Изборът на Цветница

/проповед/

Прочит Матей 21:1-11

Toва стана по време на празника Пасха. Всички религиозни водачи бяха там. Точно тогава Исус влиза в Ерусалим.

Неговото влизане не беше грешка. Исус влезе яхнал магаре. Той избра да влезе така, пред очите на всички. До този момент Той старателно избягваше публично признание. Сега Той посегна към него.

Беше по времето на Пасха. По това време преди много години ангелът на смъртта беше преминал над Египет и фараонът освободи Божиите деца. За да празнуват избавлението си от египетско робство, сега в Ерусалим бяха дошли десетки хиляди поклонници от цял свят. Градът беше задръстен от хора.

И точно тогава Исус влезе в Йерусалим по начин, който щеше да съсредоточи вниманието на целия град върху пристигането му. Той влезе, яхнал магаренце. За онази култура магарето се считаше за символ на смирение, но също и за благородно животно. Царе и генерали яздеха кон само когато отиваха на война. Когато цар идваше с мир, той яздеше магаре.

В този случай Исус язди животно, което никога не беше обяздвано (Maрк 11:2). Той дойде с мир. Бе предал да кажат на собственика единствено „Господ се нуждае от него.“

Какво можем да научим от това триумфално влизане?

Стреми се да си угоден на Бога, не на хората

Тълпите се бяха събрали, за да Го видят. Някои рецитираха Псалм 118, част от който прочетохме в началото. Бяха образували кордон, махаха с палмови клонки, постилаха клони и дрехи по пътя. Вървящите с него викаха, „Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който иде в Господнето име! Осанна във висините!“ (ст. 9).

Където и да отиваше, Исус привличаше тълпите. Когато проповядва на планината, се бяха събрали много хора да Го слушат. Той изцеляваше болни, притискан от всяка страна. Те го следваха и веднъж трябваше да нахрани 5000 души. Сега отново го приветстваше голямо множество. Скоро то щеше да се нахвърли срещу него и сместо „Осанна“, щеше да вика „Разпни Го!“

Така става с общественото мнение. Един ден те обичат, а на следващия вече си мразен. Някои те харесват, други не могат да те търпят. Затова не се стреми да се харесваш на хората. Не живей, за да угаждаш на тълпата и нейното мнение. Живей, за да си угоден на един, на Исус Христос.“

Дори Христос не беше долюбван от всички. Някои искаха да го направят земен цар. Други бяха убедени, че в него се е въплътил Сатана. Но тяхното мнение не променяше факта кой е Той. Той живя на земята, за да изпълни волята на Отца.

По същия начин ние не трябва да живеем за мнението на другите. Тяхното мнение не трябва да ни дефинира. Ако живеем за Исус, а не плащаме „данък обществено мнение“, тогава ще можем по-лесно да понасяме и критика. Ще можем и по-лесно да заспиваме нощем.

Нещо повече, ако се съобразяваш с хората, ти рано или късно ще започнеш ирационално да следваш човешки традиции и поверия и да изпаднеш в суеверия и идолопоклонство!

В българската култура има много дълбоко вкоренени обичаи и поверия, които нямат Библейски основания, а произлизат от езически вярвания и суеверия. Ако казваш, че си повярвал в Христос, но все още чукаш на дърво, за да те предпази от нещастие, ако се страхуваш от комбинацията „петък 13-ти“, ако внимаваш да не ти мине черна котка пътя, ако носиш мартеница за здраве и късмет… то твоята вяра е проблематична!

Първо, не се съобразявай с това какво ще кажат хората. Живей за Бога и уповавай само на Него за твоето спасение!

Второ,

Животът е пълен с долини и върхове

Псалм 23:4 „Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене.“

Пускали ли сте се с влакче на ужасите. Аз не обичам влакчетата на ужасите. Не мога да разбера как хората плащат пари и доброволно се подлагат на такова мъчение! Но понякога и животът ни предлага подобни силни усещания и изпитания.

Ние трябва да знаем, че каквото и да се случва в живота ни, Бог е в контрол. Може да ни се вие свят, да ни се струва че нещата излизат от контрол и да не знаем какво ни очаква зад ъгъла, но Бог е там!

Исус също бе преминал през много долини и върхове. Когато се кръсти в Йордан, това беше своеобразен връх и начало на Неговото публично служение. Изкушението в пустинята беше долина. Когато поучаваше, изцеляваше и променяше живота на хората, това беше връх. Смъртта на Йоан Кръстител – долина.

Смъртта на Лазар – долина. Възкресяването на Лазар – връх.

И сега Исус идваше в Ерусалим по време на големия празник Пасха. Това беше отново като преживяване на върха на планината. Но това скоро щеше да се промени. След последната вечеря Исус щеше да бъде предаден и то не само от Юда.

Щеше да агонизира в Гетсимания. А след това щяха да го измъчват и да го разпнат.

Но след всяка долина следва връх. Три дни по-късно Той щеше да възкръсне от мъртвите, щеше да се издигне от долината и да се изкачи на планината. И един ден ти и аз ще се присъединим към Него.

Може в живота ти да има много долини. Може би се бориш с болест, може би със загуба на любим човек, проблеми в брака, трудности на работа, финансови затруднения… Списъкът може да продължи доста…

Може да е много трудно, но ние можем да кажем като Давид:

„Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене.“

Ако търсим Бога и се молим да ни подкрепя и дава сила всеки ден, от другата страна на долината, през която преминаваме, ще стигнем до планината. Ще видим върха.

Всеки човек трябва да реши как ще откликне на благата вест на Христос. Всеки е изправен пред този избор.

Пред този избор бяха изправени и хората в Ерусалим. Сред тълпата на онази Пасха в Ерусалим имаше няколко групи.

Първата група беше тази на критиците. Това бяха религиозните водачи.

Матей 21:15 „А главните свещеници и книжници, като видяха чудесните дела, които стори… възнегодуваха.“

Те мразеха Исус. За тях Той беше заплаха. Те искаха да Го убият и повече никой никога да не си спомня за Него.

Днес е същото. И днес Исус има много критици. Те искат Той не просто да е мъртъв, искат да е забравен. Искат хората да забравят, че е съществувал. Казват, че Исус не е Бог, а че е просто велик морален учител. Но не е единственият път до небето.

Преди няколко седмици в центъра за зависими една жена каза: „Всички религии вярват в един и същ Бог, макар и да го наричат с различни имена“. Но Исус каза, „Аз съм пътят, истината и животът.“ (Йоан 14:6)

Втората група са сеирджиите. Те бяха излезли да Го посрещнат не защото Го обичаха, а просто искаха да видят шоуто. Искаха хляб и зрелища, искаха чудеса.

Йоан 4:48 „Тогава Исус му каза: Ако не видите знамения и чудеса, никак няма да повярвате.“

Това ми напомня как в началото на промените много хора идваха заради помощите на църква. Когато престанаха да дават помощи, спряха да идват.

А днес можем да ги видим на опашки пред православните църкви на големи празници, при гостуване на мощи, на икона или на някой патриарх.

Третата група е тази на любопитните.

Матей 21:10 „И когато влезе в Ерусалим, целият град се раздвижи; и питаха: Кой е Този?“

Те искаха да разберат кой е този Исус. В целия град се говореше за Него. Те бяха като онези, които когато Исус ги призова да Го следват, те си намериха извинения. Трябва първо да погреба баща си (Лука 9:59). Или, трябва първо да се погрижа за една работа. Нека първо да се сбогувам със семейството ми.

Когато разговарям с номинални православни, много от тях спадат към категорията на любопитните. Задават въпроси, привлечени са от Исус, но се страхуват да платят цената. Намират си извинения. Когато ги поканя на църква, казват: „Аз съм православен“.

Един пастор разказва как като тийнейджър отишъл на представление за разпъването на Христос. Тогава още не бил християнин и бил любопитен, искал да знае повече за Исус. Публиката трябвало да участва в представлението. И когато Исус бил изправен пред Пилат, всички трябвало да викат „Разпни Го! Разпни Го!“

Тогава извели Исус и започнали да Го бичуват. И пасторът разказва, че макар и да знаел, че това е само театрална постановка, бил силно развълнуван. После накарали всичките зрители да вървят с Исус към хълма Голгота.

И както вървели, изведнъж Исус спрял и паднал на колене.

Тогава един римски войник погледнал към него, посочил го и извикал, „Ей ти, ти ще носиш кръста!“ И пасторът казва, „Бях поразен и объркан. Надявах се, че войникът говори на някого другиго.“ Но преди още да разбере какво става, му връчили тежкия дървен кръст и той го понесъл нагоре към хълма.

И той казва, „За първи път историята за Исус започна да ми звучи логично.“

Може би днес някои от вас, които сте тук, сте дошли от любопитство. Идвали сте и преди, слушали сте проповедта, хвалението и молитвите. Любопитно ви е. Радвам се, че сте тука. Но се моля да се придвижите оттатък любопитството и да приемете с вяра благата вест на Исус.

Защото Исус влезе в Ерусалим, за да може да влезе и в твоето сърце!

В тълпата имаше още една група, тази на покаяните. Те бяха повярвали в Исус. Но не Му бяха напълно отдадени. Искаха да Го следват, Той ги привличаше, но имаше неща, които ги спираха. Като богатия младеж, който искаше да следва Исус и да живее праведен живот, но не можеше да се откаже от богатството си. Имаше области в живота му, в които Исус не беше Господ.

Животът му прилича на този лист хартия (показвам бял лист А4   и започвам бавно да късам парченца от него) – една част е за семейството ми, друга част за работата, трета за приятелите, четвърта за хобито ми и най-накрая остава едно малко парченце за Бога.

Ние имаме много хора в църква, които са се покаяли за греховете си и са повярвали в Исус. Вие сте християни и искате да живеете за Исус. Но има неща, които ви дърпат назад. Може би това е повтарящ се грях, може би страх, с който се борите. Може би това е непростителност. Може да е и служение, което не сте готови да започнете.

Може да се стремите да живеете като християни. Но ако не направите тази крачка да предадете всичко на Исус, няма да станете това, което Бог иска да сте. Както казва Мартин Лутер, „Вяра, която не дава нищо, не струва нищо и не страда за нищо, не струва нищо.“

Критиците, сеирджиите, любопитните, покаяните. И накрая, сред тълпата бяха и учениците. Най-вече тримата най-близки до Исус – Петър, Яков и Йоан. Тези ученици не просто следваха Исус. Те щяха да вземат кръста си и да умрат за Него. Те не бяха съвършени. Някои от тях се отрекоха от Исус, но след това се покаяха и бяха готови да Го следват докрая.

И Бог ги използва, за да основе Църквата Си. Те проповядваха смело, разнасяха благата вест, живяха и умряха за Христос.

На онази Цветница в Ерусалим имаше различни групи хора. Всеки от нас тук също принадлежи към една от тези групи. В коя група си ти?

Тази на критиците? На сеирджиите? Може би си от любопитните. Или от покаяните. Или може би си ученик на Христос?

Всеки от нас е изправен пред избор на Цветница.

Някои трябва да се придвижат от критици, или от сеирджиите, до покаяните и да приемате Исус Христос за свой Господ и Спасител.

А други трябва да се придвижите от покаяние към ученичество. Трябва да спрете да се дърпате и да предадете живота си напълно на Исус. Трябва да кажеш: време е да престана да се опитвам и да започна да го правя. За всичко имам сила чрез Този, който ме подкрепя.

И колкото по-скоро го направиш, толкова по-значим и удовлетворяващ живот ще имаш. Изправен си пред избор!

Защото, в края на живота ви, въпросът няма да е колко си получил, а колко си дал. Въпросът няма да е колко си спечелил, а колко си направил. Не колко си спестил, а колко си жертвал. Въпросът няма да е колко си бил почетен, а колко си обичал и служил.

Библията казва, че един ден „Всяко коляно ще се преклони и всеки език ще изповяда, че Исус Христос е Господ.“ Какъв е твоят отговор на Него днес?

Молитва.

___________________

БПЦ "Нов живот" Варна

05.04.2026

Превъзходната Жертва (Евреи 9:24-26)

/проповед/ 

Здравейте! Днес ще сме заедно с децата. Възрастните вече няколко седмици разглеждаме книгата Евреи. Нашата основна тема е, че Исус е Превъзходен над всяко създание. Той е превъзходен над ангелите, Той е по-върховен от Мойсей.

А деца, вие за какво говорихте миналия път в Неделното училище?

/Децата отговарят, или аз казвам: Укротяването на бурята; вие сега говорите за чудесата на Исус; защо Исус правеше чудеса и продължава да прави?/

Защото Той е Божият Син, Той е върховният и единствен Спасител, който ни дава съвършената почивка, както научаваме в Евреи. Извън Исус няма спасение. Затова, не обръщай гръб на Исус и не го принизявай до други лидери!

Понякога може да е изкушаващо да направим това, нали? Но посланието към Евреите ни дава силни аргументи защо е опасно да го правим. И последният път видяхме с помощта на Клинт Морган, че Исус е нашият съвършен Първосвещеник и посредник, чрез който можем да станем приятели на Бога.

Днес ще разгледаме част от 9 глава. Там се казва следното:

Евреи 9:26 „(Исус) се яви… за да премахне греха чрез пожертването на Себе Си“

Исус е нашата съвършена Жертва. Може би си казваш, „чакай малко, нали Исус е нашият съвършен Първосвещеник, Той премахна стената между нас и Бог, защо е нужна жертва?“

Нека си припомним какво правеше първосвещеникът в Стария завет. Веднъж годишно той се отправяше към храма в Ерусалим. Той влизаше в него, преминаваше през святото място и влизаше в Светая светих или още най-святото място.

Това беше малко помещение, отделено от останалата част на храма от голяма плътна завеса. Като влизаше през нея, той влизаше право в Божието присъствие. Никой друг не можеше да влезе вътре, само той имаше това право.

Дори той не можеше да си влиза там когато поискаше. Беше му позволено да прави това само веднъж годишно, в деня на умилостивението. Защо? Защото влизането в Божието присъствие е сериозна работа. И той очакваше с голямо нетърпение този ден, както едно дете очаква първия учебен ден 😊 или един възрастен очаква важно събитие в живота си.

Влизането в Светая светих беше важно събитие, защото Бог е съвършен във всяко едно отношение. А ние – ние не сме съвършени, нали? В нито едно отношение.

Ако сме честни трябва да признаем, че често грешим. Например, ако сме дете, когато тати и мама ни кажат да си оправим леглото или да изхвърлим боклука, а ние мърморим. Или когато стоим на телефона до късно през нощта и не си лягаме да спим.

Затова Библията ни нарича грешници. Ние сме грешници, защото сме обърнали гръб на Бога, а това е сериозно. Толкова сериозно, че това означава, че съвършеният Бог и ние, грешниците, не можем просто ей така отново да се съберем заедно, като че ли нищо не се е случило.

Не, нещо трябваше да се направи преди това. И точно затова тази голяма завеса в храма беше там и отделяше светая светих от святото място. Тя напомняше, че между нас и Бога има голяма бариера и че нещо трябва да се направи, за да се премахне тя.

Всеки път, когато първосвещеникът искаше да влезе през завесата, в Божието присъствие, преди това той трябваше да направи няколко неща.

/Деца, сещате ли се какво трябваше да направи първосвещеникът?/

Трябваше да жертва теле, седем агнета и един овен (Числа 29:7).

Той трябваше да убие тези животни, за да покаже на хората, че нашият грях може да е простен само ако някой е взел нашето наказание върху себе си.

И едва тогава първосвещеникът можеше да влезе през завесата в Божието присъствие. И от Евреи научихме, че Исус е нашият съвършен Първосвещеник. Но освен това, Той е и съвършената Жертва.

Защото в Стария завет всяка година първосвещеникът трябваше да принася още едно животно, за да може греховете на хората да бъдат простени. И дори тогава, само първосвещеникът е можел да влезе през завесата.

А останалите? Те също искат да са приятели с Бога! И макар греховете на хората да са били простени, завесата пак е оставала да виси там и да напомня, че грехът е голям проблем. Още не беше премахната.

Защото  принасянето на животинска жертва не беше същността. Това беше само преобраз на по-добрата Жертва, която щеше да дойде.

Евреи 9:24-26 „Защото Христос влезе не в ръкотворно светилище, образ на истинското, а в самите небеса, за да се яви сега пред Божието лице за нас; и не за да принася Себе Си много пъти, както първосвещеникът влиза в светилището всяка година с чужда кръв;… а сега, в края на вековете, се яви веднъж завинаги, за да премахне греха чрез пожертването на Себе Си.“

/Не е ли невероятно това, деца?/ Първосвещеникът влиза в ръкотворен храм (т.е. в църква, строена от хората). А Исус отива на небето.

Първосвещеникът жертва козел. Исус жертва Себе Си. Първосвещеникът трябва да го прави всяка година, отново и отново. Исус го направи веднъж и така свърши завинаги делото си.

Ако жертвите в Стария завет очистваха церемониално, то жертвата на Исус очиства човешката душа и съвест от товара на вина и носи вечно изкупление, като освобождава човека от греха.

Животното умираше, защото трябваше да умре. Исус умря, защото реши да умре. Животът на животното се отнемаше от него. Исус доброволно даде Своя живот. Жертвата на животното беше следствие на изискването на закона. Жертвата на Исус е следствие на любовта.

Всичко стана в онзи ден на хълма извън Ерусалим, когато Исус умря на кръста. Някои от наблюдаващите мислеха, че той е престъпник, който получава това, което заслужава. Други смятаха, че е добър човек, който незаслужено е наказан. А всъщност, Той бе положен и принесен като нашата съвършена Жертва. Той взе нашето наказание върху Себе Си веднъж завинаги.

И ако ти беше там в онзи ден – не до кръста, а от другата страна, в храма, щеше да видиш как тази огромна тежка завеса, която отделяше хората от Божието присъствие, се разкъсва като лист хартия (да скъсам лист хартия тук, може и по-голям!). Именно поради съвършената Жертва на Исус, днес ние можем да влезем в Божието присъствие.

Евреи 10:11-12 „И всеки свещеник, като стои и служи всеки ден, принася много пъти същите жертви, които никога не могат да премахнат грехове; но Той (Исус), като принесе една жертва за греховете, седна завинаги отдясно на Бога.“

Точно сега Исус седи отдясно на Бог Отец, защото Той завърши Своето спасително дело. Няма нищо повече, което може да бъде направено. Понякога си мислим, че ние можем да направим нещо от наша страна, освен това което Исус е направил.

Може би си мислим, трябва да чета Библията, защото това ще ме направи още по-простен. Или може би трябва да се включа в някоя от активностите в църква, може би да започна служение, защото така Исус ще ме харесва повече и ще стана по-голям приятел с Него.

Или може би, трябва просто да съм много добър. Да мия чиниите без да са ми казали, или да пускам прахосмукачката… защото това ще ме вкара право в Божието присъствие.

Не, че тези неща са неправилни, напротив! Много е хубаво да си четем Библията всеки ден, да се молим, да вършим домашните си задължения, да работим за прехраната си – ако сме възрастни. Но тези неща не ни спасяват. И ние ги правим не с цел да изнудим Бог да ни обича повече, а ги правим в отговор на Неговата любов към нас.

Защото, както казва Филип Янси, нищо, което правим не може да накара Бог да ни обича повече и нищо, което правим не може да накара Бог да ни обича по-малко.

Ако сме склонни да мислим така, тогава трябва да се върнем при Исус. И тогава ще видим, че единственото нещо, което може да ни направи приятели на Бога и което може да ни отвори вратата за Неговото присъствие, е съвършената Жертва на Исус.

Това, което Той направи на кръста, беше веднъж завинаги. Това е единственото, на което трябва да възложим нашето упование и надежда. И никога да не отиваме при никой или нищо друго за нашето спасение.

Молитва.

___________________________

14.09.2025 г.

БПЦ "Нов живот" Варна

 

Посланието на пророка (Еремия 3)

/проповед/

Гледали ли сте филма „Огнените колесници“? Когато сестрата на олимпийския шампион Ерик Лидъл идва при него и му казва да остави състезанията си и да отиде в Китай, а той през това време се подготвя за олимпиадата, той отказва и тя мисли, че той не е духовен. Че е плътски християнин, бяга вместо да ходи на църква. Той ѝ казва, Джени, знам че Бог ме е направил с цел, но Той също ме е направил да съм бърз. Когато бягам, чувствам че Бог се удоволства.

Той знаел, че Бог го е направил да бъде мисионер, но го е направил също бърз, за да е лекоатлет и че той може да е удовлетворен само тогава, когато прави това, което  Бог иска да прави.

Еремия беше призован да бъде пророк. Чувствал е че Бог се удоволства в това, но също е чувствал вътрешен натиск, защото е трябвало да предаде трудно послание. Той обичаше хората си, сърцето му беше съкрушено за тях, затова им предаде Божието послание, но хората бяха толкова незаинтересовани… Това е съкрушило сърцето му, затова го наричат пророкът със съкрушеното сърце или плачещият пророк.

Това отношение не веднъж го кара да напусне служението си. Да каже, „Боже, дотук съм. Никога вече няма да изговарям Твоето слово“. Но веднага след това казва, „тогава Неговото слово става в сърцето ми като пламнал огън, затворен в костите ми; уморявам се да го задържам, но не мога.“ (Еремия 20:9).

Още един мъж се опита да се откаже. Казва се Йона, но поради обратната причина. Еремия искаше да се откаже, защото обичаше народа си и не можеше да понесе Бог да го осъди. Йона мразеше ниневийците, а Бог искаше да им прости, затова той си каза, „Без мене!“ Но Бог си има начини да ни накара да направим нещо и използва едно интересно превозно средство да го закара до земята, за да извърши Неговата воля.

Еремия беше доста млад и неопитен, каза: „Боже, аз съм само дете“. Бог му каза, „Не казвай: Дете съм… Ето, сложих думите Си в устата ти“ (1:7,9).

Днес ще разгледаме гл. 3, второто пророческо послание, дадено с много страст и дързост от Еремия, макар и да не му беше лесно. 

Един човек посетил строеж и там видял трима каменоделци. И тримата вършели една и съща работа. Човекът попитал първия каменоделец, „Какво правиш?“ Той отговорил, „Дялам камъни.“ След малко отишъл при втория и го попитал същото, „Какво правиш?“ и той казал, „Правя стена“. Отишъл при третия и попитал „Какво правиш?“ Той отговорил, „Строя катедрала.“

И тримата вършели една и съща работа, но единият мислил, че дялка камъни, а другият – че строи катедрала. Ако попитахме Йона какво прави, сигурно щеше да отговори, „Дялам камъни. Правя каквото Бог ми каза“, но без страст и емоция. Ако попитаме Еремия, щеше да каже, „Строя катедрала.“ В тези глави има много патос.

Надявам се, че сте прочели трета глава вкъщи. Нека сега прочетем

Еремия 3:6-8,10 „Пак в дните на цар Йосия Господ ми рече: Видя ли ти какво стори отстъпницата, дъщерята Израилева? Тя ходеше на всяка висока планина и под всяко зелено дърво и блудстваше там.“ И рекох: Като направи всичко това, тя ще се върне при Мене; но тя не се върна. И сестра ѝ, невярната Юда, видя това. И видях, че когато заради всички прелюбодейства на отстъпницата, дъщерята Израилева, Аз я напуснах и ѝ дадох разводно писмо, сестра ѝ, невярната Юда, пак не се уплаши, но отиде и тя да блудства… А при всичко това сестра ѝ, невявярната Юда, не се върна при Мене с цялото си сърце, а с притворство – казва Господ.“

Ако не се учиш от историята, си осъден да я повториш.“ Дванадесетте племена на Израел се бяха разделили на две царства – 10 в северното и 2 в южното. Десетте племена на север вече бяха отведени в плен от сирийците в 722 г.пр.Хр. Двете племена на Юда видяха това и бяха уплашени до смърт. Но вместо да се обърнат към Бога, те не си взеха поука и в 586 г.пр.Хр. те щяха да повторят историята. Вавилонците щяха да ги отведат в плен за 70 години.

Затова Бог казва, че Юда беше по-лоша от Израел, защото видя, но не си направи изводите. Апостол Павел казва,

1 Коринтяни 10:11 „ А всичко това им се случи за пример и се написа за поука за нас.“

Той има предвид книгите на Стария завет, в това число и Еремия. Това е написано, за да може чрез Писанията да получим надежда.

Библията е най-продаваната книга в света, но сигурно най-малко четената и практикуваната.

Колко от вас са второ или трето дете в семейството? Второто дете в семейството, да не говорим следващите, имат достатъчно време да гледат и да се учат да не правят пакостите на най-голямото, за да не бъдат наказани. Правехте ли го?

Ако си бил трето дете и не си се учил от брат си и сестра си, значи си по-лош и от Юда! Повечето от нас се учат по трудния начин. В края на краищата, научаваме, че не е много разумно да се бунтуваме срещу родителите си.

Еремия 3:10-13 „Юда, не се върна при Мене с цялото си сърце, а с притворство – казва Господ. И Господ ми рече: Отстъпницата Израил се показа по-праведна от невярната Юда. Иди и прогласи тези слова на север, като речеш: Върни се, отстъпнице, дъще Израилева – казва Господ, - и аз няма да стоваря гнева Си върху тебе, защото съм милостив – казва Господ, - и не ще пазя гняв завинаги. Само признай беззаконието си, че си станала престъпница против Господа, своя Бог, и безогледно си отивала при чужденците под всяко зелено дърво, че не си послушала гласа Ми – казва Господ.“

Тук Бог им казва да направят две неща: да изповядат и да се покаят. „Само признай беззаконието си.“ Кажи, че си го направил!

Как не ни се откъсват от устата тези думи! Не бях аз, той беше!

Бог им казва, само си признайте. И второ, „Върнете се“. Това иска Бог от нас.

Притчи 28:13 „Който крие престъпленията си, няма да успее, а който ги изповяда и оставя, ще намери милост.“

Ако си търсиш извинения за твоите провали и твоите грехове, няма да имаш мир. За да се очистиш от грях, трябва да кажеш: да, направих го, сгреших. Двете най-трудни за изричане думи на български са „Аз сгреших“. Особено когато трябва да го кажеш на съпруга или съпругата си, или на децата си.

Тук Бог не говори на вавилонците, асирийците или друг езически народ, а на Своите люде, които твърдят, че Го следват.

В Новия завет виждаме подобно послание към църквата в Ефес. Исус ѝ казва, ти си вършила прекрасни неща, но си оставила първата си любов, затова, „спомни си откъде си паднал и покай се, и действай според първите си дела“ (Откровение 2:5).

Спомни си, покай се и се поправи. Това казва Бог и на хората в Еремия 3. „Само признай беззаконието си, че си станала престъпница против Господа и безогледно си отивала под всяко зелено дърво“ и по-нататък…

Еремия 3:14 „Върнете се, чада отстъпници – казва Господ.“

Една жена не била плакала 18 години. Тя имала синдрома на Сьогрен. Това е хронично автоимунно смущение, което се получава следствие на атаките на антителата на имунната система срещу жлезите, произвеждащи секрети в очите, устата и други части на тялото. И тя не можела да пророни и една сълза.

Но тук виждаме хора, които не скърбят за греха си, защото сърцето им е закоравяло и с времето станало все по-трудно да признаят вината си и да се покаят.

Затова е важно когато Бог ни изобличи за грях, в същия момент да кажем, „Господи, прости ми! Помогни ми да се обърна от греха си.“ Иначе с времето около сърцето ни ще се образува една твърда кора и ние ще останем безчувствени за Святия дух.

По-нататък четем…

Еремия 3:14-15 „Върнете се, чада отстъпници – казва Господ, - защото Аз съм ви съпруг; и ще ви взема – един от град и двама от род, и ще ви въведа в Сион; и ще ви дам пастири по Моето сърце, които ще ви пасат със знание и разум…“ И малко по-надолу,

Еремия 3:17 „В онова време ще нарекат Ерусалим престол Господен; и всички народи ще се съберат в него в Ерусалим, в името Господне.”   

Тези стихове ни помагат да погледнем отвъд времето на Еремия към един бъдещ момент. Като че ли Еремия ни връчва бинокъл и казва, погледни през него. Голяма част от книгата Еремия рисува една потискаща картина на надвиснали буреносни облаци на осъждение на хоризонта.

Но от време на време облаците се разсейват и слънчевите лъчи се прокрадват през тях. Толкова е хубаво в мрачен ден да видиш малко слънце! И това става, когато Бог ни помага да видим отвъд осъждението с приближаващата окупация от Вавилон. В тези стихове се повтарят изразите „в онези дни“, „в онова време“, „в онези дни“. За кои дни става дума тука? За дните, когато Израел се покае, когато земята се възстанови.

Не само Еремия, но и почти всички останали пророци в СЗ говорят за време, когато Израел ще се възроди. В земята ще царува правеност. Израел вече няма да е разделен на 10 северни и 2 южни племена, всички ще бъдат едно. Много езичници ще се присъединят към Израел и ще се изкачат на планината Сион. И над тях ще има управление на мир и праведност.

Всички тези пророчества говорят за милениума – 1000-годишното царство на Христос на земята.

В ст. 14 Бог казва, „върнете се, защото Аз съм ви съпруг“. Той използва метафората на семейството, за да покаже, че иска да има заветни взаимоотношения с народа си. Бог не се интересува от външните ритуали и обряди на религията.

Бог не е религиозен! Религията разделя хората, защото всеки държи на своя ритуал и външни форми на религиозност. Когато хората чуят за християнство, те си представят именно това. Понякога ме питат какво се прави на даден църковен празник. Аз им отговарям, че не знам и те се учудват, „Нали си пастор, как така не знаеш!“ Но аз самият не харесвам религията.

Също, в ст. 15 Бог казва, „ще ви дам пастири по Моето сърце, които ще ви пасат със знание и разум.“

Бог се грижи за Своите люде, като им дава душегрижители. Бог дава дарби на служителите си, за да се грижат за Неговите люде. За да станат те зрели последователи на Христос – хора, които могат да го нарекат „мой Отец“.

Не е ли интересно това? Защото в Стария завет Бог не се разглежда като баща на всеки отделен вярващ, а като Отец на нацията Израел. Мойсей не е наречен „моят син“ от Бог, а „моят слуга“. Същото се отнася и за Давид. Народът на Израел е наречен „моят син“.

Когато Мойсей отиде при фараона, каза, „Така говори Яхве: Израил Ми е син, първородният Ми.“ (Изход 4:22)

В Еремия 31:9 Бог казва, че е „Отец на Израил“.

Нещо повече, един евреин не можеше да изрече Божието име. Затова не знаем с точност как се е произнасяло. Четирите съгласни YHWH, т.н. тетраграматон, от които идва Яхве, означава на иврит „съществуване“ и може да се преведе „Аз съм който съм“.

Но по онова време силно вярващите евреи се покланяли и така произнасяли вместо името на Бог думата „Хашем“, което просто означава „Името“. С други думи, не мога да произнеса името, но Господи, ти знаеш какво имам предвид.

Не е било възможно някой да нарече Бог „Отец“. И стигаме до Новия завет и виждаме в евангелията как Исус нарича Бог „Отче Мой“. Исус нарича Бог Отец повече от 100 пъти. Само в евангелието на Йоан – повече от 60 пъти! И след това дава право на нас, Неговите последователи, да наричаме Бог така.

И най-накрая Бог отново призовава израелтяните да се покаят:

Еремия 3:22-23 „Върнете се, чада отстъпници, и Аз ще ви изцеля от отстъпничествата ви. Ето, ние идем към Тебе, защото ти си Господ, нашият Бог. Наистина, напразно е очакваното от хълмите и от многото планини спасение; наистина в Господа, нашия Бог, е спасението на Израил.“

Забележете, че след апела на Господ в ст. 22, речта преминава в 1 л. мн. ч. – „Ето, ние идем към Тебе, защото ти си Господ, нашият Бог…“ Сякаш в отговор на Господ, народът откликва и тази молитва продължава до края на главата.

Според някои богослови това се отнася до бъдещето, когато Израел се покае, което ще стане по време на Голямата скръб. Но сякаш по-вероятно обяснение е, че съвременниците на Еремия се молят тук, но това са само думи, без промяна на живота.

Те са чули това послание и казват, „Да, така е, много сме лоши, съжаляваме, Боже“, но след това забравят и не се променят. И по-нататък, в гл. 7, те ще повтарят като мантра „Храмът Господен, храмът Господен, храмът Господен е това.“ Отиваме на църква! Но Бог ще им каже отново, „Не се уповавайте на лъжливи думи“! (ст. 4)

Дълго след като извърши греха с Витсавее и уби съпруга ѝ Урия, у Давид нямаше никаква промяна. Трябваше да бъде конфронтиран от пророк Натан, за да се покае истински и да каже, „Съгреших!“

Вероятно и тук хората се почувстваха виновни, ронеха сълзи, но не се промениха. Съжалението не е покаяние!

Всички предполагам сте чували за скаутите – едно младежко движение за усъвършенстване и развитие на личностните качества на младежите. Те работят както с момчета, така и с момичета. За да набере средства за скаутите, едно 13 годишно момиче скаут продало 11000 кутии със сладки за по-малко от 2 месеца. Когато я попитали как е успяла да постигне това, тя казала: „Трябва да гледаш хората в очите и да ги накараш да се чувстват виновни.“

И тук хората се чувстваха виновни, но това беше само поза, защото в следващата 4-та глава четем пророчество за осъждение.

Нека и ние се замислим. Защото ние, християните, сме много добри в овладяване на религиозния жаргон, но не сме много усърдни в прилагане на наученото!

В заключение, в тази глава Бог казва на Своите люде, „Върнете се! Обновете се!“ Но ако не го направите, ще ви опустошат. Признайте греха си и се покайте!

Въпреки младостта си, на 21 г. цар Йосия започна духовно обновление и съживление в нацията, но то не продължи дълго. То засегна повече ритуалите, отколкото сърцата.

Мъж и жена се пенсионирали и си купили каравана с круиз контрол. Круиз контролът ви позволява да настроите колата на определена скорост и тя сама я поддържа. Те за първи път имали такова нещо и нямали търпение да я пробват. Тръгнали на почивка за Гърция. Мъжът карал няколко часа, но се уморил и казал на жена си: „Твой ред е да караш, аз ще дремна малко.“ Той отишъл отзад, заспал, тя включила на круиз контрол и карала така доста километри. Когато се качили на магистралата, тя решила да стане и да отиде отзад в тоалетната. Toва казала на Пътна полиция след катастрофата.

Тя решила, че круиз контрол означава автопилот. И двамата са добре. Но каква е поуката?

Много хора си казват, „Аз съм се покаял, плакал съм пред Бога. Взел съм водно кръщение.“ Сега животът ми е на круиз контрол. Оставям го на автопилот. Но за да израстваме в Христос е нужно да вземем решение и да започнем да правим стъпки за промяна. Да четем Словото всеки ден, да общуваме с братята и сестрите, да казваме на другите за Бога. Растежът не става автоматично.

Да си християнин е като да плуваш срещу течението. В момента, в който престанеш да плуваш, течението те отнася назад. Започваш да отпадаш. Продължавай да плуваш. Бог ще ти дава сила.

Нека се помолим!

_____________________

10.11.2024

БПЦ "Нов живот" Варна

Когато аплодисментите утихнат

/проповед/ 

Честита Цветница!

Защо този празник е наречен Цветница или Връбница? На този ден, когато Исус влезе в Ерусалим, хората махаха с клонки, за да приветстват Исус, а някои ги постилаха пред Исус, за да мине по тях.

Едно семейство отишло на църква на Цветница, но детето им останало вкъщи, защото било болно. И като се върнали от църква, донесли върбови клонки и детето попитало, „Какви са тези клонки?“ Баща му казал, „Когато Исус влезе в Ерусалим хората махаха с клонки и ги постилаха пред него на земята, за да мине по тях. Затова и ние взехме върбови клонки. Детето казало, „Аз веднъж няма да отида на църква и Исус точно тогава да вземе да дойде!“

Така че, внимавай, ако пропускаш църква, може да пропуснеш Исус!

Друг начин да се срещнеш с Него е да четеш неговите биографии. Четирите евангелия на Матей, Марк, Лука и Йоан са всъщност 4 биографии на Исус, написани от тези евангелисти. Голяма част от тях е посветена на последната седмица от земния живот на Исус. С това авторите им ни казват, че можем да разберем най-добре кой е Исус и каква е Неговата мисия, когато изучаваме събитията от тази последна седмица.

Няколко думи, описващи преживяванията от седмицата, представят възходите и паденията в тези последни часове на Исус. Ние ги знаем: осанна, конфронтация, предателство, отричане, изпитание, бичуване, разпятие, гроб. И най-накрая, най-електризиращото изречение, произнасяно някога – „Няма го тук! Той възкръсна!“

 

Всичко започна с триумфалното влизане на нашия Господ в Ерусалим или както го наричаме, Цветница, вход Господен. Според някои това беше ден на временен триумф, но той показва също колко непостоянна е човешката природа.

 

Това е седмица, която ни въздейства емоционално с възгласи на хваление. И това е седмица, в която се сблъскваме с отричането на Петър от Исус и на предаването на нашия Господ от двуличния Юда.

Виждаме слабостта на всички ученици, които напускат града, виждаме нерешителността на Пилат, агонията на смъртта между двамата разбойници – единият, който прокълна Исус, и другият, който помоли за Неговата прошка. Пред нас се разкрива скръбта по последните приготовления за погребение и след това славната Великденска победа на Възкресение.

Ден на аплодисменти

 

Но Цветница беше ден на аплодисменти. Исус влезе в Ерусалим за последен път. Много изследователи смятат, че Исус е планирал Своето влизане. До този момент Той старателно избягваше публично признание. Сега Той посегна към него.

 

Беше по времето на Пасха. По това време преди много години ангелът на смъртта беше преминал над Египет и фараонът освободи Божиите деца. За да празнуват избавлението си от египетско робство, сега в Ерусалим бяха дошли десетки хиляди поклонници от цял свят. Градът беше задръстен от хора.

 

Исус влезе в Йерусалим по начин, който щеше да съсредоточи вниманието на целия град върху пристигането му. Той влезе на гърба на магаренце. За онази култура магарето се считаше за благородно животно. Царе и генерали яздеха кон само когато отиваха на война. Когато цар идваше с мир, той яздеше магаре.

 

В този случай Исус язди животно, което никога не беше обяздвано. Той дойде с мир. Бе предал да кажат на собственика единствено „Господ се нуждае от него.“ Вероятно Исус предварително бе избрал животното и говорил със собственика, иначе той можеше да каже, „Хубаво, ама да ми беше казал и на мен!“

 

И четем от

 

Лука 19:36-38 „И като минаваше Той, людете постилаха дрехите си по пътя. И когато вече наближаваше да превали Елеонския хълм, цялото множество ученици почнаха да се радват и велегласно да славят Бога за всичките велики дела, които бяха видели, казвайки: Благословен Царят, Който иде в Господнето име; мир на небето и слава във висините!“

 

Не само дванадесетте, но всички ученици, които следваха Христос от Галилея и Юдея, се радваха като виждаха това посрещане. Кой не обича аплодисментите!

 

Един човек бил на концерт на малки цигулари от Япония. След концерта учителят им споделил как учили две, три и четири годишни деца да свирят на цигулка. Първото нещо, на което ги учили, било правилната стойка.

 

А второто, което научавали дори преди да хванат цигулката, било да се поклонят. Той казал, „Ако децата само изсвирят произведението и спрат, хората може да забравят да покажат, че им е харесало. Но когато детето се поклони, публиката винаги пляска. Аплодисментите са най-добрият мотиватор за децата, който ги кара да искат да свирят.“

 

Възрастните също обичат аплодисментите. Поощрението ни кара да се чувстваме чудесно. Затова учениците гръмогласно славеха Бога, при вида на толкова радостни посрещачи.

 

Те бяха толкова шумни, че чак фарисеите ги порицаха и казаха на Исус: „Учителю, смъмри учениците Си.“ (Лука 19:39)

Всички ликуват, радват се, хвърлят клони и постилат дрехи, за да мине Исус. Хората и тогава, както и сега, обичат парадите и празниците.

Ние, българите, се славим като една от нациите с най-много празници! Скоро ще празнуваме 24 май и по улиците отново ще мине парад от ученици. Много сме добри в празниците и парадите. Но май не се справяме много добре между парадите.

По същия начин ние изглеждаме чудесно от неделя на неделя. Но как изглеждаме между неделите?!

Този ден на „временен триумф“ започва с радост и с викове осанна, и завършва с Исус, който плаче за Ерусалим. Какво можем да кажем за този последен ден преди началото на първата Страстна седмица и какво можем да научим от него?

Радост и предателство

От известно време Исус навсякъде привличаше големи тълпи. Хората се стичаха да Го слушат. Думите му говореха на сърцата на хората и убеждаваха с истинността си, както и днес.

Той говореше с власт. Нещата, които вършеше, наелектризираха тълпите. Слепи очи проглеждаха. Куци крака подскачаха с живот и сила в тях.

Всеки, който се надяваше на изцеление, се стремеше да Го докосне. Родителите довеждаха децата си, за да ги благослови. Роднини довеждаха свои близки, за да ги докосне и изцели!

Потиснатите бяха привдигнати и възстановявани. Безнадеждни сърца се осмеляваха да се надяват отново. Исус беше посрещнат с радост, когато влезе в града - и така и трябваше да бъде.

С триумфалното влизане на Цветница сякаш одобрението за публичното служение на Исус свърши и тръгна надолу, за да стигне най-ниската си точка на Разпети петък. Фарисеите, римляните и един от собствените Му ученици, който го предаде, щяха да се съюзят, за да постигнат Неговата смърт.

 

Думите, които щеше да отправи през Страстната седмица щяха да накарат мнозина да Го изоставят. Докато потта Му се превръщаше в кръв в Гетсимания, Неговите ученици сладко похъркваха, макар че бяха обещали, че ще бдят с него.

 

По-рано, когато видя че бяха разколебани, Той ги беше попитал, „Да не искате и вие да си отидете?“ (Йоан 6:67) Те го увериха чрез говорителя на групата, Петър, че няма да го оставят. Но сега усещаха опасността във въздуха. Бяха му обещали, че ще бдят с Него, но не удържаха на думата си.

 

И днес ние сме склонни да обещаваме на Исус. Да, Исусе, никога няма да те оставя. Ще те следвам навсякъде. Ще Ти служа вярно. Никога няма да те предам. Ще чета Библията всеки ден и ще се моля!

 

Ще показвам Твоята любов в семейството си, в университета и на работното място. Ще бъда верен в служението Си. Спазваме ли обещанията, които даваме на Исус? Или, за по-сигурно, изобщо нищо не обещаваме!?

 

Исус бе аплодиран на влизане в Ерусалим. Но след това голямо въодушевление Той конфронтира посрещачите си, като им показа, че е дошъл не да промени политическата система, а техните сърца. И ентусиазмът им бързо беше бързо охладен.

 

Eдин по един се изнизаха. Посрещнаха Го с радост, но малко по-късно аплодисментите утихнаха.

Наполеон пътувал през Швейцария с армията си и бил посрещнат от силни аплодисменти от ентусиазираното население. Един от приближените му отбелязал, „Трябва много да ви радват тези огромни тълпи, които така ентусиазирано ви се възхищават!“ „Ами, казал Наполеон, „същата тази управлявана като стадо тълпа при най-малката промяна в обстоятелствата ще ме последва също толкова радостно до гилотината!"

Това се случи с Исус. Същите хора, които Го приветстваха радостно в неделя, малко преди да измине седмицата викаха, „Разпни Го и ни дай Варава!“ Приветстваха Го с радост, но аплодисментите секнаха.

Исус заплака

Исус плака, защото знаеше какво беше състоянието на посрещачите и тяхната нужда. Той бе дошъл да промени сърцата, не управлението. Бе дошъл да ги освободи от робството на греха, не от робството на римляните.

В Новия завет има само още един случай, когато Исус плака – когато чу, че неговият приятел Лазар е умрял. А сега плачеше за Ерусалим, защото той бе пропуснал възможността за промяна. Исус бе обяснявал защо е дошъл, но те не разбраха посланието Му.

Дори учениците, най-близкия кръг от негови последователи, не разбираха. Всеки имаше своя дневен ред, своите собствени амбиции. Един се отрече, друг го предаде, всички се пръснаха като пилци, когато играта загрубя, за да си спасят кожата. И Исус заплака!

Учениците Му го предупредиха. „Опасно е, не отивай там.“ Но Той настояваше. Защо?

Едно изоставено дете било местено от приют в приют. Тя все повече се затваряла в себе си, в своя измислен свят на мечти. Това бил нейният механизъм за оцеляване. Накрая попаднала в приемно възрастно семейство, което се грижело общо за 15 деца срещу заплащане. Те били груби и взискателни, а понякога и жестоки в отношението си към децата. Момичето намирало радост в своя свят на фантазия, в който си тананикала мелодии и пеела песни, които сама измисляла.

Тя се преструвала, че ги записва и ги слага в плик и ги изпраща по пощата на някого. Приемното ѝ семейство се притеснило, че някое от тези писма може да съдържа критика към тях и да попадне във властите. Ако това станело, щели да им отнемат децата, а с това щели да секнат и техните доходи. Затова ѝ забранили да пише и да пее песни.

Но не след дълго тя отново започнала да пише песни. Един ден написала нещо и жената видяла как след това го сложила в плик и излязла в двора. Не тръгнала към пощата, а към едно дърво. Покатерила се на дървото и поставила песента между два клона. Приемната ѝ майка веднага повикала съпруга си, който взел стълба и свалил писмото от дървото. Подал го на жена си и тя прочела това: „Ако откриеш това това писмо, знай че те обичам.“

Исус настояваше да отиде в Ерусалим, защото отиде там с едно трансформиращо послание: „Ако протегнеш ръка към мен, знай че те обичам!“ Той заплака, защото знаеше, че те няма да откликнат. Ще го отхвърлят и ще пропуснат възможността за промяна.

Много хора и днес пропускат възможността. Исус плаче за всички, които Го отхвърлят и днес. Само ако знаеха, че един ден те ще заплачат, но ще е късно!

Когато влизаше в Ерусалим, Исус изпрати послание на собственика на ослето, „На Господа трябва“. Исус знаеше, че трябва да отиде в Ерусалим. Те пропуснаха възможността, но милиарди други трябваше да я имат. Пътят към изкуплението, пътят към възкресение минаваше през Голгота.

И Исус продължава да плаче днес за тези, които все още отхвърлят възможността да се покаят. Само преди седмица тук дойдоха много хора, които чуха за първи път, че Исус ги обича и плаче за тяхното спасение. Тези хора се нуждаят от нашата грижа и любов. Ние трябваме на Господа!

Исус очаква отклик

Въпросът, който ни предизвиква в тази Страстна седмица е този: има ли нещо, което сме готови да дадем на Исус? Защото Бог се удоволства, когато го правим.

Много харесвам историята на шотландския лекоатлет Ерик Лидъл. Животът му е описан във филма „Огнени колесници“ – препоръчвам го, ако не сте го гледали. Ерик чувства Божия призив да отиде като мисионер в Китай със сестра си.

Но тогава решава, че ще отложи отиването си на мисионерското поле, за да продължи да тренира за олимпиадата в Париж. Сестра му е съкрушена. Той се опитва да ѝ помогне да го разбере, като ѝ казва: „Джени, Джени, знам, че Бог ме е създал да Му служа, но Той също така ме е направил да мога да бягам бързо! Когато бягам, чувствам че радвам Божието сърце.“

Когато дадем на Бога нашите дарби, Бог се удоволства и ние също се чувстваме удовлетворени. Знаете ли как свършва филмът? Ерик участва в олимпиадата. Неговата коронна дисциплина е насрочена за неделя, но верен на принципа, че неделният ден е Господния ден, отказва да се състезава. Вместо това отива да проповядва в местна църква. Така докато гърмяли стартовите сигнали на стадиона, Ерик Лидъл гърмял от амвона. „Аз ще прославя ония, които Мене прославят...“ (1 Царе 2:30). Ерик вярвал от все сърце в това Божие обещание.

На 11 юли бил насрочен финала на 400 метра – дисциплина, в която той не само не бил фаворит, но и нямал кой знае какви лични постижения. Независимо от това той се класирал за финала и бил готов да бяга. „Летящият Шотландец“, както бил известен, не само спечелил олимпийското злато на 400 метра, но и поставил нов личен, световен и олимпийски рекорд в тази дисциплина!

Ерик Лидъл прославя своя Бог. И това се превръща в свидетелство за Христос пред целия свят.

Ти трябваш на Господа. Той дойде за Твоето сърце. Ще му го дадеш ли?

Англиканският проповедник и поет Джефри Стадърт Кенеди е написал едно невероятно стихотворение, озаглавено „Безразличие“, което леко ще перифразирам, защото мисля, че се отнася и за нашата действителност. Простете за недодялания превод, но мисля, че и така смисълът е ясен:

„Когато Исус на Голгота дойде,

увисна на дървото грубо.

Забиха пирони в нозе и ръце,

Положиха трънен венец,         

дълбоките рани кървяха лудо.

Жестоко време, натежал хомот,

не струваше нищо човешкий живот.

 

Когато Исус във Варна дойде,

Той седна там, на пейката във Морската.

Ни грам внимание обърнаха му те,

Но да умре оставиха го, хорската.

Нали сме веч културна нация,

не бихме болка причинили.

Минавахме отсреща с грация

И правихме очички мили.

Исус извика: „Прости им, що правят те не знаят!“

Тълпите варненски продължиха да нехаят.

Към плажа бързаха, а после - по живота!

Изрече Той, „Дайте ми Голгота!“

 

Когато погледнем към всички дарове, които Бог ни е подарил, можем ли да останем безразлични? Господ се нуждае от твоето и от моето сърце.

 

Какво ще направиш, когато аплодисментите утихнат?

_______________

БПЦ "Нов живот" - Варна

28.04.2024 г.