Защо Бог допуска страдание в света?

/проповед/

В света има много зло и страдание. За времето, за което ще ви говоря, в света 15 жени ще бъдат изнасилени, 30 човека ще бъдат убити, 285 деца ще бъдат малтретирани и 53 човека ще умрат от СПИН.

Само през 20 век всеки ден в света са умирали от насилствена смърт почти два пъти повече хора от загиналите при терористичните атаки на 11 септември 2001 г. През същия този век повече хора са умрели от насилствена смърт, отколкото през всичките векове преди това.  SLIDE Сто милиона са жертвите само на комунистическите режими.

Какво да кажем за жертвите от природни бедствия? SLIDE Непрекъснато чуваме за цунами, наводнения и земетресения, отнели живота на десетки и стотици хора. Никой не е застрахован. След пороя във Варна през 2014 г. умряха 12 човека. При пожарите в нашата съседка Гърция преди 2 години загинаха 90 човека.

В момента все още не е отшумяла заразата от коронавируса. Досега у нас са починали 300+ човека от почти 10000 тествани позитивни. Отделно, всеки ден в България умират също толкова хора (около 300).

Този вирус ни напомни, че страданието не е просто статистика. Рано или късно то става част от живота ни. Преди 5 години се запознах с една студентка в една дискусионна група, организирана от нашата църква. След това дойде и на други прояви, организирани от нас. Стана близка с хора от църквата ни.

И точно тогава до нас достигна ужасната новина, че тя е претърпяла катастрофа. Колата, в която са пътували тя и няколко приятели е попаднала в голяма дупка на магистралата и се е преобърнала. Тя беше изпаднала в кома. След няколко месеца почина. Беше голяма трагедия за всички, които я познавахме.

Днешният неудобен въпрос, който ще разгледаме в нашата поредица е „Защо Бог допуска страдание в света?“ Първо ще видим може ли атеизмът да отговори на страданието, ще разберем кой е източникът на страданието и накрая ще разгледаме причините, поради които Бог допуска страдание.

Атеизмът не е отговор

Когато страдат и и изпитват болка много хора реагират, като отхвърлят съществуването на Бога. Те се питат, как може един всесилен и любящ Бог да допуска толкова много страдание в света? Някой е казал, „Страдащата добродетел и триумфиращият порок са превърнали човечеството в атеисти.“

Самият аз бях атеист и разбирам защо хората мислят така. Но проблемът е, че отричането на съществуването на Бога не дава отговор на въпроса, а повдига много повече въпроси.  Например, без Бог въз основа на какъв критерий определяме какво е добро и какво зло?

Известният апологет и говорител Рави Закарайъс, който вече е при Бога, веднъж бил попитан защо има толкова много зло в света. Той отговорил: „Когато казваш, че в света има твърде много зло, ти допускаш, че има добро. Когато допускаш, че има добро, допускаш че има нещо като морален закон, въз основа на който различаваш между добро и зло. Но ако допускаш, че има морален закон, трябва да приемеш и съществуването на морален Законодател, но точно него ти се опитваш да отречеш, не да докажеш. Защото ако няма морален Законодател, няма морален закон. Ако няма морален закон, няма добро. Ако няма добро, няма зло. Какъв е въпросът ти тогава? Човекът помислил малко и казал, „Какъв наистина е въпросът ми?“

Когато човек не вярва в Бога, той няма критерий за добро и зло и живее в духовна тъмнина.

Притчи 4:19 „Пътят на нечестивите е като тъмнина; не знаят от какво се спъват.“

1 Коринтяни 2:14 „Но естественият човек не възприема това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно.“

Наистина, без Бог какво основание имаме да кажем, че нещо е добро или зло? Защо изобщо трябва да протестираме срещу злото? Защо изобщо да очакваме нещо по-добро?

Както казва глашатаят на новия атеизъм Ричард Докинс, „Във вселена от слепи физически закони и генетични повторения, някои хора ще бъдат късметлии, а други ще бъдат наранени и ние няма да открием някаква причина или някаква справедливост в това. Вселената която наблюдаваме има характеристиките, които трябва да очакваме, ако няма план, цел, зло или добро. Нищо освен сляпо безмилостно безразличие. ДНК нито разбира, нито я е грижа. ДНК просто съществува и ние танцуваме по нейната музика.“

Ако Докинс беше прав, ако наистина нямаше причина за страданието, тогава защо протестираме срещу него? Всеки ден виждаме репортажи за войни, болести, убийства, изнасилвания, корупция и се питаме защо на света има толкова зло? В България в момента десетки хиляди протестират срещу корупцията, лъжата и кражбите на управляващите. Дори невярващите вътре в себе си разбират, че сме създадени за нещо по-добро от света, в който живеем.

Други не отричат съществуването на Бога, но се съмняват, че Той е добър. Те казват: ако имаше един добър и всесилен Бог, Той щеше да иска и да може да спре страданието. Щом не го е направил, значи или не е добър, или не е всесилен.

По времето на пророк Малахия израеляните също обвиняваха Бог, че не е добър и справедлив, защото казваха те, „които вършат беззаконие, успяват“ (Малахия 3:15). Злите хора благоденстват, а добрите страдат. Често чуваме този упрек към Бог и днес.

Но има още една възможност. Бог може да е едновременно добър и всесилен, но да има причини, поради които да позволява страданието.

Бог ни е създал със свободна воля

Първата причина, поради която Бог допуска страданието, е защото Бог ни е създал със свободна воля.

Йоан 1:12 „А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чеда, т. е. на тези, които вярват в Неговото име.“

1 Коринтяни 6:12 „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но не ща да съм обладан от нищо.“

Бог ни обича, затова когато е създал хората, той ни е дал отговорности и свобода. Защо? Защото там, където има любов, там има свобода. Цветето на любовта расте само в почвата на свободата.

За да е истинска любовта, ние трябва да сме свободни да обичаме или да не обичаме. Представете си, че на Св. Валентин едно момче подарява на приятелката си рози. Тя му казва, „Нямаше нужда!“ „Напротив, имаше – отговаря той. „Нямах избор. Днес е Св. Валентин и просто направих това, което трябваше да направя.“ Подобна връзка вероятно няма да просъществува дълго, нали? За да е истинска любовта, тя трябва да е нещо повече от задължение.

Много хора питат, Защо Бог допуска невинни хора да биват убивани? Защо не попречи на убийците да натиснат спусъка? Но ако Бог го направи, тогава защо да не спира всяко друго зло? Защо не спре малкото дете, което се кани да пипне горещата печка, или да прегради пътя на човек, пресичащ пътя в момент, когато връхлита кола?

Ако Бог правеше това, тогава той щеше да е нещо различно от Бог, щеше да е един кукловод, а ние щяхме да бъдем нещо различно от хора, щяхме да сме кукли на конци. Тези, които задават този въпрос, го задават, защото са свободни да го зададат, а са свободни да го зададат, защото са създадени със свобода на избора от един любящ Бог.

Свободата ни е дадена, за да служим на другите и да прославяме Бога. Галатяни 5:13 „Защото вие, братя, към свобода бяхте призовани; само не превръщайте свободата в разпуснатост на плътта, но с любов служете един на друг.“

Проблемът е, че със свободата може и да се злоупотреби. Това става, когато ние нараняваме другите и Бога. Да виниш Бога за страданието в света е все едно неверен мъж да обвинява жена си, че го е пуснала да излезе от апартамента.

Моят син си купи скъп телефон. След няколко месеца го изтърва и дисплеят се счупи. Когато отидохме в магазина, естествено отказаха да платят за нов дисплей, защото гаранцията не покрива щети, направени по вина на клиента. Същото е и със света, в който живеем. Трябва да се запитаме, дали злото в него е по вина на производителя (Твореца) или по вина на клиента (хората)?

Когато Бог създаде света, Той направи всяко нещо добро. Проблемът в света е причинен от хората, които живеят в него. Не Бог убива хора по пътищата, не Бог прави аборти на бебета, не Бог кара хората да убиват, да изнасилват, да крадат и малтретират. Всичко това правят хора, които са отхвърлили Бога и неговия морален закон и живеят както си искат.

Псалм 14:1 „Безумният каза в сърцето си: Няма Бог. Поквариха се; сториха нечестиви дела; няма кой да прави добро.“ Неслучайно и Достоевски е казал, че когато няма Бог, всичко е позволено.

Дори повсеместният глад може да бъде причинен от човешката алчност и злоба. През 1932-33 г., за да принуди украинските селяни да влязат в колхозите, Сталин заповядва да им се изземе всичкото зърно и продукти. Така обрича на гладна смърт цялото население. Около 10 милиона украинци, сред които и 100 000 бесарабски българи, умират от глад.

Разбира се, има и страдание, за което сякаш не е виновен човешкият фактор. Кой е виновен за цунамите, ураганите, наводненията? Кого да обвиняваме за рака, синдрома на Даун, болестта на Алцхаймер и множествената склероза?

Според Библията, първородният грях на нашите прародители има катастрофални последствия не само за нас, хората, но и за целия свят и цялото творение. То носи белезите на греха. Както казва ап. Павел, създанието беше „подчинено на немощ“ и „въздиша и се мъчи досега“ (Римляни 8:20,22). Но добрата новина е, че един ден Бог ще премахне напълно злото.

Откровение 21:4 „Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече; нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка; защото предишното премина.“

Дотук видяхме, че в света има много страдание и че отричането на Бога не дава отговор на въпроса за страданието, а напротив, повдига повече въпроси. Видяхме, че страданието съществува, защото съществува свободата на избора. Но има още нещо.

Чрез страданието Бог ни дисциплинира и предупреждава

Страданието съществува, защото чрез него Бог ни дисциплинира и предупреждава. Библията ни казва, че Бог дисциплинира тези, които обича (Евреи 12:6). Бог е като добър баща, който дисциплинира сина-бунтар, за да може той да осъзнае грешката си и да поиска прошка от баща си. Да се завърне в бащината къща.

В евангелието на Лука Исус разказва историята за човек, който имал двама сина. Един ден по-малкият поискал своя дял от наследството. Въпреки болката от решението на сина му, бащата му дал парите. Малкият син отишъл в друга страна и там прахосал всичко. Настъпила икономическа криза, нямало работа в града и той толкова огладнял, че се главил да върши най-отвратителната за евреите работа – да пасе свине.

И точно тогава, в най-голямото страдание и нещастие, той дошъл на себе си и си казал: живея като куче; дори слугите на баща ми ядат до насита, а аз умирам от глад. Решил да се върне и да поиска баща му да го приеме на работа като слуга. Но баща му го чакал и се взирал ден и нощ дали синът му няма да се появи по пътя. Когато го видял, бащата се затичал към него, прегърнал го и започнал да го целува.

Синът казал: „Тате, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам твой син.“ Но бащата заповядал да го облекат като царски син и организирал парти, на което поканил цялото село. Страданието му отворило очите за богатството, което имал във взаимоотношенията с баща си.

Следователно, страданието може да е добро за нас. Ако виждаме, че в този свят в резултат на нашите погрешни избори ние страдаме, логично е да заключим, че и в бъдещия свят ще има страдание като следствие на нашия бунт сега. По същия начин, злото и страданието може да служи като предупреждение срещу нарушаването на Божия закон и необходимост да се следва Божията истина.

Известният християнски писател Клайв Стейпълс Луис пише: „Бог ни шепти в нашите удоволствия, говори ни в нашата съвест, но крещи в нашата болка: тя е неговият мегафон за събуждане на един глух свят.”

Не може ли Бог да премахне страданието?

Но някой пак може да попита: добре, но не е ли най-добре Бог да не се справя със страданието, като ни кара да страдаме. Защо изобщо не го премахне?

Понякога питам хората, „Ако ти си Бог и искаш да прекратиш страданието, от кого ще се отървеш първо? Обикновено хората казват: терористите, диктаторите, корумпираните политици, убийците, педофилите, изнасилвачите – те са първи в списъка ми. Но дали без тях светът ще стане съвършено място? Кого другиго трябва да изхвърлим? Крадците, корумпираните катаджии, хулиганите... Ще стане ли светът съвършен тогава? От кого още трябва да се отървем?

Постепенно ни става ясно: че там някъде в списъка сме и ние. Защото ние също нараняваме другите с нещата, които казваме и правим. Ние също сме част от проблема. Как тогава може да се разреши той?

Всичко казано дотук може да ни помогне да разберем защо Бог позволява страданието. Но когато ние самите страдаме, имаме нужда някой да ни разбере и да ни съчувства. Много източни религии смятат страданието за мая, илюзия. Християнството обаче ни разкрива Бог като някой, който е преживял нашето страдание.

Бог се идентифицира с нашето страдание

Бог може да се идентифицира с нашето страдание, защото самият Той дойде на земята в човешки образ. Счетоха го за незаконно родено дете. Бе отгледан като бежанец. Живя и работи под жестока чужда окупация. Семейството му не го разбираше, приятелите му го изоставиха и един от неговите последователи го предаде. Бе осъден несправедливо. Премина през ужасяващи мъчения и умря с агонизираща смърт.

Кръстната смърт беше най-жестоката и мъчителна смърт, прилагана от римските власти за най-големите престъпници. Но физическата болка бе нищо в сравнение с духовната опитност на космическо отхвърляне. По този начин в смъртта си любящият Бог се идентифицира с отхвърлените и изоставените.

Страданието на Исус означаваше, че Той може да се идентифицира с нашето страдание. Но само идентифициране не променя ситуацията ни.

Когато срещна някой, който има главоболие, ако не ме боли в момента главата, не мога да се идентифицирам с неговата болка. Бих могъл да си ударя няколко пъти главата в тухлена стена и също да си предизвикам главоболие. Но така едва ли ще помогна на човека. Когато страдаме, ние се нуждаем от нещо повече от емпатия и състрадание. Ние се нуждаем да знаем, че нещо може да бъде направено, за да се излекуваме.

Нещо повече от идентифициране

Смъртта на Исус беше нещо повече от идентифициране със страданието ни. Със Своята смърт той взе върху себе си цялото зло на света и понесе наказанието, което ние заслужаваме. Поради кръста ние можем да бъдем простени от Бога и да имаме взаимоотношения с Него. Нашият Бог не само ни разбира и чувства болката ни, но и взе нашия грях, срам и вина за да можем да бъдем простени.

2 Коринтяни 5:21 „Който за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога.“

Както казва Матю Хенри, „Ела и виж победите на кръста. Раните на Христос са твое изцеление, Неговата агония – твой покой, Неговите конфликти – твои победи, Неговите стенания – твои песни, Неговите болки – твоe oблекчение, Неговият срам – твоя слава, Неговата смърт – твой живот, Неговите страдания – твое спасение.

Галатяни 2:20 „Съразпънах се с Христос и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.“

Това не означава, че имаме отговори на всички въпроси. Но това, което знаем, ни помага да се доверим на Бог за онова, което не знаем. Ние не знаем защо преминаваме през дадено страдание. Но знаем, че това не е защото Той не ни обича. Както пише ап. Павел, „Онзи, Който не пожали Своя Син, но Го предаде за всички ни, как няма да ни подари заедно с Него и всичко?“ (Рим. 8:32)

Страданието не е краят на историята. Удивителното обещание на Библията е, че поради смъртта и възкресението на Исус, страданието един ден ще се превърне в история. Ето как предпоследната глава в Библията описва надеждата, която очаква тези, които вярват в смъртта на Исус за своето опрощение:

И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя бяха преминали; и море нямаше вече. 2 Видях и святия град, новия Йерусалим, да слиза от небето от Бога, приготвен като невеста, украсена за мъжа си. 3 И чух силен глас от престола, който казваше: Ето, скинията на Бога е с човеците;  Той ще обитава с тях; те ще бъдат Негов народ; и сам Бог ще бъде с тях – техен Бог. 4 Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече; нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка; защото предишното премина. 5 И Седящият на престола каза: Ето, подновявам всичко. Каза: Напиши, защото тези думи са верни и истинни.

Да, страданието в този свят е болезнено и истинско, но то бледнее в сравнение с онова, което Бог ще направи един ден.

В заключение, Бог не е виновен за страданието, през което преминаваме в света. Един ден то ще престане. Междувременно, Той знае какво е страдание и е с нас в нашето страдание, ако повярваме в него и го призовем в живота си. Ще го направим ли?

Нека се молим.

_________________

26.07.2020 г.

БПЦ "Нов живот" - Варна

„Аз съм просто човек“ (Деяния 14:8-22)

/Една истина, един призив, една награда/

/проповед/

Увод

Един средновековен еврейски астролог на име Мойше пророкувал, че любимият кон на царя ще умре скоро. Така и станало – конят умрял не след дълго. Царят се разгневил, убеден че пророчеството е довело до смъртта на коня му. Извикал Мойше и го попитал, „Кажи ми кога ще умреш?“ Съзнавайки, че каквото и да отговори, царят e решил да го убие веднага, той отвърнал: „Не знам кога ще умра, но знам, че когато умра, три дни по-късно ще умре и царят.“

В Деяния на апостолите също четем за различни пророчества. Още в началото четем  пророчеството на възкръсналия Христос, че благовестието ще достигне до „Ерусалим, Юдея и Самария, и до края на земята”. Първата част от това пророчество вече се е сбъднала дотук. В Деяния 13 и 14 вече хоризонтите се разширяват ‘до края на земята’.

Пътят е разчистен от двама благовестители – от Стефан с неговото мъченичество и Филип, приобщил към вярата самаряните и етиопеца, както и от 2 важни обръщения – на Савел, призован да бъде апостол сред езичниците и на Корнилий, получил кръщение от апостол Петър. Благовестието на Христос стига до езичниците в Антиохия. Сега идва моментът да се занесе благата вест отвъд морето.

За целта Бог призовава Савел и Варнава, като изпраща ново пророчество – този път в църквата в Антиохия, те двамата да бъдат отделени за благовестието сред езичниците. Така Павел предприема първото си мисионерско пътуване.

В него той посещава няколко градове – първо двамата отиват в родното място на Варнава – Кипър, с което Бог отново ни напомня, че ние сме мисионери първо там, откъдето сме и където живеем.

Когато дъщеря ни Деби ни каза за първи път, че иска да бъде мисионер, аз ѝ казах, „Това е чудесно, богоугодно желание. Много ще се радвам, ако станеш мисионерка. Но преди да отидеш като мисионер на друго място, трябва да докажеш, че си мисионер там, където живееш! Защото как ще си успешен мисионер сред непозната култура, ако се страхуваш да благовестваш на своите съграждани?“

И съм щастлив, че Деби успя да разкаже за Христос на няколко човека от класа си. Почти целия ѝ клас дойде 2 пъти в църква на християнски събития, които тя организира за тях.

Павел и Варнава също благовестват в родния на Варнава Кипър, след което се прехвърлят в днешна Мала Азия – недалеч от родното място на Павел. Посещават последователно Перга, Антиохия Писидийска, Икония, Листра и Дервия. Навсякъде започват от Синагогата, Павел проповядва възкръсналия Христос, хората се разделят, настъпва гонение.

След като хиляди чуват благовестието, те се връщат по обратния път, утвърждават и увещават повярвалите, предупреждават ги, че ще минат през ‘много скърби’ и ръкополагат презвитери във всяка църква. Накрая отплават обратно за Антиохия, където разказват всичко, което Бог е извършил чрез тях.

Днес ще прочетем само част от пасажа, в който се говори за престоя им в един от тези градове, Листра. Тук ще видим една истина, един призив и една награда, които са важни и за нас като последователи на Христос.

Прочит на Деяния 14:8-22.

Първо, в текста виждаме...

1. Една истина: ние не сме богове, а хора.

След като са проповядвали дълго време в Икония и накрая благовестието е разделило жителите на града, някои езичници и юдеи се опитват да убият Павел и Варнава. Те напускат града и отиват в Листра, където проповядват на улицата. Там срещат един куц по рождение човек, който ги слуша. Павел вижда, че той има вяра и му заповядва, „Изправи се на краката си!“ Човекът прохожда, хората са изумени и решават, че самите богове са слезли сред тях в образа на хора. Местният жрец се готви да им принесе жертва. Разбирайки това, ужасени Варнава и Павел извикват:

Деяния 14:15 „Хора, защо вършите това? Ние не сме богове, а човешки същества като вас!“ Приятели, това е една велика истина, която всеки човек трябва да проумее.

Ние не сме богове, а просто хора! Павел каза, „Аз съм просто човек!“

Един друг известен в България човек написа и изпя този рефрен преди почти 30 години:

„Аз не съм комунист и никога няма да бъда. Аз не съм нихилист и никога няма да бъда. Аз не съм антихрист и никога няма да бъда. Аз съм просто човек. Аз съм просто човек!“

„Аз не съм антихрист и никога няма да бъда.“ Но днес има много, които враждуват с Христа. Които правят себе си бог.

Хората в Листра взеха Варнава и Павел за Зевс и Хермес, но Павел им каза, „ние не сме богове!“ Днес много хора наистина се смятат за богове. Ще кажете, как така, кой се смята за бог?

Всеки, който отрича Бога, всеки, който се смята за по-умен от Бога, всеки, който отхвърля Библейското свидетелство за божествената природа на Исус Христос – все едно заявява, че той самият е бог.

Приятели, ние не сме богове. Дънов не е второто проявление на Христос. Бог е Творецът, ние сме творенията. Той е Съдията, а ние ще застанем на подсъдимата скамейка. Той е Съдията в мача на живота и за да се класираме за небето от нас се иска да играем по Неговите правила.

Първоначално жителите на Листра приеха Варнава и Павел, защото мислеха, че те са богове от тяхната религия. Но когато разбраха, че прокламират друг Бог, бяха готови да се отърват по-скоро от тях, отколкото от своята религия. Подобно на нашия Господ, и апостолите стигнаха много бързо от „Осанна!“ до „Разпни го!“  

Апостолите не можеха да направят компромис с вярата си. За разлика от тях, в България много хора, смятат себе си за християни, но всъщност се покланят и принасят в жертва времето си, парите си и усилията си на олтара на измислени богове. Онзи ден говорих с познат, който се опитваше да ме убеди, че Христос не е Бог, но Орфей е бил бог. На кой Бог се покланяш ти? Играеш ли по правилата на Съдията?

Аз съм просто човек и съм създаден да се покланям на единствения личностен триединен Бог, любящия Творец на вселената и справедливия Съдия. И когато повярваме в тази истина, той отправя към нас... 

2. Един призив: ние трябва да прославяме Бога в живота си

Един човек отворил магазин за колбаси в квартал в града, където вече имало два такива магазина. Първият имал голям надпис: „Най-добрите колбаси в света!“ Вторият бил сложил реклама „Най-добрите колбаси във вселената“. Като отварял магазина си, човекът написал „Най-добрите колбаси в квартала“.

Добър човек ли си? Може ли хората да кажат за тебе, че си най-добрият човек в квартала? Внимателен и любезен ли си с хората? Ако си такъв човек, то ти прославяш Бог с живота си.

Бог използва Павел да изцели куция човек. Павел направи нещо добро за него. Може и да не притежаваш изцелителна дарба, но ти можеш да вършиш много други добри неща за хората!

Галатяни 6:9,10 „Да не ни дотяга да вършим добро; защото ако не се уморяваме, своевременно ще пожънем. И така, доколкото имаме случай, нека да правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра.“

Не се отказвай да вършиш добро. Другите ще бъдат благословени, но ти също ще бъдеш благословен! Каквото посееш, това и ще пожънеш! Може някои да не откликнат, но други ще ти благодарят и ще поискат да знаят повече защо си го направил. Може много да те разочароват, но други ще те изненадат. Зад непретенциозната външност може да откриеш диамант!

„Доколкото имаме случай...“ Преди няколко дни по време на утрешното ми тихо време с Бога Го помолих да ми помогне да направя добро на хора, ако ми се удаде случай. Не трябваше да чакам дълго!

Първо, докато вървях и вършех разни задачи в центъра, срещнах едно семейство чужденци, а после и още един българин, които сами ме заговориха, за да ме помолят да ги ориентирам да намерят някакъв адрес. Тъй като имах няколко свободни минути до една среща, реших да покажа на мъжа мястото, което търсеше и го заведох дотам.

После, на връщане забелязах, че фаровете на паркирала кола са включени и дадох знак на шофьора да ги изключи. Вечерта отивахме на среща с нашите гости и вече закъснявахме. Точно тогава една магазинерка от магазин до нас ни помоли да ѝ помогнем да извадим нещо, което беше изпуснала в решетката пред магазина. С Божията помощ с Ваня се справихме бързо и въпреки забавянето, пристигнахме навреме за друга среща!

Ние сме просто хора и смисълът на живота ни е да прославяме Бога. Бог ни призовава да живеем за Него. Един от начините да го правим е да вършим добри дела, защото ние сме създадени с тази цел.

Ефесяни 2:10 „Защото сме Негово творение, създадени в Христос Исус за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.“

Библейското твърдение, че ние сме създадени за добри дела се потвърждава и от науката. Майкъл Стийгър, психолог в университета Луисвил в Кентъки провел изследване сред студентите, в което всеки ден в продължение на 4 седмици те трябвало да отговарят на въпроса доколко са удовлетворени от нещата, които правели през деня.

Оказало се, че в дните, когато са правели добро на някого те се чувстват удовлетворени и щастливи. И обратно, в края на ден, посветен на преследване на удоволствия те не се чувствали по-щастливи.

Ти и аз сме създадени за добри дела така, както рибата е създадена да плува в морето!

А най-голямото добро, което можем да направим за някого е да споделим благата вест с него. Това направиха в Листра Павел и Варнава:

Деяния 14:15б-17: „Ние не сме богове, а човешки същества като вас! Дойдохме да ви съобщим Благата вест, за да се откажете от тези безсмислени неща и се обърнете към живия Бог, който е сътворил небето, земята, морето и всичко в тях. 16 В миналото той остави всеки народ да върви по своя път, 17 макар че непрестанно свидетелстваше за себе си с различни благодеяния: изпращаше ви дъждове от небето и сезони на плодородие. Той ви дава храна и изпълва сърцата ви с радост.“

Павел и Варнава изпълниха Божия призив да вършат добро и да споделят вярата си с всеки срещнат. Те можеха да припишат чудото на своите сили и способности, но предпочетоха да се смирят. Те бяха просто хора и отдадоха славата на Бога. Но не всички успяват да демонстрират смирение.

Една костенурка искала да прекара зимата на юг, но знаела, че не може да върви толкова дълго. Затова убедила две гъски да ѝ помогнат, като хванат двата края на въже, а костенурката се хване с челюстите си в средата на въжето. Полетът минавал гладко, докато някой на земята погледнал нагоре и възхитено възкликнал, „Кой измисли това?“ Неспособна да устои на изкушението, костенурката отворила уста и казала „Аз.“

Без значение колко добри сме или колко добри си мислим, че сме, никога не бива да се главозамайваме. Ние живеем и служим само благодарение на Божията благодат (1 Кор. 15:10).

Павел и Варнава съзнаваха, че те могат да принасят слава на Бога само чрез Божията сила и благодат. Макар и да беше извършил много добро в живота си, Павел знаеше, че е грешник, най-големият от всички грешници (1 Тимотей 1:15). Затова той се смири, отдаде слава на Бога и каза, „Ние сме просто хора като вас“ и след това посочи към Бога на небето като автор на изцелението.

Повечето хора не си признават, че са вършели грехове. Смятат себе си за добри хора. Такива Бог предупреждава с думите, „Гордостта върви преди гибелта и надменността – преди падението.“ (Притчи 16:18). А Бенджамин Уичкоут добавя, „Никой не е толкова празен колкото тези, които са пълни със себе си.“

Една истина и един призив. Първо, живото-променящата истина, която научихме от този пасаж е, че ние не сме богове, а просто хора. Второ, Бог ни призовава да Му отдаваме славата, като вършим добро и се смиряваме.

Една истина, един призив, и накрая... 

3. Една награда: Божието царство

Деяния 14:19-22 „По това време от Антиохия и Икония дойдоха няколко юдеи, които настроиха народа срещу Павел. Хората го пребиха с камъни, повлякоха го и го захвърлиха извън града, като мислеха, че е мъртъв. 20 Но когато последователите се събраха около него, той стана и се върна отново в града. На другия ден замина заедно с Варнава за Дервия. В Дервия Павел и Варнава проповядваха Благата вест и направиха от много хора последователи на Исус. След това се върнаха в Листра, Икония и Антиохия, 22 където укрепваха душите на последователите, като ги насърчаваха да постоянстват във вярата и им казваха: „Много страдания трябва да понесем по пътя си към Божието царство.““

Павел и Варнава едва не бяха убити заради доброто, което бяха сторили на листрийците. Много често ние, християните, получаваме упреци, отхвърляне или дори гонения заради доброто, което правим.

Климент Охридски пише, че когато Методий отива да разпространява Христовото слово в Моравия, той бил оклеветяван по много начини: пред местния княз, че открито говорел за неговия нечист живот; пред Римския папа, че искал да откъсне Панония и Моравия от неговия диоцез; пред цариградския патриарх, че много се е сближил с папата. В преклонна възраст трябвало навсякъде да се явява лично и да изобличава клеветите. Накрая неговите клеветници успели и той бил затворен за две години и половина.

Ако благовестваш, ще преминаваш през страдания, омраза и отхвърляне заради Христос:

Матей 10:22: „Ще бъдете мразени от всички заради Моето име...“

Както мразеха Христос, така ще мразят и нас, ако Той живее в нас. Но ние имаме не само една велика истина и един велик призив, ние имаме и една огромна награда. Матей продължава своята мисъл така...

„Ще бъдете мразени от всички заради Моето име; а който устои докрай, той ще бъде спасен.“

Който устои, той ще бъде спасен. Може по пътя да понасяме много страдания, но този път ще ни отведе към Божието царство. Това е нашата огромна награда.

Eдна истина, един призив, една награда!

Заключение

1 Коринтяни 9:24 „Не знаете ли, че които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Така тичайте, че да я получите. А всеки, който се състезава, се въздържа от всичко. Те вършат това, за да получат тленен венец, а ние – нетленен. “

Тази вечер милиарди по света ще гледат финала на Световното първенство по футбол. И само един от двата отбора – Франция или Хърватия, ще отнесе наградата у дома.

Но тази награда, купата, ще бъде позлатено копие на истинската купа. Причината? След двете кражби на Световната купа през 1966 и 1983 г., истинската купа, направена от 18-каратово злато и оценена на над 10 милиона долара се пази от ФИФА.

За разлика от Световната купа, нашата награда не може да се открадне или да бъде унищожена. Християнският венец е сигурен, нетленен и вечен. Затова, нека не забравяме истината, че ние сме просто хора. Нека държим Божия призив да го прославяме в смирение с добри дела. Нека тичаме неуморно на игрището въпреки несгодите и страданията, за да спечелим нетленния венец на Божието царство. Амин!

-----

БПЦ "Нов живот" Варна

юли 2018

Вацлав Хавел: Битката за морала не е изгубена

ИЗ "ЛЕТНИ РАЗМИШЛЕНИЯ"
Вацлав Хавел

Връщането на свободата в една морално напълно разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите ни. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества.

Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.

Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нараснаха всички видове криминални престъпления, а в медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи.

Появиха се и още по-сериозни и опасни явления: национална недоброжелателност с признаци дори на фашизъм, безбожна демагогия, интригантство и съзнателно лъгане, непримирим и безогледен сблъсък на лични интереси, жажда за власт и крайна амбициозност, фанатизъм от най-различен характер, мафия, всеобщ недостиг на толерантност, липса на вкус, на чувство за мярка и на размисъл.

Аз обаче отново и отново се убеждавам, че в нашето общество е скрит огромен потенциал от добра воля. Само дето тази добра воля е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна. Тя сякаш не знае на какво да се опре, как да започне, къде и по какъв начин смислено да се реализира.

Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава. В определен смисъл това е така: политиците действително са огледало на обществото и въплъщение на неговите възможности. Но същевременно - което е парадоксално - валидно е и обратното: обществото също е огледало на своите политици.

Впрочем от политиците до голяма степен зависи кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.

Непрекъснато някой ме съветва да се преструвам, когато се налага. Да се съобразявам с политическите капризи на деня, пък ако трябва и да полаская тогова-оногова само защото ще му бъде приятно. Непрекъснато слушам и съвети от друг вид. Например как трябвало да бъда по-твърд, по-решителен, понякога да ударя по масата, на някого да изкрещя или, с други думи, в интерес на общото благо да предизвикам малко страх, дори малко ужас.

Знам обаче, че ако искам да остана верен на себе си и на своето разбиране за политиката, не трябва да обръщам внимание на такива съвети. Откровеността никога не може да се наложи чрез увъртане, истината - чрез лъжа, а демократичният дух - чрез авторитарно нареждане.

Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено становище. Приемам дадено мое мнение да изглежда "левичарско", друго пък - "десничарско". И да си призная - все ми е едно.

Едно от моите изненадващи познания в областта на "високата политика" е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование. В политиката много по-важни са такива неща като вживяването в другия, умението да го заговориш, способността бързо да се ориентираш не само в проблемите на хората, но и в душите им.

Не е истина, че принципният човек не става за политик. Стига неговата принципност да е допълнена с търпеливост, размисъл, мярка и умение да разбира останалите.

Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.

Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин "физически" тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е мръсна и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.

Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.

Злото ще съществува винаги, човешката мъка - също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-много тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно.

И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.

Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли, или не да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.

Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна - колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога.

И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал например един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?

Знаем от собствения си неотдавнашен опит какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.

Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби.

Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм.

И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена. Със сигурност може да бъде изгубена само една битка - тази, от която предварително си се отказал.

_______________________________

Източник: Mariana Tsoneva, Facebook

Кое куче храниш?

Как да се съпротивляваме на плътта и да следваме Духа

/проповед/

Прочит на Гал. 5:16-25.

И така, казвам: Ходете по Духа и няма да угаждате на плътските страсти. 17 Защото плътта желае силно противното на Духа, а Духът - противното на плътта; понеже те се противят едно на друго, за да не можете да правите това, което искате. 18 Но ако се водите от Духа, не сте под закон. 19 А делата на плътта са явни; те са: блудство, нечистота, сладострастие, 20 идолопоклонство, магьосничество, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, 21 зависти, пиянства, пирувания и други подобни; за които ви предупреждавам, както ви и предупредих, че които вършат такива неща, няма да наследят Божието царство. 22 А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, 23 кротост, себеобуздание; против такива неща няма закон. 24 А които са Исус Христови, разпънали са плътта заедно със страстите и похотите ѝ. 25 Ако по Духа живеем, по Духа и да ходим.

Eдин индианец решил да даде житейски урок на внука си и казал: „В мен се води битка. Това е ужасна битка между две кучета. Едното е зъл помияр – то е гняв, завист, тъга, съжаление, алчност, вина, негодувание, комплекси, лъжи, фалшива гордост, арогантност и егоизъм.“ Той продължил, „Другото куче е породисто и добро – то е радост, мир, любов, надежда, спокойствие, смирение, милост, доброта, емпатия, щедрост, истина, състрадание и вяра. Същата битка се води вътре в теб и във всеки един човек.“

Детето помислило малко и попитало дядо си: „Кое куче ще победи?“ Старият индианец отговорил просто: „Това, което храниш.“

Някои твърдят, че у християнина няма вътрешни конфликти, че той не води „гражданска“ война вътре в себе си. Но пасажът, който прочетохме опровергава този възглед. Както казва М. Лутер, „християните „не са от дърво и камък“. Те също чувстват страсти и плътски пожелания. Макар и да се научаваме да подчинявaме „плътта“, ние живеем в непрекъснат конфликт между плътта и Духа, между доброто и лошото куче.

За този конфликт говори и Павел в нашия пасаж. Миналият път говорихме за това кой е Святият Дух и видяхме, че Той е третото лице на Троицата, че е личност, че е наш адвокат и Утешител, че е винаги с нас и в нас, че ни учи и води във всяка истина и че сочи към Исус. Но какво се има предвид под „плът“?

Много хора мислят, че думата „плът“ означава просто апетитите на нашето тяло. Но тук Павел има предвид всички грешни пожелания на нашето паднало естество, не само тези, свързани с тялото. И той изрежда цял списък с „делата на плътта“.

Този списък започва с блудство, нечистота и сладострастие (ст.19). Блудство обикновено означава полово общуване между неженени хора, но може да се отнася за всякакъв вид незаконно полово поведение. Думата „нечистота“ е преведeна в някои версии като „неестествен порок“, а „сладострастие“ като „неприличие“, „непристойност“. 

"... идолопоклонство, чародейство..."

Идолопоклонството е поклонение на други богове. То може да има най-различни превъплъщения. Някои се покланят на несветата троица –парите, секса и стомаха, други на поробващото трио удоволствия, притежания и власт, а други – на футбола, фирмата и семейството.

Имаш ли идоли, на които се покланяш в живота си? Има ли неща в живота ти, които цениш повече от Исус? 

Делата на плътта са не само сексуални и религиозни грехове. Павел продължава списъка с осем примера за нарушение на личните взаимоотношения“ „вражди, разпри, ревнования, ярости, партизанства, раздори, разцепления и зависти“ (ст. 20,21).

Една жена давала свидетелство за трансформацията, настъпила в живота ѝ след като повярвала в Бога. Казала: „Толкова се радвам, че сега имам религия. Имам чичо, когото мразех толкова много, че се бях заклела да не стъпя на погребението му. Но сега ще се радвам да отида на него по всяко време.“

Враждите водят до разпри, ревност и завист... Делата на плътта...

И накрая Павел добавя и две дела на плътта от сферата на пиенето – пиянства, пирувания (ст.21). Това прави "лошото куче" в живота ни.

Може някой да си каже, какво толкова, човешко е да се греши. Но делата на плътта не са безобидни. Те могат да доведат до смърт.

Един орел завиждал на друг, че може да лети по-добре от него. Един ден видял спортист с лък и стрела и му казал: „Иска ми се да свалиш онзи орел там.“ Човекът казал, че ще го свали ако има пера за стрелата си. Завистливият орел скъсал едно перо от крилото си. Стрелата била изстреляна, но не достигнала орела, защото летял твърде високо. Първият орел отскубнал друго перо, след това трето – докато загубил толкова много, че не можел да лети. Стрелецът се възползвал от ситуацията, обърнал се и убил безпомощната птица. Ако завиждаш на другите, твоята завист може да доведе до твоята смърт.

И аз нямам предвид само физическа смърт. Павел ни предупреждава, че отдаването на делата на плътта е толкова сериозно, че може да доведе до загуба на нашето спасение. В ст.21 той казва, че е предупредил галатяните, че "които вършат такива работи, няма да наследят Божието царство." 

Лошото куче в крайна сметка може да изяде стопанина си.

На всички тези дела на плътта са противопоставени девет християнски качества, които описват отношението на християнина към Бога, към другите и към себе си. Първите три –любов, радост, мир засягат предимно отношението ни към Бога. Нашата първа любов като християни е към Бога, основната ни радост е радостта от спасението и от присъствието на Бога в живота ни и най-дълбокият мир е мирът с Бога.

Социалните добродетели дълготърпение, благост, милосърдие са по-скоро насочени към човека. „Дълготърпение“ е да понасяш продължително време страдание. „Благост“ е отношение на благоразположение, а милосърдието – думи и дела на милост.

Третата тройка, вярност (или по-скоро вяра, pistis), кротост, себеобуздание – описва благонадеждността на даден християнин. Т.е., тези качества са насочени към нас самите. Както кротост, така и себеобуздание описват способността на човек да владее себе си.

Хюго Гротиус, холандски юрист и учен е казал: „Човек не може да управлява народ, ако не може да управлява град, не може да управлява град, ако не може да управлява себе си и не може да управлява себе си, ако неговите страсти не са подчинени на разума.“

Всички тези качества, които изброихме, са „плодът на Духа“ – естествен продукт, който се явява в живота на водените от Духа християни.

Някой ще каже, защо има само един плод? Плодът е един, защото той е многостранният характер на една личност – Исус Христос. На друго място (Йоан 15) той е изобразен като грозд, в което всяко зърно е характеристика на Исус.

Още, плодът е един, за да не си кажем, аз имам някои плодове, но сега трябва да наблегна на други. Може със собствени усилия да успяваш да имитираш някои от аспектите на плода на Духа, но това си остава бледа имитация.

Едно момче бягало, когато било наказвано да стои в стаята си. Слизало от прозореца си по клоните на плодно дърво на земята. Един ден баща му му казал, че ще отсече дървото, защото вече не дава плодове. Вечерта момчето с приятеля си купили една кофа с ябълки и ги вързали за клоните на дървото. На следващата сутрин мъжът казал на жена си: „Скъпа, просто не мога да повярвам! Старото дърво не е давало плод с години, а сега е отрупано с ябълки. И най-удивителното нещо е, че това дърво е круша.“

Не само, че ние не можем да имитираме плода на Духа, но и не можем да ускорим неговото раждане и узряване. Духовният растеж, подобно на физическия, иска време.

Преди време в България продаваха зрели домати. Но през последните години започнаха да ги късат неузрели, за да не се наранят при транспортиране. След това ги обгазяват с етилен, за да почервенеят. Стават за ядене, но изобщо не могат да се сравнят с домати, които са оставени бавно да узреят.

Любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание – това е твоето добро куче, плодът на Духа. Имаш ли плода на Духа в своя християнски живот? Ако го имаш, ти няма нужда да се страхуваш от закона, казва Павел (ст.23). Законът обуздава и възпира, а тук няма какво да се възпира.

Тъкмо обратното можем да кажем за делата на плътта. Виждаме, че делата и Духът са много различни.

Една машина във фабрика работи и произвежда продукт, но никога не може да произведе „плод“. Плодът израства от живот. Духовният плод е животът на Духа (5:25). Когато си мислим за дела, си представяме усилия, труд, пот и мъка; когато мислим за плод, си представяме красота, мир, раждане на живот. Плътта произвежда „мъртви дела“ (Евр. 9:14), а Духът произвежда жив плод. Плодът има в себе си семената на още плод (Бит. 1:11).

Иска се време плодът да се роди, порасне и узрее. Делата са моментални. В случая с делата на плътта, те водят до смърт. Плодът е доказателство за живот в Духа с Христос.

И именно защото са толкова различни, те са в непрекъсната смъртна вражда. Те са в противоборство и в резултат „не можете да правите това, което искате.“ (5:17) Злото и доброто куче в нас са в непрестанна схватка.

Но това не е всичко!

Има начин да контролираме делата на плътта и да принасяме плода на Духа. Как можем да правим това?

Ст. 24 казва: „Които са Исус Христови, разпнали са плътта заедно със страстите и похотите й.“ Първо, забележете, че не някой друг, а ние сме тези, които сме „разпнали плътта“.

Какво означава тази метафора? Павел използва образа на разпятието. Марк 8:34 казва: „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си и така нека Ме следва“. Тук Христос ни казва, че всеки негов последовател трябва да постъпва като осъден престъпник и да носи кръста си до мястото на екзекуцията.

Като ни казва, че сме разпнали плътта, Павел сякаш ни казва: „ти не само трябва да понесеш кръста си и да вървиш с Исус, но и да се увериш, че екзекуцията се е състояла. Вземи плътта си, вземи твоето своеволно „аз“ и го прикови на кръста. Загърби своя стар живот на егоизъм и грях.

Отхвърли веднъж завинаги старото си естество. Да, ще те боли, все пак, разпъването си е чиста екзекуция. Ще изпитваш силни болки, когато отхвърляш краткотрайните наслади на греха. Смъртта на плътта ще бъде бавна и постепенна, както умират разпънатите на кръст престъпници.

Ти няма да можеш напълно да я унищожиш, докато си тук на земята. Но трябва да бъдеш твърдо решен да я държиш там, докато издъхне.

Щом разбойникът е прикован на кръста, той се оставя там, за да умре. Войници пазят жертвата. Тяхно задължение е да попречат на всеки, който би се опитал да свали разпънатия от кръста.

По същия начин, когато отидем при Исус, ние се покайваме. Разпъваме всичко, за което знаем, че е лошо: нашето старо егоцентрично естество, с всичките му грешни страсти и желания. Нашето покаяние трябва да е толкова решително, колкото и разпъването на кръст. И всеки ден да подновяваме това безмилостно и безкомпромистно отношение към греха. „Да носим кръста си всеки ден“ (Лука 9:23).

Тайната на святостта се крие в степента и решителността на нашето покаяние. Ако греховете ни упорито продължават да ни изкушават, то е защото не сме се покаяли истински, или защото след като сме се покаяли, не сме държали на нашето покаяние. Продължавали сме да храним лошото куче и да го съжаляваме.

Все едно, след като сме приковали нашето старо естество на кръста, да продължаваме с тъга да се връщаме към момента на екзекутирането, да го галим и дори да се опитаме да го свалим от кръста. Трябва да се научим да го оставим там. Веднъж разпнали плътта, не вадете гвоздеите от нея!

Или, след като сте си взели добро породисто куче, изхвърлете помияра. (Някои кучета са агресивни и ще продължават да ни досаждат, но ако престанем да им обръщаме внимание, ще ни изоставят и ще си намерят други жертви).

Но и това не е всичко.

Павел рамкира описанието на делата на плътта и заповедта да я разпънем и да я умъртвим в две заповеди. Първо ние „трябва да се водим от Духа (ст.18) и второ, да „ходим по Духа“ (ст. 16 и 25). В първата е използван пасивен залог, а във втората –действителен, активен. Духът е Този, Който ни води, но ние сме тези, които ходят.

Глаголът "водя" на гръцки се употребява за овчар, който води овце и за войници, които водят затворник до съда или затвора. Като наш „Водител“ Святият Дух поема инициативата. Той отстоява своите желания срещу желанията на плътта (ст.17) и поражда у нас святи желания. 

Но ние не само пасивно се подчиняваме под контрола на Святия Дух, но и активно „ходим“ в правия път. От едно дете се иска не само да се подчинява на баща си, когато той го води за ръка в правилната посока, но и да върви с него.

Това единство на покорство и лично решение става ясно, когато сравним глагола "ходя" в ст. 16 и 25. В първият случай е използван обичайният глагол за „ходя“, но в ст. 25 той означава „марширувам под строй“, „ходя в редица“. С други думи, християните трябва да се равняват по Святия Дух и Неговата воля. Да ходим по Духа означава да вървим в крак, рамо до рамо със Святия Дух.

Следователно, ние не само „разпъваме плътта“ и отхвърляме това, за което знаем, че е лошо, но и трябва да „ходим по Духа“, като следваме това, за което знаем, че е добро. Не само е важно да сме безкомпромисни, когато загърбваме делата на плътта, но и да сме дисциплинирани, когато се обръщаме към делата на Духа.

Библията ни учи, че ние трябва да копнеем за духовното, „да мислим за горното“, за „всичко, което е истинно, което е праведно, което е любезно, което е благодатно.“ (Рим. 8:5,6; Кол. 3:1,2; Фил. 4:8).

И това трябва да личи от всичко, което правим: от заниманията ни в свободното време, от книгите, които четем, от уебсайтовете, които посещаваме, от приятелствата, които имаме, в усърдната практика да се молим и да размишляваме над Божието слово, в общението с вярващи, в спазването на Господния ден като участваме в богослуженията на нашата църква, в Господнята вечеря и т.н. Не е достатъчно пасивно да отдадем контрола на Духа. Нужно е и да ходим активно по пътя на Духа. Само така ще се появи плодът на Духа.

Кое куче храним? Доброто или злото?

Молитва.

----------------------------------

БПЦ „Нов живот“ – 10.01.2016 г.