Паскал-Иманюел Гобри, сп. The Week
Ние сме забравили колко дълбока
културна революция е извършило християнството. Всъщност, ние забравяме за нея
именно поради това, че тя е толкова дълбока. Ние приемаме за естествени и
очевидни много идеи, но всъщност те не са съществували, докато с появата си
християнството не ги е променило напълно. Нека вземем например идеята за
децата.
Днес просто приемаме за даденост,
че невинността и уязвимостта на децата ги прави същества с особена стойност и
подлежащи на особена грижа. Освен това имаме романтична представа за децата –
за тяхната красота, тяхната радост, тяхната жизненост. Нашата култура ни
насърчава да се вдетиняваме, когато разглеждаме бебешки снимки. Какво
по-естествено от това?
Всъщност, това отношение към
децата е историческа рядкост. Ако не сте съгласни, просто се върнете към отношението
към децата, разпространено в древния eвропейски езически свят.
Както посочва историкът О.М. Бак
в книгата си Когато децата станаха хора, в
древна Гърция и Рим децата били считани за неличности.
Поради високата детска смъртност съществувал
обществен натиск да не се развива емоционална привързаност към децата. Този
културен натиск бил мотивиран и от факта, че жените повече се привързвали
емоционално към децата – което,
според тогавашния светоглед било проява на слабост или лош вкус.
Различни езически автори описват
децата по-скоро като подобни на растенията, отколкото като човешки същества.
Богатите родители обикновено не общували
с децата си и ги оставяли на грижата на слугите. Децата били възпитавани грубо,
а твърде силният бой бил нормална част от обучението. В Рим бащата на всяко дете
имал право да го убие за каквото си иска, докато то станело пълнолетно.
Една от спечелилите си най-лоша
слава древни практики, срещу която негодували християните била практиката на експозицио, което ще рече изоставянето
на нежелани деца. (Разбира се, момичетата били изоставяни далеч по-често от
момчетата, което означавало, както посочва социологът по история Родни Старк,
че в обществото в Рим съществувало крайно неравностойно съотношение на половете,
което допринасяло за насилието и постоянното напрежение.)
Друга практика с лоша слава в
древността била сексуалната експлоатация на децата. Понякога по-голямата
толерантност (макар и в никакъв случай пълно приемане) на езичеството към
хомосексуализма от тази на християнството се сочи като доказателство за
неговите по-високи нравствени добродетели. Но това означава да гледаме на един
много различен свят през криви лещи. Ключов фактор за разбирането на
сексуалността в езическия свят е постоянно съществуващата идея за концентрични
кръгове на значимост. Древният свят не е имал по-малко табута, просто те са
били различни. А именно, повечето сексуални актове били допустими, стига в тях
някой с по-висок статут да е бил активен срещу или доминиращ над друг с
по-нисък статут. Според свидетелствата, с които разполагаме, това означава, че
сексуалното насилие над деца (и особено момчета) било широко разпространено.
Да се върнем пак при примера за експозицио. Според нашите източници,
повечето изоставяни деца умирали, но някои били „спасявани“ и почти неизменно
ставали роби. И най-лесният начин за едно малко дете-роб да спечели пари бил то
да стане сексуален роб. Били основани публични домове, специализирани в
предлагане на детски секс роби и те били законен и процъфтяващ бизнес в древен
Рим. Един източник посочва, че особено силно търсене имало на секс с кастрирани
момчета и че намерените захвърлени деца били кастрирани като бебета за целта.
Разбира се, богатите нямало защо
да прибягват до нуждите на публичните домове – те имали всички права да
насилват своите роби (и дори собствените си деца) както си искат. И отново,
това било напълно законно. Когато Светоний заклеймява Тиберий, защото последния
„учил деца на най-невръстна възраст, които наричал „моите малки рибки“ да
играят между краката му, докато бил в своята баня“ и „тези, които още не били
отбити, но били силни и игриви, той поставял върху своя член“, той не пише с
шок и ужас. Вместо това, той се подиграва на императора за неговата липса на
въздържание и отдаване на твърде много неща, носещи наслада.
Това е светът, в който навлиза
християнството, като насочва вниманието към децата и им придава специална
стойност. Църковните водачи размишлявали върху заповедта на Исус да бъдем като
децата и предложили начини, чрез които християните можели да се сравняват и да
бъдат повече като тях.
Като всеки друг аспект на
революцията на християнството, и този бил непълен. Например, християните одобрявали
телесното наказание твърде дълго. (Макар че, още в 4-ти век големият учител
Йоан Златоуст проповядвал срещу него въз основа на невинността и достойнството
на жертвата, използвайки език, който би бил неразбираем да кажем за Цицерон.)
Но изобретяването на децата от
християнството – тоест, изобретяването на културната идея за децата като ценни
човешки същества – е всъщност издънка на неговата най-поразителна и
революционна идея: радикалното равенство и безкрайната ценност на всяко едно
човешко същество като възлюбено Божие дете. Ако Бог, който създаде небето и
земята реши да се разкрие не като император, а като наказан на кръста слуга, то
никой не може да претендира за по-високо достойнство от някой друг въз основа
на земния си статут.
Това наистина била революционна
идея и тя е променила нашата култура толкова много, че ние вече дори не си
даваме сметка за нея.
_______________
Материалът е преведен от сп. The Week, бр. 23 април, 2015.
http://theweek.com/articles/551027/how-christianity-invented-children
