Дай го на Исус (Лука 19:28-40)

/проповед/ 

Иска ми се някакси да можехме да отидем в Ерусалим на този ден преди 2000 години и да наблюдаваме тези невероятни събития. Би било вълнуващо да сме част от тълпата и да вървим по виещия се път от Елеонския хълм, покрай Гетсиманската градина, после през долината Кидрон и да влезем през Източната порта на Ерусалим. Щеше да е незабравимо преживяване.

Навремето участвахме в много манифестации. Слава на Бога, вече не ни задължават да минаваме чинно пред местни партийни величия, да махаме и да викаме „КПСС-БКП!“ Ако не знаеш какво означава това, се радвам за теб!

По онова време имаше много вицове за комунизма, но трябваше да се внимава на кого ги разказваш, за да не те опандизят. Като този:

Потънал съветски кораб. Екипажът се спасява и изплува до близкия остров. Обаче ги хващат някакви диваци и се канят да ги ядат. Капитанът преговаря с тях: - Другари, при вас имаше ли революция? - Не. - А съветска власт? - Не. - А колективизация? - Не. - А култ към личността? - Не... - А перестройка? И това не? - А ленински съботници всеки месец? – Не. – А манифестации? Пак не? Ами тогава от какво сте озверели така?

Слава Богу, това вече е в миналото. Като изключим протестите, днес само учителите и учениците преминават дефилирайки през града на 24 май. Останалите се нареждаме зад въжетата да се любуваме на пъстрата и радостна гледка.

Нашите братя и сестри от Бургаските църкви всяка година също дефилират след училищата на 24 май. Носят плакати, на които пише „Език свещен на нашите деди“, „Азбука, евангелие, вяра, народ“, „Твоето Слово е светилник на нозете ми“, „Св. Св. Кирил и Методий създадоха азбуката, за да преведат Евангелието“ и др.

На мен ми се иска да направим и ние това във Варна!

Но, когато учениците и учителите минават, е добре да ги аплодираме за положения труд през годината. Всеки обича да бъде насърчаван. И процесията при триумфалното влизане на Исус в Ерусалим беше възможност хората да викат в прослава на Бога.

Нека прочетем Лука 19:28-44.

Това се случваше по време на Пасха и евреи от целия свят се стичаха в Ерусалим. Някой беше пуснал слуха, че Исус идва насам и преминава през Витфагия и Витания, затова много хора се събраха, за да го посрещнат.

Отделно, заедно с Исус също вървяха хора от Витания. Двете множества сигурно са се слели в едно като две морски вълни, блъскащи се една в друга.

Исус влизаше в града и тълпите Го посрещаха като воин, който триумфално се завръща от война. Римският гарнизон беше вдигнат на крак. Не можеха да спрат хората, но бяха заели места, за да предотвратят възможен бунт. Юдейските началници също клатеха глава и с тревога наблюдаваха ликуващите тълпи.

Някои от хората, дошли на площада бяха просто любопитни сиирджии. Те бяха чули как Исус бил възкресил Лазар от гроба. И те искаха да видят още някое чудо.

Но повечето хора бурно приветстваха Исус. Викаха „Осанна! Блажен който идва в Божието име“. На староеврейски „осанна“ означаваше „Спаси сега!“ Те гледаха на Исус с надежда така, както много българи гледаха на Симеон, когато се завърна, за да участва в изборите за Народно събрание през 2001 г.

Много от хората в тълпата в Ерусалим също бяха убедени, че Исус ще поведе народа си към освобождение от омразните римляни.

В подобна ситуация беше невъзможно за Исус да спре и да говори на тълпата. Въодушевената тълпа не би го изслушала. Затова Исус направи нещо, което всички да видят. Той изпрати да доведат едно осле и го яхна в изпълнение на думите на пророк Захария.

Захария 9:9 „Радвай се много, сионова дъще; възклицавай, йерусалимска дъще; ето, твоят цар иде при тебе; Той е праведен и спасява, кротък и възседнал на осел. Да! На осле, рожба на ослица.“

Този пасаж ни показва, че Исус идваше като Цар, но Той не беше обикновен цар. Той беше яхнал осле или магаренце. За нас магарето е животно, което по-скоро асоциираме с отрицателни качествата. В приказки, разкази, пословици, басни и поговорки то се явява като олицетворение на глупост, невежество и пословичен инат.

Но в древността в Близкия изток то е считано за благородно животно. Царе, князе и съдии са яздели на магаре. Когато царят отивал на война, той яздел кон, а когато идвал с мир, яздел на магаре.

Захария казва, че този Цар ще е „кротък и възседнал на осел“. Исус изпълнява това пророчество, за да покаже че Той идва не за да обяви война, а за да въдвори мир. Той идва в света, за да донесе мир и любов.

Направи ли ви също впечатление какво казва Лука за стопаните на ослето?

Лука 19:33 „И като отвързваха ослето, стопаните попитаха: Защо отвързвате ослето?“

Интересното е, че то е било собственост на поне двама стопани. Това е така, защото магаретата били скъпи. Често един човек не можел да си позволи да си купи добро магаре. Налагало се да си поделят цената с друг съсобственик.

А чудели ли сте се как Исус е знаел, че ослето е там? Да не би да е имал рентгенов поглед, който е преминавал през стените и е могъл да види магаренцето? Не бих искал да ограничавам силата на Исус, но по-естествено обяснение е, че Исус вероятно е минавал по тази улица много пъти преди това.

Може би е виждал ослето и къде стои то. Може би вече беше говорил със стопаните му и беше обяснил, че един ден ще се нуждае от това осле. И ги беше попитал дали щяха да се съгласят да Му го дадат. И сигурно те бяха отговорили да.

Както и да е станало, накрая денят беше дошъл и Исус казва на учениците си: „Идете в селото, което е насреща ви, в което като влизате, ще намерите едно осле, вързано, което, никой човек не е възсядал; отвържете го и го докарайте. И ако някой ви попита: Защо го отвързвате? Кажете така: На Господа трябва“ (ст. 30-31) и това ще е достатъчно.

Така и става. Те намериха ослето и го отвързаха. И докато правеха това, стопаните му изтичаха на двора да ги попитат какво правят. Отговорът беше, „На Господа трябва“.

Магаретата са били скъпо притежание. Те бяха средство за придвижване. Използваха ги и като впрегатни животни, а също и за дърпане на ралото. Те можеха да изпълнят задачи, за които беше необходима голяма сила, която човек не притежаваше. Бяха ценни животни. И въпреки това, Исус каза: „Кажете така: На Господа трябва.“

Какво е най-важното нещо в твоя живот? Твоите пари, твоят апартамент, колата ти, телефонът или нещо друго, което ти е много скъпо? Отговорът ти ще покаже много за това какъв си.

Запитай се, ако Исус дойдеше днес и кажеше, „Имам нужда от това“, каквото и да е то, ще го дадеш ли? Би ли го предал на Него така, както тези стопани предадоха магарето си? Би ли се съгласил Той да го вземе и да го използва винаги, когато се нуждае от него? Или ще си го задържиш?

Те казаха, „Вземете го, щом е за Господа.“ И дадоха ослето си.

И накрая, нека погледнем към ослето. Ослетата имат важна роля в Библията. Точно едно осле научи Валаам на важен урок. Осле носи Мария от Назарет до Витлеем. И сега виждаме осле да носи Исус при Неговото триумфално влизане в Ерусалим.

Конете са красиви животни с козина, която лъщи на слънцето. Буйната им грива се вее от вятъра, а дългите грациозни крака стопяват разстоянията. Имат влажни очи и пръхтят така, че излъчват мощ и сила.

А магарето? Неговата грива изглежда като косата ни, когато станем сутринта и още не сме се сресали. Опашката му е сплъстена. Ушите му са твърде дълги. А ревът му ни кара да се смеем.

Но въпреки това, по пътя към Ерусалим това осле чува хората да викат „Осанна!“ и ги вижда как постилат дрехите си по пътя пред него. И за няколко минути това магаре, което не бихме очаквали да видим на процесии, участва в една такава и дори в него са насочени всички погледи. Защо?

Защото то носи Царя на царете и Господаря на господарите.

Някой е написал този въображаем край към събитието на триумфалното влизане в Ерусалим, наречен „Само магаре“.

„Магарето се събуди, все още под влиянието на спомена от най-вълнуващия ден на своя живот. Никога преди то не беше чувствало толкова силно удоволствие и гордост.

То отиде в града и при кладенеца видя група хора. „Ще им се покажа“ – помисли си то. Но те не го забелязаха. Продължиха да черпят вода от кладенеца и изобщо не му обърнаха внимание.

„Постелете дрехите си“ – троснато каза то. „Не знаете ли кое съм аз?“ Те го погледнаха изумено. Някой го плясна отстрани и му заповяда да се махне.

„Нещастни езичници“ – промърмори то на себе си. „Ще взема да отида на пазара, там са добрите хора. Те ще си спомнят за мене.“ Но и там се случи същото. Никой не забеляза магарето и то тръгна с важна походка по главната улица пред пазара.

„Палмовите клони! Къде са палмовите клони?“ – викаше то. „Вчера махахте с палмови клони.“ Наранено и объркано, магарето се върна у дома при майка си.

„Глупаво дете“ – нежно каза тя. Не разбираш ли, че без Него ти си просто едно обикновено магаре?“

Знаете ли, ако някога участвам в парад или процесия, то ще е защото Исус седи на трона на моя живот. Също както магарето, ние не си принадлежим. Но след това Исус идва и това променя всичко.

Цветница или Вход Господен отправя послание към нас днес. Исус преминава и казва, „На Господа трябва.“

Ще обърнем ли гръб както направиха фарисеите? Или ще Го подкрепяме за малко, както направиха повечето хора? И когато празненството свърши, ще Го разпнем ли отново?

Или ще бъдем като стопаните на ослето, които дадоха това което имат, за да може Исус да има процесия? Ние сме като това магаренце и Бог иска да ни промени и трансформира, да не направи напълно нови създания.

Ще го поканиш ли в живота и в сърцето си? Когато си верен и покорен на Него, Той става Твой Господ и Спасител. И ти се включваш в голямата процесия от християни, която върви през вековете.

Нека да вървим в тази процесия, докато дойде Исус, да пеем „Осанна“ и да махаме с палмови клонки. Да Го направим Цар на царете и Господ на господарите.

Ако още не си част от Неговото царство, искам да те поканя да станеш един от Неговите последователи, да бъдеш променен от Неговата милост и благодат, да се покориш на Него, като изповядаш името Му с вяра и потвърдиш решението си чрез вземане на водно кръщение пред свидетели.

Нека се молим на фона на тази песен.

Господи, всичко което имам, е от Тебе. То е Твое. Ти ми даде всичко. Даде ми живота си, за да мога аз да живея. Помогни ми да се уча от Тебе на щедрост. Ти си моя Цар. Помогни ми да осъзная, че аз ти принадлежа. Научи ме да давам това, което не ми принадлежи, за да спечеля това, което не мога да изгубя. Амин!

 _________________________

БПЦ "Нов живот" - Варна

09.04.2023 г.

Фалшивата пролет на Цветница (Лука 19:29-44)

/проповед/

Нека прочетем Лука 19:29-44.

9 И когато се приближи до Витфагия и Витания, до хълма, наречен Елеонски, прати двама от учениците и им каза: 30 Идете в селото, което е насреща ви, в което, като влизате, ще намерите едно вързано осле, което никой човек не е възсядал; отвържете го и го докарайте. 31 И ако някой ви попита: Защо го отвързвате?, кажете така: На Господа трябва. 32 И изпратените отидоха и намериха всичко, както им бе казал. 33 И като отвързваха ослето, стопаните попитаха: Защо отвързвате ослето? 34 А те отвърнаха: На Господа трябва.

35 И го докараха при Исус; и като намятаха дрехите си на ослето, качиха Исус. 36 И когато Той минаваше, хората постилаха дрехите си по пътя. 37 А когато вече се приближаваше до превала на Елеонския хълм, цялото множество ученици почнаха да се радват и велегласно да славят Бога за всички велики дела, които бяха видели, и казваха: 38 Благословен Царят, Който иде в Господнето име! Мир на небето и слава във висините!

39 А някои фарисеи от множеството Му казаха: Учителю, смъмри учениците Си. 40 И Той отговори: Казвам ви, че ако тези млъкнат, то камъните ще извикат. 41 И като се приближи и видя града, плака за него и каза: 42 Ех, ако ти бе познал поне в този ден това, което служи за мира ти! Но сега това е скрито от очите ти. 43 Защото ще настанат за тебе дни, когато твоите неприятели ще издигнат валове около тебе, ще те обсадят, ще те притиснат отвред 44 и ще те разорят, и ще избият жителите ти в теб, и няма да оставят в тебе камък върху камък; защото ти не разпозна времето, когато беше посетен.

Увод

Честита Цветница! Свикнали сме на този празник да е топло и приятно навън, но тази година доскоро не беше така! 

Не, че сме имали дълга зима. Зимата беше доста мека. Но пролетта много се забави! Омръзна ни вече да ходим със зимни обувки и тежки палта. Копнеем за топлината на слънцето, копнеем да видим природата да се пробужда за нов живот, птички да огласят простора, да мирише на люляк, дръвчетата да са цъфнали.

Поради по-мекото време, някои дръвчета се заблудиха и по клоните им напъпиха пъпки. Преди три седмици бях в нашата градина. Имаше вече две дръвчета, които бяха започнали да показват цвят. А кокичета можеше да си купим още януари. Даже щъркелите долетяха от юг. Помислихме, че пролетта е дошла.

Но, оказа се фалшива пролет. Зимата хвана последния влак и дойде със сибирския вятър. Астрономическата пролет дойде преди десетина дни, но се чудихме в кой сезон сме. Щъркелите на Сафед Халид също се объркаха.

Фалшива пролет. Ние си мислим, че можем да познаваме времето, но понякога се лъжем.

Фалшивата пролет

В един привидно пролетен ден Исус тръгна за Ерусалим. Нещо, което се беше случило неотдавна бе насърчило последователите му и те бяха повярвали, че пролетта на Царството е настъпила. Един от групата мъже, придружаващи Исус, беше Лазар, доскоро принадлежаващ към групата на мъртвите. По пътеката хора се тълпяха да видят възкръсналия от мъртвите и славеха Бога за това велико дело. Лазар беше доказателство за силата на Исус!

Те викаха Oсанна, „Благословен Царят, Който иде в Господнето име (Лука 19:38). Техните викове смутиха религиозните водачи в Ерусалим, които се опитваха да убият Исус и възкръсналия му приятел.

Хората полагаха дрехи и палмови клонки под краката на магарето, което бе възседнал Исус. В България няма палми, затова ние, вярващите, отиваме на църква на този ден с върбови клонки и цветя, а празника наричаме Връбница или Цветница. Случилото се на този ден наричаме също „Триумфалното влизане.“ За хората в града това влизане беше пролетен повей.

Сякаш за Израел дългото зимно чакане беше към своя край. Зимата на тяхното недоволство си отиваше. Нощната стража на Царството бе преминала.  Месия бе дошъл! Избавлението от Рим беше съвсем близо. Беше дошъл края на тежките данъци, на многобройните екзекуции, на техния позор.

На хората им се привиждаше новия Давид.

Давид бе основал Израел като нация, бе изградил столицата Ерусалим. Бе покорил съседните народи и спечелил международна слава на младата държава. Израел беше силен и уважаван. Но сега славата на предишния Израел отдавна бе залязла. Беше крайно време да се върне.

И тези прости хорица виждаха онова, което религиозните и политическите водачи не виждаха – родилните болки на Царството. Бог пак щеше да управлява. Израел пак щеше да е първи сред народите. Яхве отново щеше да обитава в храма.

Но това беше една фалшива пролет! Фалшива, защото те мечтаеха за един цар, за един нов Давид, който да отхвърли властта на омразните римляни и да възстанови царството на Израил в неговия предишен блясък. Затова и викаха „Осанна“, което значи „спаси сега“! Те виждаха в Исус новия Давид, политическия водач, който ще поведе народа и ще извоюва в бой тяхната свобода.

Те бяха видели великите дела на този Исус. Как правеше слепите да прогледат, глухите да чуват, сакатите да ходят. Бяха го видели да нахранва хиляди с обяда на едно дете. Чуха, че е възкресил Лазар. Бяха го слушали да поучава с власт. Без съмнение той беше този, който щеше да ги освободи.

Това беше точното време – когато празнуваха Пасхата. По това време преди много години ангелът на смъртта беше преминал над Египет и фараонът освободи Божиите деца. И сега зимата на тяхното недоволство си отиваше. Сега Исус щеше да ги освободи от жестокостите на техните поробители.

Казваха си, 600 години стигат. Време е за промяна. Пролетта идва! Но това беше фалшива пролет!

Тя беше фалшива, защото хората не разбираха кой е Исус. Поради тяхното неразбиране, скоро песните им щяха да заглъхнат в гърлата. Виковете „Осанна!“ щяха да пресекнат в гърдите. Някои от радостното скандиращо множество щяха да се превърнат в разгневена тълпа. Песента на триумф щеше да се превърне в груби крясъци: „Разпни го! Ние нямаме друг цар освен кесаря!“ Надеждите на мнозина щяха да бъдат потъпкани в калта.

Подобно на тези хора в древността, често ние започваме с добри мотиви, големи надежди и твърда решителност. Подобно на тях, ние разгорещено крещим „Осанна!“ Ентусиазмът на тълпата е заразителен. Но идва ден, когато разбираме, че не сме предвидили цената.

Ние сме се надценили. Врагът ни превишава по сила и ни е обградил. Властимащите са ни дали ясно да разберем кой държи хляба и ножа, и коя е реалистичната позиция. Идеалите ни отстъпват на по-практични подходи към живота. И ние трябва да признаем, че онова, което сме смятали за триумфално влизане е било само фалшива пролет.

Когато фараонът освободи евреите да отидат в пустинята, те вече мислеха, че зимата на тяхното недоволство е преминала. Но това също беше фалшива пролет. От тях се искаше само покорство, за да дойде истинската пролет - да влязат в обещаната земя. От нея ги делеше само няколко седмици път. Тяхното непокорство им попречи да влязат в Ханаан. Повечето трябваше да измрат, да се роди ново поколение, което да влезе, но това щеше да стане чак след 40 години. Tрябваше още дълго да чакат истинската пролет.

Когато през 1989 година комунизмът в България падна и бе въведена многопартийна система, ние си помислихме, че вече сме свободни. Пяхме по площадите „45 години стигат“. Бленувахме западния стандарт на живот и просперитет. Решихме, че зимата на нашето недоволство е свършила и пролетта най-накрая е пукнала.

Но не би. Оказа се, че това е била фалшива пролет, с фасадна демокрация и нова стара олигархия. Защо? Защото ние забравихме Бога и се поклонихме на бога на Мамона. Издигнахме си идоли, на които жертваме нашето време, сили и лоялност.

От едно изследване на Тренд, което излезе тези дни, стана ясно, че: 

- 75% от българите вярват, че Ванга има пророчески способности 

- 66% вярват, че изкуствено се предизвикват болести, за да се провокира и улесни продажбата на нови лекарства
- 50% вярват в кемтрейл - конспиративната теория, според която следите, оставяни от самолетите в небето са преднамерено разпръсквани химически агенти, за да се влияе на населението

- 29% вярват в извънземните

- 33% вярват в прераждането 

- 73% чукат на дърво

Идоли, поради които вече 30 години ние обикаляме в пустинята. И се питаме, кога ще настъпи истинската пролет? Когато четем за поредния грабеж на обществени средства и продажната политика, ни идва да плачем.

Когато на Цветница Исус влезе в Ерусалим и видя града, Той също заплака. Заплака, защото  хората не разбираха кой е Той и защо е дошъл. „Да беше знаел ти, да! Ти, поне в тоя ден, това, което служи за мира ти; но понастоящем е скрито от очите ти.“ (Лука 19:42).

Те не разбираха защо беше дошъл Исус, защото се бяха втренчили в обстоятелствата, а не в своето състояние. Те желаеха освобождение от потисничество. Исус дойде, за да им даде освобождение от греха. 

Деяния 13:38,39: "И така, братя, нека ви бъде известно, че чрез Него се проповядва на вас прощение на греховете; и че всеки, който вярва, се оправдава чрез Него от всичко, от което не сте могли да се оправдаете чрез Мойсеевия закон. Павел добавя, „Освободени от греха, станахте слуги на правдата“ (Рим. 6:18).

На кого си слуга – на правдата или на греха?

Може би и ти се чувстваш затрупан под снежната лавина на зимата, вкочанен в ледената ѝ прегръдка. Не помниш откога не е имало радост в дома ти. Бориш се от години да свържеш двата края, но не можеш. Страдаш от коварна болест и си на път да се предадеш.

И точно тогава нещо се случва. Проблясква лъч надежда. Лекарят ти казва за ново лекарство. Предлагат ти да започнеш нова работа с добро заплащане. За първи път от много години сте на път да стопите ледовете вкъщи. Вече се радваш на настъпващата пролет.

Но ... това се оказва фалшива пролет. Защо? Защото си търсил промяна в твоите обстоятелства, вместо да търсиш промяна в състоянието ти. Молил си се Бог да промени съпруга/та и децата ти, да те снабди с финанси, да те изцели, докато за Бог най-важното е твоето сърце.

Исус иска да знаем кой е Той и да Му се покорим. Да ни освободи от робството на греха и на егоизма, за да бъдем свободни въпреки обстоятелствата.

Затова понякога зимата не си тръгва толкова лесно. Затова има фалшива пролет.

Предвкусица за истинската пролет

Но дори фалшивата пролет може да е предвестник и предвкусица за идните неща. Макар и зимата да не е казала последната си дума, пролетта ще дойде отново!

Така че, бъди насърчен! Цветница е предвестник на приближаващото Възкресение. Фалшивата пролет ни напомня, че не можем да се придвижим от Цветница до Великден без да преминем през Голгота и гроба.

Галатяни 2:20: "Съразпнах се с Христос и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене."

Лука 9:23: „Ако някой иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва.“

Ако трябва да перифразирам философа Уилям Пен, „Без Връбница няма Възкресение. Без тръни няма трон. Без страдание няма слава. Без кръст няма корона.“

Ако си умрял за себе си и за греха, тогава ще настъпи истинската пролет на твоя живот. Нашият Господ ни обеща: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в мене, ако и да умре, ще живее. И никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века.“ (Йоан 11:25,26)

Ако си преминал от смърт към живот, няма да има значение в кой сезон се намираш. Септември ще бъде май. Важно е да знаеш, че зимата често се връща след фалшивата пролет. Да разпознаваш сезоните и да приемаш Божията воля в живота си. Рано или късно истинската пролет ще настъпи. Защо ли? Защото смъртта е победена:

1 Коринтяни 15:54-57: "А когато това, тленното, се облече в нетление и това, смъртното, се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: „Погълната бе смъртта победоносно“. „О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?“ Жилото на смъртта е грехът и силата на греха е законът; но да благодарим на Бога, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос.“

Затова нека не се отчайваме. Днес е само фалшива пролет. Преди 2000 години Христос влезе яхнал магаренце в Святия град. Той яздеше към Своята смърт, за да стигне до Своето възкресение. Той пътуваше към Гетсимания и Голгота, за да стигне до празния гроб и Възкресение. Така Той подпечата бъдещето възкресение на всички, които вярват в Него.

Aрхеолози са открили гробища от първи век в Гърция и Рим с много гробници с надпис на гръцки или латински „Няма надежда“. Представете си да живеете цял живот без надежда! Представете си да приближавате смъртта без надежда! Колко много хора днес умират без надежда! Ако и ти се чувстваш така, погледни към Цветница!

Влизането на Исус в Ерусалим е предвестник на идните неща, на истинските неща, защото тази фалшива пролет ни дава надежда. Тя ни уверява, че Царството ще дойде за тези, които имат очите на вярата. Които не само са познали Исус, но и са Му се поклонили като на техен Господ.

На Цветница Исус влезе триумфално в Ерусалим, но това беше фалшива пролет. Песните щяха да секнат и да се възцари тишината на Голгота.

Но дори и сянката на кръста да беше надвиснала над този парад, нека в този празничен ден да се насърчим да ходим във вяра през градината на агонията и хълма на страданието, уверени че нощта ще премине и третият ден ще настъпи. 

Тази фалшива пролет казва: „Не още. Чакай още малко. Първо трябва да преминеш през кръста и гроба.“

 А Бог на всяка благодат, Който ви е призовал в Своята вечна слава чрез Христос Исус, ще ви усъвършенства, утвърди, укрепи и направи непоколебими, след като пострадате малко. (1 Петър 5:10)

Нека се помолим.

------

БПЦ "Нов живот" Варна

01.04.2018 г.

Рождество през очите на Захария

/проповед/

Прочит Лука 1:57-64; 76-77

⁵⁷ А на Елисавета дойде времето да роди; и тя роди син. ⁵⁸ И като чуха съседите и роднините ѝ, че Господ показал към нея велика милост, се радваха с нея. ⁵⁹ И на осмия ден дойдоха да обрежат детенцето; и щяха да го нарекат Захария, по името на баща му. ⁶⁰ Но майка му каза: Не, ще се нарече Йоан. ⁶¹ Казаха ѝ: Няма никой в рода ти, който се нарича с това име. ⁶² И запитаха баща му със знаци как би искал той да го нарекат. ⁶³ А той поиска дъсчица и написа тези думи: Йоан му е името. И те всички се зачудиха. ⁶⁴ И начаса устата му се отвори и езикът му се развърза, и той проговори и благославяше Бога. ⁷⁶ Да! И ти, детенце, пророк на Всевишния ще се наречеш; защото ще вървиш пред Господа, за да приготвиш пътищата за Него. ⁷⁷ За да дадеш на Неговия народ да познае спасение чрез прощаване греховете им,

Тази неделя започваме нашето пътуване от адвентите до Рождество Христово. През тези седмици ще чуем историята на Рождество от първа ръка, от някой който е бил там, който я е преживял, който я е помирисвал и докосвал. Тази сутрин ще чуем и преживеем историята на Захария. Захария беше свещеник, който живееше недалеч от Ерусалим, в хълмистата област Юдея. Той беше женен за Елисавета и беше баща на Йоан Кръстител. За да чуем Захария, бих искал да се опитаме да се върнем назад във времето. Ако живеехме в първи век, от 1 до 4 г. сл. Хр., щяхме да чуем слуховете за случилото се. В Лука се казва:

Лука 1:65б-66).

и за всичко това се говореше по цялата хълмиста страна на Юдея. ⁶⁶ И всички, като чуха, пазеха това в сърцата си, като казваха: Какво ли ще бъде това дете? Защото Господнята ръка беше с него.

И тъй, до всички нас, които живеем в хълмистата област, достигат тези слухове. Ние се питаме: „Нима това е Той? Наистина ли Месия идва? Ще има ли предвестник на Месия, както Малахия е проповядвал преди 400 г.?”

За да разберем, ние яхваме магаретата си заедно с неколцина приятели и роднини. В лицето ни подухва хладния вятър, а копитата трополят по твърдата земя. Пътуваме към Юдея. Стигаме малкото градче и дори не знаем къде да отидем. Питаме първия срещнат: „Знаете ли къде живеят Захария и Елисавета?” Посочват ни мястото и накрая стигаме до къщата. Отиваме до вратата и почукваме. Възрастна жена отваря. Зад нея се чува как едно момченце си играе. Питаме: „Това ли е къщата на Захария? Вие да не сте Елисавета? Искаме да разберем дали всичко, което се говори за вас, е истина?” Тя се обръща, остава вратата отворена и отива да повика някого.

Излиза един мъж и ни казва: „Елисавета ми каза, че сте дошли да откриете дали нещата, които сте чули, са истина. Е, не знам какво точно сте чули, но мога да ви кажа каква е истината.” Споменава, че той се казва Захария, което означава Бог помни. Бог помни. Животът му, казва той, потвърждава името му.

Той е от племето на Левий. Нещо повече, Елисавета и той произхождат от Аарон, брата на Мойсей, първият свещеник на Израел. Така че, неговият призив в живота е бил даден още преди да се роди. Както баща си, той също е знаел, че ще стане свещеник.

Но, както знаете, казва Захария, в наше време има много свещеници, около 20 000 и ние сме пръснати из целия Израел. Поради големия ни брой сме разделени на много отряди. Нашият е извън големите празници като Пасха. Само две седмици в годината, две славни седмици, стъпваме в Ерусалим. С почти 1000 свещеници във всеки отряд, няма гаранция, че някога приживе ще бъдеш избран да отслужиш утринната или вечерната служба или да кадиш тамян на олтара.

Всъщност, на мои приятели, верни люде, хора които служат добре на Господа, така им премина цялото свещенство, без да служат в храма. Като стар човек и аз много пъти съм се питал дали това ще бъде и моята съдба.

След това Захария продължава и разказва как през онази година е имало нещо особено, сякаш нещо се е носило във въздуха. Той трудно намира думи, с които да изрази чувството, което изпитва, когато влиза всяка година в Ерусалим, но онази година било още по-вълнуващо! Пътуваш, казва, километри по прашните пътища и след това изведнъж пред погледа ти се открива тази съвършена красота, радост за очите. И докато се приближаваш, забелязваш как мраморът и златото блестят на слънцето. Чувстваш как забързваш крачка. Та това е храмът на Бога!

Той си спомня, че въпреки голямото си въодушевление този път, тялото му отново му напомнило за напредналата му възраст. Сяда, за да си поеме дъх. И както в много други моменти на покой, той си спомня за вътрешната му борба. С Елисавета искаха дете, искаха момче. Много пъти се надяваха да стане. И така, седнал, той се моли: „Ние се молим непрекъснато, а Ти не чуваш, Ти не виждаш!”

Захария беше виждал Елисавета много пъти обляна в сълзи заради срама и подигравките, които е била принудена да търпи заради това, че е бездетна – толкова жестока дума и още по-жестока реалност. Много пъти той я беше прегръщал през нощта, беше прокарвал пръсти през косата й, избърсвал и говорил, че Бог е чул молитвите им. Той помни и надеждата ни в Него не е напразна. Но, добавя той, дори докато седях до нея, се чудех дали сам вярвам на думите си.

На всичко отгоре, имаше една още по-голяма неизвестна, свързана с бъдещето на Божия народ. Колко още щеше да се бави Месия? Колко още обещанията към Авраам и Давид щяха да бъдат забравени? Колко верни поколения още трябваше да влязат в гроба в очакване на обещанията Му? Бог сякаш работеше толкова бавно в онези дни, ако изобщо работеше. Докато седеше така, Захария си мислеше: „Дали Бог изобщо знае за вярата ми?”

Но през онази година, докато се молил изведнъж дочул шум и се сепнал. Когато погледнал към храма, видял към него да тича един човек. И докато се приближавал към него, Захария го видял да маха с ръка и разбрал, че е свещеник и че вика: „Захария, Захария! Жребият е хвърлен. Ти си избран!” И Захария си спомня как изведнъж се изправил, чувствайки как Божията сила се връща в него и тръгнал да го пресрещне. Беше истина, след толкова години беше избран да кади тамян в храма.

Но след първоначалната еуфория бързо се върнал към реалността. Не може просто ей така да влезеш в храма. Не може просто да си влезеш – сърцето ти трябва да е праведно. Като в случката с ковчега – когато се беше разклатил, някой протегна ръка, за да го хване и беше останал на място. Или тази със синовете на Аарон, когато отидоха в храма. Не може просто ей така да влезеш в храма! Но въпреки страха, казва Захария, имах огромното желание да изпълня задачата си. Това беше моят шанс. Щях да вляза и ще си изпълня задължението.

И той си спомня пукването на зората и как е застанал в основите на храма, пред внушителните колони, опитвайки се да осмисли случващото се. И когато прекрачил прага за първи път видял колко висок и колко красив е таванът. Святост. Там, отзад, Светая светих, където обитава Бог. Точно отпред бил олтара с тамян, направен от акациево дърво и обкован с чисто злато. А тамяна? Тамянът е толкова свят, че ако Божиите люде го направят за собствена употреба, щяха да бъдат отхвърлени от Божиите люде.

Той трябвало да вземе една шепа и да я сложи на олтара. Тогава се помолил: Господи, ти знаеш мъките на Твоите люде. Стани и възстанови надеждата им. Спомни си обещанията си.” Тогава се почувствал облегчен и удовлетворен, че годините вярна служба на Господа бяха възнаградени. Но дори в този момент част от него се питала дали молитвите и тамяна му ще стигнат по-високо от тавана.

Но, продължава Захария, когато отворих очи, всичко беше различно – беше ярко осветено и славно; погледнах встрани и там стоеше Божи ангел. Направо се вцепених от страх. Дори не исках да погледна нагоре. След това той ми каза: „Не се страхувай, Захария. Бог чу молитвите ти. Жена ти Елисавета ще ти роди син и ти ще го наречеш Йоан, защото той ще бъде велик пред Господа. Той ще приготви за Господа благоразположен народ.”

Нима това беше истина, след толкова години? Божият пратеник знаеше неговото име, и името на Елисавета! Той си спомня добре следващите думи, защото те бяха последните му за почти година напред. Те изразяваха съмненията му. „Аз съм стар и жена ми е в напреднала възраст. По какво ще позная?” Може би чак в този момент разбирах колко силни бяха станали съмненията ми. Не знам дали просто така съм запомнил, или ангелът наистина е говорил по-високо втория път. „Аз съм Гавриил, който стои пред Бога; и съм изпратен да ти говоря и да ти донеса тази блага вест. Но понеже не повярва в моите думи, ще отнема твоите думи от устата ти.”

Нещо сякаш ме ужили: „Понеже не повярва.” Мълчанието, в което обвинявах Бога, беше станало мое. Но дори в това, продължава Захария, Бог бе пълен с благодат. Той можеше да вземе обратно обещанията си. Можеше да ме порази на място. Но дори и докато затваряше устата ми, Той изпълваше сърцето ми отново с надежда.

Когато свещеник влезе в храма да кади тамян, останалите свещеници чакат отпред и се молят на колене, очаквайки благословение. И предполагам, че са започнали да се чудят защо се бавя толкова. Но представете си как съм изглеждал, какво можех да им кажа? Как да им кажа, че съм видял, като не можеш да говоря?

В онези дни, разказва Захария, плочата му за писане му станала пръв приятел. С Елисавета се шегували, че Бог не само отговорил на молитвите на Захария за Месия и за дете, но отговорил и на нейните молитви – молитви за дете, разбира се, но и за съпруг, който да не говори една година.

Когато дошъл денят за раждането на момченцето, Захария искал горещо то да го чуе да му говори и той да чуе него. В осмия ден, деня за обрязване, трябвало да му дадат име. Тогава Елисавета казала: „Той ще се казва Йоан.” Това предизвикало доста объркване и хаос: „Никой в семейството ви не се казва Йоан.!” Всички погледнали към Захария и както много пъти преди това, той взел плочата си и започнал да пише: „Той ще се казва Йоан.” И докато пишел, речта му се върнала и всичко, което Бог бе вложил в сърцето му започнало да прелива навън.

Захария взел на ръце момченцето, сложил ръка на главата му и казал: „⁷⁶ Да! И ти, детенце, пророк на Всевишния ще се наречеш; защото ще вървиш пред Господа, за да приготвиш пътищата за Него. ⁷⁷ За да дадеш на Неговия народ да познае спасение чрез прощаване греховете им,” (Лука 1:76:77).

Накрая Захария завършва разказа си: Казах ви, че името ми означава Бог помни. Трябваше ми цял живот, за да науча, че това е истина. Но нашият Бог е любящ и милостив и Неговите планове превъзхождат нашите. Той чува молитвите ни и знае името ни. Значи, дошли сте чудейки се, с вашите въпроси и надеждата, че това което сте чули е истина. На това казвам: „Да! Божиите обещания са живи и надеждата в Бога не разочарова.”

Чака ви дълъг път, тъй че най-добре, тръгвайте. Но никога не забравяйте, че нашият Бог помни. Нашият Бог помни.

 БПЦ "Нов живот" - Варна

07.12.2014 г.