Надежда всяка в преходното тука оставете

Светът, в който живеем, се руши с все по-бързи темпове. И нашите управници имат 'достоен принос' за това. Всяка вечер научаваме за поредното 'мъдро решение' на кабинета: да отнеме правото на родителите да възпитават децата си и да го даде на държавата, да узакони 'майчинството под наем', да скрие част от миналото ни чрез атаките срещу закона за обявяване на принадлежност към ДС, да забрани проучването за шистов газ, да закрие площадките за събиране на стари метали, да закрие математическите гимназии...

Зад повечето от тези решения прозира нескрития стремеж да се защитят интересите на монополистите в България и с това стотици хиляди да се обрекат на мизерно съществуване. При тази симбиоза на властимащите с местните олигархични структури надеждите за излизане от кризата изглеждат все по-ефимерни.

Нещата изглеждат абсурдно и отчайващо за тези, които жадуват за справедливост и прогрес. Гневът и разочарованието у българите растат с всеки изминал ден. Но ми се струва, че Лили Томлин е права като казва, че „нещата ще стават много по-лоши преди да станат лоши.” Разбира се, 'надеждата умира последна', но въпросът е в какво се надяваме?

Няма нищо лошо в това да се надяваме и молим за благоденствието на нашия народ. Но надеждата ни в преходните неща обикновено бива разочарована. Ако трябва да перифразираме Данте, "надежда всяка в преходното тука оставете". Но надеждата има и друго, трансцедентно измерение. Следният материал на Стюърт Макалистър показва, че надеждата разкрита в Божието откровение, Библията, е повече от достатъчна да посрещне нашите интелектуални и екзистенциални грижи.

Някога Оскар Уайлд е казал: „Има две трагедии в живота. Едната е да не получиш това, което искаш, а другата е да го получиш!” Писателят Бари Мороу ни разказва как веднъж е получил факс от един приятел, който гласял: „Животът е тест. Той е само тест. Ако това беше твоят истински живот, щяха да ти бъдат дадени по-добри инструкции.”

От филмите и медиите често придобиваме усещане или прозрение за чувствата и нагласите на нашето време. В книгата си „Шоу за нищо” Томас Хибс с дълбока проницателност показва, че зад хумора в много съвременни ситуационни комедии се крие остър гняв и разочарование. Той говори за СКЛОННОСТТА ВСИЧКО ДА СЕ ПРИДАВА НА СЪВПАДЕНИЕТО и всеобщото чувство на абсурдност, безсмислие и безпредметност на почти всички човешки усилия и преследване на цели, които често се описват. Като че ли вселената е управлявана от „мрачно демонично анти-провидение”- безлично, зло и жестоко.

Чудя се дали хуморът служи за маска на нашата болка и объркване. В САЩ Том Уилет събра няколко полезни цитата, които отразяват съвременното състояние.
• „Не само, че няма Бог, но и се опитай да си осигуриш водопроводчик за почивните дни.”~ Уди Алън
• „Не вярвам в Бог. Вярвам в кашмира.”~ Фран Лебовиц
• „Повечето хора след завършване на университета не са атеисти. Твърде трудно е да си такъв в обществото поради една причина – защото нямаш никакви почивни дни. А ако си агностик не знаеш дали ще ги вземеш или не.”~ Морт Сал
• „Милиони, които не знаят какво да правят в дъждовния неделен следобед, копнеят за безсмъртие.”~Сюзън Ерц.

В Америка все още съществува спомена за някога доминиращата християнска култура, но тук в Европа огромното чувство за празнота, безсмислие и умора правят всички твърдения за свръхестественост, съгласуваност и надежда силно подозрителни.

Но не можем с лека ръка да махнем на търсенето на надежда и да се правим, че е хубав „аксесоар” или несъществена съставна част от ежедневието. Хелена Биренбаум, оцеляла от Холокоста се присъединява към други като Виктор Франкл, когато озаглавява една от своите книги „Надеждата умира последна”. Дейвид Айкман, журналист от списание Time, описва надеждата като ”най-силния копнеж на сърцето”.

Вероятно е нужно да си зададем въпроса в какво се надяваме. За какво се надяваме? Има ли изобщо някаква или пък задоволителна прична да имаме надежда? Преди да продължим, нека разгледаме различните значения, с които използваме думата „надежда”.

Може да имаме предвид, желание, стремеж, неясен или неопределен копнеж, като желанието да бъдеш известен или слаб, или да спечелиш Нобелова награда. Не правим нищо и не полагаме усилия да постигнем някое от тези неща, но си мислим, че би било добре да ги получим или да ги преживеем. В този смисъл, надеждата е наистина илюзия или блян.
ИЛИ
Може да имаме предвид, че сме платили ”депозит” за къща или кола и се надяваме да ги притежаваме някой ден. Или сме посяли зеленчуци и се надяваме да получим реколта в подходящото време. В този смисъл, надеждата, макар и включваща отлагане, е реално очакване.

Което ме довежда до първоначалния ми въпрос.

1. Нуждата от надежда в човешкото сърце

Гладът за трансцеденталност, за смисъл, за някакъв вид обяснение на живота, неговата цел и предназначение, се открива през цялата история, в културите и във всеки аспект на човешката дейност.

А. Предизвикателният въпрос на Камю

Екзистенциалистите ни принуждават да се изправим срещу празнотата на живота по модерен начин и настояват да се справим с „ужаса и безпокойството”. Албер Камю предполага, че има един въпрос над всички други „Защо да не извърша самоубийство?” (виж „Митът за Сизиф”)

Ако няма ПРИЧИНА да живея, защо да се безпокоя? Разбира се ,не всички усещат този въпрос толкова осезателно, колкото тези писатели, но те повдигат въпроса за търсенето на отговор или разрешение в един свят, лишен от трансцеденталното.

Б. Тогава надежда чрез героични постъпки и велики стратегии

В трудовете си Ерих Фром и особено Ърнест Бекер изследват начините и средствата на „смисленото творение”, което е централно за обществата. Бекер ни информира, че в сърцевината на нашия героизъм и героични опити се крие „отричането на смъртта”. Тя ни гледа втренчено в очите, очаква всички нас, скъсява удоволствието ни, прекъсва нашите илюзии и се изправя срещу нашата самоувереност.

Сам Кийн го е казал добре: ”Обществото ни снабдява със защитата на втора линия срещу нашата естествена немощ чрез създаване на героична система, която ни позволява да вярваме, че ние превъзхождаме смъртта, като участваме в нещо с трайна стойност.

Ние постигаме ersatz* безсмъртие като жертваме себе си, за да завладеем империя, да построим храм, да напишем книга, да създадем семейство, да натрупаме състояние, да способстваме на прогреса и просперитета, да създадем информационно общество и глобален световен пазар. Тъй като главната цел на човешкия живот е да станеш героичен и да победиш смъртта, всяка култура трябва да снабди своите членове със сложна символична система, която в същността си е религиозна. Това означава, че идеологическите конфликти между културите са в основата си битки между проекти за безсмъртие, свещени войни.”

Какво имам предвид? Това, че дори когато „чувстваме”, че нещата са безсмислени или трудни, ние пак се стремим към надеждата или поне се опитваме да се държим „КАТО ЧЕ ЛИ” тя съществува.

В. Гладът за идеал, за съвършенство

Марк Твен е казал: ”Човек не знае какво точно иска, но то просто кара сърцето му да изпитва доста болка от желанието да го искаш толкова много.” Ние всички усещаме дълбокото проникващо желание да преживеем истинския живот. Искаме нещата да вървят добре, да сме щастливи, да сме задоволени, искаме всичко да работи, а то толкова рядко се получава! Нещастието, безпокойството, недоволството характеризират нашия живот. Ето няколко свидетелства:

• „А аз все още не съм открил това, което търся” ~ U2
• „Всеки търси нещо.” ~ Юритмикс
• „Не мога да получа удовлетворение” ~ Ролинг Стоунз
Нека спрем и поразсъждаваме за момент.

Сякаш в човешкото сърце има силен и разяждащ глад, копнеж за някакво удовлетворение отвъд обичайното задоволяване, което обикновено е достъпно за нас.

Всички ние живеем с желанието да преследваме това неясно „нещо” и нашите опити, колкото многобройни и разнообразни да са, май не улучват целта.

Разочаровани от липсата на успех, ние често се обръщаме към хумора или цинизма като израз на нашия гняв, страх и отчаяние.

2. Надежда? Ти сигурно се шегуваш!

Пророците на подозрението Фройд, Маркс, Ницше и техните последователи посочват много причини да поставим под въпрос „илюзиите” на надеждата. Тъмните мотиви, които прикриват скритите цели, злоупотребата с властта, позицията и привилегията, злоупотребата с „истината” като средство за подчинение. Поради тези и други причини, преследването на надеждата би изглеждало наивно. Три причини да бъде отхвърлена надеждата:

А. Свидетелствата на историята, особено на 20 век

Александър Поуп заявил:” Блажен е този, който не очаква нищо, понеже той никога няма да бъде разочарован.” Лили Томлин го казва по друг начин: „Нещата ще стават много по-лоши преди да станат лоши.” Откъде да започнем?

• Първата световна война с над 13 милиона убити.
• Болшевишката революция и над 70 години потисничество.
• Появата на фашистите и илюзията за силния човек.
• Втората световна война с над 55 милиона убити.
• Желязната завеса и Студената война.
• Ядрените оръжия.
• Корейската и после Виетнамската война.
• Конфликтите в Босна, Косово и т.н.

Каквото и да е надеждата, би трябвало да е от такъв ВИД, който да се справи с хората в тези ситуации и нужди. Б. Бих искал да не ми беше казвал това!

Информационната експлозия и демократизацията на знанието са дали удивителен достъп да данни, факти и досега скрити ресурси. Нови книги, биографии, експозета продължават да разбиват досега приемани „образи”. Колкото повече научаваме, толкова повече откриваме, колкото повече „скритото” излиза на яве, толкова повече вярваме, че ЛИЦЕМЕРИЕТО е **ендемично. Лъжите са навсякъде, а ДОВЕРИЕТО е невъзможно. Успехът на деконструктивния проект се разглежда като такъв, в който виждаме себе си „стъпили здраво във въздуха”, по думите на Франсис Шефър.

В. Фалшиво, фалшиво, всичко е фалшиво.

Филмът „Боен клуб” е тъмен прозорец към абсурда на поглъщащия начин на живот и безличните и унищожителни модели, които се появяват, за да бележат нашето постмодерно време. Като вилнее срещу бавната, но сигурна „емоционална и духовна смърт”, която изсмуква живота от нас, отговорът се насочва към насилието, агресията и всичко, което ще ни позволи да преживеем РЕАЛНИЯ живот. Това обаче не ни предлага истински и траен отговор, само лично бягство на цената на обществен хаос.

И така, докъде ни води това и какви са възможностите пред нас?

• Надежда в този живот, но както се вижда, всички опити водят до провал.
• Надежда чрез трансцедентален живот. Отричането от желанията, стремежът за отделяне от света и постигане на Нирвана при будистите и индуистите - възможност, която някои сериозно преследват.
• Надежда чрез източник и път по-велик от нас самите, по-голям от предизвикателствата и в състояние да даде отговор и път.

3. Жива и трайна надежда

Честъртън някога е казал: „Хората често отхвърлят християнството не защото са го опитвали и са го намирали за недостатъчно, а защото е трудно и изобщо не са го опитвали.”

Има ли мъдрост в Библията? Има ли потенциални ресурси на разположение, които макар постоянно да са игнорирани всъщност говорят на нашата човешка нужда и въпроса за надеждата по-добре от алтернативите? В Евангелието от Йоан 1:1-5 имаме отговор.

А. Има Бог и Той е там, и не мълчи.

Бог е Създателят и според Библията, самият източник на това, което търсим и от което се нуждаем. Светлина и живот. Библейското послание е, че надеждата лежи отвъд мен, в източник и път, който по-скоро трябва да получа, отколкото да спечеля или създам. Вселената наистина има обяснение, до което можем да стигнем въпреки резултата от греха и смъртта. Има разрешение, има изходен път.

Б. Има сила, която може да ме промени и да ми помогне.

Библията нарича това спасение чрез делото на Божия Святи Дух. Мога да се справя с вината, срама, празнотата и безсмислието, като приема дара на доброволната жертва на Исус за мен и развия живи, дейни и продължителни взаимоотношения с Бог. Обаче трябва да изоставя всички суетни стремежи и напразни опити да се надявам на себе си или просто да живея, избягвайки въпроса и нуждата.

В. Моето настояще и бъдеще могат да почиват сигурно в Божията грижа, Божието снабдяване и Божиите обещания

Според апостол Павел „Око не е виждало и ухо не е чувало....Всичко, което Бог е приготвил за онези, които Го обичат” 1Коринтяни 2:9~ Надеждата разкрита в Писанието и донесена до нас чрез Христос и Святия Дух е повече от достатъчна да посрещне нашите интелектуални и екзистенциални грижи. Както казва Кл. Ст. Луис „Ние искаме нещо друго, което трудно можем да опишем с думи – да бъдем обединени с красотата, която виждаме, да минем в нея, да я получим в себе си, да се окъпем в нея, да станем част от нея.... В момента сме от външната страна на света, на погрешната страна на вратата. Ние разпознаваме свежестта и чистотата на утрото, но те не ни правят свежи и чисти. Не можем да се смесим с великолепието, което виждаме. Но всички листи на Новия завет шумолят, разнасяйки мълвата, че това няма да бъде все така. Един ден, ако е рекъл Бог, ние ще влезем.”

(„Тежестта на славата”, Кл. Ст. Луис)

Както Йоан каза в писмо до ранните християни: „Този, който има Сина има живот.” Това е животът, който може наистина да ни донесе трайна надежда в един век на цинизъм.


* еrsatz – немска дума, която буквално означава заместител или заместване.
**ендемично - присъстващо в определена локализирана област или присъщо за хората в тази област.

© Стюърт МакАлистър е Директор на Ravi Zacharias International Ministries. Той е бил Генерален секретар на Европейския евангелски алианс и участва в Европейския Лозански комитет.

© Маркъс Ханисет. Статията е преведена и използвана с разрешението на автора от уебсайта на Universities and Colleges Christian Fellowship (UCCF), http://www.bethinking.org/culture-worldview/intermediate/sharing-hope-in-a-cynical-age.htm.



Превод: Петранка Русева

Какво би казал Исус на...? What Would Jesus Say To ...

Тези дни беше публикувана електронно книгата ми "Какво би казал Исус на..." За сваляне на е-книгата кликнете на заглавието към този постинг. Ако нямате регистрация в МТел, а желаете да получите е-книгата, пишете ми и ще ви я изпратя. Книгата е безплатна!

"Исус Христос е личността, оказала най-голямо влияние върху човешката история. Дори тези, които отричат Божествения му произход признават, че неговите думи и дела нямат аналог в световната култура. Едни от най-великите произведения на литературата, изобразителното изкуство и музиката, както и най-големите постижения на науката са вдъхновени от Неговите думи и живот.

Трифон Трифонов вярва, че Исус е жив и е толкова актуален, колкото и преди 2000 години. Днес той има какво да каже на някои от нашите най-известни съвременници – на Бойко Борисов, на Слави Трифонов, на Лили Иванова и на Христо Стоичков. И не само на тях – той има какво да каже и на теб. Разтвори тази книга и послушай неговите думи."

Just had my first book published online. The title is "What Would Jesus Say To..." Basically, the е-book contains imaginary conversations of Jesus with some famous Bulgarians. It is free of charge. Here is the link:

http://www.mtel.bg/ebook/store/index.php?action=details&bid=486

Какво означава ‘да обърнем другата буза’ (Мат. 5:39)

Днес се зачетох в главата „Third Way” в The Powers That Be на Уолтър Уинк. Авторът дава интересно тълкувание на Мат. 5:39:

‘Аз пък ви казвам: не се противете на злия; но ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата.’

Първо, думата ‘противете’ на гр. е антистенай, което е гр. военен термин със значение ‘противостоя със сила, опълчвам се срещу’. Оказва се, че за неправилния превод ‘съпротивявам се’ в повечето Библии е виновен крал Джеймс, който се е опасявал от революция срещу него самия в случай, че остави превода както си е. За да избегне това опасно поучение, което всъщност не насърчава пасивното несъпротивление, а напротив – съпротивата, макар и без използване на сила, той накарал преводачите да променят правилния превод на Женевската Библия. Така в King James Bible, както и в повечето Библии днес все още преводът е грешен. Излиза, че Исус ни заповядва изобщо да не се съпротивляваме и по този начин санкционира монархическия абсолютизъм.

Цитирам дословно Уинк: ‘Исус не ни казва да се покоряваме на злото, а да отказваме да му се съпротивляваме с неговите средства. Не бива да оставяме противника ни да диктува методите на нашата съпротива. Исус ни кара да намерим трети начин, отвъд пасивността и насилието, начин, който едновременно показва твърдост, но и ненасилие. Правилният превод е този в The Scholars Version: „Не отговаряй с насилие на този, който е зъл”.’

Второ, когато Исус казва, ‘ако някой те удари по дясната буза, обърни другата’, няма предвид удар с цел да се причини болка, а унижение. Защо? Защото ако удряш някого с дясната ръка по дясната буза, това е с опакото на ръката (изключено е Исус да има предвид лявата ръка, тъй като в Израел, както и в много източни култури днес, с лявата ръка са се докосвали само нечисти неща). С обратната страна са се удряли нискостоящи – робовладелци – робите, съпруг – съпругата, родители – децата, римляни – евреи. Евреите бяха свикнали да бъдат унижавани. Той им казва да отказват да приемат този вид отношение. 'Ако те ударят с опакото на ръката, обърни другата буза’ Като обърне бузата, слугата прави невъзможно за господаря да използва отново опакото на ръката си – неговият нос е на пътя на ръката.

Лявата буза сега е прекрасна цел за десния юмрук, но така се бият само равни с равни, а това е последното нещо, което господарят иска да направи. Този акт на предизвикване прави господаря неспособен да наложи своята доминираща позиция във взаимоотношенията си със слугата. Може да заповяда слугата да бъде бит, но не и да го сплаши. Следователно, като обръща бузата си, ‘низкостоящият’ казва: „Аз съм човек точно като теб. Отказвам да ме унижаваш. Аз съм ти равен, защото съм Божие дете. Това няма да мине повече’. Подобно предизвикателство няма за цел да избегне проблема. Когато много хора започнат да се държат по този начин (а Исус се беше обърнал към множеството), това може да доведе до социална революция.

Ганди е казал: „Първият принцип на ненасилственото поведение е несътрудничество с всичко унизително’.

Колко различна е тази интерпретация от обичайното гледище, че този пасаж поучава да обръщаме бузата, за да може нашият мъчител да ни удари отново!

Какво ще мотивира нашите учители да си вършат добре работата

В парите ли е проблема? Или е в Автономността, Усъвършенстването и Целта?

Попаднах на много интересно видео (виж линка по-долу) за факторите, които ни мотивират в работата ни. Ето какво пише в бележката под клипа: „Този динамичен и анимиран клип на RSA, адаптиран от лекцията на Дан Пинк пред RSA, разкрива скритата истина относно това какво ни мотивира у дома и на работното място. www.theRSA.org”. Самото видео представя изследване за това какво ни мотивира да работим изобщо.

Няколко дни, след като гледах клипа Министърът на образованието реши да съкрати Коледната ваканция за учениците. Това доведе до хиляди протестиращи деца по улиците в градовете. Но техните протести не бяха само за повече ваканционни дни. Те искаха да бъдат чути от учителите и министърът на образованието.

Този инцидент разкрива една по-дълбока криза в системата на образованието. Немотивирани и неподготвени учители, апатични ученици, скучни часове, нарастваща неграмотност... Проблемите са толкова много, че е трудно да се изредят. Повечето хора мислят, че ако учителите получават по-високо заплащане, ще бъдат стимулирани да се подготвят добре и да преподават по един по-креативен и атрактивен начин. Но тук ми се иска да покажа, че макар и важен, това не е най-важният проблем. Може би основният е, че е сгрешена цялостната философия на учебния процес. И може би тъкмо видеото на RSA дава отговор как можем да поправим тази грешка.

Първо, то показва, че макар и стратегията на награди и наказания да е работеща при изпълнението на прости, трудоемки задачи, при други изискващи концептуално и творческо мислене, това не винаги е вярно. Може някой да оспори това твърдение с тезата, че задачата на образованието е ‘проста и трудоемка’, но нека да ви напомня, че макар и да изглежда така, това не е първоначалната идея на образованието. Когато си имаме работа с хора, и особено с деца, задачата на образованието изисква много мислене и творчески подходи! Така че, макар и парите да са мотивиращо средство, те не са главното. С други думи, дори ако учителите ни получават 1500 лв. базисна заплата, това нема да промени значително ситуацията.

Второ, резултатите от изследването, направено от RSA показват, че когато говорим за умствен труд, има три фактора, водещи до по-качествен труд и лично удовлетворение: Автономността, Усъвършенстването и Целта.

В сферата на образованието Автономността би означавала даване на повече свобода на учителите да избират инструментите, методите и подходите на обучение от една страна, и от друга – даване възможност на учениците да участват в процеса на вземане на решения относно образователните програми, съдържанието на изучаваните предмети и т.н. Това би довело до по-високо АНГАЖИРАНЕ както на учителите, така и на учениците в процеса на обучение. Това предполага и едно ново отношение на учителите към учениците, а именно като към хора, а не като към ‘тухли в стената’, както пеят Пинк Флойд в една известна на всички ни песен.

Усъвършенстването е ‘желанието ни да ставаме по-добри в това, което вършим”. Представете си министърът на въпросното министерство да можеше да събере всички учители на едно място и да се опита да им обясни, че да си учител не е просто ‘работа’, а призвание; че учителите трябва да гледат на учителстването като на мисия, не като на изкарване на насъщния и че това е техния принос към обществото. Може би поне една малка част от тях тогава биха били мотивирани да израстнат в уменията си. И ако учителите биха могли да вдъхновят учениците си да работят по най-разнообразни проекти просто защото това ще им помогне да станат по-добри в съответната област (музика, математика, рисуване, история, езици...), тогава би имало повече ученици, за които ученето ще е приятно занимание.

И накрая, Целта е оня трансцедентен мотиватор, който ни кара да вървим в определена посока. Вероятно най-големият проблем на българската образователна система (и не само на нея) е, че ‘стремежът към печалба е откъснат от каквато и да е висша цел’ (цитат от видеото). Ако трябва да изберем цел, която да мотивира учителското съсловие, каква трябва да е тя? Да направим България по-добро за живеене място? Кое е онова нещо, което ще ги накара да станат сутринта и да бързат към училище? Възможността да влияят на бъдещите лидери на страната? Когато нашите учители започнат да работят с мисълта за някаква висша Цел, а не просто заради самото заплащане, те ще изпълнят задачата си, или по-добре казано, мисията си.

Всичко това може да изглежда като откритие за някого. Но тези истини можем да открием в Библията! В края на краищата, не означава ли автономията всъщност зачитане свободата и достойноството на всяко живо същество (включително на ученика!)? И не се ли мотивираме да се усъвършенстваме именно когато се трудим със съзнанието, че работим не само за ‘шефа’, но и пред очите на Бога, използвайки своите дарби, за да сътворим един малко по-добър и справедлив свят? И не е ли принасянето на слава на Исус Христос най-висшата цел, която ни кара да дишаме, съществуваме и творим на тази планета?