Най-големите дарби (1 Коринтяни 13:8-13)

Децата учат бързо това, което им харесва. Но обикновено имат своя гледна точка към нещата. Ето какво отговаря една група деца на въпроса какво е да се влюбиш.

„Като отида в детската градина ще си намеря жена.“

„Ако влюбването е като да се научиш да пишеш, не искам да го правя. Отнема твърде много време.“

„Главата ме заболява да мисля за тези неща. Аз съм само едно дете. Не ми трябва такава беля на главата.“

„Не бързам да се влюбвам. Четвърти клас и без това си е доста труден.“

„Любовта ще те намери дори ако се опитваш да се скриеш от нея. Аз се опитвам да се скрия от нея откакто бях на 5 години, но момичетата все ме намират.“

„Мисля, че е нещо като да те улучат със стрела, но освен това другото не е боли.“

Това мислят децата за любовта.

Но когато Павел говори на църквата в Коринт за любовта, той казва: „Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското” (ст.11).

Защо Павел пише това? Защо прекъсва това прекрасно описание на любовта с едно тривиално отклонение? 

Той прави това, защото пише до една църква, която не разбира какво е любовта. Това беше църква, която говореше като дете, чувстваше като дете и разсъждаваше като дете.

Миналият път казахме, че коринтската църква не беше най-гостоприемното място, където можеш да отидеш. Вярващите там понякога не се отнасяха много добре един с друг. Не споделяха с другите това, с което Бог ги благославяше. Те дори се съдеха едни други за дреболии в съда.

Но основна причина за всички конфликти в Коринтската църква беше гордостта. Бог им беше дал дарби, но поради тяхната гордост дарбите им водеха до разделения в църквата.

Някои от хората там имаха дарбата говорене на непознати езици.

Те можеха да говорят на езици, които никога не бяха учили, което си беше добре дошло, защото Коринт беше интернационален град. Той беше голямо пристанище – всъщност имаше две пристанища, едно на Егейско и друго на Йонийско море. Хора от цял свят се отбиваха в този град. И много от тези пътници говориха на различни езици и диалекти.

И някои от вярващите в Коринт имаха способност да говорят на езици и това беше една много полезна дарба.

Други християни имаха дарбата пророкуване. Те можеха да предсказват бъдещето.

В Деяния на апостолите 21 гл. един пророк на име Агав дойде при Павел и му каза какво ще се случи с него през следващите няколко месеца.

Това не беше като да ходиш при Ванга или да си прегледаш хороскопа за деня. Бог осъжда тези неща. Хора, които използват тези средства искат да открият нещо, което Бог не иска ние да знаем.

Ванга и хороскопите се използват от хора, които искат да узнаят това, което те са си наумили да узнаят. Пророците в ранната църква казваха на Божиите люде само това, което Бог искаше те да знаят.

И най-накрая, 1 Коринтяни 13 говори за дарбата знание. Библията не конкретизира какво точно има предвид под тази дарба, но очевидно християни, които имаха дарбата можеха да съобщават послания, дошли директно от Бога. Вероятно авторите на новозаветните книги са имали тази дарба на знание.

Библията ни казва, че когато писателите на Библейските книги са ги писали, са били водени от Святия Дух (2 Пет. 1:21) и че Бог е вдъхнал Своето слово чрез тях (2 Тим. 3:16). Това ни дава основания да сме сигурни, че книгите в Библията са безгрешни. Можем да им се доверим.

Тези дарби трябваше да помогнат на християните да изграждат Тялото Христово. И 1 Коринтяни ни казва, че един ден те ще престанат.

1 Коринтяни 13:8 „обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.“

Това не означава, че днес в църквата няма дарбата пророчество, езици или знание. Тези дарби все още са ни нужни. Но кога ще се прекратят?

Това ще стане, когато вече няма да са нужни. А кога няма да са нужни? Тогава, когато Господ Исус Христос дойде отново и въдвори Своето царство на земята!

Християните в Коринт бяха получили дарби от Святия Дух. Това беше прекрасно. Но проблемът беше, че те спореха кой има най-добрата дарба!

Дали това бяха тези, които говореха на чужди езици? Или пророците? Или тези, които имаха дарбата знание?

Всички тези дарби бяха впечатляващи и зрелищни. Но спорът се бе толкова разгорещил, че новината за него достигна до Павел. Затова Павел посвети почти 1/5 от писмото си на този конфликт.

Заключението на Павел беше, че никой от тях няма най-добрата дарба. Всъщност, техните спорове приличаха на спор между малки деца.

Един от коментарите към този текст прави интересен паралел между трите дарби, споменати в 8 ст. и трите действия на децата в ст. 11:

Когато бях дете, като дете говорех – дарба говорене на езици

като дете чувствувах/мислих – дарба пророчество

като дете разсъждавах – дарба знание.

С други думи, Павел искаше да каже на коринтяните, че тези дарби не са целта. Те са средството.

Както и в началото, в края на главата Павел сякаш отново говори за същите неща – за езици, зрелищни духовни дарби и знание, за да рамкира с тях любовта. Дарбите са средството, любовта на Бога е целта!

Защо тогава Бог е дал дарбите? Бог ви е дал тези дарби, за да може вие да изграждате Неговото царство, не своето. Вашите дарби не впечатляват Бога, защото те са ви дадени от Него.

Аз обичам да пея. Като ученик и студент съм участвал в различни хорове. Понякога съм чувал да ми казват, че пея хубаво. Хубаво е да те насърчават и да ти казват, че умееш да правиш нещо добре.

Но се стремя когато получа някой комплимент, да казвам, че умението да пея не е нещо, с което да мога да се гордея. Аз не съм полагал почти никакви усилия, не съм ходил на уроци по пеене, не съм глътнал вълшебно хапче. Това е дарба и аз не мога да се гордея с нея, защото не съм направил нищо, за да я заслужа. Просто Бог я е вложил в моето ДНК, както и в ДНК-то на много от вас. И съм благодарен, че мога да използвам тази дарба за Него.

Точно това Павел напомня на коринтяните. Това са дарби, дадени им от Духа. Те не са ги заслужили, нито спечелили. Те са само средства за изграждането на Тялото Христово и за прослава на Бога.

Но, Павел им казва, ако искате наистина да впечатлите Бога, ако искате да направите нещо, което ще привлече вниманието на Бога, трябва да се съревновавате за по-големите дарби.

Кои са тези по-големи дарби?

Вяра, надежда и любов.

1 Коринтяни 13:13   И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.

Нека разгледаме тези три по-големи дарби една по една.

Първо, защо вярата е нещо толкова голямо?

Евреи 11:6 ни казва, че „без вяра не е възможно да се угоди на Бога, защото който дохожда при Бога трябва да вярва, че има Бог, и че Той възнаграждава тия, които го търсят.“

Ти не можеш да си угоден на Бога, ако нямаш вяра. Вярата е по-важна от зрелищните дарби, които църквата в Коринт имаше.

Всъщност, когато Яков пише до църквата, той е забелязал, че те проявяват пристрастие към богатите и известните хора, които посещават техните богослужения. Но Яков казва, че дори най-бедният човек с вяра е по-богат от най-богатия човек на земята:

Яков 2:5  Не избра ли Бог ония, които са сиромаси в светски неща, богати с вяра и наследници на царството, което е обещал на тия, които Го любят?

Проблемът с много хора, които имат по-големи дарби и богатство е, че те разчитат на тях, за да измерват успеха си.

Някои харизматични вярващи се чувстват сигурни, докато имат способността да говорят на езици. Но ако нямат тази дарба, тяхната вяра бързо се изпарява. Това е така, защото те вярват в дара, а не в Дарителя. Тяхната увереност е в дара, не в Източника на дара.

Но това не е проблем само за харизматиците.

Други пък вярват само докато Бог снабдява нуждите им. Ако имат работа, ако са успешни, ако семейният им живот върви добре и ако молитвите им получават желания от тях отговор, всичко е наред с вярата им. Но ако тези неща им се отнемат, тяхната вяра отслабва и се разрушава.

Истинската вяра не се основава на духовните дарби или способности. Нито пък на успеха, богатството или отговорените молитви. Истинската вяра се основава на убеждението, че Бог съществува и Той „възнаграждава тия, които го търсят.“

Ако нямаме такава вяра, най-вероятно ние не вярваме истински в Бога. Докато Бог ни дава повечето от това, което искаме, ние можем да сме склонни да рискуваме с Бога. Но само докато Той прави това, което смятаме, че трябва да прави.

Един пастор дал на химическо чистене костюма си. Като го взимал, попитал колко дължи и жената казала: „10.50 лв.“ „10.50! Аз имам само 10. Костюмът ми трябва сега. Може ли да го взема, а да донеса 50 ст. утре?

„Да, няма проблеми, вярвам ви за 50-те стотинки.“ Благодарен, пасторът тръгнал да излиза. Но точно тогава се сетил нещо и се върнал до касата и попитал: „Ако имах у себе си само 50 ст., щяхте ли да ми се доверите за останалите 10 лв?“

„А, не, няма как да ви се доверя“.

Тогава пасторът казал: „Значи, искате да кажете, че всъщност не ми се доверявате, а че сте съгласна да рискувате да не получите тези 50 ст.?“

Истинската вяра е по-голяма от най-голямата духовна дарба.

Ние можем да загубим благословенията на Бога, но никой не може да ни отнеме вярата. Именно тази вяра ни укрепява и получава Божието внимание и одобрение.

След това Павел казва на коринтяните, че надеждата е по-голяма от дарбите, за които те спореха.

В Ефесяни Павел ни казва, че преди да станем християни, „в онова време бяхте отделени от Христа, странни на Израилевото гражданство и чужденци към заветите на обещанието, без да имате надежда и без Бога на света.“ (2:12)

Надеждата е важна част в живота на всеки християнин.

Правилото за оцеляване в пустош гласи следното: „Човек може да оцелее 3 седмици без храна, 3 дни без вода, 3 часа без подслон (при неблагоприятни атмосферни условия), 3 минути без въздух, но не може и 3 секунди без надежда.“

Надеждата е мощно чувство. Ние се нуждаем от надежда в живота, иначе ще загинем.

Какво прави надеждата за хората? Надеждата свети най-ярко в най-мрачния час. Надеждата мотивира когато дойде обезсърчение. Надеждата дава енергия, когато тялото ти е уморено. Надеждата подслажда деня, когато преживяваш огорчение. Надеждата пее, когато не ти е до песен. Надеждата вярва, когато липсват доказателства. Надеждата очаква отговор, когато никой не говори.

Надеждата се покатерва върху препятствията, когато никой не помага. Надеждата понася изпитание, когато никой не го е грижа. Надеждата се усмихва уверено, когато никой не се смее. Надеждата търси отговор, когато никой не задава въпроса. Надеждата се стреми към победа, когато никой не насърчава. Надеждата се осмелява да дава, когато никой не споделя. Надеждата носи победа, когато никой не побеждава.

Надеждата е мощно, но и необикновено чувство.

Римляни 8:24-25: „Защото с тая надежда ние се спасихме; а надежда, когато се вижда изпълнена, не е вече надежда; защото кой би се надявал за това, което вижда? 25Но, ако се надяваме за онова, което не виждаме, тогава с търпение го чакаме.“

Надеждата е надежда само тогава, когато е насочена към нещо невидимо.

Проблемът с коринтяните беше, че те бяха погълнати от това, което можеше да се види. Те спореха относно важността на дарби, които бяха очевидни. Говорене на езици, пророкуване или обясняване на тайните на Бога – това бяха зрелищни дарби. Тези дарби привличаха вниманието на коринтските християни най-вече защото те можеха да се видят.

Но надеждата беше по-голяма дори от най-големите техни духовни дарби, защото докато коринтяни можеха да живеят и да служат на Бога без тези дарби, те не можеха да живеят и служат без надежда!

Накрая Павел казва, че любовта е по-голяма от дарбите, които коринтяни имаха.

Всъщност, той казва:

1 Коринтяни 13:13 И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.

Любовта не беше просто по-голяма от духовните дарби на коринтяните. Тя беше дори по-голяма от вярата и надеждата.

Първо, любовта беше по-голяма от духовните дарби. Тези дарби само ги караха да се фокусират върху себе си в своята гордост. Без съпътстваща любов те бяха станали като кимвал що дрънка и мед що звънти. Тези дарби бяха непотребни!

Йоан 13:34: Нова заповед ви давам, да се любите един друг. Както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един друг.

1 Йоан 4:20: Ако рече някой: Любя Бога, а мразя брата си, той е лъжец; защото, който не люби брата си, когото е видял, не може да люби Бога, Когото не е видял.

Следователно, както и в началото на главата, и тук Павел посочва, че любовта е по-голяма от духовните дарби.

Второ, любовта е по-голяма и от вярата. „ако имам пълна вяра, така че планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм“ (ст.2). В университета се запознах с един силно вярващ студент. Постоянно говореше за вярата си. Евангелизираше всеки, когото срещнеше. Но в него липсваше любов. Затова вярата му не привличаше, а отблъскваше хората от Бога. Той беше катo гонг пред езически храм, с който се опитват да събудят несъществуващи богове.

Но как така любовта е по-голяма от надеждата?

Ние не можем да оцелеем като християни без надежда. Павел не казва, че любовта може да замени надеждата. Той просто ни казва, че когато двете се претеглят на Божиите теглилки, любовта натежава. Това е така, защото надеждата ти помага да виждаш светлината в твоя живот.

Но любовта е тази, която ти помага да споделяш Божията светлина с другите.

Eдна възрастна жена от Африка повярвала в Исус. Любовта й към Бог била толкова голяма, че тя решила да разкаже на много хора за него. Но тъй като била сляпа и неука, помолила да й дадат Библия на френски. Като й дали Библията, помолила да й подчертаят Йоан 3:16 с червено и да отбележат страницата, за да може да я намира.

После отишла пред най-близкото местно училище за момчета преди края на учебните занятия. Когато децата започнали да излизат, тя ги спирала и питала: „Знаеш ли да четеш на френски?“ Когато детето знаело, го помолвала да прочете стиха в червено. След това го питала: „Знаеш ли какво означава това?“ и му разказвала за Христос.

В резултат на това 24 от момчетата, които тази жена довела до Господа, станали пастори.

Любовта е по-силна от физическата слепота, от знанието, пророчествата, вярата и надеждата! Най-голяма от всички е любовта!

Нека се помолим!

Край

16.07.2017

БПЦ "Нов живот" Варна