Дано Провидението не ни попречи!

Един член на църквата написал писмо до пастора:

Скъпи пасторе, ти често подчертаваш колко важно е християните да посещаваме църква, но аз мисля, че човек има право да пропуска служби от време на време. Мисля, че всеки човек трябва да бъде извинен в следните случаи:

Коледната ваканция (неделята преди и след това) 2

Нова година (купонът продължава до сутринта) 1

3 март (национален празник) 1

Великден (на почивка за празниците) 2

1 май (имам нужда да се разсея малко) 2

Финал за шампионска лига и др. 3

Край на учебната година (децата се нуждаят от почивка) 1

Семейни тържества (мои и на съпругата) 3

6 септември (пътувам до родния ми град) 1

Начало на учебната година (много работа по подготовката на децата) 1

22 септември (със семейството сме в чужбина) 1

Спане до късно (след късно лягане събота вечер) 8

Смърт в семейството 2

Годишнина (втори меден месец) 1

Болест (една за всеки член на семейството) 5

Командировка (няма как да пропусна) 1

Ваканция (3-4 седмици) 6

Лошо време (лед, сняг, дъжд, облаци, вятър) 2

Футбол с приятели 2

Преминаване към зимно и лятно часово време (пролет и есен) 2

Притакане на зелето 2

Неочаквани гости (не мога да им кажа да си тръгнат) 2

Всичко 50 недели на година. Остават две свободни недели. Може да разчиташ, че ще дойдем на църква в четвъртата неделя на февруари и третата неделя на август, освен ако Провидението не ни попречи.

Искрено твой, верен член на църквата.

Не фенове, а последователи

/проповед/

Днес е модерно да използваме думата „фен“, когато говорим за ревностен привърженик на футболен отбор, или за поклонник на някоя рок звезда. Дори казваме: „Не съм фен на ...“, ако имаме предвид, че нещо не ни харесва.

Феновете се събират във фенклубове, за да си говорят за своите звезди. Някои църкви приличат на фенклуб на Исус – хората там са фенове на Исус. Но Исус не ни призовава да сме просто привърженици. Той иска да има ученици.

Когато започнала Втората световна война, току-що встъпилият в длъжност министър-председател на Великобритания Уинстън Чърчил се обърнал към нацията с думите: „Не мога да ви предложа нищо освен кръв, труд, сълзи и пот... Ние имаме пред себе си много, много дълги месеци на борба и страдание.“ Чърчил търсил последователи, не фенове. Това прилича много на онова, което Исус предлага на Своите последователи.

Нека да прочетем Марк 8:27-35.

²⁷ И Исус излезе с учениците Си по селата на Кесарея Филипова; и по пътя попита учениците Си: Какво казват хората: Кой съм Аз? ²⁸ А те Му отговориха: Йоан Кръстител; други - Илия; а трети - един от пророците. ²⁹ Тогава ги попита: А вие какво казвате: Кой съм Аз? Петър Му отговори: Ти си Христос. ³⁰ И им заръча на никого да не казват за Него. ³¹ И започна да ги учи как Човешкият Син трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници, книжниците, и да бъде убит, и след три дни да възкръсне. ³² И говореше явно тези думи. А Петър Го дръпна настрана и започна да Го мъмри. ³³ А Той, като се обърна и погледна учениците Си, смъмра Петър, като каза: Махни се, Сатано, и иди зад Мене, защото не мислиш за Божиите неща, но за човешките неща.

³⁴ И повика народа заедно с учениците Си и им каза: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме следва. ³⁵ Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мен и за благовестието, ще го спаси.

Повечето хора смятат, че животът е песен. Всичко трябва да им върви по мед и масло. Те са фенове на сутрешното кафе, комфорта, високите скорости, харесват своя музикален идол или отбор. Но не обичат трудностите. Затова, когато се сблъскат с трудности, започват да хленчат и да се оплакват. Те избират пътя на оплакването и мърморенето.

Исус обаче ни кани да тръгнем с него по път, по който малцина минават. „Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и тесен е пътят, който води към живот, и млацина са онези, които ги намират. (Матей 7:13-14).

Исус търсеше последователи, не привърженици. Ученици, не фенове.

Пасажът, който прочетохме в началото е едно от най-тежките изявления на Исус. Той и учениците минаваха през селата около Кесария Филипова – град на север от Галилейското езеро, в който съжителстваха различни религии и философии. Затова той попита учениците си, „Какво казват хората, кой съм аз?“

След като получи различни отговори, ги попита: „А вие какво казвате, кой съм?“ Както обикновено, пръв се обади Петър: „Ти си Христос“ (или „Месия“, ст. 29).

Исус прие неговия отговор, но започна да изпълва това понятие с ново съдържание. 

Той им каза, че Човешкият Син трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и след три дни да възкръсне (ст.31). Исус знаеше, че трябва да отиде в Ерусалим, където щеше да бъде отхвърлен, бит и разпънат на кръст. Щеше да пролее кръвта си.

Кръв, пот и сълзи.

Петър не можеше да понесе думите на Исус и започна да Го мъмри. В неговите представи Месия щеше да дойде в слава и могъщество. Още от малък баща му му беше казал, че сега са поробени от римляните. Но един ден ще дойде Помазаникът – ще долети на с огнена колесница и ще установи своето царство. И той чакаше този велик момент. И сега не можеше да разбере - за какво страдание и смърт говореше Исус!? Той му беше голям фен, не можеше да понася тези думи!

Но след това Петър и всички останали разбраха какво означава Месия. Исус беше дошъл, за да умре и възкръсне, за да изкупи греха на човечеството. Не би имало Възкресение без Разпети петък.

От този ден нататък Исус поучаваше, че пътят, който води до Възкресение, минава през кръста:

„Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме следва. ³⁵ Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мен и за благовестието, ще го спаси.” (ст.34,35)

Да се отрече от себе си, да вдигне кръста си, да изгуби живота си заради Мен. Не фен, а последовател.

Какво точно означават тези думи на Исус? Първо, важно е да отбележим, че отричането, вдигането на кръста и следването на Исус е доброволно. Думичката „ако“ показва, че Исус уважава нашата „свобода на избора“. Един богат младеж чу призива на Исус, но си отиде (Марк 10:17-22), защото прецени, че ще му струва твърде скъпо. Исус не изтича след него, за да го помоли да размисли, нито промени условията. Исус ни казва и днес: „Ако искаш да ме следваш, пресметни цената и прецени дали искаш да ме следваш.“

Второ, думите „отричам се от себе си“ не означават да се отречеш от своето достойнство, от интелекта си и от чувствата си. Не става въпрос и да се лишаваш от щастие. Да се отречеш от себе си означава да спреш да се обожествяваш. Да кажеш „не“ на бога „Аз“. Да кажеш: „Не познавам Господар на име „Аз“ и повече няма да се покланям на него.“ Исус ни призовава да кажем „не“ на себе си, за да можем да кажем „да“ на Него.

Ходили ли сте на театър? Когато влизате, във фоайето има гардероб, където ви приканват да си оставите палтото. Това се прави за удобство на зрителите. Когато влизате в живота на ученик на Христос, Той ви приканва да си оставите егото на вратата. В новия живот нямате нужда от него.

Трето, „вдигни кръста си“. „Нося си кръста“ е друг неправилно разбиран израз. Вземането на кръста не означава да понасяме болест или недъг, неприятно преживяване или обтегнато взаимоотношение. Например, някой страда от диабет. Когато отиде на лекар, той му казва: „Ще трябва да се примириш, ще имаш диабет до края на живота си.“ Това може да е товар, който човекът трябва да носи, но не е „кръст, който носи“.

Или, да предположим, че след наводнение цялата ти покъщина е заминала. Това не е кръст, който носиш, защото това не е следствие на твое решение. В случая не „страдаш заради Исус“.

Думите на Исус означават много повече. „Да вдигне кръста си“ е бил израз, който звучал отблъскващо за съвременниците на Исус. Те си представяли престъпник, който носел напречна дървена греда, на която е трябвало да бъде публично екзекутиран.

Престъпникът вдигал кръста си след като вече е получил смъртна присъда. Докато носел кръста си по улиците той бил считан вече за мъртвец. Такъв човек бил принуден да изостави всякакви земни надежди и амбиции. С тези думи Исус призовава нас, Неговите ученици, да мислим за себе си като за мъртви и да погребем всички свои надежди и мечти. Да изоставим всички свои планове и амбиции, свързани с трупане на земни съкровища.

Това не означава да абдикираме от своите задължения. Ние сме дух и тяло, затова имаме нужда от храна, дом, грижи. По-скоро вдигането на кръста означава да подчиниш всичките си надежди, планове и мечти на Божието дело. Да пренаредиш приоритетите си.

Това е тежка за разбиране, но освобождаваща истина. Когато преследваме материални цели заради самите тях, ние се покланяме на бога на материализма.

Исус беше следван от хиляди, заради хляба, рибата, чудесата, изцеленията... Те Го следваха навсякъде, гледаха да са достатъчно близо до Него, за да се облагодетелстват, но същевременно не толкова близо, че да им се налага да жертват нещо.

Това е характерно за феновете. Това ни прави роби и идолопоклонници. Когато умрем за земното, когато свалим тези смешни корони, идва свобода.

Следователно, вземането на кръста не е инцидент или нещо, което не можем да избегнем, като наследствена болест, например; то е акт на любов, задача която предприемаме, цена която плащаме, поради любов към Него.

Носенето на кръста беше препъни камък за евреите. Те не искаха да чуват за Месия, който е умрял на кръста. Но не е ли така и с повечето хора днес? Не е ли така и с нас?

След работа се прибираме и сме се излегнали в креслото вкъщи, с чаша кафе пред любимото ни предаване. И точно тогава Го чуваме да казва: „Вдигни кръста си и ме следвай. В блока ти има много загубени овце, затова ми трябва пастир, който да ги намери и да ги доведе у дома. Иди и ги покани на църква.“ Но ние казваме: „Господи, не искам да нося този кръст. Цял ден съм работил здраво, наистина се нуждая от малко време за себе си.“

Неделя сутрин идва и Исус казва: „В неделното има деца, но няма кой да се занимае с тях. Ще отидеш ли да им разкажеш благата вест за Исус?“ Ние казваме, „Не аз, Господи. Не искам да нося този кръст.“

Носенето на кръста е препъни камък и за нас, защото изисква да умъртвим своите егоистични желания и да откликнем на нуждите на един изгубен свят. Но се чудя как щеше да изглежда света, ако имахме смелостта да приложим думите на Исус на практика? Ако споделяхме благата вест с всеки, ако обичахме всички с любовта на Исус...

Не фен, а ученик!

Което ни отвежда до последния от трите израза, „изгуби живота си заради Мен“. Тук се крие парадоксът на рядко избирания път: ние откриваме себе си едва когато изгубим себе си заради Исус.

А как изгубваме живота си за Него? Като влагаме всичко, което сме и което имаме за Него и благовестието. Като му казваме: ето моят дом, моята банкова сметка, моите таланти и дарби, моят ум, моите ръце, моите крака, моята уста. Ето – всичко е твое. Използвай всичко това, за да прославиш Себе си и да осъществиш Твоите цели. Фенът не казва това.

Рисковано е да кажеш такова нещо. Но когато свърши историята, единствените инвестиции, които се изплащат накрая, са инвестициите, направени в Царството сега. Както казва Джим Елиът, „Не е глупав този, който дава това, което не може да задържи, за да спечели това, което не може да изгуби.“

Павел казва: „Всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус...“ (Фил. 3:8).

Да се отрече от себе си, да вдигне кръста си, да изгуби живота си заради Мен.

Христос ни предизвиква с тези думи да престанем да се обожествяваме, да умрем за земните си планове и да инвестираме за вечността. Да спрем да завиждаме, да се съревноваваме, да се заяждаме с другите, да се засягаме когато не получаваме признание, да планираме живота си без Бога, да харчим парите си за подобрения в собственото си царство, да използваме дарбите си, за да издигаме своето име и собствената си репутация... Да не сме просто негови фенове, а да станем истински негови ученици.

Ние се трудим от сутрин до вечер, за да купим апартамент, да го обзаведем, да купим кола, да я изплатим, да имаме последния модел компютър и телефон. Но един ден, бум, и всичко това ще изчезне. Ще изгори, ще се изпари, няма да струва нищо. Единственото нещо, което ще устои, е кръстът, който сме носили за Исус.

В края на 4 в. имало християнин на име Телемах, който решил, че единственият начин да се предпази от разложението в света и да служи на Бога бил да стане отшелник и да живее в пустинята. Но един ден, когато се изправил след молитва, осъзнал че ако иска да служи на Бог, той трябва да служи на хората; че като стои в пустинята не служи на Бога, а в градовете хиляди хора имат нужда от неговата помощ. И тъй, той се сбогувал с пустинята и отишъл в най-големия град в света, Рим.

По това време ужасните преследвания на християни били отминали. Християнството било победило и станало официалната религия на Римската империя. Дори императорът бил християнин. Такива били и повечето хора, поне на име. По това време било политически коректно да си християнин.

Рим бил християнски град, но една ужасна традиция от миналото все още била жива – това били кървавите игри в колизеума. Християни вече не били хвърляни на лъвовете, но военнопленниците трябвало да се бият и убиват един друг, за да забавляват хората по празниците. Хората продължавали да реват от удоволствие при гледката на гладиаторските борби.

Телемах отишъл до колизеума. Там имало 80000 хора. Състезанието с колесници тъкмо завършвало и тълпата очаквала с нетърпение гладиаторите. Те излезли с поздрава „Да живее Цезар! Ние, които ще умрем, те поздравяваме!“

Битката започнала и Телемах бил ужасен. Мъже, за които Христос беше умрял, се убивали за развлечение на т.н. християнска публика. Той скочил на арената и застанал между гладиаторите. За миг те спряли да се бият.

„Оставете ги да продължат“, крещяла тълпата. Гладиаторите избутали стареца в дрехи на отшелник настрани. Той отново застанал между тях. Тълпата започнала да го замерва с камъни. Те подканяли гладиаторите да го разкарат.

Командирът на игрите дал заповед. Единият от гладиаторите замахнал с меч и го забил в Телемах. Той паднал мъртъв. Внезапно тълпата утихнала. Всички били шокирани, че един свят човек е бил убит по такъв начин. Внезапно хората осъзнали какво са направили.

Историците разказват, че гладиаторските игри в Рим били преустановени в този ден, за да не бъдат никога повече възобновявани. Умирайки, Телемах поставил техния край. Големият историк Гибон пише: „Неговата смърт била по-полезна за човечеството, отколкото неговия живот.“ Като загубил живота си той направил повече, отколкото би могъл да направи като живее отшелнически в пустинята.“

Нека да се помолим.

БПЦ „Нов живот“ Варна

27.09.2015 г.

Какво истинският Месия би казал на 'месията' на ЦСКА

Какво би казал Исус на Христо Стоичков

“Айнс, цу цвай, цу дрън” – кой българин не е чувал тази култова фраза! Едва ли и самият Христо Стоичков е очаквал, че с тази закачка на развален немски ще се превърне в пророк, предричайки изхода от четвъртфинала България – Германия (2:1) на Световното в Америка.

Победата на българите обаче беше повече от категорична. Tя дойде след прекрасна игра и ги катапултира на полуфинал – нещо, което малцина българи преди това дори са мечтали!

Христо Стоичков Стоичков е роден на 8 февруари 1966 г. в Пловдив. Това е годината, в която Роналд Рейгън влиза в политиката и става губернатор на Калифорния, когато на запад става модерен минижупа и навлиза цветния телевизор, а световното по футбол се провежда в Англия и домакините печелят своята единствена засега титла.

Камата, Модерния ляв, Матадора, Булгаро Феномено, футболния Христо(с) ... - това са само част от прозвищата на Ицо. Започва кариерата си в Марица (Пловдив), след това отива в Хеброс Харманли.

Не след дълго е забелязан и привлечен от ЦСКА. Буйният му нрав обаче скоро му създава проблеми – заедно с няколко играча на Левски е наказан да не играе завинаги (!?) след мач с вечния съперник.

След намаляване на наказанието Ицо се завръща на терена и се превръща в основна заплаха за вратарите. През сезон 1989/90 печели Златната обувка за голмайстор на Европа с 38 гола в първенството. Достига до полуфинал за КНК[i].

През следващия сезон вече е играч на Барселона и скоро спечелва сърцата на каталунската публика. През 1994 г. става четвърти в света с България и голмайстор на Световното първенство в САЩ, а малко по-късно печели и „Златната топка”[ii].

След това играе за кратко в ЦСКА, Ал-Насър, Кашива Рейсол, Чикаго Файър и ДС Юнайтед и печели още няколко трофеи. Има отбелязани 37 гола за националния отбор. След успехите като футболист се пробва и като треньор – първо с българския национален отбор, после на Селта Виго и на Мамелъди Съндаунс, но не особено успешно.

Канен е да поеме и националната гарнитура на Виетнам, както и руския „Ростов”, но отказва. През 2007 г. печели наградата „Златен крак” и е обявен за най-великия български футболист. Следващата година открива детска футболна школа в Етрополе, защото по думите му, „не може да забрави колко много е получил той самия във футбола като дете”.

Несъмнено Ицо е дал много на българския футбол и е доставял много радост на своите сънародници. Днес мнозина го сравняват с Георги Аспарухов и спорят кой е по-добър. Разбира се, Модерния ляв има много повече международни успехи и известност.

Но и двамата играят при много различни условия. Дали Гунди нямаше да има още по-големи успехи, ако му бяха разрешили да играе в Интер? Вместо това той остана да играе в България и днес почти никой извън страната не знае за него.

Точно обратното се случи със Стоичков. Привличането му в Барселона го катапултира до върха на световната слава. Днес звездата има всичко – слава, пари, семейство и приятели. Това е рядко явление, защото обикновено хората, постигнали огромен успех в една област, заплащат за него в друга. Сигурно всеки от прочитащите тези редове се сеща за много такива примери.

Но при Ицо не е така. Въпреки световната му слава, за него семейството е най-важното. Макар и често да отсъства от къщи, неговата дума все още тежи на мястото си. Злите езици твърдят, че напоследък между него и Мариана има проблеми. Но вие да сте чували Камата да се бои от проблеми?

Ицо се радва не само на добро семейство. Въпреки натовареното си ежедневие и многото си пътувания, Ицо сякаш все още продължава да се наслаждава на живота. Макар и видимо напълнял след края на активната си състезателна кариера, той се радва на цветущо здраве. И за капак – има добри приятели, които сам подбира, по неговите думи.

Затова срещата между Христо и Христос би била много интригуваща. Какво ли би казал Исус на Ицо? Той е неимоверно богат и сравнително млад. Може да се каже, че има всичко, което си пожелае. Какво може да му предложи Исус?

Мисля, че Исус ще започне, като го попита: „Ицо, смяташ ли се за успял човек?” Сигурно Модерния ляв би се изненадал от този въпрос и с присъщото му самочувствие би отговорил: „Какво искаш да кажеш? Ако аз не съм успял човек, тогава кой в България е?!”

За Исус този отговор на известния българин не би бил изненада. Затова без много завъртулки би се позаинтересувал: „А какво е за тебе успехът?” И този въпрос едва ли би затруднил футболния феномен. „Виж, аз съм постигнал много”, би казал без колебание той. „На терена имам много успехи. Но за мен семейството ми винаги е на първо място. Смятам, че то е най-важното, което имам.”

В интервю по Ринг ТВ той добавя: „Със съпругата ми и децата ми, в най-хубавите и най-тежките моменти сме били заедно.” И гордо би подал на Исус да види снимка на жена си и двете си дъщери от неотдавнашна публикация в пресата.

„Радвам се, че поставяш семейството си преди успехите си на футболния терен”, би казал Исус, разглеждайки с интерес снимката. „Още повече, знам колко много обичаш „цар Футбол”, както го наричате. Да ти призная, и аз с удоволствие бих изгледал някой добър мач. Още помня бомбата ти срещу Мексико през 1994-та, само дето не скъса мрежата...” И в отговор на учудения поглед на Ицо, би продължил:

„Не забравяй, че аз съм този, който е създал човешкото тяло и е заложил в него способност да спортува и твори красота, включително на терена. Футболът е прекрасна игра, но не харесвам грубостите и комерсиализацията покрай него. Освен това, заради футбола мнозина пренебрегват най-близките си хора. Затова оценявам факта, че ти се отнасяш отговорно към задълженията си на съпруг и баща.”

И Исус би бил напълно прав. Днес в България всеки втори брак завършва с развод.[iii] Според Националния статистически институт, основна причина е “несходството в характерите”, следвана от алкохолизма, наркоманията, пристрастеността към хазарта, физически или психически тормоз, изневярата...

Струва ми се, обаче, че Исус би посочил една единствена причина – нашето его. Без значение дали сме прекалено заети с професията или бизнеса си, дали сме пристрастени към нещо или сме заменили партньора си с друг, всъщност ние сме били движени от желанието да угодим на себе си.

Разбира се, в съвременния живот не е лесно да балансираш между работа, семейство и приятели. Понякога сме принудени да работим до късно и да пътуваме дълго до работното място. Имаме нужда от време за сън и почивка, за да съхраним здравето си. Мнозина биха попитали: как тогава да обръщам внимание на другите? Но въпросът, би казал Исус е, кое ти е приоритет и дали искаш да посветиш време на важните неща в живота.

Стоичков твърди, че семейството е най-важно за него. Импровизирана анкета в интернет показва, че повечето хора са съгласни с това. На въпроса кое е най-важното в живота най-често срещаните отговори са децата, семейството, родителите, приятелите, здравето, уважението, толерантността, любовта... Разбира се, не липсват и отговори като „парите”, „футболният ми отбор” (отново футбол!) и дори „лосион!”[iv]

За Исус повечето от тези неща са важни. Но често важните неща са тези, заради които пропускаме най-важните! Кои са най-важните за Исус? Тези, които имат вечна стойност – взаимоотношенията с тези около нас и с нашия Създател. „Това са двете страни на успеха за мен”, би добавил Месия.

Взаимоотношенията с хората са важни, защото не знаем колко дълго ще ги имаме до себе си. Ап. Яков казва: „Вие не знаете какво ще бъде утре. Що е животът ви? Защото вие сте пара, която се явява за малко и после изчезва.”[v] Колко често оценяваме някого едва когато сме го загубили!

За разлика от други известни личности, Христо Стоичков съзнава колко важно е да поддържаш добри отношения с близките и приятелите. Славата не му пречи да се държи естествено и да запази човешкото у себе си. Исус би поздравил Ицо за посвещението му на семейството и приятелите и би го насърчил да продължава в този дух. „Нали знаеш – би му смигнал той – мачът се играе 90 мин. Не допускай да загубиш с гол в последната минута.”

И след известно мълчание би попитал: „Какво мислиш за вертикалния аспект на взаимоотношенията, човек - Бог? Вярваш ли в Бога?”

Не знам дали някой журналист се е престрашавал да зададе този въпрос на феномена на цар Футбол. Повечето вероятно не намират връзка между футбола и религията. Но футболът Е религия сам по себе си, на него се кланят милиарди по света!

Затова ми се струва, че за Исус е важно да разбере какво е отношението на Стоичков към Създателя. В едно интервю Модерния ляв споделя, че когато някой се опита да го очерни, той не отвръща, а оставя ‘‘ръководството там горе’‘ да затвори устата и да накаже ‘‘душманите му’‘.[vi] Очевидно Христо, подобно на повечето българи вярва, че „там горе има някой”, който въздава справедливост. Обаче кой точно е този, който е ‘‘там горе’‘ не става ясно, и явно не интересува толкова звездата на Барселона.

От друга страна, тази лична незаинтересованост и отдалеченост от темата за духовното контрастира ярко на фамилиарното отношение на звездата към божественото в други случаи. Например, в интервю за ТВ Ринг повтаря фразата на Николай Колев – Мичмана „Господ е българин”, защото му помага, когато се отнасят некоректно с него.

Същото отношение демонстрира и на среща с папата. На въпроса на последния дали иска да благослови левия му крак, най-популярният българин ‘‘скромно’‘ отговаря: "Твоят началник вече го е направил!” [vii]

„Не ти липсва самочувствие, Ицо!”, би възкликнал Исус. „Аз обичам България и българите. Но истината е, че на земята се родих като евреин, не българин. Това обаче няма значение. Обичам всички нации и хора, защото аз съм техният създател”. И след кратка пауза би добавил: „Христо, ти носиш моето име[viii], но не ме познаваш!”

Не знам дали Ицо би се засегнал от този упрек. Той е доста честолюбив и трудно приема критика. Когато в последния момент разбира, че са го излъгали и за най-добър футболист на Световното през 1994 г. са избрали Ромарио вместо него, Стоичков напуска залата.

Или пък, може би респектиран от своя събеседник, просто  би смутолевил: „Нали знаеш в какво време съм израстнал, тогава беше забранено да говорим за Бога и да ходим на църква.” Кой знае, сигурно и аз бих се оправдал, ако бях на неговото място.

Спомням си, че веднъж във влака до мен бяха седнали възрастен мъж и възрастна жена. Предстоеше ми доста път и за да убия времето, подхванах разговор. От тема на тема стана ясно, че вярват, че „там горе има нещо”. Когато ги помолих да обяснат как си представят Бога, казаха че никога не са мислили за това.

Напоследък станаха полулярни и източните религии. Мнозина вярват, че са прашинка в безкрая и че след много прераждания ще се слеят с т.н. абсолют... На честване на футболния клуб „Ботев”, след като изразява съжалението си, че не е успял да играе за него, Стоичков също заявява: Другият път, когато се преродя, ще имам възможност да играя с Nо. 8 за Ботев.”

След преброяването през 2011 г. като атеисти или непринадлежащи на вероизповедание общо се идентифицират около 12% от българите. Излиза, че останалите 88 % са вярващи! Всъщност, след 45 г. насила насаждан атеизъм голяма част от тези, които се самоопределят като православни (76%) и мюсюлмани (10%), са всъщност агностици.

Думата „агностик” идва от гр. дума agnostos, непознат или непознаваем. Агностикът твърди, че висшата реалност (или Бог) е непознаваема. За много от българите Бог, ако изобщо съществува, е просто безличностна сила, от която ние сме напълно зависими.

Несъмнено Исус би се съгласил, че Бог не може да бъде познат напълно. В края на краищата, безкрайният Бог не може да бъде обхванат от ограничения човешки ум. Но същевременно той би провокирал скептицизма у Стоичков и всеки друг, който се съмнява, че Бог е познаваем.

Според богословите, за съществуването на Бога можем да съдим по три неща – творението (природата), откровението (Библията) и въплъщението (Исус Христос). Неземната красота на природата, поразителното равновесие във вселената и невероятно сложното устройство на организмите сочат към съществуването на мъдър и любящ Творец.

Всичките 66 книги на Библията, написани от 40 автора на три езика в продължение на 1 500 г. притежават удивително единство, което може да се обясни само със съавторството на Святия Дух. Намесата на Исус в човешката история и фактът за неговата смърт и възкресение разкриват желанието на Бог да се върнем при него.

«Ето защо - би се обърнал Исус към Ицо - ти можеш не само да знаеш, че съществувам, но и да ме познаваш като личност. Това е и моето най-голямо желание.»

Питам се как ли футболният гений би отговорил на това предизвикателство. Може би би продължил в характерния за него самоуверен стил: «А защо мислиш, че за мен това е толкова важно? Смятам, че доста добре се оправям и без тебе!»

Бидейки добър психолог, Исус знае как да отговори на това предизвикателство. Като всеки баща, Христо обича децата си. Исус би попитал: «Представяш ли си как би се почувствал, ако Михаела и Кристина[ix] отказваха да идват при тебе и да общуват с тебе? Или ако те търсеха само когато са изпаднали в нужда. Или ... още по-лошо, ако дори не се интересуваха дали ти съществуваш или не?»

Ицо кима разбиращо. Сега вече всичко става ясно. Според Библията, Бог е нашият създател, а ние сме неговите деца. Но в даден момент от човешката история ние сме се разбунтували срещу авторитета на своя Баща и сме решили да живеем далеч от него. Сами да управляваме живота си.

Този бунт се нарича грях и се предава от поколение на поколение. Ние също волно или неволно сме съучастници в това съзаклятие срещу Бога. Резултатът? Огледайте се наоколо – войни, тероризъм, катаклизми, икономическа криза, глад, СПИН, промяна в климата, болести, смърт... Стореното зло е огромно и изисква най-строгото наказание!

Но ако всеки родител обича детето си, колко повече Бог! И все пак, освен любов, Бог е и справедлив Съдия. Любящ, но принципен баща. Ако има нещо, което той не може да направи, то е да действа против своята същност. Какво да стори?

Какво би направил ти, ако беше на мястото на Бога? Как би удовлетворил едновременно своята любов и правосъдие? Ако махнеш с ръка и кажеш «От мен да мине, друг път не правете така!», това ще е в разрез с твоето чувство за справедливост. Ако пък решиш да си принципен, трябва да изтребиш от лицето на земята всички хора... Бог обаче избра трети – малко очакван, но най-добрият спасителен план. Следната история илюстрира това.

Съдия се славел като най-справедливия и принципен служител на Темида. Винаги отсъждал справеливо – престъпленията били разкривани, престъпниците наказвани, а жертвите компенсирани. Но един ден пред него довели собствения му син, обвинен в ужасно престъпление, което изисквало смъртна присъда. Съдията бил съкрушен, защото бил изправен пред непосилна дилема. Освен справедлив арбитър, той бил и силно любящ баща. Какво да направи?

Магистратът станал, съблякал своята мантия и мълчаливо застанал на подсъдимата скамейка. С това той взел на себе си наказанието, принадлежащо на неговия син. Така справедливостта била удовлетворена, а синът получил втори живот.

Нещо подобно прави и Бог. Той идва на земята като човешки ембрион, ражда се като бебе, живее като един от нас и умира безгрешен със смъртта, която ние заслушаваме за нашия бунт и злото, което сме сторили. Няма кой друг да го направи, само той.

Ако някой човек ми предложи да умре и чрез смъртта си да заплати за всички мои прегрешения, това би било проява на лудост. Но ако самият Автор на вселената ми казва, че го е направил за мен, това е незаслужена милост.

Това иска Бог от нас – да се върнем обратно при него, да го познаем и да получим удовлетворение тук и спасение за вечността. По думите на ап. Йоан, «Това е вечен живот – да познаят Теб, единственият истинен Бог и Исус Христос, когото си изпратил»[x].

Тук Исус би завършил срещата с Ицо: «Човек се спасява единствено чрез вяра в Мене, изповядана приживе. И ... съжалявам – няма как да играеш за Ботев, защото прераждане няма. Но от теб зависи дали ще имаш новорождение!»

Със сигурност Христо Стоичков би запомнил за цял живот срещата си с Исус Христос. И вероятно като много от нас би се замислил над неговата оферта – да стане негов най-добър приятел и да поддържа взаимоотношения с него.

Купите, медалите, победите, славата и парите са преходни. Както казват, не можем да отнесем нищо със себе си в гроба. Онова, което остава, са взаимоотношенията с нашия Създател.

Те ще определят дали сме спечелили най-важния мач – този с втората, духовната смърт. След нея баражи няма да има!

---

[i] Купата на носителите на купи (бел. на авт.)

[ii] Златната топка на списание „Франс Футбол“ е бивша футболна награда, присъждана на най-добрия футболист, играещ в европейски отбор, за годината. От сезон 2010 наградата се обединява с наградата за Футболист на годината на ФИФА под името Златна топка на ФИФА.
[iii] News.bg, «България сред лидерите по разводи в ЕС”,

http://news.ibox.bg/news/id_6070848
[iv] „Survey: What’‘s the most important thing in life, to you?”,

 http://answers.yahoo.com/question/index?qid=20100519025613AAqE6bX

[v] Яков 4 гл., 14 ст.
[vi] Труд, „Не съм кандидат за президент”

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=948989

[vii] В-к „Труд”, http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=771342

[viii] ‘‘Christos’‘ на гръцки означава ‘‘помазаник’‘ и е превод на еврейската дума ‘‘Mashiach,’‘ или ‘‘месия’‘.

[ix] Децата на Стоичков.

[x] Евангелие на Йоан, 17 гл., 3 ст.