Вяра: как да откликваме на Божието слово

/проповед/

Въпрос към тези от вас, които са шофьори: случвало ли ви се е да ви свърши бензина или дизела, докато карате колата? На мен не, но когато виждам стрелката да наближава нулата, си казвам, „Днес да не забравя да налея бензин или дизел съответно.“

Понякога гледаме на взаимоотношенията ни с Бог като на автомобилен резервоар. В известен смисъл аналогията работи, защото всички ние сме имали моменти, когато сме се чувствали духовно празни. И обратно, по време на хваление и поклонение, се чувстваме насърчени, сякаш духовния ни резервоар се е напълнил.

Но тази аналогия може и да е опасна. Вярата не е като автомобилен резервоар, който постоянно трябва да се пълни. Църквата не е бензиностанция, която служи само, за да зарежда твоята вяра.

Първите ученици също имаха това погрешно мислене. Те мислеха, че е възможно, даже необходимо да зареждат своя резервоар с вяра. Днес ще разгледаме Лука 17:1-10, но нека първо прочетем…

 Лука 17:5 „И апостолите казаха на Господа: Прибави ни още вяра.“

Учениците бяха като нас. Те мислеха, че ако могат да имат повече вяра, те ще могат да са по-добри ученици. Ние мислим същото. Често не сме удовлетворени от живота си. Имаме чувството, че можем да се справяме по-добре.

И си казваме, „Само ако имах повече вяра! Щях да съм по-добър ученик.“ И подобно на учениците, казваме същото на Бог – прибави ми още вяра!

 Нека прочетем Лука 17:1-10.

Може би стиховете в този пасаж звучат малко несвързано помежду си. Възможно е Лука да е използвал в него части от различни поучения на Исус. Или Исус наистина е казал това в едно поучение. Няма значение, защото Святият Дух е вдъхновил Лука да ги запише в тази последователност. Така че, това не е случайно.

В този пасаж Исус говори за отговорностите на учениците Си. Нека пак прочетем ст. 1 и 2:

 Лука 17:1-2 „И рече на учениците Си: Не е възможно да не дойдат съблазните; но горко на онзи, чрез когото идват! По-добре би било за него да се окачи един голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето, а не да съблазни един от тия малките.“

Исус тук ни предупреждава колко сериозен е грехът. Ние сме отговорни за нашите думи и постъпки. Трябва да внимаваме да не съблазним някого, това би бил сериозен грях.

Затова Той казва, „Внимавайте за себе си.“ (ст. 3)

Ние често си мислим, „Да, Бог ще отмъсти на тези, които карат другите да се съблазняват.“ Но не мислим, че ние може да сме виновни за това. Четем по-нататък:

 Лука 17:3-4 „Ако прегреши брат ти, смъмри го; и ако се покае, прости му. И седем пъти на ден ако съгреши против тебе, и седем пъти се обърне към тебе и каже: Покайвам се, прощавай му.“

Тук темата е различна. Исус ни напомня две неща:

Първо, ние трябва да отговаряме един пред друг, да казваме истината с любов. И второ, нужно е да прощаваме. Да показваме милост и благодат на другите. Нека припомним какво означават те. Милост е да не дадеш нещо на някого, който го е заслужил. Благодат е да дадеш нещо на някого, което той не е заслужил.

Това поучение е доста тежко за възприемане. Първо, как да внимаваме да не се превърнем в препъни камък за другите. А другото – за това колко важна е прошката. И сякаш понеже учениците са усетили всичко това като огромно бреме, което трябва да носят, в стих 5 те казват:

 Лука 17:5 „Придай (прибави) ни вяра.“

С други думи, сякаш казваха, „Не можем да направим всичко това. Не си ни дал достатъчно вяра. Моля те, Исусе, дай ни още вяра, иначе ще се провалим! Напълни резервоара ни с вяра!“

Лука 17:6 „А Господ рече: Ако имате вяра, колкото синапово зърно, бихте казали на тая черница: изкорени се и насади се в морето, и тя би ви послушала.“

Как мислите, дали този отговор се хареса на учениците? Те очакваха Исус да се помоли за тях Бог да им даде още вяра. Но Исус едва ли не им отговори саркастично.

Според някои богослови, значението на този 6-ти стих на гръцки език е, че учениците наистина са имали малко вяра, поне колкото синапово зърно. Ако е така, тогава този стих може да се перифразира така: „Вие имате вяра. Дори и да е малка, пак можете да вършите велики неща.“

С други думи, вие вече имате вяра, но не я използвате.

Учениците искаха грешното нещо. Те нямаха нужда от повече вяра, а от повече вярност. Между двете има голяма разлика.

„Представете си, че сте в кафене и спешно трябва да изпратите важен имейл или съобщение.  Поглеждате телефона си – Wi-Fi сигналът е само на една чертичка. Какво правите? Дали си казвате: „О, имам само една чертичка, няма смисъл да натискам „Изпрати“, сигналът ми е твърде малък, нищо няма да стане“?

Не, вие натискате бутона! Защо? Защото знаете, че дори една чертичка връзка е напълно достатъчна, за да премине съобщението. Важно е не дали имате пет чертички сигнал, а дали изобщо сте свързани с мрежата.

Учениците казаха на Исус: „Дай ни пет чертички вяра! Увеличи ни сигнала!“. А Исус им отговори: „Трябва ви само една чертичка, колкото синапово зърно. Защото силата не идва от вашия телефон (от вашата вяра), а от Мощния Сървър, към Когото сте свързани“.“

Вярата е дар от Бога. Той ни дава толкова вяра, колкото се нуждаем и тя никога не намалява. Да молим Бог да ни прибави още вяра е обида за Твореца.

От друга страна, вярността е нашият отклик на нашата вяра в Бог и Неговото слово. Вярност е това, което правим с нашата вяра. И това зависи от нас. Вярност е да си лоялен и покорен на този, в когото вярваш. Ние сме повярвали в Исус. Затова трябва да сме верни на Него.

Можем да кажем така: когато приемем Исус за наш Спасител, ние показваме вяра в Него. Когато приемем Исус за наш Господ(ар), ние показваме вярност към Него.

Исус трябва да е и двете – Той е наш Спасител, но и наш Господ. Не е достатъчно да кажем, „Благодаря, Исусе, че умря за мен. Ще се видим по-късно.“ Когато приемем спасението, в същия миг ние умираме. Вече не сме този човек, който сме били. Това символизира и водното кръщение – умиране за егото, за себе си, и възкръсване за нов живот с Исус.

Като вярващи трябва да дадем целия си живот, всяка част от него, на Бога. Трябва да кажем, „Боже, ето ме. Използвай ме според волята Си.“

Когато направим това, трябва да се стремим да сме Му верни. Когато Бог ни каже, че трябва да направим нещо, трябва да сме верни и покорни да го направим. Това не е въпрос на вяра, а на вярност от наша страна.

Като хора ние обичаме да се извиняваме. Казваме, „Още не съм готов. Не съм достатъчно подготвен. Трябва още да уча. Нуждая се Бог да ми даде още вяра.“

Но ако вече си християнин, ти си вече готов да направиш това, което Бог иска от тебе. Той е Бог, Той те познава. Ако не си готов, Той нямаше да те кара да го направиш. Ако си християнин, имаш Святия Дух. Имаш дарбата вяра. Трябва ти само да си верен. Покажи вярата си, като направиш крачка на вяра и се довериш на Неговата сила, не на твоята. Това е вярност.

Когато Лазар вече беше умрял от 4 дни и вече бе погребан, Исус дойде и заповяда на Марта да отвалят камъка. Марта реши да откликне, макар и да нямаше много вяра. Тя откликна на Божието слово, изречено от Исус. Направи тази крачка на вяра.

Когато направиш крачка на вяра, ти откликваш на Божието слово. Следователно, вярата е отклик на Божието слово.

И след време това решение да откликнеш се превръща в отношение - отношението винаги да си готов да откликваш положително на Божието слово.

Така, откликвайки на Неговото слово, ние влизаме във взаимоотношения с Бога. Започваме да Го опознаваме. И колкото повече аз Го познавам, толкова по-лесно става да откликвам в покорство на Него.

Обратно в нашия текст, за да ни даде правилната перспектива, Исус каза кратка притча:

 Лука 17:7-10 „А кой от вас, ако има слуга да му оре или да му пасе, ще му каже веднага, щом си дойде от нива: Ела да ядеш? Напротив, няма ли да му каже: Приготви нещо да вечерям, стегни се и ми прислужвай, докато ям и пия, и след това ти ще ядеш и пиеш?

Нима ще благодари на слугата за това, че е извършил каквото е било заповядано? Не вярвам. Също така и ние, когато извършим всичко, което ни е заповядано, трябва да кажем: Ние сме ненужни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим.

Бог не ни връчва медал за това, че сме били верни в следването ни на Бог. Нашите добри дела за Бога не могат да заплатят за нашето спасение. Защото вярността е просто част от нашата длъжностна характеристика като християни. Тя се подразбира от само себе си.

За един слуга се подразбира, че ще служи. Християнинът е слуга, следователно от него се очаква да служи и да бъде верен.

„Представете си, че започвате нова работа в офис. Проявявате страхотна инициатива: отивате сутринта, пускате компютъра навреме, изпращате три имейла и до обяд дори не сте закъснели.  Към 12:00 часа отивате при шефа си, заставате пред бюрото му, скръствате ръце и започвате да чакате. Той ви поглежда учудено: „Има ли нещо?“. А вие казвате: „Ами... изпратих имейлите. Няма ли да ме похвалите? Няма ли да ми пуснете едно стори в Инстаграм, че съм служител на месеца? Поне едно „Браво“?“. Шефът сигурно ще ви погледне и ще каже: „Чакай малко, приятелю, аз затова ти плащам заплата. Това ти е работата!“.

Често и ние с вас се държим така с Бог. Прочели сме три глави от Библията сутринта, не сме излъгали никого до обяд и вечерта заставаме пред Бог с молитва: „Господи, видя ли какво направих днес? Сега очаквам специално благословение, бонус и поне три чудеса в живота ми!“. Исус използва тази радикална притча за слугата, за да ни припомни: Когато вършим добро и сме верни, ние не правим „услуга“ на Бог. Ние просто живеем така, за както сме създадени.“

Ние сме създадени, за да откликваме на нашата вяра с вярност. Ако ни се струва, че нещо не е както трябва в ходенето ни с Бога, това не е липса на вяра. А е липса на вярност от наша страна.  Ако духовният ни резервоар е на изчерпване, не можем да дойдем в църква и да кажем, „Напълнете ме.“

Не можем да обвиняваме църквата за това. Вината не е на хвалебния тим, нито на пастора. Святият Дух обитава в нас, затова Бог може да работи най-ефективно вътре в нас, в сърцето ни. Стига да Му позволим.

Забелязали ли сте, че духовно най-зрели хора са тези, които са верни на Бога? Те вършат това, което Бог иска от тях. Те живеят за Него, не за себе си. Те не са загрижени за собствения си резервоар. Те знаят, че Бог ще се погрижи за тях.

Това е отношението, което искам да имам аз в моя живот. И това е отношението, което копнея да видя в нашето събрание. Искам нашата църква да е място, в което ние сме толкова заети да сме верни на Бога, че няма изобщо да се съмняваме дали резервоарът ни с вяра е пълен.

Всъщност, ще знаем че той е пълен, защото непрекъснато го използваме! Чак когато започнем да използваме вярата си разбираме, че тя никога няма да свърши. Дотогава само я трупаме за себе си и се тревожим, че ще я загубим.

Исус Христос каза, „Който изгуби живота си за мен, ще го намери.“ Изгубил ли си животът си?

През 1857 г. един млад мисионер, Хъдсън Тейлър, пътувал с кораб към Китай. Корабът попаднал в пълно безветрие край бреговете на Нова Гвинея. Течението бавно го носело към кораловите рифове, населявани от канибалски племена. Капитанът изчислил, че след кратко време корабът ще се разбие.

Той знаел, че Тейлър е човек на молитвата, и го помолил:

„Молете се Бог да изпрати вятър!“ Тейлър отговорил: „Ще се моля, но първо трябва да вдигнете платната.“ Капитанът почти се разгневил: „Да вдигна платната? Няма никакъв вятър! Екипажът ще ми се смее!“ Но накрая се съгласил.

Тейлър се оттеглил в каютата си и започнал да се моли. Не след дълго на вратата се почукало. „Господин Тейлър, стига сте се молили! Вятърът вече е толкова силен, че ако не свалим платната, ще ги скъсаме!“

Историята не е за това колко голяма е била вярата на Хъдсън Тейлър. Тя е за това, че той е отказал да се моли, без първо да направят това, което Бог вече очаква от тях. Да вдигнат платната.

Колко често и ние казваме: „Господи, дай ми повече вяра“, а Бог сякаш отговаря: „Първо вдигни платната. Направи това, което вече знаеш. Покори се на словото, което вече си чул.“

Не ни липсва още вяра. Често ни липсва първата крачка на послушанието. А когато малката вяра се превърне в покорство, Бог изпраща вятъра.

Нека се помолим.

__________________________

19.07.2026 г.

БПЦ "Нов живот" - Варна

 

Приятелите на Павел (Филипяни 2:19-30)

 /проповед/

Църквата във Филипи беше основана от трима отхвърлени от обществото човека, на които свидетелства Павел. По-късно, от затвора в Рим Павел пише писмо до църквата във Филипи, което днес е част от Новия завет – посланието към филипяните. В него той насърчи вярващите да устояват във вярата и ги призова да имат показват любов, проницателност и праведност в живота си. С Джош бяхме насърчени да имаме радост във всички обстоятелства.

А миналият път говорихме за радостта от единството. Видяхме, че целта на единството в тялото Христово е да сочим към Исус и да Го прославяме в живота си. Пътят за постигане на единство е като се откажем от егото и гордостта и следваме най-висшия израз на смирение и модел за единство - примера на Исус.

На Олимпиадата в Рио през 2016 г. на втория полуфинал на 5000 м бягане за жени, притисната между няколко бегачки, новозенладката Хамблин се спъва и пада. Плътно зад нея бяга американката Аби Д‘Агостино. Тя не може да избегне удара и пада до нея. Д‘Агостино бързо се изправя, но вместо да продължи да бяга, се връща и издърпва новозенладката да се изправи.

Групата вече се е отдалечила доста. Двете лекоатлетки тръгват да догонват групата, но секунди след това Д‘Агостино започва да куца и пада отново. Нараняването на десния ѝ глезен ѝ причинява ужасна болка.

Този път Хамблин ѝ се притичва на помощ и я пита дали може да продължи. Д‘Агостино отказва да се предаде. Изправя се на крака и завършва състезанието 2 минути след победителката.

Еклисиаст 4:9-10 „По-добре са двама, отколкото един... защото ако паднат, единият ще вдигне другаря си; но горко на онзи, който е сам, когато падне, и няма друг да го вдигне.“

Не мога да си представя какво е да нямаш нито един приятел. Приятелите правят живота много по-радостен и стойностен!

Днес думата „приятел“ е станала доста разтегливо понятие. Обикновено под „приятел“ имаме предвид познат. Във фейсбук имаме стотици и хиляди „приятели“. Но Библията се отнася сериозно към приятелството и има по-високи стандарти за него от света.

Живеем във време на изолация, самота и липса на приятелства. Преди по-малко от година проповядвах на тема приятелство във века на самотата върху Притчи 17 гл. Миналият път споменахме нещо за приятелството в контекста на темата за единството. Но бих искал и днес да видим по-подробно какво ап. Павел има да ни каже за приятелството. Повод за това ни дава нашият пасаж във Филипяни 2 глава от поредицата „Исус – наша радост“.

Както знаем вече, Павел пише това послание от домашния арест в Рим. И докато размишлява върху своето положение, той си спомня за двама приятели, които са му помогнали извънредно много.

Първо, Павел ни казва за своя духовен син, Тимотей.

Филипяни 2:19: „А се надявам на Господ Исус да ви изпратя скоро Тимотей, за да се утеша и аз, като узная вашето състояние.“

Павел иска Тимотей да пътува до Филипи, да се запознае със ситуацията в църквата и или да се върне обратно в Рим, или да изпрати писмо на Павел. В 1 век пътуването е отнемало много повече време. Тимотей е трябвало да измине 650 км. по суша и да пътува поне веднъж по море. Днес това разстояние може да се пропътува за един ден, но тогава на Тимотей са били нужни седмици.

Това не е първият път, когато Павел изпраща Тимотей като свой пратеник. Преди това той е ходил до Солун (1 Солунци 3:6) и до Коринт (1 Коринтяни 16:10-11).

В следващите стихове от Павел научаваме кои са някои от качествата, които Тимотей е имал.

Филипяни 2:20-23 „Защото нямам никой друг на еднакъв дух с мене, който да се погрижи искрено за вас. Понеже всички търсят своето си, а не онова, което е Исус Христово. А вие знаете неговата изпитана вярност, че той е служител с мене в делото на благовестието, както дете слугува на баща си. Затова и се надявам да го изпратя при вас, щом разбера какво ще стане с мен.“

Първо, тук виждаме, че Тимотей е имал „еднакъв дух“ с Павел. А Съвременният превод на Новия завет предава това така: „няма друг, който да споделя чувствата ми.“ Интересно е да отбележим, че гръцката дума, използвана за „еднакъв дух“ е исопсихос и означава „една и съща душа“. Думата не се употребява никъде другаде в НЗ.

Сякаш Павел казва, „С Тимотей имаме една душа. На един дух сме, мислим сходно.“ Това разбира се, не означава, че двамата са имали един и същ темперамент и са се съгласявали за всичко.

До написването на това писмо от затвора в Рим, Павел и Тимотей вече са служили заедно повече от 10 години, от второто мисионерско пътуване на Павел. Пътували са заедно и са проповядвали заедно. Павел знаеше, че може да разчита на Тимотей и че той никога няма да го предаде.

Тимотей е бил на не повече от 30 години. От приятелството на Павел и Тимотей разбираме, че Павел е насърчавал по-младите християни да наблюдават, да се учат, да помагат в служението. И когато са готови, да започнат да водят.

Също, виждаме че Павел е очаквал по-възрастните християни да поучават, да показват, да дават пример и след това да предават щафетата на лидерството.

Но тук виждаме още нещо. Вярността на Тимотей е пример за нас, християните от 21 век да сме верни в служението, което сме поели в църквата. Той е пример за смирен и верен служител, който работи като за Господа.

Един известен икономист през 60-те години на 20 в., Кен Галбрeйт, бил търсен от много правителства, за да ги консултира за състоянието на пазарите. Един ден той бил уморен и решил да дремне малко. Затова помолил икономката си да казва на тези, които го търсят по телефона, да се обадят по-късно.

Малко след като си легнал, телефонът иззвънял. Обаждал се президентът на САЩ Линдън Джонсън. Казал, „Дайте ми Кен Галбрeйт. Тук е Линдън Джонсън.“ Икономката отговорила, „Той спи, г-н Президент. Каза да не го безпокоя.“ „Събудете го, искам да говоря с него.“ „Не, г-н Президент. Аз работя за него, не за вас.“

Когато после Галбрeйт се обадил на президента, последният не можел да скрие възхищението си и казал, „Кажете на тази жена, че я искам тук, в Белия дом.“

Освен, че беше верен, Тимотей беше и искрено загрижен за другите (ст. 20). Павел казва във

Филипяни 2:21 „Понеже всички търсят своето си, а не онова, което е Исус Христово.“

С други думи, Павел показва, че Тимотей е различен от повечето хора. Те се грижат за собствените си интереси, а той е искрено загрижен за другите.

За кого си Тимотей? Загрижен ли си за другите? За твоето семейство, за твоята църква, за твоите приятели? Кое е ръководното в твоето поведение – интересите на другите или твоя интерес?

Тимотей се вълнуваше от другите. Трогваше се от техните нужди. (Напомня ми на Митко Русев, който също има голямо сърце за нуждаещите се.) Когато ние сме искрено загрижени за интересите на другите, тогава църквата ни се превръща в опитна площадка – място, където се учим как да си помагаме.

Така че, когато дойдеш на църква, си отваряй очите. Може да видиш майка, която носи много багаж и едновременно се опитва да държи двете си деца, докато влизат през вратата.

Или може да си седнал до някой, който е в църква за първи път. Запознай се с него и му кажи, „Радвам се, че сте дошъл/а.“ Кажи му, че ако има някакви въпроси или нужда от помощ, може да се обърне към тебе.

Или, след като чуеш молитвените нужди, обади се или пиши съобщение на някого, за когото сме се молили и му кажи, че ще се молиш за него.

Тимотей беше верен и загрижен. Третото качество на Тимотей, което виждаме в тези стихове е, че той имаше сърце на слуга.

Филипяни 2:22-24 „А вие знаете неговата изпитана вярност, че той е служител с мене в делото на благовестието, както дете слугува на баща си. Затова и се надявам да го изпратя при вас, щом разбера какво ще стане с мен, а съм уверен в Господа, че и аз самият скоро ще дойда.“

Тимотей служеше с всички сили на своя духовен баща Павел. Павел даваше цялата си бащина любов на Тимотей.

Ние се нуждаем от приятели като Тимотей, с които сме на един дух, които ни разбират и насърчават.

Всички се нуждаем от такива приятели. Приятелите са до нас, когато другите не са. Приятел в нужда се познава. Приятелят ти ще дойде да те посети в болницата. Приятел ще седне до теб да помълчите заедно, когато преминаваш през скръб или утеснение.

Един приятел веднага ще ти се притече на помощ, ако му се обадиш. Ще дойде дори ако трябва през нощта при теб. Ще остави работата си и ще ти се притече на помощ.

Имаш ли такъв приятел? Ако да, благодари на Бог за него. Можеш ли ти да бъдеш такъв приятел за някой друг? Не е нужно да имаш много умения, трябва само да си на разположение. Да си верен приятел.

Но в това писмо Павел ни казва не само за своя духовен син Тимотей. Той пише и за своя брат в Господа Епафродит.

Филипяни 2:25-27 „Сметнах обаче за нужно да ви изпратя брат Епафродит, моя съработник и сподвижник, изпратен от вас да ми послужи в нуждите, понеже милееше за всички ви и тъжеше, защото бяхте чули, че бил болен. И наистина, той боледува почти до смърт; но Бог му показа милост – и не само на него, но и на мене, за да нямам скръб върху скръб.“

Името на Епафродит на гръцки означава „очарователен“ и той отговаря на името си. Павел иска филипяните да знаят колко високо е мнението му за него, затова използва три думи, за да го опише: (моя) брат, съработник и сподвижник.

Епафродит беше изпратен в Рим, за да послужи на Павел, но или по пътя, или след пристигането си той се разболява. Павел казва, че едва не е умрял. Новините за болестта на Епафродит достигат до Филипи и Павел се притеснява, че приятелите му ще се тревожат за него.

И като го изпраща да се върне по-рано, за да не си помислят вярващите, че Епафродит е избягал от отговорност, пише думи в негова подкрепа. Казва колко сериозна е била болестта му.

Има църкви, които поучават, че доброто здраве е белег на всеки истински християнин и че болестта е резултат от грях или липса на силна вяра. Тук няма никакъв намек, че болестта на Епафродит е резултат от негов грях.

Благочестиви християни също се разболяват. Павел пише на църквата във Филипи да имат такива като Епафродит „на почит“ (ст. 29). Но дори Епафродит се е разболял, и то – по време на безкористно служение на другите, въпреки че явно е бил с разклатено здраве от известно време.

Защо Павел просто не го изцели? Очевидно тази дарба на изцеление не е можела да се използва във всички случаи.

Един богослов напомня, че „Павел не е проповядвал, че изцелението е право по рождение на всеки християнин. Нито за него, нито за неговите съработници четем някъде, че са били изцелени. Павел, Трофим, Тимотей и Епафродит – всички те свидетелстват за обратното.“

Павел казва на филипяните, че болестта на Епафродит е била толкова сериозна, че той гледа на неговото възстановяване като на проява на Божията милост (ст. 27).

Филипяни 2:28-30 „Затова и по-скоро го изпратих, така че като го видите, да се зарадвате пак и аз да скърбя по-малко. И така, приемете го в Господа с пълна радост; и имайте такива на почит, понеже заради Христовото дело той дойде близо до смърт, като изложи живота си на опасност, за да допълни липсата на вашето служение към мен.“

Тук Павел пише каква е причината да им изпрати Епафродит. Има хора, които само седят отстрани и критикуват тези, които се опитват активно да служат на Бога. Вероятно Павел е предвиждал подобни критики и към Епафродит, затова прави всичко, за да ги предотврати.

Той описва риска, който Епафродит е поел, като е дошъл да го навести. Една интересна подробност е, че когато някой е посещавал затворник в римски затвор, често е рискувал отношението към него да бъде като към престъпник. И тук Павел пише, че в още по-голяма степен Епафродит е изложил „живота си на опасности“ (ст. 30). Думата за излагам на опасност тук е paraboleusamenos.

Както казва един коментатор, „В ранната църква имало групи мъже и жени, които наричали себе си параболани, т.е. рискуващи. Те служили на болните и на затворниците и ако е възможно се грижили мъчениците и дори враговете им да получават достойно погребение... Какъв контраст с езичниците, които изхвърляли труповете вън от ударения от чума град и бягали оттам в ужас.“

В нашия век на удобства и индивидуализъм ние трябва да се поучим от примера на Епафродит, който беше готов да рискува всичко, дори здравето си, за да служи на Исус.

В това той приличаше на своя Господар Исус. Всъщност, можем да кажем, че Исус е най-добрият ни приятел. Никой не ни обича повече.

Йоан 15:13 „Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си.“ Той ни обича толкова, че отиде на кръста заради нас! И не само това.

Другите приятели може да остареят и да ни изоставят. Не е така с нашия Спасител. Другите приятели могат да не ни разберат. Исус винаги ни разбира. Неговата любов е същата когато сме млади и когато остареем. Приятелството ни по-скоро ще се задълбочава, когато остаряваме. Ако си загубил всичко, ако си без приятели и самотен, презрян и изоставен, запознай се с този най-чудесен и скъп приятел.

Епафродит се учеше от Него. Ние се нуждаем и от приятели като Епафродит, които са готови да поемат риск, за да ни помогнат.

На Олимпиадата в Берлин през 1936 г. американецът Джеси Оуенс бил сигурен победител на дълъг скок. Предишната година той бил скочил 8.13 m – рекорд, който щял да остане непоправен 25 години. Но когато се запътил към пистата за дълъг скок, Оуенс видял един снажен, синеок и рус германец, да се упражнява и да скача около 8-те метра. Оуенс се притеснил. Бил наясно с желанието на нацистите да докажат арийското превъзходство, особено над черните.

Точно тогава германецът се представил - Казвам се Карл Лудвиг. И в следващите няколко минути черният син на арендатор и белият модел на нацистката мъжественост разменили няколко думи.

На финалите Оуенс поставил олимпийски рекорд и спечелил втория от четири златни медала. Първият, който го поздравил бил Карл Лудвиг, пред погледа на Адолф Хитлер.

Оуенс никога повече не видял Лудвиг, който бил убит във Втората световна война. По-късно той писал, „Можете да стопите всички медали и купи, които имам и те няма да могат да позлатят 24 каратовото приятелското отношение, което изпитах към Луз Лонг (псевдонима на Карл Лудвиг).

Всички ние се нуждаем от приятели като Тимотей – хора на същия дух, които ни разбират и насърчават, които са ни верни, загрижени за нас и имат сърце на слуга. Ние също се нуждаем от хора като Епафродит, които са склонни да рискуват, за да ни помогнат.

Приятели като тях внасят радост в живота ни и му придават стойност. И най-накрая, самите ние се нуждаем да следваме техния пример и да бъдем приятели на другите.

 

_________________________

БПЦ "Нов живот" - Варна

13.03.2022 г.