Wednesday, October 21, 2015

Прибери се у дома: молитвата и ученикът на Христос

В православна църква влязло едно момче и започнало да се моли много усърдно. Свещеникът се приближил и с учудване чул да казва от време на време: „Виена, Виена, Виена.“ След като момчето най-после свършило, свещеникът отишъл до него и го попитал: „Синко, много се зарадвах като те чух да се молиш толкова пламенно, но кажи ми, защо непрекъснато повтаряше „Виена, Виена, Виена“? Момчето казало: „Ами, вижте, отче, току-що мина теста ми по география в училище и се молех Бог да направи Виена столицата на Австралия.“

Много хора се молят Бог да подобри живота им или ситуацията, в която са. Дори невярващите прибягват до молитва във време на нужда, искайки от една Висша сила да се намеси и промени живота им.

Не знам да има статистика колко българи са изричали молитви към Всевишния. Но ако имаше, сигурно щяхме да установим, че повече от половината от нашите сънародници са се молили на Бог без дори да вярват в съществуването му. Те са се молили по някакъв начин Бог да се намеси в живота им. И когато се молят, молитвата работи. Аз съм се убедил многократно в това. (пример).

Но какво е молитвата и каква е нейната цел?

Молитвата е откровен диалог. Чрез молитва ние разговаряме искрено и лично с Твореца на вселената и Изкупителя на нашия живот. Ние изливаме сърцата си без никакви задръжки, както бихме го направили пред скъп приятел, който ни приема такива, каквито сме. С всичките ни недостатъци.

С молитвата ние се връщаме в истинския ни дом. Както пише Ричард Фостър,
„Господ кани теб и мен да се приберем у дома, да се приберем там, откъдето сме, да се върнем към това, за което сме създадени. Ръцете Му са широко отворени, за да ни приеме. Сърцето Му е разширено, за да ни побере. Твърде дълго сме били в далечната страна – страна на шум, забързаност и тълпи, страна на изкачване, бутане и блъскане, страна на потиснатост, страх и заплахи. А Той ни приветства с „добре дошли“ у дома: при спокойствието, мира и радостта, у дома при приятелството, разбирателството и откритостта, у дома при близостта, приемането и утвърждаването.

Моли се – прибери се у дома.

Молитвата е взаимоотношение с нашия небесен Отец. Той желае ние да Го търсим и да общуваме с Него. Но за какво да си говорим с Бог по време на молитва? Както когато разговаряме с близък човек на най-различни теми, в молитва ние можем да водим диалог с нашия Господ. Най-общо молитвата има четири основни компоненти: обожание, изповед, благодарение и молби.

Обожание

Когато пристъпим към престола на Бог, първият порив на сърцето ни е да изпитаме възхищение и преклонение.

Йоан Крондщадски пише: „Молитвата е възнасяне на ума и сърцето към Бога, съзерцаване на Бога, дръзновена беседа на творението с Твореца, благоговейно заставане на душата пред Него, като пред Царя и Самия Живот...“

Това преклонение или обожание не е същото като благодарението. Първото е признателност към Бог за това, което Той е. Второто е признателност за това, което Той е направил за нас. Ние обожаваме Бог за неговото величие, мощ, справедливост, вездесъщност, святост, дълготърпение, любов.

Псалмопевецът изказва своето възхищение от Бог така: „Ще Те възвишавам, Боже мой, Царю мой, и ще благославям Твоето име за вечни векове! Всеки ден ще Те благославям и ще хваля името Ти за вечни векове! Велик е Господ и всеславен, и неизследимо е величието Му! (Пс. 145:1-3)

Един човек всяка сутрин избирал едно качество на Бог и записвал в дневника си всичко, което си представял. Когато записал, че Бог е суверенен, срещу него написал: „това означава, че нито една молекула във Вселената не съществува извън Божия контрол.“ Срещу „всезнаещ – „Той никога няма да се плесне по челото и да каже: „Олеле, съвсем забравих за това.“

Ти също можеш да изказваш възхищението си от Бог по този начин.
Но, някой може да каже: „Не е ли твърде егоцентрично от страна на Господ да иска да изпълваме умовете си с мисли за Него? Когато се покланяме и хвалим Бога, ние забравяме за себе си и се съсредоточаваме върху Неговата природа. Така в молитва се издигаме към Него, Неговите мисли, цели и воля стават наши мисли, цели и воля. Чрез единение в молитвата ние участваме в Божието естество.

Йоан Кронщадски казва: „Аз съм създаден от нищото, аз съм нищо пред Бога, тъй като нищо свое нямам. Но аз, по Неговата милост, съм личност, имам разум, сърце, свободна воля, и чрез разума и свободата си мога, обръщайки се със сърце към Него, постепенно да разширявам у себе си Неговото безкрайно царство, постепенно все повече и повече да умножавам у себе си Неговите дарове, да черпя от Него като от вечно бликащ неизчерпаем Извор всякакви блага - духовни и телесни, но предимно духовни.

Не, молитвата не е егоистична. Чрез нея ние получаваме Божиите дарове, блага и живеем в Неговото царство тук и сега.

Изповед

Когато изпълним сърцата си с Божията слава и се молим както Исус ни научи, „Да се свети Твоето име“, естествената реакция на сърцата ни е да видим контраста между тъмнината в нашия живот и светлината на Неговото сияние.

До преди 2 седмици така бях свикнал със стените в коридора на църква, че си мислех, че са бели. Тъмните петна по тях изобщо не ме притесняваха, дори не ги забелязвах. Но когато боядисахме стените, те добиха ослепителна бяла красота. Казах си: „Колко мръсно е било досега!“ Когато измерваме своя живот спрямо Божието морално съвършенство започваме да виждаме колко замърсени са сърцата ни.

На гръцки изповядвам (‘homologeo’) означава „съгласявам се с“. Като се изповядваме пред Бога ние се съгласяваме с Него за това, което Той вижда. Като се изповядваме пред Бог ние се съгласяваме с Него за това, което Той вижда. Все едно му казваме: „Да, покажи ми как изглежда живота ми през Твоите очи. Помогни ми да се видя така, както ме виждаш Ти.“

Изповедта е смело и искрено признание, че сме нарушили Божия свят закон и отчаяно се нуждаем от прошка. Цар Давид бягаше от Бога почти година след прелюбодейството си с Витсавее и убийството на мъжа й. Накрая, след като Натан го разобличи, Давид си призна: „Смили се над мен, Боже, според милостта Си; според величието на милосърдието Си изличи престъпленията Ми!... Защото аз признавам престъпленията си и грехът ми е винаги пред мен. На Теб, само на Теб съгреших, и извърших това, което е зло в очите Ти. (Пс. 51:1,3-4).

Изповедта е много различна от обвиненията на Сатана. За да ни обезсърчи относно напредъка, който постигаме в ученичеството и живота с Христос, той често ни натяква и ни кара да се измъчваме поради вина за грях. Кара ни да се чувстваме недостойни като Божии деца и цели да се откажем от живота на ученик.

За разлика от него, Божият Дух разкрива наши конкретни грехове и след това ни води към богоугодна скръб и искрено покаяние, което е промяна в поведението. Той очиства нашия грях, обновява духа ни и ни води към възстановяване.

Благодарност

Когато разберем в пълнота как Бог ни избавя от вината и осъждението на нашия грях, ще осъзнаем че фундаменталният мотив на християнския живот е благодарението. То е един от критериите за това, че си новороден християнин и че си изпълнен с Духа: „изпълвайте се с Духа... като благодарите винаги за всичко на Бога и Отца в името на нашия Господ Исус Христос.“ (Ефес. 5:18,20)

Бог иска да сме благодарни във всяка ситуация.

В Будапеща един човек отишъл при равин и се оплакал: „Животът е непоносим. Деветима души живеем в една стая. Какво да правя?“ Равинът му отговорил, „Вземи козата си с вас в стаята.“ Човекът недоумява, но равинът настоява: „Направи както ти казвам и ела след седмица“.

След седмица отишъл отново при равина и изглеждал още по-измъчен от преди. „Не можем да понасяме тази коза, толкова е мръсна.“ Равинът му казал: „Иди си вкъщи и изкарай козата от стаята. След седмица ела пак.“ Седмица по-късно мъжът дошъл с грейнало лице и казал: „Животът е прекрасен. Наслаждаваме се на всеки миг без козата – само ние деветимата.“
Ние често забравяме добрите неща, които Бог е направил за нас. Благодарението е поддържане на спомен. То е молитвено изброяване на доброто в нашия живот.

Молби 

Да изказваш молба означава „да искаш усилено, настойчиво и с постоянство“. Исус каза: „Искайте и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“ (Лука 11:9). Ние изказваме прошения за другите (застъпничество) и молби за самите нас.

Застъпничеството е да застанеш между Бог и някой друг и да умоляваш Бог от името на другия. То е може би най-неегоистичният акт на любов, защото този който е бил благословен от Бога рядко узнава кой се е молил за него. Както четиримата приятели доведоха паралитика в присъствието на Исус, в застъпничеството ние водим своите приятели при Него (Марк 2:1-2).

Често в молитвите си се фокусираме върху материалните нужди на другите или нас самите: изцеление, проблеми в работата, финансов проблем. В такива моменти е добре да си припомним за какво се молеше Павел за своите приятели, докато беше ... в затвора. Той беше загрижен те да познаят Бога с дух на мъдрост и откровение, да познаят Неговата воля, Неговата превъзходна сила, да са вкоренени и утвърдени в любовта.

Молиш ли се за твоето семейство, приятели и познати – да познаят те Исус и да положат вярата си в Него? Ние пропускаме толкова много, когато не го правим. Джон Пайпър казва, че християнин, който не се моли е като шофьор на автобус, който се опитва сам да избута автобуса от коловоза, на който е заседнал, понеже не знае, че Супермен е сред пътниците в автобуса. „Ако знаехме, бихме го помолили.“

Добре, но някой ще каже, какъв е смисълът да се молим, след като Бог знае всичко за нашите нужди? Калвин: „Вярващите не се молят с цел да информират Бога за неща, които са Му непознати, или да Го подтикнат да изпълни Своите задължения, сякаш Той не желае това. Напротив, те се молят, за да тръгнат и да Го потърсят, за да могат да упражняват вярата си, размишлявайки над Неговите обещания, за да се освободят от тревогите си, като ги предадат в Неговите обятия; с една дума, за да могат да потвърдят, че само от Него очакват и на Него се надяват за всичко добро както за себе си, така и за другите.“ Лутер изразява това още по-сбито: „Като се молим..., ние наставляваме повече себе си, отколкото Него.“

Добре е също да внимаваме докогато се молим да избягваме два гряха – греха на лицемерието и егоизма (да се молим така, че другите да ни виждат, като фарисеите) и греха на празното повтаряне на безсмислени фрази (греха на езичника).

„В молитвата има прошение - противно на гордата наша плът, която всичко приписва на себе си; благодарност - противно на безчувствието на нашата плът към безбройните Божии благодеяния; славословие - противно на плътския човек, който търси слава само за себе си.“ (Йоан Крондщадски) Бих добавил, молитвата е и изповед – противно на нашето пагубно самозалъгване, че сме безгрешни.

Молитвата е покана да надникнем в сърцето на Отец. Исус каза, че дори злите бащи дават добри подаръци на децата си когато те им поискат нещо. „Един баща би ли дал скорпион на сина си, който му иска риба?“ Колко повече Небесният Отец ще даде Светия Дух на онези, които Го молят?“ (Лука 11:13). Молитвата не се нуждае от специален религиозен език. Ние сме поканени да преживеем и да продължим да водим разговор с Онзи, който ни приема такива, каквито сме. Да Го обожаваме, да Му се изповядваме, да Му благодарим и да изказваме молбите и прошенията си.

БПЦ „Нов живот“, 
18.10.2015 г.