Надежда в хаоса (Рут 1)

/проповед/

Четох някъде следната сентенция: Една проповед трябва да има добро начало и добър край, и те трябва да са възможно най-близо един до друг. Последните две не мога да обещая, но ще се опитам да направя поне началото добро.

Пациент отива на психиатър, сяда на дивана и психиатърът казва, „Не знам какъв е вашият проблем, затова може би най-добре е да започнете от началото.“ „Разбира се“, казва пациентът. „В началото аз създадох небето и земята...“

И така, днес поставяме началото на разглеждането на книгата „Рут“. В Библията тя е осмата книга подред, след 5-те книги на Мойсей – Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие, и след Исус Навиев и Съдии.

Наречена е „най-великото литературно произведение, писано някога“. Друг автор нарича историята на Рут „Пепеляшка на Библията“. Това е история за една езичничка, която става част от народа на Израел. В 100-те стиха на книгата е разказана една история за любовта, благодатта и надеждата.

Действието в книгата Рут се развива по време на съдиите. Научаваме това още от първия стих.

Рут 1:1а „В дните, когато съдиите съдеха, настана глад в земята.“

Това е периодът от 1380 г.пр.Хр. до към 1050 г.пр.Хр. – от смъртта на Исус Навиев до коронацията на Саул, която е записана в 1 Царе 10 гл. През този период Израел е ръководен от племенни водачи, наречени съдии. Те са спасявали народа от враговете им и са го водели обратно към поклонение на Бога.

Това е време на ужасен социален и религиозен хаос в Израел. Както се изразява един коментатор, „Книгата Съдии бъка от стихийни набези, вероотстъпничество, необуздано беззаконие и междуплеменни войни.“ И това е меко казано.

Тези от вас, които сте чели Съдии знаете, че това описание не е преувеличение. Всъщност, последният стих на Съдии характеризира най-добре този период. „В онези дни нямаше цар в Израил; всеки правеше каквото му се виждаше угодно.“ (Съдии 21) Това са едни от най-мрачните векове от историята на Израел в Библията.

Случайно ли е тогава, че във време на хаос, беззаконие, морална деградация и потисничество, в земята настава глад? В резултат на тяхното неверие, Бог ги беше предал на техните врагове, които ограбваха посевите им. Четем по-нататък,

Рут 1:1б „И един човек от Витлеем Юдов отиде да престои в Моавската земя – той и жена му, и двамата му сина.“

Град Витлеем, който един ден щеше да стане родното място на Давид и на Исус, градът с име „дом на хляб“, житницата на Юда, страдаше от глад! Все едно днес хората в Добруджа да нямат какво да ядат.

Ноемин губи семейството си

От този стих научаваме, че един човек от Витлеем на име Елимелех, заедно с жена си Ноемин и двамата си сина Маалон и Хелеон, напускат Витлеем и „отиват да престоят“ в Моав.

Имената на синовете им означават съответно „болен“ и „провалящ се“. Представяте ли си, отиват някъде и баща им казва, „Запознай се с моите синове, това е Болен, а това е Загубеняк! И другият казва, „Приятно ми е, Болен. Радвам се да се запознаем, Загубеняк!“

Някои хора обичат да избират библейски имена за децата си – моля ви не избирайте тези имена! Добре, че Рут и Орфа не са знаели иврит, иначе едва ли щяха да се оженят за тях!

Както и да е. Те решават да емигрират. Не е лесно да отидеш в друг град, да не говорим в друга страна. Нов език, нова култура, нови обичаи и порядки. Много българи също изпитват това. За последните 35 години около 3 милиона българи отидоха на запад в търсене на по-добър живот.

Но тук става въпрос за юдеи, които живеят в земята, която им бе дадена от Бог. И сега те си тръгваха от нея, за да отидат в Моавската пустиня. По-рано евреите се скитаха 40 години в пустинята, преди да отидат в Обещаната земя. Сега Елимелех и семейството му напускаха Обещаната земя, за да отидат в пустинята.

Моав беше на изток от Мъртво море. Моавците бяха наследници на сина на Лот, Моав, роден след кръвосмешение. Те бяха много горделив, нечестив и идолопоклоннически народ. Исторически двата народа не се долюбваха.

Но Елимелех помисли, че „тревата е по-зелена от другата страна на оградата“ и реши да напусне Витлеем. Изостави „дома на хляб“, за да търси хляб в пустинята.

Между другото, това семейство бяха „ефратци“, а Ефрат е старото име на Витлеем. Според някои коментатори това означава, че те са били сред най-старите заселници, сред аристокрацията и затова са били известни в града (неслучайно когато Ноемин се завръща „целият град“ се развълнува от този факт).

Следователно, пред тях най-вероятно не е стоял въпросът за прехраната. Елимелех е търсел по-добър живот. Иронията е, че неговото име означава „Моят Бог е цар“. А сега той с лека ръка пренебрегваше своя Цар!

Хората, които търсят по-добро икономическо бъдеще мислят, че като се преселят ще започнат живота си отначало и всичко ще тече по мед и масло. Но забравят, че с преселване не можеш да избягаш от проблемите си. И в чужбина ти си същият човек, какъвто си и в България. Промяната идва отвътре навън, не отвън навътре!

Eлимелех знаеше къде отива, затова планираше да остане там „временно“. Това разбираме от израза „отиде да престои“. С други думи, той мислено се опитваше да оправдае греха си. Това беше сериозна грешка и той щеше да заплати скъпа цена за нея.

Титаник потъва при първото си плаване през април 1912 г. Доскоро се смяташе, че айсберг прави 100-метров прорез в 300-метровия кораб. Останките му са открити през 1985 г. на 4 км дълбочина до брега на Нюфаундленд. През 1995 г. екип от учени и инженери изследват причината за катастрофата. Прорезът на кораба бил погребан под океанското дъно, затова учените са проникнали под калта със звукови вълни. Това, което открили, ги поразило.

Вместо 100-метров прорез, както преди се е смятало, пълната площ на пробива е ... 1,2 кв. м. Шест малки пробива били достатъчни, за да потопят кораба, за който някои казвали, че дори Бог не може да го потопи. Често ние мислим, че като избягваме „големите грехове“ това ще ни държи на повърхността, но на практика, дори най-„малкия“ грях може да ни потопи.

Елимелех също криво си беше направил сметката. Ще отидат само за малко в Моав, после ще се върнат. Но в ст. 2 се казва, „и там останаха“. Той си играеше с греха и мислено се оневиняваше. И скоро след като отидоха в Моав, той умря.

Много хора завършват там, където завърши и той. Започват с малко близване и завършват в изтрезвителното или в центъра за зависими. 

И Ноемин е тази, която трябва да понесе последиците от неговото решение. Тя е останала без съпруг и с двама сина, които трябва да отгледа в чужда страна. Няма кой да ѝ помага, няма кой да я утешава в скръбта ѝ. Няма социални помощи, няма работа за нея.

Когато пораснаха, синовете на Ноемин се ожениха за езичнички моавки – Орфа и Рут. Женитбата с моавки не беше изрично забранена от закона, но на моавските съпруги и децата от смесените бракове беше забранено да влизат в Божието събрание (Второзаконие 23:3,4).

Mинават десет години и семейството е сполетяно от още по-голяма трагедия. Маалон и Хелеон също умират. Ноемин, Орфа и Рут остават три бездетни вдовици. Вдовиците са били най-онеправданата група в древността. Няма кой да се грижи за теб и ти зависиш от подаянията на другите.

Орфа: „Мнозина тръгват и пак се връщат.“

Ситуацията изглежда напълно безнадеждна. И тогава се появява първият лъч надежда – Ноемин чува, че гладът в Юда е преминал. Затова решава да се върне в своята родина. И понеже знае, че нейните снахи ще бъдат считани там за чужденки, макар и да е самотна и да има нужда от помощ, тя проявява благост (hesed) към тях и казва:

Рут 1:8 „Идете, върнете се всяка в дома на майка си. Господ да постъпва с благост към вас, както вие постъпвахте към умрелите и към мене... И те пак плакаха с висок глас, и Орфа целуна за сбогом свекърва си, а Рут не се отдели от нея.“

Заедно с Рут, Орфа също предлага да отидат с Ноемин (ст. 10), но по-късно решава да се върне при своя народ. Тя решава да се върне към своя народ и своите богове, след като е била омъжена за евреин и е била запозната с Бога на Израел! Сигурно неслучайно името „Орфа“ означава „врат“ – дали авторът не намеква, че е била коравовратна? Или, по аналогия с въртенето на врата, „нерешителна“?

В случая второто ми изглежда по-подходящо. И днес хората много лесно се връщат към стария си начин на живот, след като са били запознати с Исус Христос.

Аз съм виждал много Орфи в живота си. Те са идвали в църква, докосвали са се до вярата с целувка – изповядвали са вяра в Исус Христос и са започвали да правят първи стъпки от Ханаан към Обещаната земя.

Но после са се отказвали, за да се върнат при старите си богове, старата си религия и старите си приятели. Както се пее в песента, „Мнозина тръгват и пак се връщат...“

Такъв човек е още по-нещастен от невярващия. По думите на епископа на Ливърпул Джон Райл, такъв човек има „наранена съвест, ум отвратен от себе си, памет пълна със самоукоряване, сърце прободено от Господните стрели, дух съкрушен с товар от вътрешни обвинения – всичко това е предвкусица за ада. То е ад на земята.“

Но тук виждаме и една много различна реакция.

Рут: „Аз се реших да следвам Господа“

Рут 1:16 „А Рут каза: Не ме карай да те оставя и да се отделя от тебе; защото където идеш ти, и аз ще дойда, и където останеш, и аз ще остана; твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог – мой Бог; където умреш ти, и аз ще умра, и там ще ме погребат; така да ми направи Господ, че и повече да прибави, ако друго освен смъртта, ме разлъчи от тебе.“

Рут беше видяла нещо в живота на Ноемин, което не виждаше в живота на моавските жени. Нейната вяра в нейния Бог беше различна от моавските богове. Рут харесваше това, което виждаше в живота на своята свекърва. Не можеше да забрави онзи блясък в очите на Ноемин, когато тя чу, че гладът в земята ѝ е престанал.

Свидетелството на Ноемин я беше спечелило за нейния Бог. И Рут беше решила да остави езическите богове на своя народ и да следва Бога Творец, на който се покланяше Ноемин.

Вярата не е чувство, тя е решение. Може да си кажеш, „Не ми се става тази сутрин. Не ми се ходи на работа. Не ми се ходи на църква. Не ми се... (вие попълнете многоточието).

Исус винаги даваше на хората избор. Той предложи на хората два пътя, широк и тесен. Павел също каза,

Римляни 10:9 „Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш.“

Бог ни е дал свободна воля и ни дава избор. Вярата е акт на волята, тя е решение.

Колкото и настоятелно Ноемин да я караше да се върне, Рут отказа. Тя демонстрира вяра там, където човешката логика не виждаше смисъл. Оставайки с Ноемин, Рут показа верността си към нейния Бог.

Завръщане в „дома на хляб“

Рут е прекрасен пример за жена, чиято безкористност, смирение, любов и вярност към Ноемин сочат към Исус, който е най-висшият пример за безкористност, смирение, любов и вярност.

Бог иска от нас да бъдем като Рут, не като Орфа. Да не се колебаем, но да вземем решение да следваме Исус и да се посветим на Него. Да тръгнем по пътя към Обещаната земя и да не поглеждаме назад.

Когато се женим, ние се посвещаваме да бъдем верни на съпруга/та си, докато смъртта ни раздели. Същото посвещение очаква и Бог от своята Невяста Христова, от всеки вярващ. Както се пее в песента, всеки последовател на Христос трябва да може да каже: „Аз се реших да следвам Господа. Нивга назад, нивга назад!“ Можеш ли заедно с Рут да изречеш тези думи?

Когато вземем това решение, дори когато всичко изглежда безнадеждно, Той ще се покаже верен и ще работи в живота ни, за да се прославя.

Рут 1:19-20, 22 „И тъй, двете вървяха, докато дойдоха във Витлеем. И когато стигнаха във Витлеем, целият град се раздвижи заради тях; и жените питаха: Това ли е Ноемин? А тя им каза: Не ме наричайте Ноемин; наричайте ме Мара; защото Всесилният ме много огорчи... Така се върна Ноемин и с нея снаха ѝ Рут, моавката, която дойде от Моавската земя. Те стигнаха във Витлеем в началото на ечемичената жетва.“

Първа глава започва с глад и завършва с пристигането на Ноемин и Рут във Витлеем в началото на жътвата. Започва с хаос и завършва с лъч надежда. Надежда в хаоса. Ноемин е все още огорчена, затова казва на хората да я наричат „Мара“, което значи „горест“. Но последната дума „жътва“ в главата загатва за обрата, който Бог ще направи в живота на двете жени.

В началото казахме, че малките грехове могат да доведат до трагични последици. Но дори в най-големите затруднения Бог дава надежда за спасение. И Той ни дава избор – дали да изберем Него или да се върнем обратно при старите си богове и грехове. Рут видя свидетелството на Ноемин и се превърна във вдъхновяващ пример за посвещение, смирение и любов. Това беше само началото. Бог подготвяше сцената, за да върши велики дела чрез верността на Рут.

Молитва.

______________________

БПЦ "Нов живот" - Свищов и БПЦ "Нов живот" - Плевен

05.11.2023 г.

Голямото Без на езичеството

Eзичеството не е феномен само на миналите времена. За съжаление, то характеризира живота на много наши съвременници. Ето как сполучливо описва езичниците днес един неизвестен автор:

"Едно голямо БЕЗ e думата, която характеризира езичеството. Мъже и жени, които се трудят без Библия, без неделя, без молитва, без песни на хваление. Те имат правила без правосъдие и без праведност; домове без мир; бракове без святост, млади мъже и жени без идеали и ентусиазъм; малки деца без чистота, без невинност; майки без мъдрост или самоконтрол; бедност без утеха или състрадание; болест без умела помощ или нежна грижа; тъга и престъпност без лек; и най-лошото от всичко, смърт без надежда." (неизвестен автор)

English:

 A great without has been written on heathenism. Men and women are toiling without a Bible, without a Sunday, without prayer, without songs of praise. They have rulers without justice and without righteousness; homes without peace; marriage without sanctity, young men and girls without ideals and enthusiasm; little children without purity, without innocence; mothers without wisdom or self-control; poverty without relief or sympathy; sickness without skilful help or tender care; sorrow and crime without a remedy; and worst of all, death without hope. (unknown author)

Среща при градската порта (Лука 7:11-17)

/проповед/

Днес ще разгледаме пасаж, в който майка погребва своя син. Ние продължаваме с поредицата „Спасителят на света“. Видяхме, че след 400 години мълчание Бог изпрати ангел Гавриил, който предрече раждането на Йоан Кръстител и Исус Христос. Йоан излезе, за да приготви пътя за Господа, като призоваваше към покаяние и живот в очакване на идването на Господ.

След като Исус беше кръстен от Йоан, беше изпитан в пустинята и започна своето служение. Видяхме как Той скандализира хората в синагогата със своите изявления, че е дошъл да прогласи освобождение на пленниците. Това беше Неговата мисия, но малцина повярваха и накрая дори се опитаха да Го убият. Но Той продължи да проповядва Божието царство и да потвърждава, че е Божият Син, като върши чудеса и знамения.

Последния път разгледахме част от проповедта на равнината в Лука 6 глава и научихме, че ние трябва да обичаме дори враговете си, защото самите ние бяхме врагове на Бога, защото това не ни идва отвътре и защото Той прави това. Разгледахме различни начини, по които да проявяваме любов към неприятелите си.

В нашето изучаване тази сутрин върху Лука 7:11-17, евангелист Лука ни разказва за една среща, която се състои при портите на град Наин в Галилея. Това не беше среща на двама човека, а на две групи хора. Срещнаха се две процесии. Процесията на смъртта и скръбта срещна процесията на живота и надеждата.

Едната се водеше от мъж, който беше победен от смъртта, а другата – от Един, който щеше да победи смъртта. Мъртвият щеше да оживее, а Живият трябваше да умре.

И когато двете групи се сляха, те оформиха нова група – групата на победата над смъртта и тържеството на живота.

С Божията помощ, ще разгледаме три аспекта на тази среща. Първо, ще видим как смъртта и скръбта излизаха от града. Второ, ще се замислим над начина, по който живота и надеждата влязоха в града. И трето, ще видим че вестта за тържеството над смъртта се разнесе навсякъде.

Нашият текст започва с думите „А скоро след това“ (ст.11). Исус отива в град Наин скоро след като изцелява слугата на стотника. А тук прави нещо още по-впечатляващо, възкресява мъртвец. Както казахме, чрез чудесата Исус демонстрира, че е наистина Този, който казва че е – Всесилният Син Божи.

Освен това, всяко чудо носи конкретно послание за нас. Чрез тях ние виждаме любовта и състраданието на Исус. Виждаме, че Той е загрижен дори за на пръв поглед незначителни неща като нашата храна. Нека видим какво можем да научим от срещата при портата на Наин.

Първо, смъртта и скръбта излизаха от Наин.   

Лука 7:11-12 „А скоро след това Исус отиде в един град, наречен Наин; и с Него вървяха учениците Му и едно голямо множество. И когато се приближи до градската порта, ето, изнасяха мъртвец, единствен син на майка си, която беше и вдовица; и с нея имаше голямо множество от града.“

Като пастор ми се налага да говоря на погребения и знам, че погребенията не са радостна гледка. Особено голяма е скръбта, когато е умряло дете. Когато си е отишъл стар човек, ние сме благодарни за дългите му години живот и за това, че неговите страдания са прекратени. Ако той е вярващ, нашата утеха е, че той отива в Божието присъствие.

Но когато умира дете или младеж, ние не разбираме защо става това. Преди няколко седмици след зверска катастрофа в Добрич почина малко момченце, племенник на мой познат. Трудно е да се приеме такава загуба. Няма как човек да остане равнодушен при гледката на опечалените родители и семейството.

Ето какво пише един човек, загубил тримата си сина – един на осемнадесет дни, след операция; другият на 5 годинки, от левкемия; третият след инцидент с шейна, на 18 години.

От всички смърти, тази на дете е най-неестествена и трудна за понасяне. По думите на Карл Юнг, „това е точка, поставена преди края на изречението“, а понякога и когато изречението едва е започнало. Ние очакваме старите да умрат. Раздялата е винаги трудна, но не е изненадваща. Но детето, младият човек? Животът, с неговата красота, очарование и потенциал тепърва започва. Смъртта е жесток крадец, когато удря младите.“

Страданието, което обикновено предхожда смъртта е друга причина смъртта на деца да е толкова трудна за понасяне от родителите. Децата са създадени за радост и смях, за светлина, не болка... В известен смисъл това е различно от всяка друга връзка. Детето е кост от костта на родителите, плът от тяхната плът. Когато дете умре, част от родителите бива погребана... Срещнах мъж на седемдесет и няколко години. След първите десет минути от разговора той ми показа избеляла снимка на дете, която извади от портфейла си – неговото дете, умряло почти преди 50 години.“

Всичко това се отнасяше и за траурната процесия, която излизаше от Наин в деня, когато Исус влизаше в града. Един млад човек беше умрял. Една майка погребваше сина си. Тя вече е погребала мъжа си. Сега е напълно сама. Това беше огромен удар за нея.

По думите на християнския автор Доналд Милър, „вдовиците по онова време били достойни за съжаление, защото нямали никакви права и не можели да получават наследство. Те зависели от синовете или роднините си... Смъртта на сина ѝ беше оставилa вдовицата беззащитна в един жесток свят. Без наследник семейното име щеше да бъде заличено от Израел. Това е една от най-големите човешки трагедии. Сълзите на вдовицата бяха красноречиво свидетелство за победата на смъртта. Смъртта наистина беше дошла по жесток начин в живота на тази жена.“

Сигурно само най-студените сърца в Наин не са били трогнати от тази траурна процесия. Вероятно много малко очи са останали сухи сред излизащата от града група. Сигурно много от тях са се питали, „Кога ли ще ме навести и мен смъртта? Дали не съм следващият? Какво ще стане със семейството ми като умра?“ Подобни въпроси сигурно са се въртяли в главите на хората, които излизаха с траурната процесия през градските порти на Наин. Това беше една процесия на смъртта и скръбта.

Не сме ли и ние част от тази траурна процесия, която излизаше от градските стени в деня, когато Исус пристигна? От времето на Авел, който беше убит от брат си Каин до последния човек, който ще бъде погребан преди да се установят новото небе и новата земя, ние вървим към това гробище.

Евреи 9:27 „И така, както е определено на човеците веднъж да умрат, а след това настава съд.“

Защо всички хора умират?

Римляни 5:12 „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по този начин смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха.“

Смъртта, а с нея и болестите и страданията са наш постоянен спътник поради бунта на нашите прародители срещу Бога. Затова траурни процесии като тази в Наин днес излизат от всеки град и всяко село по лицето на земята. Наследниците на Адам и Ева трябва да се върнат в пръстта, откъдето са взети. Смъртта разбива сърца, убива мечти, причинява раздяли.

Знаете ли, че археолози са открили гробища от първи век в Гърция и Рим. На много от тях на гръцки или латински е изписано, „Няма надежда.“ Много българи днес се чувстват точно така. Те се приближават към смъртта си, предполагайки че отиват към една вечна нощ, без никаква надежда!

Но има и надежда! Когато смъртта и скръбта се срещнат с живота и надеждата всичко се променя. Лука ни разказва за тази среща, когато смъртта излизаше от Наин и надеждата влизаше. Исус водеше учениците си и голяма тълпа от хора с тях към Наин. Смъртта срещна живота. Скръбта срещна надеждата. И всичко се промени!

Лука 7:13 „И Господ, като я видя, смили се над нея и рече ѝ: Недей плака. Тогава се приближи и се допря до носилото; а носачите се спряха. И рече: Момче, казвам ти, стани. И мъртвият се повдигна и седна, и почна да говори. И Исус го даде на майка му.“

Господарят на живота говори на живите и на мъртвеца. В живота ни ще се случва често да вървим в погребална процесия. Да участваме в погребение. Тази среща в Наин може да ни помогне да се подготвим за тези случаи.

Сигурно не беше случайно, че Водачът на групата, която влизаше в Наин я доведе до града точно когато траурната процесия излизаше. Благодарение на тази среща, която Лука е описал за нас, можем да се поучим от думите на Исус.

Първо, виждаме че Исус прояви състрадание към вдовицата, която се беше отправила да погребе своя син. Исус е не само вечния Божи Син, но и Човешкият Син. Той беше 100 процента Бог и 100 процента човек, затова не са Му чужди чувства като състрадание и болка, тъга и радост.

Може би някога, когато си бил при гроба на близък, си бил изкушен да мислиш, че Бог не знае през какво преминаваш. Тогава си спомни, че Исус имаше човешка, не само божествена природа. Той се просълзи, когато го заведоха при гроба на приятеля Му Лазар (Йоан 11:35). Той знае колко болезнена е смъртта за нас, хората.

Но Той може не само да състрадава.

Ако мой приятел дойде и се оплаче от главоболие, мога да си ударя главата няколко пъти в стената, докато ме заболи и да кажа: „Сега и аз изпитвам същото, знам какво е.“ Но дали това ще помогне да спре НЕГОВОТО главоболие?!

Исус може не само да състрадава на опечалените, но и има власт над смъртта. Той каза на момчето да стане, той стана и започна да говори.

Исус не дойде, за да донесе само краткосрочно решение на проблема смърт. Не, Той дойде, за да отнеме силата на смъртта.

Евреи 2:14,15 „да унищожи чрез смъртта този, който има властта, т. е. дявола, и да избави всички онези, които поради страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство.“

Затова Исус можеше да говори директно на мъртвеца и да му заповяда да стане. Защо? Защото Той щеше да пострада и да понесе заплатата на греха на всички умрели и всички умиращи. Той получи смъртната присъда, която всеки грешник заслушаваше.

И три дни по-късно Исус победи смъртта, като възкръсна от гроба, където беше погребан. Чрез своята смърт Христос донесе смъртта на смъртта!

Римляни 14:9 „Защото Христос затова умря и оживя – да господства над мъртвите, и над живите.“

Водачът на групата, която влизаше в Наин, е Господар над живота и смъртта. На опечалените в онзи ден в Наин Той донесе живот и надежда. И днес дава живот и надежда на всички, които се обърнат с вяра към Него и Го изповядат като Господ и Спасител.

И днес Исус идва при нас, за да донесе живот и надежда в нашия живот. Той казва,

Йоан 11:25 „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре довека.“ Каква утеха бяха тези думи за Марта, когато тя скърбеше за смъртта на брат си Лазар.

Откровение 1:18 „бях мъртъв, и ето, жив съм до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.“

Всеки от нас един ден ще умре. И докато приближаваме нашата среща със смъртта, нека се държим здраво за думите на Този, който отне нейната власт.

Павел също писа,

2 Тимотей 1:10 „...Христос Исус, Който унищожи смъртта и осия живот и безсмъртие чрез благовестието“.

Посланието на Водача на групата, която влизаше в Наин е същото и днес, 2000 години по-късно. Той казва: „Не плачете, уповавайте в Мене. Вижте Моята власт над смъртта и вярвайте в Мене.“

В Наин се срещнаха две процесии. Смъртта и скръбта излизаха от града, а животът и надеждата влизаха. Заплатата за греха излизаше. Жертвата за греха влизаше. Исус прояви състрадание към опечалените и възстанови отнетия живот чрез Своята сила.

И резултатът от срещата в Наин се усети навсякъде. Лука продължава:

Лука 7:16 „И страх обзе всички, и славеха Бога, казвайки: Велик пророк се издигна между нас; и: Бог посети Своите люде.“

Тук по-добър превод на страх би бил „страхопочитание“. Виждаме, че новината за Исус „се разнесе по цяла Юдея и по цялата околност.“ (ст.17)

Смъртта и скръбта отстъпиха място на живота и надеждата. В резултат на срещата животът триумфира над смъртта.

И забележете, че Лука пише, че „страх обзе всички, и славеха Бога“. Вече имаше не две, а една процесия. Двете групи се бяха слели в една – групата на живота. Всички бяха удивени от чудото, което Исус направи. Учениците на Исус получиха още едно доказателство, че Исус е Спасителят. Радостта им стана по-голяма. Хората, които следваха опечалената майка, получиха надежда.

Трудно е да си представим промяната, която настъпи за няколкото секунди, в които Исус каза на мъртвото момче да стане. Скърбящата майка получи сина си възкръснал от смъртта. С него получи и бъдеще. Отново имаше кой да я подкрепя и да ѝ помага.

Всеки от нас рано или късно ще трябва да участва в такава траурна процесия. Срещата в Наин ни показва, че когато Исус посрещне тази процесия, резултатът е победа над смъртта. Защото Той носи живот и надежда. Страхуваш ли се от смъртта? Ако е така, можеш да бъдеш насърчен от думите на ап. Павел:

1 Коринтяни 15:55-57 „О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?“ Жилото на смъртта е грехът и силата на греха е законът; но да благодарим на Бога, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос.“

Исус победи смъртта и дава тази победа на всеки, който вярва в Него! И това не е метафора, а факт! Животът и надеждата срещнаха смъртта и скръбта и ги победиха.

Срещата при градските порти на Наин бяха само преобраз на срещата на живота и смъртта при кръста. Там животът извоюва победа над смъртта. Може това да е станало преди 2000 години, но в известен смисъл може да се каже, че ти и аз също сме били там. С греха си ние сме забивали гвоздеи в ръцете и нозете на Исус!

Виждали ли сте картината на Рембранд, наречена „Трите кръста“? Ако можете я потърсете в интернет. Когато я погледнете, вниманието ви първо ще бъде привлечено към централния кръст, на който умря Исус. След това, като погледнете към тълпата в подножието на кръста, ще бъдете впечатлени от различните изражения на лицата и фигурите на хората, които участват в ужасното престъпление с разпъването на Божия Син. Накрая погледът ви ще се отмести към края на картината и ще зърнете една почти скрита в сянката фигура. Критиците на изобразителното изкусво смятат, че Рембрад е изобразил там самия себе си, защото си е давал сметка, че чрез своя грях той е помогнал Исус да бъде прикован на кръста. 

Но Исус възкръсна и победи греха. Животът победи смъртта. Нейното жило е отнето. И един ден Христос ще се върне, за да премахне завинаги смъртта. Приел ли си Неговата победа за своя?

В Наин Бог посети своите люде. И Той продължава да посещава всеки, който страда, който е опечален от загуба на близък. Той посещава всеки, който се страхува от смъртта. Нека тази среща в Наин бъде източник на увереност за нас. Един ден смъртта и скръбта ще излязат от портите на нашето съществуване. Животът и надеждата ще влязат на тяхно място. Защото Този, който е в нас, победи смъртта. Амин!

 _______________

БПЦ "Нов живот" Варна

06.06.2021 г.

Надежда за безнадеждните (Колосяни 1:1-8)

/проповед/

Днес започваме нова поредица изучавания върху Посланието на ап. Павел към колосяните. Очаквах с нетърпение 12 януари, защото това е едно от любимите ми послания на Павел. То е писано около 60 г.сл.Хр. от затвора в Рим. Получател е църквата в град Колос, който се намирал в югозападната част на Мала Азия. През Колос минавала река Ликус, а с нея и търговският път свързващ Ефес с река Ефрат.

В миналото бил проспериращ град, известен с местните майстори на боядисване на платове, но по времето на Павел вече славата му залязвала. Интересна подробност е, че малко след датировката на това послание Колос е бил унищожен от земетресение, за което свидетелстват Евсевий и Тацит.

Църквата в Колос е една от двете църкви, до които Павел пише без да ги е посетил (другата е църквата в Рим). Тя била основана от Епафрас, за когото научаваме в уводните думи. Макар и Колос да не бил най-големият град в областта, той се превърнал във важен християнски център, тъй като местната църква основала домашни църкви в съседните градове.

Но няколко години по-късно вярата на колосяни била заплашена. В църквата навлезли ереси с еврейски и гръцки произход. Писмото до колосяните отразява тези проблеми и това го прави толкова актуално за нас. Защото и днес ние сме бомбардирани от всякакви окултни учения и фалшиви религии, всяка от които твърди, че притежава истината.

Точно в тази обстановка, за да насърчи колоските вярващи, Павел пише, за да им напомни за тяхната надежда. Това е и темата на моята проповед. Днес ние също имаме нужда от надежда. Непрекъснато ни бомбардират с новини за пожари и наводнения, апокалиптични предсказания за войни, глобално затопляне и глобално замръзване, за нова финансова криза, увеличаване на данъците, цената на водата и тока.

Живеем във време, когато хората са все по-самотни, борят се с все повече пороци и зависимости и не виждат светлина в тунела. Чудно ли е тогава, че все повече хора се чувстват отчаяни и искат да сложат край на живота си?

Знаете ли, че всеки ден едно дете в България прави опит за самоубийство, като 5% от тях завършват с трагичен край? За една година 35 от всеки 100000 души правят опит за самоубийство! Сред основните причини са конфликт със съпруга или съпругата, конфликти с родителите, психично разстройство, несподелена любов и нелечима болест.

Защо хората губят надежда? Алкохолизъм, наркомания, безпаричие, разбити семейства, самота и болести – това са някои от причините. За някои от вас днес тук, може би е трудно да се надяват, че нещо ще се промени към по-добро? Така са се чувствали и колосяните, преди да чуят „истинското слово на благовестието“ (1:5), изложено им от Епафрас.

Ние казваме, „Надеждата умира последна“, но това не винаги е така. Понякога хората губят надежда дори когато няма конкретна причина за това. Във Варна има много хора, които живеят в големи къщи на Траката и Св. Константин и Елена, карат скъпи коли, имат къщи за гости и ходят на екзотични екскурзии. Но като ги заговориш, ще откриеш че отвътре са мъртви, кухи, без надежда.

Един пастор и жена му поканили на гости едно невярващо приятелско семейство. Говорили си цялата вечер за вярата, за Исус Христос и за това как човек може да се спаси. Прекарали чудесно. Като си отишли, мъжът се помолил и приел Исус за Свой Спасител. Години по-късно той казал на пастора, че същата вечер той планирал да се самоубие. Ако не било това гости, на което той чул благата вест, мъжът щял да се самоубие. След срещата с Исус той се превърнал в жизнерадостен християнин и служил като дякон в църквата на същия пастор много години.

Колосяните също са живели без надежда, но след служението на Епафрас сред тях те открили истинската надежда. Нека прочетем Колосяни 1:1-8:

В началото Павел нарича колосяните „святи братя“. С това той не пледира Църквата да канонизира всички тях, а просто отбелязва, че те са приели благовестието. Повярвали са в Христос.

Днес много хора мислят, че святи или светци са само тези, които Църквата е решила да канонизира след смъртта им поради чудесата, които им са правили приживе. Но в Библията светии са всички вярващи.

Всъщност, „свят“ (hagios) oзначава буквално „отделен за Бога“. „принадлежащ на Бога“. Следователно, думата свят се отнася не до това как се държиш, а кой си ти. До твоята идентичност. Ти принадлежиш на Бога. Можеш ли да кажеш, Аз принадлежа на Бога?

Колосяни бяха повярвали на благовестието, затова те принадлежаха на Бога.

Павел ги нарича също „верни“, вероятно защото иска да ги насърчи да останат „верни“ и автентични вярващи, имайки предвид странните ереси, които са се опитвали да ги отклонят от тяхната „любов в Духа“ (ст.8).

Когато предадох живота си на Христос като студент, през лятото същата година във Велико Търново чухме, че в града се е основала т.н. Църква на обединението на Муун. Като новоповярвал, другите вярващи ме предупредиха да внимавам да не бъда зарибен от този култ, чийто основател, кореецът Муун твърдеше, че е месия, който трябвало да завърши задачата на Исус и да основе мир на земята.

Точно тогава ме поканиха и на един проект за културен обмен с американски студенти-християни. Бях много внимателен, особено като видях че някои от тях са от корейски произход! Но след като поговорих с лидерите им разбрах, че те са библейски основани християни и с удоволствие се присъединих към проекта.

Ние трябва да бъдем верни на учението на Христос и като колосяните да внимаваме за странни ереси, които ще се опитват да ни отклонят от любовта ни към Исус.

И след първоначалните поздрави в писмото, Павел изрази своята благодарност към Бог за колосяните:

Колосяни 1:3 „Благодарим на Бога, Отец на нашия Господ Исус Христос, като се молим винаги за вас...“

Миналият път говорихме за изграждане на отношение на благодарност у нас. Кога за последен път ти благодари на някого? На съпруга или съпругата си? На твоите родители или деца? Сещаш ли се да благодариш на хвалителите в църква за труда им, с който ни благославят всяка неделя? На неделните учителки? Молиш ли се за тях?

Павел се молеше редовно за колосяните, въпреки че не се беше срещал с тях! И той посочва три причини за това.

Колосяни 1:4-5 „...понеже чухме за вашата вяра в Христос Исус и за любовта ви към всичките светии, заради надеждата, която се пази за вас на небесата...“

Защо Павел благодари и се моли за Колосяните? Точно така – поради тяхната вяра, надежда и любов. Тази триада се среща и на други места в посланията на Павел. Най-известното място, разбира се, е 1 Коринтяни 13:13, главата на любовта: „И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.“

Да, най-голяма е любовта. Всичко, от което се нуждаем, е любов, но откъде идва любовта? Павел казва „понеже чухме за вашата вяра в Христа Исуса и за любовта ви към всичките светии, заради надеждата, която се пази за вас на небесата, за която сте чули по-напред в истинското слово на благовестието“ (ст.4-5)

Виждаме, че вярата, любовта и надеждата са свързани. Ако ти си наистина християнин, ако си от тези „святи и верни братя“ (и сестри), ти трябва да се характеризираш с вяра и любов, които идват от надеждата, която пък се основава на благата вест.

Колосяните чуха благата вест, тя породи надежда у тях, надеждата произведе вяра, а вярата на свой ред бе намерила практичен израз в любов. Надеждата е коренът, вярата е растението, а любовта са плодовете. Следователно, надеждата е основополагаща.

Без надежда хората нямат желание за живот. Но кое произвежда надеждата? Павел отговаря: тя „се пази за вас на небесата, за която сте чули по-напред в истинското слово на благовестието“. Надеждата се ражда от благовестието!

Както бе казал някой, животът без Бог има безнадежден край. Животът с Бог има безкрайна надежда.

Това е добрата вест! Нашата надежда е само в Бога! Евангелието е за безнадеждните. Не за успешните, но за слабите, безпомощните, провалените и банкрутирали хора. „Не здравите имат нужда от лекар, а болните. (Матей 9:12)

Когато нищо друго не може да им даде надежда, благата вест може. Но как разказа за раждането, живота, смъртта, възкресението и второто идване на Исус дава надежда, която събужда вяра и стимулира любов към другите?

Отговорът се крие в израза „надеждата, която се пази за вас на небесата“. Може би като чуят този израз, повечето от нас биха помисли, че тук става въпрос за живота след смъртта. След като умрем ще отидем при Господа и ще живеем във вечността с него. Това е Библейска истина за всеки новороден християнин, но не това се има предвид тук.

Много хора обвиняват нас, християните, че се интересуваме само от това да отидем на небето и не правим нищо, за да се борим срещу несправедливостите на земята. Маркс сигурно е имал предвид някои християни, като е казал че „религията е опиум за народите.“

Но тук значението на думата „небеса“ е друго. Тази дума тук се отнася не до небето, където ще отидем след като умрем, но за невидимото духовно царство около нас сега. С други думи, Павел казва че благата вест разкрива, че има надежда за нас, и тази надежда идва от невидимото духовно царство около нас.

Един пастор живеел със семейството си в полите на планината. Един ден съпругата му взела децата и слязла с тях долу в града, за да снабдят дома с хранителни продукти за седмицата. Докато пазарували се разразила голяма снежна виелица. Тя се уплашила и се помолила за Божията протекция за пътя обратно до дома. Когато седнали в колата, тя почувствала, че някой физически сяда в колата отпред до нея, макар и да не виждала никого. След това ги задминала кола и така тя можела да следва нейните задни светлини. Когато стигнала до дома и спряла, почувствала някой физически да става от седалката до нея, но отново не видяла никого.

Осъзнаваш ли реалността на невидимото духовно царство?

Исус каза, „Аз съм с вас през всички дни до свършека на века.“ (Матей 28:20) Това е надеждата, породена от благовестието. Това е добрата новина, че точно тук и сега, без значение през какво преминаваш, точно в моменти на най-голямо отчаяние, Исус е с теб. Той е Бог Емануил. Той изпраща своите ангели в помощ на теб. Неговата сила става твоя сила, Неговата мъдрост е на твое разположение. Това е надеждата на истинското благовестие. Тя е тази, която ражда вяра.

А вяра означава да действаш, основавайки се на тази надежда. Да вярваш, че Исус е с теб. И това да ти даде увереност да продължиш напред и да посрещнеш предизвикателствата.

Случвало ли ти се е в тежък момент някой приятел да дойде и да те насърчи. Да ти помогне да продължиш напред? Колко по-велик приятел имаме в Исус Христос! Той те е възлюбил толкова, че би отишъл на кръста дори на света ти да беше единствения човек! Затова имаме надежда в благовестието.

За Мойсей се казва, че „издържа като един, който виждаше Невидимия.“ Именно за това Павел пише на колосяните – за тази невидима реалност, която имаме сега на разположение в Исус. Телефонът му не дава заето. Пред офиса му няма опашка. Той е винаги готов да ни помогне и насърчи.

Павел нарича също така благовестието „истинското слово“ (ст.5). Или, в други преводи, „слово на истината“. Християнският философ Дороти Сейърс казва: „Тестът за всяка религия е не дали тя ни харесва или дали е удобна, а дали е истинна.“ Отговаря ли на реалността? Прави ли това, което обещава?

Най-славното нещо в евангелието е, че то е истинно. То наистина спасява. Когато си останал без надежда, когато си уморен, депресиран, предаден, Исус ти подава ръка. Той ти предлага своето присъствие, когато си самотен, своето приемане, когато си обезверен, своята прегръдка, когато се бориш с похот, своя мир, когато си стресиран. Предлага ти прошка, когато се провалиш.

Колосяни 1:6 „...то принася плод и расте и в целия свят, така и между вас, от деня, когато чухте и наистина познахте Божията благодат“.

Много християни пренебрегват тази истина. Когато са изправени пред изпитание, те се предават, защото до тях няма приятел, който да им помогне. Аз се изкушавам в живота си да търся първо човешка помощ и забравям, че Божията помощ е на мое разположение. Ние сме като това малко момиченце, което викало някой да седне до нея в стаята през нощта. Майка ѝ ѝ казала: „Всичко е наред, не се тревожи. Ангелите ще са с теб.“ Момиченцето казало, „Аз не искам ангели. Искам хора с кожа на лицата им.“

Много от нас се чувстват така. Не искаме невидима помощ. Сърдим се, ако няма човек наоколо, който да ни помогне.

Но понякога Бог нарочно не ни дава помощ от човек, за да научим колко по-велика е помощта, която е на наше разположение в невидимото Му царство.

Павел казва, че тази невидима помощ действа в целия свят. Мисля, че това е едно от най-удивителните доказателства за истинността на Библията. Аз знам някои апологетични доказателства за достоверността на Библията. Те са полезни, когато трябва да защитим вярата си, или да си обясним някои доктринални истини. Но най-голямото доказателство за истинността на Писанията е, че те работят! За всеки от нас и по целия свят!

Чуйте свидетелството на Ива и Станимир от Лясковец, дадено преди няколко години за служението „Алфа България“: „С приятеля ми преди да повярваме сме се занимавали с много неща. Изтеглихме много кредити, мислехме че щастието е в парите. Четяхме езотерична литература – за положителната енергия, позитивното мислене и визуализирането на нещата чрез мисълта. Taзи литература води до обожествяване на самия себе си, което ни изигра лоша шега. Вярвахме в собствените си сили и че ще ни се случват само хубави неща, но ставаше точно обратното. Поради неразумни решения пострадахме не само ние, но и много други хора.

Приятелят ми се занимаваше с будизъм, йога, медитация, източни изкуства. Самата медитация изисква постигане празнота на ума, след което ти си абсолютно празен. Но Исус иска да имаме пълнота в Него. Когато дойдохме в евангелска църква за първи път, мислехме че е секта. Нищо не ме докосна. Но един наш приятел ни покани на Алфа. Започнахме да посещаваме Алфа курса, тъй като разбрахме, че той е за хора, които искат да научат повече за Исус. Обстановката беше много приятна и предразполагаща. Там чухме доказателства за истинността на Библията като Божие слово, което за нас беше много важно. Колебанията ми изчезнаха и вярата ми се затвърди. Темите ни даваха знание и подтикваха към размисъл.

Станимир: „По средата на курса осъзнахме, че трябва да се оженим, защото вече пет години живеехме на семейни начала. Нямахме много пари, но решихме да е скромна сватба, за да не живеем в грях. Трябваха ни малко пари, 30-40 лв. само да подпишем. Помолих се, но портфейлът ми пак оставаше празен. Тогава погледнах към обувките ми за сноуборд. Някакъв глас ми каза да взема обувката. Бръкнах вътре. Ако знаех, че там има пари, отдавна да съм ги похарчил! Отвътре извадих 40 лева! На следващия ден подписахме. Две седмици по-късно църквата направи почерпка за нас и събраха пари за нас. Много сме им благодарни!

Бог извърши голяма промяна в нас! Сега имаме мир, водителство и любов от Бога. Доверяваме се на Бог и за най-малките неща. Намерихме си работа. Сега се молим за близките си и за хората които са ни навредили преди в живота.“

Божието Слово действа! Нещо подобно се случваше и в Колос и по целия свят – навсякъде, където Павел отиваше.

Колосяни 1:5-6 „...истинското слово на благовестието, което дойде до вас; то принася плод и расте както в целия свят, тъй и между вас, от деня, когато чухте и наистина познахте Божията благодат.“

Словото действаше и принасяше плод сред колосяните, както в целия свят. И това продължава да се случва днес. И Павел казва, че доказателство за вярата на колосяни е тяхната любов:

Колосяни 1:7,8 „както сте и научили от нашия възлюбен сътрудник Епафрас, който е за нас верен Христов служител; 8 който ни и извести за вашата любов в Духа.“

Епафрас е този, който ги беше научил на истинското благовестие. Той бе започнал всичко. Вероятно той се беше учил от самия Павел, докато Павел беше в Ефес за две години.

От Деяния 19:9-10 научаваме, че Павел е наемал училището на Тираний за 5 часа на ден, за да поучава Писанията. Бих искал и аз да съм сред тях. Много от учениците му са разпространили благовестието и Епафрас явно е един от тях. Той е дошъл в невзрачния град Колос и е стартирал там една Алфа група.

От него колосяни са научили, че Исус е Божият Син, който дойде на земята, живя безгрешен живот, умря на кръста и възкръсна от смъртта, а 50 дни по-късно изля Духа си, за да може те да го приемат и да получат надежда, която да им даде вяра и да ги стимулира към любов.

Сигурно ти си казваш, „Ако познавах толкова добре Библията, колкото пастора, Бог можеше да ме използва.“ Но виж, Бог може да те използва, както използва Епафрас! Всеки ден ти срещаш на улицата, на работа или в кафенето хора, които нямат надежда.

Ти си този, който може да разпространи словото на надеждата. Ти си този, от който зависи дали твоите близки и познати ще чуят благовестието. Алфа групите, които започваме след десетина дни, са чудесна възможност те да чуят за Исус и да положат надеждата си в Него!

Сигурно някой ще си каже: и да ги поканя, едва ли ще дойдат.

Един млад търговски посредник бил разочарован от пропадането на една голяма сделка и се оплакал на мениджъра на фирмата: „Това само доказва, че можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие.“ Мениджърът отговорил: „Твоята задача не е да го накараш да пие. Твоята задача е да го накараш да чувства жажда.“

Колосяните чуха за надеждата на благовестието и това ги накара да жадуват за нея. Така благовестието се разпространи в римската провинция Азия и се родиха стотици църкви. Благата вест има сила да променя, да събужда, да дава надежда, а от надеждата се раждат вяра и любов. Това е невероятно!

Бог ни е поставил в този град. И ние също можем да видим това да става тук. Колко радост ще има в живота ти, когато споделиш благата вест – единственият източник на надежда за света за безнадеждните около нас.

Езичеството: смърт без надежда

"Езичеството може да се характеризира най-добре с думата "без". Мъже и жени, които се трудят без Библия, без неделя, без молитва, без песни на хваление. Те имат управители без правосъдие и без справедливост; домове без мир; бракове без святост; юноши и девойки без идеали и ентусиазъм; малки деца без чистота и без невинност; майки без мъдрост и себеконтрол; бедност без утеха или съчувствие; болест без навременна помощ или нежна загриженост; тъга и престъпност без лек; и най-лошо от всичко, смърт без надежда." - Розалинд Гофорт

* * *
A great without has been written on heathenism. Men and women are toiling without a Bible, without a Sunday, without prayer, without songs of praise. They have rulers without justice and without righteousness; homes without peace; marriage without sanctity, young men and girls without ideals and enthusiasm; little children without purity, without innocence; mothers without wisdom or self-control; poverty without relief or sympathy; sickness without skilful help or tender care; sorrow and crime without a remedy; and worst of all, death without hope. - Rosalind Goforth

Най-големите дарби (1 Коринтяни 13:8-13)

Децата учат бързо това, което им харесва. Но обикновено имат своя гледна точка към нещата. Ето какво отговаря една група деца на въпроса какво е да се влюбиш.

„Като отида в детската градина ще си намеря жена.“

„Ако влюбването е като да се научиш да пишеш, не искам да го правя. Отнема твърде много време.“

„Главата ме заболява да мисля за тези неща. Аз съм само едно дете. Не ми трябва такава беля на главата.“

„Не бързам да се влюбвам. Четвърти клас и без това си е доста труден.“

„Любовта ще те намери дори ако се опитваш да се скриеш от нея. Аз се опитвам да се скрия от нея откакто бях на 5 години, но момичетата все ме намират.“

„Мисля, че е нещо като да те улучат със стрела, но освен това другото не е боли.“

Това мислят децата за любовта.

Но когато Павел говори на църквата в Коринт за любовта, той казва: „Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското” (ст.11).

Защо Павел пише това? Защо прекъсва това прекрасно описание на любовта с едно тривиално отклонение? 

Той прави това, защото пише до една църква, която не разбира какво е любовта. Това беше църква, която говореше като дете, чувстваше като дете и разсъждаваше като дете.

Миналият път казахме, че коринтската църква не беше най-гостоприемното място, където можеш да отидеш. Вярващите там понякога не се отнасяха много добре един с друг. Не споделяха с другите това, с което Бог ги благославяше. Те дори се съдеха едни други за дреболии в съда.

Но основна причина за всички конфликти в Коринтската църква беше гордостта. Бог им беше дал дарби, но поради тяхната гордост дарбите им водеха до разделения в църквата.

Някои от хората там имаха дарбата говорене на непознати езици.

Те можеха да говорят на езици, които никога не бяха учили, което си беше добре дошло, защото Коринт беше интернационален град. Той беше голямо пристанище – всъщност имаше две пристанища, едно на Егейско и друго на Йонийско море. Хора от цял свят се отбиваха в този град. И много от тези пътници говориха на различни езици и диалекти.

И някои от вярващите в Коринт имаха способност да говорят на езици и това беше една много полезна дарба.

Други християни имаха дарбата пророкуване. Те можеха да предсказват бъдещето.

В Деяния на апостолите 21 гл. един пророк на име Агав дойде при Павел и му каза какво ще се случи с него през следващите няколко месеца.

Това не беше като да ходиш при Ванга или да си прегледаш хороскопа за деня. Бог осъжда тези неща. Хора, които използват тези средства искат да открият нещо, което Бог не иска ние да знаем.

Ванга и хороскопите се използват от хора, които искат да узнаят това, което те са си наумили да узнаят. Пророците в ранната църква казваха на Божиите люде само това, което Бог искаше те да знаят.

И най-накрая, 1 Коринтяни 13 говори за дарбата знание. Библията не конкретизира какво точно има предвид под тази дарба, но очевидно християни, които имаха дарбата можеха да съобщават послания, дошли директно от Бога. Вероятно авторите на новозаветните книги са имали тази дарба на знание.

Библията ни казва, че когато писателите на Библейските книги са ги писали, са били водени от Святия Дух (2 Пет. 1:21) и че Бог е вдъхнал Своето слово чрез тях (2 Тим. 3:16). Това ни дава основания да сме сигурни, че книгите в Библията са безгрешни. Можем да им се доверим.

Тези дарби трябваше да помогнат на християните да изграждат Тялото Христово. И 1 Коринтяни ни казва, че един ден те ще престанат.

1 Коринтяни 13:8 „обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.“

Това не означава, че днес в църквата няма дарбата пророчество, езици или знание. Тези дарби все още са ни нужни. Но кога ще се прекратят?

Това ще стане, когато вече няма да са нужни. А кога няма да са нужни? Тогава, когато Господ Исус Христос дойде отново и въдвори Своето царство на земята!

Християните в Коринт бяха получили дарби от Святия Дух. Това беше прекрасно. Но проблемът беше, че те спореха кой има най-добрата дарба!

Дали това бяха тези, които говореха на чужди езици? Или пророците? Или тези, които имаха дарбата знание?

Всички тези дарби бяха впечатляващи и зрелищни. Но спорът се бе толкова разгорещил, че новината за него достигна до Павел. Затова Павел посвети почти 1/5 от писмото си на този конфликт.

Заключението на Павел беше, че никой от тях няма най-добрата дарба. Всъщност, техните спорове приличаха на спор между малки деца.

Един от коментарите към този текст прави интересен паралел между трите дарби, споменати в 8 ст. и трите действия на децата в ст. 11:

Когато бях дете, като дете говорех – дарба говорене на езици

като дете чувствувах/мислих – дарба пророчество

като дете разсъждавах – дарба знание.

С други думи, Павел искаше да каже на коринтяните, че тези дарби не са целта. Те са средството.

Както и в началото, в края на главата Павел сякаш отново говори за същите неща – за езици, зрелищни духовни дарби и знание, за да рамкира с тях любовта. Дарбите са средството, любовта на Бога е целта!

Защо тогава Бог е дал дарбите? Бог ви е дал тези дарби, за да може вие да изграждате Неговото царство, не своето. Вашите дарби не впечатляват Бога, защото те са ви дадени от Него.

Аз обичам да пея. Като ученик и студент съм участвал в различни хорове. Понякога съм чувал да ми казват, че пея хубаво. Хубаво е да те насърчават и да ти казват, че умееш да правиш нещо добре.

Но се стремя когато получа някой комплимент, да казвам, че умението да пея не е нещо, с което да мога да се гордея. Аз не съм полагал почти никакви усилия, не съм ходил на уроци по пеене, не съм глътнал вълшебно хапче. Това е дарба и аз не мога да се гордея с нея, защото не съм направил нищо, за да я заслужа. Просто Бог я е вложил в моето ДНК, както и в ДНК-то на много от вас. И съм благодарен, че мога да използвам тази дарба за Него.

Точно това Павел напомня на коринтяните. Това са дарби, дадени им от Духа. Те не са ги заслужили, нито спечелили. Те са само средства за изграждането на Тялото Христово и за прослава на Бога.

Но, Павел им казва, ако искате наистина да впечатлите Бога, ако искате да направите нещо, което ще привлече вниманието на Бога, трябва да се съревновавате за по-големите дарби.

Кои са тези по-големи дарби?

Вяра, надежда и любов.

1 Коринтяни 13:13   И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.

Нека разгледаме тези три по-големи дарби една по една.

Първо, защо вярата е нещо толкова голямо?

Евреи 11:6 ни казва, че „без вяра не е възможно да се угоди на Бога, защото който дохожда при Бога трябва да вярва, че има Бог, и че Той възнаграждава тия, които го търсят.“

Ти не можеш да си угоден на Бога, ако нямаш вяра. Вярата е по-важна от зрелищните дарби, които църквата в Коринт имаше.

Всъщност, когато Яков пише до църквата, той е забелязал, че те проявяват пристрастие към богатите и известните хора, които посещават техните богослужения. Но Яков казва, че дори най-бедният човек с вяра е по-богат от най-богатия човек на земята:

Яков 2:5  Не избра ли Бог ония, които са сиромаси в светски неща, богати с вяра и наследници на царството, което е обещал на тия, които Го любят?

Проблемът с много хора, които имат по-големи дарби и богатство е, че те разчитат на тях, за да измерват успеха си.

Някои харизматични вярващи се чувстват сигурни, докато имат способността да говорят на езици. Но ако нямат тази дарба, тяхната вяра бързо се изпарява. Това е така, защото те вярват в дара, а не в Дарителя. Тяхната увереност е в дара, не в Източника на дара.

Но това не е проблем само за харизматиците.

Други пък вярват само докато Бог снабдява нуждите им. Ако имат работа, ако са успешни, ако семейният им живот върви добре и ако молитвите им получават желания от тях отговор, всичко е наред с вярата им. Но ако тези неща им се отнемат, тяхната вяра отслабва и се разрушава.

Истинската вяра не се основава на духовните дарби или способности. Нито пък на успеха, богатството или отговорените молитви. Истинската вяра се основава на убеждението, че Бог съществува и Той „възнаграждава тия, които го търсят.“

Ако нямаме такава вяра, най-вероятно ние не вярваме истински в Бога. Докато Бог ни дава повечето от това, което искаме, ние можем да сме склонни да рискуваме с Бога. Но само докато Той прави това, което смятаме, че трябва да прави.

Един пастор дал на химическо чистене костюма си. Като го взимал, попитал колко дължи и жената казала: „10.50 лв.“ „10.50! Аз имам само 10. Костюмът ми трябва сега. Може ли да го взема, а да донеса 50 ст. утре?

„Да, няма проблеми, вярвам ви за 50-те стотинки.“ Благодарен, пасторът тръгнал да излиза. Но точно тогава се сетил нещо и се върнал до касата и попитал: „Ако имах у себе си само 50 ст., щяхте ли да ми се доверите за останалите 10 лв?“

„А, не, няма как да ви се доверя“.

Тогава пасторът казал: „Значи, искате да кажете, че всъщност не ми се доверявате, а че сте съгласна да рискувате да не получите тези 50 ст.?“

Истинската вяра е по-голяма от най-голямата духовна дарба.

Ние можем да загубим благословенията на Бога, но никой не може да ни отнеме вярата. Именно тази вяра ни укрепява и получава Божието внимание и одобрение.

След това Павел казва на коринтяните, че надеждата е по-голяма от дарбите, за които те спореха.

В Ефесяни Павел ни казва, че преди да станем християни, „в онова време бяхте отделени от Христа, странни на Израилевото гражданство и чужденци към заветите на обещанието, без да имате надежда и без Бога на света.“ (2:12)

Надеждата е важна част в живота на всеки християнин.

Правилото за оцеляване в пустош гласи следното: „Човек може да оцелее 3 седмици без храна, 3 дни без вода, 3 часа без подслон (при неблагоприятни атмосферни условия), 3 минути без въздух, но не може и 3 секунди без надежда.“

Надеждата е мощно чувство. Ние се нуждаем от надежда в живота, иначе ще загинем.

Какво прави надеждата за хората? Надеждата свети най-ярко в най-мрачния час. Надеждата мотивира когато дойде обезсърчение. Надеждата дава енергия, когато тялото ти е уморено. Надеждата подслажда деня, когато преживяваш огорчение. Надеждата пее, когато не ти е до песен. Надеждата вярва, когато липсват доказателства. Надеждата очаква отговор, когато никой не говори.

Надеждата се покатерва върху препятствията, когато никой не помага. Надеждата понася изпитание, когато никой не го е грижа. Надеждата се усмихва уверено, когато никой не се смее. Надеждата търси отговор, когато никой не задава въпроса. Надеждата се стреми към победа, когато никой не насърчава. Надеждата се осмелява да дава, когато никой не споделя. Надеждата носи победа, когато никой не побеждава.

Надеждата е мощно, но и необикновено чувство.

Римляни 8:24-25: „Защото с тая надежда ние се спасихме; а надежда, когато се вижда изпълнена, не е вече надежда; защото кой би се надявал за това, което вижда? 25Но, ако се надяваме за онова, което не виждаме, тогава с търпение го чакаме.“

Надеждата е надежда само тогава, когато е насочена към нещо невидимо.

Проблемът с коринтяните беше, че те бяха погълнати от това, което можеше да се види. Те спореха относно важността на дарби, които бяха очевидни. Говорене на езици, пророкуване или обясняване на тайните на Бога – това бяха зрелищни дарби. Тези дарби привличаха вниманието на коринтските християни най-вече защото те можеха да се видят.

Но надеждата беше по-голяма дори от най-големите техни духовни дарби, защото докато коринтяни можеха да живеят и да служат на Бога без тези дарби, те не можеха да живеят и служат без надежда!

Накрая Павел казва, че любовта е по-голяма от дарбите, които коринтяни имаха.

Всъщност, той казва:

1 Коринтяни 13:13 И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.

Любовта не беше просто по-голяма от духовните дарби на коринтяните. Тя беше дори по-голяма от вярата и надеждата.

Първо, любовта беше по-голяма от духовните дарби. Тези дарби само ги караха да се фокусират върху себе си в своята гордост. Без съпътстваща любов те бяха станали като кимвал що дрънка и мед що звънти. Тези дарби бяха непотребни!

Йоан 13:34: Нова заповед ви давам, да се любите един друг. Както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един друг.

1 Йоан 4:20: Ако рече някой: Любя Бога, а мразя брата си, той е лъжец; защото, който не люби брата си, когото е видял, не може да люби Бога, Когото не е видял.

Следователно, както и в началото на главата, и тук Павел посочва, че любовта е по-голяма от духовните дарби.

Второ, любовта е по-голяма и от вярата. „ако имам пълна вяра, така че планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм“ (ст.2). В университета се запознах с един силно вярващ студент. Постоянно говореше за вярата си. Евангелизираше всеки, когото срещнеше. Но в него липсваше любов. Затова вярата му не привличаше, а отблъскваше хората от Бога. Той беше катo гонг пред езически храм, с който се опитват да събудят несъществуващи богове.

Но как така любовта е по-голяма от надеждата?

Ние не можем да оцелеем като християни без надежда. Павел не казва, че любовта може да замени надеждата. Той просто ни казва, че когато двете се претеглят на Божиите теглилки, любовта натежава. Това е така, защото надеждата ти помага да виждаш светлината в твоя живот.

Но любовта е тази, която ти помага да споделяш Божията светлина с другите.

Eдна възрастна жена от Африка повярвала в Исус. Любовта й към Бог била толкова голяма, че тя решила да разкаже на много хора за него. Но тъй като била сляпа и неука, помолила да й дадат Библия на френски. Като й дали Библията, помолила да й подчертаят Йоан 3:16 с червено и да отбележат страницата, за да може да я намира.

После отишла пред най-близкото местно училище за момчета преди края на учебните занятия. Когато децата започнали да излизат, тя ги спирала и питала: „Знаеш ли да четеш на френски?“ Когато детето знаело, го помолвала да прочете стиха в червено. След това го питала: „Знаеш ли какво означава това?“ и му разказвала за Христос.

В резултат на това 24 от момчетата, които тази жена довела до Господа, станали пастори.

Любовта е по-силна от физическата слепота, от знанието, пророчествата, вярата и надеждата! Най-голяма от всички е любовта!

Нека се помолим!

Край

16.07.2017

БПЦ "Нов живот" Варна