Истинското покаяниe (Неемия 9)

/проповед/

Увод

Кой е Бог за теб? За непросветените Той е просто сила.  Някои си го представят като дух във вълшебната лампа на Аладин. При всяко щракане на пръстите той се явява и изпълнява желанието ни.

А за нас? Какво е Бог за нас, вярващите? Дали и ние не сме „опитомили“ Бога според собствените си разбирания? Както пише един християнски автор, „За Църквата Бог е станал доста незначителен и тривиален. Неговата истина е твърде далечна, Неговата благодат – твърде обичайна, Неговият съд – твърде благ, Неговото евангелие – твърде лесно, Неговият Христос – твърде обикновен.“

Сякаш сме си направили едно малко богче, което да прави това, което му кажем. Ние не благоговеем толкова, колкото би трябвало, пред Неговото величие. Величаем Го с устни за Неговата мощ, но не я използваме в живота си. Вземаме за даденост благодатта Му и тя вече не ни удивлява.

Сякаш искаме не толкова Отец на небесата, колкото един добричък дядо в небето, който иска всички да са щастливи и да се забавляват. Но това съвсем не е библейската представа за Бога.

 Когато стигаме до Неемия 9, виждаме едни съвсем различни хора. Както видяхме, изграждането на стената не беше единственото чудо в тази книга. В гл. 8 Ездра прочете и разтълкува Божия закон на народа, който беше застанал прав, и след това празнуваха празника шатроразпъване.

И в гл. 9 те събраха шатрите и се събраха за пост, изповядаха греховете си и се поклониха благоговеейки пред Бога, Неговите чудни дела в историята и удивителната Му благодат въпреки техните грехове.

Нека и ние сега се изправим, за да се помолим за Божието слово.

Молитва.

В християнския живот скръбта и радостта трябва винаги да присъстват. Ние не сме създадени, за да скърбим за греха, Бог иска да се радваме в Неговото спасение. Но пътят към истинското ликуване води през долината на скръбта за греха.

В Неемия 9 виждаме как хората навлязоха в долината на скръбта за греха и това беше угодно на Бога. Днес искам да говоря за природата на истинското покаяние. Ще видим, че истинското покаяние е предизвикано от Словото и Божието дело, истинското покаяние скърби за греха и признава ужасните последствия от него и трето, истинското покаяние изцяло уповава на Божията благодат.

1.      Истинското покаяние се основава на Словото и Божието дело.

В 8 глава, след като стената се съгради, Неемия се фокусира на Божието слово:

Неемия 8:8 „Четоха ясно от книгата на Божия закон и дадоха значението, като им тълкуваха прочетеното.“

И след като хората чуха Божието слово, в 9 глава виждаме техния отклик. Ние не можем да познаем Бога и да разберем Неговия характер, нито да вникнем в дълбините на нашия грях, както го направиха людете в Неемия, ако Божието слово не заработи в ума ни и Божият Дух не предизвика сърцата ни към промяна.

Затова е нужно всеки ден да четем Словото.  Четенето на Библията е като миенето на зъбите. Знаем, че трябва да го правим всеки ден, но някои хора започват чак когато ги заболи и получат духовен кариес.

Не можеш да кажеш, вече съм си мил зъбите 500 пъти, нямам нужда да го правя отново. По същия начин не казвай, чел съм Библията вече 2-3 пъти, нямам нужда да я чета отново. Тя е, която почиства боклука в ума ти и ти помага да видиш греха си и да осъзнаеш, че имаш нужда от промяна.

Хората тук ясно разбраха, че са съгрешили срещу Бога, защото чуха Неговия закон и се огледаха в огледалото на Словото.

И когато това стана, откликнаха с искрена скръб за греховете си. И четем в

 Неемия 9:1 „След това, на двадесет и четвъртия ден от същия месец, израиляните се събраха за пост, облечени с вретища и с пепел по главите си.“

Постът не е приятно преживяване. Бог ни е направил така, че да изпитваме глад и жажда, и когато те не са задоволени, изпитваме болка!

Неемия казва, че хората постеха, облечени с вретища. Вретището беше дреха, направена от козя козина. Тя е много груба и при търкане силно възпалява кожата. Измъчваният от глад човек сядал на земята, облечен в тази ужасно груба дреха, вземал в шепа пепел и пръст от земята, и поръсвал главата си. Не е много забавно, нали?

Изповедта не беше нещо мимолетно и лековато. Те се изповядваха, признавайки своя грях и фактът, че грехът ги владее и че са се провалили пред святия Бог. Когато Исая видя видението със святия Бог със серафимите, които Му се покланяха, той възкликна: „Горко ми! Загинах! Понеже съм човек с нечисти устни“ (Исая 6:5).

В Лука 5 гл., когато Петър срещна Исус, се засрами от своята грешна природа в присъствието на Бог, дошъл в плът на земята.

Въпросът, който всеки от нас трябва да си зададе е, „Как аз откликвам и осъзнавам ли сериозността на собствения си грях?

Израелтяните имаха традиция да показват, че са разбрали сериозността на греха си, като носят това неудобно облекло, като си посипят главата с пепел и като постят. Аз не ви карам да правим всички тези неща, но когато вникнем в сериозността на нашия грях и осъзнаем колко свят е Бог, не можем да гледаме на греха като на нещо тривиално.

2.      Истинското покаяние се изправя срещу грозната истина на греха.

Неемия 9:2 „Израилевите потомци се отделиха от всички чужденци; и застанаха, та изповядаха своите грехове и беззаконията на бащите си.“

В книгата си „Изповеди“ Св. Августин Блажени пише как като младеж той водил един доста аморален живот. Бил професор по реторика в Милано. От майка си той знаел за Бога, но не бързал да се покае за греховете си. Молил се с тази молитва: „Господи, направи ме добър, но не още.“ По-късно тя преминала в молитвата „Господи, направи ме добър, но не напълно.“ Накрая, когато се покаял с цялото си сърце пред Бога, молитвата станал: „Господи, направи ме добър.“ (точка)

 Когато четем молитвата, която съставлява голяма част от тази 9-та глава, виждаме че те не гледаха лековато на греха. Те дори се идентифицираха със своите бащи и с техните грехове, които самите те не бяха извършили. Те направиха това поради две причини.

Първо, те искаха да признаят пред Бога, че онова което те бяха направили беше грешно. Например, аз не съм лично отговорен за избиването и насилственото покръстване на турци от българите в Тракия през Първата световна война.

Но това не ми пречи категорично да заявя, че това са ужасни грехове (макар и извършвани като отмъщение на подобни зверства на турците) и че ксенофобията и расизмът трябва да се отхвърлят и заклеймят.

Второ, което е може би още по-важно: израелтяните признаваха, че в тях има същата склонност да вършат зло. Макар и аз да не съм избивал хора, аз съм убивал с думи, аз съм подронвал достойнството на хора. Мога да се идентифицирам с опасността да смятам другите за по-малко достойни от мен.

Мога да разбера страха от различните от нас. Не ми е трудно да си представя как и аз бих могъл да оценявам другите по външния вид. И ако си сложиш ръката на сърцето, и ти ще можеш да се идентифицираш с това.

С тази молитва израелтяните искат да се очистят от своите грехове и от греховете на тези преди тях. Те изповядват своята арогантност, инат, гордост, неблагодарност, богохулство, идолопоклонство, беззаконие, убиването на пророците... Беше дошлo време за съграждане и възстановяване – не само на стената, но и на връзката между Бог и хората.

Обърнете внимание, че те не казват просто „Прости ни за всичко, което сме вършили.“ „Прости ни дълговете“. Някой ще каже, не ни ли заповяда Исус точно така да се молим, „Прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници“?

Да, но това което Той ни даде беше модел на молитва, в който изповедта е съществена част от молитвата. Той нямаше предвид да не мислим върху дълбочината и сериозността на греха.

Навремето имаше една песен на „Тake That”, в която се казваше, „Каквото и да съм казал, каквото и да съм направил, не съм го имал предвид. Просто искам да се върнеш при мен.“

Това е ужасно послание. С други думи, няма значение какво съм казал и направил, важното е да сме пак заедно. Понякога ние също отиваме към Бога с такова разбиране. Не искаме да се изправим срещу реалността на грознотата на греха си. Не се замисляме как той наранява святия Бог и как ни унищожава отвътре, за това че не сме човекът, за който ни мислят.

Искаме да пропуснем тази част. Извиняваме се пред Бога с думите, „Каквото и да съм казал, каквото и да съм направил, не съм го имал предвид. Просто искам Твоето присъствие да се върне при мене.“ Не, истинското покаяние се изправя пред грозната истина. То има смелостта да я погледне в очите и да я изрече с точното ѝ име.

И когато го направим, ние признаваме, че не заслужаваме нищо добро от Бога. Не можеш да четеш тези редове, в които се говори за непрекъснатите провали на Израил и непрекъснатата прошка и благодат от Бога, без да се удивяваш как е възможно това! Защото Той е толкова различен от мен и теб! Той винаги е готов да даде благодат на тези, които не я заслужават.

3.      Истинското покаяние познава Божия характер и гледа към Божията благодат.

В тази молитва, с която левитите водят народа, виждаме как те славят Бога за това Кой е Той, за Неговата същност и характер.

Неемия 9:5 „После левитите Исус, Кадмиил, Вани, Асавния, Серевия, Одия, Севания и Петая казаха: Станете и благословете Господа, вашия Бог, отвека и довека; и да благославят, Боже, Твоето славно име, което е възвишено по-горе от всяко благословение и хвала.“

Те благославят Божието славно име, след което започват да прославят Бога за Неговите божествени атрибути. В ст. 7-8 Бог е разкрит като суверенен. Бог е Този, който ни избира, както е избрал Аврам, който работи в историята, за да извърши Своите цели.

В ст. 9-10 Бог е Този, който откликва на нашите викове за помощ. Той е справедлив – въздава на хората за техните постъпки и така принася слава на Своето име.

В ст. 11-12 виждаме Бог като Един, който снабдява своите деца от Своето богатство в слава, води ги и ги защитава. В ст. 13-15 виждаме, че Бог благоволява да разговаря с нас, че е загрижен за нашето благоденствие и че установява насоки и граници, в които да живеем така, че да Му принасяме слава.

И накрая, от 16-31 стих са изредени греховете на Израил в историята и как Бог в милостта си винаги ги възстановява. Тук са застъпени темите за нашия грях и Божия характер. В тези стихове Бог е описан като прощаващ, милостив, жалостив, дълготърпелив, многомилостив, милосърден, като даващ водителство, снабдител (както на материалните им нужди, така и на земя, която подготвя за тях).

 Гръцкият философ от 6 в.пр.Хр. Ксенофан се оплакал от неморалността на гръцките богове, като посочил че Омир приписал на боговете „всичко, което е срамно и безобразно сред хората“: те крадат, прелюбодействат и се мамят един друг.“ Не е чудно тогава, че Павел открива по време на своите мисионерски пътувания, че много езичници са се обърнали към юдеизма. Те видели, че Богът на юдеите превъзхожда във всичко техните стари богове.“

Бог е добър и любящ Бог. Това казват в молитвата си израелтяните. Дори когато ги предава в ръцете на угнетителите им, Той го прави, за да ги дисциплинира. Защото “Господ наказва този, когото обича“ (Евреи 12:6)

Той откликва на техните викове за помощ и накрая, изпраща избавители, за да ги отърве от техните угнетители. Той прави това много пъти, което ни води към основното послание в тази част, а именно, че истинското покаяние протяга ръце към удивителната Божия благодат. В своето покаяние израелтяните казваха: ние се провалихме тотално, но в благодатта си Ти ни прости и ни възстанови.

 В Своята благодат Бог ни прощава винаги, когато отидем с искрено покаяние при Него. За него няма безнадежден случай, няма невъзможна кауза. Затова благодатта е толкова удивителна.

Тя може да срещне жена, хваната в самото прелюбодейство (като в тази картина на Никола Пусен) и заслужаваща презрението на цялата общност и смърт, да я погледне в очите и да каже: „Не те осъждам“ (Йоан 8:11).

Тя може да срещне една жена при кладенеца – жена с минало и лоша репутация и да ѝ предложи всичко, за което някога е мечтала – вода, която задоволява най-голямата ѝ жажда.

Хората на Ерусалим познаваха своята превратна история, но знаеха също как Божията благодат се беше изливала върху техния народ, за да ги възстановява и изцелява. И знаете ли още какво тази непонятна, неповторима и удивителна благодат може да направи?

Тя може да достигне човек, който е провалил напълно живота си и да каже, „Елате всички, които сте отрудени и обременени, и ще ви дам почивка“.

Тя може да вземе блудния син в ръцете си и да каже, „докарайте угоеното теле, та го заколете и нека ядем и се веселим; защото този мой син бе мъртъв, и оживя, изгубен бе, и се намери.“

Тя може да погледне на теб и мен, които сме давали обещания на Бога и сме ги нарушавали, и сме се държали така, сякаш не сме Божии деца, и да ни предложи прошка отново!

Удивителна благодат, по-велика от всеки мой грях, как мога да я опиша? Тя отнема моя товар, тя освобождава духа ми. Тя бе изляна на Голгота, където бе пролята кръвта на Агнеца. Той изостави Своя трон и проля кръвта си за човеците. Вторият Адам умря, за да може първият Адам да живее. Удивителна благодат. Бях изгубен, но сега съм намерен, бях сляп, но сега виждам!

Но трябва да кажем още нещо. Благодатта е безплатна, но тя не е евтина. Тя струва на Исус всичко и ни призовава към жертвоготовна любов. Спасението е хем безплатно, хем много скъпо. Същият Исус, който каза на разбойника на кръста, че след малко ще го види в рая, каза на тези, които искат да го следват, да пресметнат цената. Същият Исус, който каза на жената, че не я осъжда, също ѝ каза, „иди си, отсега нататък не съгрешавай вече.“

В ст. 2 хората се подготвиха за тази молитва. Те разбираха, че трябва да се справят с някои проблеми, преди да дойдат при Бога и да искат прошка. Изповедта не се състоеше само в празни думи, но те трябваше да бъдат подкрепени и от дела. Трябваше да се направят някои трудни стъпки. Toгава разбираме дали едно покаяние е истинско.

Тези хора разбираха, че когато благодатта е дадена даром, единственият възможен отклик е животът им да бъде напълно променен от тази благодат.

 Едни съпрузи не се обичали истински. Мъжът имал високи изисквания към жена си и приготвил правила, които тя трябвало да следва. Той настоявал тя да ги прочита всеки ден и да се подчинява безпрекословно. Сред правилата му имало такива подробности като кога т трябва да става сутринта, кога закуската му трябва да е сервирана, как трябва да върши домашната работа. След няколко дълги години, съпругът умрял.

След като минало време, жената се влюбила в друг мъж, който я обичал много. Скоро те се оженили. Съпругът правел всичко, за да направи новата си съпруга щастлива, като често я обсипвал с подаръци, свидетелстващи за неговата любов.

Един ден, докато той чистил къщата, тя намерила в едно чекмедже списъка със заповедите, които първият ѝ съпруг бил написал за нея. Докато го преглеждала, изведнъж се сетила, че макар и настоящият ѝ съпруг да не ѝ бил дал никакъв списък, тя правела всичко, което първият ѝ съпруг изисквал. Тя осъзнала, че е толкова посветена на този мъж, че най-дълбокото ѝ желание е да го радва поради любовта ѝ, не от задължение.

Единственият възможен отклик на Бога е да бъдем променени от Неговата благодат!

Тук отново виждаме, че трябва да има баланс между Божието действие и готовността на хората.

В глава 10, която няма да разглеждаме, четем подробно за завета, който те сключват с Бога в ст. 38.

 Неемия 9:38 „Поради всичко това ние сключваме верен завет и го написваме; и първенците ни, и свещениците ни го подпечатват.“

В този завет те обещават да пазят Божия закон, да не се женят за чужденки, за да не стават като другите народи, да пазят съботата свята, да носят приносите си в Божия дом, да дават десятъците си от първите плодове, да посвещават първородните си синове и да дават най-доброто от това, което имат на Бога.

Заключение

Всичко това се случи, защото те ясно разбраха кой е този Бог, на когото служат и който ги беше избрал. Знаем ли ние кой ни е избрал?

Или и за нас Бог е станал доста незначителен и тривиален, Неговата истина е твърде далечна, Неговата благодат – твърде обичайна, Неговият съд – твърде благ, Неговото евангелие – твърде лесно, Неговият Христос – твърде обикновен – както се казва в мисълта, с която започнах?

Ако виждаш нещо от това в живота си, трябва да знаеш, че има лек за него. И той е в това: да имаш правилно разбиране върху Божието слово за това кой е Бог и какви са Неговите обещания. За да достигнеш до истинско покаяние.

И след това да казваш „Да“ на Святия Дух всеки път, когато Той те нуди да израстваш в покорство на Бога. Само така ще можеш да се радваш в живота си на удивителната Божия благодат, която прави от окаяните грешници, които сме ние хора, които са поканени да влязат в Божието присъствие и да станат деца на Бога.

 ____________________

08.09.2024 г.

БПЦ "Нов живот" Варна

Вързал ли си Бога?

/проповед върху Йоан 18:1-14/

Прочит Йоан 18:1-14.

Срещата насаме в горницата е свършила. Исус е казал на учениците всичко, което е имал да им  казва, помолил се е Бог да ги пази, да ги освещава и за единство помежду им. Тук го виждаме да излиза и да отива с учениците си в една градина. В следващите 2 глави ще видим, че страданията му и възкресението също щяха да станат в градина. Грехопадението пък стана в Едемската градина. Грехът дойде и беше победен в градина.

И Йоан отбелязва, че Юда знаеше къде да намери Исус, защото Исус често се събираше там с учениците си (18:2). Знаем ли ние къде да търсим Исус? Къде е Исус днес? В ритуалите? В зодиака? В добрите дела? Ефес. 2:8,9.

Юда предава Исус на войниците, той се идентифицира без да се съпротивлява и да прави опит за бягство. Пълководецът на небесната армия е арестуван от шепа войници на Синедриона. Единствената молба на Исус е стражата да освободи учениците му (18:8). Петър отсича с нож ухото на Малх, слугата на първосвещеника, но Исус го скастря (18:11). Учениците се разбягват, а войниците и юдейските служители хващат Исус и Го вързват (18:12).

Отвеждат го при Анна, предишния първосвещеник (13). Анна изпраща Исус вързан при Каяфа (24) Марк ни казва, че там Синедрионът се съвещава отново рано сутринта, вероятно за да покажат, че това което вършат е законно и го изпраща вързан при Пилат с надеждата да бъде осъден на смърт.

Обърнете внимание, че тези които вързаха Исус бяха най-религиозните хора. Защо те вързаха Исус?

А. Те го вързаха, за да го направят безпомощен пред тяхната сила.

Б. Те го вързаха, за да го обезвредят, в случай че реши да ги нападне.

В. Светът няма нищо против да вярва в един Исус, който не ги застрашава. За този подход Павел пише във 2 Тим. 3:5: „тези хора изглеждат благочестиви, но отричат силата му. От такива се отвръщай.” Хората искат да вярват в един опитомен, добричък Исус, който не ги заплашва с нищо.

Преди 1 година по време на една евангелизация във Варна разговарях с един студент. Попитах го, Какъв искаш да бъде Бог, ако го има? Той каза: добър, да ми помага да си вземам изпитите, да имам достатъчно пари и изобщо да прави всичко за мене, но не и да им се бърка в личния живот.

Такъв искаха да направят Исус и юдеите, като го вържат. Разбира се, Исус би могъл да мине сред тях и да изчезне в мрака, както бе правил преди това, но не го направи. Той би могъл да повика дванадесет легиона ангели, но не го направи (Мат. 26:52-53). Той би могъл да ги унищожи със Слово в един миг, но не го направи.

Защо Исус се остави да бъде заловен? Толкова ли здраво беше въжето? Толкова силни ли бяха войниците?

Не въжето на войниците, а кордата на любовта беше тази, която го задържа в ръцете им.

Не тяхната воля, а Неговата воля беше тази, която го накара да се остави да бъде вързан.

Не тяхната сила, а Неговата милост беше тази, която го отведе в съдебната зала

Исус се остави да бъде вързан, след като беше демонстрирал силата си толкова пъти. И днес има много хора, които образно казано, вързват ръцете на Исус.

Не е ли странно някой да се опитва да върже ръцете на Бог?
Не враговете на Исус са тези, които имат силата да го вържат.

Най-странното е, че ние можем да вържем Този, който единствен е способен да ни освободи (Пс. 116:16, Йоан 8:31,32 – Ако пребъдвате в моето учение... ).

Днес почти няма такива, които да не са виновни в това, че вързват ръцете на Исус.

Какво да кажем за нас? Виновни ли сме и ние? И ако да, по какъв начин ние вързваме ръцете на Исус?

Илюстрация: вързвам ръцете на някого, за да илюстрирам как неверието или липсата на посвещение може да ни пречи в служението.

1. Нашето неверие може да върже ръцете Му.
Йоан 1:11 „У своите си дойде, но своите му не го приеха.”

Йоан 12:37 „Но ако и да бе извършил толкова знамения пред тях, те пак не вярваха в Него.”

А. Ние вързваме ръцете му, когато Той иска да ни даде спасение.

Ние често ние вързваме ръцете му, като се опитваме сами да се спасим.

Уочман Ний разказва как по време на престоя му в Китай с още двадесетина християни, баните в общежитието не били достатъчни и те се къпали в близката река. Но веднъж един от мъжете в реката получил мускулни спазми и започнал да потъва.

Уочман Ний направил знак на един от хората, който бил чудесен плувец, да помогне на давещия се. Но за негово учудване човекът не се помръднал. Просто си седял там и наблюдавал потъващия човек. Гласът му ставал все по-слаб и отчаян и невярващия на очите си Уочмън Ний гледал в потрес как плувецът стои и гледа от брега, вместо да се хвърли и да спаси давещия се. Накрая, когато давещия се се скрил под водата, плувецът се изстрелял и след малко и двамата били на брега.

Уочман Ний отишъл при плувеца и го обвинил, че поради егоизма му без малко човекът да си отиде. Но той отговорил: Ако се бях хвърлил веднага, давещият се щеше да ме хване здраво и двамата щяхме най-вероятно да потънем. Давещ се човек не може да бъде спасен, докато не се умори напълно и престане да се опитва сам да се спаси.

Същото е и със спасението. Когато спрем да се опитваме сами да се спасим и се предадем на Господ, Той може да се намеси и да ни спаси.

Б. Ние вързваме ръцете му, когато Той иска да отговори на нашите молитви, а ние не се молим или спираме да се молим.

Руби Хамилтън, бизнес дама на 50+ г., загубила мъжа си при катастрофа след 32 г. брак. Гневът и разочарованието й били огромни. Още на 20 г. тя станала християнка, но съпругът й не споделял нейния интерес в духовните неща. Тя се молила горещо и непрекъснато той да познае Господа. Един ден докато се молила почувствала да я облива вълна на мир и чула този тих глас, който я уверявал, че съпругът й ще се спаси. С нетърпение очаквала деня, когато той ще предаде живота си на Исус. А сега това.

Какво правиш, когато изведнъж се случи най-лошото? Когато Бог не отговаря и не отваря врати пред теб? Руби Хамилтън престанала да живее за Бога.

2. Нашето непостоянство в поклонението ни може да върже ръцете Му

А. Участието в живота на църквата. „И нека се грижим един за друг, за да се поощряваме към любов и добри дела, като не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай, а увещавайки се един друг, и толкова повече, колкото виждате, че денят наближава.” (Евр. 10:25)

Б. Нашето даване за Божието дело (Мария помаза Исус с най-скъпоценното си, Йоан 12:3)

Беше юни месец, 1993 г. Тъкмо бях повярвал в Бога. Сега трябваше да премина втората си сесия в университета. Един от изпитите ми беше особено труден. Имах само 5 дни, а обемът който трябваше да прочета беше огромен. Бях си разпределил времето, за да ми стигне долу-горе, но имаше един проблем. Изпитът беше в понеделник, а в неделя имаше църква. От няколко месеца бях тръгнал редовно на богослуженията, но сега се изкушавах да си остана вкъщи и да си уплътня максимално времето с учене. Исках в деня преди изпита да премина всички въпроси, но това нямаше как да стане, ако отидех на църква. След като се колебах няколко минути, реших все пак да отида. Беше чудесно богослужение. Благодарих на Бог и се помолих той да ми помогне въпреки загубеното време да успея да се подготвя за изпита.

Не знам как стана, но като се върнах, успях да премина всички въпроси, а на сутринта да ги премина още веднъж! На другия ден получих шестица.

„И нека се грижим един за друг, за да се поощряваме към любов и добри дела, като не преставаме да се събираме заедно...”

3. Нашата незаинтересованост да свидетелстваме може да върже ръцете Му
А. Божието желание е всеки да се спаси – Йоан 20:31 („тези са написани, за да повярвате, че Исус е Помазаникът, Божият Син, и като вярвате, да имате живот в Неговото име.”)

Б. Ние отлагаме. „Не казвате ли: Още четири месеца, и жетвата ще дойде? Ето, казвам ви, повдигнете очите си и вижте, че нивите са вече бели за жътва.” (Йоан 4:35)

Преди малко ви разказах историята на Руби Хамилтън. Но тя има продължение.

Роджър Симънс пътува на стоп за дома. Той никога няма да забрави този ден – 7 май. Тежкият му куфар вече бил изцедил силите му и той нямал търпение да се прибере у дома и да съблече завинаги войнишката униформа. Вдигнал ръка при приближаването на кола, но се отказал, като видял че е черен, лъскав нов кадилак. За негова изненада, колата спряла.

Вратата се отворила. Той изтичал към колата, хвърлил куфара отзад и благодарил на красивия, добре облечен мъж, докато сядал до него. „Завинаги ли се връщаш?”

„Да.”

„Имаш късмет, ако отиваш в Чикаго”

„Не чак толкова далече – в Чикаго ли живеете?”

„Имам бизнес там. Казвам се Хамилтън.”
Те поговорили за малко и тогава Роджър, който бил християнин, почувствал че Бог сякаш го подканя да сподели вярата си с този 50-годишен, успешен бизнесмен. Но продължил да го отлага, докато накрая разбрал, че остават 30 мин. до дома. Нямало вече закъде да отлага.
„Г-н Хамилтън, бих искал да ви кажа нещо много важно.” И после просто казал на г-н Хамилтън за Божия план за спасение и накрая го попитал дали иска да приеме Исус за свой Спасител и Господ.

Кадилакът отбил до пътя. Роджър очаквал човекът да го изхвърли от колата. Вместо това той навел глава и приел Христос, а след това благодарил на Роджър: „Това е най-великото нещо, което ми се е случвало.”

Минали 5 години. Роджър се оженил, родили му се две деца, започнал бизнес. Докато си приготвял багажа за пътуване до Чикаго, намерил визитката, която Хамилтън му бил дал преди 5 години. В Чикаго отишъл в Хамилтън Ентърпрайсиз. Рецепционистката му казала, че няма как да види г-н Хамилтън, но може да види г-жа Хамилтън. Малко объркан, той бил въведен в много хубав офис, където го чакала жена на около 50 г.

Тя протегнала ръка: „Познавали сте съпруга ми?”

Роджър й разказал как Хамилтън го взел на стоп след войната. „Можете ли да ми кажете кой ден беше това?”

„Разбира се, беше 7 май, преди 5 г., денят в който ме уволниха от армията.”

„Имаше ли е нещо необикновено по време на срещата ви?”, попитала тя.

Той се поколебал, не знаейки дали да спомене как споделил за Исус със съпруга й. „Г-жо Хамилтън, обясних благата вест на вашия съпруг в онзи ден. Той отби до пътя и заплака върху волана. В онзи ден той предаде живота си на Христос.”

Като чула това, тялото й се разтърсило в плач. Накрая се овладяла и казала: „Бях се молила за спасението на съпруга ми с години. Вярвах, че Бог е го спаси.”

„Къде е съпругът ти, Руби?”
„Почина. Катастрофирал е след като те е оставил. Така и не се прибра. Разбираш ли, мислех че Бог не е спазил обещанието си. Престанах да живея за Бога преди 5 г., защото мислех, че Бог не си е спазил обещанието!”

На този свят няма материално въже, което да може да върже Исус.

Самсон, за когото четохме преди няколко дни, беше вързван неколкократно и успяваше да разкъса въжетата. Но дори Исус не може да разкъса въжетата на неверие, непостоянство и незаинтересованост.

Моята молитва тази сутрин е всички да разберем, че когато вързваме ръцете на Исус, вързваме своите собствени ръце.

Знаете ли, вие сте много силни хора. Всеки от вас разполага с голяма сила – да върже или да развърже ръцете на Бога.

Вързали ли сте ръцете на Исус в живота си по някакъв начин? Ако да, отвържете ги и преживейте Неговата сила. Нека се помолим.

- край -

06.04.2014 г.,

БПЦ „Нов живот” - Варна