Войната срещу силите на мрака

/проповед/

Братя и сестри, ние сме във война.

Всяка война е носила на човечеството терор, варварство, жестокост, агонизиращи умиращи и безнадеждни поробени или опечалени мъже, жени и деца. Недалеч от нас се води една война от ново поколение – с дронове и изкуствен интелект се поразяват обекти на противника. Докато Русия, която започна войната, насочва ракетите си срещу гъсто населени райони, Украйна неутрализира нефтопреработвателните предприятия. Но всичко това носи огромни разрушения, жертви и скръб.

Но колкото и да е отвратителна войната, не бива да забравяме че освен жестокост и варварство тя изважда на преден план и най-достойни и благородни постъпки, като саможертва, посвещение, любов и изобретателност в лицето на невъзможни трудности. Тези постъпки са възпяти в песни, легенди и стихове, като тези от „Опълченците на Шипка“ на Вазов:

„защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!“

По време на война много хора проявяват героизъм. Но Библията осъжда войнстващия дух.

Яков 4:1-2 „Откъде произлизат боеве и откъде – препирни, между вас? Не е ли оттам – от вашите сладострастия, които воюват в телесните ви части? ² Пожелавате, но нямате; ревнувате и завиждате, но не можете да получите; карате се и се биете; но нямате, защото не просите.“

Но интересното е, че за да изобрази природата на християнския живот, Святият Дух използва метафората на войната. И това е много подходяща метафора, защото същата смелост, жертвоготовност, лоялност, издържливост, изобретателност и сила да се биеш до края, трябва да характеризира живота на християнина.

Всъщност, християнският живот е война. Другите войни бледнеят на фона на тази истинска война, в която се впуска всеки християнин, когато предаде лоялността си на Исус. Затова преди да повярва, всеки трябва да помисли за цената, която трябва да плати. Защото когато признаеш Исус за Спасител и Господ, ти се вливаш в редиците на армия.

И тук няма възможност за уволнение. Можеш да дезертираш, но не и да се уволниш.

Борбата срещу света

Апостол Йоан казва, че има три фронта, от които можеш да очакваш атаки.

1 Йоан 2:16 „Защото всичко, което е в света – желанията на плътта, похотта на очите и надмеността в живота, не е от Отца, но от света.“

Апостолът говори за три похоти – на плътта, на очите и на гордостта (смъртоносното трио).

Какво е похот? Похотта е желание, което е превърнато в бог. Но ако основна цел в живота ти е да ядеш (да спортуваш, да спиш, да правиш секс, да играеш на компютърни игри и т.н.), това е идолопоклонство, защото то нарушава твоето служение и посвещение на Бога.

С помощта на Ивайло Генчев вече видяхме как да водим битка с изкушенията. Но светският дух не се заключава само в притежанията и физическите удоволствия, които сме превърнали в бог, на който се покланяме.

Като християни ние сме обградени от светски хора, чийто начин на живот ще се сблъсква с нашия начин на живот. Някои ще ни отхвърлят, други ще ни намразят или дори унижават. Исус каза,

Йоан 16:33 „В света имате скръб; но дерзайте: Аз победих света.“

В резултат на това някои християни прекъсват почти всички свои контакти с нехристияни и се затварят в своето християнско гето. Манастирите са паметници, свидетелстващи за това. Модерният начин на изолиране от света е да банваш приятели във фейсбук, които са те наранили с изказванията си.

Но Исус не ни призовава към изолация. Ние не трябва да сме от света, но сме В света.

С Ваня отидохме на разходка в Морската и седнахме в едно заведение на цаца и картовки. Когато ни ги донесоха, и двете бяха безсолни затова посегнах към солницата, но тя нищо не пускаше. Взех солницата от съседната маса – също без успех.

И тогава погледнах в дупчиците – всички бяха запушени от залепналата от влагата сол в тях. Взех клечка за зъби и ги пробих. Така успях да осоля цацата и картовките.

Когато ние сме в запечатани солници, не можем да бъдем сол на света. Когато светлината е под шиника, тя става безполезна, защото никой не я вижда.

Когато се затворим в стените на нашата църква, ние се превръщаме в обсадена църква. И дяволът харесва това.

Следователно, в нашата битка със света, ние трябва да мразим и отхвърляме неговия дух. Трябва да сложим решителен край на склонността си да се покланяме на храна, сън, секс или красиви притежания и репутация. И това може да стане само когато позволим на Исус да стане наш Господ.

И когато възникне конфликт между покорството ни на Христос и нещо друго, което по принцип не е лошо, Христос трябва да получи първенство. Например, може много да ни се ходи на плаж и единственото свободно време, което имаш да е по време на църковната служба или друго събитие в църква. Твоят избор показва на кой бог се покланяш.

Понякога, когато попитам някого, защо не дойде на служба или на Библейско изучаване, той казва, „Бях уморен“. Но вместо да легне рано и да се наспи, същият този човек си ляга късно, защото гледа тв или браузва в интернет!

Или, някои студенти се страхуват, че ако дойдат на църква по време на сесия, няма да имат време да се подготвят за изпит. Така страхът заплашва да победи вярата.

Само когато възприема отношението на войник и престана да се тревожа за последствията и се подчинявам на заповеди, моят страх може да се изпари и да си върна мира. Да, може и да ми е трудно на изпита, но на кого е лесно по време на война! Павел казва на Тимотей,

2 Тимотей 2:3 „Съучаствай в страданията като добър воин Исус Христов.“

Битката срещу плътта

Когато Павел използва думата „плът“ той има предвид не само желанията на плътта, но и навиците, инстинктите и нагласите на ума и тялото, които носим в себе си от времето преди да срещнем Христос. Когато говорихме за святост казахме, че няма конфликт между това да се предаваме на Святия Дух и да предприемем активни стъпки да преодолеем тези стари навици.

Римляни 7:23 „но в телесните си части виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми.“

Тук отново виждаме, че ние трябва да воюваме непрекъснато. И много християни се обезсърчават и губят битката именно тук, защото във война високият морал е жизнено важен за победата.

Ние можем да бъдем ранени в битката. Можем да бъдем повалени. Но истинският войник е този, който става отново и продължава да се бие.

Чували ли сте за полк. Константин Каварналиев? В Междусъюзническата война през 1913 г. гръцката армия атакува и изгаря до основи гр. Кукуш в Македония. Местното българско население е заплашено от клане и хиляди жени, деца и старци хукват на север в опит да достигнат пределите на Стара България.

Единствената пречка пред гръцката армия да ги настигне и избие в гръб е тесният планински проход край Дойран. Точно там полковник Каварналиев организира своята отчаяна отбрана. Българите се бият в съотношение 1:14 и задържат гърците цели три дни – достатъчно време, за да може колоните от бежанци да преминат границата.

В последния ден полковник Каварналиев е ранен от шрапнел в крака. Въпреки острата болка и кръвозагубата, отказва да отиде в лазарета. Превързва крака си, качва се отново на коня и продължава да препуска по бойната линия, за да командва и окуражава войниците. Спасява живота на хиляди.

Когато животът ни за вечността е заложен на карта, когато силите ни са на привършване, вместо да се предадем и вдигаме бялото знаме, можем да погледнем към нашия Генерал Исус Христос, който даде живота си за нас, за да бъдем ние спасени от унищожение от пълчищата на Сатана.

Римляни 8:1-2 „И така, сега няма никакво осъждане на тези, които са в Христос Исус, които ходят не по плът, но по Дух. ² Защото законът на животворящия Дух ме освободи в Христос Исус от закона на греха и на смъртта.“

Отпаднал ли си? Обезсърчен ли си? Гледай към Генерала! Напомняй си, че няма никакво осъждане за тези, които са в Христос Исус!

Ако е грешка да се предаваш на обезсърчението, друга голяма грешка е да си твърде сигурен в себе си.

1 Коринтяни 10:12 „Така че, който мисли, че стои, нека внимава да не падне.“

Най-важното е да си нащрек. Самоувереността и обезсърчението са двете страни на една и съща монета. Не ти си важен. Ти си просяк, когото Бог е поканил на царската трапеза. Бог те е направил царски свещеник. Радвай се в Бога. Бог набира просяци и ги въоръжава да бъдат войници в Неговата армия.

Битката против силите на мрака

В Ефесяни апостол Павел казва,

Ефесяни 6:12 „Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите.“

Как водим борба срещу духовните сили на нечестието? Малко преди това Павел дава отговора:

Ефесяни 6:10 „Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество.“

Аз мога успешно да се противопоставя на Сатана, когато заяквам в Господа. А заяквам в Господа, когато правя това, което Той ми казва вярвайки, че Той ще ми помогне. Моята сила се крие в моето покорство. Бог е с мене! Силата, която възкреси Исус, е на наше разположение!

В стратегията ни за победа не трябва да подминаваме още едно нещо.

Ефесяни 6:18 „И молете се в Духа по всяко време с всякаква молитва и молба, бидейки бодри в това с неуморно постоянство и моление за всичките светии.“

Както казва Джон Уайт, „Легионите на Сатана се ужасяват от молитвата. Сатана трепери, когато види най-слабия светия коленичил.“

В книгата си „Шипка“ Яна Язова описва как по време на августовските боеве на Шипка през 1877 година, генерал Столетов изпраща множество конници-пратеници, за да поискат спешни подкрепления от ген. Радецки в щаба в Габрово.

Но Радецки се подлъгва от заблуждаваща маневра на турската армия и насочва основните резерви към Елена, откъдето смята, че Сюлейман паша ще се опита да пробие. В крайна сметка настоятелните „пощальони“ помагат на Радецки да осъзнае смъртоносната опасност за Шипка и да прехвърли войските си там. Победата на Шипка се оказва решителна за победата във войната.

Нашите молитви са тези „пощальони“, които призовават Бог да изпрати Своята небесна армия от ангели на помощ срещу пълчищата на Сатана.

Когато Даниил се молеше в продължение на 3 седмици, Бог изпрати ангел, който да донесе послание до него въпреки съпротивата на Сатана. Виждаме, че молитвите на светиите водят до битки в небесни места.

В края на краищата, ние знаем, че „боят е на Господа“ (1 Царе 17:47). Нашите битки са част от война. Начело на нашата армия е Непобедимия. Той познава войниците си по име и е загрижен за тяхната безопасност и здраве.

Всъщност, ние участваме във война, която е вече спечелена. Това стана, когато Исус излезе от една запечатана гробница.

Ние с нетърпение очакваме да свърши войната в Украйна. С нетърпение хората са очаквали и края на Втората световна война. Когато съюзниците са завладели Европа, целият свят е разбрал, че войната е свършила. Все още са предстоели месеци на боеве и смърт, опасности и болка, бомбардировки. Но краят е бил дошъл. Може би само Хитлер се е съмнявал в това.

Сега сме в същата позиция. Последният десант предстои. Павел казва,

1 Коринтяни 15:57 „но да благодарим на Бога, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос.“

Ще има моменти, когато няма да се чувстваш като част от побеждаваща армия. Ще се чувстваш сам и безпомощен. Затова битката в същността си е битка на вяра.

1 Йоан 5:4 „и тази е победата, която е победила света, нашата вяра.“

Евреи 11:33-34 „които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затваряха устата на лъвове, ³⁴ угасваха силата на огъня, избягваха острието на меча, оздравяваха от болести, ставаха силни във война, обръщаха в бяг чужди войски.

Затова…

2 Тимотей 2:3-4 „ Съучаствай в страданията като добър войник на Исус Христос. ⁴ Никой, който служи като войник, не се заплита в житейски работи, за да угоди на този, който го е записал за войник.“

За да угоди на този, който го е записал за войник… Заплитам ли се в житейски работи? Дали светските грижи не заглушават словото? Или съм изцяло на разположение на моя Командир?

Това е последната битка. Когато победим вече няма да има други. Ще имаш възможност да маршируваш с една победоносна армия в стъпките на Владетеля на времето и вечността.

Молитва

______________________

БПЦ "Нов живот" Варна

30.08.2026 г. 

Вяра: как да откликваме на Божието слово

/проповед/

Въпрос към тези от вас, които са шофьори: случвало ли ви се е да ви свърши бензина или дизела, докато карате колата? На мен не, но когато виждам стрелката да наближава нулата, си казвам, „Днес да не забравя да налея бензин или дизел съответно.“

Понякога гледаме на взаимоотношенията ни с Бог като на автомобилен резервоар. В известен смисъл аналогията работи, защото всички ние сме имали моменти, когато сме се чувствали духовно празни. И обратно, по време на хваление и поклонение, се чувстваме насърчени, сякаш духовния ни резервоар се е напълнил.

Но тази аналогия може и да е опасна. Вярата не е като автомобилен резервоар, който постоянно трябва да се пълни. Църквата не е бензиностанция, която служи само, за да зарежда твоята вяра.

Първите ученици също имаха това погрешно мислене. Те мислеха, че е възможно, даже необходимо да зареждат своя резервоар с вяра. Днес ще разгледаме Лука 17:1-10, но нека първо прочетем…

 Лука 17:5 „И апостолите казаха на Господа: Прибави ни още вяра.“

Учениците бяха като нас. Те мислеха, че ако могат да имат повече вяра, те ще могат да са по-добри ученици. Ние мислим същото. Често не сме удовлетворени от живота си. Имаме чувството, че можем да се справяме по-добре.

И си казваме, „Само ако имах повече вяра! Щях да съм по-добър ученик.“ И подобно на учениците, казваме същото на Бог – прибави ми още вяра!

 Нека прочетем Лука 17:1-10.

Може би стиховете в този пасаж звучат малко несвързано помежду си. Възможно е Лука да е използвал в него части от различни поучения на Исус. Или Исус наистина е казал това в едно поучение. Няма значение, защото Святият Дух е вдъхновил Лука да ги запише в тази последователност. Така че, това не е случайно.

В този пасаж Исус говори за отговорностите на учениците Си. Нека пак прочетем ст. 1 и 2:

 Лука 17:1-2 „И рече на учениците Си: Не е възможно да не дойдат съблазните; но горко на онзи, чрез когото идват! По-добре би било за него да се окачи един голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето, а не да съблазни един от тия малките.“

Исус тук ни предупреждава колко сериозен е грехът. Ние сме отговорни за нашите думи и постъпки. Трябва да внимаваме да не съблазним някого, това би бил сериозен грях.

Затова Той казва, „Внимавайте за себе си.“ (ст. 3)

Ние често си мислим, „Да, Бог ще отмъсти на тези, които карат другите да се съблазняват.“ Но не мислим, че ние може да сме виновни за това. Четем по-нататък:

 Лука 17:3-4 „Ако прегреши брат ти, смъмри го; и ако се покае, прости му. И седем пъти на ден ако съгреши против тебе, и седем пъти се обърне към тебе и каже: Покайвам се, прощавай му.“

Тук темата е различна. Исус ни напомня две неща:

Първо, ние трябва да отговаряме един пред друг, да казваме истината с любов. И второ, нужно е да прощаваме. Да показваме милост и благодат на другите. Нека припомним какво означават те. Милост е да не дадеш нещо на някого, който го е заслужил. Благодат е да дадеш нещо на някого, което той не е заслужил.

Това поучение е доста тежко за възприемане. Първо, как да внимаваме да не се превърнем в препъни камък за другите. А другото – за това колко важна е прошката. И сякаш понеже учениците са усетили всичко това като огромно бреме, което трябва да носят, в стих 5 те казват:

 Лука 17:5 „Придай (прибави) ни вяра.“

С други думи, сякаш казваха, „Не можем да направим всичко това. Не си ни дал достатъчно вяра. Моля те, Исусе, дай ни още вяра, иначе ще се провалим! Напълни резервоара ни с вяра!“

Лука 17:6 „А Господ рече: Ако имате вяра, колкото синапово зърно, бихте казали на тая черница: изкорени се и насади се в морето, и тя би ви послушала.“

Как мислите, дали този отговор се хареса на учениците? Те очакваха Исус да се помоли за тях Бог да им даде още вяра. Но Исус едва ли не им отговори саркастично.

Според някои богослови, значението на този 6-ти стих на гръцки език е, че учениците наистина са имали малко вяра, поне колкото синапово зърно. Ако е така, тогава този стих може да се перифразира така: „Вие имате вяра. Дори и да е малка, пак можете да вършите велики неща.“

С други думи, вие вече имате вяра, но не я използвате.

Учениците искаха грешното нещо. Те нямаха нужда от повече вяра, а от повече вярност. Между двете има голяма разлика.

„Представете си, че сте в кафене и спешно трябва да изпратите важен имейл или съобщение.  Поглеждате телефона си – Wi-Fi сигналът е само на една чертичка. Какво правите? Дали си казвате: „О, имам само една чертичка, няма смисъл да натискам „Изпрати“, сигналът ми е твърде малък, нищо няма да стане“?

Не, вие натискате бутона! Защо? Защото знаете, че дори една чертичка връзка е напълно достатъчна, за да премине съобщението. Важно е не дали имате пет чертички сигнал, а дали изобщо сте свързани с мрежата.

Учениците казаха на Исус: „Дай ни пет чертички вяра! Увеличи ни сигнала!“. А Исус им отговори: „Трябва ви само една чертичка, колкото синапово зърно. Защото силата не идва от вашия телефон (от вашата вяра), а от Мощния Сървър, към Когото сте свързани“.“

Вярата е дар от Бога. Той ни дава толкова вяра, колкото се нуждаем и тя никога не намалява. Да молим Бог да ни прибави още вяра е обида за Твореца.

От друга страна, вярността е нашият отклик на нашата вяра в Бог и Неговото слово. Вярност е това, което правим с нашата вяра. И това зависи от нас. Вярност е да си лоялен и покорен на този, в когото вярваш. Ние сме повярвали в Исус. Затова трябва да сме верни на Него.

Можем да кажем така: когато приемем Исус за наш Спасител, ние показваме вяра в Него. Когато приемем Исус за наш Господ(ар), ние показваме вярност към Него.

Исус трябва да е и двете – Той е наш Спасител, но и наш Господ. Не е достатъчно да кажем, „Благодаря, Исусе, че умря за мен. Ще се видим по-късно.“ Когато приемем спасението, в същия миг ние умираме. Вече не сме този човек, който сме били. Това символизира и водното кръщение – умиране за егото, за себе си, и възкръсване за нов живот с Исус.

Като вярващи трябва да дадем целия си живот, всяка част от него, на Бога. Трябва да кажем, „Боже, ето ме. Използвай ме според волята Си.“

Когато направим това, трябва да се стремим да сме Му верни. Когато Бог ни каже, че трябва да направим нещо, трябва да сме верни и покорни да го направим. Това не е въпрос на вяра, а на вярност от наша страна.

Като хора ние обичаме да се извиняваме. Казваме, „Още не съм готов. Не съм достатъчно подготвен. Трябва още да уча. Нуждая се Бог да ми даде още вяра.“

Но ако вече си християнин, ти си вече готов да направиш това, което Бог иска от тебе. Той е Бог, Той те познава. Ако не си готов, Той нямаше да те кара да го направиш. Ако си християнин, имаш Святия Дух. Имаш дарбата вяра. Трябва ти само да си верен. Покажи вярата си, като направиш крачка на вяра и се довериш на Неговата сила, не на твоята. Това е вярност.

Когато Лазар вече беше умрял от 4 дни и вече бе погребан, Исус дойде и заповяда на Марта да отвалят камъка. Марта реши да откликне, макар и да нямаше много вяра. Тя откликна на Божието слово, изречено от Исус. Направи тази крачка на вяра.

Когато направиш крачка на вяра, ти откликваш на Божието слово. Следователно, вярата е отклик на Божието слово.

И след време това решение да откликнеш се превръща в отношение - отношението винаги да си готов да откликваш положително на Божието слово.

Така, откликвайки на Неговото слово, ние влизаме във взаимоотношения с Бога. Започваме да Го опознаваме. И колкото повече аз Го познавам, толкова по-лесно става да откликвам в покорство на Него.

Обратно в нашия текст, за да ни даде правилната перспектива, Исус каза кратка притча:

 Лука 17:7-10 „А кой от вас, ако има слуга да му оре или да му пасе, ще му каже веднага, щом си дойде от нива: Ела да ядеш? Напротив, няма ли да му каже: Приготви нещо да вечерям, стегни се и ми прислужвай, докато ям и пия, и след това ти ще ядеш и пиеш?

Нима ще благодари на слугата за това, че е извършил каквото е било заповядано? Не вярвам. Също така и ние, когато извършим всичко, което ни е заповядано, трябва да кажем: Ние сме ненужни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим.

Бог не ни връчва медал за това, че сме били верни в следването ни на Бог. Нашите добри дела за Бога не могат да заплатят за нашето спасение. Защото вярността е просто част от нашата длъжностна характеристика като християни. Тя се подразбира от само себе си.

За един слуга се подразбира, че ще служи. Християнинът е слуга, следователно от него се очаква да служи и да бъде верен.

„Представете си, че започвате нова работа в офис. Проявявате страхотна инициатива: отивате сутринта, пускате компютъра навреме, изпращате три имейла и до обяд дори не сте закъснели.  Към 12:00 часа отивате при шефа си, заставате пред бюрото му, скръствате ръце и започвате да чакате. Той ви поглежда учудено: „Има ли нещо?“. А вие казвате: „Ами... изпратих имейлите. Няма ли да ме похвалите? Няма ли да ми пуснете едно стори в Инстаграм, че съм служител на месеца? Поне едно „Браво“?“. Шефът сигурно ще ви погледне и ще каже: „Чакай малко, приятелю, аз затова ти плащам заплата. Това ти е работата!“.

Често и ние с вас се държим така с Бог. Прочели сме три глави от Библията сутринта, не сме излъгали никого до обяд и вечерта заставаме пред Бог с молитва: „Господи, видя ли какво направих днес? Сега очаквам специално благословение, бонус и поне три чудеса в живота ми!“. Исус използва тази радикална притча за слугата, за да ни припомни: Когато вършим добро и сме верни, ние не правим „услуга“ на Бог. Ние просто живеем така, за както сме създадени.“

Ние сме създадени, за да откликваме на нашата вяра с вярност. Ако ни се струва, че нещо не е както трябва в ходенето ни с Бога, това не е липса на вяра. А е липса на вярност от наша страна.  Ако духовният ни резервоар е на изчерпване, не можем да дойдем в църква и да кажем, „Напълнете ме.“

Не можем да обвиняваме църквата за това. Вината не е на хвалебния тим, нито на пастора. Святият Дух обитава в нас, затова Бог може да работи най-ефективно вътре в нас, в сърцето ни. Стига да Му позволим.

Забелязали ли сте, че духовно най-зрели хора са тези, които са верни на Бога? Те вършат това, което Бог иска от тях. Те живеят за Него, не за себе си. Те не са загрижени за собствения си резервоар. Те знаят, че Бог ще се погрижи за тях.

Това е отношението, което искам да имам аз в моя живот. И това е отношението, което копнея да видя в нашето събрание. Искам нашата църква да е място, в което ние сме толкова заети да сме верни на Бога, че няма изобщо да се съмняваме дали резервоарът ни с вяра е пълен.

Всъщност, ще знаем че той е пълен, защото непрекъснато го използваме! Чак когато започнем да използваме вярата си разбираме, че тя никога няма да свърши. Дотогава само я трупаме за себе си и се тревожим, че ще я загубим.

Исус Христос каза, „Който изгуби живота си за мен, ще го намери.“ Изгубил ли си животът си?

През 1857 г. един млад мисионер, Хъдсън Тейлър, пътувал с кораб към Китай. Корабът попаднал в пълно безветрие край бреговете на Нова Гвинея. Течението бавно го носело към кораловите рифове, населявани от канибалски племена. Капитанът изчислил, че след кратко време корабът ще се разбие.

Той знаел, че Тейлър е човек на молитвата, и го помолил:

„Молете се Бог да изпрати вятър!“ Тейлър отговорил: „Ще се моля, но първо трябва да вдигнете платната.“ Капитанът почти се разгневил: „Да вдигна платната? Няма никакъв вятър! Екипажът ще ми се смее!“ Но накрая се съгласил.

Тейлър се оттеглил в каютата си и започнал да се моли. Не след дълго на вратата се почукало. „Господин Тейлър, стига сте се молили! Вятърът вече е толкова силен, че ако не свалим платната, ще ги скъсаме!“

Историята не е за това колко голяма е била вярата на Хъдсън Тейлър. Тя е за това, че той е отказал да се моли, без първо да направят това, което Бог вече очаква от тях. Да вдигнат платната.

Колко често и ние казваме: „Господи, дай ми повече вяра“, а Бог сякаш отговаря: „Първо вдигни платната. Направи това, което вече знаеш. Покори се на словото, което вече си чул.“

Не ни липсва още вяра. Често ни липсва първата крачка на послушанието. А когато малката вяра се превърне в покорство, Бог изпраща вятъра.

Нека се помолим.

__________________________

19.07.2026 г.

БПЦ "Нов живот" - Варна

 

Белезите, които избавят (Йов 42)

/проповед/

Днес завършваме нашата кратка поредица „Уроци на Йов“ върху книгата Йов – една от най-древните книги в Библията. За Йов се смята, че е бил съвременник на Авраам, живял около 2200 г.пр.Хр.

За кратко време Йов загуби всички хора, които обичаше, имуществото си и здравето си. Ужасната му болест сигурно е бледнеела в сравнение със загубата на децата му. Скръбта и болката бяха толкова големи, че Йов сигурно се е чудел дали някога ще престанат. Но за негова изненада, в края на книгата той се среща лице в лице с живия Бог.

Нещо такова преживява една американка - Лиса Биймър, съпругата на една от жертвите от терористичните атаки на 11 септември 2001 г. Съпругът ѝ Тод е в четвъртия самолет. След като разбират, че три други самолета са се разбили в обществени сгради, Тод и други пътници решават, че ще се бият с похитителите. Благодарение на тяхната саможертва самолетът пада и се разбива в поле в Пенсилвания.

Президентът Джордж Буш младши отдава почит на подвига на тези пътници, като кани Лиса Биймър да присъства на ежегодната среща „Състояние на съюза“, на която президентът на Америка запознава Конгреса със състоянието на страната. Последват много покани от токшоута с милиони зрители. Отново се среща с президента и съпругата му. Скоро след това написва бестселър за спомените си за 11 септември.

Можете ли да си представите внезапната промяна в живота на Лиса Биймър? На 10 септември тя просто е майка на две деца и в първите месеци на бременност с трето. Ако някой ѝ беше казал, че само след 4 месеца ще познава президента на САЩ, сигурно щеше да му се изсмее!

Сигурно тя би разменила популярността за поне още един ден с нейния съпруг! Цената на срещата ѝ с президента е твърде голяма – скръбта по загубата на нейния съпруг.

Йов също щеше да стигне до най-важната среща в живота си след голяма лична трагедия. Той загуби в един ден всичките си 10 деца. Но към края на житейския си път той е още по-изненадан от Лиса Биймър, когато се среща лице в лице с живия Бог.

Както видяхме през последните три седмици, след трагедията в живота на Йов той е посетен от своите приятели. Цели 35 глави те водят спор относно причините за страданието на Йов. И в края на книгата Бог отговаря на техния спор, но не като отговаря на техните въпроси, а просто като се явява.

Най-накрая Йов може да говори с Бог, но го прави като един дълбоко променен и смирен човек. Вече не настоява за отговор от Бога. Не настоява, че не заслужава да страда, защото е праведен човек.

Йов 42:1-6 „Тогава Йов отговори на Господа: ² Зная, че всичко можеш и че никое Твое намерение не може да бъде възпрепятствано. ³ Наистина, кой е този, който  помрачава Твоя съвет неразумно? Ето защо аз говорих за онова, което не съм разбирал, за неща, пречудни за мене, които не съм познавал. ⁴ Слушай, моля Ти се, и аз ще говоря; ще Те попитам и Ти ми отговаряй. ⁵ Слушал бях за Тебе със слушането на ухото, но сега окото ми Те вижда; ⁶ затова се отричам от думите си и се кая в пръст и пепел.“

Ако ти преминаваш в момента в скръб или страдание, тази глава ще ти помогне да научиш важни житейски уроци и истини, които са помагали на много поколения християни. Първият от тях е, че…

1.     Единственият подходящ отклик на великия Бог е страхопочитание.

Да срещнеш Бог не се случва всеки ден. Но в Библията виждаме различни хора да се срещат с Бог. Можем да научим много от техните реакции.

Адам и Ева се крият от Бога. Мойсей се бои да погледне към Бога в горящата къпина. Исая казва, „Горко ми! Загинах!“ Даниил пада с лицето си на земята, вцепенен от страхопочитание. Петър пада на колене и казва: „Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек.“ Савел е толкова разтърсен от срещата с Исус по пътя към Дамаск, че три дни не яде и не пие.

Когато се срещне с живия Бог, и най-големият богохулник и неверник престава да се смее… Осъзнава библейската истина, че „Страхът от Господа е начало на мъдростта.“ (Притчи 1:7)

Никой – нито човек, нито човешко творение, не може да устои пред мощния Бог.  

Днес ние се опитваме да съхраняваме архитектурни паметници, които някога са били просто обикновени сгради. Държавата дава милиони за това. Оплакваме други, които алчни инвеститори разрушават.

Разбира се, добре е да съхраняваме историческите си паметници. Но трябва да знаем също, че един ден „камък върху камък“ от всичко това няма да остане (Лука 21:6). Достатъчно е Бог само да развърже стихиите си.

Когато преди години стана наводнението в Аспарухово, отидохме на място, за да помагаме на бедстващите. Цели коли и къщи бяха погребани под придошлите пясъци на свлачището, причинено от наводнението.

Бог е мощен и е нужно да пристъпваме със смирение и страхопочитание пред Него. Страхопочитанието е здравословен страх.

Например, огънят дава топлина и светлина, но благодарение на здравословния страх от огъня ти няма да си пъхнеш ръката в него. По подобен начин страхът от Господа означава да уважаваш Неговата святост и сила и това да ръководи постъпките ти така, че да избягваш духовно нараняване.

Когато осъзнаем колко могъщ е Бог, ние заприличваме на Йов. Всичките ни въпроси и оплаквания се превръщат в чисто благоговеене.

След всички спорове и аргументи, сега е дошло времето Йов да отговори на Бог. Но той може да каже само това:

Йов 42:5-6 „Слушал бях за Тебе само с ухото си, но сега окото ми Те вижда; затова се отричам от думите си и се кая в пръст и пепел.“

И млъква. В момента, в който вижда Бог и осъзнава колко велик е Той, Йов може само да откликне със здравословен страх.

2.     Бог ни обича толкова много, че ни дава Своята благодат.

Когато Йов вижда приближаващите облаци (Бог му говори от бурята, Йов 38:1), това сигурно го е смутило. От думите на Елиу разбираме, че това са били впечатляващи облаци, с гръмотевици и светкавици. Гледката е спирала дъха.

Но Йов не беше наранен, напротив! След като Бог се присъединява към разговора, Йов е благословен с деца, имущество и богатство. Неговият престиж и почтеност са възстановени.

Йов 42:16-17 „След това Йов живя стои четиридесет години и видя синовете си и внуците си до четири поколения. И тъй, Йов умря стар и сит от дни“

Що за Бог е това, който се явява на съд, установява вината на човек и след това го благославя повече, отколкото този човек би могъл да мечтае?

Такъв е нашият Бог!

Библията казва, че всички ние сме намерени за виновни в Божия съд:

Римляни 3:23 „Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога“. Но ето как продължава следващия стих:

Римляни 3:24 „а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус.“

Един 90-годишен старец отишъл в едно издателство, за да покаже ръкопис за книга и да попита дали от издателството мислят, че книгата си струва да се публикува. Издателят прочел ръкописа и му казал, че е харесал книгата. На следващия ден оставил съобщение на съпругата му, че издателството се е съгласило на аванс от $90000.

Когато се срещнал с издателя няколко дни по-късно, старецът изглеждал притеснен. Казал, че с всичките си разходи за здравето си, няма как да даде на издателството толкова пари. Отнело известно време, но накрая издателят уверил стареца, че издателството ще даде $90000 на него, не обратно!

Каква радост е да разберем, че вместо да трябва да платим на Бог огромна сметка за извършените от нас грехове, Бог е решил да ни даде безценния дар на благодатта – Той вече е изплатил напълно нашите грехове.

Йов 42:7-8 „А когато Господ изговори тези слова на Йов, Господ рече на Теманеца Елифаз: Гневът Ми пламна против тебе и против двамата ти приятели; защото не сте говорили за Мене това, коете е право… слугата Ми Йов ще се помоли за вас… за да не постъпя с вас според безумието ви…“

След като Йов е получил тази Божия благодат, Бог му заповяда да покаже на свой ред благодат към приятелите си. Той трябваше да се моли за тях и да им помогне да възстановят взаимоотношенията си с Бог и с него самия.

Виждаме, че ние получаваме Божията благодат не за да я задържим за нас, а да я предадем нататък!

3.     Единствено правилният отклик: покорство.

Йов получи само една заповед от Бога – да се моли за приятелите си. В резултат Йов получи благодат и на свой ред трябваше да я предаде на приятелите си. Йов бе простен и от него се очакваше да прости. От ст. 10 до края на главата и книгата виждаме всички благословения, които Бог е излял върху Йов (даде му двойно, отколкото имаше преди) и даровете, които приятелите му са му дали (сребро и злато) . И от това разбираме, че Йов се е покорил на Божията заповед.

Но Бог подхожда индивидуално с всеки. На Адам и Ева заповяда да се плодят и да заселят земята извън Едемската градина. На Мойсей – да изведе народа си. На Исая – да пророкува и води народа. На учениците на Исус Той заповяда да занесат благата вест до краищата на земята.

Но за всеки последовател Божията заповед беше съобразена с неговата ситуация. Някои се страхуваха. Мойсей помоли Бог да изпрати друг. Гидеон на два пъти искаше знамения от Бог, за да се увери, че Бог ще е с него. Но въпреки страховете на някои от най-великите личности в Библията, всички те се покориха. Защото когато Бог заповядва нещо, Той приема само покорството.

Понякога Божиите заповеди изглеждат странни и нелогични. Филип трябваше да отиде в пустинята, за да се срещне с етиопския евнух. Петър трябваше да отиде в дома на един езичник. На Павел се наложи да промени маршрута си и да тръгне към Европа. Йов трябваше да прости и възстанови приятелите си, за да започне всичко отначало.

А за теб? Може Бог да ти заповядва да направиш нещо простичко, а може да е нещо, което ще промени твоя живот. Може да е просто да отидеш при някого и да споделиш вярата си, или да насърчиш някого, а може да е да вземеш водно кръщение, да отвориш дома си или да се посветиш на служение.

Но запомни, че каквато и да е заповедта, Бог приема само един отговор – трябва да се покориш.

Ако дори хилядолетни исторически паметници не могат да устоят срещу Божиите стихии, ще бъде разумно да не се изправяме срещу могъщия Бог.

И когато се покориш на Бога, който те обича, това означава да имаш най-удовлетворяващия живот, който можеш да си представиш.

Едно момче се върнало вкъщи един горещ следобед. Живеело в южна Флорида и зад къщата им имало езеро и през лятото той често се разхлаждал там. В движение хвърлил обувките, съблякал ризата и чорапите и се отправил към езерото.

Майка му го забелязала и излязла, за да види дали е добре. Докато гледала как синът ѝ плува навътре в езерото, видяла един алигатор да се движи от другия бряг към сина ѝ! Започнала да крещи и момчето се спряло. Разбрало каква опасност го грози и заплувало с всички сили обратно към брега. И точно когато стигнало до майка си, алигаторът го настигнал.

Започнала яростна борба. Майка му го дърпала за ръцете, а от водата алигаторът го дърпал за краката. Водата бързо се оцветила в кръв.

Един фермер, който минавал наблизо, чул виковете и се втурнал да помогне. Застрелял алигатора и помогнал на майката да се обади за помощ. Момчето оцеляло и след няколко седмици в болницата, най-накрая можел да говори с репортер.

Репортерът попитал дали момчето може да му покаже къде го е бил захапал алигаторът. С типичната момчешка гордост, то показало заздравяващите рани. Но след това казал, „Чакай малко, виж и тези!“ И запретнало ръкавите си, за да покаже белезите по ръцете си. „Имам големи белези и по ръцете! Те са защото мама за нищо на света нямаше да ме пусне.“

Книгата Йов ни напомня, че в живота ще имаме болка. Понякога болката е толкова голяма, че се чудим дали ще можем да продължим. Но когато погледнем към белезите, които са ни останали, някои от тях са от времето, когато Бог не е искал да ни пусне.

Довери Му се и Му се покорявай във всичко. Белезите, които Той ни е оставил, са били с цел да ни избави.

Молитва.

_______________________

БПЦ "Нов живот" Варна

21.06.2026 г.

Силата на кръста (Maтей 27)

/проповед/

 

Не всичко, което преживяваме, е приятно, но просто е нужно да се направи. Като да отидеш на зъболекар. Двама приятели си говорили:

- Защо си толкова щастлив?
- Ходих на зъболекар.
- И какво толкова радосно има в това?
- Ами, зъболекарят не беше на работа...

/Аз ходих на зъболекар при моя син, той работи много внимателно. /

Понякога болката е нужна, за да се постигне даден резултат. Трябва да отидеш на зъболекар, за да нямаш зъбобол. Трябва да смениш ставата, за да можеш да ходиш. Трябва да инициираш труден разговор, за да оправиш взаимоотношенията си с някого.

Жената ражда, за да има деца, въпреки че раждането е болезнено. Спортуваме, за да сме здрави. Ходим с години на училище, за да придобием образование и професия.

Днес е предпоследната тема от поредицата проповеди „Царят и Царството“. И днес ви предлагам да разгледаме най-висшия пример за принципа „чрез болка – резултат“, на фона на който всичко останало изглежда като детска играчка.

Ще разгледаме разпятието на Исус Христос. Творецът на вселената позволи да е бичуван и убит от творението си. Изглежда необяснимо. Но Исус изтърпя всичко доброволно, защото знаеше какво ще постигне и вярваше, че си струва.

Миналата седмица говорихме за победата в Гетсимания. Исус премина през голяма скръб и велика борба, но триумфира чрез пълно покорство на Отца. Веднага след това беше предаден от Юда, арестуван, разпитван от първосвещеника и предаден на Пилат, за да бъде бичуван, преди да бъде разпнат.

Исус е жестоко бичуван и пребит. Нерядко бичуването разкъсвало кожата и плътта дотолкова, че се виждали костите и хрущялите на жертвата. Човекът бил в кърви и било трудно да се разпознае кой е.

И след като Исус е бичуван, за да Го унизят, римските войници Го обличат като цар и се преструват, че Му се покланят.

Матей 27:28-30 „И като Го съблякоха, облякоха Го в червена мантия. И сплетоха венец от тръни, и го наложиха на главата Му, и сложиха тръстика в десницата Му; и като коленичеха пред Него, присмиваха Му се, казвайки: Здравей, Царю Юдейски! И заплюваха Го, и взеха тръстиката, и Го удряха по главата.“

Преди няколко седмици, след Великденската ни служба, едно от момчетата взе трънения венец, който бяхме поставили на кръста като част от великденската украса, за да го разгледа. После реши да го сложи на главата си и … изохка от болка.

Но тръненият венец на Исус Христос е бил още по-болезнен. Той бил изплетен от гъвкави клони с остри тръни, във формата на „шлем“ или шапка, която покривала голяма част от главата, а не само челото. Можем да си представим каква ужасна болка му е причинявал.

След бичуването Исус е полумъртъв, обезобразен и осмян от хора, които никога преди това не са Го виждали. След което те Го приготвят за разпването.

Евангелистите не описват с подробности самия процес на разпъване, защото знаели че читателите им са запознати добре с него.

За да разберем точно какво представлява разпването, трябва първо да знаем, че това е най-жестоката и брутална форма на екзекуция в Римската империя. Хората са избягвали да говорят за нея. Евреите са били толкова отвратени от нея, че не са позволявали да се извършва в града. Затова разпъване на кръст се извършвало извън градските стени.

В Ерусалим тези екзекуции се извършвали на хълма Голгота, което означава „череп“. Някои свързват името с формата на хълма, а според други то е дадено заради екзекуциите, провеждани на него.

Осъденият бил воден през града по най-дългия маршрут, за назидание, за да се види от възможно най-много хора и да ги накара да се замислят, преди да извършат престъпление.

Трябвало е да носи хоризонталната греда на кръста. Тя била много тежка и груба. Придружавали са го четирима войници. Трябвало да носи на врата си надпис с неговото престъпление, който след това бил заковаван на кръста. Римляните искали всички да знаят за какво жертвата била осъдена на смърт. 

Матей 27:32 „А на излизане намериха един киринеец, на име Симон; него заставиха да носи кръста Му.“

Макар като дърводелец Исус да е бил навикнал да носи тежки дървени трупи, след бичуването е толкова слаб, че не може да носи кръста. Той е подложен на огромен стрес, не е спал, не е ял и пил от вечерта и сега е пребит почти до смърт. Може би войниците са се чудили дали няма да умре преди да стигнат до Голгота.

Затова избират някого от тълпата да носи кръста вместо него. Ако римски войник ти заповяда да направиш нещо, ти не задаваш въпроси, просто го правиш. Ако се съпротивляваш, може да те убият. Затова Симон вдига кръста и го носи вместо Исус до Голгота.

Разбираме, че Симон е от днешна Либия (той е киринеец). Не знаем дали живее там и само е дошъл в Ерусалим за празника Пасха, или е живеел и работел в Ерусалим. Но той едва ли е имал намерение да бъде въвлечен в събитията. Заставен е да носи кръста и след това да гледа как разпъват Исус.

Този детайл е споменат не случайно от Матей, Марк и Лука. Исус казва за християнския живот:

Матей 16:24 „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си, и така нека Ме последва.“

Симон едва ли би избрал да прекара деня си в носене на тежък, груб кръст по дългия път към хълма в покрайнините на града. Той е заставен да следва Исус, пъшкайки под тежката греда, с дрехи опръскани от кръвта на Исус, докато всички му се подиграват и го обиждат заедно с Исус.

Не че хората го познаваха – омразата им идваше от това, че го виждат заедно с Исус. Това е метафора за живота на християнина. Следването на Исус често означава да страдаш и да понасяш болка и присмех от света около нас. Но в крайна сметка всичко си струва.

Предполагам, че един ден Симон е бил благодарен за това, че е бил накаран да носи кръста на Исус. От евангелието на Марк (15:21) разбираме, че той е баща на Александър и Руф. Очевидно Марк е знаел, че неговите читатели знаят кои са те (лидери в църквата?). Най-вероятното обяснение е, че след като е станал свидетел на разпването на Исус, Симон става християнин и води синовете си към вярата.

Това ни показва какво означава да вдигнем кръста си и да следваме Исус. Следването на Исус не е лесно, понякога струва скъпо. Хората може да ти се подиграват, да те мразят, може да е изтощително. Но ако гледаме към Исус, един ден ще разберем, че всички усилия не са били напразни.

Носиш ли кръста си? Какво ще предадеш на твоите деца и внуци? Не забравяй, че изборите които правиш днес, ще рефлектират за поколения напред в рода ти!

Това стана и в рода на Симон. Той следва Исус, носейки неговия кръст. Шествието с войниците, Симон и Исус стига до Голгота.

Матей 27:33-44 „И като стигнаха на едно място, наречено Голгота, (което значи Лобно място), дадоха Му да пие вино, размесено с жлъчка; но той, като вкуси, не прие да пие. И когато Го разпнаха, разделиха си дрехите Му, като хвърлиха жребий. И седяха, та Го пазеха там. И поставиха над главата Му обвинението Му, написано така:

Този е Исус, Юдейският Цар. Тогава бяха разпнати с Него двама разбойници, един отдясно и един отляво. А минаващите оттам Му се подиграваха, като клатеха глави и казваха: Ти, Който разрушаваш храма, и за три дни пак го съграждаш, спаси Себе Си; ако Си Божий Син, слез от кръста!

Също и главните свещеници с книжниците и старейшините Му се присмиваха, казвайки: Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави! Той е Израилевият Цар! Нека слезе сега от кръста, и ще повярваме в Него. Уповаваше се на Бога; нека Го избави сега, ако Му е угоден; понеже каза: Божий Син съм. Със същия укор Му се присмиваха и разпнатите с Него разбойници.“

Къде е разпнат Исус? Исус бе разпнат между двама разбойници. Подтекстът е ясен – той е толкова виновен, колкото са и те.

Разпването било не само болезнено с пронизващата болка от забиването на пирони в ръцете и краката. Но това бил също бавен и мъчителен начин за умъртвяване. Смъртта настъпвала поради задушаване.

Жертвата висяла на ръцете си, затова единственият начин да си поема дъх бил като издига тялото си нагоре по гредата и след се спуска отново надолу. Всяко поемане на дъх било ужасно болезнено. Исус е трябвало да се подпира на пироните в нозете си, да влачи по грубото дърво гърба си, който бил разранен с оголени мускули и сухожилия, разкъсани до кост, и да се задъхва за въздух, само за да се наложи да направи всичко това отново няколко секунди по-късно.

И през това време си представете всички минувачи, които Му се подиграват. Стражите хвърлят жребий, за да си поделят дрехите Му. Главните свещеници и книжниците Му се присмиват и Го обиждат. Дори разбойниците от двете Му страни, между трудните вдишвания, хвърлят обиди. Исус сигурно се е чувствал ужасно самотен.

Но дори когато е изоставен от всички и изпитва непоносима болка, Исус уповава на Отца и показва невероятна любов. Отказва да пие от виното с жлъчка, което е давано като успокоително и понася всяка болка в пълно съзнание. Той моли Бог да прости на стражите, защото не знаят какво правят. Моли Йоан да се грижи за майка Му след смъртта Му.

Това отношение променя не само Симон, който става свидетел на Неговата смърт, но дори един от разбойниците на кръста. От Лука разбираме, че макар и в началото и двамата да разбойници да хулят Исус, единият от тях преживява катарзис. Признава, че Исус е невинен и че е Божият Син, и моли Исус да си спомни за Него, когато отиде в царството Си. Исус отговаря: „Днес ще бъдеш с Мене в рая.“

И точно това беше целта на спасителната мисия на Исус. Смисълът на кръста на Исус беше да плати цената за нашия грях.

Виждаме агонията Му в думите

Матей 27:46 „Или, Или, лама савахтани?“ (Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?)

Той знаеше какво се случва и цитираше пророческия Псалм 22:1

Но най-голямата болка от разпването на Исус не идваше от камшика и пироните. Не беше и от присмеха, обидите и отхвърлянето от хората. Най-голямата болка беше от това, че на кръста Бог изля гнева Си върху Божия Син. Исус трябваше да понесе греха на цялото човечество. И трябваше да бъде изоставен от Своя Отец. Исус понесе гнева, който ние заслужавахме. Както някой е казал, „Той дойде, за да плати дълг, който не дължеше, защото ние дължахме дълг, който не можем да платим.“

Последните Му думи на кръста бяха „Свърши се“ и „Отче, в твоите ръце предавам духа Си.“ Исус знаеше, че е постигнал целта Си, да изкупи греха ни и да даде прошка на всеки, който повярва в Него.

Повечето от нас познаваме този разказ много добре и точно затова има опасност да забравим колко значими са тези събития и да ги приемем за даденост. Моята молитва е да не си тръгнем от кръста непроменени.

Затова, трябва да се запитаме: на какво ни учи кръстът на Христос?

Първо, опрощението на нашите грехове идва с огромна цена. Ние трябва да разбираме колко голям е грехът ни и колко велика е Божията святост. Бог не може да пренебрегне нашия грях. Той е справедлив Съдия и не може да позвoли на злото да остане ненаказано. Някой трябваше да поеме наказанието за нашия грях. Исус го направи и така направи възможно да бъдем простени. Бог наказа Него вместо нас и ни дава възможност да бъдем простени.

И ако повярваме в Исус и Го следваме, ние ще бъдем простени. Без значение какво си правил, ако повярваш в това, което Исус направи на кръста за теб, и Го последваш като Господ и Спасител, Той обещава, че е платил цената за тебе. В сметката ти е написано „напълно изплатено“. Свърши се. Това е удивителен дар.

Второ, на кръста виждаме любовта на Исус към нас. Исус толкова ни възлюби, че плати цената за твоя и моя грях. Нима това не те кара да изпитваш благоговеене и благодарност?

Той умря заради твоя и моя грях. Заради злото, което сме вършели, Исус трябваше да е наказан. И Той го направи поради любовта си към нас, не защото заслужавахме. На кръста виждаме нашия грях, но виждаме също как той е засенчен от Божията любов. И тази любов струваше прескъпо на Отца и на Сина.

И трето, видяхме в примера със Симон Киринейски, че християнският живот не е лесен, но си струва. Следването на Исус не е лесно. Може да ни се присмиват, да се чувстваме самотни, дори да загубим всичко заради вярата си. Но когато сме изкушени да се откажем от вярата си, нека погледнем към кръста. Там ще намерим Неговата прошка и Неговата любов. Това е силата на кръста.

Нека сме готови да понесем всичко заради обещаната награда.

В църковната история има много християни, които са пример за хора, които са заплатили огромна цена за вярата си, защото са знаели, че си струва. Такъв човек е ап. Андрей, който православната църква нарича „първозвани“, защото пръв е повикан от Христос да стане Негов ученик. Чрез него повярва брат му Петър, който проповядва на Петдесетница, когато повярваха 3000 души.

След възкресението на Исус Андрей обикаля Мала Азия и бреговете на Черно море. Стига чак до Киев, Крим и Грузия, прави много ученици на Христос. Минава и през Варна (тогава Одесополис) и основава църквата тук през 56 г.сл.Хр. Ръкополага първият епископ Амплий, който е един от 70-те ученици на Христос. След като Амплий умира с мъченическа смърт, е заменен от друг от 70-те, Карпий.

След това трудно пътешествие Андрей ръкополага епископ на Византион (Цариград) друг от 70-те, Стахий. Посещава много други градове в Гърция. В преклонни години Стига до гр. Патра, където много жители оставяли идолите си и се обръщали към Бога, след като чували неговите проповеди.

Това не се харесало на управителя Егеат, чийто съпруга и брат също повярвали. Той започнал да принуждава християните да пренесат жертва на боговете. Андрей се застъпил за християните с думите: „Ти сам, съдия на човеците, би следвало да познаеш върховния Съдия, истинския Бог!"

Управителят започнал да хули Спасителя и заплашил Андрей с кръстна смърт, ако не се поклони на езическите богове. Ап. Андрей останал непреклонен и след няколко отказа и мъчения, Егеат осъдил Андрей на кръстна смърт.

Според преданието, кръстът бил във формата на буквата Х. Смята се, че това е направено като подигравка към християните, а според други – по желание на Андрей, защото се считал недостоен да бъде разпнат на обикновено кръст. Днес този кръст във формата на Х е на флага на Шотландия.

Такъв бил кръстът на Андрей. А как изглежда твоят кръст? Как можеш да вдигнеш кръста си и да следваш Исус всеки ден?

Кръстът на Исус ни кара да чувстваме най-различни емоции – вина, срам и тъга, но също радост, почуда и благодарност, и по-голяма любов, отколкото можем да си обясним. Това е силата на кръста. Исус понесе кръста, защото знаеше какво ще постигне и знаеше, че то си струва!

Молитва.

___________________

БПЦ "Нов живот" Варна

10.05.2026 г. 

Победата в Гетсимания (Матей 26)

/проповед/

Двама си говорят:

- Разправят, че в театъра играят пиеса, която не се харесва на зрителите. Постановката била пълен провал.
- Провал е меко казано! Вчера, като се обадих в касата на театъра и попитах в колко часа започва спектакълът, те ме попитаха: "А на вас в колко ще ви е удобно?"

В живота на всички ни има моменти на неуспех. Всички преминаваме през трудности и дори провали. От Библията знаем, че има само един, който не се проваля, Господ Исус Христос.

 Той беше 100 процента Бог и 100 процента човек, не 50% oт едното и 50% от другото. Той бе напълно второто лице на Троицата и същевременно напълно син, роден от Мария. Тази комбинация от Божествена и човешка природа в една личност е наречена ипостасно единство. 

Макар и човек, Исус беше без грях и във всичко вършеше Божията воля.

Но без провал и без грях не означава без вътрешна борба и страдания. Обикновено в евангелията виждаме как Исус има сила да изцелява болни, как проявява състрадание към слабите и отхвърлените, виждаме с каква власт гони демони и проповядва Божието слово. Но не са толкова много моментите, когато Го виждаме да скърби.

Днес ще видим тази друга страна на Исус – Неговата човешка природа. Тя е разкрита в Гетсиманската градина.

Библията започва в Битие с това как Бог ходи в градината и завършва в Откровение с това как Бог обитава отново с нас на земята. А тук, в Матей 26 виждаме Исус да се моли в една градина.

 Матей 26:36-38 „Тогава Исус отиде с тях на едно място, наречено Гетсимания… И като взе със Себе Си Петър и двамата Заведееви синове, захвана да скърби и да тъгува. Тогава им каза: Душата Ми е прескръбна до смърт; постойте тука и бдете заедно с Мене.“

Не сме свикнали да виждаме тази страна на Исус. Той бе обзет от такава скръб, че каза на учениците да останат с Него и да се молят с Него.

Защо Исус бе толкова опечален? Защото знаеше какво ще стане с Него. Това беше една трудна нощ за Исус. Малко преди това, докато ядоха, Той каза:

 Матей 26:21 „Истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде.“

Един от дванадесетте, които бяха живели с Него три години, щеше да Му обърне гръб и да Го предаде за пари.

И след това, когато излязоха на Елеонския хълм, Исус каза на учениците:

 Матей 26:31 „Вие всички ще се съблазните поради Мене тази нощ.“

С други думи, „Всички ще Ме изоставите.“ Исус знаеше, че те ще Го изоставят поради страх за живота си и ще Го оставят сам да посрещне смъртта. Всички те – и то три години, след като бяха живели и служили с Исус.

Исус скърбеше не само защото знаеше, че учениците ще Го изоставят, но и защото знаеше какво Му предстои. Само два дни по-рано Той каза на учениците:

 Матей 26:1-2 „Знаете, че след два дни ще бъде Пасхата и Човешкият Син ще бъде предаден на разпятие.“

Исус не само знаеше, че ще умре, но и знаеше как ще умре – чрез разпъване на кръст, която беше най-жестоката и мъчителна смърт.

Кръстната смърт бе измислена, за да може жертвата да бъде изложена на най-голям срам, да бъде подложена на възможно най-голяма болка и за колкото може повече време. Исус знаеше какво щеше да се случи.

И затова не е учудващо, че

Матей 26:39 „като пристъпи малко напред, падна по лице и се молеше.“

А Лука добавя, че Исус беше в такава агония, че „потта Му стана като големи капки кръв, които капеха на земята.“ (Лука 22:44)

Интересен детайл е, че Гетсимания означава „преса за маслини“. Агонията, при която потта му стана като кръв, показва изключителния вътрешен натиск – „пресата“, на която бе подложен по време на тази вътрешна борба.

Матей 26:39 „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша…“

Исус изпитваше борба. Човешката Му природа викаше срещу тази болка. Но Неговият Дух копнееше да се покори на волята на Отца. Плътта не искаше да отиде на кръста, но Неговият Дух искаше да изпълни плана на Отца да спаси света.

Исус преживяваше този конфликт и Той беше искрен с Отец. Не се правеше на недосегаем. Той изля сърцето си пред Отца. Затова, колко повече, когато ние преминаваме през борби, не трябва да се опитваме да се справим сами, а да споделяме за борбите си с Бога.

За да сме силни, трябва да се молим. Затова Исус каза на учениците:

 Матей 26:41 „Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото е немощно.“

Често нашата плът, старото ни естество, ни казва да правим това, което си знаем, но то е срещу Божията воля. Нашият дух обаче знае каква е Божията воля. За да слушаме нея, а не плътта, ние трябва да правим именно това: да бдим и да се молим. Така няма да угаждаме на желанията на плътта.

Но ние ще сгрешим, ако мислим че Исус преминаваше през борба заради предстоящата Му физическа болка. Да, Исус щеше да изпита невероятни страдания, увиснал на пироните, забити в Неговите ръце и нозе. Но Той щеше да се сблъска с едно много по-огромно страдание. В смъртта Си Той щеше да вземе на Себе Си греха на света.

 Исая 53:5-6 „Но Той бе наранен поради нашите престъпления, бит бе поради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние се заблудихме като овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни.“

Товарът на раменето Му не беше физически – това беше товарът на твоя и моя грях. Ние сме тези, които Го изпратихме на кръста.

Макс Лукадо описва тази сцена така в книгата си „И ангелите замлъкнаха“:

„Последният сблъсък вече е започнал. Когато Исус отправя поглед към Йерусалим, Той вижда онова, което учениците не могат да съзрат… Вижда Лукавия, който се приготвя за решителната среща… Адът се отприщва… Историята ще го запише като битка на юдеите срещу Исус. Но не беше така… Това беше битка между Бог и Сатана. И Исус знаеше това. Той знаеше, че преди войната да завърши, ще бъде предаден и пленен. Знаеше, че преди победата ще дойде поражението. Знаеше, че преди трона ще дойде чашата. Знаеше, че преди светлината на неделята ще настъпи мракът на петъка… И се страхуваше.“

Никой не отива на война с огромно желание. Много руснаци избягаха в чужбина, за да не ги мобилизират и изпратят в Украйна. А след като попаднат в армията, много дезертират от фронта. Има и много украинци, които са опитали да излязат от страната с фалшив документ.

Неотдавна на проучване само 30% от българските мъже са отговорили, че биха защитавали страната си с оръжие в случай на нападение от друга държава.

 За Исус каузата беше още по-висока – спасението на целия свят. Затова Той се покори на Отца. Първият път Исус каза:

Матей 26:39 „… не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш.“

След това отиде да се моли втори път и каза:

Матей 26:42 „Отче Мой, ако не е възможно да [Ме] отмине тая [чаша], без да я изпия, нека бъде Твоята воля.“

Ето отново откъс от Макс Лукадо (из „И ангелите замлъкнаха“)

„Той знае какво е да молиш Бога да промени решението Си и да чуеш как Бог отговаря – тъй нежно, но твърдо „Не.“ Защото именно това Бог Отец казва на Исус. И Исус приема този отговор.“

Това е класически пример за покорство – да вършиш Божията, не своята воля.

В разказа на Лука се казва, „И яви Му се ангел от небето, и Го подкрепяше.“ (Лука 22:43). Не е ли прекрасно това? Той се покорява на Отца и Отец Му дава това, от което има най-голяма нужда – сила!

По същия начин, когато ти вършиш волята на Отца, Бог ще ти даде сила, за да я изпълниш. Както казват, „Божията воля няма да те заведе там, където Божията благодат не може да те задържи.“

Неотдавна координаторът на Националното молитвено движение ме помоли аз да бъда модератор на важно решение в организацията. Никога не бях правил това преди, и ми се искаше да ме отмине „тази чаша“. В края на краищата, приех. Молих се и Бог беше с мене, чувствах Неговото присъствие и Той даде сила и благодат, за да се справя.

Исус се помоли и Бог изпрати ангел да подкрепи Исус. И какво направи Исус след молитвата?

Матей 26:45-46 „Тогава се върна при учениците и каза им; Още ли спите и почивате? Ето, часът наближи, когато Човешкият Син се предава в ръцете на грешници. Станете да вървим; ето, приближава се този, който Ме предава.“

Исус знае, че ще бъде разпънат на кръст. Той отива към своята смърт.

И тогава идва Юда и Го целува. Войниците хващат Исус и го арестуват. Един от мъжете, които са с Исус, измъква меч, удря слугата на първосвещеника и му отсича ухото. Исус казва,

Матей 26:52-54 „Върни меча си на мястото му… Или мислиш, че не мога да се примоля на Отца Си, и Той би Ми изпратил още сега повече от дванадесет легиона ангели? Но как биха се сбъднали Писанията, че това трябва да бъде така?“

Тук отново виждаме покорството на Исус. Той не беше някаква бедна, безпомощна жертва, попаднала в някаква неконтрулируема ситуация. Исус съзнателно и целенасочено се отправи към кръста. Той не беше заставен да го направи от Отца, нито от юдейските водачи или римските управници.

Исус каза в

Йоан 10:17-18 „Аз давам живота Си… Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам, и имам право пак да го взема.“

Евреи 5:8 „ако и да беше Син, пак се научи на послушание от това, което пострада“. Пак чета от книгата на Макс Лукадо:

„Битката е спечелена. Може би си мислиш, че е била спечелена на Голгота. Не беше. Може би вярваш, че знакът на победата е празният гроб. Не е. Последният сблъсък бе спечелен в Гетсимания. И белегът на победата е Исус — в мир сред маслиновите дървета. Защото именно в градината Той взе Своето решение… Той предпочете да слезе в ада заради теб, отколкото да отиде на небето без теб.“

Битката бе загубена в Едемската градина, бе спечелена в Гетсиманската градина и един ден ще бъде реализирана в небесната градина. И всичко това заради послушанието на Исус.

Една история ни помага да разберем това. Едно семейство претърпяло тежка катастрофа. По-малкият брат бил тежко ранен и се нуждаел от кръвопреливане.  По-големият — едва на осем години — бил единственият подходящ донор. Бащата му обяснил, че ако даде кръвта си, брат му ще живее. Момчето помълчало за миг и казало: „Добре, татко, ще го направя.“

След преливането, със сълза в очите, то попитало: „Кога ще умра?“ Тогава бащата осъзнал, че детето е мислело, че дава цялата си кръв — че ще умре, за да спаси брат си. И въпреки това било готово да го направи.

Това е покорство поради любов. Любов, която избира да се пожертва и не отстъпва пред страха.

Но има и по-голяма любов. Любовта на Исус. Защото Той не просто мислеше, че ще умре — Той знаеше. И въпреки това избра пътя към кръста… заради теб.“

 Исус премина през голяма скръб и велика борба, но триумфира чрез пълно покорство  на Отца… Това е победата в Гетсимания. Той направи всичко това заради теб и мен. Какъв трябва да е нашият отклик на това?

 Първо, ние трябва да си дадем сметка, че нашият живот е купен с много висока цена, затова трябва да го ценим. Да го предадем на Бога и да Му служим с всичко, което имаме. Помисли какво можеш да направиш за Него днес.

Второ, Исус ни даде много добър пример – да бдим и да се молим. Ако искаш Божието присъствие и сила да са с теб, моли се. Бог ще дойде и ще те укрепи!

Ако все още не си приел Исус за твой Спасител и Господ, направи го днес! Изследвай живота и думите на Исус в евангелията и ще се убедиш, че Той е дошъл с една единствена цел – да потърси и спаси теб.

Как? Като умря вместо нас и плати цената за нашия бунт и грях срещу Бога. Повярвай в Исус и ще се примириш с Бога, и Той ще ти даде нов живот. Амин!

 _______________________

БПЦ "Нов живот" Варна

04.05.2026