Вкоренени (Колосяни 2:6,7)

/проповед/

Продължаваме да разглеждаме посланието на ап. Павел към колосяните! Миналият път казахме, че в Христос са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието. Ние можем да имаме укрепени сърца, братска любов и духовно проумяване, ако черпим от съкровищата на знанието за Христос.

Но много християни изобщо не разбират какво съкровище е Христос за тях и не се ползват от тези ресурси. Затова и християнството им се струва безкрайно отегчително. Много от тези християни сигурно биха се съгласили с това, което Робърт Луис Стивънсън написал в дневника си, сякаш отбелязва най-невероятен феномен: "Днес бях на църква и не съм депресиран!"

Взаимоотношенията ни с Христос често приличат на кратко влюбване. В началото сме въодушевени, иска ни се да бъдем постоянно с Него и да кажем на целия свят за нашата любов към Бога. Но постепенно нашата любов изстива и ние сякаш започваме да правим нещата машинално - молим се от време на време, ходим на църква, четем Библията - колкото да се каже, че поддържаме някаква връзка с Бога. Но липсва първоначалната ревност и ентусиазъм. Какво се е променило? Къде сгрешихме? Можем ли да съживим любовта си към Исус?

Всичко това е възможно, ако разберем, че взаимоотношенията ни с най-голямото съкровище на живота – Христос, са процес, а той изисква време.

Един фермер отишъл в града да купи семена. На връщане едно тиквено семе паднало от джоба му на земята. Случило се така, че до него паднало друго семе. Мястото било доста плодородно и като по чудо и двете семенца пуснали корен. След около седмица тиквеното семе показало признаци на растеж. Другото семе не се показвало. След две седмици тиквеното семе пуснало листенца. Второто семе не давало признаци на растеж. След седем седмици тиквата показала плода си. Второто семе все още не показвало прогрес. Минали още 4 седмици. Тиквата достигнала края на живота си, принасяйки много голям плод, а другото семе най-накрая започнало да расте. Много години по-късно тиквата била забравена, но другото малко семенце, жълъд, се превърнало в голям дъб.

Вярата на много хора е като тиква. Искат да я преживеят веднага, вместо да бъдат вкоренени за живот. Но духовното израстване изисква време. Изисква здрави корени.

Ние ставаме християни в един миг, когато примем Исус Христос като Господ, но е нужен цял живот, за да израстваме във вярата си. Познаването на Христос е с цел да го прославяме, а това става, като израстваме в Него.

Библията ни е дадена не за информация, а за трансформация. Нужно е да продължим това, което сме започнали в момента на новорождението ни. Вярата трябва да води до действия, защото вяра без дела е мъртва (Яков 2:17).

За да опише този процес на растеж в християнския ни живот, в днешния пасаж Павел използва няколко метафори. Чрез тях той насърчава колосяните да растат в четири посоки - надолу, нагоре, навътре и навън. Нека прочетем текста в

Колосяни 2:6,7 „6 И тъй, както сте приели Христа Исуса, Господа, така и живейте в Него, 7 вкоренени и назидавани в Него, утвърждавани във вярата си, както бяхте научени, и изобилстващи в нея с благодарност.“

Много коментатори смятат, че това са двата централни стиха в цялото послание. В тях можем да научим как да разпалим първоначалната си любов към Христос и Той отново да се превърне за нас в безценно съкровище.

Това беше особено важно послание за колосяните, защото лъжеучителите се опитваха да омаловажат ролята на Исус Христос с хитрите си философии. Те им казваха, че за да бъдат удовлетворени, колосяните трябваше да научат тяхното тайно познание, да следват измислени от човеци правила, да се покланят на ангели и да разбират значението на виденията, които получават.

И днес много хора, които се наричат християни, са учени че Христос не е достатъчен, но освен него, трябва да се молят на светии и на майката на Христос. Библията обаче казва:

1 Тимотей 2:5 „Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците - Човекът Христос Исус.“

Евреи 7:25 „Затова и може съвършено да спасява тези, които идват при Бога чрез Него...“ Щом Исус е единственият посредник между Бога и нас, и може съвършено да ни спасява, защо е необходимо да се молим на хора, които макар и водили праведен живот, са били грешни като нас?

Добрите дела също се разглеждат като необходимо условие за спасение. Но това отново противоречи на Библейската истина:

Ефесяни 2:8,9 „Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали някой.“

Добрите дела са нужни, но те са следствието на промяната, настъпила при новорождението ни, не условие за спасение.

В 1 век в Колос лъжеучителите също добавяха много други необходими условия за спасение, освен Христос.

Затова, както в първа глава, тук Павел отново насочва вниманието на колосяните към Христос. Той е вседостатъчен и превъзвишен Господ, в когото имаме изкупление и опрощение на греховете ни (1:14). Исус Христос е „образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание (1:15), глава на Неговото тяло - църквата, в когото Отец благоволи да всели съвършената пълнота (1:16-19).

И забележете, колосяните не бяха приели просто доктрината на Христос, те бяха приели самия Христос. Титлата Христос Исус, Господ (ст.6), се среща само тук в Павловите писма. Христос означава Месия или Помазаника, обещан на Адам, Авраам и Мойсей и пророкуван от Исая, Еремия, Даниил и Михей. 

Исус или Йешуа означава „Бог спасява“. А Господ означава, че Той е върховен и суверен.

Този Христос е Онзи, в когото колосяните бяха повярвали чрез Епафрас и който обитава в тях. И сега, ако искаха да избегнат грешките на лъжеучителите, колосяните трябваше да продължат да живеят в Него, да бъдат вкоренени и назидавани в Него, утвърждавани във вярата и да изобилстват с благодарност.

За да опише този духовен растеж, Павел използва 5 метафори.

Първата метафора личи по-ясно в някои преводи на ст. 6 на английски език, където се казва: „Затова, както сте приели Христос Исус, Господа, ходете в Него.“ Тук и на други места в Библията думата ходя е синоним на „живея“. Затова според някои коментатори тук Павел използва метафората на човек, който ходи.

С други думи, както колосяните са приели Христос Исус, Господа, с вяра, така трябва да ходят с вяра в Неговата сила. Това е единственият начин да отбележим духовен прогрес. Глаголът е в несвършен вид. Значението е – „както сте приели ... така и продължавайте да ходите.“ Миналото събитие на приемане на Христос трябва да е настояща реалност в живота ни. Ходете с Исус.

Ходенето е едно от най-полезните физически упражнения. То стимулира сърцето и белите дробове, укрепва костите и мускулите, увеличава притока на кръв в тялото и допринася за отслабване.

По същия начин, когато ходим с Исус, ние упражняваме нашата вяра и покорство, укрепваме духовните си кости и мускули. Така постепенно се учим да вървим по неговите стъпки.

Преди много години в Скалистите планини в Америка открили индианска пътека. Пътеката пресичала цялата планина. На нея имало следи само от един човек, сякаш само един индианец е вървял по нея. Но тези, които познават индианците, знаят обяснението. Причината е, че вождът на племето вървял отпред, а всички останали го следвали, като стъпвали в неговите стъпки.

Това иска от нас нашия Вожд, Исус Христос. Нашите постъпки трябва да са в синхрон с Нашия Господар. Нашето поклонение трябва да влияе върху нашето ходене. Нашето поведение трябва да е съобразено с нашите принципи.

Втората метафора в текста ни е взета от селското стопанство. „...така и живейте в Него, вкоренени...“ Както едно дърво е вкоренено, така и ние трябва да бъдем вкоренени в почвата на Божието слово. Глаголът на гръцки е от свършен вид – errizomenoi, „вкоренени“.

Когато приехме Христос, ние се вкоренихме в Него. Но ние трябва да продължаваме да пускаме по-дълбоки корени в Него. Това е невидимата част от ходенето ти с Христос, която другите не виждат. Тук става въпрос за това какво правиш, когато никой не те вижда. Имаш ли време с Бога?

Някои ходят на църква, държат се като християни и изглеждат като християни. Но не са се доверили на Христос като техен Спасител и Господ. Не прекарват време с Бога в Словото и в молитва. И когато дойде буря в живота им, те се сгромолясват. Защо? Защото не са вкоренени в Христос.

Чували ли сте за дърво, което не иска да пуска корени? Всъщност, има такова дърво, което японците са измислили. Нарича се бонзай. Тези дървета се измерват в сантиметри, не в метри. Причината тези дървета да не могат да пораснат много и да останат джуджета е, че когато покажат филиз над почвата, собственикът ги изважда, вързва главния корен и няколко от по-малките коренчета и пак го засажда. Така растежът му е нарочно забавен, защото корените не могат да се разпрострат и да порастнат в дълбочина, за да приемат достатъчно хранителни вещества от почвата за нормален растеж.

Това цели Сатана да направи с всеки вярващ. Той ще се опита да върже корена на молитвата. Ще се опита да ограничи Божиите вещества, необходими за нашия духовен растеж, които приемаме с молитва и четене на Словото. Ще му позволиш ли?

Едно нормално дърво пуска корени, за да намери хранителни вещества и да бъде стабилно. Така и ние трябва да имаме дълбоки взаимоотношения с Христос, за да се храним духовно и да издържаме на житейските бури.

Прекрасна картина на плодосния християнин виждаме в описанието на блажения човек в Псалм 1. „Ще бъде като дърво, посадено при потоци води, което дава плода си на времето си и чийто лист не повяхва; във всичко, което върши, ще благоуспява.“ (Псалм 1:3).

Когато сме вкоренени в Христос, когато имаме близки взаимоотношения с Него, ние ще имаме всичко, от което се нуждаем в живота си. И тогава нищо няма да може да ни отдели от нашия Господ.

Миналото лято реших да почистя мястото пред нашето лозе от плевелите. Работата вървеше леко, плевелите излизаха лесно, докато не се захванах с един голям бурен. Доста се мъчих, целият се изпотих, но накрая го изкорених. Оказа се, че корените му са почти толкова големи, колкото самия плевел. Ако и ние сме толкова дълбоко вкоренени, нищо няма да може да ни изкорени от нашия Господ. Както се казва в Притчи 12:3, „Коренът на праведните не ще се поклати!“

Често изпитанията са тези, които ни помагат да сме дълбоко вкоренени в Христос.

Един бизнесмен посетил плантация с портокалови дръвчета. Точно тогава помпата за капково напояване се била развалила. Поради сушата някои от дръвчетата започвали да умират. След това човекът, който развеждал бизнесмена, го завел в собствената си градина, където водата се използвала много пестеливо.

Той казал: „Тези дървета могат да преживеят без дъжд още две седмици. Работата е там, че когато бяха млади, често ги оставях без вода. Това изпитание ги е накарало да пускат корените си по-дълбоко в почвата в търсене на влага. Сега моите дръвчета са с най-дълбоки корени в областта. Докато другите ще изсъхнат на слънцето, тези намират влага на по-голяма дълбочина.

Изпитанията ни помагат да сме вкоренени в Христос.

По-нататък Павел се насочва към една метафора от строителството. Когато сме вкоренени в Христос, нашите основи са здрави.

Ефесяни 2:20 ни казва, че ние сме съградени върху основата на апостолите и пророците, като крайъгълен камък е самият Христос Исус. Крайъгълният камък се поставял там, където се пресичат двете стени. Той осигурявал стабилността на зданието. По същия начин Исус осигурява стабилност в нашия живот.

И когато основите ни да са здрави, ние трябва да продължим да се изграждаме. В българския превод е използвано минало причастие, „назидавани“, но в оригинал на старогръцки думата е сегашно причастие – epoikodomoumenoi. Тоест, има се предвид непрекъснат прогрес до завършване на сградата.

Ако гледаш как строят дадена сграда, понякога прогресът е очевиден – виждаш, че за седмица са построили нов етаж, или покрива. Друг път се питаш, какво са направили тази седмица? На пръв поглед не се вижда прогрес, но те са работели вътре върху важни неща като ел. снабдяването или водопроводната система.

Когато ходиш с Господа, понякога у теб има очевидни промени, които другите лесно забелязват. Но по-често Бог работи в области, в които промяната не е толкова очевидна, но е важна. Учим се да Му се доверяваме в малките неща като например да не се оплакваме за щяло и нещяло, да показваме любов на тези, които ни нагрубяват или да умъртвим похотта си. Постепенно се назидаваме в Него, като надграждаме над основата.

Дотук говорихме за метафорите на ходещ човек, дърво с дълбоки корени и сграда в процес на строеж. Но в този кратък текст има още две метафори! Предпоследната е метафората на ученика. Виждаме я в израза „утвърждавани във вярата си, както бяхте научени.“

Ние трябва да сме ученици в Божието училище, за да може вярата ни да се утвърждава. Всеки ученик трябва да се учи на Божието Слово.

Исус Навиев 1:8 „Тази Книга на закона да не се отдалечава от устата ти; но да размишляваш върху нея денем и нощем, за да постъпваш внимателно според всичко, каквото е написано в нея, защото тогава ще напредваш в пътя си и тогава ще имаш добър успех.“

Затова в нашата църква поставяме такъв акцент върху личното четене и изучаване на Словото и върху проповедта в неделя. Също толкова важно е всеки от вас да е част от група за изучаване на Библията. Аз мечтая да можем да основем толкова групи, че да можем да обхванем цялата църква! Един ученик никога не трябва да престава да учи.

Когато се поучаваме в Словото, ние се утвърждаваме във вярата. Когато разбираме все повече Божиите истини, ние получаваме по-голяма увереност във вярата си. А тази увереност ни защитава от лъжеучения.

Уилям Макферсън е шотландец, който имигрирал с жена си в Америка през 1883 г. Работил в каменоломна в Колорадо, когато след експлозия с динамит остава без зрение и без ръце. Но толкова много искал да прочете Библията, че се научил да чете с езика си. Притискал език към изпъкнали точки, представляващи букви (предвестник на Брайловата азбука за слепи), а учителят му рисувал съответната буква върху кожата на гърба му между раменните лопатки. Така той се научил да чете и да обръща страниците толкова бързо, колкото всеки друг. По този начин той е прочел Библията четири пъти.

Павел знаеше, че колосяни могат да бъдат защитени от лъжеучения само ако се утвърждават във вярата чрез изучаване на Словото. Защото то ни дава сила да побеждаваме всяко лъжеучение.

И последната метафора, която Павел използва в нашия текст е река, която прелива над коритото. Това виждаме в израза „изобилстващи в нея с благодарност“ (ст. 7). На друго място Павел казва:

1 Солунци 5:18 „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христос Исус.“

Когато получаваме напътствие в Библейската истина, тя би трябвало да ражда в нас радост. Колкото повече разбираме какво е Божията благодат, толкова повече трябва да изобилства благодарността ни. Както е казал някой, „неблагодарният дух показва живот, който вече не се фокусира върху величието на Христос.“

Ако не се чувстваш много благодарен днес, то е защото може би си отместил погледа си от Исус и гледаш твоите проблеми. Вместо това, помисли за какво да благодариш на Бога. Направи списък с всички неща, които ти е дал в живота ти. Свидетелствай в църква за Божията благодат.

Група мисионери посетили колония от прокажени в карибския остров Тобаго. Те срещнали и послужили на много хора, болни от тази коварна болест. Но най-запомнящото се преживяване имали по време на неделната служба.

Всички прокажени заели местата си и мисионерите водели всички в хваление. Всички гледали напред с изключение на една жена, седнала на последния ред, която се била обърнала назад. Пасторът казал, „Имаме време за още една песен. Някой има ли любима?“

Тогава жената от последния ред се обърнала напред. По-късно пасторът казал, че това билo най-грозното човешко лице, което е виждал. Тя нямала нос и устни. Главата ѝ била почти като череп. Когато вдигнала ръка, нямала китка, само чуканче. Тя казала, „Можем ли да изпеем „Преброй многото си благословения?“

Когато хвалителите я запяли, тя добила ново съдържание за тях. В нея се казва: „Когато в премеждията на живота бурята те подхвърля, когато си обезсърчен и мислиш, че всичко е загубено, преброй многото си благословения, назови ги едно по едно, и ще се изненадаш какво Господ е направил.“

Ако любимата песен на една прокажена жена от Тобаго е „Преброй многото си благословения“, колко повече ние трябва не просто да пеем тази песен, но и да направим това, което се казва в нея?

Накрая, нека обобщим. Тези стихове ни предизвикват да растем в Исус постоянно и цял живот. Тогава нашата вяра ще прилича не на тиква, а на голям дъб. Любовта ни към Исус отново ще ни завладее! Бог иска всеки ден да ходим в стъпките на Исус, като упражняваме нашата вяра и покорство в изборите, които правим.

Павел ни предизвиква да растем едновременно във всички посоки. Да растем надолу, като пускаме дълбоки корени в молитвата и Словото. Да растем нагоре, като се назидаваме и Му се доверяваме в малките неща. Да растем навътре, като се укрепваме във вярата, изучавайки Словото. Да растем навън, като изобилстваме с благодарност за хилядите благословения в живота ни. Тогава ще сме вкоренени в Исус и никоя житейска буря няма да може да ни поклати. Нека се помолим.

Този път ножът не спря (Битие 22:1-19)

/проповед/

Миналият път говорихме за раждането на Исаак, на сина на обещание на Авраам. Видяхме как Бог изпълни обещанието си, 25 години след като беше сключил завет с Авраам, и това внесе смях в дома на Авраам и Сара. Бог ги посети и им даде радост на изпълненото обещание. След това каза на Авраам да отпрати Агар, но й се яви в пустинята и обърна отчаянието й в радост, като отговори на молитвата й. Ти можеш да изпиташ Неговите обещания. Когато си на края на силите си, можеш да извикаш към Него. Тогава Той ще те посети и ще те изпълни с радост.

Но преди радостта обикновено трябва да минем през труден изпит.

След изпит в училище баща пита сина си: „Как можа да получиш толкова ниска оценка на този изпит?“ Синът казал: „Поради отсъствие“. Бащата попитал: „Ти си отсъствал в деня на изпита?“ „Не, но момчето, което седи до мен, отсъстваше.“

 ***

Обява в университет: „Добри новини за студентите от нашия университет! Изпитите в университета се отлагат за юни. За потвърждение посетете сайта www.spridamechtaeshiizapochvajdauchish.com (спри да мечтаеш и започвай да учиш точка ком).

Днес също ще говорим за труден изпит. Нека прочетем Битие 22:1.

„След тези събития Бог изпита Авраам, като му каза: Аврааме. И Авраам отговори: Ето ме.“ 

Авраам каза простичко: "Ето ме". Той не направи като Адам, който гузен се скри от него след извършването на първородния грях. Не, той каза: Ето ме.

Всяко чудо, което Бог е правил в Библията е било след едно „Ето ме“, изказано от някой от Библейските герои. Мойсей, Исус Навиев, Гедеон, Давид, Соломон, Илия, Исая, Еремия – всички те казаха на Бог: „Ето ме, вземи ме и ме използвай за Твоя слава.“

Какво казваш ти, когато Бог те призове за нещо? Ето ме, твой съм? Или гузен се криеш от Бога? На разположение ли си, когато Бог ти се яви чрез Словото, или чрез пастора или друг християнин? Отдаваш ли му пълното си внимание или гледаш на тях като на някой, който ти се бърка в живота?

Авраам беше на разположение на Бога. Но едва ли е очаквал точно такова продължение. Бог му каза:„Вземи единствения си син, когото любиш, сина си Исаак, и иди в местността Мория, и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмите, за който ще ти кажа.“ (22:2)

Какво искаше Бог от Авраам? Не много, само живота на неговия син!

Как би реагирал ти, ако си на мястото на Авраам? Можем да си представим какво е чувствал той. Исаак беше единственият му син от Сара, този чрез когото Бог му обеща да го направи баща на много народи, синът на обещания завет. И сега изведнъж Бог иска да му го отнеме?

Авраам беше като водолаз, който преди да се гмурне, срязва маркуча към бутилката с кислород, защото Исаак беше връзката на Авраам със Спасителя!

Каква вяра е нужна, за да направиш това, което четем от ст. 3 нататък:

„На сутринта Авраам подрани и оседла осела си, взе със себе си двама от момците си и сина си Исаак; и като нацепи дърва за всеизгарянето, стана и тръгна към мястото, за което Бог му беше казал.“ (22:3)

Цели три дни те пътуват до мястото на жертвата. Цели три дни за Авраам Исаак е мъртъв. Или може би не?

Ст. 5„Тогава Авраам каза на момците си: Вие останете тук с осела, а аз и момчето ще отидем там, и като се поклоним, ще се върнем при вас.“ Авраам вярваше, че дори Бог да убие Исаак, после ще трябва да го възкреси от мъртвите. Защо? Защото Бог ясно бе казал, че Спасителят ще дойде чрез Исаак. Но Авраам още не знаеше, че не Исаак, а Спасителят е Този, който щеше да възкръсне.

Евреи 11:19 казва за Авраам: той „като разсъди, че Бог може да възкресява и от мъртвите – откъдето и го получи (Исаак) обратно като предобраз на възкресението“.

Авраам се довери на Бог. Имаш ли доверие в Бога? Когато се довериш на Бог, няма нужда да гадаеш какво точно ще направи Бог. Нямаш нужда да ходиш при врачки, за да научиш бъдещето си. Недей да ходиш да ти хвърлят боб или да ти гледат на кафе. Довери се на Бога и тогава Той ще се погрижи за всичко!

Битие 22:6,7 „И взе Авраам дървата за всеизгарянето, и натовари ги на сина Исаак, а той взе в ръка огъня и ножа; и двамата тръгнаха заедно. Тогава Исаак проговори на баща си Авраам: Тате! А той каза: Ето ме, синко.“ Авраам е винаги на разположение на Бога, но той е и винаги на разположение на своя син.

Бащи, на разположение ли сте на своите синове и дъщери, когато те кажат: „Татко!“ Или дори не отмествате поглед от телевизора и не спирате да превключвате програмите с дистанционното? Може би точно тогава те имат голяма нужда от вас! Авраам обичаше своя син и обичаше да разговаря с него. Този разговор обаче щеше да е труден:

Битие 22:7-9 „И Исаак каза: Ето огъня и дървата, а къде е агнето за всеизгарянето? И Авраам каза: Синко, Бог ще промисли за агнето за всеизгаряне. И двамата продължиха заедно. А като стигнаха на мястото, за което Бог му беше казал, Авраам издигна там олтар, нареди дървата, и като върза сина си Исаак, положи го на олтара върху дървата.“

Те са вече на хълма. Авраам издига олтар, Исаак мълчаливо подава дървата на Авраам и той ги нарежда върху oлтара. Тогава Авраам го поглежда и Исаак разбира всичко. Той ще бъде жертвеното агне!

За нас, живеещите в началото на 21 в., повлияни от хуманизма хора, е непонятно как Авраам е бил готов да убие собственото си дете. Но ние като християни трябва да знаем, че нашата душа е по-важна от телесната й скиния. Тялото умира, но душата остава. Апостол Павел: „Защото знаем, че ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен.“ (2 Кор. 5:1) Можем ли да го кажем с него?

Също толкова трудно е да повярваме, че Исаак доброволно е легнал върху олтара. Той е бил достатъчно голям, за да се опита или да избяга, или да окаже съпротива на баща си. Но това дори не му е минало през ума. Каква висша изява на покорство, от която всяко дете може да се поучи!

Битие 22:10-11: „И Авраам простря ръката си и взе ножа, за да заколи сина си. Тогава Ангелът Господен му викна от небето: Аврааме, Аврааме! А той каза: Ето ме...“

Два пъти Авраам откликва на Бог с „Ето ме“. И тези два израза рамкират най-изключителния акт на покорство, който познава човечеството. Бог се е явил, за да му възложи изпит и сега идва, за да го спре. Точно в този сюблимен момент, когато Авраам замахва с ножа, Бог се намесва.

В началото ви разказах виц за ученик, който е неподготвен за изпит. Всички сме го преживявали, нали? Но случвало ли ви се е да ви изпитват в училище или университета и да знаете всичко? Може би се учудвате, че има такива ученици :).

Но представи си, че си учил и знаеш всичко. Спокойно отговаряш и преподавателят ти казва: „Достатъчно, дай си бележника.“ Ти си уверен, започнал си да отговаряш и отговорът ти е правилен. Опитният преподавател няма нужда от много време, за да разбере дали си учил или не, и каква оценка заслужаваш.

Бог дойде и прекъсна Авраам преди той да завърши своя изпит, защото видя неговото покорство. Авраам беше готов да жертва сина си. Изпитанието е преминато успешно! Но не само това, Бог беше промислил и за жертва.

Битие 22:12-14: „Ангелът рече: Да не вдигнеш ръката си върху момчето, и да не му сториш нещо, защото сега зная, че ти се боиш от Бога и не пожали сина си, единствения си син, за Мене. Тогава Авраам повдигна очите си и видя: и ето зад него един овен, вплетен с рогата си в един храст. Авраам отиде, взе овена и го принесе за всеизгаряне вместо сина си. И Авраам наименува това място Еова-Ире; и според това се казва и до днес: На хълма Господ ще промисли.“

Това е третото изпитание за Авраам. Първото е, когато Бог го призова да напусне народа и страната си (12:1) и да върви напред без да знае къде отива. Второто, когато трябваше да уповава на Бога за обещанието на завета без да види изпълнението му в продължение на 25 години. И сега заповедта да пожертва сина по обещание.

Авраам се покори и Бог промисли – снабди го с жертвен овен. Когато се покоряваме на Словото, Бог винаги снабдява с необходимото!

Защо Бог го подложи на толкова трудно изпитание? Бог всъщност не желаеше физическата смърт на Исаак, защото по-късно осъжда човешкото жертвоприношение като ужасен грях (Лев. 20:1-5). Бог обаче искаше да изпита Авраамовото посвещение и покорство. Бог не искаше Исаак, а Авраам. Бог не иска нашите притежания, време и пари - той иска нашето сърце!

И когато покажем покорство на Бога, Тогава идва и благословението. Бог потвърждава на Авраам, че остава верен на завета, който е сключил с него (Бит. 12, 15 и 17):

Битие 22:16: „В Себе Си се заклевам, казва Господ, че понеже стори това нещо и не пожали сина си, единствения си син, то Аз ще благословя премного и ще умножа и преумножа потомството ти като небесните звезди и като крайморския пясък; и потомството ти ще завладее градовете на неприятелите си; в твоето потомство ще се благославят всичките народи на земята, защото си послушал гласа Ми.“

„В Твоето потомство ще се благославят всичките народи.“ Как щеше да стане това? От потомството на Авраам и Исаак щеше да се роди Месия. Всъщност, това беше много повече от завет; това беше пророчество.

И изпитанието на Авраам беше много повече от лична разтърсваща драма; то беше преобраз за бъдеща космическа драма. Защото Авраам тук символизира Бог Отец, а Исаак – Исус Христос. Паралелите между двамата са много:

Авраам жертва на планината в Мория своя единствен син по обещание Исаак. Бог жертва на хълма Голгота Своя единороден Син Исус.

И Исаак, и Исус, взеха осле до мястото на жертва.

Двама слуги отидоха с Исаак. Двама разбойници бяха разпнати с Исус. 

Авраам и Исаак пътуваха 3 дни до мястото за жертва. Исус остана три дни в гроба.

Исаак носеше дървата до хълма и беше положен на тях. Исус носеше дървения кръст до хълма и беше разпнат на него.

Авраам каза на Исаак: „Бог ще промисли за агнето за всеизгаряне.“ И Бог промисли, когато Йоан Кръстител каза на учениците: „Ето Божия Агнец, който взема греха на света.“ (Йоан 1:29)

Бог каза на Авраам: „Ще преумножа потомството ти“ (22:17). На Петдесетница се роди църквата и към нея се прибавиха хиляди нови ученици. Защото „не чадата, родени по плът, са Божии чада; но чадата, родени според обещанието, се считат за потомство.“ (Римляни 9:8)

Исаак си взе за невяста прекрасна девица, Ревека (Битие 24:16). Исус взе за невяста чистата девица на Христа - Църквата (2 Коринтяни 11:2).

Следователно, жертването на Исаак е преобраз на смъртта и възкресението на Исус Христос. Авраам показа покорство към своя Небесен Баща; Исаак показа покорство към своя земен баща. Исус показа покорство към Своя Небесен Баща.

Бог възнаграждава тези, които Му се покоряват. Той иска и ние да сме Му покорни, защото ни обича и иска да ни възнагради. Но често за нас е трудно да се покорим на Бог. Казваме Му, че го обичаме, но често като децата, вършим точно обратното на това, което Небесният ни Баща ни заповядва.

Една майка не можела да понася, когато малкото й момченце се тръшкало на земята, когато му забранявала нещо. Искало да направи точно обратното на това, което му казвала. След един особенотежък ден, най-накрая тя разперила ръце и казала: Добре, Петьо, прави каквото искаш! Хайде сега да видим как ще противоречиш на това!

Слушаш ли Божиите напътствия? Или си склонен да правиш точно обратното на Неговите заповеди и да противоречиш на Бога. Престани да преследваш егоистични амбиции, а си поставяй за цел да благославяш другите. Направи Бог свое съкровище и бъди готов да загубиш земните си „съкровища“. „Там, където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.“ (Матей 6:21)

Писанията казват, че Авраам се е оправдал „чрез дела, като принесе сина си Исаак на жертвеника“ (Яков 2:21). Семената на неговата вяра бяха дали плодове на покорство. Защото скритият живот на спасителна вяра неминуемо преминава в явен живот на послушание. Вяра без дела е мъртва вяра.

Бог понякога изпитва вярата ни. Той често позволява някои неща да се случат в живота ни, които като че ли ни карат да се сбогуваме с мечтите си – за работа, кариера, собствен бизнес, хубава къща, добър университет за децата, спокойни старини.

Бог допуска това в живота ни, защото много от мечтите ни са свързани с нашата гордост. Но след изпитването на вярата ни той ни утвърждава, укрепва и възстанова, дава ни истински живот в Него.

А истинският живот е в пълноценните взаимоотношения с Бога и с нашите близки, приятели, колеги. И те са възможни, защото Авраам взе изпита и Исус отиде на кръста. В Него имаме прощение и спасение. Нокогато преследваме егоистичните си амбиции, нямаме време за Бога и за хората до нас. Така губим не само спасението си, но и най-близките си хора – нашите родители, братя и сестри, съпрузи, нашите деца.

Рави Закарайъс - един от най-големите апологети на нашето време, бил в Близкия изток като участник в омиротворяваща мисия между враждуващите групировки. Срещнал се с основателя на Хамас, шейх Талал. След обилна вечеря, той им казал, че е лежал 18 години в затвора и че някои от неговите деца са умрели при самоубийствени атентати.

Тогава Рави го попитал: Шейх, прости ми директния въпрос, но какво мислиш за самоубийствените атентати? Как се чувстваш, когато изпращаш по този начин децата си?

След като той му отговорил, Рави казал: "Шейх, може никога повече да не се видим, затова искам да чуеш това. Недалеч оттук има една планина, на която преди 5000 г. Авраам отиде, за да жертва единствения си син. И малко преди да замахне с ножа, Бог каза: "Стоп!" Знаеш ли какво е казал Бог след това? Шейхът поклатил отрицателно глава. "Бог каза: "Аз ще промисля за жертва." Шейхът кимнал.

Рави продължил: "Недалеч от мястото, където сме сега, има един хълм. Преди 2000 г. Бог удържа на думата си и доведе своя собствен Син. И този път ножът не спря. Той пожертва своя собствен Син."

Рави казва: "Той се втренчи изпитателно в мене. Стаята беше пълна с пушек и с неговите бодигардове. Аз казах, "Може никога повече да не се видим, шейх, но искам да ти кажа това: докато не приемеш Сина, за когото Бог промисли, ние ще жертваме нашите собствени синове и дъщери на бойните полета на този свят за земя, власт и гордост."

Можех да видя, казва Рави, как устните на мъжа започват да треперят, той седеше точно до мен. Никой не наруши мълчанието след това. И докато тръгвахме, шейх Талал се здрависа за сбогом с всеки, след това дойде до мен, хвана ме за раменете, целуна ме от двете страни, докосна ме по лицето и каза: "Ти си добър човек. Надявам се да те видя някой ден."

Когато се довериш на Господа, Той ще работи в живота ти. И ако Му се покориш като Авраам и кажеш „Ето ме“, Той ще те напътства. Дори да ти отнеме някои мечти, ще те укрепи и възстанови. Покори се на Бога и Той ще ти помогне да вземеш всеки изпит. Защото Той е промислил за жертвата. Защото на Голгота ножът не спря.

Нека се помолим...

---

БПЦ "Нов живот" Варна

22.01.2017 г.

Прибери се у дома: молитвата и ученикът на Христос

В православна църква влязло едно момче и започнало да се моли много усърдно. Свещеникът се приближил и с учудване чул да казва от време на време: „Виена, Виена, Виена.“ След като момчето най-после свършило, свещеникът отишъл до него и го попитал: „Синко, много се зарадвах като те чух да се молиш толкова пламенно, но кажи ми, защо непрекъснато повтаряше „Виена, Виена, Виена“? Момчето казало: „Ами, вижте, отче, току-що мина теста ми по география в училище и се молех Бог да направи Виена столицата на Австралия.“

Много хора се молят Бог да подобри живота им или ситуацията, в която са. Дори невярващите прибягват до молитва във време на нужда, искайки от една Висша сила да се намеси и промени живота им.

Не знам да има статистика колко българи са изричали молитви към Всевишния. Но ако имаше, сигурно щяхме да установим, че повече от половината от нашите сънародници са се молили на Бог без дори да вярват в съществуването му. Те са се молили по някакъв начин Бог да се намеси в живота им. И когато се молят, молитвата работи. Аз съм се убедил многократно в това. (пример).

Но какво е молитвата и каква е нейната цел?

Молитвата е откровен диалог. Чрез молитва ние разговаряме искрено и лично с Твореца на вселената и Изкупителя на нашия живот. Ние изливаме сърцата си без никакви задръжки, както бихме го направили пред скъп приятел, който ни приема такива, каквито сме. С всичките ни недостатъци.

С молитвата ние се връщаме в истинския ни дом. Както пише Ричард Фостър,

„Господ кани теб и мен да се приберем у дома, да се приберем там, откъдето сме, да се върнем към това, за което сме създадени. Ръцете Му са широко отворени, за да ни приеме. Сърцето Му е разширено, за да ни побере. Твърде дълго сме били в далечната страна – страна на шум, забързаност и тълпи, страна на изкачване, бутане и блъскане, страна на потиснатост, страх и заплахи. А Той ни приветства с „добре дошли“ у дома: при спокойствието, мира и радостта, у дома при приятелството, разбирателството и откритостта, у дома при близостта, приемането и утвърждаването.

Моли се – прибери се у дома.

Молитвата е взаимоотношение с нашия небесен Отец. Той желае ние да Го търсим и да общуваме с Него. Но за какво да си говорим с Бог по време на молитва? Както когато разговаряме с близък човек на най-различни теми, в молитва ние можем да водим диалог с нашия Господ. Най-общо молитвата има четири основни компоненти: обожание, изповед, благодарение и молби.

Обожание

Когато пристъпим към престола на Бог, първият порив на сърцето ни е да изпитаме възхищение и преклонение.

Йоан Крондщадски пише: „Молитвата е възнасяне на ума и сърцето към Бога, съзерцаване на Бога, дръзновена беседа на творението с Твореца, благоговейно заставане на душата пред Него, като пред Царя и Самия Живот...“

Това преклонение или обожание не е същото като благодарението. Първото е признателност към Бог за това, което Той е. Второто е признателност за това, което Той е направил за нас. Ние обожаваме Бог за неговото величие, мощ, справедливост, вездесъщност, святост, дълготърпение, любов.

Псалмопевецът изказва своето възхищение от Бог така: „Ще Те възвишавам, Боже мой, Царю мой, и ще благославям Твоето име за вечни векове! Всеки ден ще Те благославям и ще хваля името Ти за вечни векове! Велик е Господ и всеславен, и неизследимо е величието Му! (Пс. 145:1-3)

Един човек всяка сутрин избирал едно качество на Бог и записвал в дневника си всичко, което си представял. Когато записал, че Бог е суверенен, срещу него написал: „това означава, че нито една молекула във Вселената не съществува извън Божия контрол.“ Срещу „всезнаещ – „Той никога няма да се плесне по челото и да каже: „Олеле, съвсем забравих за това.“

Ти също можеш да изказваш възхищението си от Бог по този начин.

Но, някой може да каже: „Не е ли твърде егоцентрично от страна на Господ да иска да изпълваме умовете си с мисли за Него? Когато се покланяме и хвалим Бога, ние забравяме за себе си и се съсредоточаваме върху Неговата природа. Така в молитва се издигаме към Него, Неговите мисли, цели и воля стават наши мисли, цели и воля. Чрез единение в молитвата ние участваме в Божието естество.

Йоан Кронщадски казва: „Аз съм създаден от нищото, аз съм нищо пред Бога, тъй като нищо свое нямам. Но аз, по Неговата милост, съм личност, имам разум, сърце, свободна воля, и чрез разума и свободата си мога, обръщайки се със сърце към Него, постепенно да разширявам у себе си Неговото безкрайно царство, постепенно все повече и повече да умножавам у себе си Неговите дарове, да черпя от Него като от вечно бликащ неизчерпаем Извор всякакви блага - духовни и телесни, но предимно духовни.

Не, молитвата не е егоистична. Чрез нея ние получаваме Божиите дарове, блага и живеем в Неговото царство тук и сега.

Изповед

Когато изпълним сърцата си с Божията слава и се молим както Исус ни научи, „Да се свети Твоето име“, естествената реакция на сърцата ни е да видим контраста между тъмнината в нашия живот и светлината на Неговото сияние.

До преди 2 седмици така бях свикнал със стените в коридора на църква, че си мислех, че са бели. Тъмните петна по тях изобщо не ме притесняваха, дори не ги забелязвах. Но когато боядисахме стените, те добиха ослепителна бяла красота. Казах си: „Колко мръсно е било досега!“ Когато измерваме своя живот спрямо Божието морално съвършенство започваме да виждаме колко замърсени са сърцата ни.

На гръцки изповядвам (‘homologeo’) означава „съгласявам се с“. Като се изповядваме пред Бога ние се съгласяваме с Него за това, което Той вижда. Като се изповядваме пред Бог ние се съгласяваме с Него за това, което Той вижда. Все едно му казваме: „Да, покажи ми как изглежда живота ми през Твоите очи. Помогни ми да се видя така, както ме виждаш Ти.“

Изповедта е смело и искрено признание, че сме нарушили Божия свят закон и отчаяно се нуждаем от прошка. Цар Давид бягаше от Бога почти година след прелюбодейството си с Витсавее и убийството на мъжа й. Накрая, след като Натан го разобличи, Давид си призна: „Смили се над мен, Боже, според милостта Си; според величието на милосърдието Си изличи престъпленията Ми!... Защото аз признавам престъпленията си и грехът ми е винаги пред мен. На Теб, само на Теб съгреших, и извърших това, което е зло в очите Ти. (Пс. 51:1,3-4).

Изповедта е много различна от обвиненията на Сатана. За да ни обезсърчи относно напредъка, който постигаме в ученичеството и живота с Христос, той често ни натяква и ни кара да се измъчваме поради вина за грях. Кара ни да се чувстваме недостойни като Божии деца и цели да се откажем от живота на ученик.

За разлика от него, Божият Дух разкрива наши конкретни грехове и след това ни води към богоугодна скръб и искрено покаяние, което е промяна в поведението. Той очиства нашия грях, обновява духа ни и ни води към възстановяване.

Благодарност

Когато разберем в пълнота как Бог ни избавя от вината и осъждението на нашия грях, ще осъзнаем че фундаменталният мотив на християнския живот е благодарението. То е един от критериите за това, че си новороден християнин и че си изпълнен с Духа: „изпълвайте се с Духа... като благодарите винаги за всичко на Бога и Отца в името на нашия Господ Исус Христос.“ (Ефес. 5:18,20)

Бог иска да сме благодарни във всяка ситуация.

В Будапеща един човек отишъл при равин и се оплакал: „Животът е непоносим. Деветима души живеем в една стая. Какво да правя?“ Равинът му отговорил, „Вземи козата си с вас в стаята.“ Човекът недоумява, но равинът настоява: „Направи както ти казвам и ела след седмица“.

След седмица отишъл отново при равина и изглеждал още по-измъчен от преди. „Не можем да понасяме тази коза, толкова е мръсна.“ Равинът му казал: „Иди си вкъщи и изкарай козата от стаята. След седмица ела пак.“ Седмица по-късно мъжът дошъл с грейнало лице и казал: „Животът е прекрасен. Наслаждаваме се на всеки миг без козата – само ние деветимата.“

Ние често забравяме добрите неща, които Бог е направил за нас. Благодарението е поддържане на спомен. То е молитвено изброяване на доброто в нашия живот.

Молби 

Да изказваш молба означава „да искаш усилено, настойчиво и с постоянство“. Исус каза: „Искайте и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“ (Лука 11:9). Ние изказваме прошения за другите (застъпничество) и молби за самите нас.

Застъпничеството е да застанеш между Бог и някой друг и да умоляваш Бог от името на другия. То е може би най-неегоистичният акт на любов, защото този който е бил благословен от Бога рядко узнава кой се е молил за него. Както четиримата приятели доведоха паралитика в присъствието на Исус, в застъпничеството ние водим своите приятели при Него (Марк 2:1-2).

Често в молитвите си се фокусираме върху материалните нужди на другите или нас самите: изцеление, проблеми в работата, финансов проблем. В такива моменти е добре да си припомним за какво се молеше Павел за своите приятели, докато беше ... в затвора. Той беше загрижен те да познаят Бога с дух на мъдрост и откровение, да познаят Неговата воля, Неговата превъзходна сила, да са вкоренени и утвърдени в любовта.

Молиш ли се за твоето семейство, приятели и познати – да познаят те Исус и да положат вярата си в Него? Ние пропускаме толкова много, когато не го правим. Джон Пайпър казва, че християнин, който не се моли е като шофьор на автобус, който се опитва сам да избута автобуса от коловоза, на който е заседнал, понеже не знае, че Супермен е сред пътниците в автобуса. „Ако знаехме, бихме го помолили.“

Добре, но някой ще каже, какъв е смисълът да се молим, след като Бог знае всичко за нашите нужди? Калвин: „Вярващите не се молят с цел да информират Бога за неща, които са Му непознати, или да Го подтикнат да изпълни Своите задължения, сякаш Той не желае това. Напротив, те се молят, за да тръгнат и да Го потърсят, за да могат да упражняват вярата си, размишлявайки над Неговите обещания, за да се освободят от тревогите си, като ги предадат в Неговите обятия; с една дума, за да могат да потвърдят, че само от Него очакват и на Него се надяват за всичко добро както за себе си, така и за другите.“ Лутер изразява това още по-сбито: „Като се молим..., ние наставляваме повече себе си, отколкото Него.“

Добре е също да внимаваме докогато се молим да избягваме два гряха – греха на лицемерието и егоизма (да се молим така, че другите да ни виждат, като фарисеите) и греха на празното повтаряне на безсмислени фрази (греха на езичника).

„В молитвата има прошение - противно на гордата наша плът, която всичко приписва на себе си; благодарност - противно на безчувствието на нашата плът към безбройните Божии благодеяния; славословие - противно на плътския човек, който търси слава само за себе си.“ (Йоан Крондщадски) Бих добавил, молитвата е и изповед – противно на нашето пагубно самозалъгване, че сме безгрешни.

Молитвата е покана да надникнем в сърцето на Отец. Исус каза, че дори злите бащи дават добри подаръци на децата си когато те им поискат нещо. „Един баща би ли дал скорпион на сина си, който му иска риба?“ Колко повече Небесният Отец ще даде Светия Дух на онези, които Го молят?“ (Лука 11:13). Молитвата не се нуждае от специален религиозен език. Ние сме поканени да преживеем и да продължим да водим разговор с Онзи, който ни приема такива, каквито сме. Да Го обожаваме, да Му се изповядваме, да Му благодарим и да изказваме молбите и прошенията си.

БПЦ „Нов живот“, 

18.10.2015 г.