Съживление и опозиция (Деяния 4:32-5:42)

/проповед/

В една страна настъпило духовно съживление. Но съживленията, както знаем, рано или късно завършват. И след края на съживлението трима пастори се събрали да се видят и да споделят как съживлението се е отразило на църквите им. Първият пастор казал, „Съживлението ни се отрази много добре! Към църквата се присъединиха 4 нови човека.“

Вторият пастор казал, „При нас беше още по-добре!“ В църква дойдоха шест нови човека.“ Третият пастор казал, „А при нас беше дори още по-добре! Отървахме се от 10-те човека, които създаваха най-големите проблеми.

Какво стана дотук? Възкръсналият Исус заповяда на апостолите да стоят в Ерусалим, докато дойде Святия Дух и се облекат в сила. Това стана на Петдесятница. Духът дойде придружен от знамения и чудеса и Петър проповядва мощно, след което към църквата се присъединиха 3000 души. В 3 гл. Петър, чрез силата на Святия Дух изцели куция пред храма. Това предизвика реакцията на свещениците, които арестуваха Петър и Йоан и им забраниха да говорят за Исус, на което Петър и Йоан отговориха, „Право ли е пред Бога да слушаме вас, а не Бога!“ Те бяха освободени, върнаха се при своите, църквата ревностно се помоли в единство, изпълниха се с Духа и Бог им даде сила и дързост да говорят Божието слово.

Нещата се развиваха страхотно в църквата. В Деяния 4:33 се казва, че те „с голяма сила свидетелстваха за възкресението на Господ Исус; и голяма благодат почиваше на всички тях.“

Настана съживление в Ерусалим, хиляди се присъединяваха към църквата. На Сатана обаче това не се хареса. След като не беше успял да спре действието на Духа отвън, се опита да го направи отвътре. Не успя да я завладее, затова се опита да я деморализира.

Днес ще говорим за опозицията срещу благата вест и за реакцията на нея. Първо ще се спрем на...

Вътрешната опозиция

В края на 4 глава четем, че един от вярващите, Варнава (което значи „насърчител“) направи щедро дарение, за да се подпомогнат с парите нуждаещите се в църквата и делото на благовестието. Той не го направи, за да получи почести, но така или иначе мълвата за благотворителността му се разнесе.

В църквата имаше едно семейство, които видяха това и пожелаха да впечатлят църквата. Казваха се Анания и Сапфира. И те решиха да продадат земя, за да получат признание. Отделиха част от парите и ги сложиха под матрака, а другата част донесоха в неделя в църквата.

Беше ли грешно да донесат само част от сумата? Не! Проблемът беше, че те казаха, че дават цялата сума. Те съзнателно излъгаха, за да получат почести. Ако бяха казали, заделихме половината и искаме да дадем другата половина за делото, щеше да е чудесно. Но те не искаха да паднат по-долу от Варнава.

Лесно е да ги сочим с пръст, но когато го направим, три пръста сочат обратно към нас. Колко пъти сме пяли „Искам всичко да ти дам“, но не отиваме на църква заради най-малкото извинение? Колко пъти сме правили неща за пред хората, не за Бога?!

Депутатът Костадин Костадинов беше избран за председател на парламентарната комисия за българите в чужбина въпреки откритата си подкрепа за пълномащабната война на Русия срещу Украйна. Тоест, вместо да се грижи за българите зад граница, той подкрепя чуждия окупатор, който ги засипва с бомби. И парламентът избра тъкмо него на тази позиция! Tрудно можем да си представим по-голяма наглост и лицемерие.

Исус имаше какво да каже за лицемерието. Той цитира Исая, за да обвини в греха лицемерие фарисеите:

Матей 15:8 „Тези хора се приближават до Мене с устата си и Ме почитат с устните си; но сърцето им стои далеч от Мен.“

Стратегията на Сатана да деморализира църквата отвътре не успя. Но тази атака ни напомня, че след периоди на благословение, лично или като църква можем да очакваме демонична атака срещу нас. И обратно – ако не опитваш да служиш в църква, вероятно Сатана няма да те притеснява.

След тази атака в Деяния 5 виждаме, че в резултат на смъртта на Анания и Сапфира, благовестителската дейност на църквата не само не намалява, но се засилва. Нека прочетем...

Деяния 5:12-16 „И чрез ръцете на апостолите ставаха много знамения и чудеса между народа (и те всички бяха заедно в Соломоновия притвор; 13 а от другите никой не смееше да се присъедини към тях; народът обаче ги величаеше; 14 и още по-голямо множество повярвали в Господа мъже и жени се присъединяваха), 15 така че даже изнасяха болните по улиците и ги слагаха на постелки и на легла, така че когато минава Петър, поне сянката му да засегне някого от тях. 16 Събираше се още и множество от градовете около Ерусалим, които носеха болни и измъчваните от нечисти духове; и всички се изцеляваха.“

Когато в църквата хората се призовават да живеят свят живот и се дисциплинират тези, които живеят покварено, църквата расте! А когато църквата расте, се засилва конфликтът между живата вяра и мъртвата традиция.

Външна опозиция

Растежът и съживлението тук предизвикаха ново (трето) преследване и опит да се задуши проповядването на благата вест.

Деяния 5:17-18 „Тогава станаха първосвещеникът и всички, които бяха с него, съставляващи садукейската секта, и, изпълнени със завист, сложиха ръце на апостолите и положиха ги в общата тъмница.“

Синедрионът се състоеше от представители на садукейската и фарисейската секта в юдеизма. Садукеите не вярваха във възкресението на мъртвите и в съществуването на ангелите. Фарисеите вярваха във възкресението и ангелите.

Първосвещеникът, който беше садукей и другите садукеи бяха силно притеснени. Думата „завист“ тук означаваше ревнивост. Те бяха гневни на апостолите, защото последните поучаваха, че Христос е възкръснал, а това противоречеше на тяхната доктрина.

Второ, те бяха заповядали на апостолите да не проповядват, но като продължаваха да го правят те все едно бяха зашлевили шамар на свещениците.

И накрая, апостолите ги държаха отговорни за смъртта на Исус, тоест те ги обвиняваха в грях и в нужда от покаяние. И с всичко това те печелеха последователи, а това подкопаваше авторитета им сред простолюдието. Как няма да изпитват ревност!

Но истината не може да се спре. И тази опозиция доведе до обратен резултат и даде възможност на Бог да покаже силата Си.

„Деяния 5:19-20 „Но ангел от Господа през нощта отвори вратата на тъмницата, изведе ги и каза: Идете, застанете в храма и говорете на людете всичките думи на този живот.“

Вероятно ангелът е накарал стражата да заспи и е отворил вратите. Садукеите не вярваха в ангели, може би затова Бог използва точно ангел за целта J. Той казва на учениците да отидат да благовестват в храма и още на другата сутрин те отиват там.

Учениците не бяха просто освободени, за да се скрият, но получиха специална задача – да продължат да говорят „думите на този живот“.

На другия ден първосвещеникът и старейшините пратиха служители да ги доведат, но те намериха тъмницата заключена със стражи при вратата, а вътре тя бе празна. И когато известиха това, докато главните свещеници се чудеха какво е станало, до тях достигна вестта, че апостолите поучават в храма. И изпратиха пак да ги доведат.

Деяния 5:27-28 „И като ги доведоха, поставиха ги пред синедриона; и първосвещеникът ги попита, казвайки: Строго ви забранихме да поучавате в това име; но ето, напълнили сте Ерусалим с учението си и възнамерявате да докарате върху нас кръвта на Този Човек.“

Интересно е, че първосвещеникът не попита апостолите как са излезли от затвора. Може би той не искаше да чуе отговора! А когато ги сгълча, че са продължили да поучават в „това име“, дори не можеше да изрече името Исус. Той обвини апостолите, че са напълнили Ерусалим с учението си. Това си беше признание за ефективността на тяхното свидетелство.

Второто обвинение беше, че учениците възнамеряват да докарат върху тях „кръвта на Този Човек“ (ст. 28). Но първосвещеникът явно беше забравил, че той и другите членове на Синедриона бяха заявили на Пилат, „кръвта му да е върху нас и децата ни“ (Матей 27:25). Освен това, той смяташе, че апостолите искат да си отмъстят за смъртта на Исус, докато те само искаха свещениците да се покаят и да бъдат простени.

Какъв беше отговорът на Петър и учениците? Мисля си, как щях да отговоря, ако бях на тяхно място!?

Апостолите не започнаха да правят мили очи и да се извиняват. Не, тъкмо обратното - те смело казаха,

Деяния 5:29-32 „Подобава да се покоряваме на Бога, а не на човеците. Бог на бащите ни възкреси Исус, Когото вие убихте, като Го повесихте на дърво. Него Бог възвиси до десницата Си за Началник и Спасител, да даде покаяние на Израил и опрощение на греховете. И ние сме Негови свидетели за тези неща...“

Учениците обясниха, че не могат да се покоряват на хора, а на Бога. И веднага след това конфронтираха греха на свещениците, и отдадоха слава на Исус като Началник и Спасител. С една дума, те декларираха истината и потвърдиха посвещението си да бъдат свидетели за нея.

" В света имате скръб; но дерзайте Аз победих света.“ (Йоан 16:33) Когато християните искат да са угодни на Бога, има критики и заплахи. Така беше и в ранната църква. През двете хилядолетия на църковна история милиони християнски мъченици са проливали кръвта си, включително в България. Днес гоненията продължават.

Дори Христос да не иска да умрем за Него, Той иска да живеем за Него, което включва да плащаме цената за преследването.

2 Тимотей 3:12 „Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Исус, ще бъдат гонени.“

Реакцията на истината

Верните ученици на Христос ще предизвикват периоди на съживление, а светът и дяволът ще отговарят с гонение. Хората могат да откликнат само по три начина на убедителното проповядване: с враждебност, с безразличие и с приемане.

Деяния 5:33-39 А те, като чуха това, късаха се от яд, и възнамеряваха да ги убият. Но един фарисей на име Гамалиил, законоучител, почитан от всичките люде, се изправи в синедриона и ... рече на събора: Израиляни, внимавайте добре какво ще направите на тези човеци... оттеглете се от тези човеци и оставете ги; защото, ако това намерение или това дело е от човеци, ще се повали; но ако е от Бога, не ще можете го повали. Пазете се да не би да се намерите и богопротивници.“

Първосвещениците се „късаха от яд“. На убедителните думи на апостолите те отговориха с отхвърляне и гняв. Искаха да ги убият. Както казва един проповедник, ако нашето благовестие не е толкова убедително, че да не ядоса някого, то не е достатъчно убедително да доведе някого до спасение.

Но точно в този момент, когато техният живот бе в опасност, учениците намериха неочакван съюзник в лицето на Гамалиил. Това бе учителят, в чийто нозе се бе учил апостол Павел. Той беше известен и почитан равин. Той призова Синедриона да помислят, преди да действат.

Но неговата логика също беше проблематична. Той приравни Исус с други известни бунтари и предрече, че както техните последователи са се разпръснали, това ще е съдбата и на последователите на Исус. Той грешеше и като мислеше, че ако някое учение не е от Бога, то ще се провали. Но вижте колко много последователи днес имат например мормоните и Свидетелите на Йехова.

И накрая, той мислеше, че може да си неутрален относно Исус и Неговото благовестие. Но това не е възможно. Този, който не е с Мене, е против Мене, каза Исус (Матей 12:30).

Но в едно той беше прав, и то беше, че ако нещо „е от Бога, не ще можете го повали.“ (ст. 39). Удивително е, че Гамалиил не отхвърляше възможността апостолите да са група, движена от Бога.

Накрая свещениците приемат неговите доводи, наказват с бичуване апостолите, отново им заръчват да не говорят за Исус и ги пускат.

Деяния 5:41-42 „А те си отидоха от синедриона възрадвани, задето се удостоиха да претърпят опозоряване за Исусовото име. И нито един ден не преставаха да учат и да благовестват, и в храма, и по къщите си, че Исус е Помазаникът.“

Някои отхвърляха думите им, други се отнасяха с безразличие, а трети - се покайваха.

Има три вида отклик на убедителното благовестие - враждебност, безразличие и приемане.

Никой не може да ни спре да прокламираме благата вест. Нацистите се опитаха, но не успяха. Комунистите се опитаха, не не успяха.

Георги Марков описва в разказа си „Великден край „Александър Невски“ как за Великден „по линия на Държавна сигурност бил формиран нещо като щурмов отряд от комсомолски активисти,  главно студенти, които специално били обучени в хулиганско поведение. Те влезли в църквата и с викове, смях, подигравки, блъскане и обиждане на присъствуващите граждани целели да разстроят самата служба. Връх на изстъплението им било, когато обсипали свещениците с яйца и разни други предмети и предизвикали сбивания с богомолците.

Така или иначе, целта им била постигната. Патриархът повикал милицията, която вече напълно готова чакала по околните улички. И, разбира се, нахлулите милиционери арестували огромен брой млади хора и ги натикали в камионетките. Час по-късно комсомолските хулигани си отишли спокойно по домовете, а напълно невинни младежи били подложени на яко обработване, за да не посмеят втори път да стъпят на великденска служба...“

По-нататък писателят продължава, като казва че „тази акция има ефекта на бумеранг... Още на другия ден започна масов прилив към църквите из цяла София. Слухът за това, което бе станало в „Александър Невски“, предизвика всеобщо възмущение и дори разпали отдавна загаснали религиозни чувства. Мисля, че от гледна точка на религията не би могло да има по-желателно събитие, което да възвърне вниманието на хората към църквата.“

Чували ли сте историята за Аида Скрипникова? Тя се ражда през 1942 г. в Ленинград. През 1961 г. тя чува за Христос и предава живота си на Него. С новооткритата ѝ вяра идва и импулсът да я сподели с другите. Аида закупува пощенски картички с картина на Клод Лорен, представяща изгрев над пристанище – може би като символ на духовния изгрев, преживян от нея. Отзад написва едно стихотворение, което нарича „Честита новата 1962 година!“

Ето текстът на стихотворението:

Годините отлитат невидимо една след друга. Горест и тъга изчезват, животът ги отнася. Светът преминава, всичко отминава. Животът важен e – невежа не бъди. На Твореца как ще отговориш ти? Какво те чака, друже мой, след гроба? Реши въпроса, дорде е светлина. Защото може би утре ще се явиш пред Бога, за да дадеш отговор. Размисли, ти няма да си вечно тук. Може би утре напълно ще прекъснеш връзката с този свят. Търси Бог, докато можеш да Го намериш!

След това Аида взема картичките и отива на Невски проспект и ги раздава на минувачите. Разбира се, тя е арестувана. Април 1962 г. е изправена пред съда. Изселена е от Ленинград и губи работата си като лаборант. Арестувана е отново през 1965 г. и е изпратена в концентрационен лагер за една година. През 1968 е арестувана отново и е изпратена в концентрационен лагер за още три години.

Какво според вас е вдъхновило Аида Скрипникова? Може би тя е прочела Деяния 5 гл. и ѝ е направило впечатление какво ангелът казва на апостолите след освобождаването им от затвора. „Идете, застанете в храма и говорете на людете всичките думи на този живот.“

Може би е била поразена от това как апостолите са арестувани, съдени и бичувани, а когато ги пускат отиват отново в храма и „не преставаха да учат и да благовестват... че Исус е Помазаникът.“

Комунистите не успяха да спрат благовестието. Комунизмът си отиде, но Църквата остана!

Ние не бива да се страхуваме или срамуваме от благата вест, но трябва да я прогласяваме. Защото тя е Божия сила за спасение на всеки, който повярва.

Когато се проповядва благата вест, дяволът повдига външна или вътрешна опозиция, но те винаги се провалят. Когато хората чуят благата вест, те или ще се покаят и ще приемат Христос, или ще го отхвърлят. Безразличието и неутралитетът са също отхвърляне. Тези хора ще бъдат завинаги отделени от Него. Но всеки трябва да вземе решение в мига, в който чуе благата вест. Какво е твоето решениe?

______________________

БПЦ "Нов живот" - Варна

05.02.2023 г.

Най-великата семейна среща (Битие 45:16-46:29)

/проповед/

Виждали ли сте хора да се срещат след дълги години раздяла? Гледката е неописуема – прегръдки, целувки, възгласи, сълзи от радост... Възбудата е огромна, без значение дали раздялата е била по собствено желание или е била наложена насила.

През седмицата гледах документалния филм „В сянката на Георги Марков“. В него съпругата на Марков, Анабел Маркова, разказва как големият български писател е споделял, че иска да се опита да влезе в България със сменена самоличност, само и само да види родителите и приятелите си. В „Задочните репортажи“ Георги Марков пише за този синеосъществим копнеж да види баща си и майка си и за неразбирането на свободните хора на запад на тази абсурдна ситуация по време на комунизма:

„Всеки българин, който живее на Запад, неведнъж е попадал в компании, където се е водил горе-долу следният абсурден диалог:

          — Често ли се виждате с вашите родители?

          — Не. Не съм ги виждал от двайсет години.

          — Как? В лоши отношения ли сте?

          — Не, но нито аз мога да отида да ги видя, нито те могат да дойдат тук!

          — Как! Защо да не могат?

          — Защото режимът е комунистически и не разрешава на хората да пътуват свободно.

          — Но аз чета по вестниците, има хора от Източна Европа, които пътуват… Даже веднъж видях съветска група тук, на главната улица.

          — Вярно, има някои, които могат да пътуват, но не и моите родители.

          — Защо?… Извинявайте, може би те да са лишени от граждански права…?

          — Те никога не са ги имали!

          — Как! Нали България членува в ООН, нали е подписала Хартата за правата на човека, споразумението в Хелзинки…

          — Моите родители не могат да пътуват просто защото са мои родители. Режимът смята, че по този начин наказва и мене, и тях!...

          — Значи възможно е вие да не видите родителите си живи до края?

          — Да! — казва нашенецът и се отдалечава.“

Георги Марков така и не успя да види повече родителите си и България, защото беше убит от ДС през далечната 1978 г.

Подобна история, но с хепи енд, се случи и в стиховете, които ще разгледаме днес в нашата поредица „Евангелието в книгата Битие“.

Какво се случи досега: Йосиф бе продаден в робство от братята си, защото им се похвали какво е сънувал и после баща му Яков му подари бутиково палтенце. Продаден на началника на телохранителите Петефрий, той бързо спечели неговото доверие и стана управител на дома му. Жената на Петефрий се опита да го прелъсти и макар че устоя на изкушението, Йосиф попадна в затвора.

Там разтълкува сънищата на хлебаря и виночерпеца на фараона, но минаха още 2 години, докато беше освободен. След като изтълкува съня на фараона и предложи екшън план за избягване на хуманитарната катастрофа, фараонът го направи премиер на Египет.

Икономическият план на Йосиф осигури препитание на Египет и към страната заприиждаха хора от третия свят, подгонени от глада. Яков също изпрати синовете си да купят зърно, Йосиф ги позна и след поредица невероятни обрати, накрая им разкри своята самоличност.Те разбраха, че брат им не само е жив, но е станал министър-председател на Египет.

Нещо повече, разбраха че Йосиф им е простил, че са го продали на исмаиляните. Сега Йосиф искаше само да види баща си и семейството му да се пресели в Египет, за да може да се грижи за него. Новините за това достигнаха до ушите на фараона.

Битие 45:16-18: „И известие се чу във фараоновия дом, че Йосифовите братя са пристигнали; и драго беше на фараона и на слугите му. И фараонът рече на Йосиф: Кажи на братята си: Ето какво направете: натоварете животните си и тръгнете, идете в Ханаанската земя. И като вземете баща си и семействата си, елате при мене; и аз ще ви дам благата на Египетската земя, и ще се храните с тлъстината на земята.“

Освен че се съгласи да им даде статут на бежанци и ги изпрати да живеят в най-добрата земя на Египет, фараонът заповяда на Йосиф да вземе коли, с които да бъдат транспортирани всички. Като се има предвид отвращението на египтетските граждани от семитските овчари, тази щедрост говори за респекта, с който се е ползвал Йосиф в двора на фараона.

Битие 45:21-24: „И синовете на Израил сториха така; и Йосиф им даде коли според фараоновата заповед, даде им и храна за из път. На всекиго от тях даде дрехи за премяна; а на Вениамин даде триста сребърника и дрехи за пет премени. А на баща си изпрати: десет осли, натоварени с египетски блага, десет ослици, натоварени с жито и хляб, и храна за баща си за из път. Така изпрати братята си, та си отидоха; и поръча им: Не се скарвайте по пътя.“

Представяте ли си радостта им? Те бяха дошли в Египет с тревожни сърца, а сега си тръгваха подскачащи от радост и с усмивка на лицата. Посред всемирен глад те се връщаха у дома с изобилие от храна и то с колесници и облечени в последна мода египетски костюми.

И познавайки човешката природа и своите братя в частност, Йосиф им заръча: „Не се скарвайте по пътя.“ Той знаеше, че те могат да започнат отново да се обвиняват кой крив и кой прав.

Битие 45:25,26: „И тъй, те излязоха от Египет и дойдоха в Ханаанската земя при баща си Яков. И известиха му, казвайки: Йосиф е още жив и е управител на цялата Египетска земя. И на Яков сърцето примря, защото не им вярваше.“

130-годишният Яков за малко да получи сърдечен удар! Те не му се бяха обадили по телефона, нито бяха изпратили смс – вероятно защото беше забранено да се обаждаш или изпращаш съобщение докато караш.

Когато ги изпращаше, Яков се чудеше дали няма да загуби и тях като Йосиф и Симеон. Той смяташе Йосиф за умрял. Но ето, че синовете му се върнаха с разтърсващи новини! Не само, че си дойдоха от Египет с тонове храна, нови дрехи и нови коли, но и донесоха вестта, че Йосиф е жив.

В началото Яков не повярва на синовете си, което е разбираемо. Иронията е, че им повярва, когато те го излъгаха, а сега не им повярва, когато те му казаха истината. За съжаление, бяха забравили да снимат с телефоните си Йосиф. Но разполагаха с други доказателства.

Битие 45:27,28: „Но те му разказаха всичко, което Йосиф им беше говорил; и като видя колите, които Йосиф бе изпратил да го вземат, духът на баща им Яков се съживи.“

След като чу разказа им и видя доказателствата, Яков разбра, че синовете му казват истината. Йосиф наистина бе жив! Духът на Яков се съживи и той реши да отиде да го види. Яков беше на 130 г., но нищо нямаше да го спре да отиде и да прегърне сина си!

И в началото на 46 гл. виждаме, че

„Израил тръгна с всичко, което имаше; и като дойде във Вирсавее, принесе жертви на Бога на баща си Исаак. И Бог говори на Израил в нощно видение, казвайки: Якове, Якове. А той отговори: Ето ме. И каза: Аз съм Бог, Бог на баща ти; не се бой да слезеш в Египет, защото ще те направя там велик народ. Аз ще сляза с тебе в Египет и Аз ще те върна пак. И Йосиф ще сложи ръката си на очите ти.“ (ст.1-4)

Яков принесе жертви на Бога във Вирсавее неслучайно. Той Го нарича тук „Бог на баща ми Исаак“. Вирсавее беше главното седалище на баща му. Очевидно Яков искаше да покаже, че приема призива към своето семейство да стане велик народ в Ханаан. Но искаше Божието благословение по пътя и Неговото разрешение временно да напусне Ханаан.

Трябва да е било неописуемо преживяване за Яков, когато Бог му се яви в нощно видение. Той му каза да не се бои да слезе в Египет, защото един ден Бог ще го върне пак. Това беше потвърждение на пророчеството, дадено на Авраам в Битие 15:13-16, че наследниците му ще отидат и ще бъдат поробени в чужда земя 400 г., тъй като грехът на аморейците още не е достигнал върха си.

Но тук Бог спести тези подробности на Яков, моментът не беше подходящ за тях. Но само по себе си, това беше ново пророчество за изхода от Египет. И най-хубавото от всичко беше, че Бог щеше да е с него по пътя до Египет и обратно.

Ние също можем да се запитаме: спираме ли днес преди всяко важно начинание, за да се допитаме до Бога? Имаме ли увереност, че той е с нас по време на нашето пътуване?

Бог каза на Яков, че ще е с него по време на неговото пътуване, без да му съобщава подробностите. Той не знаеше, че това пътешествие ще трае повече от 400 г. и че когато семейството му се върне в Ханаан, то ще бъде вече нация, наброяваща 2 млн. души! И той нямаше как да знае, че от тази нация ще се роди Спасителя, Исус Христос.

И Бог също му потвърди, че Йосиф е жив, защото той щеше да затвори очите на Яков, когато умре. За него трябва да е било утеха, че Йосиф ще бъде до него на смъртния му одър.   

Смъртта е реалност и за нея трябва да се говори. Днес хората избягват темата за смъртта, защото смятат, че тя е краят на всичко хубаво. За нас, християните, най-доброто предстои след смъртта. Тя е само вход към небето. А този живот е само пътуване към вечността.

Един американски турист искал да види как живее известния полски равин Хофетс Хаим. Когато влязал в стаята му, той с удивление видял, че там имало само много книги, маса и бюро. Туристът попитал: „Рави, къде са мебелите?“ „А къде са твоите?“, попитал равинът. „Моите?“, казал озадачено американеца. „Аз съм само посетител. Само минавам оттук.“ „Аз същo“, казал Хофетс Хаим.

Яков знаеше, че само минава оттук. Но искаше преди да напусне планетата земя, да види сина си.

Битие 46:5-7: „Тогава Яков тръгна от Вирсавее; и синовете на Израил качиха баща си Яков, децата си и жените си на колите, които фараонът бе пратил, за да го доведат; събраха и добитъка си и имота, който бяха придобили в Ханаанската земя; и Яков, и цялото му семейство с него дойдоха в Египет; той доведе със себе си в Египет синовете си и внуците си, дъщерите си и внучките си – цялото си семейство.

Яков получава потвърждение и тръгва с дълъг керван към Египет заедно със синовете си, техните жени, деца, животни и покъщнина.

Яков изпраща Юда напред, за да придружи Йосиф до семейството им в Гошен. Можем да сипредставим как жените и децата са гледали в захлас богатите и красиви градове с внушителна архитектура. И не е трудно да се досетим какво са си мислили египтяните, когато са видели този керван от селяни.

Вероятно са ги сочели с пръст и са се смеели, без да знаят, че Бог Яхве е с Яков и семейството му. И разбира се, не са можели да знаят кой на кого ще се смее след 400 г. Който се смее последен се смее най-добре.

През това време Йосиф е крачел нервно напред назад в дома си, очаквайки семейството си и чудейки се дали застарелият му баща му ще издържи на дългото пътуване. И кой знае дали изобщо е повярвал на братята му?

Накрая му съобщават, че на хоризонта се е появил дългоочакваният от него керван. Юда е дошъл, за да го заведе при баща му.

Битие 46:29: „Тогава Йосиф впрегна колесницата си и отиде в Гошен да посрещне баща си Израил; и като му се представи, хвърли се на врата му, и плака дълго време на врата му.“

След повече от 20 години Яков държеше в обятията си сина си, когото смяташе за мъртъв. И след всичко преживяно, Йосиф прегръщаше своя баща, който му липсваше толкова много и когото мислеше, че повече няма да види. Това е невероятна семейна среща! 

Като стана въпрос за семейна среща обаче, се сещам за най-великата семейна среща, за която се надява всяко Божие дете.

Апостол Павел казва:

1 Солунци 4:13-18: Не желаем, братя, да останете в неведение за онези, които умират, или пък да скърбите както другите, които нямат надежда. Защото ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така и починалите в Исус Бог ще приведе заедно с Него. Защото това ви казваме чрез Господнето слово, че ние, които останем живи до Господнето пришествие, няма да изпреварим починалите. Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и първо ще възкръснат мъртвите в Христос; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господа. И тъй, насърчавайте се един друг с тези думи.

Каква утеха и какъв славен момент ще бъде, когато ние, цялото Божие семейство, се съберем заедно с живия Бог! Ще се съберем заедно с вярващите от всички поколения. Йосиф и Яков също ще бъдат там! Най-накрая ще отидем при Бога, за да царуваме с Него.

Както се пее в една стара християнска песен,

И когато всинца ний се срещнем
На небесний пир във дома на Отца, 
Непрестанно с радост там ще пеем
Хвала на Спаса наш Христа. 

В този велик ден цялото Божие семейство ще се събере завинаги в Господнето присъствие. Единственото нещо, което ще има значение е, че познаваш и обичаш Господ, и си му останал верен.

Няма значение колко много е трябвало да страдаш. Единственото нещо, което има значение е, че си бил приветстван в Божието царство.

Записано ли е твоето име в списъка на семейството? Приготвил ли е Исус и за тебе място във вечния Ерусалим? Повярвал ли си в Господ Исус Христос?

Аз завърших гимназия през 1987 г. повярвах след промените в началото на 90-те. Когато отидох на среща на випуска 20 г. след завършване, изпитвах смесени чувства. От една страна, подобно на Йосиф, се радвах да видя бившите си съученици и съвипускници. Имахме толкова много общи спомени, радостни, смешни и тъжни моменти за тези 5 години в гимназията! Ние бяхме като семейство! Това си беше едно радостно семейно събиране!

От друга страна, ми беше тъжно. Не толкова защото виждах някои хора, преждевременно състарени от прекалена употреба на алкохол и цигари. Най-тъжното нещо беше, че въпреки външната промяна, повечето вътрешно изобщо не се бяха променили! Същите безсмислени разговори, същите плоски шеги и цинични намеци, същия атеизъм и духовна слепота... За някои хора промените сякаш не бяха настъпили! Бяха се записали за срещата на випуска, но имената им не фигурираха в списъка на най-великата семейна среща!

Беше ми тъжно за тях, но същевременно колко благодарен бях за промяната, която Исус беше започнал в мене!

Ние раснахме в атеистичен режим. Но сега сме свободни. Би било тъжно, ако останем непроменени. Променен ли си ти? Приел ли си свидетелството на Библията за смъртта и възкресението на Исус?

Ако е така, тогава можеш да гледаш с увереност към тази най-велика семейна среща. А ако името ти не е записано в списъка на семейството, какво чакаш? За да си поканен на тази най-велика семейна среща, трябва да си член на семейството – на Божието семейство.

Йоан 1:12: А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии деца, тоест на тези, които вярват в Неговото име.

Аз планирам да присъствам на тази най-велика семейна среща. А ти?

Нека да се помолим.

----

БПЦ "Нов живот" Варна

07.05.2017 г.

Среща разговор за творчеството на Петър Манолов

На 26 април, между Цветница и Великден, в Българска протестантска църква „Нов живот” бе проведена среща разговор за живота и творчеството на поета дисидент Петър Манолов. Това е второто събитие от поредицата „Забранени писатели”, след срещата посветена на писателя дисидент Георги Марков.

Преподавателят по литература, поетът Ангел Ангелов запозна присъстващите с основните моменти от биографията на неизвестния за широката публика автор. Петър Манолов е автор на стихосбирките „Докато стана пясък”, „Весене”, „Две поеми”, Кръгова отбрана”, „Епименей” и „Кобни думи”. През 1989 г. става съучредител на “Независимото дружество за защита правата на човека в България”. През 1989 г. Държавна сигурност иззема всички негови творби. Той обявява гладна стачка и след като в негова подкрепа се застъпват много известни световни автори, в крайна сметка е екстрадиран от страната.

Освен стихотворението „Монолог на Моно Петра”, чийто рефрен „Докато стана пясък” послужи за мото на срещата, участниците чуха откъси от поемата „100 кръпки”. Изнесена на хепънинг в СУ „Климент Охридски” през 1987, тя е приета възторжено от студентите, но предизвиква яростна кампания за охулване на поета в официалния печат.

След представянето на автора последва дискусия, в която бяха засегнати важни въпроси – защо имена като това на Петър Манолов днес не говорят почти нищо на обществеността; кои хора стават дисиденти; има ли нужда от политическо дисидентство днес; възможно ли е да има режисирана свобода; продължава ли и днес унищожаването на човека - образ и подобие на Бога.

Присъстващите се обединиха около мнението, че автори като Петър Манолов ни помагат да не забравяме истината за своето минало и за себе си, за да имаме и правилни ориентири за бъдещето.

Следващата среща от поредицата ще бъде посветена на писателя Димитър Талев.

Монолог на нос Mоно Петра

По-леко би се преживяло като ехо.

Останах камък. Сам. В морето.

Тежи ми!

Не тъжа.

Тежа.

С нозе дълбоко впити във земята,

За да не може някой да ме вземе

По някого да ме замята!

Поне докато стана пясък!

Из "100 кръпки"

"Ние не искаме да се борим за нищо, защото с хилядата си очи съзряхме как в края всяка борба се превръща в похотливо боричкане.

Ние не искаме да се борим за нищо, защото нали тези, които се бяха борили за нашето щастливо бъдеще половин век не могат да се досетят, че стадо без истинска демокрация оформя държава лудница." 

На кабинета на лъжата животът е кратък

След като на 5 септември 1944 г. обявява война на България, на 8 септември Червената армия навлиза в България. Не среща съпротива - правителството наивно се надява руснаците само да преминат през страната в преследване на германците. Явно не са познавали методите на Сталин. С помощта на Трети украински фронт на 9 септември в страната е извършен кървав преврат и е установена сталинистка диктатура. Без съд и присъда са избити 30000 българи от цвета на нацията - министри, народни представители, интелектуалци, свещеници, пастори, кметове, индустриалци. 

От декември 1944 до април 1945 г. е свикан т.н. "Народен съд", който нито е

народен, нито е истински съд, защото съдиите не са имали юридическо образование. Той произнася 2730 смъртни и 1305 доживотни присъди. Изселени са 28131 души. По примера на съветския ГУЛАГ в България са създадени 44 концлагера, през които са преминали 250000 човека. Можело да влезеш в концлагер и за най-невинния виц, дочут от 'кука' и изпят на човек от ДС. Сред осъдените са и оцелелите горяни и много от техните ятаци, участвали в първата организирана съпротива срещу комунистически режим след края на Втората световна война в източна Европа. 

Но репресиите далеч не са само физически. Много по-страшни са духовните издевателства над българите. В своите "Задочни репортажи" Г. Марков изброява по-важните от тях: национализирани са всички предприятия, земята и селскостопанският инвентар са иззети насила и са установени кооперативи, а по-късно те са окрупнени в АПК. Националният химн "Шуми Марица" е заменен с почти точно копие на съветския химн, направена е осакатяваща езика реформа в правописа, въвежда се руски език наравно с българския в училищата, образованието преминава на атеистична основа, въвежда се забрана за влизане в църква, сменят се имената на градове (Варна става Сталин!?!), футболни отбори и дори хора, фалшифицира се българската история, обвързва се цялата българска икономика със съветската. 

Творческите съюзи се превръщат в казионни организации, прави се опит да се ликвидират читалищата, въвежда се руска ТВ програма в петък, въвеждат се отношения на безправие и потисничество, отнема се стимула за труд и справедливо възнаграждение, у нас царува съветската кастова система - равни (парии) и 'по-равни' (комунистическата олигархическа върхушка). 

Ще кажете, днес тези неща вече ги няма. Слава на Бога, повечето вече са в историята, наистина. Но рецидиви на това уродливо мислене и бездуховност виждаме и днес. Още дълго ще се борим със своята бездуховност, мързел и корумпираност. 

България изостана много и в икономическото развитие от други страни в източния блок, защото не успяхме да извършим лустрация в първите години след 1989. Тези, които притежаваха политическата власт преди 10 ноември, успяха да унищожат най-уличаващите ги доказaтелства за вина и да изнесат в чужди банки националното богатство. Днес същите държат в ръце не само трите, но и четвъртата власт - медиите. Това е нова форма на тоталитаризъм.

Същите господа - синове и внуци на комунистическата номенклатура от времето на соц-а, днес връщат България в руската орбита на влияние, като ни заробват с безумни енергийни проекти за милиарди евро и така осигуряват печалба на своите обръчи от фирми. След успешното чалгизиране на българите (проекта "Слави Трифонов" и някои други), осигуряването на обществена подкрепа и изборни победи не е никак трудно. Защото владеят до съвършенство изкуството на манипулацията. 

Затова тези от нас, които знаят истината за това управление, имат задача и тя е -

да развенчават наглите лъжи на управляващите, представящи управлението им като най-доброто за България и да помогнат с каквото могат за събарянето му. Младите - чрез неуморно писане на постинги в интернет; хората в активна възраст - с протестни действия; неформалните обществени лидери - с обединение и търсене на форми за организиране на съпротивата и натиска върху властта за оставка и избори; църквата - с молитва и насърчение към вярващите да участват в протестни действия.

На ден като 9 септември трябва още по-отчетливо да заявим: комунизмът и всички останали форми на тоталитаризъм са зло и престъпление срещу човечеството. Настоящото управление е зло за България. Кабинетът е проект на КБГ и ДС и всеки негов акт е акт на предателство за Българските национални интереси. 

Можем да направим това на този ден, като излезем на площадите със свещ в ръка,
за да си припомним жертвите на тази безбожна идолопоклонническа идеология и да поискаме оставка на кабинета и бързо насрочване на избори.

Рано или късно той ще падне, като всяко друго олигархическо управление. На лъжата краката са къси. На кабинета на лъжата животът е кратък. От нас зависи дали ще стане сега или ще обречем и децата си на живот на лъжи, безправие и безбожност.

Бог да пази България.