Съединението прави силата

/проповед/

Двама мъже стоят на мост. Единият се кани да скочи, а другият се опитва да го разубеди. „Ти какъв си – християнин, индуист или мюсюлманин?” Този, който се канел да скочи, отговорил: „Християнин”. Първият казал: „Колко малък е светът, и аз! Източноправославен, католик или протестант?” Скачащият отговорил: „Протестант”. Другият казал: „И аз! Каква деноминация?” „Баптист”. „И аз! Южен баптист или северен баптист?” „Северен баптист.” „И аз! Северен консервативен баптист или северен либерален баптист?” „Северен консервативен баптист.” „И аз! Северни консервативни баптисти от областта на Големите езера или Северени консервативни баптисти от източната област?” „Северни консервативни баптисти от областта на Големите езера”. „И аз! Северни консервативни баптисти от областта на Големите езера от събора 1879-та или Северни консервативни баптисти от областта на Големите езера от събора 1912-та?” „Северни консервативни баптисти от областта на Големите езера от събора 1912-та”. Първият бутнал втория от моста и извикал: „Умри, еретико!”

Известна е легендата за кан Кубрат, който повикал синовете си, дал им сноп пръчки и им казал да ги счупят. Никой не успял. Тогава им казал да ги счупят една по една. Те разбрали урока, че в единението е силата, но впоследствие се разпръснали. Урокът останал ненаучен.

Но България е имала дни, когато е била силна и съединена. Такова е било времето на втория златен век при Иван Александър. След смъртта на цар Иван Асен II започва борба за царския скиптър сред неговите наследници. В страната избухват метежи и бунтове. Съседите започват да завземат земите ни. Това обаче се променя с идването на власт на Иван Александър (1331). Той успява да обедини Българите и да възвърне на България всички заграбени от съседите й земи. Вътрешната стабилност и мир дават тласък на развитието на книжното дело, архитектурата и изкуствата. 

Съединението прави силата. Същото е валидно и за християните. Ап. Павел също е загрижен за единството на вярващите. Нека си припомним за какво говорихме до тук.

Бог ни е избрал преди създанието на света, осиновил ни е, изкупил и опростил ни е и ни е запечатал със Святия си Дух. Ние трябва да се молим, за да познаем каква е надеждата към която сме призовани, какво е богатството на светиите на славното Негово наследство и колко превъзходно велика е силата Му към нас. Защото бяхме мъртви, но той ни съживи и съвъзкреси с Исус, сложи ни да седнем в небесни места, за да показва Своята благодат към нас. Защото сме спасени по благодат чрез вяра. Преди това бяхме чужди и далеч на обещанията, но благодарение на жертвата на Христос и на единението с Него сме близо и имаме мир с Него и с другите хора (езичници и евреи). Затова ние сме граждани на Божието царство, членове на неговото семейство и камъни в Неговия храм. (да съкратя това)

Миналият път видяхме, че Бог известява на ап. Павел тайната, че езичниците са сънаследници и съпричастници на Неговото обещание в Христа. Павел призовава ефесяните да участват в делото на благовестието и се моли Христос да се всели в тях чрез вяра, за да разберат широчината, дължината, височината и дълбочината на Христовата любов.

В днешния пасаж ап. Павел акцентува на това, че е необходимо да бъдем единни и как нашето единство съдейства за растежа на тялото Христово. Но въпросът е как да имаме това eдинство, което прави силата ни на вярващи?

Илюстрация

На фасадата на Народното събрание пише „Съединението прави силата”. Чудесен девиз, който между другото не е български патент (взаимствали сме го от Белгия, а днес се използва още от Хаити и ЮАР) и който през последните години е за съжаление само красиво пожелание. Историята ни обаче показва, че когато сме били обединени, сме били силни.

Съединението прави силата!

В Ефесяни 4 гл. Павел ни казва, че можем да сме силни, ако спазваме три важни принципа за единство.

1. Ст. 2 ни казва, че ние сме съединени в Духа чрез смирение и кротост, дълготърпение и любов.

Илюстрация

Известният афроамерикански просветител Букър Уошингтън бил поразителен пример за смирен човек. Малко след като станал президент на института Тъскиги в Алабама, се разхождал в града, когато го спряла богата бяла жена. Тъй като не го била виждала, тя го попитала дали иска да спечели няколко долара, като нацепи дървата й. Той нямал спешна работа, затова смирено отишъл да й помогне. Когато свършил, занесал дървата в къщата и ги наредил до огнището. Едно момиченце го познало и по-късно казало кой е той на дамата.

На следващата сутрин засрамена тя отишла в офиса му и му се извинила. „Всичко е наред, мадам”, отговорил той. „От време на време ми харесва да върша физическа работа, а и винаги е чест да свършиш нещо за приятел.” Тя хванала ръката му и го уверила, че неговото отношение на кротост и смирение го направило скъп човек за нея. Не след дълго тя показала възхищението си, като убедила някои свои богати познати да дарят с нея хиляди долара на института Тъскиги.

Когато на малка група разглеждахме темата за смирението казахме, че смирение не означава да се мислиш за по-малък, а да мислиш по-малко за себе си.

„Не правете нищо от партизанство или от тщеславие, но със смиреномъдрие нека всеки счита другия по-горен от себе си. Не гледайте всеки само за своето, но всеки и за чуждото. (Фил. 2:3,4)

Да си смирен е обратното на това да си горд – Бог мрази гордостта; тя е източник на разединение, не на единство; гордостта убива взаимоотношения и църкви, защото не иска да изслуша, да послуша съвет, да каже съжалявам.

„Дойде ли гордост, идва и срам; а със смирението идва мъдростта.” (Пр. 11:2)

„От гордостта произхожда само препиране, но мъдростта е с онези, които приемат съвети.” (Пр. 13:10)

Смирението и кротостта са важни и когато са допълнени от дълготърпение и любов, това прави свидетелството на вярващите силно и убедително пред невярващия свят.

2. Единството в тялото Христово е не организационно единство, основава се на истината и е с цел ефективно благовестие.

По-нататък, от 4 до 6 ст. Павел ни напомня за важността на призива за единство със седемкратно повторение на думата „един”. Той започва от видимото („едно тяло”), преминава към невидимото („един Дух”, който дава мир в Христа), а оттам към бъдещата „надежда” за пълна хармония, на която Духа е залог.

Втората триада (ст.5), „един Господ, една вяра, едно кръщение” е вероятно традиционна изповед при кръщение. А ст. 6 е естествена кулминация с юдео-християнското потвърждение, че Бог е суверен над цялото създание. 

Днес има много деноминации и три клона на християнството, но едно тяло, един Дух, един Господ и една вяра и едно кръщение в един Бог и Отец. Ние не сме секта, а библейски основана местна църква и като такава принадлежим на вселенското тяло Христово.

Самият факт, че има много деноминации не е непременно лошо нещо. Бог обича разнообразието. Както има големи и малки книжарнички, така е добре да има големи и малки църкви, всяка със свое видение за това как може да се впише в изпълнение на великото поръчение на Христос – идете и правете ученици от всички народи. Целта е една, методите – многообразни!

Важно е да осъзнаем, че единство в тялото Христово не означава организационно единство. Днес движението за екуменизъм настоява, че християни от всички изповедания трябва да се обединят в една видима организация. Както обаче казва Чарлз Спърджън, такова обединение би било „фалшиво, неразумно и опасно.” Единствено истината трябва да определя нашите обединения. Истината е по-важна от единството. Само тези, които са осветени чрез Словото могат да бъдат едно в Христос.” (Йоан 17)

В България има много библейски основани църкви, но има също така и църкви, от чийто амвон се проповядват небиблейски учения. Други църкви все още се ръководят от пастори, които са работели за тайните служби на комунистическия режим. Истинско единство с тях може да има само когато се покаят публично.

Следователно, можем да заключим, че съединението прави силата тогава, когато се основава на истината.

3. Единството в Тялото зависи от участието на всеки вярващ.

И най-накрая, Павел насочва вниманието ни към личната ни отговорност и участие в това единство. Докато в ст. 6 се говори за Бог като Отец на всички, ст. 7 започва с думите „А на всеки от нас се даде благодат”. Така ап. Павел преминава от „всички” нас към „всеки от нас” – от единството към многообразието на Църквата.

Ние сме единни и силни, когато осъзнаем, че единството на Църквата е вълнуващо в многообразието си. Съединение в многообразието! Всеки от нас има благодат и духовни дарби, дадени му от Христос, които да използва за усъвършенстване на светиите, за делото на служението и назидание на Христовото тяло, докато достигнем до единство на вярата и познаване на Божия Син. Тук Словото говори за идването на Христос, когато ще се постигне това космическо единство.

Освен това, нужно е да разберем, че този списък не е изчерпателен. Павел започва с апостоли и пророци, които виждаме и в Ефес. 2:20 като основа на църквата. Какво означават тези дарби?

Тук ‘апостол’ не означава „човек, изпратен от дадена църква като мисионер”, а се отнася до групата на дванадесетте (включително Матия), Павел, Яков, Господният брат и вероятно още един-двама. Днес няма апостоли в този смисъл, но има хора с различни видове апостолски служения, като епископски пълномощия, мисионерска работа, основаване на нови църкви, водачество чрез пътувания и т.н.

„Пророк” също не означава човек, чул и видял Неговото слово, а след това говорил наложеното от Господа слово и то вярно, каквото е старозаветното определение за апостол. (Ерем. 23:16-32). Тук „пророци” е употребено със значение  на особен дар за излагане на библейските истини. Съвременните пророци чуват и възприемат Божието Слово, но не като ново откровение, а като нов поглед върху вече известното; те вникват в знаците на времето, разобличават греховете в днешното общество и прилагат библейските истини в живота.

„И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители...” (Ефес. 4:11)

Благовестители, пастири и учители – това са лидерски служения и дарби, които ще помогнат на църквата да расте в единство. Всички 5 дарби (апостоли, пророци, благовестители, пастири и учители) са свързани със служението на поучение, което е жизненоважно служение за Църквата.

Преди много години двама студенти завършили Колежа Чикаго-Кент. Единият от тях, Овертън, бил сляп. Той получил награда за студент с най-висок успех във випуска. Когато получил наградата, той настоял половината да отиде за неговия приятел Каспризак. Те се срещнали, когато Казпризак, който нямал ръце, помогнал на слепия Овертън да слезе по стълбите. Това познанство прерастнало в приятелство и прекрасен пример за взаимозависимост. Слепият носел книгите, които безръкият изчитал на глас по време на съвместното им учене. Така недъгът на всеки от тях бил компенсиран от способността на другия.

Какви са твоите дарби? Дарбите са различни, но Духът е същият ... на всеки се дава проявяването на Духа за обща полза.” (1 Кор. 12:4,7). Ето някои други дарби, описани в 1 Кор. 12:8-10 и Рим. 12:

Слово на мъдрост –принципи на Божието слово, прилагани в съвременни ситуации

Слово на знание – познаване на факти относно Божието слово

Вяра – способност да видиш в Исус разрешението на всеки проблем

Изцелителни дарби – свръхестествено проявление на Святия Дух, което носи съвършено изцеление от болест (различно от псевдо изцеленията на Ванга).

вършене велики дела/чудеса – свръхестествена намеса на Бога в обичайния ход на нещата

Говорене и тълкуване на езици – един от временните дарби-белег, дадени на ранната църква, за да може благовестието да се проповядва в целия свят на всички народи. Той включва божествена способност да се говорят езици, дотогава неизвестни на говорещия. Тази дарба показва автентичността на посланието на благовестието.

Пророкуване – деклариране на Божествената воля и интерпретиране на Божиите цели или правене на Божията истина достояние до хората с цел тя да ги промени.

Служене – (от гр. диакониан) даване на каква да е практична помощ на хора в нужда.

Увещаване/насърчаване – неуморно призоваване на другите да слушат и следват Божията истина, което може да включва коригиране или назидаване чрез укрепване на хора със слаба вяра или даване на утеха в изпитания.

Раздаване – споделяне на ресурси с оглед на посрещане на нужди.

Управляване – това са хора, които с радост споделят това, което имат с другите, без значение дали това са финанси, материални неща, лично време и внимание. Даващият е загрижен за нуждите на другите и търси възможности да споделя парите си, притежанията си и времето си с възникване на нужда.

Показване милост – свързан с дарбата увещаване, този дар е притежаван от хора, които са състрадателни към тези, които са в беда и показват съчувствие и се опитват да облекчат страданието им с внимателно отношение и с радост .

Нека обобщим. Нашето свидетелство е убедително, когато сме съединени. Ние сме силни, когато сме единни. А сме единни, когато 1) демонстрираме в живота си смирение, кротост, дълготърпение и любов; 2) осъзнаем, че има едно тяло, един Дух, един Господ и една вяра и едно кръщение в един Бог и Отец и работим за благовестието без да се стремим към организационно единство 3) осъзнаем, че сме лично отговорни да разпознаем и да използваме дарбите, които Христос ни е далс цел изграждане на Христовото тяло. Съединението прави силата.

Ние, българските (а и не само) вярващи често забравяме тази максима. Склонни сме да се цепим, да критикуваме и да се присмиваме, а когато трябва да направим нещо, сме пасивни. Но ако тези три принципа залегнат в основата на християнския ни живот, ние ще бъдем много различни.

Представяте ли си какво ще кажат вашите невярващи домашни, когато видят тези качества във вас? Представяте ли си какво ще кажат невярващите, когато видят църквите в града ни да действат единно и да използват дарбите на всеки вярващ?

Много хора ще искат да дойдат и да видят това чудо, което ни прави толкова различни от другите. Църквите ще се напълнят, в града ни ще настъпи съживление, полицията ще си върши работата, съдът също, престъпността ще намалее, кметството ще заработи ефективно, градът ни ще стане отново притегателен център. Домовете ни ще се променят, в тях ще царува радост и топлота, а не тъга и раздори.

Съединението прави силата.

Нека се помолим.

БПЦ „Нов живот” – Свищов

26.10.2014 г.

Най-божественото човешко съчинение

Въведение към Ефесяни
/проповед/

Koй мислиш, че си? Каква е твоята идентичност? Как би се описал? Какво е твоето място в Българското общество? А в църквата Христова?

Това са важни въпроси. Ако знаеш кой си, тогава знаеш какво да правиш. Идентичността на повечето хора е в пълен хаос. Те не знаят кои са. Някои казват, че са „сбор от атоми, еволюирали животни”; други – че са дух затворен в тяло, който ще се освободи от този ‘затвор’ след много прераждания; трети, че са богове, или божествена частица.

А кой казва Бог че си? В началото Бог създаде небето и земята и всички растения и животни, и на 6 ден създаде човека по свой образ и подобие. Това е нашата идентичност. Бог Отец, Бог Син и Бог Св.Дух е общност и те ни правят по свое подобие, следователно и ние сме общност!

Когато отхвърляме Божието откровение за нашата идентичност, ние или принизяваме прекалено ниско себе си, или обожествяваме себе си. Или се мислим за атоми и маймуни, или за богове и ангели. И това води до комични ситуации.

Ако човек се разложи на химическите елементи, съставляващи неговото тяло, тяхната стойност ще възлезе на около 2,90 лв. Тоест, ако човек е само химически атоми, неговият живот струва колкото една поничка.

Истината е, че ти не си просто материя, но не си и бог. Няма нужда да преоткриваш своята идентичност, да следваш нови философии, а просто да следваш Божието откровение.

Едно от най-удивителните и многостранни обобщения на това кои сме ние в Христа и на благата вест е Посланието към ефесяните. От днес започваме да изучаваме това послание на ап. Павел. Преди да навлезем в текста, ще направим кратко въведение към посланието.

Това послание е наречено „венец на съчиненията на ап. Павел” от Армитидж Робинсън. Самюъл Колдридж го нарича „най-божественото човешко съчинение”, а Уилям Баркли – „царицата на посланията”.

Много читатели са се обръщали към вярата и са подтиквани към добри дела от посланието на този текст. Един от тях, Джон Макай, казва: „На тази книга дължа живота си... През 1903 г. като четиринадесетгодишен юноша, четейки Ефесяните, изпитах „момчешки възторг сред планинските хълмове и се обърнах с цялата си страст към Исус Христос, между скалите, облян от звездна светлина...

Видях един нов свят... Всичко беше ново... Имах нов поглед върху нещата, нови преживявания, ново отношение към другите хора. Аз обичах Бога. Исус Христос стана център на всичко... Бях „съживен”, наистина бях жив.” По-късно Джон Макай става лектор върху посланието и говори за него като за „най-великата”, „Най-зрялата”, и „най-близката до нашето време” от всички творби на Павел. Защото тук откриваме „най-авторитетния и най-завършения обобщен израз на нашата свята християнска вяра.” Това послание „е истина, превърната в песен, учение, звучащо като музика.”

Той нарича проповедите си „Божият ред” неслучайно. Както ап. Павел проповядва „Божия ред” в римската епоха след Август, белязана с процес на разпад в обществото”, така Посланието към ефесяните днес е „най-съвременната книга в Библията”, тъй като то обещава общност в един свят на разединение, помирение вместо отчуждение и мир вместо война.

Ефесяни 1:1,2: „Павел, с Божията воля апостол Исус Христов, до светиите и вярващите в Христа Исуса, които са в Ефес: Благодат и мир да бъде на вас от Бога, нашия Отец, и от Господа Исуса Христа.”

В тези два начални стиха забелязваме три въвеждащи теми: кой е неговият автор, коя е неговата читателска публика и кой е основния му замисъл.

„Павел, с Божията воля апостол Исус Христов...”

1. Авторът

В съответсвие с практиката на своето време, Павел започва като представя самия себе си. Той твърди, че е апостол Павел. Неговото авторство се приема безусловно от 1 до 19 в. Тогава някои немски учени изразяват скептицизъм относно авторството на Павел поради няколко причини. Първо, според тях речникът и стилът на посланието се различават от другите му послания. Речникът е „излишно претрупан и многословен”, а стилът – „бароков и помпозен”. Второ, макар и Павел да е престоял в Ефес три години, посланието е лишено лични поздрави като другите послания.

Павел говори общо, пожелавайки „мир на братята” и „благодат” на „всички, които искрено любят нашия Господ Исус Христос” (6:23,24). Споменава, че той е затворник, но не казва нищо за ситуацията, в която се намират те. Наставлява ги да живеят в единство и сексусална чистота, но не намеква за никакви раздори и безнравствени хора, които преиначават учението, както е в 1 Коринтяни. Говори за лукавството на лъжеучителите (4:14), но не посочва определена ерес, както в Галатяни и Колосяни.

Едно от възможните обяснения – Павел би могъл да се обръща към няколко църкви в Азия.

Второто възражение срещу авторството на Павел е богословско – в Ефесяни ролята на Христос придобива космически измерения, интересът е насочен към „небесните места” (5 пъти се среща този израз), за оправдание не се споменава, а помирението е повече между евреи и езичници, отколкото между грешника и Бога. Не се споменава и Второто пришествие на Господ Исус.

Всичко това обаче е напълно естествено. Когато говоря за Бога с различни хора не винаги повдигам всички теми, а и не е нужно. Казвам им това, което имат нужда да чуят.

Освен това, посланието отначало докрай потвърждава, че е написано от Павел около 60 г.сл.Хр. Темата за единство между юдеи и езичници чрез Божието благодатно примирително дело чрез Христос напълно съответства на отношението на апостола към езичниците.

И така, автор на посланието е Павел и както вече споменахме, той се нарича апостол Исус Христов. Т.е., претендира за същата титла, която Исус дава на Дванадесетте си ученици (апостол = специално избран, призован и изпратен да поучава с авторитет). Апостолството му произтича от Божията воля и заповедта на Исус Христос. Следователно Павел е учител, чийто авторитет е върху авторитета на самия Исус Христос, в чието име и по чието вдъхновение той пише.

“…до светиите и вярващите в Христа Исуса, които са в Ефес…” (ст.1)

2. Хората, за които е написано посланието.

Във втората част на ст. 1 Павел си служи с няколко определения. Първо, те са светии. Това не е някакъв духовен елит, не неколцина особено свети християни, канонизирани от църквата, а всички вярващи в Бога. Думата ‘свят’ (hagios, гр.) означава ‘отделен, принадлежащ на Бога’. Първоначално се е използвала за Израил като ‘свят народ’, но постепенно започва да се отнася до цялата международна християнска общност, която е Божият Израил.

В БГ е известна поговорката „Прекаления светец и Богу не е драг”. Понякога чрез лицемерието си ние отблъскваме невярващите.

Един проповедник посетил един свой енориаш. Жената в къщата се опитвала да го впечатли с това колко набожна е тя, посочвайки към огромна Билия на лавицата и говорейки за нея с голяма почит като за „Божие Слово”. Малкият й син я прекъснал с думите: „Ако това е Божия книга, по-добре да му я върнем обратно, защото никога не я четем!”

Истината е, че Библията нарича всички искрени вярващи ‘светци’, отделени за Бога. Тя не се използва за хора, притежаващи извънредна святост или за обявени от църквата за светци поради извънредни дела на святост. Ако си се покаял, ти си светия!

Второ, те са ‘верни’. Гръцкото прилагателно пистос може да се употреби като деепричастие (‘вярващ’) или наречие (‘верен’) и най-вероятно и двете значения (вяра и вярност) се съчетават. Бог очаква от нас да сме не само вярващи, но и да устояваме във вярата. „Бог не ни е призовал към успех, а към вярност” – Осуалд Чеймбърс

Трето, читателите на ап. Павел са в Христа Исуса. Това е ключов за посланието израз и той се появява още в първия стих. Да бъдеш „в Христа” значи да си в лично единение с Христос и с всички вярващи в Христос, така както всички клонки са свързани с лозата и отделните й органи. Тази идея е доразвита в посланието. Според НЗ и Павел да бъдеш християнин означава да бъдеш „в Христос”, да си едно цяло с Него и с другите вярващи.

Четвърто, в някои преписи е добавено (така е и в нашите Библии), че читателите на ап. Павел са в Ефес. Какво знаем за този град?

Ефес е първоначално гръцка колония, а по онова време столица на римската провинция в Азия и оживено пристанище. Градът е център на култа към богинята Диана (Артемида), чийто храм е едно от седемте чудеса на света. Успехът на Павловата мисия в Ефес така е застрашил продажбата на сребърни изображения на храма, че занаятчиите, изработващи моделите, организират протест срещу него (Деян. 19:23).

Следователно, читателите на посланието са „светии”, тъй като принадлежат на Бога; те са „вярващи”, тъй като са се доверили на Христос, и имат два дома защото живеят както „в Христос”, така и „в Ефес”.

Въпросите, които ние трябва да си зададем, са: Аз принадлежа ли на Бога? Доверил ли съм се за моето спасение на Христос? Живея ли в Христос и във Варна едновременно? Съм ли от света, без да съм ‘от него’?

3. Основни идеи и замисъл.

Посланието съсредоточава вниманието ни върху онова, което Бог е извършил чрез историческото дело на Исус Христос и което върши чрез Духа Си днес, за да изгради Своето ново общество сред старото.

Христос пролива кръвта Си в жертвена смърт за греха, възкресен е от мъртвите чрез Божията сила и е въздигнат над всичките си врагове на най-високия престол – и във вселената, и в църквата. Нещо повече, ние които сме „в Христос” сами сме участвали в тези велики събития. Били сме помирени с Бога и помежду си.

В резултат чрез Христос и в Христос ние сме Божието ново общество, ново човечество, което Бог създава и което включва евреи и езичници. Ние сме семейството на Бога Отца, тялото на Исус Христос, Неговия Син, и храмът на Святия Дух.

И със своя нов живот ние трябва да изявяваме ясно реалността на тези неща – първо, чрез единството и разнообразието на общия ни живот, второ, чрез чистотата и любовта във всекидневното ни поведение, после чрез смирение един към друг и грижа за взаимоотношенията ни вкъщи, и накрая – чрез постоянството в борбата ни срещу началствата и властите на злото.

Тогава, щом се изпълни времето, Божият замисъл за обединение ще бъде изпълнен под водителството на Исус Христос.

Цялото послание е великолепно съчетание на християнско учение и християнски дълг, християнската вяра и християнския живот, на онова което Бог е извършил чрез Христос и онова, което ние като резултат трябва да бъдем и да направим.

Негова централна тема е „Божието ново общество” – каква е същността му, как се поражда чрез Христос, как расте чрез благовестие, как трябва да живеем живот, достоен за него и как един ден то ще достигне пълнота, когато Христос „Представи на Себе Си, Своята невяста, Църквата”, във великолепие, „без петно или бръчка, или друго такова нещо... свята и непорочна” (5:27).

Говорейки за „новия човек” и „новото общество”, няма как да не се сетим за комунизма, който обещаваше да създаде нови хора и да построи рая на земята. За създател на комунистическата идеология се смята Карл Маркс, който вижда разрешенито на човешкия проблем в икономически план.

За него „новото общество” трябва да е безкласово. То ще се установи след революцията, а „новият човек” ще се появи в резултат на неговото икономическо освобождаване.

Ап. Павел представя един много по-всеобхватен възглед. Трудностите не са причинени само от несправедливостта на икономическата структура, а от греховната ни природа. „Новото създание” е възможно само чрез Исус Христос. Чрез Него Бог ни сътворява отново за „добри дела” и създава ново и единно човечество, което да замени старото с присъщото му деление на евреи и езичници (българи и цигани); създава и нас по собствения си образ „в правдата и светостта, които са от истината” (Ефес. 2:10, 15; 4:24).

Това разбиране за Църквата като Божия нова общност е важно, защото често ние сме склонни да бъдем индивидуалисти. Но нашето гледище за църквата трябва да е общност и да живее като такава.

Хъдсън Тейлър, мисионер в Китай, пътувал с корабче към Шанхай. По време на пътуването седял до един невярващ човек, наречен Питър и водил дълги разговори за Бога с него. Човекът задавал много въпроси, но си оставал скептик. Докато говорили, в един миг корабчето се залюляло и спътникът му паднал зад борда. Питър започнал да вика за помощ, но никой не се отзовал и скочил да го спасява. След няколко неуспешни опити, започнал да вика рибарите, които ловяли риба в няколко лодки, недалеч от корабчето. Те започнали да се пазарят с него за всяка стотинка. Накрая се уговорили, хвърлили се и след по-малко от минута го извадили. Но вече било твърде късно. Човекът се бил удавил.

Преди да започнем да се възмущаваме от безразличието на рибарите, нека си отговорим – не се ли отнасяме и ние така към хората около нас?!

И накрая, основното внушение на Посланието е очертано още в началния поздрав на апостола: „Благодат и мир да бъде на вас от Бога, нашия Отец, и от Господа Исуса Христа.” (ст. 2)Наистина, това е обичайният поздрав – християнизирана форма на тогавашните еврейски и гръцки поздравления. Но тези две съществителни са изключително точно подбрани: ‘благодатта’ изразява Божия план за нашето безвъзмездно спасение, а ‘мирът’ – онова, което Той възнамерява да извърши – да помири грешниците със Самия Себе си и помежду им в своята нова общност.

- край -

14.09.2014,

БПЦ "Нов живот" - Варна