Monday, November 23, 2015

Огледалото на Исус

/проповед/

Прочит Лука 15:11-24

Виждал ли си как реагира 2-годишно дете, когато за първи път се вижда в огледалото? В началото не разпознава своето лице, но след малко възкликва с удоволствие: „Това съм аз!“

Докато Исус разказва историята за блудния син, той сякаш държи пред нас огледало. Отначало четем и си мислим: „Колко много такива хора има!“ Но после изведнъж ни просветва: „Ами че това съм аз! И с мен се случи същото!“ Исус разказва история, която всъщност е нашата история. История за удивителна благодат.

В началото (ст.12) научаваме, че малкият син иска дела от имота си. Тоест, той иска наследството си, възлизащо на 1/3 от имота на баща му. За първоначалните слушатели това искане е звучало скандално. „Как така иска своето наследство, нали баща му е още жив!“ Все едно синът му е казал: „Тате, бих искал да си мъртъв, за да получа наследството си.“ Сигурно те са очаквали да чуят как баща му го е наказал за тези думи.

Но бащата прави нещо безпрецедентно за културата на древния Близък изток. В ст. 12 четем: „И той им раздели имота.“ Бащата избира да остане баща на по-младия син, въпреки че синът не желае повече да бъде негов син. Бащата оставя вратата отворена за сина си. Той избира да носи болката на отхвърлянето. Да живее с отворената рана от загубата на сина си.

Бащата в историята е Бог. Бог ни е създал по свой образ, за да общува с нас. Но с навлизането на греха ние решихме, че нямаме нужда повече от Бог. Заедно с Ницше ние обявихме, че Бог е мъртъв. Решихме да вземем това, което той ни е подарил – характер, дарби, сила и да напуснем Неговия дом. Бог ни обича, затова ни дава свобода на волята. Там, където няма свобода, няма любов.

Синът се впуска с всички сили в хедонистично преследване на житейски удоволствия. Негова максима е „живей за мига“. Toва е неосъзнатата житейска философия на много хора днес. Тя обаче е пагубна философия. Затова хората имат нужда да се огледат в огледалото на Исус.

Скоро малкият син губи всичко и за да оцелее се принуждава да пасе свине (ст.15). И там, в калта и сред нечистите за евреите животни, той „идва на себе си“ (ст.17). Днес употребяваме този израз, когато искаме да кажем, че някой се е осъзнал, или свестил след припадък. Но за евреите от 1 век той значеше нещо малко по-различно – „покая се“.

Това е повратната точка в притчата. Синът е готов да тръгне обратно към дома, но все още не разбира, че там го очаква един баща с разбито сърце. Той се връща у дома с егоистични мотиви, а не защото изпитва угризения oт постъпката си. Истинският мотив да си тръгне към дома е посочен в 17 ст.: „аз умирам от глад“. Гладът е перманентен и нетърпим. Болката е тази, която го кара да си тръгне.

Ние, хората, сме интересни същества. Доста дълго можем да издържаме саморазрушителните си навици и начин на живот, докато тези навици станат толкова силни, че е трудно да бъдат преодолени. Както казва Самюъл Джонсън, „Веригите на навика са твърде малки, за да се усетят, докато станат твърде здрави, за да се счупят.“

Чували ли сте химна „Удивителна благодат“? Той е написан от Джон Нютън – англичанин, който като млад е отявлен атеист, развратник и търговец на роби. Превозва роби от Африка до Америка. По време на една буря в морето през 1748 г. извиква към Бога за милост и като по чудо всички се спасяват. Тогава той се обръща към Бога и пише първият куплет на знаменитата песен „Удивителна благодат“. Ръкоположен е за свещеник през 1764 г. и става влиятелна фигура в английското движение за отмяна на робовладелството.

Едва когато започнем да губим почва под краката си и да потъваме, се сещаме за Бога. Когато се откажем сами да държим кормилото на живота си и го предадем в ръцете на Бога, тогава всичко си идва на мястото. Исус винаги ни очаква с разтворени обятия: „Елате при Мен всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви дам почивка.“ (Матей 11:28)

Стигнал дъното, гладен, без подкрепа от никъде, синът от притчата признава до известна степен греха си: „Тате, съгреших против небето и пред теб; не съм вече достоен да се наричам твой син“ (ст.18-19). Той се надява баща му да го направи „един от наемниците си“ (ст.19). Той призна, че е недостоен да бъде наречен „син на баща си“.

Огледалото на Исус...

В Близкия изток е имало два вида слуги – домашни слуги, които живеели постоянно в къщата на стопанина, и наемни слуги, които били дневни работници на надница. Често безскрупулни търговци наемали работници за деня и не им плащали надницата. Бащата обаче бил толкова справедлив, че дори най-нископоставените и най-безправни работници имали „хляб в излишък“ (ст.17).

Синът желаеше да бъде най-нисшият сред нисшите, но това може би е хитро пресметнат ход. Може би, ако работеше за баща си, щеше след време да се замогне и да върне взетото от него, да изплати своя дълг и така да си върне синовничеството.

Какво прави бащата? Като глава на семейството, от него се очаква да запази семейната чест, като унижи сина и го остави да си носи срама. Когато синът пристигна вкъщи и слугите го уведомиха за неговото пристигане, бащата можеше да им каже: „Какъв син? Аз нямам син. Той е мъртъв.“

Така правят много бащи на мюсюлмански младежи, които се обръщат към Исус. Така правят и някои българи, когато децата им се обръщат към вярата.

Какво щях да направя аз на мястото на този баща? А ти?

Но да се върнем на притчата. Случва се най-неочакваното. „А когато беше още далеч, баща му го видя, смили се и като се затича, се хвърли на врата му и го целуваше.“ (ст.20) Синът се готви за публично унижение, за удари с камшик и обяснения пред семейството как е прахосал парите. Краткият съюз „а“ изразява обрат, антитеза в историята.

Къде беше бащата? Бащата не си седеше у дома. Той не чакаше сина си зад стените на своя дом, за да не се вдига голям шум, като се върне. Той беше излязал на пътя. Защото всеки ден той чакаше там синът му да се завърне. Бащата искаше да бъде първият, поздравил сина си. Дълго ги беше разделяла пропаст. Сега той беше запълнил пропастта. Беше скъсил дистанцията. Такава е Божията любов – незаслужена благодат. Удивителна благодат.

По същия начин Бог не остана в небесната си обител, но изпрати своя Син да потърси и спаси погиналото (Лука 19:10). Той дойде на земята, за да приеме обратно у дома своите синове и дъщери, които го потърсят и повярват в него. Той дойде, за да запълни пропастта, да скъси дистанцията.

Когато бащата видя своя син, той „се смили“ (ст.20). Думата, използвана на гръцки (еспланхнисте) се свързва с черва или вътрешности и означава „бурна вътрешна реакция, чувство, което ти свива стомаха“. В Близкия изток репликата „разрязваш ми червата“ се използва, ако някой дълбоко е развълнуван от разтърсваща история. Състрадание означава „страдам с някого“. Бащата искаше да се приближи при своя наскърбен син.

„Бащата като се затича, се хвърли на врата му и го целуваше.“ (ст.20) Отново бащата прави нещо парадоксално за културата на Близкия изток. Там мъж на зряла възраст винаги ходи бавно и достолепно. Така той внушава респект у другите и изискване за почит. За „завтече се“ е използвана същата дума, която Павел използва за да опише християнския живот като състезание.

За да може да тича така, той е трябвало да си вдигне туниката, да разкрие долните си дрехи и да спринтира надолу по пътя. Това само по себе си е било срамно, унизително действие. Вместо синът да понесе срама, бащата понася срама вместо него, тичайки към него. Бащата стига до своя син преди децата от селото, слугите или старейшините. Така той застава между своя син и срама, с който биха го обсипали. Бащата понася срама, който щеше да бъде насочен към сина му.

Това направи и Исус за нас, когато понесе срама, хулите и бичуването и застана на кръста вместо нас. Както казва Евреи 12:2, „Като гледаме на Исус, Начинателя и Усъвършителя на вярата ни, Който заради предстоящата му радост издържа кръст, като презря срама и седна отдясно на Божия престол.“

Праведният, святият, всесилният, любящият Бог понесе срам и болка поради нашия грях. Той взе нашия грях върху себе си и ни даде своята праведност. Удивителна благодат!

Някой беше казал: Милост е да не получиш нещо, което заслужаваш. Благодат е да получиш нещо, което не заслужаваш. Ние не заслужавахме спасение, но го получихме. Готови ли сме да го приемем и оценим?

До този момент бащата не е отронил нито дума. Обсипва сина си с целувки. Едва сега синът разбира какво е истинско покаяние. Той казва: „Тате, съгреших против небето и пред теб; не съм вече достоен да се наричам твой син“ (ст.21). Той забравя за предварително подготвената си реч. Не казва: „Направи ме един от наемниците си.“

И не е нужно. Защото бащата се заема методично да възстановява разбитите взаимоотношения на сина си. Той заповядва на слугите си да му дадат най-хубавата премяна, пазена за най-знатните гости. Сякаш казваше на стареите на селото: „Отнасяйте се към сина ми с уважение.“ Той им заповяда да сложат пръстен на ръката му. Пръстенът е съдържал семейния печат. Така синът отново заемаше позиция на власт в семейството.

„Сложете сандали на краката му“. Робите бяха боси, но на един син подхождаше да носи сандали. „Докарайте угоено теле и го заколете“. Месото беше рядък деликатес при евреите. Това не беше като да отидеш в Лидл и да си купиш луканка на промоция. Угоеното теле беше животно, хранено със зърно и отглеждано, за да се заколи при идването на специален гост. Цялото село можеше да дойде на празненството.

Какво означава тази притча за нас днес?

Разказвайки тази притча, Исус ни предизвиква да осъзнаем, че всички ние сме блудни синове. Всички ние сме грешници, които са се скитали и са блуждаели. Някои вече са намерили пътя към своя Отец, други са на път да го направят. Трети, като сина, не са се покаяли искрено, опитват се да се пазарят с Бога.

Второ, ние можем да си дадем сметка колко велика е жертвата на Божия Син за нас. Тя струваше много на Бог. Той запълни пропастта, понесе нашия срам, натовари се с нашата печал. Никой друг не можеше да направи това. Трябваше Бог да изпрати Божия Син, който да плати цената за всички. Това е удивителна благодат. Но тази благодат има цена. Това не е евтина, а скъпа благодат. Показваш ли с живота си, че цениш високо тази благодат?

И трето - Някои от нас може би са като големия брат, който беше в дома на Отца си, но въпреки това не се зарадва от пристигането на брат си. Това е точно обратното на реакцията на Отца. На небето има голяма радост, когато някой се кае и се връща при своя небесен Отец. Ние също трябва да се радваме, и нещо повече – да увещаваме своите познати и близки да се върнат у дома. Да ги преследваме, за да ги доведем на църква.

Големият евангелизатор Муди веднъж забелязал, че едно от децата липсва от неделното училище. Веднага след това забелязал момиченцето да върви на улицата и тръгнал след него. То побягнало по тротоара, пресякло улицата и по една алея стигнало до къща, покачило се по стълбата на втория етаж, влязло в спалнята и се навряло под леглото. Муди влязал след нея и тъкмо я издърпвал изпод леглото, когато на вратата се появила майката. Задъхан, Муди просто казал: „Аз съм Муди“. Обяснил, че момиченцето му е липсвало и че ще се радва ако цялото семейство идва на службите. След няколко седмици всички деца от семейството били в неделното училище.

Исус даде живота си, плати цената, запълни пропастта, за да може ние да се върнем в дома на Отца и на свой ред да връщаме другите. Това е удивителна благодат!


Молитва.

________________
Проповедта е поднесена под формата на дискусия в БПЦ "Нов живот" - Варна, на 22.11.2015 г.