С такива приятели нямаш нужда от врагове (Йов 4-6)

/проповед/

Двама приятели били в гората на лов. Изневиделица от храстите се появила мечка. Първият започнал трескаво да си обува маратонките. Приятелят му попитал, „Какво правиш? Не знаеш ли, че не можеш да надбягаш мечка? „Не ми трябва да надбягвам мечката. Просто трябва да надбягам теб.“

Много приятели са като този, когато играта загрубее, си плюят на петите и дим да ги няма.

Някой е измислил интересна нова дума, думата frenenemy, която можем да преведем като „приятераг“. Може би някой стендъп комик за първи път я е измислил. Интересна дума, която описва някои хора. Приятераг означава комбинация от приятел и враг. Подходяща е, когато не можеш да кажеш дали един човек ти е приятел, или враг. Който показва приятелско лице, но всъщност ти е враг. Двуличен човек.

Днес продължаваме с поредицата „Уроци от Йов“ върху книгата Йов. Ще говорим за приятелството. Библията говори на много места за приятелството.

Притчи 18:24 „има приятел, който стои по-близко и от брат.“

Притчи 17:17 „Приятел обича всякога и е роден брат във всяко време на нужда.“

Имаме добрите примери на приятелството на Давид и Йонатан, за което говорихме докато разглеждаме 1 Царе, за приятелството на Илия и Елисей, Павел и Тимотей.

Но Библията говори не само за добрите, но и за лошите приятели:

1 Коринтяни 15:33 „Не се мамете. Лошите другари покваряват добрите нрави.“

Всички от опит знаем как лошите приятели ни отдалечават от Бога. С такива приятели нямаш нужда от врагове. Но днес няма да говорим за това как да избягваме лошите приятели, това е тема на друга проповед. Ще се опитаме да видим какви приятели сме ние, като разгледаме „приятелите“ на Йов - Елифаз, Билдад и Софар. 

Ние вече видяхме как Бог позволи на дявола да отнеме всичко от Йов, един праведен и непорочен мъж, и да го накара да страда, за да изпита вярността му на Бога.

Веднага след това тримата приятели на Йов идват, за да го утешат.

Йов 2:11-13 „А тримата приятели на Йов, като чуха за всичкото това зло, което го бе сполетяло, дойдоха всеки от дома си – Теманеца Елифаз, Шуахеца Билдад и Нааметеца Софар; защото се бяха съгласили да дойдат заедно да му съчувстват и да го утешат. И като повдигнаха очи отдалеч, и не го познаха, плакаха с висок глас; и всеки раздра дрехата си, и сипаха пръст на главите си, като я хвърлиха към небето. И седяха при него на земята седем дена и седем нощи; и никой не му проговори дума, защото виждаха, че страданието му е много голямо.“

Ако просто продължаха да слушат и да утешават приятеля си, щяха да бъдат включени в списъка със страхотни приятели в Библията. Но за нещастие, не го направиха.

Щом си отвориха устата и се опитаха да помогнат на Йов с лошата си теология и горди изказвания, се превърнаха в пример за ужасни приятели.

Както казваме, с такива приятели нямаш нужда от врагове. Те сториха повече вреда на приятеля си, отколкото неговите врагове.

Думите им накараха човека с непоколебима вяра Йов да се съмнява и дори да обвинява Бога в жестокост.

Понякога, ако не внимаваме, с подобно отношение, вместо да насочим хората към Бога, можем да ги отблъснем от Него.

Понеже нямаме време да изследваме и тримата, бих искал да се фокусираме на първия приятел, Елифаз, и да видим какви поуки можем да вземем от него за това как да бъдем добри приятели.

1.     Фокусиране върху грешките на другите.

Елифаз разсъждава дали да говори или не, но решава че не може да се сдържи да не говори. И първото нещо, което пита Йов е, като си помагал на толкова много хора, защо сега не можеш да помогнеш на себе си?

Йов 4:3-6 „Ето, ти си съветвал мнозина и немощни ръце си укрепил. Твоите думи са привдигали падащия, и отслабнали колене си укрепял. А сега това те сполетя, и ти се отчая, достигна те, и се сломи.“

Този въпрос ми прилича на упрека на минаващите край кръста, докато Исус виси на него: „Ако си Божий Син, слез от кръста!“

И след тази първа грешка, идва и втората грешка на Елифаз:

Йов 4:7-8 „Спомни си, моля, кой някога е погинал невинен, и къде са били изтребвани праведните. Доколкото съм аз видял, онези, които орат беззаконие и сеят нечестие, това и жънат.“

Елифас обвинява Йов за неговите проблеми, като твърди че никой не е погинал или страдал, без да е виновен сам той и без да си го заслужава. Това обаче е грешна теология!

Разбира се, Йов не беше съвършен. Но Библията казва, че всички сме грешни и всички заслужаваме да страдаме и даже заслужаваме смърт. Затова всеки момент на мир и спокойствие се дължи на Божията благодат, а не на нашата праведност или на нашите заслуги.

Но проблемът е, че нашата гордост ни кара да виждаме грешките у другите. Всъщност, често ние критикуваме у другите точно тези неща, които не харесваме у себе си. Защо? За да не се налага да се изправяме срещу тях. Болезнено е да признаеш собствените си провали – това може да доведе до срам, чувство за малоценност и несигурност.

От друга страна, като осъждаме грешките на другите, това действа като успокоително – кара ни да се чувстваме по-добри и „по-морални“ на фона на другите.

Затова Исус каза

Матей 7:5 „Лицемерецо, първо извади гредата от своето око и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от братовото си око.“

Ако го правим, ако сме искрени за своите грешки и провали, вместо да ни избягват, хората ще ни търсят като приятели. Както казва К.С. Луис, „Приятелството се ражда в момента, когато един казва на друг: „Какво? И ти ли? Мислех, че съм единственият.“

Елифаз обвини Йов за неговите проблеми. Кой се нуждае да чува такива думи от приятел? Има си време за корекция, но първо хората се нуждаят да бъдат изслушани!

2.     Маска на вярващ.

Следващия урок, който научаваме от Елифаз е, че не всеки, който звучи като много духовен и като много вярващ, наистина е такъв. Лесно е да се имитира вяра.

Йов 5:8-16 „Но аз Бога ще потърся и делото си ще възложа на Бога, Който върши велики и неизследими дела… дава дъжд по лицето на земята… възвишава смирените… въздига в безопасност нажалените… осуетява кроежите на хитрите… избавя сиромаха от меча…“

Макар и това, което Елифаз казва да е вярно, той не е искрен. И не това Йов се нуждаеше да чуе в момента. Йов знаеше всичко това по-добре от Елифаз! Той не се нуждаеше от проповед, а от състрадание!

Елифаз продължава да обвинява Йов, че той е причина за собствените си проблеми. Някой е казал, „Никой не го е грижа колко много знаеш, докато не узнаят колко много те е грижа.“

Холивудските филми често изобразяват християни, които са горди, арогантни и егоистични, и които обичат да използват християнски клишета като „Моля се за теб“, „Бог те обича“ и „Не се тревожи, всичко си има цел.“

Макар и тези стереотипи да не ни харесват, трябва да признаем, че в тях има доста истина.

Аз също казвам на хората „Ще се моля за теб“ и макар и да го казвам искрено, понякога забравям за обещанието си. Затова реших да не оставям някоя нужда, без да се помоля веднага, когато разбера за нея.

Понякога като християни ние казваме на хората, че Бог ги обича, но не им даваме помощта, от която се нуждаят. Така само обличаме в духовни дрехи нашият егоцентризъм. Хората чувстват това и това ги отдалечава от Бога.

Нещо повече, може да използваме библейски цитати, но това не означава, че винаги сме прави или че мотивите ни са правилни. В историята Библията е била използвана, за да се оправдаят неща като робството, нацизма, геноцида, расизма, апартейда, а сега и войната на Русия в Украйна.

Ние трябва да познаваме Писанията и да учим стихове наизуст. Но цитирането на Библията не винаги означава, че сме в „духа на Словото“.

Ако искаме наистина да помогнем на приятел, преди да попитаме Бог какво да кажем, по-добре е да помолим Бог да промени нашето сърце.

3.     Тръни или плодове?

Накрая, виждаме, че приятелството на Елифаз повече навреди, отколкото помогна на Йов. То даваше тръни вместо плодове.

Йов отговаря така на Елифаз:

Йов 6:4 „Защото стрелите на Всемогъщия са вътре в мене, чиято отрова духът ми изпива; заплахите на Бога са се опълчили против мене.“

Йов сякаш е взел присърце думите на Елифаз и тук виждаме, че вместо да вижда Бог като приятел, той започва да гледа на Него като на враг.

Той знае, че неговият грях не е по-голям от греха на кой да е друг човек и не може да си обясни защо страда, освен ако Бог не го мрази.

Елифаз напомня за някои християни. Когато някой невярващ потърси подкрепа от християнин и започне да споделя проблемите си с него, той или тя веднага започват да го обвиняват и осъждат. Затова много хора не могат да понасят християните. И може би затова някои не искат да дойдат на църква.

Тук нямам предвид да говорим само за Божията любов на невярващите. Далеч съм от мисълта да споделяме само онези неща от Библията, които биха ги накарали да се чувстват добре. Това правят проповедниците на евангелието на просперитета.

Когато казваме на хората, че само ако спрат да се оплакват, ако тръгнат на църква и си намерят работа, тогава проблемите им ще изчезнат - това е точно онова, което проповядва евангелието на просперитета.

Но колкото и духовен да си, проблемите няма да изчезнат изневиделица. Йов разбираше това. Той знаеше, че Бог дава и Бог взема. Бог е в контрол на всичко.

Разбира се, че има време и място за укоряване, за коригиране и назидаване, но не можем да започнем „от вратата за главата“. Първо трябва да покажем любов и загриженост, да насърчим и да изслушаме човека.

Такова отношение именно може да привдигне падналия човек. Не двулично, фалшиво приятелство като това на Елифаз, а истинско христоподобно приятелство, което се стреми да привдига другите.

В началото приятелите на Йов започнаха добре. В гл. 2 те дойдоха, изслушаха Йов, плакаха с него и се молиха с него.

Ако бяха продължили да изговарят думи на живот, вместо думи на смърт, днес нямаше да ги посочваме като пример за ужасни приятели. Щяхме да гледаме на тях като на пример за прекрасни приятели. Щяхме да слушаме проповеди за това как да имитираме техния пример, а не как да го избягваме.

Затова, нека изпитаме сърцето си и да видим що за приятел сме ние. Дали приличаме на Елифаз от глава 2, или на Елифаз от глави 4 и 5? Нашето приятелство помага ли на хората или ги наранява? Плодове ли носи или тръни? Приятел ли сме или приятераг?

Вместо да се фокусираме на провалите на другите, да се преструваме на духовни без да помагаме и без да принасяме плод, нека се стремим да се поучим от примера на Исус като приятел.

Ако Исус е твоят Спасител, Той ще бъде и твой Приятел. Колкото повече му се покланяш като на Цар в живота си, толкова повече Той ще е твой Приятел и ще те учи как ти да бъдеш добър приятел.

Първо, Той ще те научи, че добрият приятел е искрен, не слага маски. Второ, ще те научи, че добрият приятел се притичва на помощ. Приятел в нужда се познава.

Притчи 17:17 „Приятел обича винаги и е като роден брат във време на нужда.“

И трето, добрият приятел ще има жертвоготовна любов, подобно на любовта на Христос към нас. „Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си.“ (Йоан 15:13)

Исус демонстрира именно тази агапе любов. Той умря, но три дни по-късно възкръсна от мъртвите и днес живее в тези, които са го приели за Свой Господ и Спасител. Както казва ап. Павел, „Съразпнах се с Христос и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене…“ (Галатяни 2:20)

А както казва Аристотел, „Приятелството е една душа, която живее в две тела.“ Ако Христос живее в тебе, Той ще е най-добрият ти приятел и Той ще те учи как да си добър приятел за другите.

Един британски вестник предложил награда за най-добрата дефиниция за приятел. Сред хилядите отговори, които получили, били следните:

Приятел е този, който умножава радостите, разделя тъгата, и чиято честност е ненарушима.

Приятел е този, който разбира нашето мълчание.

Приятелят е като часовник, който е верен през цялото време.

Победителят бил този, който казал: „Приятел е този, който идва, когато целият свят си отива.“

Молитва.

_____________________

15.06.2026 г.

БПЦ "Нов живот" Варна 

Трите оръжия за помирение

На 1 февруари т. г. се навършват 75 години от разстрела на трима регенти, 8 царски съветници, на министри, депутати, генерали и офицери, осъдени от престъпния „народен съд”.

В онзи мразовит февруарски ден на 1945 г. е извършена може би най-масовата екзекуция на политически и военен елит на една държава в Европейската история.

"Народният съд" осъжда на смърт общо 2 730 души, а 305 получават доживотен затвор. Много от осъдените на смърт вече са умъртвени без съд и присъда. Конфискувани са повече от 200 предприятия, огромен брой недвижими имоти и вещи. Изселени са повече от 28 000 души.

Никой не знае точния брой на избитите веднага след комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. Историци сочат умопомрачителната цифра 30 000 души. Сред тях най-често срещаните професии са на учители, лекари, писатели, възрожденци, свещеници, кметове, предприемачи!

Защо ни застигна това зло? Сигурно един ден Бог ще ни даде и този отговор. Но по-важното е, защо все още, 30 години след демократичните промени, не можем да се отървем от него?

Библията казва: "Когато нечистият дух излезе от човека, той минава през безводни места, за да търси покой, и не намира. Тогава казва: Ще се върна в къщата си, откъдето съм излязъл. И като дойде, намира я празна, пометена и подредена. Тогава отива и взема със себе си седем други духа, по-зли от него, и като влязат, живеят там; и последното състояние на онзи човек става по-лошо от първото." (Матей 12:43-45).

Злият дух на комунизма привидно си отиде през 1989 г., за да се завърне на бял кон няколко години по-късно. И не беше сам. Върна се с още няколко "приятели" - страха, подозрителността, лъжата, корупцията, атеизма, тоталитаризма и материализма.

Днес, когато заедно сме се събрали, за да почетем паметта на жертвите на комунистическия терор, е нужно да се запитаме: как можем да постигнем национално помирение?

Кой може да ни направи отново човеци? Да ни върне любовта към ближния? Да ни даде надежда за по-добър живот?

Ние търсим спасител вече 73 години, който да ни спаси от нашите "освободители." Но проблемът е, че го търсим на неправилното място.

Проблемът е, че всички, не само обладаните от духа на комунизма, сме грешни. "Няма праведен нито един", казва Библията. Има обаче Един, който се роди, живя безгрешен живот, умря и възкръсна. Името му е Господ Исус Христос. И Той ни обещава:

"Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, но е преминал от смърт към живот." (Йоан 5:24).

Ако сме загубили надежда, че животът ни може да се промени, ако сме се отчаяли от силата на злото в живота, нека погледнем към Христос. Той ще ни даде мир, който досега не сме познавали. Исус е казал:

„Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои.“

Библията казва, че по разположение ние сме врагове на Бога. Затова, за да се справим със злото извън нас, трябва първо да се справим със злото вътре в нас. Нужно е да се покаем от греховете си и да приемем Божия Син Исус Христос за Господ и Спасител.

Но това не е всичко.

Той ще ни научи, че за да се справим със злото в живота, трябва да сменим оръжието. Взаимните нападки, злобата, омразата, физическата разправа и леенето на кръв няма да помогнат.

Материалните оръжия са безсилни пред духовното зло. Водният пистолет е безполезен срещу въоръжен терорист. Нужно ни е оръжие от друго поколение. От друго измерение. Духовно.

И когато го направим, ще започнем да печелим битки - първо малки, а след това и по-големи.

Защото "оръжията, с които воюваме, не са плътски, а са силни пред Бога за събаряне на крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всяка мисъл да се покорява на Христос." (2 Коринтяни 10:4,5)

Кои са нашите духовни оръжия? Това са любовта, истината и молитвата. Любовта е съборила най-силните крепости в историята. Истината е разкъсала най-големите окови на лъжата. Молитвата е стълбата, по която слиза армията от Божии ангели, за да воюва за нас.

Молитва не само за жертвите, но и за палачите. Защото,

ако Христос е умрял за греховете на всички, то Неговата смърт е достатъчна, за да покрие и греховете на престъпниците, които са готови да я приемат и да се покаят.

Тези три оръжия единствено ще доведат народа ни до помирение. Защото любовта покрива множество грехове, а истината ще ни направи свободни.

И най-голямото зло е победимо, когато Бог воюва на наша страна. Злият дух на комунизма още не си е тръгнал. Но има Един, който е по-силен от този демон. В Неговото име можем да победим последствията от безбожния комунизъм.

Истинската междузвездна война

/проповед/

Ефесяни 6:10-24

Увод

В началото на Ефесяни виждаме, че Бог разкрива своя план. Той ни е избрал преди създанието на света, осиновил ни е, изкупил ни е и ни е простил чрез жертвата на Исус Христос. Той ни е примирил със Себе си и помежду ни и ни е поканил да станем част от Неговото ново човечество, да Му подражаваме в единство и да упражняваме многообразните си дарби и служения, да отхвърлим нечистотата и да живеем в святост.

Този живот на единство, многообразие, чистота и хармония може да изглежда като красив идеал, но в края на Ефесяни ап. Павел ни приземява, като ни връща към една много по-сурова действителност. Разкрива ни една невидима духовна битка, която бушува под обозримата повърхност. Една истинска междузвездна война.

Ние имаме нужда от този преход, защото князът на този свят е Сатана. Ние сме от Божия отбор, затова нямаме избор освен да се изправим против този Божи враг. Трябва да отговорим на този вълнуващ призив за битка, за която няма примирие или спиране на огъня и която ще продължи до края на живота или до края на историята. Началните думи „най-после“ по-скоро трябва да се преведат като „отсега нататък“, „през останалото време.“ Целият период между двете идвания на Христос ще се характеризира с конфликти и сблъсъци. Нека прочетем Ефес. 6:10-24.

1.      Врагът, пред който се изправяме (ст.10-12)

За да победим в каквато и да е война, важно е да познаваме много добре врага си и да отидем на бой подготвени и въоръжени, ако не искаме да бъдем разгромени. Затова той започва с описание на врага: „Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу всесветските управители на тая тъмнота, срещу духовните сили на нечестието в небесните места.“ (ст.12)

Колко от вас са гледали „Междузвездни войни” на Джордж Лукас? Досега имаше две трилогии и следващата година се очаква първият филм от третата трилогия. Там се разказва за една спираловидна галактика, населена от най-различни същества, повечето от тях нехуманоиди. Този филм сигурно е основният виновник за широкоразпространената вяра в извънземен живот. Но причината да ви разказвам за него е, че там се води битка между добрите и лошите, между джедаите и ситите, които се стремят да завладеят галактиката. Целият сюжет е много интересен, защото в него има летящи кораби, дроиди (роботи които служат на хората) и една непрекъсната битка между силите на доброто и на злото. Но ние знаем, че всичко това е измислица.

Битката, която се описва в Ефесяни 6 гл. обаче е истинска. Истинска междузвездна война. И ап. Павел ни казва, че това е войната на нашия живот. Тази война не е с хора или нехуманоиди, а с космически разумни същества, с демони, личности, макар че те могат да използват структури, традиции и институции. Това не е нещо ново за Павловите читатели, които сигурно са чували за случая с юдейските заклинатели в Ефес, които лекомислено се опитват да изгонят зъл дух в името на Исус без да познават Исус, но са принудени да бягат панически „голи и ранени“ (Деян. 19:13-17).

Войнствата, изправени срещу нас имат три главни характеристики. Първо, те са могъщи. „Началства“ и „власти“ говорят за различни рангове на зли духове в йерархията на ада. Всесветски управители („космократорес“, гр.) се използва за планети, които управляват съдбата на човечеството. Исус нарича дявола „княз на този свят“ и казва, че „целият свят лежи в лукавия“ (Мат. 4:8,9; Йоан 12:31; 14:30; 16:11). Като похитители началствата и властите не са приели положението си и не са унищожени, продължават да упражняват значителна власт.

Второ, те са нечестиви. Демоните са водени от разрушителни цели, стремят се да вършат зло, не добро, мразят светлината, затова са „всесветски управители на тая тъмнота“; нямат нравствени принципи и не се водят от възвишени чувства; напълно безскрупулни са в преследване на злите си кроежи.

Трето, те са коварни. В ст. 11 Павел пише за „хитростите на дявола“. Един коментатор говори за „военните хитрини“, което изразява съчетание от тактическа проницателност и изкусна измама. Дяволът рядко атакува открито, предпочита тъмнината пред светлината и ни пленява без нищо да подозираме. Той е опасен като вълк, но влиза в Христовото паство предрешен като овца. Понякога налага силата си като лъв, но по-често е коварен като змия (1 Петър 5:8). Предпочита да ни подведе да направим компромис или да сгрешим.

Симпсън: „Дяволът следва двойнствена и пъклена политика. В набезите му се редуват тактиките на заплашване и подмазване. Той играе ролята и на тиранин, и на измамник.“

Един млад човек се разхождал в гората в една прохладна есенна вечер, когато чул шумолене в тревата. Погледнал и видял змия и се изплашил. Но преди още да се мръдне, змията проговорила: „Аз ще умра. Тук е много студено за мен и измръзвам. Няма храна и умирам от глад. Моля те, сложи ме в пазвата си и ме свали в долината.” „Не”, казал младежът, „познавам те аз. Ти си гърмяща змия. Ако те взема, ще ме ухапеш и ще умра.” „Ами”, казала змията. „Няма да те ухапя. Ако направиш това за мен, ще бъдеш моят спасител. Няма да те нараня.” Младежът се съпротивлявал известно време, но змията била много убедителна и красива. Накрая я взел, пъхнал я в пазвата си и я отнесъл в долината. Там я положил нежно на тревата и тогава изведнъж змията се изправил, изсъскала, скочила и го ухапала по крака. „Но ти обеща...”, извикал от болка младият човек. „Ти знаеше каква съм, когато ме взе”, отговорила змията и се шмугнала и изчезнала в тревата.

Най-голямата хитрина на дявола е да успее да убеди хората, че той не съществува. Неслучайно повече хора вярват в съществуването на Бога, отколкото в съществуването на дявола, което е абсурд. (според една статистика в България – 34% атеисти, 17-ти сме по нерелигиозност в света!)

Следователно, силите на тъмнината са могъщи, нечестиви и коварни. Ние участваме в истинска междузвездна война с дявола и неговата армия. Как можем тогава да се изправим срещу тези врагове? Само Божията помощ може да ни защити и освободи от мощта, злото и лукавството на дявола. Бог е по-силен от началствата и властите. Те са разгромени от Христос на кръста и сега са под Неговите и нашите нозе.

И тъй, ние трябва да се облечем с Божието всеоръжие, за да устоим на хитростите на дявола. Но също така Павел ни напомня, че трябва да „заякваме в Господа и в силата на Неговото могъщество“ (ст.10). Следователно, ние се нуждаем от Божието всеоръжие, но ние също имаме отговорност – ние сме тези, които трябва да го вземат и да си служат с него.

2. Божието всеоръжие (ст.13-20)

Първо, причината да се облечем с божественото оръжие е „за да можем да устоим срещу хитростите на дявола“ (ст.11). Глагола „стоя, устоявам“ се повтаря 4 пъти в тези стихове, което ни напомня, че можем да станем лесна плячка за дявола, ако сме колебливи и не се уповаваме на Христос.

Изразът „Божието всеоръжие“ е превод на гръцката дума „паноплия“, което означава „цялостните доспехи на тежковъоръжен войник“. Тук Павел представя подробно 6-те части на въоръжението на войника – пояс, бронен нагръдник, обувки, щит, шлем и меч и ги използва, за да изобрази истината, правдата, благовестието, вярата, спасението и Божието слово. Павел знае как изглеждат римските войници. Докато диктува посланието към ефесяните той е вързан с верига към китката на един от тях. Сигурно това може би е подтиквало Павловото въображение.

През 1655 г. Уилям Гърнъл пише книга на тема „Християнинът в пълно въоръжение“, която обхваща три тома, състои се от 261 глави и 1472 страници. Той казва: „На небето ние няма да се явим с оръжие, а в одежди на славата. Но тук трябва да ги носим денем и нощем. Трябва да ходим, да работим и да спим с тях, иначе няма да бъдем истински воини на Христос“.

Нека видим кои са елементите на това въоръжение.

Поясът или коланът (ст.14) на войника в Римската империя бил особено важен. Пристягал е туниката му и на него се крепял мечът му. Осигурявал свободния вървеж на войника и придавал усещане за сила и увереност. Той символизира истината, което може да означава две неща: от една страна, това е истината на благата вест; от друга – истината е искреност или честност. Бог иска от нас да останем честни и истинни. Да мамиш, да сплетничиш и да въртиш интриги означава да играеш по правилата на дявола. За духовното здраве честността спрямо самия себе си е задължителна. 

„Който не казва истината относно дребните неща не може да му се вярва в големите.”Айнщайн; „Да вярваш в нещо и да не го живееш е нечестно”Махатма Ганди.

Вторият елемент на християнското въоръжение е броненият нагръдник на правдата (ст. 14). „Правда“ (дикайосине) означава в писанията на Павел „оправдание“, т.е Божието желание да възстанови достъпа на грешниците до самия Него чрез Христос. Следователно броненият нагръдник символизира силната духовна защита, която имаме поради оправданието си. Ние сме облечени с праведност, която не е наша собствена, а Христова. Когато сме в Христос, ние вече не сме осъдени, а сме защитени от клеветническите атаки на злия. Неговото еврейски име (Сатана) означава „противник“, а гръцкото му име (диаболос) означава „клеветник“.

„Сега, прочее, няма никакво осъждение за тия, които са в Христа Исуса…“ (Рим. 8:1) 

Това е християнската увереност в „праведността“ ни пред Бога чрез Христос. Православното богословие неправилно учи, че човек не може да бъде уверен в спасението си. Увереността в спасението не трябва обаче да води до чувство за ненаказуемост, а трябва да се приема със смирена благодарност, защото иначе спасението може да бъде изгубено. Това е здравият нагръдник, който ни защитава от обвиненията на Сатана.

Също като поясът на истината, и нагръдникът на правдата би могъл да символизира две неща – второто му значение е „праведност на характера и поведението“. Ние можем да устоим на изкушенията на Сатана, когато се стремим към „праведността“. Отново виждаме съчетание на две неща – този път на прошката и почтеността.

Следващи са „обувките на благовестието“. Тук ап. Павел има предвид т.н. калига (боти) на римския легионер, които били направени от кожа, оставяли пръстите свободни, имали плътно подковани подметки и били привързани към глезените и пищялите с повече или по-малко украсени каишки. Те позволявали на войника да участва в дълги походи и го правили устойчив в битка, като същевременно го предпазвали от подхлъзване.

Обувките на християнския воин са „готовност за благовестието на мира“ (ст.15).  Готовност е превод на хетомасия, което означава „подготовка“ или „твърдост“. Ние трябва да бъдем винаги непоколебими и винаги готови да свидетелстваме за Исус като Божи миротворец.

Този стих прилича на Кол. 2:17: „И като дойде, благовества мир“, и на Исая 52:7: „Колко са прекрасни върху планините нозете на онзи, който благовества, който проповядва мир!“ Както пише Йоханес Блаув, „Мисионерската работа е като чифт сандали, които са били дадени на Църквата, за да излезе на пътя и да не спира да възвестява тайната на благовестието.“

Обуваш ли обувките на благовестието? Благовестваш ли Божия мир? Каниш ли хора на църква? Покани ли някого на Рождественото тържество? Дяволът се страхува от благовестието и го мрази, защото то е Божията сила, която спасява хората от неговата тирания.

Четвъртият елемент на въоръжението ни е „щитът на вярата“ (ст. 16). Тази дума означава голям, продълговат щит с размери 1,2 на 0,75 м, способен да прикрие напълно човека. Латинското му название е скутум. Той бил изработван от два пласта дърво, слепени един към друг и покрити първо с лен и след това с кожа. Бил пристегнат с желязо в горния и долния си край. Той бил специално предназначен да отклонява опасните запалителни материали, изстрелвани с метателни оръжия, които са се използвали тогава, и особено стрелите, които преди да се насочат срещу врага се потапяли в смола и се запалвали.

Какво представляват стрелите на дявола? Те включват злонамерени обвинения, подбуждащи ни към чувство за несъществуваща вина, спонтанно възникващите ни мисли на съмнение, непокорство, бунт, страст, злоба или страх.

В „Писмата на душевадеца” Клайв Стейпълтън Луис разказва за следното напътствие на Душевадеца към Горчилко: „Драги ми Горчилко, щастлив съм да чуя, че възрастта и професията на пациента ти правят възможно, но съвсем не сигурно той да бъде мобилизиран в армията. За нас е добре той да се намира в състояние на максимална несигурност и съзнанието му да е пълно с противоречиви представи за бъдещето, всяка от които да бъди надежда или страх. Няма нищо по-добро от напрежението и безпокойствието, за да барикадираш едно човешко съзнание против Врага. Той иска мисълта на хората да бъде заета с това, което вършат; нашата задача е да ги караме да мислят за онова, което ще им се случи.”

С нашия „щит на вярата“ можем да угасим всички подобни стрели. Именно чрез вярата си във време на страх, съмнения и потиснатост намираме опора в Божиите обещания. Чрез вяра във време на изкушения черпим сили от Божията мощ. В „Пътешественикът от този свет до онзи” на Банян, бясът (звярът) Аполон се присмива над Християн, докато го заплашва: „Ей сега ще ти извадя душицата.“ „И в този момент, продължава Бънян – той изстреля пламтяща стрела към гърдите му, но Християн имаше щит в ръката си, с който я пресрещна, и така се предпази от опасността.“

Следващият елемент на всеоръжието е шлемът на римския войник. Той обикновено се изработвал от здрав метал – бронз или желязо. Бил подплатен с филц или сюнгер, бил недосегаем за брадва или чук. В някои случаи прикачената отпред козирка осигурявала допълнителна защита.“ Тук Павел говори за „шлема на спасението“ (ст.17), който трябва да носим. Именно Божията спасителна сила е нашата единствена защита срещу врага на душите ни. Както пише Чарлз Ходж, „Това, което краси и предпазва християнина, което му позволява уверено и радостно да държи вдигната главата си, е фактът, че е спасен.“

Последното шесто оръжие е „мечът“ (ст. 17). От всички оръжия мечът е единственият, който може да се използва както за нападение, така и за защита в невидимата междузвездна война. Нападението което има предвид Павел е непосредствения сблъсък с противника, защото е употребена думата макаира, къс меч. „Мечът на Духа“ е отъждествен с Божието слово, така че мечът е предназначен да прониква през защитни стени, които хората издигат, да пробужда съвестта им и да ги подтиква към духовно пробуждане.

Бог го полага в ръцете ни също, за да можем да го използваме както когато се съпротивляваме на изкушенията, така и за благовестване. „Божието слово е по-остро от всеки меч, остър и от двете страни“ (Евр. 4:12). Ние не трябва никога да се срамуваме да го използваме.

Това е Божието всеоръжие, което Бог ни дарява. Но е наша отговорността да го вземем, да се облечем в него и да го използваме срещу силите на злото в истинската междузвездна война, в която участваме. И най-накрая, ние трябва да сме сигурни, че разполагаме с всеки елемент на въоръжението, за да е осигурена защита на всяка част от тялото ни.

3. Заключителни думи (ст. 21-24)

Накрая Павел завършва с молитва, за да ни напомни, че с нея трябва да е проникната цялата ни духовна битка и воюване. Обличането на Божието всеоръжие по същността си е молитва – молитва в Духа, инициирана и водена от Него, както и Божието слово е мечът на Духа, който самият Той използва. Така Писанието и молитвата са неделимо свързани - те са двете основни оръжия, които Духът поставя в ръцете ни. Ние трябва да се молим на всяко време, с всякаква молитва и молба – постоянно. Защото участваме в истинска, макар и невидима война.

И да бъдем бодри и бдителни (ст. 18) – предвид неочакваното завръщане на Христос, но и набезите от изкушения, за да не ни завари неподготвени. 

Tук Павел стига до края на писмото, което е диктувал. Взема перото от Тихик, на когото най-вероятно е диктувал и написва собственоръчно последните 1-2 изречения. В древността хората са завършвали писмата си с пожелание. Павел завършва с 2 молитви, в които ключови думи са ‘мир’ и ‘благодат’. Той се моли за мир, любов и вяра и рисува една красива картина на общението в църквата. Във втората молитва – „Благодат да бъде с всички, които искрено любят нашия Господ Исус Христос.“ Той се моли всички, които обичат Господ Исус Христос, да могат да изпитват Божията благодат вечно.

Така Павел започва с поглед отправен към предвечното минало и завършва с перспективата за една безсмъртна надежда.

БПЦ "Нов живот" - Варна

30.11.2014 г.