Sunday, January 18, 2015

Пътуване към рая

Колко от вас са били на екскурзия в чужбина? Напоследък станаха много популярни предлаганите от туроператорите all inclusive екскурзии. Като отидеш в хотела всичко ти е организирано и включено в пакета – храна, хотел, екскурзии. Ти отиваш с нагласата да си починеш и насладиш на красотите и живота. Но понякога стават неприятни неща. Има случаи, когато се оказва, че уговорките не са спазени и нищо не е организирано. Туроператорът просто е прибрал парите и е офейкал. Или се оказва, че в хотела няма места или условията не отговарят на предварителната информация. Понякога реалността не отговаря на очакванията.

Исус ни предупреди, че в този свят ще имаме скръб (Йоан 16:33). Тук Петър пише същото на християните неюдеи. За малко време може да скърбите сега в разни изпитания. (1 Пет. 1:6). Петър признава, че в този свят има страдания, но обяснява защо трябва да се радваме посред тях. „В което се радвате, ако и за малко време да скърбите сега (ако е потребно), в разни изпитания, с цел: изпитването на вашата вяра, което е по-скъпоценно от златото, което гине, но пак се изпитва чрез огън - да излезе за хвала и слава, и почест, когато се яви Исус Христос.” (ст.6-7).

Ние пътуваме към небето.

Ние трябва да се радваме, защото Бог ни благославя извънредно много. Ние сме избрани и предузнати от Бога, осветени от Духа и поръсени с кръвта на Исус. Ние сме възродени за жива надежда чрез възкресението (ст.3); имаме наследство, което е нетленно, неоскверняемо и неповяхващо, запазено на небесата за нас (ст.4); ние сме пазени с Божията сила чрез вяра за спасение, готово да се открие в последно време.”

Имаме наистина причина да се радваме. И тя е, че не принадлежим на този свят. Ние сме променени и новородени хора. Нашето гражданство е на небето. Пътуваме към рая.

Когато миналата година вървяха протести срещу безумията на управляващите, ние се събирахме почти всеки ден пред Общината. Някои от дните, когато ставахме повече, решавахме да се разходим из централните улици, за да скандираме против корумпираните управници от тройната коалиция. Надявахме се по този начин да спечелим повече поддръжници сред минувачите, за да се разрастнат протестите и това да доведе до оставка на правителството.

Ние оказвахме ненасилствена съпротива, която, между другото, също има библейски основания. Първоначално полицията само ни придружаваше, но когато с времето намаляхме, започнаха да ни забраняват да се движим по булеварда и трябваше да вървим по тротоарите. Правеха това, като ни изтикваха с моторите си към тротоара.

Ние обаче знаехме, че не могат нищо да ни направят и не се съобразявахме с исканията им, защото протестът ни беше напълно законен. Бяхме свободни хора и се държахме като такива! Нашето гражданство беше в друга България, в която има върховенство на закона и в която престъпниците се наказват, а доброто се поощрява!

Колко повече ние, християните, трябва да се държим като свободни хора! Като хора, чието гражданство не е в земния Вавилон! Затова Петър ни казва да се държим като такива. Да мислим, да говорим, да работим, да се отнасяме към другите като свободни хора. Като хора, които са избрани и предузнати, осветени и новородени за жива надежда. Като хора, които са променени.

Не се оставяйте силите на греха да ви притискат в ъгъла и да се съобразявате с тях. Вие имате нещо, което светът няма. Имате нещо, което приятелите ви нямат.

Колко от вас помнят екскурзиите в Румъния през 80-те години? Тогава Румъния беше много по-бедна от България. Когато влакът минаваше границата и спираше в Букурещ, отвсякъде ни предлагаха да купят българските маратонки, якета и джински, които носихме. Искаха всичко да смъкнат от нас. Ние имахме нещо, което те нямаха. По подобен начин се чувстваха западните и югославските туристи в България.

Кои са предимствата, които ние, новородените християни, имаме?

Петър пише, „получаваме следствието (или целта в други преводи) на вярата си, спасението на душите си’. С други думи, следствието на вярата ни е, че сме простени. Хората в света не са преживели чувството, че са простени. Те нямат радостта, които ние имаме. Нямат нашата надежда и нашето наследство – да живеят в присъствието на Бога във вечността.

Неотдавна всички ние празнувахме един празник, на който трябваше да останем будни до полунощ. Сещате ли се за кой празник говоря? Точно така, за Нова година. Навсякъде по лицето на земята, всички хора празнуват настъпването на новата година. И всеки път много хора решават от новата година да се променят.

За целта те вземат решения. Вече ще ям по-малко, ще бягам за здраве, ще работя върху себе си, ще уча английски, ще се грижа за семейството си... Те вярват, че тези решения ще променят живота им. Но правят ли това, което са решили? Повечето издържат 1-2 месеца. Промяната така и не се случва.

Защо тези решения не работят? Защото техният успех зависи от силата на нашата воля. Но нали именно липсата на воля ни е докарала до състоянието, в което сме!

Петър ни казва, че промяната в живота ни зависи не от нашата воля. Той казва, че ние сме възродени за жива надежда чрез възкресението на Исус Христос (1 Пет. 1:3). Следствие на нашата вяра Бог работи с Духа си в нас и ни променя. Промяната не става следствие на решение, което вземаме, а следствие на Божието спасително дело на кръста!

Хората знаят, че няма да устискат дълго, но въпреки това опитват да се променят сами, за да не чувстват угризения на съвестта, че не са опитали. Въпреки предишните си провали, ирационално се опитват да постигнат щастие със собствени сили. Но проблемът им е именно в това – че правят нещо, за което Бог казва, че няма да успее.

Еклесиаст казва: „Тогава разгледах всички дела, които бяха извършили ръцете ми, и труда, в който се бях трудил; и, ето, всичко беше суета и гонене на вятъра и нямаше полза под слънцето. (Екл. 2:11)

Един човек бил много богат мениджър на компания. Той се обадил на приятеля си в 10 ч. вечерта и попитал дали Еклесиаст е прав, като казва че всичко е суета на суетите? Приятелят му, който бил християнин, отишъл у тях. Той му обяснил, че Соломон, авторът на Еклисиаст е открил, че трупането на богатство не дава удовлетворение и е гонене на вятъра. Той му казал също, че Соломон, който бил най-мъдрият човек на земята, открил че задължението на човек е да служи на Бога винаги (Екл. 12:13). След това му казал за Исус и го кръстил в неговия собствен плувен басеин.

Когато разговарям с невярващи хора за Бога, те реагират по различен начин. Преди няколко дни в Центъра за зависими край Варна имах среща с няколко млади хора, потърсили лечение там. Сред тях имаше млада жена, майка на едногодишно дете. През цялото време тя поглъщаше всяка моя дума, кимаше и казваше: „Точно така, точно така е.”
Ние сме хора, които имат нещо, което нехристияните нямат. Но това не е всичко. Ние имаме още едно предимство пред останалите хора. Какво е то ли? Не е нужно да се боим от смъртта.

В древния Рим езичниците следвали две философии, диаметрално противоположни на християнството. Първата била, че римляните се страхували от смъртта. Те вярвали, че смъртта слага край на съществуването ни или че най-малкото води до невзрачно съществувание в света на сенките. Второ, те се присмивали и гледали с презрение на на всяка проява на милост и съжаление. Философите учели, че милостта не е рационална и че всеки вик на незаслужаващия милост трябва да остане без отговор.

През 165 г. се случило нещо, което променило това. Римската империя била покосена от чума. Когато чумата стигнала до град Рим, който успял го напуснал. Тези, които не можели да напуснат града правили всичко възможно, за да избягват болните. Когато първите симптоми се появявали у някой, жертвата била изхвърляна на улицата, където лежали телата на мъртвите и умиращите.

Дори лекари като известния римски лекар Гален избягали. Всички напускали мястото. С изключение на християните. Те се грижили за своите болни и за болните на своите съседи.

Защо го правили? Първо, защото Исус ги беше научил, че милостта е най-висша форма на благочестие. „Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца, ето какво е: да наглежда човек сирачетата и вдовиците в неволята им...” (Яков 1:26).

И второ, защото те не се страхували от смъртта. Те имали наследство нетленно, неоскверняемо, което не повяхва, запазено на небесата за тях. Те вярвали, че ако умрат докато се грижат за болните, те ще влязат в притежание на своето наследство и слава. Това им помагало да преодолеят страха си. Християните успели да спасят много хора.

Това не убягнало от вниманието на населението. Много хора поискали да имат това небесно съкровище и наследство, което да ги направи свободни. Жертвоготовността на християните насочила много хора по пътя към небесния Ерусалим. 

Ние трябва да показваме любовта на Исус на хората, за да ги накара тя да поревнуват за тази любов и да гладуват и жадуват за Него в своя живот. Нашата любов е най-добрият пътеводител за невярващия стопаджия, застанал на кръстопът в този свят.

Защото ние сме странници и пришълци в този свят. Ние сме граждани на небесния град, чийто архитект и строител е Бог. Не сме от този свят. Пътуваме към рая.

С Ваня сме ходили на много места по света. Бил съм на много места. В Интернет имам карта с всички страни, които съм посетил, за да ми напомня да се моля за хората, с които съм се запознал там. Виждал съм много красиви места. Последният път бяхме в Швейцария. Когато се върнахме, си казахме: „Толкова е хубаво да сме си у дома.”

На този свят има много красиви места. Но този свят не е нашият дом. Ние сме само пришълци и временно пребиваващи тук. Ние пътуваме към дома, следвайки най-верния компас, Библията. Петър ни напомня, че дори пророците не са били сигурни за конкретиката на своите пророчества, но са следвали Христовия Дух в тях. Ние също като пророците можем да се напъстваме от Святия Дух и благовестието. Библията и молитвата са нашия пътеводител. Пътеводител на християнския стопаджия.

Петър ни напомня също, че докато вървим по пътя към небето, страданията винаги предшестват славата. „Христовият Дух... предизвестяваше Христовите страдания, и след тях славата.” (1 Пет. 1:11). Исус беше разпнат преди да възкръсне и да се възнесе на небето. Йосиф трябваше да премине през тъмницата, преди да стане министър-председател на Египет. Пророците трябваше да преминат през много страдания и неразбиране, за да стигнат до славата на небесата. Петър трябваше да премине през страх от отхвърляне, преди да бъде възстановен и изпълнен със сила за служение чрез Святия Дух. По същия път ще преминем и ние. Такъв е пътят към рая. Пътят към рая е осеян с тръни.

Но нашите страдания тук са само миг от вечността. Те ще бъдат за „малко време”, казва Петър, така че с надежда можем да се научим да поглеждаме отвъд изпитанията (1 Пет. 1:5).

Винаги съм се удивявал на малките деца. Когато паднат и си ужулят коляното, те така надуват гайдата, че родителите сериозно се замислят дали отрочето им не умира. След като ги успокоят, те веднага забравят за болката, на мястото на сълзите изгрява усмивка и децата продължават да си играят, все едно нищо не е било. Нашите страдания наистина са кратковременни, колкото и да не ни се вярва, когато сме посред тях!

Второ, вярата ни се калява и радостта ни става по-силна, докато понасяме изпитанията, защото както златото, което гине, но пак се изпитва чрез огън, така и вярата ни ще се изпитва, за да излезе за хвала и слава, и почест, когато се яви Исус Христос (1 Пет. 1:7). Примесите ще се стопят и ще остане само автентичната вяра.

Трето, славата която има да ни се открие не може да се сравни с изпитанията (1 Пет. 1:7). Тя е много по-голяма и велика. Един ден ще застанем лице в лице с Исус и Той ще ни разведе, за да ни покаже нашето наследство, небесния Ерусалим. Павел пише във 1 Кор. 2:9 за нашето наследство: "Каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, И на човешко сърце не е дохождало, Всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят". 

Някой ще каже: ние не сме виждали Исус, как тогава да го обичаме? В църква няма дори една икона, за да си го представим! Въпреки това, Петър ни казва, че можем да го обичаме, защото можем да му се доверим. Той е виждал Исус - когато изцелява тъща му от треска, когато ходи по водата на езерото, когато го поглежда в двора на първосвещеника след отричането на Петър, когато е на кръста или когато е седнал след възкресението си край огъня с тях и го пита: „Симоне Йонов, обичаш ли Ме повече, отколкото Ме обичат тези?”

Подобно на нас, пръснатите неюдеи никога не го бяха виждали, но обичаха Исус и споделяха вярата си със своите съседи и приятели. Така се родиха много нови църкви. Затова макар и да не сме виждали Исус, чрез вяра можем да го обичаме заедно с Петър. Не е нужно да сме били в Галилея. Един ден ще Го видим. Спасението на душите ни в последния ден е целта и следствието на нашата вяра. Пътуваме към дома. С всеки рожден ден се приближаваме към дома! Ето защо трябва да се радваме! (1 Пет. 1:8).

Неотдавна почина бабата на наша приятелка. Тя беше християнка и живя почти целия си живот в служение на Бога. Съпругата ми се обади, за да й изкаже съболезнованията си. Тази жена беше като майка за приятелката ни, тя я е отгледала. Няма да й е лесно да свикне без нейното присъствие в апартамента. Но дори в тази скръб, тя има радост.

Защото, както казва 1 Петрово, смъртта не е краят. Един ден ще чуем тръбния зов и ще възкръснем от гроба, за да срещнем Исус в небето. Тогава ще си бъдем у дома. Този живот тук е само едно пътуване. Пътуване към рая.

Когато хората се връщат от път у дома, те разказват за преживяванията си и показват снимки от местата, които са посетили. Постват снимките във фейсбук. Надяват се да съхранят спомена за пътуването.

Когато си отидеш у дома на небето какви спомени ще можеш да споделиш?
Чий живот си докоснал с любовта на Исус? Колко хора са дошли на небето с тебе благодарение на това, че си ги поканил на църква? Или си ги водил в молитва за покаяние?
Какви спомени ще разказваш на небето?


Нека се помолим.