Saturday, June 04, 2016

Как да намерим приятели

/проповед/

Прочит: Деян. 2:42-47

Възрастен мъж си купува апартамент в блок. Две възрастни жени вдовици от входа се чудят как да се запознаят с него. Едната изпраща другата и тя му казва: „Извинете, надявам се не се натрапвам, но с моята приятелка искахме да се запознаем, все пак в един вход живеем. Вие изглеждате доста самотен. „Разбира се, че съм самотен. Прекарах последните 20 г. зад решетките.” „Бъзикате ме. За какво сте лежал?” „За това, че убих третата ми жена. Удуших я.” „А какво стана с втората?” „Застрелях я.” „Мога ли да попитам какво се случи с първата ви жена?” Скарахме се на един мост и тя падна долу в реката.” „Сериозно?” След което, обръщайки се към приятелката си на балкона, извиква: „Няма да повярваш, той не е женен!”

Случвало ли ви се е някога толкова силно да копнеете за приятел, че да сте извършвали нещо неразумно? Една от най-големите ни нужди е от приятелство. Чували ли сте песента на Куин Somebody to Love”?

Понякога толкова много ни се иска да не сме сами, че сме готови на всичко – от това да заговорим някого на улицата до това да се обадим на Виваком, за да си поговорим с някого. Да пуснем обява във вестника. Веднъж един дядо ме заговори на плажа. След 1 час още говорехме. Онзи ден бях на вилата и като поздравих една баба съседка, говорихме след това 15 мин., преди да се кача в колата. Жената не й се спираше. Живеем във все по-индивидуалистично общество.

Някои хора си отглеждат животни, други запълват самотата си с работа, с бизнес. Но всички се нуждаят от приятел, който ги познава. На запад има услуга ‘приятел за 1 ден’ – плащаш си на фирмата, тя изпраща човек, който се държи с теб като с приятел, все едно те познава от много време.

Един самотен жабок се обадила на гледачка и попитал какво бъдеще го очаква. Гледачката казала: „Ще срещнеш прекрасно младо момиче, което ще иска да знае всичко за теб.” Жабокът казал: „Страхотно! На парти ли ще я срещна?” „Не”, отговорила гледачката, „в час по биология”.

Понякога правим всичко, за да бъдем приети. Но българите, подобно на другите европейци, ставаме все по-самотни хора, особено в големите градове. Преди 25 години беше малко по-различно, а преди 70, още повече.

Днес можем да теглим пари от банкомата без да сме разменили и една дума с някого. Да не говорим, че има и интернет банкиране. В някои магазини май предлагат и услугата сам да си платиш. Има автомати за кафе, напитки и шоколади. Ставаме все по-изолирани един от друг.

Животът е по-удобен, но за сметка на това сме станали по-самотни. Имаме сателитни чинии, микровълнови печки, интернет доставки на пица, дрехи и техника, а през това време ние се отдалечаваме все повече едни от други, като самотни планети в космическото пространство.

Неотдавна пътувах с влак. В купето имаше 2 жени и 3 студенти. Студентите бяха със слушалки в ушите, а жените четяха жълтата преса. Струваше ми доста усилия да наруша тишината и към края на пътуването всички участваха в разговора. Но в началото им беше странно, че ги заговарям.

Не съм против технологиите. Но понякога забравяме, че живеем в свят пълен с хора и всеки от тях е вселена. Всеки има значение за Бога. Ние общуваме по фейсбук и скайп, но липсва човешкият контакт.

Понякога участваме в предварително режисирани прояви, за да се почувстваме част от нещо. Преди няколко дни с Ваня отидохме на проявата на входа на морската. Дадоха ни по един балон и ни казаха къде да застанем, за да образуваме българския флаг. С нас имаше още 150 човека, но не познавахме почти никого от тях. А идеята беше да покажем, че сме една общност, че сме едно цяло и че не се делим на партии и други такива. Затова когато отивам на протести, гледам да заговоря хората и да ги питам нещо за самите тях. Мен никой не ме пита нищо.

Изолацията и индивидуализмът са видни и от това, че не си познаваме съседите. От толкова години в този апартамент, съм влизал само 1-2 пъти в съседите, и то по работа, не на гости. Същото е и с тях.

Скоро ще заприличаме на западняци в лошия смисъл на думата. Като в случая с Адел Габури. Нейните съседи били винаги готови да помогнат. Когато тревата пред дома й станала половин човешки бой, извикали някой да я окоси. Когато водопроводът й замръзнал и се спукал, спрели водата. Когато видели, че зад вратата й никой не събира пощата и тя вече излиза навън, извикали полиция. Но никой не се сетил да провери дали е жива. Не била. Полицаите се покатерили вътре, счупили вратата и намерили останките на 73 годишната жена върху куп боклуци, където лежали 4 години. Нейна съседка казала: „Тук не сме много приятелски настроени. И аз съм виновна. Тя беше самотна и се нуждаеше от това да говори с някого, но аз работех на две места и ми беше писнало да идва по всяко време. Накрая спрях да отварям вратата. Никой не е обърнал внимание на Адел Габури 4 години след като умряла. И колко още преди това?

Културата на индивидуализма води до изолация, фрагментиране в обществото, а това носи болестта на самотата. Днес се налага на мъжа и жената да работят, и то повече от една работа и така не остава време за дълбоки взаимоотношения.

На времето с гордост гледах как вдигат поредния блок във Варна. Тогава ни казваха, че да живееш в къща е ретроградно. В светлото бъдеще всички ще живеем в общи комуни, в блокове и всичко ще е общо. Оказа се, че да живееш в блок съвсем не те прави по-малко самотен. Напротив. Общуваме по-малко, не си знаем имената и даже не се поздравяваме. Сега децата ни не могат да отидат сами до магазина на две преки, а моето поколение кръстосвахме целия град.

Затова е много важно да изграждаме общности в църква. Какво правим ние като църква, за да имаме повече общение? Има общности, които не са основани на Библията. Има и библейски вярващи християни, които не са истински общности. Какво можем да направим?
Нека прочетем Деян. 2:42-47.

Какво характеризираше ранната църква? Възможно ли е днес да живеем така?
Как можем да покажем на невярващите, че животът в изолация е болестно състояние? Как можем да им покажем Божията любов?

Какво можем да направим, за да изграждаме приятелства?


  1. Спонтанност – това е много добър подход за създаване на приятелства. Спонтанност е да направиш нещо за някого просто ей така. Днес не е лесно да го правиш, защото хората очакват предварително да им се обадиш, преди да ги посетиш. Затова се иска изобретателност, комбинативност, време и труд. Защо не да отидем да видим някого без да сме се обадили? Може и да им занесем нещо, почерпка например. В Деян. 2 хората си ходеха на гости без да се обаждат. В онова общество това е било много по-лесно, предполагам. Но ние можем да сме контракултурни в това отношение. Също, Бог може да ни вложи ей така желание да се чуем с някого – да не го подминаваме, да го правим. Може би този човек в момента копнее някой да му се обади, да го посети. Това предполага да познаваме хората и да знаем кога може да ги намерим у тях.
  2. Достъпност – да сме достъпни, когато другите ни търсят. Да си вдигаме телефона, да включим скайп (на линия, не инкогнито) и фейсбук, телефоните си и дори когато срещаме хора на улицата да се спираме и да им отделяме време и внимание. Да не се оплакваме колко сме заети, защото така всъщност казваме: „Не искам да се видя с теб.” Последователите на Исус имаха време за посетители. Да не забравяме, че много от тях плачат заедно с Фреди: „Работя здраво всеки ден от живота си. Работя, докато не ме заболят кокалите. В края на деня вземам надницата си, отивам си вкъщи, коленича и започвам да се моля, докато сълзите не започнат да се стичат по лицето ми. Някой, когото да обичам. Може ли някой да ми намери някой, когото да обичам?”
  3. Чести срещи/постоянство. Ако говорим за взаимоотношения, които искаме да продължат до вечността, това отнема време и работа. Както не можем да разговаряме със съпругите си веднъж месечно, така не можем да очакваме нещо да се случи, ако се виждаме с някого от дъжд на вятър. Често губим приятели само защото не сме им се обаждали и не сме си говорили напоследък, а те са се преместили някъде. В началото сме били заети, пропуснали сме да се обадим седмица, две, месец и така е минала година. Аз съм си написал хората, с които искам да се срещам на един лист и гледам всеки ден да говоря по телефона или да се видя поне с един човек.
  4. Вечери заедно е четвъртият градивен блок на изграждане на приятелства. Хората трябва да ядат. Защо да не го правим заедно? Защо да не обявим инициатива вечеря в 8 и да не го правим 2 пъти месечно? Да каним другите и да се самопоканваме. Понякога и това работи. Да опитваме, докато стане (иска се постоянство).
  5. Съседите – магазинерът, пощальонът, дядото с кученцето, всички които вървят често по нашата улица.

    Трябва да намерим начин да достигнем до хората на мястото, където живеем. Това направи Исус и хората в Деян. 2:42-47. Така ще бъдем общност, която демонстрира Божията любов и истина и ще изгражда църкви, които се репродуцират. 
БПЦ "Нов живот" - Варна
21.07.2013