спасителния кораб на спасението.

Потвърди своето избиране. Докажи, че си пораснал.

Поради греха си всички са обект на Божия праведен гняв, но поради любовта си Бог постанови, че всеки който повярва, ще се спаси по благодат. Това са избраните отпреди създанието на света, които Той предузна и на които заповядва да израстват в христоподобие.

Въпросът, който всеки от нас трябва да си зададе е: аз сред тези избрани ли съм? Ще имам ли един ден „щедър достъп до вечното царство на нашия Господ и Спасител Исус Христос” (1:11)? Бог иска ние да сме сигурни и да изпитваме радост от този факт, защото тази сигурност може да ни мотивира да служим себеотдайно и да му принасяме слава.

Затова „затвърждавайте вашето избиране” (1:10). Как? Като полагаме всяко старание и прибавяме на вярата си добродетел, благоразумие, себеобуздание, твърдост, благочестие, братолюбие и любов. Израстването ви в освещение и христоподобие е потвърждение на избирането ви.

Вярата, добродетелта, благоразумието, себеобузданието, твърдостта, благочестието, братолюбието и любовта не са входна такса за небесното царство, а доказателство че нашата вяра е автентична. Затова нарекох поредицата проповеди върху 2 Петър, „Автентично християнство.”

Как можем да приложим този урок в своя живот? Щом потвърждаваме нашето избиране чрез израстване в христоподобие, ние трябва да се запитаме: „Полагам ли аз всяко старание да съм безупречен в морално отношение? Полагам ли всяко старание да познавам все повече Божия характер и воля? Полагам ли всяко старание да усъвършенствам способността си да се контролирам? Полагам ли всяко старание да развивам търпението си? Полагам ли всяко старание да култивирам благочестие, любов към другите вярващи и особено към хората, които не са ми симпатични?

Ако демонстрираш тези качества, няма да останеш безплоден (1:8), няма да се спънеш (1:10) и ще влезеш във вечното царство на Исус Христос (1:11). Но ако не те е грижа за тези неща, това е защото си сляп за скъпоценните Божи обещания и си забравил радостта от твоето спасение.

Когато Мони беше малка, един ден излязох и й показах как се хвърля баскетболната топка в коша. Тя беше толкова малка, че едва можеше с две ръце да хвърли топката малко над главата си. Наложи се да я вдигна високо, за да хвърли до коша. Но й харесваше да подхвърля топката, правеше го с радост. След някоя друга седмица пак излязохме, този път успя да хвърли топката няколко пъти до коша. Продължихме да излизаме и след няколко седмици вече тя можеше да вкарва, макар и рядко. След това започнах да я уча и на други неща – дрибъл, как да не прави крачки, някои неща от правилата.

Когато стана 1 клас, я записахме на баскетбол. Там треньорката й я прие много радушно и я научи на много други неща. След 2-3 години тя беше толкова добра, колкото мен, а след още 3-4, беше избрана да се явява на републикански първенства. Беше една от най-добрите. Тя израстна в уменията си, защото полагаше много старание да овладее всеки аспект от играта.

Не се задоволяваше с постигнатото, но искаше да става все по-добра и по-добра. Но след още 2-3 години се отказа от тренировки и сега играе само с училищния отбор. Продължава да е добра, но не колкото когато играеше редовно. Не може и да израства в уменията си. Но кой знае, може да реши отново да започне тренировки и тогава ще стане още по-добра!

Петър ни предупреждава да не сме лениви във вярата си и да не се носим далеч от спасителната лодка Исус Христос. Той ни насърчава да отхвърлим разтлението в света и да полагаме всяко старание за изработване на добродетелите твърдост, търпение и любов. Само така можем да сме уверени, че сме призовани и избрани да имаме достъп до вечното царство на Христос. Нека се помолим.

край

БПЦ „Нов живот”,

Варна, 28.03.2015