Sunday, September 27, 2015

Не фенове, а последователи

/проповед/

Днес е модерно да използваме думата „фен“, когато говорим за ревностен привърженик на футболен отбор, или за поклонник на някоя рок звезда. Дори казваме: „Не съм фен на ...“, ако имаме предвид, че нещо не ни харесва.

Феновете се събират във фенклубове, за да си говорят за своите звезди. Някои църкви приличат на фенклуб на Исус – хората там са фенове на Исус. Но Исус не ни призовава да сме просто привърженици. Той иска да има ученици.

Когато започнала Втората световна война, току-що встъпилият в длъжност министър-председател на Великобритания Уинстън Чърчил се обърнал към нацията с думите: „Не мога да ви предложа нищо освен кръв, труд, сълзи и пот... Ние имаме пред себе си много, много дълги месеци на борба и страдание.“ Чърчил търсил последователи, не фенове. Това прилича много на онова, което Исус предлага на Своите последователи.

Нека да прочетем Марк 8:27-35.
27 И Исус излезе с учениците Си по селата на Кесарея Филипова; и по пътя попита учениците Си: Какво казват хората: Кой съм Аз? 28 А те Му отговориха: Йоан Кръстител; други - Илия; а трети - един от пророците. 29 Тогава ги попита: А вие какво казвате: Кой съм Аз? Петър Му отговори: Ти си Христос. 30 И им заръча на никого да не казват за Него. 31 И започна да ги учи как Човешкият Син трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници, книжниците, и да бъде убит, и след три дни да възкръсне. 32 И говореше явно тези думи. А Петър Го дръпна настрана и започна да Го мъмри. 33 А Той, като се обърна и погледна учениците Си, смъмра Петър, като каза: Махни се, Сатано, и иди зад Мене, защото не мислиш за Божиите неща, но за човешките неща.
34 И повика народа заедно с учениците Си и им каза: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме следва. 35 Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мен и за благовестието, ще го спаси.

Повечето хора смятат, че животът е песен. Всичко трябва да им върви по мед и масло. Те са фенове на сутрешното кафе, комфорта, високите скорости, харесват своя музикален идол или отбор. Но не обичат трудностите. Затова, когато се сблъскат с трудности, започват да хленчат и да се оплакват. Те избират пътя на оплакването и мърморенето.

Исус обаче ни кани да тръгнем с него по път, по който малцина минават. „Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и тесен е пътят, който води към живот, и млацина са онези, които ги намират. (Матей 7:13-14).

Исус търсеше последователи, не привърженици. Ученици, не фенове.

Пасажът, който прочетохме в началото е едно от най-тежките изявления на Исус. Той и учениците минаваха през селата около Кесария Филипова – град на север от Галилейското езеро, в който съжителстваха различни религии и философии. Затова той попита учениците си, „Какво казват хората, кой съм аз?“

След като получи различни отговори, ги попита: „А вие какво казвате, кой съм?“ Както обикновено, пръв се обади Петър: „Ти си Христос“ (или „Месия“, ст. 29).
Исус прие неговия отговор, но започна да изпълва това понятие с ново съдържание. 
Той им каза, че Човешкият Син трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и след три дни да възкръсне (ст.31). Исус знаеше, че трябва да отиде в Ерусалим, където щеше да бъде отхвърлен, бит и разпънат на кръст. Щеше да пролее кръвта си.

Кръв, пот и сълзи.

Петър не можеше да понесе думите на Исус и започна да Го мъмри. В неговите представи Месия щеше да дойде в слава и могъщество. Още от малък баща му му беше казал, че сега са поробени от римляните. Но един ден ще дойде Помазаникът – ще долети на с огнена колесница и ще установи своето царство. И той чакаше този велик момент. И сега не можеше да разбере - за какво страдание и смърт говореше Исус!? Той му беше голям фен, не можеше да понася тези думи!

Но след това Петър и всички останали разбраха какво означава Месия. Исус беше дошъл, за да умре и възкръсне, за да изкупи греха на човечеството. Не би имало Възкресение без Разпети петък.

От този ден нататък Исус поучаваше, че пътят, който води до Възкресение, минава през кръста:
Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме следва. 35 Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мен и за благовестието, ще го спаси.” (ст.34,35)
Да се отрече от себе си, да вдигне кръста си, да изгуби живота си заради Мен. Не фен, а последовател.

Какво точно означават тези думи на Исус? Първо, важно е да отбележим, че отричането, вдигането на кръста и следването на Исус е доброволно. Думичката „ако“ показва, че Исус уважава нашата „свобода на избора“. Един богат младеж чу призива на Исус, но си отиде (Марк 10:17-22), защото прецени, че ще му струва твърде скъпо. Исус не изтича след него, за да го помоли да размисли, нито промени условията. Исус ни казва и днес: „Ако искаш да ме следваш, пресметни цената и прецени дали искаш да ме следваш.“

Второ, думите „отричам се от себе си“ не означават да се отречеш от своето достойнство, от интелекта си и от чувствата си. Не става въпрос и да се лишаваш от щастие. Да се отречеш от себе си означава да спреш да се обожествяваш. Да кажеш „не“ на бога „Аз“. Да кажеш: „Не познавам Господар на име „Аз“ и повече няма да се покланям на него.“ Исус ни призовава да кажем „не“ на себе си, за да можем да кажем „да“ на Него.

Ходили ли сте на театър? Когато влизате, във фоайето има гардероб, където ви приканват да си оставите палтото. Това се прави за удобство на зрителите. Когато влизате в живота на ученик на Христос, Той ви приканва да си оставите егото на вратата. В новия живот нямате нужда от него.

Трето, „вдигни кръста си“. „Нося си кръста“ е друг неправилно разбиран израз. Вземането на кръста не означава да понасяме болест или недъг, неприятно преживяване или обтегнато взаимоотношение. Например, някой страда от диабет. Когато отиде на лекар, той му казва: „Ще трябва да се примириш, ще имаш диабет до края на живота си.“ Това може да е товар, който човекът трябва да носи, но не е „кръст, който носи“.

Или, да предположим, че след наводнение цялата ти покъщина е заминала. Това не е кръст, който носиш, защото това не е следствие на твое решение. В случая не „страдаш заради Исус“.

Думите на Исус означават много повече. „Да вдигне кръста си“ е бил израз, който звучал отблъскващо за съвременниците на Исус. Те си представяли престъпник, който носел напречна дървена греда, на която е трябвало да бъде публично екзекутиран.

Престъпникът вдигал кръста си след като вече е получил смъртна присъда. Докато носел кръста си по улиците той бил считан вече за мъртвец. Такъв човек бил принуден да изостави всякакви земни надежди и амбиции. С тези думи Исус призовава нас, Неговите ученици, да мислим за себе си като за мъртви и да погребем всички свои надежди и мечти. Да изоставим всички свои планове и амбиции, свързани с трупане на земни съкровища.

Това не означава да абдикираме от своите задължения. Ние сме дух и тяло, затова имаме нужда от храна, дом, грижи. По-скоро вдигането на кръста означава да подчиниш всичките си надежди, планове и мечти на Божието дело. Да пренаредиш приоритетите си.

Това е тежка за разбиране, но освобождаваща истина. Когато преследваме материални цели заради самите тях, ние се покланяме на бога на материализма.
Исус беше следван от хиляди, заради хляба, рибата, чудесата, изцеленията... Те Го следваха навсякъде, гледаха да са достатъчно близо до Него, за да се облагодетелстват, но същевременно не толкова близо, че да им се налага да жертват нещо.

Това е характерно за феновете. Това ни прави роби и идолопоклонници. Когато умрем за земното, когато свалим тези смешни корони, идва свобода.

Следователно, вземането на кръста не е инцидент или нещо, което не можем да избегнем, като наследствена болест, например; то е акт на любов, задача която предприемаме, цена която плащаме, поради любов към Него.

Носенето на кръста беше препъни камък за евреите. Те не искаха да чуват за Месия, който е умрял на кръста. Но не е ли така и с повечето хора днес? Не е ли така и с нас?

След работа се прибираме и сме се излегнали в креслото вкъщи, с чаша кафе пред любимото ни предаване. И точно тогава Го чуваме да казва: „Вдигни кръста си и ме следвай. В блока ти има много загубени овце, затова ми трябва пастир, който да ги намери и да ги доведе у дома. Иди и ги покани на църква.“ Но ние казваме: „Господи, не искам да нося този кръст. Цял ден съм работил здраво, наистина се нуждая от малко време за себе си.“

Неделя сутрин идва и Исус казва: „В неделното има деца, но няма кой да се занимае с тях. Ще отидеш ли да им разкажеш благата вест за Исус?“ Ние казваме, „Не аз, Господи. Не искам да нося този кръст.“

Носенето на кръста е препъни камък и за нас, защото изисква да умъртвим своите егоистични желания и да откликнем на нуждите на един изгубен свят. Но се чудя как щеше да изглежда света, ако имахме смелостта да приложим думите на Исус на практика? Ако споделяхме благата вест с всеки, ако обичахме всички с любовта на Исус...

Не фен, а ученик!

Което ни отвежда до последния от трите израза, „изгуби живота си заради Мен“. Тук се крие парадоксът на рядко избирания път: ние откриваме себе си едва когато изгубим себе си заради Исус.

А как изгубваме живота си за Него? Като влагаме всичко, което сме и което имаме за Него и благовестието. Като му казваме: ето моят дом, моята банкова сметка, моите таланти и дарби, моят ум, моите ръце, моите крака, моята уста. Ето – всичко е твое. Използвай всичко това, за да прославиш Себе си и да осъществиш Твоите цели. Фенът не казва това.

Рисковано е да кажеш такова нещо. Но когато свърши историята, единствените инвестиции, които се изплащат накрая, са инвестициите, направени в Царството сега. Както казва Джим Елиът, „Не е глупав този, който дава това, което не може да задържи, за да спечели това, което не може да изгуби.“

Павел казва: „Всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус...“ (Фил. 3:8).

Да се отрече от себе си, да вдигне кръста си, да изгуби живота си заради Мен.
Христос ни предизвиква с тези думи да престанем да се обожествяваме, да умрем за земните си планове и да инвестираме за вечността. Да спрем да завиждаме, да се съревноваваме, да се заяждаме с другите, да се засягаме когато не получаваме признание, да планираме живота си без Бога, да харчим парите си за подобрения в собственото си царство, да използваме дарбите си, за да издигаме своето име и собствената си репутация... Да не сме просто негови фенове, а да станем истински негови ученици.

Ние се трудим от сутрин до вечер, за да купим апартамент, да го обзаведем, да купим кола, да я изплатим, да имаме последния модел компютър и телефон. Но един ден, бум, и всичко това ще изчезне. Ще изгори, ще се изпари, няма да струва нищо. Единственото нещо, което ще устои, е кръстът, който сме носили за Исус.

В края на 4 в. имало християнин на име Телемах, който решил, че единственият начин да се предпази от разложението в света и да служи на Бога бил да стане отшелник и да живее в пустинята. Но един ден, когато се изправил след молитва, осъзнал че ако иска да служи на Бог, той трябва да служи на хората; че като стои в пустинята не служи на Бога, а в градовете хиляди хора имат нужда от неговата помощ. И тъй, той се сбогувал с пустинята и отишъл в най-големия град в света, Рим.

По това време ужасните преследвания на християни били отминали. Християнството било победило и станало официалната религия на Римската империя. Дори императорът бил християнин. Такива били и повечето хора, поне на име. По това време било политически коректно да си християнин.

Рим бил християнски град, но една ужасна традиция от миналото все още била жива – това били кървавите игри в колизеума. Християни вече не били хвърляни на лъвовете, но военнопленниците трябвало да се бият и убиват един друг, за да забавляват хората по празниците. Хората продължавали да реват от удоволствие при гледката на гладиаторските борби.

Телемах отишъл до колизеума. Там имало 80000 хора. Състезанието с колесници тъкмо завършвало и тълпата очаквала с нетърпение гладиаторите. Те излезли с поздрава „Да живее Цезар! Ние, които ще умрем, те поздравяваме!“
Битката започнала и Телемах бил ужасен. Мъже, за които Христос беше умрял, се убивали за развлечение на т.н. християнска публика. Той скочил на арената и застанал между гладиаторите. За миг те спряли да се бият.

„Оставете ги да продължат“, крещяла тълпата. Гладиаторите избутали стареца в дрехи на отшелник настрани. Той отново застанал между тях. Тълпата започнала да го замерва с камъни. Те подканяли гладиаторите да го разкарат.

Командирът на игрите дал заповед. Единият от гладиаторите замахнал с меч и го забил в Телемах. Той паднал мъртъв. Внезапно тълпата утихнала. Всички били шокирани, че един свят човек е бил убит по такъв начин. Внезапно хората осъзнали какво са направили.

Историците разказват, че гладиаторските игри в Рим били преустановени в този ден, за да не бъдат никога повече възобновявани. Умирайки, Телемах поставил техния край. Големият историк Гибон пише: „Неговата смърт била по-полезна за човечеството, отколкото неговия живот.“ Като загубил живота си той направил повече, отколкото би могъл да направи като живее отшелнически в пустинята.“

Нека да се помолим.

БПЦ „Нов живот“ Варна
27.09.2015 г.