Рождество през очите на Захария

/проповед/

Прочит Лука 1:57-64; 76-77

⁵⁷ А на Елисавета дойде времето да роди; и тя роди син. ⁵⁸ И като чуха съседите и роднините ѝ, че Господ показал към нея велика милост, се радваха с нея. ⁵⁹ И на осмия ден дойдоха да обрежат детенцето; и щяха да го нарекат Захария, по името на баща му. ⁶⁰ Но майка му каза: Не, ще се нарече Йоан. ⁶¹ Казаха ѝ: Няма никой в рода ти, който се нарича с това име. ⁶² И запитаха баща му със знаци как би искал той да го нарекат. ⁶³ А той поиска дъсчица и написа тези думи: Йоан му е името. И те всички се зачудиха. ⁶⁴ И начаса устата му се отвори и езикът му се развърза, и той проговори и благославяше Бога. ⁷⁶ Да! И ти, детенце, пророк на Всевишния ще се наречеш; защото ще вървиш пред Господа, за да приготвиш пътищата за Него. ⁷⁷ За да дадеш на Неговия народ да познае спасение чрез прощаване греховете им,

Тази неделя започваме нашето пътуване от адвентите до Рождество Христово. През тези седмици ще чуем историята на Рождество от първа ръка, от някой който е бил там, който я е преживял, който я е помирисвал и докосвал. Тази сутрин ще чуем и преживеем историята на Захария. Захария беше свещеник, който живееше недалеч от Ерусалим, в хълмистата област Юдея. Той беше женен за Елисавета и беше баща на Йоан Кръстител. За да чуем Захария, бих искал да се опитаме да се върнем назад във времето. Ако живеехме в първи век, от 1 до 4 г. сл. Хр., щяхме да чуем слуховете за случилото се. В Лука се казва:

Лука 1:65б-66).

и за всичко това се говореше по цялата хълмиста страна на Юдея. ⁶⁶ И всички, като чуха, пазеха това в сърцата си, като казваха: Какво ли ще бъде това дете? Защото Господнята ръка беше с него.

И тъй, до всички нас, които живеем в хълмистата област, достигат тези слухове. Ние се питаме: „Нима това е Той? Наистина ли Месия идва? Ще има ли предвестник на Месия, както Малахия е проповядвал преди 400 г.?”

За да разберем, ние яхваме магаретата си заедно с неколцина приятели и роднини. В лицето ни подухва хладния вятър, а копитата трополят по твърдата земя. Пътуваме към Юдея. Стигаме малкото градче и дори не знаем къде да отидем. Питаме първия срещнат: „Знаете ли къде живеят Захария и Елисавета?” Посочват ни мястото и накрая стигаме до къщата. Отиваме до вратата и почукваме. Възрастна жена отваря. Зад нея се чува как едно момченце си играе. Питаме: „Това ли е къщата на Захария? Вие да не сте Елисавета? Искаме да разберем дали всичко, което се говори за вас, е истина?” Тя се обръща, остава вратата отворена и отива да повика някого.

Излиза един мъж и ни казва: „Елисавета ми каза, че сте дошли да откриете дали нещата, които сте чули, са истина. Е, не знам какво точно сте чули, но мога да ви кажа каква е истината.” Споменава, че той се казва Захария, което означава Бог помни. Бог помни. Животът му, казва той, потвърждава името му.

Той е от племето на Левий. Нещо повече, Елисавета и той произхождат от Аарон, брата на Мойсей, първият свещеник на Израел. Така че, неговият призив в живота е бил даден още преди да се роди. Както баща си, той също е знаел, че ще стане свещеник.

Но, както знаете, казва Захария, в наше време има много свещеници, около 20 000 и ние сме пръснати из целия Израел. Поради големия ни брой сме разделени на много отряди. Нашият е извън големите празници като Пасха. Само две седмици в годината, две славни седмици, стъпваме в Ерусалим. С почти 1000 свещеници във всеки отряд, няма гаранция, че някога приживе ще бъдеш избран да отслужиш утринната или вечерната служба или да кадиш тамян на олтара.

Всъщност, на мои приятели, верни люде, хора които служат добре на Господа, така им премина цялото свещенство, без да служат в храма. Като стар човек и аз много пъти съм се питал дали това ще бъде и моята съдба.

След това Захария продължава и разказва как през онази година е имало нещо особено, сякаш нещо се е носило във въздуха. Той трудно намира думи, с които да изрази чувството, което изпитва, когато влиза всяка година в Ерусалим, но онази година било още по-вълнуващо! Пътуваш, казва, километри по прашните пътища и след това изведнъж пред погледа ти се открива тази съвършена красота, радост за очите. И докато се приближаваш, забелязваш как мраморът и златото блестят на слънцето. Чувстваш как забързваш крачка. Та това е храмът на Бога!

Той си спомня, че въпреки голямото си въодушевление този път, тялото му отново му напомнило за напредналата му възраст. Сяда, за да си поеме дъх. И както в много други моменти на покой, той си спомня за вътрешната му борба. С Елисавета искаха дете, искаха момче. Много пъти се надяваха да стане. И така, седнал, той се моли: „Ние се молим непрекъснато, а Ти не чуваш, Ти не виждаш!”

Захария беше виждал Елисавета много пъти обляна в сълзи заради срама и подигравките, които е била принудена да търпи заради това, че е бездетна – толкова жестока дума и още по-жестока реалност. Много пъти той я беше прегръщал през нощта, беше прокарвал пръсти през косата й, избърсвал и говорил, че Бог е чул молитвите им. Той помни и надеждата ни в Него не е напразна. Но, добавя той, дори докато седях до нея, се чудех дали сам вярвам на думите си.

На всичко отгоре, имаше една още по-голяма неизвестна, свързана с бъдещето на Божия народ. Колко още щеше да се бави Месия? Колко още обещанията към Авраам и Давид щяха да бъдат забравени? Колко верни поколения още трябваше да влязат в гроба в очакване на обещанията Му? Бог сякаш работеше толкова бавно в онези дни, ако изобщо работеше. Докато седеше така, Захария си мислеше: „Дали Бог изобщо знае за вярата ми?”

Но през онази година, докато се молил изведнъж дочул шум и се сепнал. Когато погледнал към храма, видял към него да тича един човек. И докато се приближавал към него, Захария го видял да маха с ръка и разбрал, че е свещеник и че вика: „Захария, Захария! Жребият е хвърлен. Ти си избран!” И Захария си спомня как изведнъж се изправил, чувствайки как Божията сила се връща в него и тръгнал да го пресрещне. Беше истина, след толкова години беше избран да кади тамян в храма.

Но след първоначалната еуфория бързо се върнал към реалността. Не може просто ей така да влезеш в храма. Не може просто да си влезеш – сърцето ти трябва да е праведно. Като в случката с ковчега – когато се беше разклатил, някой протегна ръка, за да го хване и беше останал на място. Или тази със синовете на Аарон, когато отидоха в храма. Не може просто ей така да влезеш в храма! Но въпреки страха, казва Захария, имах огромното желание да изпълня задачата си. Това беше моят шанс. Щях да вляза и ще си изпълня задължението.

И той си спомня пукването на зората и как е застанал в основите на храма, пред внушителните колони, опитвайки се да осмисли случващото се. И когато прекрачил прага за първи път видял колко висок и колко красив е таванът. Святост. Там, отзад, Светая светих, където обитава Бог. Точно отпред бил олтара с тамян, направен от акациево дърво и обкован с чисто злато. А тамяна? Тамянът е толкова свят, че ако Божиите люде го направят за собствена употреба, щяха да бъдат отхвърлени от Божиите люде.

Той трябвало да вземе една шепа и да я сложи на олтара. Тогава се помолил: Господи, ти знаеш мъките на Твоите люде. Стани и възстанови надеждата им. Спомни си обещанията си.” Тогава се почувствал облегчен и удовлетворен, че годините вярна служба на Господа бяха възнаградени. Но дори в този момент част от него се питала дали молитвите и тамяна му ще стигнат по-високо от тавана.

Но, продължава Захария, когато отворих очи, всичко беше различно – беше ярко осветено и славно; погледнах встрани и там стоеше Божи ангел. Направо се вцепених от страх. Дори не исках да погледна нагоре. След това той ми каза: „Не се страхувай, Захария. Бог чу молитвите ти. Жена ти Елисавета ще ти роди син и ти ще го наречеш Йоан, защото той ще бъде велик пред Господа. Той ще приготви за Господа благоразположен народ.”

Нима това беше истина, след толкова години? Божият пратеник знаеше неговото име, и името на Елисавета! Той си спомня добре следващите думи, защото те бяха последните му за почти година напред. Те изразяваха съмненията му. „Аз съм стар и жена ми е в напреднала възраст. По какво ще позная?” Може би чак в този момент разбирах колко силни бяха станали съмненията ми. Не знам дали просто така съм запомнил, или ангелът наистина е говорил по-високо втория път. „Аз съм Гавриил, който стои пред Бога; и съм изпратен да ти говоря и да ти донеса тази блага вест. Но понеже не повярва в моите думи, ще отнема твоите думи от устата ти.”

Нещо сякаш ме ужили: „Понеже не повярва.” Мълчанието, в което обвинявах Бога, беше станало мое. Но дори в това, продължава Захария, Бог бе пълен с благодат. Той можеше да вземе обратно обещанията си. Можеше да ме порази на място. Но дори и докато затваряше устата ми, Той изпълваше сърцето ми отново с надежда.

Когато свещеник влезе в храма да кади тамян, останалите свещеници чакат отпред и се молят на колене, очаквайки благословение. И предполагам, че са започнали да се чудят защо се бавя толкова. Но представете си как съм изглеждал, какво можех да им кажа? Как да им кажа, че съм видял, като не можеш да говоря?

В онези дни, разказва Захария, плочата му за писане му станала пръв приятел. С Елисавета се шегували, че Бог не само отговорил на молитвите на Захария за Месия и за дете, но отговорил и на нейните молитви – молитви за дете, разбира се, но и за съпруг, който да не говори една година.

Когато дошъл денят за раждането на момченцето, Захария искал горещо то да го чуе да му говори и той да чуе него. В осмия ден, деня за обрязване, трябвало да му дадат име. Тогава Елисавета казала: „Той ще се казва Йоан.” Това предизвикало доста объркване и хаос: „Никой в семейството ви не се казва Йоан.!” Всички погледнали към Захария и както много пъти преди това, той взел плочата си и започнал да пише: „Той ще се казва Йоан.” И докато пишел, речта му се върнала и всичко, което Бог бе вложил в сърцето му започнало да прелива навън.

Захария взел на ръце момченцето, сложил ръка на главата му и казал: „⁷⁶ Да! И ти, детенце, пророк на Всевишния ще се наречеш; защото ще вървиш пред Господа, за да приготвиш пътищата за Него. ⁷⁷ За да дадеш на Неговия народ да познае спасение чрез прощаване греховете им,” (Лука 1:76:77).

Накрая Захария завършва разказа си: Казах ви, че името ми означава Бог помни. Трябваше ми цял живот, за да науча, че това е истина. Но нашият Бог е любящ и милостив и Неговите планове превъзхождат нашите. Той чува молитвите ни и знае името ни. Значи, дошли сте чудейки се, с вашите въпроси и надеждата, че това което сте чули е истина. На това казвам: „Да! Божиите обещания са живи и надеждата в Бога не разочарова.”

Чака ви дълъг път, тъй че най-добре, тръгвайте. Но никога не забравяйте, че нашият Бог помни. Нашият Бог помни.

 БПЦ "Нов живот" - Варна

07.12.2014 г.