“Най-лошата засега година“: Първите 50 страни, в които е най-трудно да си християнин

Ислямският екстремизъм вече има съперник, според 2017 World Watch List

За трета поредна година преследването на християни по цял свят постави нов рекорд

Джереми Уебър

11.01.2017 г., Christianity Today

-----------------

Но основната причина, ислямският екстремизъм, сега има съперник: етническият национализъм.

Така според Световният списък за наблюдение от 2017 г. (WWL), издаден днес от Open Doors, все повече тревожни процеси се забелязват не само в Близкия изток, но и в други части на Азия.

Тъй като този списък съвпада с 25-та годишнина на организацията, Open Doors публикува анализ на тенденциите за преследване за последната четвърт от века.

Ежегодният списък изследва натиска, на който са подложени християните в пет сфери на живота (личен, семейство, общност, национален и църковен), плюс нива на религиозно мотивирано насилие, за да определи 50-те страни, където „християните срещат най-големи гонения“.

Неотдавнашни репортажи за подреждането на страните според WWL, отразени от Christianity Today, отбелязаха как Северна Корея вече има конкуренция, както и фактът, че списъкът цели изразяване на eфективен гняв и показва на подложените на гонения вярващи, че те не са забравени.

За 25 години на описване и подреждане на политическите и обществени ограничения върху религиозната свобода, на които са подложени християните по света, изследователите от Open Doors определят 2016-та като „най-лошата засега година“

„За трета поредна година гоненията по света се увеличават, показвайки колко несигурна е станала ситуацията“, посочва Open Doors. „Страни в Южна и Югоизточна Азия бързо скочиха до недостигани досега нива и сега са съпоставими с региони с толкова голямо насилие, както Близия изток и страните на юг от Сахара в Африка.“

Откритията и тенденциите, отбелязани от Open Doors са поразяващи:

·         Почти 215 милиона християни са подложени на големи, много големи или крайни форми на гонения.

·         Северна Корея остава най-опасното място да си християнин (за 14 поредни години)

·         Ислямският екстремизъм остава причина номер едно за гоненията и е отговорен за иницииране на преследване и конфликти в 35 от 50-те страни в списъка за 2017-та година.

·         Етническият национализъм бързо се превръща в основен причинител на гонения. „Докато на Запад това става под формата на борба срещу статуквото, в Азия то е насочено срещу малцинствата и е подпомагано от драматичен религиозен национализъм и несигурност в управлението. Често срещано – а и лесно – за нововъзникващите правителства е да получат бърза подкрепа чрез намиране на изкупителна жертва в лицето на християните.“

·         Пълният брой на случаи на гонения в 50-те най-опасни страни се е увеличил, показвайки че гонението на християни в световен мащаб е нарастваща тенденция.

·         Най-много насилие се упражнява в Пакистан, който стигна до №4 в списъка с ниво на насилие „надхвърлящо дори това в северна Нигерия.“

·         Убийствата на християни в Нигерия са се увеличили с повече от 62 %.

·         Убийствата на християни са географски по-разпръснати, отколкото в миналото. "Двадесет и три християнски лидери в Мексико и четирима в Колумбия са убити поради тяхната вяра," казва Open Doors.

·         Най-лошата тенденция е в Мали, която премина от №44 до №32 в списъка.

·         Азия е новият център на загриженост с рязко покачващи се гонения в Бангладеш, Лаос и Бутан, и Шри Ланка която влиза за първи път в списъка.

Open Doors отбелязва, че Индия е стигнала до най-високото си място, №15, сред продължаващия възход на индуистки национализъм. „Има сведения за около 40 инцидента средно на месец, сред които бити пастори, изгорени църкви и измъчвани християни“, посочва Open Doors. „От 64 милиона християни в Индия, приблизително 39 са подложени на директни гонения.“

В централна Азия гонения избухват поради ислямския екстремизъм и правителствени опити той да бъде ограничен. „В много страни нападения от страна на правителството над християнски домове се е увеличил, а някои християнски книги са забранени“, посочва Open Doors, “а изискването за брой членове за регистриране на църква се е удвоило, което е довело веднага до поставянето на много църкви извън закона.“

Десетте страни, където е най-опасно и трудно да се практикува християнската вяра са:

1.      Северна Корея

2.      Сомалия

3.      Афганистан

4.      Пакистан

5.      Судан

6.      Сирия

7.      Ирак

8.      Иран

9.      Йемен

10.  Еритрея

Йемен е единствената нова страна сред първите десет, изместила Либия.

През последните 25 години само три страни са оглавявали списъка: Северна Корея (2002 – 2017), Саудитска Арабия (1993-1995; 1998-2001), и Сомалия (1996-1997).

Десетте страни с най-силни гонения за 25-те години на изследвания са:

1.      Северна Корея

2.      Саудитска Арабия

3.      Иран

4.      Сомалия

5.      Афганистан

6.      Малдиви

7.      Йемен

8.      Судан

9.      Виетнам

10.  Китай

Шест страни присъстват в двата списъка – знак за тревожна стабилност на гоненията, посочва Open Doors.

Данните на WWL са съставени от доклади от 1 ноември 2015 до 31 октомври 2016 г. Годишният списък е преминал одит от Международния институт за религиозна свобода.

Open Doors определя гонение като „всяка форма на враждебно отношение в резултат на идентифицирането с Христос“. „Християните остават сред най-преследваните религиозни групи в света“, посочва изследването. „Християните в световен мащаб продължават да рискуват да бъдат хвърляни в затвора,  да загубят дома или притежанията си, да бъдат измъчвани, обезглавявани, изнасилвани или дори убивани в реултат от тяхната вяра.“

Списъкът на Open Doors е най-точното и пълно изследване, достъпно за преследваните християни,“ казва Дейвид Къри, президент и директор на Open Doors (САЩ). „То изчислява не само смъртните случаи, изнесени в новинарските емисии, но и на всеки един случай на насилие.“ Двадесет и пед годишното изследване показва къде исторически са били и все още са най-нестабилните области за живеене на християни.

По материали на ChristianityToday.

Click here for article in English language.

 

Политическа съвест за продан: Скандалът с евангелските пастори, търгуващи гласове

Автор: адв. д-р Виктор Костов

От репортажа на НТВ не става ясно кои точно са другите пастори, правили опит да търгуват с гласове за последните избори, проведени на 5ти октомври 2014, въпреки твърденията в пресата за множествено число (Дневник). 

Но ако пастор Александър Тодоров, познат като Сашо Хлебаря, е бил заловен поради доста пошлия му подход към етичните и законови ограничения за „продажба” на политическа съвест, то определено стремежът на евангелските църковни организации да участват в политическия процес, с цел влияние върху светската власт не е добра идея. Въпросът, който стои, е дали в този опит за политическо влияние църквата и християните влияят на политиката (за да я направят по-честна, по-отворена, по-насочена към служене, а не към доминиране над хората) или играчи като Сашо Хлебаря ползват светската политика, за да си купят влияние в църквата, продавайки гласовете на пасомите си.

Да обясним. Александър Тодоров има влияние в ромските църкви в Самоков. Когато имаш влияние над хора, ти си техен ръководител. Напоследък придобилата гражданственост дума е „лидер”. Тъй като съвременната политика изисква да имаш множества зад себе си, Сашо решава, че може да влияе и в избора на светска власт. Но защо да дава нещо безплатно (тоест влиянието си сред ромите-евангелисти), като може да го продаде? А и защо да не го продаде, след като ромите са бедни и имат нужда от пари? Макар и тези пари да са цената на тяхната политическа съвест.

Мога да бъда обвинен, че защитавам тезата църквата да страни от политиката, но това не е така. Напротив, църквата има легитимно и дори критично важно място в обществото. Ето защо и хората, които ходят на църква, би трябвало активно да се включат в обществения дебат, включително и в политическия такъв. Но обсъжданият тук злополучен пасторски пример не е моделът, който визирам за

„участие на християните в политиката”.

На първо място, Сашо Хлебарят, е олицетворение на обърнатия подход на отношенията църква-държава в посткомунистическия период. Вместо църквата да влияе на обществените процеси с пророческото си виждане за Божиите стандарти и християнската етика, държавата, все още под формата на посткомунистическо изчадие на атеистичния тоталитаризъм, с някои демократични характеристики, влияе на начина на мислене и дейност на църквата. (В този случай говорим за евангелистката църква.)

Защо Сашо вкарва политиката в църквата, като продава нещо, което всъщност не може да продаде – политическата съвест на хората? По една проста причина. Като евангелски ръководител, той е навикнал да не зачита личната съвест и вярата на хората, пасомите, за които би следвало да душегрижителства. Едно възможно обяснение е, че себепредставата на Божия служител очевидно е еволюирала от служител на Бога и респективно – на хората, към наместник, който владее умовете, волята и политическия избор на простолюдието.

Търговията в храма за този пастор очевидно е начин на мислене и начин на служене. Подобен манталитет обаче не само не е осъждан от вярващите, а на практика те го подкрепят (говорим за подопечните вярващи на изобличения пастор). Ако имаше истинска обратна връзка относно търговския нюх на пастора ..., то нямаше да се стигне до положение, в което невярващата телевизия да учи на морал и праведност духовния водач.

Но фактите са разстърсващи – ето цитат от чисто меркантилното изопачаване на библейски текстове, което Сашо е приел да сподели с църквата, с цел да реализира политическо влияние и парична печалба (цитирани в новинарския сайт Дневник):

"В неделя сме на избори и Бог ще ни посочи правилния път, правилната партия, която ще ни даде по-добър живот. Радвайте се, вече знаем за кого да гласуваме! Гласувайте за нашата нова партия и ще ви се помогне! Дайте гласа си и ще ви се даде!"

Можем да обвиним журналистите в склоняване към престъпление. Но толкова лесно ли е да бъде съблазнен един вярващ християнски водач? Всъщност всяко едно падение е постепенен процес, а не внезапна катастрофа. Фактът, че пастор Тодоров е местен общински съветник от коалиция ДПС-Евророма, където ДПС е точно същата партия на етническо-религиозна основа, защитаваща интересите на българските турци, и оттук недалечна на исляма, вече е красноречив за качеството на житейските избори на християнския(?) пастор.

Християнството е вяра, която освобождава личността във вечен и временен план. Вярващият е отговорен вече не пред страстите си и свободен да греши, но е отговорен пред Бог и неговия стандарт. Когато обаче пасторът възприема своето служение и влиянието, което има над хората, като най-важното на света, и започне да възприема ръководната си роля като по-важна от тази на Спасителя, тогава съвсем естествено е той да счете, че съвестта на хората принадлежи на него, а не на Господ Исус Христос.

На второ място, не бива да пренебрегваме етническия произход и подход на този евангелистки пастор. Циганската култура има своите основополагащи характеристики, които в много случаи биват осветени и променени от влиянието на Библията и вярата в Бога. Но за нерадост много често се случва така, че културата е тази, които модифицира библейското послание, за да стане то удобно на културно обособените вярващи.

Тоест вместо Бог да променя ромите, ромите нагаждат Божието откровение според своите навици.

За отбелязване е, че този феномен на нагаждане на Библейското учение не е само ромски патент. Такава е човешката природа, и в най-ретроградни и в най-напреднали общества този проблем винаги е стоял пред църквата. Разбира се ромският манталитет, поставен в християнски евангелистки условия и непроменен от библейската етика, не е извинение за поведението на Сашо Хлебаря. Ще отбележим, че подаването на оставка е правилна постъпка. Но дори от този принципно разумен акт, който би трябвало да е акт на покаяние, Сашо вади дивиденти. Фактът, че насърчава себе си колко „мъжки” е постъпил с оставката в същото време говори именно за неотменното присъствие на това, което наричаме „ромски манталитет” – огромно самочувствие, често непокрито с нужния морален и умствен „багаж”.

Защо пастор Александър се е решил да продаде нещо на практика непродаваемо (как можеш да продадеш нещо, което не е твое!?) – политическия вот на други хора? Отговорът е двузначен. На първо място, защото Сашо счита, че той е собственик на съвестта и вярата на тези хора. Той е убеден, че има такова влияние над тях, че е толкова завладяващ и харизматичен, че каквото им каже, те това ще направят. Той е техният Месия.

На второ място виждаме силата на мамона в мотивацията и действията на пастора. Парите са власт и влияние. И ако аз имам влияние над душите и умовете на пасомите, а ти го искаш за твоите политически цели, това ще ти струва пари! Разбира се, увъртанията на пастора, че парите били за благото на бедните роми, е сълзлива история за заблуда на противника. Ако го беше грижа за благото на ромите, пасторът щеше да проповядва Божието слово и да ги учи на етика, честност и морал, а не чрез неетични и дори престъпни действия да използва немотията им за свои цели. Разбира се, някой веднага би казал – толкова обича пасомите си, че е готов и престъпление да извърши, само те да се облагодетелстват! Ние сме вярващи разбира се, но точно на подобна мотивация за себеоблагодетелстване няма как да повярваме.

Примерът на пастор Тодоров не бива да е стандартът, за който се сещаме, когато говорим за участие на християните в политиката. За съжаление, мнозина църковни водачи,

дори да не са продали гласовете на пасомите си 

за пари, имат подобен манталитет на този на Сашо Хлебаря – „ние притежаваме душите на хората, защото се „грижим” за тях, колко му е да им кажем как да гласуват”. Ако тази моя констатация е истинна дори само донякъде, то връзката между

църковно лидерство и политически тоталитаризъм не е много далечна.

Църквата, християните, са сол и светлина на света; стандарт за морал и етика. Но ако светлината им е тъмнина, то каква ще е тъмнината им? И ако солта е безсолна, кому е нужна такава в и без друго блудкавият политически свят на антигерои в българската политическа сцена?

Мнозина вярващи днес твърдят, в унисон с остатъчното мислене от тоталитарния атеизъм, че християнството не трябвало да участва в политиката. Опасността била да не се размие евангелието, което е абсурден аргумент. Как може да се размие нещо, което е стандартът за всичко друго? Защо Бог да няма територия в политическия процес, при положение, че от Него произхожда всичко, цялата вселена, човекът и дори концепцията за власт и управление? (Разбира се, никой не може да ограничи влиянието на Бог в политическия процес, въпросът е по-скоро за персоналното участие на християните в него). Защо безконтролният егоизъм и престъпната себичност да бъдат оставени да владеят над народа, а не хора, които държат на принципа на Христос „прави на другите така, както сам искаш на теб да правят”? Нима църквата няма пророческа роля в управлението? Или трябва да се съгласим тя да бъде само благотворителна организация, която да запълва дупките на държавните „социални грижи”?

Един от отговорите лежи в инцидента с пастора от Самоков. Той доказва, че някои пастори, които не са премислили добре значението на библейското учение на Христос за връзката и разликата между Бог и кесар, имат за цел по-скоро да вкарат политиката в църквата, отколкото да влияят на политиката с християнското послание.

Докато християните не осъзнаят тази грешна посока на мислене, инциденти като описания тук ще изобилстват в ежедневието на хората, чийто призив е да просвещават другите с доброто и с евангелието, включително и в политиката. Това, което спасява донякъде положението, е, че НТВ не може да прати репортери със скрити камери навсякъде, където църковното лидерство има нужда от дисциплиниране относно търговията с политическо влияние в Божия храм.

Материалът се публикува с разрешението на автора от сайта Свобода за всеки. 

_________________________

Адв. д-р Виктор Костов е председател на ХРП, издател на сайта Свобода за всеки и правозащитник адвокат на редица евангелски пастори в дела в защита на свободата на вярата, съвестта и традиционното семейство.

Как да се справим с миналото си

Тези дни пропуснах големи годишнини. Първо, едва на 10 януари си припомних, че на този ден преди 14 години страната тръгна по пътя на истински реформи, след банкрута на правителството на Виденов. После, седмица по-късно научих, че също на тази дата, само че през далечната 1943 г. София е бомбардирана за пръв път много жестоко от американците и англичаните. Резултатът е 700 убити и поне толкова ранени, а самолетите на чуждите сили за надвишавали нашите 7 пъти. Въпреки това, само 1 български самолет е свален, докато нашите са свалили 30 вражески! През последвалата нощ сме били безсилни срещу изстребителите и оттогава именно са многото жертви. Също, на 13 януари 1927 г. Мара Бунева е убила Велислав Прелич, комендантът на Скопие, тероризирал и умъртвил по особено жесток начин много българи за това, че не искали да се пишат ‘прави сърби’.

Малко преди това, на 9 януари бе вторият митинг за демонтиране на паметника на съветската армия в София. Официалните медии споменаха мимоходом за събитието, като информацията бе поднесена доста тенденциозно, както прилича на ‘свободни медии’. Следя блоговете на Иво Инджев, Ангел Грънчаров, Едвин Сугарев и други свободомислещи анализатори и журналисти. Не може да се отрече, големи майстори на перото са. Обаче когато чета хапливите им памфлети и острите им нападки срещу комунистическата мафия в България се питам: това ли е начинът да повлияем на хората?

От една страна, злото трябва да се нарича с истинското му име. С него не трябва да се заиграваме. От друга, не ми допада жлъчния тон и омразата, която понякога е адресирана не само към злите деяния на престъпниците (заели уютни местенца по всички етажи на властта, в бизнеса и къде ли не), но и към техните личности. Злото, с което отвърщаме на злото, предизвиква нов цикъл на зло. Исус каза: „А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия човек; но ако те удари някой по дясната буза, обърни му и другата. (Мат. 5:39).

Но според мен тук става въпрос за следното: когато някой е онеправдан, реакцията му не трябва да е отмъщение, а смирение и любов. Така той ще бъде ‘изненадан от скандалната любов’, която демонстрираш и ще се замисли над поведението си. Злото не води до нищо друго освен до завъртане на цикъла на злото. И оттам отърване има само ... когато някой реши да го прекъсне с акт на любов.

Но трябва да разграничим желанието за лично отмъщение от борбата срещу злото, причинено на друг човек или група хора. В горепосочените случаи, струва ми се, става дума тъкмо за това. Мара Бунева умира не защото Прелич е безчинствал и убивал нейни близки, а невинни хора. Иво Инджев пише срещу лъжите за режима на комунистическия терор, които го представят като хуманен строй, не защото той лично е страдал от него, а заради поругаването на истината и продължаващото да се люшка в люлката на митове българско общество. Затова за мен спор няма – истината трябва да се прокламира, защото тя е по-важна от всичко. Истината ще ни направи свободни. Не може да има свободни хора, които познават себе си и Бога, без те да знаят истината за своето минало (и настояще).

Проблемът е, че в своето желание да защитят истината, някои журналисти и публицисти слизат често до нивото на тези, чийто ореол се опитват да развенчаят. Границата понякога е съвсем тънка, но понякога езикът я преминава. „Езикът е буйно зло”, както казва апостол Яков.

Все пак, възниква въпросът: в състояние ли са тези хора, които изглежда наистина нямат никаква съвест и доблест, да се променят – да признаят вината си и да се покаят за злодеянията си? Това вече е въпрос, на който само Бог може да отговори. Защото само Бог познава процесите, които текат в човешкото сърце.

Другият морален въпрос е, възможно ли е ние да простим на носителите на комунистическия терор при условия, че те не се разкайват за делата си. При условие, че за тях това е било просто „участие в системата”, „невинно изпълняване на чужди заповеди” и даже „въпрос на лично оцеляване в онези смутни времена”? Освен това, ако простим, това ще промени ли нещо? Последните 20 години, в които ние, българите, отново започнахме да демонстрираме корпоративна амнезия показват, че забравата не променя нещата. В тази връзка, талантливият български публицист Милен Радев напомня брилянтната мисъл на Едмънт Бърк, че "за триумфа на злото е достатъчно едно условие - добрите хора да скръстят ръце в скута". Това ли искаме? Злото в България да продължава да триумфира? Възможно ли е това да е Божията воля за нас, българите?

Ако четем внимателно Библията, ще видим, че прошката от наша страна е задължителна. Тя трябва да е безусловна. И то не заради престъпниците, а заради нас самите. Не можем да вървим напред без да простим. Не можем да бъдем простени, без да сме простили (Матей 6:12).

Но не бива да спираме дотука. Трябва да се стремим да помогнем на тези, които не са в ‘мир с Бога и ближния си’ да постигнат този мир. Трябва да помогнем на тези, които нямат моралната сила да се покаят, да го направят. Това обаче няма да стане лесно. И няма да стане с всички. Иска се много смелост от двете страни. От страна на престъпниците – смелост да загърбиш егото и страха си и да се изложиш на гнева и омразата на обществото. От страна на християните – смелост да повдигнем темата и да го направим с любов. А това е възможно, защото за любовта няма граници. Любовта трябва да може не само да прости, но и да предизвика грешника към покаяние. Защото ‘има радост пред Божиите ангели за един грешник, който се кае’ (Лука 15:10).

Не всички обаче ще се покаят. Живеем в паднал свят. Любовта не винаги среща отклик, напротив. Както стана с нашия Спасител, тя беше хулена и разпъната на кръст. И там, на кръста, Той пак се помоли за своите мъчители и убийци: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят” (Лука 23:34). Исус желаеше доброто на злодеите, които го убиха, до сетния си час. Същото трябва да правим и ние.

Въпросът е какво е добро за тях. Дали за тях е добро да продължават да си живуркат мирно и кротко, ни лук яли, ни лук мирисали, като че ли нищо не се е случило? Да продължават да живеят самозалъгвайки се, че това в което са участвали е било просто една игра? Роля, която са били длъжни да играят, за да оцелеят? Компромис, без който днес не биха били на този свят?

Същият този Бог, който ни заповяда да прощаваме на нашите длъжници, установи и властите, които са призовани да съблюдават за спазването на реда, правата и личната неприкосновеност на гражданите. Той натовари властите със задачата да се грижат за здравето и добруването на поданиците винаги, дори когато това изисква използването на сила. Властите са от Бога, затова те имат право да налагат наказание от името на своя Постановител на всеки, който не спазва закона и погазва човешкото достойнство.

Практиката показва, че там, където се спазват законите, престъпността е ниска и хората се радват на спокойно съществуване. И обратно, където царуват хаосът и беззаконието, злото вилнее с пълна сила. Наказанията имат своята възпираща роля - както за извършителите на престъпления, така и за евентуалните такива. Още в Стария Завет наказанието за греха на отделната личност е имало оздравителен ефект на очистване от греха за цялото общество.

Освен това, човек не може да е истински щастлив, докато не признае своята вина - пред себе си, пред Бога и пред другите. Духовната шизофрения сама по себе си е наказание, но не е понасяне на пълната отговорност за нашите постъпки. Във вечността обаче няма неплатени сметки, нито поправителни изпити. Един ден всеки ще плати напълно за своите дела (но и за думите, мислите и мотивите за тях).

Следователно, заради Бога, заради другите и заради нас самите, ние трябва да намерим тънкия баланс между справедливостта и прошката, между закона и благодатта, между дисциплинирането и любовта. Методите могат да са безкрайно много – като се почне от лични срещи и разговори с бивши служители на ДС и техните жертви, мине се през кръгли маси, пресконференции и други медийни изяви и се стигне до мълчаливи шествия и митинги по площадите на градовете и селата. За разлика от събитията в арабските страни напоследък, тук само facebook не е достатъчен. Нужни са лидери, които да вдъхновят и поведат хората в правилната посока. Ще ги намерим ли?

„Революция на идентичността”

Под този надслов от 23 до 25 октомври в х-л Лесопарка край Лясковец се проведе Националната конференция на БХСС. На събитието присъстваха повече от 60 студента от България, 2 студента от Босна и Херцеговина, 2 от Индия и 1 от Германия. За подкрепа бяха дошли и няколко завършили студенти от София и Варна.



Основните експозиции върху Посланието към Галатяните бяха изнесени от Никола Галевски – генерален секретар на Еxodus Македония. В подобаващо украсената за събитието зала в 5 поредни сесии той успя да провокира студентите да се замислят кои страни от тяхната национална идентичност могат да бъдат препъни-камък за благовестието и да поставят на първо място своята принадлежност към разпнатия и възкръснал Христос (Гал. 2:20). Така, както законът и миналото бяха накарали галатяните да отстъпят от истината, на Балканите ние също носим голям исторически ‘багаж’, който ни пречи да бъдем добро свидетелство за нашите колеги. Ако искаме Бог да ни използва за трансформиране на техния живот ние трябва да присъстваме реално в живота им, като ги опознаваме, обичаме и се грижим за тях.



Семинарите бяха не по-малко предизвикателни. Според Тим Отри святост е това, което Бог е искал да бъдем и тя се измерва в нашите взаимоотношения с Бога и с хората, а неин враг е нашата заетост. С присъщите си смирение и ерудиция, Вениамин Пеев ни предизвика да обезоръжаваме противниците на евангелието с Христовата любов. Доний Донев запозна студентите с начините, по които те могат да използват за Бога Google Wave и други подобни средства за онлайн комуникация и обмен на информация. След като се спряха на причините да благовестваме и на пречките за това, Петър Вълков и Триф Трифонов насърчиха студентите да използват нестандартни, креативни методи за благовестие в университета, като споделиха от своя опит и от живота на други студентски движения.



Особено запомнящ ще останат игрите в групи, подготвени от Ваня. Разделени на 4 отбора, студентите трябваше да преодолеят много препятствия и предизвикателства, като да познаят бягане по стръмен склон, да търсят скрити предмети, да допълват липсващи думи в стихове от Галатяните, да вървят с вързани очи, да стоят подпирайки се само на ръце, да скачат на въже по трима едновременно и др. Накрая всички бяха уморени, но безкрайно щастливи, че са успели да се справят като отбор.



Разбира се, на конференцията имаше и много други запомнящи се неща – сутрешната молитва, водена от Ники, малките дискусионни групи, хвалението (водено от Варненски и една босненска студентка), неформалното време, културната китка и т.н. Вярваме, че всичко в програмата е съдействало, за да можем да се изградим и да позволим на Бог да направи една истинска революция в нашата идентичност и взаимоотношеия.