Вяра: как да откликваме на Божието слово

/проповед/

Въпрос към тези от вас, които са шофьори: случвало ли ви се е да ви свърши бензина или дизела, докато карате колата? На мен не, но когато виждам стрелката да наближава нулата, си казвам, „Днес да не забравя да налея бензин или дизел съответно.“

Понякога гледаме на взаимоотношенията ни с Бог като на автомобилен резервоар. В известен смисъл аналогията работи, защото всички ние сме имали моменти, когато сме се чувствали духовно празни. И обратно, по време на хваление и поклонение, се чувстваме насърчени, сякаш духовния ни резервоар се е напълнил.

Но тази аналогия може и да е опасна. Вярата не е като автомобилен резервоар, който постоянно трябва да се пълни. Църквата не е бензиностанция, която служи само, за да зарежда твоята вяра.

Първите ученици също имаха това погрешно мислене. Те мислеха, че е възможно, даже необходимо да зареждат своя резервоар с вяра. Днес ще разгледаме Лука 17:1-10, но нека първо прочетем…

 Лука 17:5 „И апостолите казаха на Господа: Прибави ни още вяра.“

Учениците бяха като нас. Те мислеха, че ако могат да имат повече вяра, те ще могат да са по-добри ученици. Ние мислим същото. Често не сме удовлетворени от живота си. Имаме чувството, че можем да се справяме по-добре.

И си казваме, „Само ако имах повече вяра! Щях да съм по-добър ученик.“ И подобно на учениците, казваме същото на Бог – прибави ми още вяра!

 Нека прочетем Лука 17:1-10.

Може би стиховете в този пасаж звучат малко несвързано помежду си. Възможно е Лука да е използвал в него части от различни поучения на Исус. Или Исус наистина е казал това в едно поучение. Няма значение, защото Святият Дух е вдъхновил Лука да ги запише в тази последователност. Така че, това не е случайно.

В този пасаж Исус говори за отговорностите на учениците Си. Нека пак прочетем ст. 1 и 2:

 Лука 17:1-2 „И рече на учениците Си: Не е възможно да не дойдат съблазните; но горко на онзи, чрез когото идват! По-добре би било за него да се окачи един голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето, а не да съблазни един от тия малките.“

Исус тук ни предупреждава колко сериозен е грехът. Ние сме отговорни за нашите думи и постъпки. Трябва да внимаваме да не съблазним някого, това би бил сериозен грях.

Затова Той казва, „Внимавайте за себе си.“ (ст. 3)

Ние често си мислим, „Да, Бог ще отмъсти на тези, които карат другите да се съблазняват.“ Но не мислим, че ние може да сме виновни за това. Четем по-нататък:

 Лука 17:3-4 „Ако прегреши брат ти, смъмри го; и ако се покае, прости му. И седем пъти на ден ако съгреши против тебе, и седем пъти се обърне към тебе и каже: Покайвам се, прощавай му.“

Тук темата е различна. Исус ни напомня две неща:

Първо, ние трябва да отговаряме един пред друг, да казваме истината с любов. И второ, нужно е да прощаваме. Да показваме милост и благодат на другите. Нека припомним какво означават те. Милост е да не дадеш нещо на някого, който го е заслужил. Благодат е да дадеш нещо на някого, което той не е заслужил.

Това поучение е доста тежко за възприемане. Първо, как да внимаваме да не се превърнем в препъни камък за другите. А другото – за това колко важна е прошката. И сякаш понеже учениците са усетили всичко това като огромно бреме, което трябва да носят, в стих 5 те казват:

 Лука 17:5 „Придай (прибави) ни вяра.“

С други думи, сякаш казваха, „Не можем да направим всичко това. Не си ни дал достатъчно вяра. Моля те, Исусе, дай ни още вяра, иначе ще се провалим! Напълни резервоара ни с вяра!“

Лука 17:6 „А Господ рече: Ако имате вяра, колкото синапово зърно, бихте казали на тая черница: изкорени се и насади се в морето, и тя би ви послушала.“

Как мислите, дали този отговор се хареса на учениците? Те очакваха Исус да се помоли за тях Бог да им даде още вяра. Но Исус едва ли не им отговори саркастично.

Според някои богослови, значението на този 6-ти стих на гръцки език е, че учениците наистина са имали малко вяра, поне колкото синапово зърно. Ако е така, тогава този стих може да се перифразира така: „Вие имате вяра. Дори и да е малка, пак можете да вършите велики неща.“

С други думи, вие вече имате вяра, но не я използвате.

Учениците искаха грешното нещо. Те нямаха нужда от повече вяра, а от повече вярност. Между двете има голяма разлика.

„Представете си, че сте в кафене и спешно трябва да изпратите важен имейл или съобщение.  Поглеждате телефона си – Wi-Fi сигналът е само на една чертичка. Какво правите? Дали си казвате: „О, имам само една чертичка, няма смисъл да натискам „Изпрати“, сигналът ми е твърде малък, нищо няма да стане“?

Не, вие натискате бутона! Защо? Защото знаете, че дори една чертичка връзка е напълно достатъчна, за да премине съобщението. Важно е не дали имате пет чертички сигнал, а дали изобщо сте свързани с мрежата.

Учениците казаха на Исус: „Дай ни пет чертички вяра! Увеличи ни сигнала!“. А Исус им отговори: „Трябва ви само една чертичка, колкото синапово зърно. Защото силата не идва от вашия телефон (от вашата вяра), а от Мощния Сървър, към Когото сте свързани“.“

Вярата е дар от Бога. Той ни дава толкова вяра, колкото се нуждаем и тя никога не намалява. Да молим Бог да ни прибави още вяра е обида за Твореца.

От друга страна, вярността е нашият отклик на нашата вяра в Бог и Неговото слово. Вярност е това, което правим с нашата вяра. И това зависи от нас. Вярност е да си лоялен и покорен на този, в когото вярваш. Ние сме повярвали в Исус. Затова трябва да сме верни на Него.

Можем да кажем така: когато приемем Исус за наш Спасител, ние показваме вяра в Него. Когато приемем Исус за наш Господ(ар), ние показваме вярност към Него.

Исус трябва да е и двете – Той е наш Спасител, но и наш Господ. Не е достатъчно да кажем, „Благодаря, Исусе, че умря за мен. Ще се видим по-късно.“ Когато приемем спасението, в същия миг ние умираме. Вече не сме този човек, който сме били. Това символизира и водното кръщение – умиране за егото, за себе си, и възкръсване за нов живот с Исус.

Като вярващи трябва да дадем целия си живот, всяка част от него, на Бога. Трябва да кажем, „Боже, ето ме. Използвай ме според волята Си.“

Когато направим това, трябва да се стремим да сме Му верни. Когато Бог ни каже, че трябва да направим нещо, трябва да сме верни и покорни да го направим. Това не е въпрос на вяра, а на вярност от наша страна.

Като хора ние обичаме да се извиняваме. Казваме, „Още не съм готов. Не съм достатъчно подготвен. Трябва още да уча. Нуждая се Бог да ми даде още вяра.“

Но ако вече си християнин, ти си вече готов да направиш това, което Бог иска от тебе. Той е Бог, Той те познава. Ако не си готов, Той нямаше да те кара да го направиш. Ако си християнин, имаш Святия Дух. Имаш дарбата вяра. Трябва ти само да си верен. Покажи вярата си, като направиш крачка на вяра и се довериш на Неговата сила, не на твоята. Това е вярност.

Когато Лазар вече беше умрял от 4 дни и вече бе погребан, Исус дойде и заповяда на Марта да отвалят камъка. Марта реши да откликне, макар и да нямаше много вяра. Тя откликна на Божието слово, изречено от Исус. Направи тази крачка на вяра.

Когато направиш крачка на вяра, ти откликваш на Божието слово. Следователно, вярата е отклик на Божието слово.

И след време това решение да откликнеш се превръща в отношение - отношението винаги да си готов да откликваш положително на Божието слово.

Така, откликвайки на Неговото слово, ние влизаме във взаимоотношения с Бога. Започваме да Го опознаваме. И колкото повече аз Го познавам, толкова по-лесно става да откликвам в покорство на Него.

Обратно в нашия текст, за да ни даде правилната перспектива, Исус каза кратка притча:

 Лука 17:7-10 „А кой от вас, ако има слуга да му оре или да му пасе, ще му каже веднага, щом си дойде от нива: Ела да ядеш? Напротив, няма ли да му каже: Приготви нещо да вечерям, стегни се и ми прислужвай, докато ям и пия, и след това ти ще ядеш и пиеш?

Нима ще благодари на слугата за това, че е извършил каквото е било заповядано? Не вярвам. Също така и ние, когато извършим всичко, което ни е заповядано, трябва да кажем: Ние сме ненужни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим.

Бог не ни връчва медал за това, че сме били верни в следването ни на Бог. Нашите добри дела за Бога не могат да заплатят за нашето спасение. Защото вярността е просто част от нашата длъжностна характеристика като християни. Тя се подразбира от само себе си.

За един слуга се подразбира, че ще служи. Християнинът е слуга, следователно от него се очаква да служи и да бъде верен.

„Представете си, че започвате нова работа в офис. Проявявате страхотна инициатива: отивате сутринта, пускате компютъра навреме, изпращате три имейла и до обяд дори не сте закъснели.  Към 12:00 часа отивате при шефа си, заставате пред бюрото му, скръствате ръце и започвате да чакате. Той ви поглежда учудено: „Има ли нещо?“. А вие казвате: „Ами... изпратих имейлите. Няма ли да ме похвалите? Няма ли да ми пуснете едно стори в Инстаграм, че съм служител на месеца? Поне едно „Браво“?“. Шефът сигурно ще ви погледне и ще каже: „Чакай малко, приятелю, аз затова ти плащам заплата. Това ти е работата!“.

Често и ние с вас се държим така с Бог. Прочели сме три глави от Библията сутринта, не сме излъгали никого до обяд и вечерта заставаме пред Бог с молитва: „Господи, видя ли какво направих днес? Сега очаквам специално благословение, бонус и поне три чудеса в живота ми!“. Исус използва тази радикална притча за слугата, за да ни припомни: Когато вършим добро и сме верни, ние не правим „услуга“ на Бог. Ние просто живеем така, за както сме създадени.“

Ние сме създадени, за да откликваме на нашата вяра с вярност. Ако ни се струва, че нещо не е както трябва в ходенето ни с Бога, това не е липса на вяра. А е липса на вярност от наша страна.  Ако духовният ни резервоар е на изчерпване, не можем да дойдем в църква и да кажем, „Напълнете ме.“

Не можем да обвиняваме църквата за това. Вината не е на хвалебния тим, нито на пастора. Святият Дух обитава в нас, затова Бог може да работи най-ефективно вътре в нас, в сърцето ни. Стига да Му позволим.

Забелязали ли сте, че духовно най-зрели хора са тези, които са верни на Бога? Те вършат това, което Бог иска от тях. Те живеят за Него, не за себе си. Те не са загрижени за собствения си резервоар. Те знаят, че Бог ще се погрижи за тях.

Това е отношението, което искам да имам аз в моя живот. И това е отношението, което копнея да видя в нашето събрание. Искам нашата църква да е място, в което ние сме толкова заети да сме верни на Бога, че няма изобщо да се съмняваме дали резервоарът ни с вяра е пълен.

Всъщност, ще знаем че той е пълен, защото непрекъснато го използваме! Чак когато започнем да използваме вярата си разбираме, че тя никога няма да свърши. Дотогава само я трупаме за себе си и се тревожим, че ще я загубим.

Исус Христос каза, „Който изгуби живота си за мен, ще го намери.“ Изгубил ли си животът си?

През 1857 г. един млад мисионер, Хъдсън Тейлър, пътувал с кораб към Китай. Корабът попаднал в пълно безветрие край бреговете на Нова Гвинея. Течението бавно го носело към кораловите рифове, населявани от канибалски племена. Капитанът изчислил, че след кратко време корабът ще се разбие.

Той знаел, че Тейлър е човек на молитвата, и го помолил:

„Молете се Бог да изпрати вятър!“ Тейлър отговорил: „Ще се моля, но първо трябва да вдигнете платната.“ Капитанът почти се разгневил: „Да вдигна платната? Няма никакъв вятър! Екипажът ще ми се смее!“ Но накрая се съгласил.

Тейлър се оттеглил в каютата си и започнал да се моли. Не след дълго на вратата се почукало. „Господин Тейлър, стига сте се молили! Вятърът вече е толкова силен, че ако не свалим платната, ще ги скъсаме!“

Историята не е за това колко голяма е била вярата на Хъдсън Тейлър. Тя е за това, че той е отказал да се моли, без първо да направят това, което Бог вече очаква от тях. Да вдигнат платната.

Колко често и ние казваме: „Господи, дай ми повече вяра“, а Бог сякаш отговаря: „Първо вдигни платната. Направи това, което вече знаеш. Покори се на словото, което вече си чул.“

Не ни липсва още вяра. Често ни липсва първата крачка на послушанието. А когато малката вяра се превърне в покорство, Бог изпраща вятъра.

Нека се помолим.

__________________________

19.07.2026 г.

БПЦ "Нов живот" - Варна

 

Християнинът като служител

/проповед/

Днес ще говорим за християнина като служител или с други думи, ще видим за какво сме създадени. Знаеш ли каква е твоята цел? Защо си тук на тази планета?

Като малък не съм се замислял над тези въпроси, разбира се. Но като тийнейджър този въпрос много ме измъчваше и не можеш да намеря отговор. Тогава не знаех, че Бог съществува. В училище ни учеха, че целта на живота ни е да сме верни служители на Партията, но това ни минаваше покрай ушите, защото виждахме цялото лицемерие и пошлост на онзи строй. Затова мислех, че съм се родил, за да живея за мига.

Но когато повярвах, малко по малко започна да ми просветва. Разбрах, че съм създаден, за да служа на Бога. Ти също си създаден, за да служиш на Бога!

 Преди архитектите да проектират нова сграда, питат: „Каква ще бъде нейната цел? За какво ще се използва?“ Преди Бог да те създаде, той е решил каква роля ще изпълняваш на земята. Определил е как иска да Му служиш и те е създал за тези задачи.

Ефесяни 2:10 „Защото сме Негово творение, създадени в Христос Исус за добри дела.“

 Знаеш ли, че от гръцката дума „творение“ (гр. poiema) произлиза думата „поема, стихотворение“? Ти си Божието стихотворение. Създаден си като неповторим шедьовър. Бог внимателно е изградил твоето ДНК, за да съответства на твоята цел.

„Ти си създал чреслата ми, обвил си ме в утробата на майка ми. Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен.“ (Псалм 139:13)

И след като те е създал точно такъв, Бог ти е дал определени дарби и таланти, с които да Му служиш. Но въпросът е, как служим точно на Бога?

 Ние служим на Бога, като служим на околните. В нашата егоцентрична култура думата „слуга“ извиква негативни емоции. Ако някой не иска да свърши нещо, за което е помолен, казва: „Да не съм ти слуга!“ Да си слуга се счита за голямо падение и обида.

Исус обаче мери величието със слугуване, не със статут. Той каза, „Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи“ (Марк 10:45) и в последната вечер преди да бъде предаден демонстрира на учениците си как да служат в смирение, като изми техните крака.

Виждаме, че Бог определя твоето величие по това на колко души служиш, не колко души служат на теб. Още по-малко Бог определя твоето величие по това колко души гласуват за теб на избори.

Както казва Рик Уорън, „Хиляди книги са написани за водачи, но много малко за слуги. Всеки иска да води; никой не иска да бъде слуга. Искаме да бъдем генерали, не редници.“

 За да можеш да служиш, се иска да имаш сърце на слуга. Това означава когато Бог те постави в ситуация, в която да послужиш на някого, да го направиш дори когато знаеш, че не си създаден точно за този вид служение. Това е Божият начин да изпита твоето сърце.

Например, ако видиш някой паднал в канавката, Бог очаква да му помогнеш, не да кажеш, „Съжалявам, аз нямам дарбата изваждане от канавки J. Тоест, нямам дарбата милосърдие.“ Ако наоколо няма човек, който да има нужната дарба за дадено служение, Бог може да те призове ти да послужиш.

 Ако имаш сърце за служение, това показва зрялост на характера. Например, не се изисква специален талант или дарба да прибереш боклука или подредиш столовете след службата. Иска се само да имаш сърце на слуга.

По какво разпознаваме дали един човек има сърце на слуга? Исус каза,

Матей 7:16 „По плодовете им ще ги познаете.“

Днес ще видим, че 1) служителите са на разположение да служат, 2) служителите вършат всяка задача с еднакво посвещение и 3) служителите остават на заден план.

1.      Служителите са на разположение да служат.

Слугите не запълват времето си с други задачи, които биха им попречили да бъдат на разположение. Те са винаги готови да помогнат, ако ги помолиш. Те са като войник, който е винаги готов да изпълни своя дълг.

2 Тимотей 2:4 „Никой, който служи като войник, не се заплита в житейски работи, за да угоди на този, който го е записал за войник.“

Ще кажеш, днес няма такива хора. Но аз ще ти кажа, че има! Когато правихме анкетата кой иска да се включи в различните служения в църква, Снежи каза че иска да помага с прочита на пасаж от Словото в началото на всяко богослужение. Днес тя се грижи за останалите, които четат, избира пасаж, комуникира с тях, а ако някой в последния момент не дойде, знам че винаги тя е на линия и на нея може да се разчита.

Ще кажеш, да, и аз мога да помагам, но не винаги ми е удобно да служа.

Aз също понякога се провалям в това. Преди няколко дни Ваня ме помоли да измия прозорците. Беше точно докато писах тази проповед. Казах ѝ, няма как, след малко ще излизам за среща и нямам време. Но после си казах, „Какъв лицемер си! Пишеш проповед за слуги, а правиш точно обратното, бягаш от възможност да послужиш на жена си! Погледнах часовника, видях че все пак имам 30 мин. и започнах прозорците. Като се върнах довърших работата си.

Ако служиш единствено когато ти е удобно, ти не си истински слуга. Истинските слуги правят нужното дори когато е неудобно за тях.

С други думи, да си слуга означава да се откажеш от правото си да определяш дневния си ред и да оставиш Бог да променя програмата ти и да те прекъсва, когато пожелае. (бебетата в семейството са добър тренинг за това)

Ако в началото на всеки ден си напомняш, че си слуга на Бога, тогава прекъсванията няма да ти пречат, защото ще гледаш на тях като на възможности за служение. Затова с радост ще ги приемаш.

 Да си слуга означава също да мислиш повече за другите, отколкото за себе си и да търсиш начини да помагаш на другите. Когато видиш нужда, ще правиш всичко възможно, за да помогнеш.

Галатяни 6:10 „И така, доколкото имаме случай, нека да правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра.“

Тук Бог казва, че не само трябва да служим на другите, но и да направим свой приоритет да се грижим най-вече за нашето духовно семейство, за нашите братя и сестри.

Понякога пропускаме възможности да послужим на някого, защото ни липсва чувствителност. И ако не реагираме навреме, даже да се сетиш и да се обадиш по-късно с желание да помогнеш, тогава вече е късно. Както казва Соломон,

 Притчи 3:28 „Не казвaй на ближния си: иди си, върни се пак утре и ще ти дам, когато имаш у себе си това, от което се нуждае.“

На разположение ли си да служиш на другите?

Вижте какво казва основателя на Методистката църква Джон Уесли: „Направи цялото добро, което можеш, като използваш всички средства, с които разполагаш, по всички възможни начини, на всички възможни места, по всяко възможно за теб време, докато можеш“.

Такива са истинските слуги. За хората това може да е най-глупавото нещо, но за Бог това е истинско величие.

 Един пастор казва, „Започни да служиш, като търсиш малки задачи, които никой друг не иска да върши. И след това ги върши така, сякаш са велики неща, защото Бог наблюдава.“

Ако виждаш, че има някаква нужда, или някой те моли да направиш нещо, не казвай „В момента не мога. Но някой ден ще го свърша.“ Когато има нужда да се направи нещо по ел. инсталацията в църква, се обаждаме на Ваньо Атанасов. И колкото и да е уморен след работа, той идва и свършва задачата.

Бог очаква да направим това, което можем. По-добре да помогнем несъвършено, отколкото да си останем с най-доброто намерение, но да не направим нищо.

Някои християни се притесняват, че служенето е само за най-способните и най-надарените. Но Исус никога не е казвал, „Който не може да направи нещо, по-добре да не се захваща с него.“ Но в началото всички се учим как да правим нещата.

В нашата църква се придържаме към принципа, че по-добре да насърчим повече хора да се включат в служение, отколкото да запазим служенията само за няколко служители.

2.      Служителите вършат всичко с посвещение.

1 Коринтяни 10:31 „И така, ядете ли, пиете ли, вършите ли нещо, всичко вършете за Божията слава.“

Няма значение какво правиш и в коя област служиш. Без значение дали проповядваш, водиш библейско изучаване, организираш парти или чистиш църквата, всичко трябва да вършиш възможно най-добре, за Божия слава. В Божието царство няма недостойна работа или служение, всяко служение е важно. Знаеш ли защо?

Защото служението е важна част от изграждане на христоподобен характер.

Нашият Господ ни показа как да служим с посвещение. Той специализира във вършенето на черната работа, от която другите се пазеха: миене на крака, помагане на деца, грижа за прокажените, слепите, бедните и отхвърлените. Никоя работа не беше под Неговото достойнство, защото Той дойде да служи.

 Обръщам се специално към мъжете и искам да ги попитам: мъже, има ли някоя работа, за която казвате на вашата съпруга, „Това е женска работа“? Искам да се обърна и към тийнейджърите и младите хора и да ги попитам: има ли нещо, което вашите ви карат да свършите, и вие отказвате или отлагате, докато някой друг го свърши?

Макар и да не им харесваше, нашите деца миеха чинии (някои още го правят), бършеха праха, изхвърляха буклука, пускаха прахосмукачка и миеха пода. Когато не са на училище, повечето деца и тийнейджъри днес играят онлайн игри или гледат видеа в тик-ток. Когато родителите ги помолят да свършат нещо, те се скатават (крият) като Йона, когато Бог му възложи задача.

Едно дете казало на баща си, „Тате, защо другите деца не правят нищо вкъщи, а аз трябва да чистя?“ Бащата казал, „Защото те не живеят тук.“ Ако не приучавате децата си на труд, те ще израстнат мързеливи.

Исус служеше в ролята на най-ниско поставен слуга и очаква и от нас да вършим същото. Както казва отново Рик Уорън, „малките задачи често разкриват голямо сърце и зад всяка малка задача се открива голяма възможност.“

Защо не поискаш от Бог да ти покаже кое е онова нещо, което никой не иска да свърши и да го свършиш с радост? Може би това ти отношение ще доведе до верижна реакция у останалите?

В притчата за талантите господарят похвали своите верни слуги с думите:

 Матей 25:21 „Хубаво, добри и верни слуго! В малкото си бил верен, над много ще те поставя.“

В Божието царство е точно обратното на комунизма. При комунизма се взема от тези, които имат и се дава на тези, които нямат. В Божието царство „на всеки, който има, ще се даде, и той ще има в изобилие; а от този, който няма, от него ще се отнеме и това, което има.“ (Матей 25:29). Това показва колко несъвместими са двата светогледа. Единият краде от посветените, другият възнаграждава посветените!

В тези стихове виждаме, че Бог се радва и възнаграждава верните и посветените служители. Той се радва да вижда слуги, които изпълняват отговорностите си и спазват обещанията си. Които не оставят днешната работа за утре.

Верността и посвещението са много редки качества днес, във времето на бързия интернет, на краткотрайните увлечения и на неотложните ангажименти. Повечето хора лесно се посвещават, но нарушават своите обещания без никакво чувство за угризение.

Дори в църквите често се случва в последния момент да се налага да се импровизира, защото някой не се е подготвил, не се е явил и дори не се е обадил да предупреди, че няма да дойде.

Могат ли другите да разчитат на теб? Поел ли си обещания, които не си изпълнил? Ако да, имай предвид че така Бог изпитва твоята вярност и посвещение.

 Ако минеш успешно този изпит, попаднал си в добра компания. Авраам, Мойсей, Самуил, Давид, Даниил, Павел и други – всички те бяха верни и посветени слуги на Бога. Тогава Бог обещава да възнагради твоето посвещение не само тук, но и във вечността. Думите „Хубаво, добри и верни слуго!” се отнасят и за теб!

И на последно място,

3.      Служителите остават на заден план.

Те не привличат внимание върху себе си. Вместо да обличат безупречния костюм на лидер, те препасват оцапаната престилка на слуга. Дори да получат признание за служението си, те смирено благодарят, но не се главозамайват и продължават да вършат работата си.

Павел разобличи служенето с цел привличане на внимание.

Ефесяни 6:6 „Не работете само за очи, като човекоугодници, а като Христови слуги изпълнявайте от душа Божията воля; и слугувайте с добра воля, като на Господа, а не на човеци.“

Този, а и други подобни стихове съдържат в себе си сърцевината на т.н. „протестантска трудова етика“, която е революционизирала мисленето и променила икономически цяла западна Европа и Америка. Когато работиш смирено така, както на Господа, твоят труд дава плодове.

Обратно, когато всичко е само представление, „само за очи“, ние вече сме получили наградата си тук и се лишаваме от наградата от нашия Отец, който е на небесата (Матей 6:1).

Понякога съм чувал християни да казват, „Толкова много се старая, а една добра дума не съм чул.“ Ние трябва да насърчаваме усилията на всеки служител, насърчението е важно. Но дори да липсва признание за труда ни, нашето служение не трябва да зависи от това. Истинските слуги не служат за чуждото одобрение. Те живеят за аудитория от една Личност, Христос.

Истинските слуги не се блазнят от светлината на прожектора. Те са благодарни да останат в сянка. 

 Пример за това е Йосиф. Той не привлича внимание върху себе си, а тихо служи в дома на Петефрий. След фалшивото обвинение и хвърлянето му в затвора, той служи на началника на затвора, след това на фараоновия хлебар и виночерпец. И Бог благослови служението му. Когато фараонът го издигна, Йосиф запази сърцето си на слуга, дори по отношение на братята си, които го бяха предали. Не се главозамая.

Виждаме обаче как много съвременни лидери започват като слуги, но завършват като звезди. Заслепяват се от светлината на прожекторите и се пристрастяват към славата. Но слава и значимост са две различни неща.

Може би ти служиш вече с години в някакво служение и почти никой не забелязва труда ти. Може би се чувстваш неоценен, но знай: Бог вижда всичко. Той те е поставил там с цел. Твоето служение е важно за Него и за Царството. Затова, не се отказвай. Стой в служението си, докато Бог не реши да те премести. Той ще те уведоми, ако иска да бъдеш някъде другаде.

 Хората искат да бъдат известни, но Бог иска да бъдем значими. Можем да направим аналогия с частите на тялото. Има няколко видими части на тялото, без които можеш да живееш. Скритите части от тялото ти обаче са незаменими. Същото важи и за Христовото тяло. Най-значимото служение често не се вижда. Павел казва,

1 Коринтяни 12:22 „тези части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими“.

Хората обичат да поставят в своята „Зала на славата“ най-известните спортисти, музиканти, художници, дейци в различни сфери на обществения живот. Но на небето Бог ще постави в Своята „Зала на славата“ някои от най-неизвестните и непознати служители.

Това ще са без съмнение хора, за които не сме чували на земята – такива, които са работили с деца със затруднено развитие и с инвалиди, които са почиствали възрастни хора, които са се грижили за болните и са служили по други незабележими начини.

Затова, не се обезсърчавай, ако служението ти остане незабелязано или се приема за даденост. Продължавай да служиш на Бога!

 1 Коринтяни 15:58 „Затова, възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими и преизобилвайте винаги в Господнето дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е напразен.“

Бог забелязва дори най-малкото служение и ще го възнагради!

Заключение

И така, в заключение, нека обобщим какви служители Бог очаква от нас да бъдем. Той иска да сме служители, които са на разположение да служат. Които гледат на Божиите прекъсвания като на възможности за служение, мислят повече за другите, отколкото за себе си и като видят нужда, правят всичко възможно, за да помогнат.

Второ, служителите вършат всичко с посвещение. На тях може да се разчита. Те разбират, че служението е важна част от изграждане на христоподобен характер.

И последно, служителите не привличат внимание върху себе си. Не се главозамайват от успеха. Те разбират, че дори и да не получават одобрение и насърчение, Бог ги е поставил там с цел и тяхното служение е важно за Него.

Някой може да каже, това е невъзможно! Такива хора има само във филмите и в научната фантастика! Как мога винаги да съм на разположение, да върша всичко с посвещение и да съм насърчен въпреки липсата на насърчение?

 Мисля си, че всичко това е възможно, ако ти за теб е вярно едно простичко нещо: ако определяш идентичността си в Христос. Ако можеш с Павел да кажеш,

Галатяни 2:20 „Съразпнах се с Христос и сега не аз живея, а Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.“

Ако знаеш кой си в Него, тогава ти знаеш, че си обичан и приет по благодат. Това ти помага да приемаш задачи, които несигурните хора биха отказали.

Исус е нашият най-върховен пример за слуга. Той изми нозете на Своите ученици въпреки това, че тази задача бе лишена от какъвто и да било престиж. Исус знаеше кой е и тази задача не застраши Неговия имидж.

Знаеш ли кой си и на кого служиш?

Американският дипломат Джон Гълбрайт разказва за посвещението на неговата икономка Емили Уилсън. След един изнурителен ден той помолил Емили да приема всички обаждания, докато взема дрямка. Малко след това телефонът иззвънял – бил президентът Линдън Джонсън. Джонсън казал, ‚Дай ми Кен Гълбрайт, тук е Линдън Джонсън.“ Икономката казала, „Той спи, г-н президент“. Каза да не го безпокоя.“ „Събудете го, искам да говоря с него.“ Емили отговорила, „Не, г-н президент. Аз работя за него, не за вас.“ Когато Джон Гълбрайт след това върнал обаждането, президентът едва успявал да скрие своето възхищение. Казал, „Кажи на тази жена, че я искам тук в Белия дом.“

За кого работиш ти? Кой ти дава твоята идентичност?

Когато основеш своята ценност и идентичност на взаимоотношението си с Христос, ставаш свободен от очакванията на околните и това ти позволява действително да им служиш най-добре. Амин!

______________________

БПЦ "Нов живот" - Варна

30.06.2024 г. 

Силата на Словото на Исус (Лука 7:1-10)

/проповед/

Какво стана дотук в нашата поредица „От яслата до празния гроб“? Говорихме за раждането и представянето на Исус в храма. После разгледахме един епизод от детството на Исус, който ни напомни, че ние сме повярвали в един велик Бог, който не можем да вкарваме в калъпа на нашите очаквания, но трябва да бъдем винаги готови Той да ни изненадва и предизвиква в християнския ни живот. Миналият път Ваньо Атанасов говори върху притчата за блудния син и си припомнихме колко голяма и безусловна е Божията любов към нас.

Днес ще изследваме чудесата на Исус и ще се спрем на образа на един човек, който беше пример за смирение. Важно е да се учим от такива хора, защото днес те се срещат много рядко. За което говори и следния виц:

Двама монаси говорили за смирението. Първият казал, „Моля се, постя, размишлявам и изучавам религията от 20 години. Накрая достигнах нивото на смирение. Аз наистина съм едно нищо.“ Вторият кимнал и казал, „Аз също посветих живота си в служение на Бога. Аз също съм едно нищо.“ В този момент покрай тях преминал чистача с един моп. Дочувайки разговора им и чувствайки се доста духовен, той казал, „Знаете ли, и аз съм едно нищо.“ Двамата монаси погледнали настрани с отвращение и казали, „Тоя пък за какво се мисли, че и той да е нищо?“

За разлика от тези хора, човекът в евангелския разказ, който ще разгледаме днес, е пример за смирение. Освен, че беше много смирен, това беше и човек с голяма вяра.

Това не беше Илия, който извика огън от небето. Не беше Даниил, който влезе в рова с лъвовете, не беше Мойсей, който раздели Червеното море. Това беше един друг човек, който имаше непоклатима вяра. Имаше вяра колкото синапово зърно, която преместваше планини. И Исус видя в него удивителна вяра. И ако нещо удивява Исус, то си струва да го изследваме.

Ще разгледаме Лука 7:1-10.

Това е един забележителен момент от земното служение на Исус. И този разказ на Лука за него е белязан от Божието вдъхновение, власт и истина. Затова ви призовавам да го приемете като такъв. Нека се молим.

Исус отиде в Капернаум. Това беше малък град на Галилейското езеро, където беше „щаб квартирата“ на служението на Исус. Много от учениците, които Исус призова бяха от Капернаум. Toва беше родното място на бирника Матей. Вероятно и Петър живееше там. Исус често проповядваше в Капернаум и направи много чудеса там.

Освен търговско средище, тук бе разквартирувана и римска военна част, начело на която стоеше стотник. Четен в...

Лука 7:2 „А на някой си стотник слугата, който му беше мил, боледуваше на умиране.“

Стотниците са били римски капитани в армията, които са отговаряли за 100 (но много често за 60-80) войници. Те са били езичници, тяхната задача е била да съблюдават за реда и да потушават евентуални бунтове. Повечето стотници са били доста състоятелни, защото са получавали около 5 пъти по-голяма заплата от войниците.

Стотниците е трябвало да владеят изкуството на военното дело, за да могат да обучават войниците. Трябвало да е могат да вдъхновяват своите мъже, да са поне на 30 години и да са служели като войници, за да бъдат повишени в стотник. И най-вече те е трябвало да са грамотни, да могат да пишат и четат, за да могат да четат заповедите, които куриери са им носели. Имали са висок социален статут в обществото.

Удивителната вяра е подкрепена от дела

И тук виждаме един стотник, който има слуга, който може би е бил младо момче, което е било болно. Първото нещо, което виждаме в текста за него е впечатляваща любов и загриженост, която този влиятелен и богат човек показа към един слуга, който нямаше никакви права в тогавашния свят.

Според римските закони, господарят имаше право да убие слугата си и това често е ставало, ако слугата се разболее или нарани толкова, че повече не може да работи.

Но този стотник беше толкова загрижен за благосъстоянието на своя слуга, че изпрати послание до Исус, молейки Го да дойде и да изцели слугата му.

Когато говоря с много хора днес, почти всеки човек се оплаква от недобро отношение на работодателя към работниците му. Понякога поради независещи причини работодателят трябва да уволни работници, дори и да не иска. Много често обаче шефът на работното място се отнася некоректно към подчинените си. Сигурно и някои от вас са изпитвали подобно отношение.

Ако една фирма уважава себе си, подобни началници трябва да бъдат отстранявани. Когато вълкът влезе в кошарата, дълг на овчарят е да защити овцете.

Но този „работодател“ беше много различен. Той беше дълбоко загрижен за подчинените си, дори за слугата който работеше в къщата му. Затова се помоли на Исус да му помогне.

По-нататък, четем в

Лука 7:3-4 „И като чу за Исус, изпрати до Него някои юдейски старейшини да Го помолят да дойде и да изцели слугата Му. И те дойдоха при Исус, та Му се молеха усърдно, като казваха: Той заслужава да му сториш това.“

Защо казаха това? Евреите не общуваха с езичниците. Не общуваха и със своите окупатори. И въпреки това, тези юдейски старейшини идват при Исус от името на стотника и казват, Искаме да отидеш да го видиш, защото се казва в ст. 5, че „той обича нашия народ, и той ни е построил синагогата.“

По онова време езичниците не можеха да влизат в храма, но можеха да влязат в синагогата да слушат Божието слово. Основният начин, който Бог използваше тогава, за да пръска Своята светлина, беше чрез системата от синагоги.

И стотникът реши да съдейства на Божието дело, като построи синагога! Стотникът даде своя дан, за да се построи център, от който да се проповядва Божието слово. Той имаше невероятна вяра, която бе подкрепена от дела.

Можем да се поучим от щедростта на този езичник. В ярък контраст с нея, днес една малка част от хората, които посещават църква, дават своя десятък.

Един ден телефонът на един пастор звъннал и отсреща казали, „Обаждаме се от НАП. Искаме да попитаме, има ли във вашата църква човек на име Георги Гочев?“ Пасторът казал, „Да, има такъв човек. Как мога да ви помогна?“

Ами през последната година той е декларирал, че е направил голямо дарение за вашата църква. Вярно ли е?“ Пасторът отговорил, „Ами, ще трябва да проверя с нашата счетоводителка. Колко е декларирал, че е дарил?“ „Десет хиляди лева. Вярно ли е това?“

Последвала дълга пауза. След това пасторът отговорил, „Вижте, обадете се утре и съм сигурен, че ще е вярно.“

Стотникът бе заинтригуван от юдейската вяра и реши да направи щедър жест - дари синагога на своите съграждани. И сега бе изпратил пратеници до Исус да го помолят да дойде в къщата му.

Когато Матей разказва същата история, той казва, че самият стотник е отишъл при Исус. Според повечето коментатори Матей има предвид, че стотникът е комуникирал с Исус чрез пратеници, макар и да не го споменава изрично. Това е било ясно за еврейската публика, за която той пише евангелието си.

По същия начин Матей казва, че Пилат е бичувал Исус, макар и самото бичуване да не е извършено лично от Пилат, а от римските войници (Матей 27:26).

Първо, стотникът имаше удивителна вяра, която бе подкрепена от дела на любов и загриженост за другите.

Второ, стотникът демонстрира невероятно смирение.

Той изпраща юдейските водачи при Исус – вероятно не защото е бил зает, а защото не се счита достоен да срещне Исус. Освен това, възможно е да е мислил, че Исус няма да иска да се срещне с езичник като него.

И тези еврейски водачи идват, за да се опитат да убедят Исус да отиде да изцели слугата на този стотник. И Исус тръгва към къщата на стотника.

Лука 7:6 „А когато Исус вървеше с тях и не беше вече далеч от къщата, стотникът изпрати до Него приятели да Му кажат: Господи, не си прави труд, защото не съм достоен да влезеш под стряхата ми.“

Стотникът първо изпраща юдейските старейшини да поканят Исус в къщата му, а после изпраща и своите приятели, да кажат на Исус да не си прави труда да идва, защото той не заслужава Исус да влезе в къщата му.

Стотниците са били горди и арогантни хора, но този стотник беше много различен. Казва, че не заслужава да приеме Исус.

Лука 7:7 „затова и не счетох себе си достоен да дойда при Тебе, но кажи само дума и слугата ми ще оздравее. Защото и аз съм човек, поставен под власт, и имам подчинени на мене войници; и казвам на един: Иди, и той отива; и на друг: Ела, и идва; и на слугата си: Направи това, и го прави.“

Стотникът е свикнал да казва на другите хора какво да правят. Какво ще кажеш да имаше такава власт? Да можеш да казваш на хората какво да правят?

Стотникът беше свикнал да издава заповеди и те да се изпълняват. По същия начин той самият е изпълнявал заповедите на тези над него. Получавал е заповедта, прочитал я е и я е предавал на своите подчинени, които от своя страна също са се подчинявали.

Много хора, когато са болни от нелечима болест, пътуват на големи разстояния, понякога на стотици километри, за да отидат на място, където мислят, че ще бъдат изцелени. Когато преди няколко седмици бях на лекар се заговорих с един друг пациент, който чакаше пред кабинета на доктора и се оказа, че той е от друго населено място, мисля че беше от Провадия.

Други отиват на поклоннически места, за които считат, че имат сила да изцеляват, като Кръстова гора например. Всяка година в навечерието на Кръстовден на 14 септември, хиляди вярващи се стичат там, за да се помолят за здраве, благополучие и изцеление на близките си. Счита се, че там е заровена частица от Христовия кръст и че това чудодейно място изцерява с Божия помощ.

Някои пътуват, за да се срещнат с някой изцелител. Но вярата на този стотник превъзхожда вярата на всички тези хора, защото той казва: аз няма нужда да ходя при Исус, нито е нужно Той да идва в дома ми. Тези думи издават голямо смирение.

Той би могъл да има много високо мнение за себе си. В края на краищата, служеше като стотник в най-голямата сила в света, Римската империя. Можеше да е горд със себе си и да се счита за достоен да приеме Исус в дома си. Но той не се смяташе за достоен дори да го приеме.

Всъщност, юдеите го смятаха за достоен, а той смяташе себе си за недостоен. Какво невероятно смирение е демонстрирал този човек!

Един известен проповедник казал на един приятел, че чувства че има проблем с гордостта и го попитал какво да направи. Той му казал, напиши на един плакат няколко стиха от Библията, окачи го на шията си и върви по улиците и високо рецитирай стиховете така, че всички да чуват. Той го направил и привлякъл доста презрителни усмивки. Накрая се върнал вкъщи и си казал, „Сигурен съм, че в града няма нито един друг човек, който би направил това.“

Павел каза, „Аз съм най-нищожният от апостолите“ (1 Коринтяни 15:9), „най-нищожния от всички светии“ (Ефесяни 3:8), „аз съм главният грешник“ (1 Тимотей 1:15)

И така, дотук казахме, че стотникът имаше удивителна вяра, подкрепена от дела и демонстрира невероятно смирение.

Трето, стотникът позна истинския Исус

Стотникът виждаше в Исус нещо, което имаше и той – той имаше власт и разбираше, че Исус също разполага като него с власт. Исус има власт над всичко – над физическите закони, над природните сили, над болестите и над Сатана и демоните. 

Стотникът разбираше също каква сила има в думите. И сега той срещаше този, който има сила да вдъхва живот в нежива природа и да съживява мъртъвци. Стотникът също бе поставен под власт и той разбираше какво е власт. Той разбираше, че в заповедта има сила, в думите има сила.

И той си казваше, както казвам на някого да отиде и да направи нещо и той го прави, Исусе, ти не трябва да си там, за да стане нещо.

Колко различно е това отношение от отношението на Мария и Марта, когато брат им Лазар умря. Исус дойде след 4 дни, в скръбта си те казаха, „Господи, ако беше тука брат ни нямаше да умре.“

Те не разбираха! Не беше нужно Исус да е там, за да спаси Лазар. Той можеше да го спаси от разстояние. Когато дойде, как възкреси Лазар? Той застана пред гроба, отвори устата си и заповяда: „Лазаре, излез!“

И този, който беше мъртъв от 4 дни, започна да диша, сърцето му заби, мозъкът му заработи и той излезе от гроба жив и здрав – чрез силата на словото на Исус Христос.

Разбираме ли ние силата на словото на Исус? Разбираме ли, че Той е Творецът на вселената?

Стотникът беше повярвал в Исус и осъзнаваше, че това е самият Син Божи! Този, който е създал вселената със слово, можеше да изцели и неговия слуга от разстояние. Само трябваше да изрече слово и чрез това слово човекът бе изцелен.

До този момент Исус беше присъствал физически във всяко чудо, което е извършвал. Той е бил там, докосвайки хората, полагайки ръце, дори плювайки на очите на слепеца. Всеки е знаел, че ако иска да му се случи чудо, той е трябвало да отиде и да се срещне с Исус.

Дори жената с кръвотечението си каза, само ако мога да докосна дрехата Му, ще мога да съм изцелена. Никой не е знаел, че може да бъде изцелен от разстояние. Това никога не беше ставало.

И този аутсайдер, този езичник имаше смелостта, имаше наивността да излезе с тази шокираща идея, с това революционно за времето си откритие, че Исус няма нужда да присъства физически на едно място, за да изцели човек.

Заключение

Един ден бих искал да се запозная с този стотник на небето. Защото това беше човек с удивителната вяра, която беше подкрепена от дела. Той изпитваше любов и загриженост към своя слуга в култура, в която слугите нямаха никакви права. Щедро съдейства на Божието дело, като построи синагога на своите съграждани.

Второ, стотникът демонстрира невероятно смирение. Въпреки материалното си благополучие и високото си социално положение, той не счете че е достоен да се срещне с Исус лично или да Го покани у дома си.

И накрая, стотникът осъзна, че Исус не е просто обикновен човек, а Автор на цялата вселена и пръв прозря, че не е нужно физически да присъства, за да извърши изцеление. Достатъчно беше само Неговото слово.

Известният проповедник и богослов Робърт Спроул разказва как в университета следвал богословие. Но тъй като трябвало да вземе още един предмет, избрал философия. Скоро съжалил за този си избор.

Професорът бил много скучен. Първият ден говорил за Дейвид Хюм, след това за Емануел Кант. И Спроул бил толкова отегчен, че седял най-отзад и вместо да слуша тези скучни лекции, четял проповеди на Били Греъм.

Но скоро след това професорът изнесъл лекция върху Св. Августин и неговата концепция за сътворението на вселената. Това грабнало вниманието на Спроул и той се заслушал. Професорът говорил, че според Августин Всесилният Бог е сътворил вселената ex nihilo, от нищото. Той не просто оформил предварително съществуваща материя, но от нищото създал цялата вселена.

Той го направил чрез „божественият фиат“. Спроул помислил, че професорът говори за италианската кола, но се оказало, че fiat на латински означава „нека да бъде“. Лекторът казал, че Бог е извикал в съществуване вселената чрез силата на Своя глас, казвайки „Нека бъде светлина“.

Спроул не вярвал на ушите си. За него това било като повторно обръщение, като откровение за трансцедентното величие и сила на Бог. И той излязал от залата, слязал долу при администрацията на колежа и се записал да следва философия. Защото очите му се отворили за Божията сила, който може да сътвори целия свят чрез своето слово.

Тази сила отговори на молитвата на стотника. Същата тази сила подейства на кръста, победи смъртта и възкреси Исус Христос. Днес Той е жив отдясно на Отца и ходатайства за нас пред Отца. Затова Неговата сила е и на наше разположение така, както беше на разположението на стотника.

Познаваш ли силата на словото на Исус?

Молитва.

 ______________________

БПЦ "Нов живот" - Варна

21.04.2024 г.

Приятелите на Павел (Филипяни 2:19-30)

 /проповед/

Църквата във Филипи беше основана от трима отхвърлени от обществото човека, на които свидетелства Павел. По-късно, от затвора в Рим Павел пише писмо до църквата във Филипи, което днес е част от Новия завет – посланието към филипяните. В него той насърчи вярващите да устояват във вярата и ги призова да имат показват любов, проницателност и праведност в живота си. С Джош бяхме насърчени да имаме радост във всички обстоятелства.

А миналият път говорихме за радостта от единството. Видяхме, че целта на единството в тялото Христово е да сочим към Исус и да Го прославяме в живота си. Пътят за постигане на единство е като се откажем от егото и гордостта и следваме най-висшия израз на смирение и модел за единство - примера на Исус.

На Олимпиадата в Рио през 2016 г. на втория полуфинал на 5000 м бягане за жени, притисната между няколко бегачки, новозенладката Хамблин се спъва и пада. Плътно зад нея бяга американката Аби Д‘Агостино. Тя не може да избегне удара и пада до нея. Д‘Агостино бързо се изправя, но вместо да продължи да бяга, се връща и издърпва новозенладката да се изправи.

Групата вече се е отдалечила доста. Двете лекоатлетки тръгват да догонват групата, но секунди след това Д‘Агостино започва да куца и пада отново. Нараняването на десния ѝ глезен ѝ причинява ужасна болка.

Този път Хамблин ѝ се притичва на помощ и я пита дали може да продължи. Д‘Агостино отказва да се предаде. Изправя се на крака и завършва състезанието 2 минути след победителката.

Еклисиаст 4:9-10 „По-добре са двама, отколкото един... защото ако паднат, единият ще вдигне другаря си; но горко на онзи, който е сам, когато падне, и няма друг да го вдигне.“

Не мога да си представя какво е да нямаш нито един приятел. Приятелите правят живота много по-радостен и стойностен!

Днес думата „приятел“ е станала доста разтегливо понятие. Обикновено под „приятел“ имаме предвид познат. Във фейсбук имаме стотици и хиляди „приятели“. Но Библията се отнася сериозно към приятелството и има по-високи стандарти за него от света.

Живеем във време на изолация, самота и липса на приятелства. Преди по-малко от година проповядвах на тема приятелство във века на самотата върху Притчи 17 гл. Миналият път споменахме нещо за приятелството в контекста на темата за единството. Но бих искал и днес да видим по-подробно какво ап. Павел има да ни каже за приятелството. Повод за това ни дава нашият пасаж във Филипяни 2 глава от поредицата „Исус – наша радост“.

Както знаем вече, Павел пише това послание от домашния арест в Рим. И докато размишлява върху своето положение, той си спомня за двама приятели, които са му помогнали извънредно много.

Първо, Павел ни казва за своя духовен син, Тимотей.

Филипяни 2:19: „А се надявам на Господ Исус да ви изпратя скоро Тимотей, за да се утеша и аз, като узная вашето състояние.“

Павел иска Тимотей да пътува до Филипи, да се запознае със ситуацията в църквата и или да се върне обратно в Рим, или да изпрати писмо на Павел. В 1 век пътуването е отнемало много повече време. Тимотей е трябвало да измине 650 км. по суша и да пътува поне веднъж по море. Днес това разстояние може да се пропътува за един ден, но тогава на Тимотей са били нужни седмици.

Това не е първият път, когато Павел изпраща Тимотей като свой пратеник. Преди това той е ходил до Солун (1 Солунци 3:6) и до Коринт (1 Коринтяни 16:10-11).

В следващите стихове от Павел научаваме кои са някои от качествата, които Тимотей е имал.

Филипяни 2:20-23 „Защото нямам никой друг на еднакъв дух с мене, който да се погрижи искрено за вас. Понеже всички търсят своето си, а не онова, което е Исус Христово. А вие знаете неговата изпитана вярност, че той е служител с мене в делото на благовестието, както дете слугува на баща си. Затова и се надявам да го изпратя при вас, щом разбера какво ще стане с мен.“

Първо, тук виждаме, че Тимотей е имал „еднакъв дух“ с Павел. А Съвременният превод на Новия завет предава това така: „няма друг, който да споделя чувствата ми.“ Интересно е да отбележим, че гръцката дума, използвана за „еднакъв дух“ е исопсихос и означава „една и съща душа“. Думата не се употребява никъде другаде в НЗ.

Сякаш Павел казва, „С Тимотей имаме една душа. На един дух сме, мислим сходно.“ Това разбира се, не означава, че двамата са имали един и същ темперамент и са се съгласявали за всичко.

До написването на това писмо от затвора в Рим, Павел и Тимотей вече са служили заедно повече от 10 години, от второто мисионерско пътуване на Павел. Пътували са заедно и са проповядвали заедно. Павел знаеше, че може да разчита на Тимотей и че той никога няма да го предаде.

Тимотей е бил на не повече от 30 години. От приятелството на Павел и Тимотей разбираме, че Павел е насърчавал по-младите християни да наблюдават, да се учат, да помагат в служението. И когато са готови, да започнат да водят.

Също, виждаме че Павел е очаквал по-възрастните християни да поучават, да показват, да дават пример и след това да предават щафетата на лидерството.

Но тук виждаме още нещо. Вярността на Тимотей е пример за нас, християните от 21 век да сме верни в служението, което сме поели в църквата. Той е пример за смирен и верен служител, който работи като за Господа.

Един известен икономист през 60-те години на 20 в., Кен Галбрeйт, бил търсен от много правителства, за да ги консултира за състоянието на пазарите. Един ден той бил уморен и решил да дремне малко. Затова помолил икономката си да казва на тези, които го търсят по телефона, да се обадят по-късно.

Малко след като си легнал, телефонът иззвънял. Обаждал се президентът на САЩ Линдън Джонсън. Казал, „Дайте ми Кен Галбрeйт. Тук е Линдън Джонсън.“ Икономката отговорила, „Той спи, г-н Президент. Каза да не го безпокоя.“ „Събудете го, искам да говоря с него.“ „Не, г-н Президент. Аз работя за него, не за вас.“

Когато после Галбрeйт се обадил на президента, последният не можел да скрие възхищението си и казал, „Кажете на тази жена, че я искам тук, в Белия дом.“

Освен, че беше верен, Тимотей беше и искрено загрижен за другите (ст. 20). Павел казва във

Филипяни 2:21 „Понеже всички търсят своето си, а не онова, което е Исус Христово.“

С други думи, Павел показва, че Тимотей е различен от повечето хора. Те се грижат за собствените си интереси, а той е искрено загрижен за другите.

За кого си Тимотей? Загрижен ли си за другите? За твоето семейство, за твоята църква, за твоите приятели? Кое е ръководното в твоето поведение – интересите на другите или твоя интерес?

Тимотей се вълнуваше от другите. Трогваше се от техните нужди. (Напомня ми на Митко Русев, който също има голямо сърце за нуждаещите се.) Когато ние сме искрено загрижени за интересите на другите, тогава църквата ни се превръща в опитна площадка – място, където се учим как да си помагаме.

Така че, когато дойдеш на църква, си отваряй очите. Може да видиш майка, която носи много багаж и едновременно се опитва да държи двете си деца, докато влизат през вратата.

Или може да си седнал до някой, който е в църква за първи път. Запознай се с него и му кажи, „Радвам се, че сте дошъл/а.“ Кажи му, че ако има някакви въпроси или нужда от помощ, може да се обърне към тебе.

Или, след като чуеш молитвените нужди, обади се или пиши съобщение на някого, за когото сме се молили и му кажи, че ще се молиш за него.

Тимотей беше верен и загрижен. Третото качество на Тимотей, което виждаме в тези стихове е, че той имаше сърце на слуга.

Филипяни 2:22-24 „А вие знаете неговата изпитана вярност, че той е служител с мене в делото на благовестието, както дете слугува на баща си. Затова и се надявам да го изпратя при вас, щом разбера какво ще стане с мен, а съм уверен в Господа, че и аз самият скоро ще дойда.“

Тимотей служеше с всички сили на своя духовен баща Павел. Павел даваше цялата си бащина любов на Тимотей.

Ние се нуждаем от приятели като Тимотей, с които сме на един дух, които ни разбират и насърчават.

Всички се нуждаем от такива приятели. Приятелите са до нас, когато другите не са. Приятел в нужда се познава. Приятелят ти ще дойде да те посети в болницата. Приятел ще седне до теб да помълчите заедно, когато преминаваш през скръб или утеснение.

Един приятел веднага ще ти се притече на помощ, ако му се обадиш. Ще дойде дори ако трябва през нощта при теб. Ще остави работата си и ще ти се притече на помощ.

Имаш ли такъв приятел? Ако да, благодари на Бог за него. Можеш ли ти да бъдеш такъв приятел за някой друг? Не е нужно да имаш много умения, трябва само да си на разположение. Да си верен приятел.

Но в това писмо Павел ни казва не само за своя духовен син Тимотей. Той пише и за своя брат в Господа Епафродит.

Филипяни 2:25-27 „Сметнах обаче за нужно да ви изпратя брат Епафродит, моя съработник и сподвижник, изпратен от вас да ми послужи в нуждите, понеже милееше за всички ви и тъжеше, защото бяхте чули, че бил болен. И наистина, той боледува почти до смърт; но Бог му показа милост – и не само на него, но и на мене, за да нямам скръб върху скръб.“

Името на Епафродит на гръцки означава „очарователен“ и той отговаря на името си. Павел иска филипяните да знаят колко високо е мнението му за него, затова използва три думи, за да го опише: (моя) брат, съработник и сподвижник.

Епафродит беше изпратен в Рим, за да послужи на Павел, но или по пътя, или след пристигането си той се разболява. Павел казва, че едва не е умрял. Новините за болестта на Епафродит достигат до Филипи и Павел се притеснява, че приятелите му ще се тревожат за него.

И като го изпраща да се върне по-рано, за да не си помислят вярващите, че Епафродит е избягал от отговорност, пише думи в негова подкрепа. Казва колко сериозна е била болестта му.

Има църкви, които поучават, че доброто здраве е белег на всеки истински християнин и че болестта е резултат от грях или липса на силна вяра. Тук няма никакъв намек, че болестта на Епафродит е резултат от негов грях.

Благочестиви християни също се разболяват. Павел пише на църквата във Филипи да имат такива като Епафродит „на почит“ (ст. 29). Но дори Епафродит се е разболял, и то – по време на безкористно служение на другите, въпреки че явно е бил с разклатено здраве от известно време.

Защо Павел просто не го изцели? Очевидно тази дарба на изцеление не е можела да се използва във всички случаи.

Един богослов напомня, че „Павел не е проповядвал, че изцелението е право по рождение на всеки християнин. Нито за него, нито за неговите съработници четем някъде, че са били изцелени. Павел, Трофим, Тимотей и Епафродит – всички те свидетелстват за обратното.“

Павел казва на филипяните, че болестта на Епафродит е била толкова сериозна, че той гледа на неговото възстановяване като на проява на Божията милост (ст. 27).

Филипяни 2:28-30 „Затова и по-скоро го изпратих, така че като го видите, да се зарадвате пак и аз да скърбя по-малко. И така, приемете го в Господа с пълна радост; и имайте такива на почит, понеже заради Христовото дело той дойде близо до смърт, като изложи живота си на опасност, за да допълни липсата на вашето служение към мен.“

Тук Павел пише каква е причината да им изпрати Епафродит. Има хора, които само седят отстрани и критикуват тези, които се опитват активно да служат на Бога. Вероятно Павел е предвиждал подобни критики и към Епафродит, затова прави всичко, за да ги предотврати.

Той описва риска, който Епафродит е поел, като е дошъл да го навести. Една интересна подробност е, че когато някой е посещавал затворник в римски затвор, често е рискувал отношението към него да бъде като към престъпник. И тук Павел пише, че в още по-голяма степен Епафродит е изложил „живота си на опасности“ (ст. 30). Думата за излагам на опасност тук е paraboleusamenos.

Както казва един коментатор, „В ранната църква имало групи мъже и жени, които наричали себе си параболани, т.е. рискуващи. Те служили на болните и на затворниците и ако е възможно се грижили мъчениците и дори враговете им да получават достойно погребение... Какъв контраст с езичниците, които изхвърляли труповете вън от ударения от чума град и бягали оттам в ужас.“

В нашия век на удобства и индивидуализъм ние трябва да се поучим от примера на Епафродит, който беше готов да рискува всичко, дори здравето си, за да служи на Исус.

В това той приличаше на своя Господар Исус. Всъщност, можем да кажем, че Исус е най-добрият ни приятел. Никой не ни обича повече.

Йоан 15:13 „Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си.“ Той ни обича толкова, че отиде на кръста заради нас! И не само това.

Другите приятели може да остареят и да ни изоставят. Не е така с нашия Спасител. Другите приятели могат да не ни разберат. Исус винаги ни разбира. Неговата любов е същата когато сме млади и когато остареем. Приятелството ни по-скоро ще се задълбочава, когато остаряваме. Ако си загубил всичко, ако си без приятели и самотен, презрян и изоставен, запознай се с този най-чудесен и скъп приятел.

Епафродит се учеше от Него. Ние се нуждаем и от приятели като Епафродит, които са готови да поемат риск, за да ни помогнат.

На Олимпиадата в Берлин през 1936 г. американецът Джеси Оуенс бил сигурен победител на дълъг скок. Предишната година той бил скочил 8.13 m – рекорд, който щял да остане непоправен 25 години. Но когато се запътил към пистата за дълъг скок, Оуенс видял един снажен, синеок и рус германец, да се упражнява и да скача около 8-те метра. Оуенс се притеснил. Бил наясно с желанието на нацистите да докажат арийското превъзходство, особено над черните.

Точно тогава германецът се представил - Казвам се Карл Лудвиг. И в следващите няколко минути черният син на арендатор и белият модел на нацистката мъжественост разменили няколко думи.

На финалите Оуенс поставил олимпийски рекорд и спечелил втория от четири златни медала. Първият, който го поздравил бил Карл Лудвиг, пред погледа на Адолф Хитлер.

Оуенс никога повече не видял Лудвиг, който бил убит във Втората световна война. По-късно той писал, „Можете да стопите всички медали и купи, които имам и те няма да могат да позлатят 24 каратовото приятелското отношение, което изпитах към Луз Лонг (псевдонима на Карл Лудвиг).

Всички ние се нуждаем от приятели като Тимотей – хора на същия дух, които ни разбират и насърчават, които са ни верни, загрижени за нас и имат сърце на слуга. Ние също се нуждаем от хора като Епафродит, които са склонни да рискуват, за да ни помогнат.

Приятели като тях внасят радост в живота ни и му придават стойност. И най-накрая, самите ние се нуждаем да следваме техния пример и да бъдем приятели на другите.

 

_________________________

БПЦ "Нов живот" - Варна

13.03.2022 г.