С такива приятели нямаш нужда от врагове (Йов 4-6)

/проповед/

Двама приятели били в гората на лов. Изневиделица от храстите се появила мечка. Първият започнал трескаво да си обува маратонките. Приятелят му попитал, „Какво правиш? Не знаеш ли, че не можеш да надбягаш мечка? „Не ми трябва да надбягвам мечката. Просто трябва да надбягам теб.“

Много приятели са като този, когато играта загрубее, си плюят на петите и дим да ги няма.

Някой е измислил интересна нова дума, думата frenenemy, която можем да преведем като „приятераг“. Може би някой стендъп комик за първи път я е измислил. Интересна дума, която описва някои хора. Приятераг означава комбинация от приятел и враг. Подходяща е, когато не можеш да кажеш дали един човек ти е приятел, или враг. Който показва приятелско лице, но всъщност ти е враг. Двуличен човек.

Днес продължаваме с поредицата „Уроци от Йов“ върху книгата Йов. Ще говорим за приятелството. Библията говори на много места за приятелството.

Притчи 18:24 „има приятел, който стои по-близко и от брат.“

Притчи 17:17 „Приятел обича всякога и е роден брат във всяко време на нужда.“

Имаме добрите примери на приятелството на Давид и Йонатан, за което говорихме докато разглеждаме 1 Царе, за приятелството на Илия и Елисей, Павел и Тимотей.

Но Библията говори не само за добрите, но и за лошите приятели:

1 Коринтяни 15:33 „Не се мамете. Лошите другари покваряват добрите нрави.“

Всички от опит знаем как лошите приятели ни отдалечават от Бога. С такива приятели нямаш нужда от врагове. Но днес няма да говорим за това как да избягваме лошите приятели, това е тема на друга проповед. Ще се опитаме да видим какви приятели сме ние, като разгледаме „приятелите“ на Йов - Елифаз, Билдад и Софар. 

Ние вече видяхме как Бог позволи на дявола да отнеме всичко от Йов, един праведен и непорочен мъж, и да го накара да страда, за да изпита вярността му на Бога.

Веднага след това тримата приятели на Йов идват, за да го утешат.

Йов 2:11-13 „А тримата приятели на Йов, като чуха за всичкото това зло, което го бе сполетяло, дойдоха всеки от дома си – Теманеца Елифаз, Шуахеца Билдад и Нааметеца Софар; защото се бяха съгласили да дойдат заедно да му съчувстват и да го утешат. И като повдигнаха очи отдалеч, и не го познаха, плакаха с висок глас; и всеки раздра дрехата си, и сипаха пръст на главите си, като я хвърлиха към небето. И седяха при него на земята седем дена и седем нощи; и никой не му проговори дума, защото виждаха, че страданието му е много голямо.“

Ако просто продължаха да слушат и да утешават приятеля си, щяха да бъдат включени в списъка със страхотни приятели в Библията. Но за нещастие, не го направиха.

Щом си отвориха устата и се опитаха да помогнат на Йов с лошата си теология и горди изказвания, се превърнаха в пример за ужасни приятели.

Както казваме, с такива приятели нямаш нужда от врагове. Те сториха повече вреда на приятеля си, отколкото неговите врагове.

Думите им накараха човека с непоколебима вяра Йов да се съмнява и дори да обвинява Бога в жестокост.

Понякога, ако не внимаваме, с подобно отношение, вместо да насочим хората към Бога, можем да ги отблъснем от Него.

Понеже нямаме време да изследваме и тримата, бих искал да се фокусираме на първия приятел, Елифаз, и да видим какви поуки можем да вземем от него за това как да бъдем добри приятели.

1.     Фокусиране върху грешките на другите.

Елифаз разсъждава дали да говори или не, но решава че не може да се сдържи да не говори. И първото нещо, което пита Йов е, като си помагал на толкова много хора, защо сега не можеш да помогнеш на себе си?

Йов 4:3-6 „Ето, ти си съветвал мнозина и немощни ръце си укрепил. Твоите думи са привдигали падащия, и отслабнали колене си укрепял. А сега това те сполетя, и ти се отчая, достигна те, и се сломи.“

Този въпрос ми прилича на упрека на минаващите край кръста, докато Исус виси на него: „Ако си Божий Син, слез от кръста!“

И след тази първа грешка, идва и втората грешка на Елифаз:

Йов 4:7-8 „Спомни си, моля, кой някога е погинал невинен, и къде са били изтребвани праведните. Доколкото съм аз видял, онези, които орат беззаконие и сеят нечестие, това и жънат.“

Елифас обвинява Йов за неговите проблеми, като твърди че никой не е погинал или страдал, без да е виновен сам той и без да си го заслужава. Това обаче е грешна теология!

Разбира се, Йов не беше съвършен. Но Библията казва, че всички сме грешни и всички заслужаваме да страдаме и даже заслужаваме смърт. Затова всеки момент на мир и спокойствие се дължи на Божията благодат, а не на нашата праведност или на нашите заслуги.

Но проблемът е, че нашата гордост ни кара да виждаме грешките у другите. Всъщност, често ние критикуваме у другите точно тези неща, които не харесваме у себе си. Защо? За да не се налага да се изправяме срещу тях. Болезнено е да признаеш собствените си провали – това може да доведе до срам, чувство за малоценност и несигурност.

От друга страна, като осъждаме грешките на другите, това действа като успокоително – кара ни да се чувстваме по-добри и „по-морални“ на фона на другите.

Затова Исус каза

Матей 7:5 „Лицемерецо, първо извади гредата от своето око и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от братовото си око.“

Ако го правим, ако сме искрени за своите грешки и провали, вместо да ни избягват, хората ще ни търсят като приятели. Както казва К.С. Луис, „Приятелството се ражда в момента, когато един казва на друг: „Какво? И ти ли? Мислех, че съм единственият.“

Елифаз обвини Йов за неговите проблеми. Кой се нуждае да чува такива думи от приятел? Има си време за корекция, но първо хората се нуждаят да бъдат изслушани!

2.     Маска на вярващ.

Следващия урок, който научаваме от Елифаз е, че не всеки, който звучи като много духовен и като много вярващ, наистина е такъв. Лесно е да се имитира вяра.

Йов 5:8-16 „Но аз Бога ще потърся и делото си ще възложа на Бога, Който върши велики и неизследими дела… дава дъжд по лицето на земята… възвишава смирените… въздига в безопасност нажалените… осуетява кроежите на хитрите… избавя сиромаха от меча…“

Макар и това, което Елифаз казва да е вярно, той не е искрен. И не това Йов се нуждаеше да чуе в момента. Йов знаеше всичко това по-добре от Елифаз! Той не се нуждаеше от проповед, а от състрадание!

Елифаз продължава да обвинява Йов, че той е причина за собствените си проблеми. Някой е казал, „Никой не го е грижа колко много знаеш, докато не узнаят колко много те е грижа.“

Холивудските филми често изобразяват християни, които са горди, арогантни и егоистични, и които обичат да използват християнски клишета като „Моля се за теб“, „Бог те обича“ и „Не се тревожи, всичко си има цел.“

Макар и тези стереотипи да не ни харесват, трябва да признаем, че в тях има доста истина.

Аз също казвам на хората „Ще се моля за теб“ и макар и да го казвам искрено, понякога забравям за обещанието си. Затова реших да не оставям някоя нужда, без да се помоля веднага, когато разбера за нея.

Понякога като християни ние казваме на хората, че Бог ги обича, но не им даваме помощта, от която се нуждаят. Така само обличаме в духовни дрехи нашият егоцентризъм. Хората чувстват това и това ги отдалечава от Бога.

Нещо повече, може да използваме библейски цитати, но това не означава, че винаги сме прави или че мотивите ни са правилни. В историята Библията е била използвана, за да се оправдаят неща като робството, нацизма, геноцида, расизма, апартейда, а сега и войната на Русия в Украйна.

Ние трябва да познаваме Писанията и да учим стихове наизуст. Но цитирането на Библията не винаги означава, че сме в „духа на Словото“.

Ако искаме наистина да помогнем на приятел, преди да попитаме Бог какво да кажем, по-добре е да помолим Бог да промени нашето сърце.

3.     Тръни или плодове?

Накрая, виждаме, че приятелството на Елифаз повече навреди, отколкото помогна на Йов. То даваше тръни вместо плодове.

Йов отговаря така на Елифаз:

Йов 6:4 „Защото стрелите на Всемогъщия са вътре в мене, чиято отрова духът ми изпива; заплахите на Бога са се опълчили против мене.“

Йов сякаш е взел присърце думите на Елифаз и тук виждаме, че вместо да вижда Бог като приятел, той започва да гледа на Него като на враг.

Той знае, че неговият грях не е по-голям от греха на кой да е друг човек и не може да си обясни защо страда, освен ако Бог не го мрази.

Елифаз напомня за някои християни. Когато някой невярващ потърси подкрепа от християнин и започне да споделя проблемите си с него, той или тя веднага започват да го обвиняват и осъждат. Затова много хора не могат да понасят християните. И може би затова някои не искат да дойдат на църква.

Тук нямам предвид да говорим само за Божията любов на невярващите. Далеч съм от мисълта да споделяме само онези неща от Библията, които биха ги накарали да се чувстват добре. Това правят проповедниците на евангелието на просперитета.

Когато казваме на хората, че само ако спрат да се оплакват, ако тръгнат на църква и си намерят работа, тогава проблемите им ще изчезнат - това е точно онова, което проповядва евангелието на просперитета.

Но колкото и духовен да си, проблемите няма да изчезнат изневиделица. Йов разбираше това. Той знаеше, че Бог дава и Бог взема. Бог е в контрол на всичко.

Разбира се, че има време и място за укоряване, за коригиране и назидаване, но не можем да започнем „от вратата за главата“. Първо трябва да покажем любов и загриженост, да насърчим и да изслушаме човека.

Такова отношение именно може да привдигне падналия човек. Не двулично, фалшиво приятелство като това на Елифаз, а истинско христоподобно приятелство, което се стреми да привдига другите.

В началото приятелите на Йов започнаха добре. В гл. 2 те дойдоха, изслушаха Йов, плакаха с него и се молиха с него.

Ако бяха продължили да изговарят думи на живот, вместо думи на смърт, днес нямаше да ги посочваме като пример за ужасни приятели. Щяхме да гледаме на тях като на пример за прекрасни приятели. Щяхме да слушаме проповеди за това как да имитираме техния пример, а не как да го избягваме.

Затова, нека изпитаме сърцето си и да видим що за приятел сме ние. Дали приличаме на Елифаз от глава 2, или на Елифаз от глави 4 и 5? Нашето приятелство помага ли на хората или ги наранява? Плодове ли носи или тръни? Приятел ли сме или приятераг?

Вместо да се фокусираме на провалите на другите, да се преструваме на духовни без да помагаме и без да принасяме плод, нека се стремим да се поучим от примера на Исус като приятел.

Ако Исус е твоят Спасител, Той ще бъде и твой Приятел. Колкото повече му се покланяш като на Цар в живота си, толкова повече Той ще е твой Приятел и ще те учи как ти да бъдеш добър приятел.

Първо, Той ще те научи, че добрият приятел е искрен, не слага маски. Второ, ще те научи, че добрият приятел се притичва на помощ. Приятел в нужда се познава.

Притчи 17:17 „Приятел обича винаги и е като роден брат във време на нужда.“

И трето, добрият приятел ще има жертвоготовна любов, подобно на любовта на Христос към нас. „Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си.“ (Йоан 15:13)

Исус демонстрира именно тази агапе любов. Той умря, но три дни по-късно възкръсна от мъртвите и днес живее в тези, които са го приели за Свой Господ и Спасител. Както казва ап. Павел, „Съразпнах се с Христос и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене…“ (Галатяни 2:20)

А както казва Аристотел, „Приятелството е една душа, която живее в две тела.“ Ако Христос живее в тебе, Той ще е най-добрият ти приятел и Той ще те учи как да си добър приятел за другите.

Един британски вестник предложил награда за най-добрата дефиниция за приятел. Сред хилядите отговори, които получили, били следните:

Приятел е този, който умножава радостите, разделя тъгата, и чиято честност е ненарушима.

Приятел е този, който разбира нашето мълчание.

Приятелят е като часовник, който е верен през цялото време.

Победителят бил този, който казал: „Приятел е този, който идва, когато целият свят си отива.“

Молитва.

_____________________

15.06.2026 г.

БПЦ "Нов живот" Варна 

Как да намерим приятели

/проповед/

Прочит: Деян. 2:42-47

Възрастен мъж си купува апартамент в блок. Две възрастни жени вдовици от входа се чудят как да се запознаят с него. Едната изпраща другата и тя му казва: „Извинете, надявам се не се натрапвам, но с моята приятелка искахме да се запознаем, все пак в един вход живеем. Вие изглеждате доста самотен. „Разбира се, че съм самотен. Прекарах последните 20 г. зад решетките.” „Бъзикате ме. За какво сте лежал?” „За това, че убих третата ми жена. Удуших я.” „А какво стана с втората?” „Застрелях я.” „Мога ли да попитам какво се случи с първата ви жена?” Скарахме се на един мост и тя падна долу в реката.” „Сериозно?” След което, обръщайки се към приятелката си на балкона, извиква: „Няма да повярваш, той не е женен!”

Случвало ли ви се е някога толкова силно да копнеете за приятел, че да сте извършвали нещо неразумно? Една от най-големите ни нужди е от приятелство. Чували ли сте песента на Куин “Somebody to Love”?

Понякога толкова много ни се иска да не сме сами, че сме готови на всичко – от това да заговорим някого на улицата до това да се обадим на Виваком, за да си поговорим с някого. Да пуснем обява във вестника. Веднъж един дядо ме заговори на плажа. След 1 час още говорехме. Онзи ден бях на вилата и като поздравих една баба съседка, говорихме след това 15 мин., преди да се кача в колата. Жената не й се спираше. Живеем във все по-индивидуалистично общество.

Някои хора си отглеждат животни, други запълват самотата си с работа, с бизнес. Но всички се нуждаят от приятел, който ги познава. На запад има услуга ‘приятел за 1 ден’ – плащаш си на фирмата, тя изпраща човек, който се държи с теб като с приятел, все едно те познава от много време.

Един самотен жабок се обадила на гледачка и попитал какво бъдеще го очаква. Гледачката казала: „Ще срещнеш прекрасно младо момиче, което ще иска да знае всичко за теб.” Жабокът казал: „Страхотно! На парти ли ще я срещна?” „Не”, отговорила гледачката, „в час по биология”.

Понякога правим всичко, за да бъдем приети. Но българите, подобно на другите европейци, ставаме все по-самотни хора, особено в големите градове. Преди 25 години беше малко по-различно, а преди 70, още повече.

Днес можем да теглим пари от банкомата без да сме разменили и една дума с някого. Да не говорим, че има и интернет банкиране. В някои магазини май предлагат и услугата сам да си платиш. Има автомати за кафе, напитки и шоколади. Ставаме все по-изолирани един от друг.

Животът е по-удобен, но за сметка на това сме станали по-самотни. Имаме сателитни чинии, микровълнови печки, интернет доставки на пица, дрехи и техника, а през това време ние се отдалечаваме все повече едни от други, като самотни планети в космическото пространство.

Неотдавна пътувах с влак. В купето имаше 2 жени и 3 студенти. Студентите бяха със слушалки в ушите, а жените четяха жълтата преса. Струваше ми доста усилия да наруша тишината и към края на пътуването всички участваха в разговора. Но в началото им беше странно, че ги заговарям.

Не съм против технологиите. Но понякога забравяме, че живеем в свят пълен с хора и всеки от тях е вселена. Всеки има значение за Бога. Ние общуваме по фейсбук и скайп, но липсва човешкият контакт.

Понякога участваме в предварително режисирани прояви, за да се почувстваме част от нещо. Преди няколко дни с Ваня отидохме на проявата на входа на морската. Дадоха ни по един балон и ни казаха къде да застанем, за да образуваме българския флаг. С нас имаше още 150 човека, но не познавахме почти никого от тях. А идеята беше да покажем, че сме една общност, че сме едно цяло и че не се делим на партии и други такива. Затова когато отивам на протести, гледам да заговоря хората и да ги питам нещо за самите тях. Мен никой не ме пита нищо.

Изолацията и индивидуализмът са видни и от това, че не си познаваме съседите. От толкова години в този апартамент, съм влизал само 1-2 пъти в съседите, и то по работа, не на гости. Същото е и с тях.

Скоро ще заприличаме на западняци в лошия смисъл на думата. Като в случая с Адел Габури. Нейните съседи били винаги готови да помогнат. Когато тревата пред дома й станала половин човешки бой, извикали някой да я окоси. Когато водопроводът й замръзнал и се спукал, спрели водата. Когато видели, че зад вратата й никой не събира пощата и тя вече излиза навън, извикали полиция. Но никой не се сетил да провери дали е жива. Не била. Полицаите се покатерили вътре, счупили вратата и намерили останките на 73 годишната жена върху куп боклуци, където лежали 4 години. Нейна съседка казала: „Тук не сме много приятелски настроени. И аз съм виновна. Тя беше самотна и се нуждаеше от това да говори с някого, но аз работех на две места и ми беше писнало да идва по всяко време. Накрая спрях да отварям вратата. Никой не е обърнал внимание на Адел Габури 4 години след като умряла. И колко още преди това?

Културата на индивидуализма води до изолация, фрагментиране в обществото, а това носи болестта на самотата. Днес се налага на мъжа и жената да работят, и то повече от една работа и така не остава време за дълбоки взаимоотношения.

На времето с гордост гледах как вдигат поредния блок във Варна. Тогава ни казваха, че да живееш в къща е ретроградно. В светлото бъдеще всички ще живеем в общи комуни, в блокове и всичко ще е общо. Оказа се, че да живееш в блок съвсем не те прави по-малко самотен. Напротив. Общуваме по-малко, не си знаем имената и даже не се поздравяваме. Сега децата ни не могат да отидат сами до магазина на две преки, а моето поколение кръстосвахме целия град.

Затова е много важно да изграждаме общности в църква. Какво правим ние като църква, за да имаме повече общение? Има общности, които не са основани на Библията. Има и библейски вярващи християни, които не са истински общности. Какво можем да направим?

Нека прочетем Деян. 2:42-47.

Какво характеризираше ранната църква? Възможно ли е днес да живеем така?

Как можем да покажем на невярващите, че животът в изолация е болестно състояние? Как можем да им покажем Божията любов?

Какво можем да направим, за да изграждаме приятелства?

1. Спонтанност – това е много добър подход за създаване на приятелства. Спонтанност е да направиш нещо за някого просто ей така. Днес не е лесно да го правиш, защото хората очакват предварително да им се обадиш, преди да ги посетиш. Затова се иска изобретателност, комбинативност, време и труд. Защо не да отидем да видим някого без да сме се обадили? Може и да им занесем нещо, почерпка например. В Деян. 2 хората си ходеха на гости без да се обаждат. В онова общество това е било много по-лесно, предполагам. Но ние можем да сме контракултурни в това отношение. Също, Бог може да ни вложи ей така желание да се чуем с някого – да не го подминаваме, да го правим. Може би този човек в момента копнее някой да му се обади, да го посети. Това предполага да познаваме хората и да знаем кога може да ги намерим у тях.
2. Достъпност – да сме достъпни, когато другите ни търсят. Да си вдигаме телефона, да включим скайп (на линия, не инкогнито) и фейсбук, телефоните си и дори когато срещаме хора на улицата да се спираме и да им отделяме време и внимание. Да не се оплакваме колко сме заети, защото така всъщност казваме: „Не искам да се видя с теб.” Последователите на Исус имаха време за посетители. Да не забравяме, че много от тях плачат заедно с Фреди: „Работя здраво всеки ден от живота си. Работя, докато не ме заболят кокалите. В края на деня вземам надницата си, отивам си вкъщи, коленича и започвам да се моля, докато сълзите не започнат да се стичат по лицето ми. Някой, когото да обичам. Може ли някой да ми намери някой, когото да обичам?”
3. Чести срещи/постоянство. Ако говорим за взаимоотношения, които искаме да продължат до вечността, това отнема време и работа. Както не можем да разговаряме със съпругите си веднъж месечно, така не можем да очакваме нещо да се случи, ако се виждаме с някого от дъжд на вятър. Често губим приятели само защото не сме им се обаждали и не сме си говорили напоследък, а те са се преместили някъде. В началото сме били заети, пропуснали сме да се обадим седмица, две, месец и така е минала година. Аз съм си написал хората, с които искам да се срещам на един лист и гледам всеки ден да говоря по телефона или да се видя поне с един човек.
4. Вечери заедно е четвъртият градивен блок на изграждане на приятелства. Хората трябва да ядат. Защо да не го правим заедно? Защо да не обявим инициатива вечеря в 8 и да не го правим 2 пъти месечно? Да каним другите и да се самопоканваме. Понякога и това работи. Да опитваме, докато стане (иска се постоянство).
5. Съседите – магазинерът, пощальонът, дядото с кученцето, всички които вървят често по нашата улица.
   
   Трябва да намерим начин да достигнем до хората на мястото, където живеем. Това направи Исус и хората в Деян. 2:42-47. Така ще бъдем общност, която демонстрира Божията любов и истина и ще изгражда църкви, които се репродуцират. 

БПЦ "Нов живот" - Варна

21.07.2013