Ще напише ли Бог твоето име?

От какво се впечатлява Бог в Църквата

Прочит: Римляни 12:5, Римляни 16:1-16

Увод

В неделя една майка oтишла да събуди сина си за църква. Почукала на вратата и той казал: „Аз няма да дойда.“ „Защо няма да дойдеш?“ Той казал: „Ще ти дам две причини: първо, те не ме харесват и второ, и аз не ги харесвам. Майка му отговорила: „Аз ще ти дам две хубави причини, поради които ТИ ЩЕ ОТИДЕШ на църква. Първо, ти си на 47 години и второ, ти си пасторът!“

Днес всички ние сме дошли, за да участваме в богослужението. Но редно е в началото да се запитаме,какво е църквата? И защо е нужно християните да ходят на църква?

Един приятел християнин изпраща всяка седмица евангелизационни послания по интернет. Преди няколко дни получил отговор: „С всичко съм съгласен, но не мога да се съглася, че трябва да ходя на църква. Аз сам вкъщи съм си църква.“ И моят приятел ме попита, „Какво да отговоря на този човек?“

Отговорих му: „Кажи му, че думата, използвана на гръцки за „църква“ е „еклесия“. Тя означава общност от вярващи. Един вярващ само не може да е църквата. Когато си сам вкъщи, ти не си църквата!“

Друга заблуда е, че църква е сграда, на която има сложен кръст. Но църквата не е сградата, така, както ти не си дрехите, които носиш. Църквата се състои от хората, които се събират в името на Христос.

Ние сме създадени да живеем в общност. Римляни 12:5 използва метафората на човешкото тяло: „така и ние, мнозината, сме едно тяло в Христос и всеки от нас сме части един на друг“.

Следователно, следването на Христос е не само вяра, но и принадлежност. Да принадлежиш означава да сижизнен орган от живо тяло, неотменна част от Христовото тяло.

Църквата е тяло, не сграда; организъм, не организация. Тя е семейство, не клуб; хора, а не място, стадо, а не кошара, вярващо събрание, а не свещено здание, болница за грешници, а не паметник на културата; ти, който се молиш, не мястото, където се молиш.

Принадлежността на тялото Христово е най-голямото благословение на християнския живот. Може би някои от вас, като онзи човек, когото споменах в началото, не са убедени, че трябва редовно да ходят на църква. Ето само десет причини (има много повече):

1. Библията казва, че трябва да ходим на църква. 2. В църква имаш възможност да се покланяш на Бога. 3. Ще получиш отговор на важни въпроси. 4. Проповедите ще ти помогнат да разбереш каква е целта и смисъла на твоя живот и да ги следваш. 5. Ще формираш нови приятелства. 6. Ще се срещаш със стари приятели. 7. Присъствието ти там е знак за ученичество. 8. Присъствието ти ще насърчи твоя пастор и лидерите. 9. Ще бъдеш насърчен в ходенето ти с Господа. 10. Ще насърчиш други хора в тяхното следване на Господа.

Не е ли странно, скъпи души, че по времето на комунизма вярващите са ходили на църква с риск за живота си, а сега, когато сме свободни, не намираме време за нея?

Общението в църква е важно за Бог. Калвин е казал: „Бог цени толкова високо общността на Своята църква, че счита за предател и отстъпник всеки, който своенравно се оттегля от коя да е християнска общност, която пази истинското служение на Словото и тайнствата.“

Църквата е важна за Христос толкова много, че Той я възлюби и даде живота си за нея (Ефес. 5:25б). Тя е невястата Христова, затова той иска да прекарва време с нас. Ние сме невястата Христова, даже и да си мислим, че никой не знае за нас.

Бог знае твоето име

В началото прочетохме Римляни 16:1-16. В този пасаж са изброени поименно цели 28 човека, членове на църквата в Рим.

Повечето от тези хора не са много известни. Прискила и Акила (ст.3) са споменати на няколко места в Библията и повечето християни знаят техните имена. Руф (ст.13) най-вероятно е бил един от синовете на Симон Киринейски, който носи кръста на Христос към Голгота (в Марк 15:21 се споменава, че Симон е баща на Руф и Александър). Епенет пък (ст.5) е първият повярвал в Азия. И накрая, Андроник и Юний „се считат за бележити“ (ст.7), защото са били свързани с Павел.

Но какво да кажем за останалите 22-ма? Ние не помним техните имена. Не сме ги срещали на друго място в Библията. С тях не са свързани разкази за големи постижения и велика вяра. Но Павел ги споменава и те са намерили място в Писанията.

Какво означава това? Първо, това означава, че Бог знае името на всеки от нас така, както знаеше имената на всеки член на църквата в Рим. 1 Кор. 8:3 казва: ако някой люби Бога, той е познат от Него.“ А Исус каза: „Аз съм добрият пастир, познавам моите овце“ (Йоан 10:14).

Сигурно си казваш, аз съм един обикновен човек. Какво мога да дам аз на църквата? Не съм харизматичен. Нямам "аура". Не съм достоен. Виж кои бяха учениците на Христос. Няколко бяха рибари. Те разбираха само от риболов. Имаше един бирник – това бяха най-мразените хора след римляните. Сред тях имаше дори терорист – Симон Зелот.

Ако трябваше аз да избирам хората в МОЯТА църква, това щяха да са последните хора, за които да се сетя. Тези не биха ме впечатлили. Но Бог не се впечатлява от впечатляващи хора. Бог не изпада в умиление, когато някой пусне огромна сума в дискоса.

Някой беше казал: „Бог не е съвършен... Първо, Бог има проблеми със слуха, защото мисли, че фалшивото пеене на 6 годишно дете е също толкова прекрасно като „Многая лета“ на Борис Христов.

Бог не може да смята. Ако можеше, нямаше да приема 20-те стотинки от пенсионера със същата радост, с която приема дарение от 1000 лв. от богат човек.

Бог не може да се концентрира. Той слуша милиони молитви през цялото време, вместо да се концентрира върху произнесените от известни проповедници или важни църковни водачи.

Бог има слабо зрение. Той не ни вижда такива, каквито сме, а продължава да ни вижда такива, каквито можем да бъдем.

Властните и влиятелни хора не са тези, които впечатляват Бога. Той се впечатлява от тези, които са активни членове на своята църква. Той е почетен от тези, които го почитат с живота си. Които му дават живота си. Техните имена Той споменава.

Забележете, че в Римляни 16 гл. Бог не споменава имената на посетителите. Той не хаби мастило за тези, които само „се отбиват за малко“. Не го интересуват тези, които идват на края на богослужението или дори само за почерпката.  

Бог не ни е спасил, за да си седим по местата и да ни храни. Той ни спаси, за да се научим да храним и да се грижим за другите. Той не ни новороди, за да си останем духовни бебета, а за да се грижим за други такива. Той ни включи в семейството си, за да развиваме духовните си мускули. Той ни спаси, за да работим себеотдайно за благовестието.

Ето какво пише Павел: „Поздравете моите съработници в Христа Исуса, Прискила и Акила, които за моя живот си положиха вратовете под нож, на които не само аз благодаря, но и всичките църкви между езичниците“ (16:3,4).

„Поздравете нашия съработник в Христа Урван..., одобрения за верен в Христа Апелий (страдал за вярата си)... Трифена и Трифоса, които работят за Господа... любезната Персида, която е работила много за Господа...“ (16:9,10,12)

Някои от тези хора са приемали църквата в дома си. Те бяха работниците. Работиха здраво за Бога и Той ги почете, като ни казва техните имена. Техните имена са записани там за вечни времена и Бог иска да ги знаем.

С изключение на Акила, сред тях няма проповедници. Никой не е бил пастор, дякон, старейшина или известен учител. Да не говорим за патриарси, митрополити, епископи, архимандрити, йеромонаси и т.н. Църквата е съставена от хора, които нямат титли и не се вълнуват от позиции.

И какво са правели тези хора в църквата в Рим? Вероятно са преподавали в неделното училище, организирали са детски клубове, тинейджърски лагери, водели са библейски изучавания и домашни църкви, улични евангелизации, молитвени събрания...        

Но това не беше всичко. Вярвам, че освен всичко това, още едно нещо е привлякло вниманието на Бог да напише имената им в 16 гл. на Римляни. Те се грижеха един за друг.

Библията ни казва, че Бог желае за църквата си „да се обичаме един друг“ (1 Йоан 4:7), да се обичаме един другс братска любов и да се почитаме (Рим. 12:10), да бъдем единомислени (Рим. 12:16), да не се съдим един друг (Рим. 14:13), да се приемаме (Рим. 15:7), насърчаваме(Евреи 10:25), да сме гостолюбиви (2 Пет. 4:9). Фразата „един друг“ е използвана повече от 50 пъти в НЗ. Защо? Защото сме едно тяло, едно семейство.

Ние сме едно семейство, затова се нуждаем един от друг. Бог иска не само да бъдем посетители и гости, но да сме работници в Неговата църква. Бог иска да напише твоето име.

Имената на тези християни бяха записани в Рим. 16 гл. Ако днес Павел дойдеше в нашата църква, щеше ли да запише твоето име в писмо до църквата, след като си отидеше?

Ние сме светии

В същата тази глава Павел започва с препоръка християните в Рим да приемат Фива, приносителката на неговото писмо, „както прилича на светиите“ (16:2). Както прилича или приляга на светиите?

Какво е светия? Вие сте светии. Ти си светия.

В началото на своето писмо до римляните, Павел казва: „до всички в Рим, които са възлюбени от Бога, призвани да бъдат светии“ (1:7). Същото казва и в посланията си до коринтяните, ефесяните, колосяните и солунците. Следователно, ако не си светия, ти не си християнин и обратно – ако не си християнин, ти не си светия.

Православната църква има практика да канонизира светци. Преди време искаха да направят и Левски светец, а в момента тече „канонизацията“ на руски свещеник, служил в България.

Ние не можем да приемем за библейска тази практика. При все това, изискванията за канонизиране на светец от Православната църква напомнят за изискванията, които Бог има към всеки светия.

Първо, за да бъде някой канонизиран, той трябва първо да умре. По същия начин, не можеш да си светия на Бог, ако не си умрял за себе си. Павел пише в Рим. 6:3,4: „Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме в Исус Христос, кръстихме се в смъртта Му? Затова, чрез кръщението, ние се погребахме с Него в смъртта, та, както Христос беше възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот.“

Ако си умрял за греха и си се новородил в Исус Христос, чрез водното кръщение ти заявяваш своето новорождение и ставаш Божи светия.

Второ, освен да е умрял, за да стане светец, в живота или смъртта на един човек трябва да са ставали чудеса. Но ако ти си християнин, това се отнася и за тебе. „Покайте се и всеки от вас нека се кръсти в името на Исус Христос за опрощение на греховете. И ще приемете този дар, Святия Дух.“ (Деян. 2:38) Не е ли най-голямото чудо твоето новораждане и възкресение за нов живот? Не е ли чудо фактът, че си получил дара на Духа?

И трето, Православната църква отделя светците от останалите хора, като им отдава почит и дори поклонение. Това е човешка, не библейска традиция. Но Библията ни казва, че след като станем светии, ние сме отделени в друг смисъл. Гръцката дума „хаджиасо“, „отделям“, от която идва и нашата дума „хаджия“, означава всъщност „отделен“. Светия е този човек, който се отделя от греха в този свят и който се е посветил на следване на Христос. Този процес Библията нарича „освещаване“.

Ние сме отделени, но това не означава, че трябва да живеем отделно от другите. Ние сме в света, но не от него. Светлината свети най-ярко в тъмнината.

И след като сме получили Неговата прошка и сме били осветени и отделени, Бог ни е приел да станем части от Неговото тяло – Църквата.

Ти принадлежиш на Църквата. Бог те познава и иска да си верен, активен и посветен неин член.

Един човек посетил своя приятел, който бил офицер от Британската армия, в африканската джунгла. Един ден приятелят влязал в палатката на офицера и с изненада видял, че той се е облякъл в официален костюм и е седнал на маса, на която имало сребърни и порцеланови съдове.

Гостът попитал защо той е пременен така и защо седи на маса, подредена толкова претенциозно, насред джунглата. Офицерът обяснил: „Веднъж седмично спазвам тази традиция, за да си напомням кой съм аз – че съм Британски гражданин. Искам да поддържам обичаите на истинския ми дом и да живея според нормите на Британските нрави без значение как живеят другите около мен. Искам да не допусна да заменя моята родина с една чужда култура.

След като сме станали части на тялото Христово, ние имаме отговорността да се освещаваме и отделяме от заобикалящата ни култура, не да излизаме от нея. Да сме активни и посветени членове на своята църква. Бог иска да знаем, че в Неговата църква няма маловажни хора.Той знае името на всеки светия. И Той ти дава възможност да поканиш и други, които да бъдат простени, отделени от греха и осветени за служение.

Нека се помолим.

БПЦ „Нов живот“, 14.02.2016 г.

Кое куче храниш?

Как да се съпротивляваме на плътта и да следваме Духа

/проповед/

Прочит на Гал. 5:16-25.

И така, казвам: Ходете по Духа и няма да угаждате на плътските страсти. 17 Защото плътта желае силно противното на Духа, а Духът - противното на плътта; понеже те се противят едно на друго, за да не можете да правите това, което искате. 18 Но ако се водите от Духа, не сте под закон. 19 А делата на плътта са явни; те са: блудство, нечистота, сладострастие, 20 идолопоклонство, магьосничество, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, 21 зависти, пиянства, пирувания и други подобни; за които ви предупреждавам, както ви и предупредих, че които вършат такива неща, няма да наследят Божието царство. 22 А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, 23 кротост, себеобуздание; против такива неща няма закон. 24 А които са Исус Христови, разпънали са плътта заедно със страстите и похотите ѝ. 25 Ако по Духа живеем, по Духа и да ходим.

Eдин индианец решил да даде житейски урок на внука си и казал: „В мен се води битка. Това е ужасна битка между две кучета. Едното е зъл помияр – то е гняв, завист, тъга, съжаление, алчност, вина, негодувание, комплекси, лъжи, фалшива гордост, арогантност и егоизъм.“ Той продължил, „Другото куче е породисто и добро – то е радост, мир, любов, надежда, спокойствие, смирение, милост, доброта, емпатия, щедрост, истина, състрадание и вяра. Същата битка се води вътре в теб и във всеки един човек.“

Детето помислило малко и попитало дядо си: „Кое куче ще победи?“ Старият индианец отговорил просто: „Това, което храниш.“

Някои твърдят, че у християнина няма вътрешни конфликти, че той не води „гражданска“ война вътре в себе си. Но пасажът, който прочетохме опровергава този възглед. Както казва М. Лутер, „християните „не са от дърво и камък“. Те също чувстват страсти и плътски пожелания. Макар и да се научаваме да подчинявaме „плътта“, ние живеем в непрекъснат конфликт между плътта и Духа, между доброто и лошото куче.

За този конфликт говори и Павел в нашия пасаж. Миналият път говорихме за това кой е Святият Дух и видяхме, че Той е третото лице на Троицата, че е личност, че е наш адвокат и Утешител, че е винаги с нас и в нас, че ни учи и води във всяка истина и че сочи към Исус. Но какво се има предвид под „плът“?

Много хора мислят, че думата „плът“ означава просто апетитите на нашето тяло. Но тук Павел има предвид всички грешни пожелания на нашето паднало естество, не само тези, свързани с тялото. И той изрежда цял списък с „делата на плътта“.

Този списък започва с блудство, нечистота и сладострастие (ст.19). Блудство обикновено означава полово общуване между неженени хора, но може да се отнася за всякакъв вид незаконно полово поведение. Думата „нечистота“ е преведeна в някои версии като „неестествен порок“, а „сладострастие“ като „неприличие“, „непристойност“. 

"... идолопоклонство, чародейство..."

Идолопоклонството е поклонение на други богове. То може да има най-различни превъплъщения. Някои се покланят на несветата троица –парите, секса и стомаха, други на поробващото трио удоволствия, притежания и власт, а други – на футбола, фирмата и семейството.

Имаш ли идоли, на които се покланяш в живота си? Има ли неща в живота ти, които цениш повече от Исус? 

Делата на плътта са не само сексуални и религиозни грехове. Павел продължава списъка с осем примера за нарушение на личните взаимоотношения“ „вражди, разпри, ревнования, ярости, партизанства, раздори, разцепления и зависти“ (ст. 20,21).

Една жена давала свидетелство за трансформацията, настъпила в живота ѝ след като повярвала в Бога. Казала: „Толкова се радвам, че сега имам религия. Имам чичо, когото мразех толкова много, че се бях заклела да не стъпя на погребението му. Но сега ще се радвам да отида на него по всяко време.“

Враждите водят до разпри, ревност и завист... Делата на плътта...

И накрая Павел добавя и две дела на плътта от сферата на пиенето – пиянства, пирувания (ст.21). Това прави "лошото куче" в живота ни.

Може някой да си каже, какво толкова, човешко е да се греши. Но делата на плътта не са безобидни. Те могат да доведат до смърт.

Един орел завиждал на друг, че може да лети по-добре от него. Един ден видял спортист с лък и стрела и му казал: „Иска ми се да свалиш онзи орел там.“ Човекът казал, че ще го свали ако има пера за стрелата си. Завистливият орел скъсал едно перо от крилото си. Стрелата била изстреляна, но не достигнала орела, защото летял твърде високо. Първият орел отскубнал друго перо, след това трето – докато загубил толкова много, че не можел да лети. Стрелецът се възползвал от ситуацията, обърнал се и убил безпомощната птица. Ако завиждаш на другите, твоята завист може да доведе до твоята смърт.

И аз нямам предвид само физическа смърт. Павел ни предупреждава, че отдаването на делата на плътта е толкова сериозно, че може да доведе до загуба на нашето спасение. В ст.21 той казва, че е предупредил галатяните, че "които вършат такива работи, няма да наследят Божието царство." 

Лошото куче в крайна сметка може да изяде стопанина си.

На всички тези дела на плътта са противопоставени девет християнски качества, които описват отношението на християнина към Бога, към другите и към себе си. Първите три –любов, радост, мир засягат предимно отношението ни към Бога. Нашата първа любов като християни е към Бога, основната ни радост е радостта от спасението и от присъствието на Бога в живота ни и най-дълбокият мир е мирът с Бога.

Социалните добродетели дълготърпение, благост, милосърдие са по-скоро насочени към човека. „Дълготърпение“ е да понасяш продължително време страдание. „Благост“ е отношение на благоразположение, а милосърдието – думи и дела на милост.

Третата тройка, вярност (или по-скоро вяра, pistis), кротост, себеобуздание – описва благонадеждността на даден християнин. Т.е., тези качества са насочени към нас самите. Както кротост, така и себеобуздание описват способността на човек да владее себе си.

Хюго Гротиус, холандски юрист и учен е казал: „Човек не може да управлява народ, ако не може да управлява град, не може да управлява град, ако не може да управлява себе си и не може да управлява себе си, ако неговите страсти не са подчинени на разума.“

Всички тези качества, които изброихме, са „плодът на Духа“ – естествен продукт, който се явява в живота на водените от Духа християни.

Някой ще каже, защо има само един плод? Плодът е един, защото той е многостранният характер на една личност – Исус Христос. На друго място (Йоан 15) той е изобразен като грозд, в което всяко зърно е характеристика на Исус.

Още, плодът е един, за да не си кажем, аз имам някои плодове, но сега трябва да наблегна на други. Може със собствени усилия да успяваш да имитираш някои от аспектите на плода на Духа, но това си остава бледа имитация.

Едно момче бягало, когато било наказвано да стои в стаята си. Слизало от прозореца си по клоните на плодно дърво на земята. Един ден баща му му казал, че ще отсече дървото, защото вече не дава плодове. Вечерта момчето с приятеля си купили една кофа с ябълки и ги вързали за клоните на дървото. На следващата сутрин мъжът казал на жена си: „Скъпа, просто не мога да повярвам! Старото дърво не е давало плод с години, а сега е отрупано с ябълки. И най-удивителното нещо е, че това дърво е круша.“

Не само, че ние не можем да имитираме плода на Духа, но и не можем да ускорим неговото раждане и узряване. Духовният растеж, подобно на физическия, иска време.

Преди време в България продаваха зрели домати. Но през последните години започнаха да ги късат неузрели, за да не се наранят при транспортиране. След това ги обгазяват с етилен, за да почервенеят. Стават за ядене, но изобщо не могат да се сравнят с домати, които са оставени бавно да узреят.

Любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание – това е твоето добро куче, плодът на Духа. Имаш ли плода на Духа в своя християнски живот? Ако го имаш, ти няма нужда да се страхуваш от закона, казва Павел (ст.23). Законът обуздава и възпира, а тук няма какво да се възпира.

Тъкмо обратното можем да кажем за делата на плътта. Виждаме, че делата и Духът са много различни.

Една машина във фабрика работи и произвежда продукт, но никога не може да произведе „плод“. Плодът израства от живот. Духовният плод е животът на Духа (5:25). Когато си мислим за дела, си представяме усилия, труд, пот и мъка; когато мислим за плод, си представяме красота, мир, раждане на живот. Плътта произвежда „мъртви дела“ (Евр. 9:14), а Духът произвежда жив плод. Плодът има в себе си семената на още плод (Бит. 1:11).

Иска се време плодът да се роди, порасне и узрее. Делата са моментални. В случая с делата на плътта, те водят до смърт. Плодът е доказателство за живот в Духа с Христос.

И именно защото са толкова различни, те са в непрекъсната смъртна вражда. Те са в противоборство и в резултат „не можете да правите това, което искате.“ (5:17) Злото и доброто куче в нас са в непрестанна схватка.

Но това не е всичко!

Има начин да контролираме делата на плътта и да принасяме плода на Духа. Как можем да правим това?

Ст. 24 казва: „Които са Исус Христови, разпнали са плътта заедно със страстите и похотите й.“ Първо, забележете, че не някой друг, а ние сме тези, които сме „разпнали плътта“.

Какво означава тази метафора? Павел използва образа на разпятието. Марк 8:34 казва: „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си и така нека Ме следва“. Тук Христос ни казва, че всеки негов последовател трябва да постъпва като осъден престъпник и да носи кръста си до мястото на екзекуцията.

Като ни казва, че сме разпнали плътта, Павел сякаш ни казва: „ти не само трябва да понесеш кръста си и да вървиш с Исус, но и да се увериш, че екзекуцията се е състояла. Вземи плътта си, вземи твоето своеволно „аз“ и го прикови на кръста. Загърби своя стар живот на егоизъм и грях.

Отхвърли веднъж завинаги старото си естество. Да, ще те боли, все пак, разпъването си е чиста екзекуция. Ще изпитваш силни болки, когато отхвърляш краткотрайните наслади на греха. Смъртта на плътта ще бъде бавна и постепенна, както умират разпънатите на кръст престъпници.

Ти няма да можеш напълно да я унищожиш, докато си тук на земята. Но трябва да бъдеш твърдо решен да я държиш там, докато издъхне.

Щом разбойникът е прикован на кръста, той се оставя там, за да умре. Войници пазят жертвата. Тяхно задължение е да попречат на всеки, който би се опитал да свали разпънатия от кръста.

По същия начин, когато отидем при Исус, ние се покайваме. Разпъваме всичко, за което знаем, че е лошо: нашето старо егоцентрично естество, с всичките му грешни страсти и желания. Нашето покаяние трябва да е толкова решително, колкото и разпъването на кръст. И всеки ден да подновяваме това безмилостно и безкомпромистно отношение към греха. „Да носим кръста си всеки ден“ (Лука 9:23).

Тайната на святостта се крие в степента и решителността на нашето покаяние. Ако греховете ни упорито продължават да ни изкушават, то е защото не сме се покаяли истински, или защото след като сме се покаяли, не сме държали на нашето покаяние. Продължавали сме да храним лошото куче и да го съжаляваме.

Все едно, след като сме приковали нашето старо естество на кръста, да продължаваме с тъга да се връщаме към момента на екзекутирането, да го галим и дори да се опитаме да го свалим от кръста. Трябва да се научим да го оставим там. Веднъж разпнали плътта, не вадете гвоздеите от нея!

Или, след като сте си взели добро породисто куче, изхвърлете помияра. (Някои кучета са агресивни и ще продължават да ни досаждат, но ако престанем да им обръщаме внимание, ще ни изоставят и ще си намерят други жертви).

Но и това не е всичко.

Павел рамкира описанието на делата на плътта и заповедта да я разпънем и да я умъртвим в две заповеди. Първо ние „трябва да се водим от Духа (ст.18) и второ, да „ходим по Духа“ (ст. 16 и 25). В първата е използван пасивен залог, а във втората –действителен, активен. Духът е Този, Който ни води, но ние сме тези, които ходят.

Глаголът "водя" на гръцки се употребява за овчар, който води овце и за войници, които водят затворник до съда или затвора. Като наш „Водител“ Святият Дух поема инициативата. Той отстоява своите желания срещу желанията на плътта (ст.17) и поражда у нас святи желания. 

Но ние не само пасивно се подчиняваме под контрола на Святия Дух, но и активно „ходим“ в правия път. От едно дете се иска не само да се подчинява на баща си, когато той го води за ръка в правилната посока, но и да върви с него.

Това единство на покорство и лично решение става ясно, когато сравним глагола "ходя" в ст. 16 и 25. В първият случай е използван обичайният глагол за „ходя“, но в ст. 25 той означава „марширувам под строй“, „ходя в редица“. С други думи, християните трябва да се равняват по Святия Дух и Неговата воля. Да ходим по Духа означава да вървим в крак, рамо до рамо със Святия Дух.

Следователно, ние не само „разпъваме плътта“ и отхвърляме това, за което знаем, че е лошо, но и трябва да „ходим по Духа“, като следваме това, за което знаем, че е добро. Не само е важно да сме безкомпромисни, когато загърбваме делата на плътта, но и да сме дисциплинирани, когато се обръщаме към делата на Духа.

Библията ни учи, че ние трябва да копнеем за духовното, „да мислим за горното“, за „всичко, което е истинно, което е праведно, което е любезно, което е благодатно.“ (Рим. 8:5,6; Кол. 3:1,2; Фил. 4:8).

И това трябва да личи от всичко, което правим: от заниманията ни в свободното време, от книгите, които четем, от уебсайтовете, които посещаваме, от приятелствата, които имаме, в усърдната практика да се молим и да размишляваме над Божието слово, в общението с вярващи, в спазването на Господния ден като участваме в богослуженията на нашата църква, в Господнята вечеря и т.н. Не е достатъчно пасивно да отдадем контрола на Духа. Нужно е и да ходим активно по пътя на Духа. Само така ще се появи плодът на Духа.

Кое куче храним? Доброто или злото?

Молитва.

----------------------------------

БПЦ „Нов живот“ – 10.01.2016 г.