Отвали камъка

Нашата болка може да се превърне в нещо, което да прослави Бога. Всичко зависи от начина, по който реагираме на болката.

Когато Исус научи, че Лазар е болен, Той каза: „Тази болест не е за умиране, но е за Божията слава, за да се прослави Божият Син чрез нея.“ (Йоан 11:4) Накрая, 4 дни след смъртта на Лазар, Той отива във Витания. Посрещнат е от Марта и Мария. Те са натъжени и покрусени от мъка. Най-лошото се е случило и то е непоправимо.

Често и ние си мислим така. Ако се бяхме обадили в банката, онзи мошеник нямаше да ни обере. Ако беше дошла полицията навреме, непоправимото нямаше да се случи. Ако бяхме отишли при един кой си лекар, нашият близък нямаше да умре. В такива моменти губим надежда и слагаме траурните дрехи.

Но Исус има друга гледна точка към болката в този живот. Той каза на сестрите, „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее.“ (ст.25)

Поиска да Го заведат до гроба и нареди, „Отвалете камъка!“ (ст.39) Отговорът на Марта беше: „Господи, смърди вече, защото от четири дни е в гроба.“

Често Исус идва при нас и ни кара да направим нещо изненадващо. Ние сме свикнали да привеждаме човешки аргументи, които иначе звучат логично. Но Божията логика не е като човешката логика. За Бог няма нищо невъзможно.

Той иска да повярваме, за да Му позволим да работи и да прослави Себе Си (ст.40). Но ние често не Му позволяваме.

Днес Исус идва при всеки човек и казва: „Отвали камъка на смъртта. Ела при Мене и пий от Живата вода, за да не умреш довека“. Но той казва, „Не мога, Исусе. Първо, не съм сигурен, че съществуваш. И второ, всеки знае, че след като човек умре, не може да бъде съживен. Никой не се е върнал от смъртта към живота.“ Но Исус казва, "Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее.“

Исус ти казва: „Отвали камъка на страха. Ела на църква, поклони се на Бога и ще видиш Божията слава“. Но ти му казваш, „Господи, не мога, може да се заразя с коронавирус. А и рискувам да ме глобят.“ И тогава Исус казва, „Не се страхувайте от онези (вируси), които убиват тялото, но не могат да убият душата. По-скоро се страхувайте от Онзи, който може и душата, и тялото да погуби в пъкъла. (Матей 10:28)

Исус ти казва, „Отвали камъка на тревогите. Не се безпокой за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си.“ (Матей 6:34) Но ти казваш, „Исусе, не виждаш ли, че съм си загубил работата! Как ще храня семейството си без да имам доходи?!“ Но Исус ти казва, „Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света имате скръб; но дерзайте: Аз победих света.“ (Йоан 16:33)

Исус ти казва, „Отвали камъка на срама. Говори истината, включително в тази пандемия.“ Ти му казваш, „Господи, всички казват „Стой си вкъщи.“ Как аз ще кажа нещо различно? Могат и да ме съдят, че не изпълнявам разпорежданията на щаба.“ Но Исус казва, „Защото ако се срамува някой заради Мен и заради думите Ми в това блудно и грешно поколение, то и Човешкият Син ще се срамува от него, когато дойде в славата на Своя Отец със святите ангели.“ (Марк 8:38)

Исус иска да отвалим камъка въпреки опозицията и човешките предразсъдъци. Той иска да поемем този риск за Него, защото само тогава ще се справим с нашето неверие, безпокойство, нашия страх и нашия срам. Ние можем да го направим, защото Той ни дава сила. Той има право да иска това, защото направи същото. Не един, а два пъти!

Когато заповяда камъка на гроба на Лазар да бъде отвален, Той предсказа какво щеше да се случи само няколко седмици по-късно с един друг камък. Тогава Исус щеше да бъде разпнат, а тялото Му - положено в гроба. Но смъртта не можа да Го задържи там. На третия ден КАМЪКЪТ БЕ ОТВАЛЕН и Той възкръсна от мъртвите!

Благодарение на Неговото възкресение днес чрез вяра ние имаме силата и правото да отвалим камъка, който ни пречи да видим Божията слава. Смъртта може да бъде възкресена за живот. Страхът може да отстъпи място на радост. Безпокойството може да отлети и да бъде заменено с мир. На мястото на срама може да дойде смелост.

Единственото, което трябва да направиш, е да кажеш: „Господи Исусе, не ме интересува колко голям е този камък. Не искам да знам какво ще си помислят и какво ще кажат хората. Не искам повече да се тревожа и да се страхувам. Вярвам, че Твоят камък беше отвален! Искам да видя Твоята слава в живота си. Дай ми сили да отваля моя камък. Амин!

Ще отвалиш ли твоя камък?

Когато си отседнал в хотел "Голо бърдо" (Битие 28)

/проповед/

Прочит: Битие 28:10-16.

Един от най-големите бичове на нашето време е самотата. Много хора са самотни. Някои убиват самотата с алкохол, други с гледане на тв и интернет, а трети - с телефонни разговори. Един тийнейджър говорил по телефона половин час, преди да свърши разговора. Баща му му казал: "А, свърши много бързо. Обикновено говориш цял час. Какво се е случило? Синът му отговорил: "Беше грешен номер."

Случвало ли ти се е да се чувстваш самотен? Да си казваш, че нищо няма смисъл? Да не ти се живее?

В подобна ситуация заварваме Яков в Битие 28 гл. Както видяхме миналия път, след като той и майка му Ревека извършиха заговор и излъгаха баща си, за да запазят купеното с леща първородство за Яков, Исав намрази брат си и реши да го убие. Ако беше останал още няколко дни, Яков рискуваше да е мъртъв. Затова Ревека го изпрати при брат си Лаван.  Тя не подозираше, че няма да го види никога повече.

По време на комунистическия режим много българи са били депортирани. Били изтръгвани от своите семейства, от земята, захвърляни като дърво без корен и интернирани в далечни села, за да се сломи съпротивата им. Вината им? Че са свободни, мислещи и работливи. Че са обичали Бога, семейството си и земята си.

Яков беше като дърво без корен. Но той бягаше за живота си поради съучастничество в заговор. Крепеше го това, че имаше цел и имаше насърчение за постигането й.

Целта беше да изпълни една заповед, която беше и негово желание. Малко преди да тръгне, Исаак му заръча: „Не вземай жена от ханаанските дъщери. Стани, иди в Падан-Арам, в дома на майчиния ти баща Ватуил, и оттам вземи жена...“ (ст.2) Също като Елиезер за Исаак, той трябваше да търси жена от техния род и дом в Падан-Арам. Но това нямаше да е лесно.

Затова веднага след това Исаак го насърчи, като го благослови (ст.3-4):

„И всемогъщият Бог да те благослови, да те наплоди и умножи, и да произлязат от тебе множество народи; и даденото на Авраам благословение да го даде на тебе и на потомството ти след тебе, за да наследиш земята, в която си пришълец, която Бог даде на Авраам.“

Както видяхме, Яков е човек с много кусури. Това е вярно за всеки от нас, в една или друга степен. Но Бог започва процес на изглаждане на неговия характер, за да започне той да отразява Неговите цели и да се превърне в благословение за семейството си и за целия свят. От неговата история можем да научим нещо за шкурките, които Бог използва, за да ни излъска до блясък. 

Яков излиза от Вирсавее и тръгва по пътя за Харан. Току-що си е навлякал омразата на брат си. Баща му го благославя, но дали му е простил? Дали ще види пак майка си? Вместо да се радва на домашния уют (домошарят Яков), трябва да скита по прашните пътища! Та той никога не е излизал далеч от дома  – дали няма да умре от глад?

Той върви цял ден, но вече се спуска нощта. Oглежда се наоколо, в далечината вижда светлинките на град Луз, но наоколо е само пустош. Аха, ясно, казва си, дошъл съм в хотел „Голо бърдо“, минус три звезди. Вижда един камък, слага го за възглавница. Полага глава на една канара!

Това е една обикновена канара, но в Стария завет тя е преобраз на Вечната канара Исус. Защо ли? Павел казва, че канарата, от която Израелтяните пиха вода в пустинята, беше Христос (1 Коринтяни 10:4). Сега канарата Исус беше това, на което Яков положи своята глава.

Ако преминаваш през буря; ако не можеш да мигнеш от тревоги и страхове, тогава има ли по-добро място, на което да положиш всички тях от канарата Исус?

В такъв момент можеш като Давид да извикаш в молитва:

Пс. 61:1 Послушай вика ми, Боже, внимавай в молбата ми. От краищата на земята ще викам към Тебе, когато примира сърцето ми; заведи ме на канарата, която е много висока за мене.

Канарата, която е много висока за мен е мястото на утеха, закрила и мир. Да легнеш на тази канара означава да положиш своите тревоги върху Него. И тогава ще можеш да видиш ново откровение на стълба, която стига до небето.

Яков взе един камък. Какво друго можеше да вземе? Та той беше в пустинята! Там нямаше дървета, трева и цветя. Имаше камъни. Това беше безлюдно място. Място на разбити надежди и мечти. Малко преди това той беше богат син на завета и обещанието. Сега беше сам, далеч от семейството си, мразен от брат си, бягащ за живота си. Бил ли си на това място?

Четох за едно руско семейство старообрядци. Бягат през 1937 г. от гоненията на Сталин и отиват далеч на изток в тайгата. През 1981 г. руски геолози случайно ги откриват при проучване на район, за който са смятали, че е необитаем. Мъж, жена и четирите им вече пораснали деца, са оцелели в Сибир!

Построили си къща с дървения материал, който имали в изобилие. Направили си галоши от дървесна кора и клони. След като дрехите им се разпаднали, ги заменили със зебло. Яли картофи с ръж и конопено семе. Вода имали в изобилие – до колибата имало чист, студен поток. Яли боровинки и малини. Синът им се научил да ловува бос през зимата – гонел животните, докато се изтощят и припаднат. Дърва за огрев също имали колкото щеш.

Какво поддържало надеждата и на тези хора? Те били вярващи. Библията била единствената книга, която имали със себе си. Те виждали смисъл и надежда въпреки страданията си. Живели в ужасна мизерия, но използвали „камъните“, които Бог им давал и били благодарни!

Яков взе камък и го сложи за възглавница. Използваш ли възможностите и ресурсите, които Бог ти дава? Или се оплакваш от безпаричие, болести и самота? Не използвай камъните като тежести, с които да се удавиш в морето от самосъжаление. Използвай ги като основа на ново здание!

Да, камъните не са удобни за възглавница. Животът не е лесен. Но камъните могат да се превърнат във възглавница, ако го вярваш!

Да загубиш всичко и да ти останат само камъни не е лесно. Цял живот си градил и изведнъж си сам сред голия камънак. Как реагираш, като загубиш нещо ценно? Случвало ли ти се е да изгубиш файл в компютъра, който си пишел дълго? Как реагираш?

Известният историк Томас Карлайл прекарал 2 години в писане на книга за френската революция. Когато я написал, дал единствения екземпляр на колегата си Джон Мил за рецензия. Но след това се случило немислимото. Слугата на Мил използвал ръкописа като подпалки за огнището. Когато Мил му съобщил новината, лицето на Карлайл помръкнало. Две години от живота му били изгубени. Стотици нощи къртовски труд отишли на вятъра. Той не си и помислял да напише книгата отново. Изпаднал в дълбока депресия.

Един ден, докато вървял по улицата, Карлайл забелязал да строят каменна стена. Той бил поразен – тя порасвала бавно, камък по камък! Това било откровение за него. Ако пишел страница по страница, би могъл да напише книгата отново. И точно това направил.

Ние имаме свобода, дадена ни от Бога, да избираме как да гледаме на трудностите в живота си.

В една болнична стая лежали двама пациенти. На единия било позволено да сяда за един час на ден, докато другият трябвало постоянно да лежи. Те говорили с часове – за семействата си, работата, казармата, за всичко.

Мъжът, на когото било позволено да сяда, очаквал с нетърпение времето, което ще може да се изправи и да погледа през прозореца. Всеки следобед той описвал какво виждал през пророреца на другия – казвал как прозорецът гледа към красив парк с прекрасно езеро, с лебеди в него и малки деца, които играели край водата.

Мъжът в другата част на стаята затварял очи и си представял картината. Но след няколко дни си казал: „Защо той може да вижда тази красота, а аз не мога да видя нищо! Не е честно!“

Една нощ мъжът до прозореца се задавил и се закашлял, опитвайки се да намери бутона, с който викали сестрата. Другият гледал как се мъчи, но нарочно не натиснал своя бутон. След по-малко от 5 мин. човекът починал. На следващата сутрин сестрите открили мъртвото тяло на мъжа до прозореца и го изнесли.

Другият помолил да го преместят до прозореца. Сестрата нямала нищо против и го поставили в другото легло. Бавно и мъчително той се повдигнал на един лакът, за да види гледката. Накрая щял да може сам да се наслаждава на нея. С последни усилия се надигнал, за да погледне през прозореца. Когато го направил, там видял само една тухлена стена.

Какво виждаш, когато погледнеш от прозореца на твоя хотел „Голо бърдо“?

В интернет видях снимка, под която пишеше: „Какво виждат хората от еди кой си хотел“. На нея имаше един висок хотел и една малка къща-съборетина. Идеята беше, че гледката от прозореца разваля цялото впечатление от пребиваването в хотела.

Яков се огледа от своята стая под звездите в хотел „Голо бърдо“. После взе камък и легна на него. Сигурно доста му е убивало, докато заспи. Ние не бихме избрали такава възглавница. Но нашият мъдър небесен Баща понякога ни поставя да спим на неудобни места, за да ни се открие по нов начин.

Яков заспива сам в пустинята. Почти 2000 години по-късно Исус щеше да заспи в люшканата от буря лодка пред невярващите погледи на учениците. Петър щеше да заспи, окован между двама войници, в нощта преди екзекуцията си (Деяния 12:1-6).

Как свършват тези истории? Исус беше събуден от учениците и укроти бурята. Петър беше изведен от затвора от ангел. Какво би направил ти? Имаш ли вяра? Или имаш страх?

Вярата убива страха. Страхът убива вярата.

Един човек обичал да ходи на лов и си купил два първокласни сетера. Държал ги в задния двор и там ги обучавал. Една сутрин по пътя минал дребен злобен булдог. Вмъкнал се под оградата и започнал да се бие със зъби и нокти с двата сетера. В началото човекът решил да затвори сетерите в мазето, за да ги предпази от булдога, но след това решил да даде урок на малкия булдог. След няколко минути на свада, булдогът се оттеглил да си лиже раните. Същото се случило на следващата сутрин, после на следващата и на следващата. 

Всяка сутрин булдогът се появявал, пропълзявал под оградата, получавал доза бой и се оттеглял. След това човекът трябвало да отиде в командировка за няколко седмици. Когато се върнал, попитал жена си какво става с булдога и сетерите. Тя отговорила: „Няма да повярваш какво стана. Всеки ден малкият булдог идваше и се биеше със сетерите. Не пропускаше ден. Сега вече сетерите го избягват. Когато чуят, че идва по пътя и се промъква под оградата, започват да скимтят и се скриват в мазето. Булдогът идва в задния двор и се разхожда наперено в него, сякаш той е собственикът.

Може би се чувстваш така, сякаш си се промъквал под оградата много пъти. Нямаш сили да продължаваш. Може би се чувстваш така, сякаш си се бил дълго и след това трябва да лижеш раните си. Вярваш ли, че можеш да победиш в тази борба?

Яков имаше вяра. Затова легна да спи на това място (ст.11) И тогава Господ му се яви.

Битие 28:12: И сънува: ето стълба изправена на земята, а върхът й стигаше до небето; и ето, Божиите ангели се качваха и слизаха по нея.“

В съня Бог му показа, че комуникацията между земята и небето е възможна. Вярата не е следване на правила, а взаимоотношения с нашия Господ и Спасител Исус. Той се грижи за нас и неговите ангели-хранители непрекъснато сноват нагоре-надолу по тази стълба към небето. Те отнасят нашите молитви до Него и донасят Неговите отговори и откровение до нас. 

И ангелите вървят по стълбата, Исус Христос. Самият Исус каза на Натанаил "И рече му: Истина, истина ви казвам, [Отсега] ще видите небето отворено, и Божиите ангели да възлизат и слизат над Човешкия Син" (Йоан 1:51). Благодарение на смъртта и възкресението на Христос ние имаме връзка с Отца! На Голгота Синът хвърли мост към вечността! И това не е всичко!

Битие 28:13-15: И ето, Господ стоеше над нея, и говореше: Аз съм Господ, Бог на баща ти Авраам, и Бог на Исаак. Земята, на която лежиш, ще дам на тебе и на потомството ти. Твоето потомство ще бъде колкото земния прах; ти ще се разшириш към запад и към изток, към север и към юг; и в тебе и в твоето потомство ще се благославят всичките народи на земята. Ето, Аз съм с тебе и ще те пазя навсякъде, където и да идеш, и ще те върна пак в тази земя; защото няма да те оставя, докато не изпълня това, което ти казах.“

Господ стоеше най-отгоре. Той е над нашите проблеми, обстоятелства и тревоги. Над нашите „възглавници от камък“. Той е Господар над всичко. Той ще ни пази, няма да ни остави и ще изпълни обещанието си.

Битие 28:16 „Когато Яков се събуди от съня си, каза: Наистина Господ е на това място, а аз не съм знаел.“ Ако ти е трудно да видиш нещо добро в твоята ситуация в хотел „Голо бърдо“, то чуй какво казва Павел: „Събуди се, ти, който спиш! Стани от мъртвите и Христос ще те осветли.“ (Ефесяни 5:14)

Яков се събуди и каза: Я-а, Бог бил тук в хотел „Голо бърдо“, а аз не съм знаел!

Тези стихове идват, за да ни разтърсят! Сякаш Бог ни казва: Събуди се и престани да  се оплакваш! Събуди се и престани да хленчиш! Събуди се и престани да се самосъжаляваш! Събуди се и престани да се извиняваш! Да хвърляш вината върху другите!

Събуди се и осъзнай, че Бог е промислил за това, което ти е обещал!

Когато бях в казармата, се чувствах като в хотел "Голо бърдо". Живеехме при доста спартански условия. Трябваше да метем плаца, но нямаше метли. Огледахме се, наоколо имаше дървета. Скъсахме клони и метяхме с клоните. Трябваше да мием коридора и стълбището на базата, но нямаше вода. Огледахме се, до нас беше морето. Изпрахме стирките в морето и измихме стълбището. През нощта дежуряхме в студено караулно помещение. Огледахме се, имаше само един котлон и до него стол. Включвахме котлона и се топлихме, седнали до него.

Как реагираш, когато си в хотел "Голо бърдо"?

Моята молитва за всички вас е, че ако се окажете на място, където възглавницата ви е от камък като тази на Яков, да имате очи да видите стълбата, която стига до небето. Вярвайте, че Бог е над вашите обстоятелства. Той е Господ, всесилният Бог, Ел Шадай и Той ще бъде винаги с вас, няма да ви изостави и ще изпълни това, което ви е обещал! 

Нека се помолим.

---

БПЦ "Нов живот" Варна

12.02.2017 г.

Капка по капка камък издълбава (Битие 15:1-5)

/проповед/

Прочит Битие 15:1-5.

Случвало ли ви се е да се опитвате да направите нещо и нищо да не се получава? Искате много да се справите бързо, но нищо не става?

Отскоро карам друга кола, с която не съм свикнал още напълно. Едно от нещата, които не знаех как става е да наглася страничните огледала. Показаха ми къде е копчето, с което се прибират навътре, но не знаех как да ги накарам да се въртят нагоре и настрани.

Със съпругата ми огледахме цялата кола. Търсихме друго копче по вратите, по таблото, между седалките, но не можех да намеря нищо. Знаех, че го има някъде, исках бързо да го намеря, за да мога да го използвам, но така и не го намирах. Около 2 месеца карах така колата. Накрая споделих с един приятел и след като потърси известно време на друго място, той седна и каза: „Това е копчето.” Аз отговорих, „Това копче само прибира огледалата.” Той каза: „За да ги мръднеш нагоре или надолу трябва да го използваш като джойстик.”

Проблемът беше, че аз само го завъртах, а то можело и да се накривява в желаната от мен посока!

Почувствах се много глупав. Но преди това се чувствах безсилен. Чувствали ли сте се така?

Блъскаш си главата в опит да решиш някакъв проблем, но отговорът ти убягва. Опитваш различни начини, но се проваляш. Накъдето и да се обърнеш, удряш на камък. Чувствали ли сте се толкова безсилни?

Добре, значи не съм само аз. Отдъхнах си. Всеки от нас се сблъсква с подобни проблеми. И понякога това са много по-сериозни проблеми – здравословни или свързани с взаимоотношенията ни с близък човек. Иска ти се да можеш да завъртиш копчето, но не знаеш къде се намира. Не знаем как да оправим нещата. Не лесно да издържим в такива моменти.

Знаеш, че Бог е с тебе. Той ти е обещал, че „всичко съдейства за доброто на тези, които обичат Бога, които са призовани според Неговото намерение.” (Рим. 8:28). Но имаш чувството, че всичко е против теб, не със теб.

Така се чувстваше и Аврам в Битие 15 гл. Коя беше причината?

Аврам тъкмо се беше върнал от битка. Четирима царе от севера бяха нападнали градовете на юга и след като ги бяха разгромили, бяха отвели жителите като затворници, заедно с голяма плячка. Сред тях беше и племенникът на Аврам, Лот.    

Когато чичо му Аврам чу за това, той събра своите 318 обучени мъже, нападна неприятелите през нощта, порази ги и освободи своя племенник заедно с останалите пленници и тяхното имущество. 

На връщане Аврам спря в един град, който сега наричаме Ерусалим и разговаря с един Божи свещеник, наречен Мелхиседек и му даде десятък от плячката. Това е първият случай на даване на десятък в Библията, предхождащ с повече от 400 г. Мойсеевия закон. Toва е една от причините ние да вярваме, че десятъкът не е само за времето на Стария завет, но е минимум, който ние като вярващи трябва да даваме на Господа.

И така, „след тези събития” (15:1) Бог се яви на Аврам във видение и му каза: „Не бой се, Авраме; Аз съм твой щит, твоя твърде голяма награда.” Бог сякаш казва на Аврам, „Всичко съдейства за твое добро, Авраме, защото ти ме обичаш и си призован според Моето намерение”.

Аврам беше победил в битката благодарение на Божията помощ. Аврам знаеше това, затова даде десятък на Господа. След това Бог му се яви, за да потвърди своята любов към него. Логично би било Аврам да изпее химн на хваление на Бога на това място.

Но вижте какво казва той:

Битие 15:2-3: „А Аврам рече: Господи Яхве, какво ще ми дадеш, като аз си отивам бездетен, и тоя Елиезер от Дамаск ще притежава дома ми? Аврам рече още: Ето, Ти не ми даде чадо; и ето, един роден в дома ми ще ми стане наследник.”

Аврам сякаш не изпитва благодарност към Бога. Нещо повече, тези думи звучат като оплакване. Като че ли той е ядосан на Бог.

Тези от вас, които бяха миналият път си спомнят, че едно от обещанията, които Бог му даде в 12 гл. беше: „На твоето потомство ще дам тази земя.” (Битие 12:7). Това се беше случило преди 10-15 г. Аврам беше остарял още повече. Жена му също не беше първа младост. Годините отлитаха, а той нямаше деца.

Затова в главата му се беше родил алтернативен план. Аврам знаеше, че човек е бездетен, законът му позволяваше да осинови слугата си, за да си осигури наследник. Знаем това от древни документи, открити край Киркук и на други места.

Божието обещание се бавеше. Затова Аврам обмисляше план Б – да направи Елиезер свой наследник. Но Аврам знае, че Бог му е обещал друго. Затова той е леко объркан и разочарован: „Ето, Ти не ми даде чадо; и ето, един роден в дома ми ще ми стане наследник.” (Битие 15:3)

Как отговори Бог? Упрекна ли Аврам?

Това не е единственият път, когато големи личности в Библията се оплакват. Давид възкликва: „Докога, Господи? Завинаги ли ще ме забравиш?” (Пс. 13:1) Авакум пита: „Докога, господи, ще викам, а Ти не чуваш? Ще викам към Тебе за насилието, а Ти не щеш да избавяш.” (Авакум 1:2)

Докога, Господи?

Бог не упрекна тези хора. Не те ли насърчава, че някои от най-големите герои на вярата се нуждаеха от насърчение?

Аврам се нуждаеше от насърчение и от потвърждение. И Бог му го даде.

Битие 14:4-5: „Този човек няма да ти стане наследник, а онзи който ще излезе от твоите чресла, той ще ти бъде наследник. Тогава, като го изведе вън, каза: Погледни сега към небето и изброй звездите, ако можеш да ги изброиш. И рече му: Толкова ще бъдат твоите потомци.”

И после Бог накара Аврам да извърши обряд и да сключат завет. Заветът е като договор, но много по-обвързващ и сериозен. Думата на иврит за завет е beriyth и произлиза от думата „режа”. При сключване на завет са разрязвали животни на две части и двете страни са преминавали между тях, заявявайки: „Нека и аз бъда разкъсан като тези животни, ако не успея да изпълня моята част от завета.”

Защо Бог направи това? Бог знаеше, че Аврам се нуждае от потвърждение. Не беше лесно да повярва, че може да има дете в тази напреднала възраст. Затова когато в бъдеще Аврам пак би изпаднал в съмнение, Бог искаше той да запомни този ярък образ.

Подобен символ съдържа и брачния завет. Младоженецът е отдясно на булката. Отляво са седнали роднините на булката, а отдясно – на младоженеца. Знаете ли какво правят младоженецът и булката след като са изрекли брачната клетва и са се целунали? Излизат между двете семейства. Това напомня обряда с минаването между двете части на животното в Стария завет и това не е случайно. То трябва да демонстрира, че заветът не може да се наруши.

Затова Бог използва тази церемония на разрязване на животни за да покаже на Аврам, че Той ще бъде верен.  Той ще спази своите обещания.

2 Коринтяни 1:20: „понеже всички Божии обещания в Него са „да”, и в Него „амин”, за Божията слава чрез нас.”

Виждаме, че Бог не упрекна Аврам за оплакването му, а вместо това потвърди своето обещание.

Но възниква въпросът: защо Бог не дари с дете Аврам веднага? Tрябваше да минат още 15 г., преди Аврам и Сара да се сдобият с рожба. Защо Бог ги накара да чакат толкова дълго?

Ние също се борим с този въпрос: защо Бог не разреши нашия проблем сега? Защо ни кара да чакаме толкова много?

Аврам искаше веднага да разреши проблема, затова обмисляше план Б. Щеше ли това да разстрои Божия план? Не! Но Бог не винаги снабдява нашата нужда, когато ние искаме да го направи.

Защо не? Поради няколко причини.

Първо, защото не е узряло времето за това. Може Бог да иска да чакаш, защото иска да подготви сцената, за да направи нещо в живота ти. Наследниците на Аврам трябваше да прекарат повече от 400 г. в робство в Египет, преди да завладеят Обещаната земя, защото „беззаконието на аморейците не е стигнало още до върха си.”

Божият Син се роди в плът тогава, когато Бог беше подготвил световната сцена за това. Той се роди в Римската империя, когато на практика нямаше граници, имаше добре изградена пътна мрежа и много хора говореха гръцки език. Това послужи за бързото разпространение на благовестието.

Възможно е Бог да се „бави”, защото хората около нас не са готови. Макар и да беше на 80 г., Сара не беше още готова да има дете, както виждаме от следващите глави, когато тя не се прояви като много зрял човек.

Ние се молим за съживление, но то не идва и не идва. Защо? Може би църквата не е готова за това? Може би Бог вижда, че ние не можем да поемем всички хора. Църквата има нужда от повече работници – помисли върху това!

Бог чака оптималния момент, за да може промяната, която става в живота ни да повлияе възможно най-много на хората около нас.

Възможно е също ти самият да не си готов за това. Бог не е дядо Коледа. Той не проверява кой е бил добър и кой лоши не разнася подаръци. Бог не работи в куриерския бизнес. Той работи в компанията „Нов човек” ЕООД. Той взема хора, които не са това, което трябва да бъдат и ги изгражда в личностите, които знае, че могат да бъдат.

Това означава, че понякога няма да ни дава това, от което смятаме, че се нуждаем във времето, когато искаме да го получим. Той ще отговори на нашите нужди на правилното време и по правилния начин.

Последната причина (че ние не сме готови) почти винаги е валидна. Ние сме нетърпеливи, искаме да имаме всичко тук и сега. Аз съм нетърпелив. Не ми харесва, когато хората около мен се бавят. Искам всичко да става бързо. Но както е казал нашия народ, бързата работа – срам за майстора. За нас е добре да се научим да чакаме.

Псалми 27:14: „Чакай Господа; дерзай и нека се укрепи сърцето ти; да, чакай Господа.”

Исая 40:31: „но онези, които чакат Господа, ще подновят силата си, ще се издигнат с крила като орли, ще тичат и няма да се уморят, ще ходят и няма да отслабнат.”

Помнете, че Бог ни е дал това обещание: „Но знаем, че всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога, които са призовани според Неговото намерение”.(Римляни 8:28)

Това не означава, че всичко в живота ни ще е добро. Но означава, че ако обичаш Господа, във всички обстоятелства Бог ще работи за твое добро и че Той те е призовал според Своето намерение.

В книгата си „Да ходиш в праха на рави Йешуа” Луис Твербърг разказва история за равина Акива, живял в 1 век. Един ден, докато равинът Акива пасял стадата си, забелязал малко поточе, шуртящо по склон, да капе върху тераса по пътя си към реката долу. Под капките имало голям речен камък. За негова изненада, той забелязал как капките вода през вековете са издълбали дупка в камъка. Акива си казал: „Ако водата беше изтекла върху камъка наведнъж, той нямаше да бъде променен. Именно бавното, но постоянно капене, година след година, напълно променили камъка.

Казал го е древногръцкия поет Херид (5 в.пр.Хр.): капка по капка камък издълбава.

Може би се питаш, Господи, защо трябва толкова дълго да живея на ръба на оцеляването? Защо не мога да прочета веднъж Библията и да я разбера цялата? Защо толкова години се моля за съпруга си и той още не е повярвал?

Чакай Господа. Капка по капка камък издълбава.

Вече съм в напреднала възраст, а още нямам партньор в живота. Капка по капка камък издълбава. Исусе, още нямам деца, кога ще ме благословиш? Капка по капка камък издълбава. Господи, не мога да понасям този човек. Защо не го махнеш от пътя ми? Капка по капка камък издълбава.

Когато излязох от казармата вече бях приет в МЕИ, но не исках да уча за инженер. Исках да уча английска филология в СУ, но се провалих на кандидат-студентския изпит по английски. Тогава можеше да се кандидатства само в един университет. Затова, до следващата година преподавах английски в едно училище.

На следващото лято пак кандидатствах. Този път студентите имахме право за първа година да кандидатстваме на повече от едно място. Явих се пак в СУ, но ме приеха в специалност, която не ми харесваше толкова много. Явих се и във ВТУ и там ме приеха да уча английска филология.

Записах се и след няколко дни постъпих в общежитието. Когато влязох в стаята, там вече беше един от двамата ми съквартиранти. Той беше християнин. Чрез него аз повярвах и по-късно създадох група на БХСС в университета. На тази група се запознах и с бъдещата си съпруга.

Бог беше оркестрирал събитията за мене. Той беше говорил на това момче да кандидатства точно в този университет, беше направил така, че да влезе в общежитието и го беше поставил в моята стая. Ако бях влязал предната или следващата година, нямаше да се срещнем. Доколкото ми е известно, в университета нямаше други момчета християни.

Освен това, ме беше подготвял за бъдещото ми служение с безценния опит, който ми даде като учител, лидер на студентска група и студентски работник. Бързата работа е срам за майстора и не е по вкуса на Господа. Божието Слово действа като бавно падащи капки, не като внезапно наводнение.

Исус знае, че нашето сърце често е от камък. Затова остава Святия Дух да дълбае дълго, докато му промени формата. Докато го реформира. Така може да го използва.

Чакай Господа! Капка по капка камък издълбава.

Нека се помолим.

___

БПЦ "Нов живот" Варна

29.11.2016 г.