/проповед/
Честита Цветница!
Защо този празник е наречен Цветница или Връбница? На
този ден, когато Исус влезе в Ерусалим, хората махаха с клонки, за да
приветстват Исус, а някои ги постилаха пред Исус, за да мине по тях.
Едно семейство отишло на църква на Цветница, но детето
им останало вкъщи, защото било болно. И като се върнали от църква, донесли
върбови клонки и детето попитало, „Какви са тези клонки?“ Баща му казал,
„Когато Исус влезе в Ерусалим хората махаха с клонки и ги постилаха пред него
на земята, за да мине по тях. Затова и ние взехме върбови клонки. Детето
казало, „Аз веднъж няма да отида на църква и Исус точно тогава да вземе да
дойде!“
Така че, внимавай, ако пропускаш църква, може да пропуснеш
Исус!
Друг начин
да се срещнеш с Него е да четеш неговите биографии. Четирите евангелия на
Матей, Марк, Лука и Йоан са всъщност 4 биографии на Исус, написани от тези
евангелисти. Голяма част от тях е посветена на последната седмица от земния
живот на Исус. С това авторите им ни казват, че можем да разберем най-добре кой
е Исус и каква е
Неговата мисия, когато изучаваме събитията от тази последна седмица.
Няколко думи, описващи преживяванията от седмицата,
представят възходите и паденията в тези последни часове на Исус. Ние ги знаем: осанна,
конфронтация, предателство, отричане, изпитание, бичуване, разпятие, гроб. И
най-накрая, най-електризиращото изречение, произнасяно някога – „Няма го тук! Той
възкръсна!“
Всичко започна с триумфалното влизане на нашия Господ
в Ерусалим или както го наричаме, Цветница, вход Господен. Според някои това
беше ден на временен триумф, но той показва също колко непостоянна е човешката
природа.
Това е
седмица, която ни въздейства емоционално с възгласи на хваление. И това е
седмица, в която се
сблъскваме с отричането на Петър от Исус и на предаването на нашия Господ от
двуличния Юда.
Виждаме слабостта
на всички ученици, които напускат града, виждаме нерешителността на Пилат, агонията
на смъртта между двамата разбойници – единият, който прокълна Исус, и другият,
който помоли за Неговата прошка. Пред нас се разкрива скръбта по последните
приготовления за погребение и след това славната Великденска победа на
Възкресение.
Ден на
аплодисменти
Но Цветница беше ден на аплодисменти. Исус влезе в
Ерусалим за последен път. Много изследователи смятат, че Исус е планирал Своето
влизане. До този момент Той старателно избягваше публично признание. Сега Той
посегна към него.
Беше по времето на Пасха. По това време преди много
години ангелът на смъртта беше преминал над Египет и фараонът освободи Божиите
деца. За да празнуват избавлението си от египетско робство, сега в Ерусалим бяха
дошли десетки хиляди поклонници от цял свят. Градът беше задръстен от хора.
Исус влезе в Йерусалим по начин, който щеше да съсредоточи
вниманието на целия град върху пристигането му. Той влезе на гърба на магаренце.
За онази култура магарето се считаше за благородно животно. Царе и генерали
яздеха кон само когато отиваха на война. Когато цар идваше с мир, той яздеше
магаре.
В този случай Исус язди животно, което никога не беше
обяздвано. Той дойде с мир. Бе предал да кажат на собственика единствено
„Господ се нуждае от него.“ Вероятно Исус предварително бе избрал животното и
говорил със собственика, иначе той можеше да каже, „Хубаво, ама да ми беше
казал и на мен!“
И четем от
Лука 19:36-38 „И като минаваше Той, людете постилаха
дрехите си по пътя. И когато вече наближаваше да превали Елеонския хълм, цялото
множество ученици почнаха да се радват и велегласно да славят Бога за всичките
велики дела, които бяха видели, казвайки: Благословен Царят, Който иде в
Господнето име; мир на небето и слава във висините!“
Не само дванадесетте, но всички ученици, които
следваха Христос от Галилея и Юдея, се радваха като виждаха това посрещане. Кой
не обича аплодисментите!
Един човек бил на концерт на малки цигулари от Япония.
След концерта учителят им споделил как учили две, три и четири годишни деца да свирят
на цигулка. Първото нещо, на което ги учили, било правилната стойка.
А второто, което научавали дори преди да хванат
цигулката, било да се поклонят. Той казал, „Ако децата само изсвирят
произведението и спрат, хората може да забравят да покажат, че им е харесало.
Но когато детето се поклони, публиката винаги пляска. Аплодисментите са най-добрият
мотиватор за децата, който ги кара да искат да свирят.“
Възрастните също обичат аплодисментите. Поощрението ни
кара да се чувстваме чудесно. Затова учениците гръмогласно славеха Бога, при
вида на толкова радостни посрещачи.
Те бяха
толкова шумни, че чак фарисеите ги порицаха и казаха на Исус: „Учителю, смъмри
учениците Си.“ (Лука 19:39)
Всички ликуват,
радват се, хвърлят клони и постилат дрехи, за да мине Исус. Хората и тогава,
както и сега, обичат парадите и празниците.
Ние,
българите, се славим като една от нациите с най-много празници! Скоро ще празнуваме
24 май и по улиците отново ще мине парад от ученици. Много сме добри в
празниците и парадите. Но май не се справяме много добре между парадите.
По същия
начин ние изглеждаме чудесно от неделя на неделя. Но как изглеждаме между
неделите?!
Този ден на
„временен триумф“ започва с радост и с викове осанна, и завършва с Исус, който
плаче за Ерусалим. Какво можем да кажем за този последен ден преди началото на
първата Страстна седмица и какво можем да научим от него?
Радост и предателство
От известно
време Исус навсякъде привличаше големи тълпи. Хората се стичаха да Го слушат.
Думите му говореха на сърцата на хората и убеждаваха с истинността си, както и
днес.
Той говореше
с власт. Нещата, които вършеше, наелектризираха тълпите. Слепи очи проглеждаха.
Куци крака подскачаха с живот и сила в тях.
Всеки, който
се надяваше на изцеление, се стремеше да Го докосне. Родителите довеждаха
децата си, за да ги благослови. Роднини довеждаха свои близки, за да ги докосне
и изцели!
Потиснатите
бяха привдигнати и възстановявани. Безнадеждни сърца се осмеляваха да се
надяват отново. Исус беше посрещнат с радост, когато влезе в града - и така и
трябваше да бъде.
С триумфалното влизане на
Цветница сякаш одобрението за публичното служение на Исус свърши и тръгна
надолу, за да стигне най-ниската си точка на Разпети петък. Фарисеите, римляните
и един от собствените Му ученици, който го предаде, щяха да се съюзят, за да
постигнат Неговата смърт.
Думите, които щеше да отправи
през Страстната седмица щяха да накарат мнозина да Го изоставят. Докато потта
Му се превръщаше в кръв в Гетсимания, Неговите ученици сладко похъркваха, макар
че бяха обещали, че ще бдят с него.
По-рано, когато видя че бяха
разколебани, Той ги беше попитал, „Да не искате и вие да си отидете?“ (Йоан
6:67) Те го увериха чрез говорителя на групата, Петър, че няма да го оставят.
Но сега усещаха опасността във въздуха. Бяха му обещали, че ще бдят с Него, но
не удържаха на думата си.
И днес ние сме склонни да
обещаваме на Исус. Да, Исусе, никога няма да те оставя. Ще те следвам навсякъде.
Ще Ти служа вярно. Никога няма да те предам. Ще чета Библията всеки ден и ще се
моля!
Ще показвам Твоята любов в
семейството си, в университета и на работното място. Ще бъда верен в служението
Си. Спазваме ли обещанията, които даваме на Исус? Или, за по-сигурно, изобщо
нищо не обещаваме!?
Исус бе аплодиран на влизане
в Ерусалим. Но след това голямо въодушевление Той конфронтира посрещачите си,
като им показа, че е дошъл не да промени политическата система, а техните
сърца. И ентусиазмът им бързо беше бързо охладен.
Eдин по един се изнизаха. Посрещнаха
Го с радост, но малко по-късно аплодисментите утихнаха.
Наполеон
пътувал през Швейцария с армията си и бил посрещнат от силни аплодисменти от
ентусиазираното население. Един от приближените му отбелязал, „Трябва много да
ви радват тези огромни тълпи, които така ентусиазирано ви се възхищават!“ „Ами,
казал Наполеон, „същата тази управлявана като стадо тълпа при най-малката
промяна в обстоятелствата ще ме последва също толкова радостно до гилотината!"
Това се
случи с Исус. Същите хора, които Го приветстваха радостно в неделя, малко преди
да измине седмицата викаха, „Разпни Го и ни дай Варава!“ Приветстваха Го с
радост, но аплодисментите секнаха.
Исус заплака
Исус плака,
защото знаеше какво беше състоянието на посрещачите и тяхната нужда. Той бе
дошъл да промени сърцата, не управлението. Бе дошъл да ги освободи от робството
на греха, не от робството на римляните.
В Новия
завет има само още един случай, когато Исус плака – когато чу, че неговият приятел
Лазар е умрял. А сега плачеше за Ерусалим, защото той бе пропуснал възможността
за промяна. Исус бе обяснявал защо е дошъл, но те не разбраха посланието Му.
Дори
учениците, най-близкия кръг от негови последователи, не разбираха. Всеки имаше своя
дневен ред, своите собствени амбиции. Един се отрече, друг го предаде, всички
се пръснаха като пилци, когато играта загрубя, за да си спасят кожата. И Исус
заплака!
Учениците Му
го предупредиха. „Опасно е, не отивай там.“ Но Той настояваше. Защо?
Едно изоставено
дете било местено от приют в приют. Тя все повече се затваряла в себе си, в
своя измислен свят на мечти. Това бил нейният механизъм за оцеляване. Накрая
попаднала в приемно възрастно семейство, което се грижело общо за 15 деца срещу
заплащане. Те били груби и взискателни, а понякога и жестоки в отношението си
към децата. Момичето намирало радост в своя свят на фантазия, в който си тананикала
мелодии и пеела песни, които сама измисляла.
Тя се преструвала,
че ги записва и ги слага в плик и ги изпраща по пощата на някого. Приемното ѝ
семейство се притеснило, че някое от тези писма може да съдържа критика към тях
и да попадне във властите. Ако това станело, щели да им отнемат децата, а с това
щели да секнат и техните доходи. Затова ѝ забранили да пише и да пее песни.
Но не след
дълго тя отново започнала да пише песни. Един ден написала нещо и жената видяла
как след това го сложила в плик и излязла в двора. Не тръгнала към пощата, а
към едно дърво. Покатерила се на дървото и поставила песента между два клона.
Приемната ѝ майка веднага повикала съпруга си, който взел стълба и свалил
писмото от дървото. Подал го на жена си и тя прочела това: „Ако откриеш това
това писмо, знай че те обичам.“
Исус настояваше
да отиде в Ерусалим, защото отиде там с едно трансформиращо послание: „Ако протегнеш
ръка към мен, знай че те обичам!“ Той заплака, защото знаеше, че те няма да
откликнат. Ще го отхвърлят и ще пропуснат възможността за промяна.
Много хора и
днес пропускат възможността. Исус плаче за всички, които Го отхвърлят и днес.
Само ако знаеха, че един ден те ще заплачат, но ще е късно!
Когато влизаше
в Ерусалим, Исус изпрати послание на собственика на ослето, „На Господа
трябва“. Исус знаеше, че трябва да отиде в Ерусалим. Те пропуснаха възможността,
но милиарди други трябваше да я имат. Пътят към изкуплението, пътят към
възкресение минаваше през Голгота.
И Исус продължава
да плаче днес за тези, които все още отхвърлят възможността да се покаят. Само
преди седмица тук дойдоха много хора, които чуха за първи път, че Исус ги обича
и плаче за тяхното спасение. Тези хора се нуждаят от нашата грижа и любов. Ние
трябваме на Господа!
Исус очаква отклик
Въпросът,
който ни предизвиква в тази Страстна седмица е този: има ли нещо, което сме
готови да дадем на Исус? Защото Бог се удоволства, когато го правим.
Много
харесвам историята на шотландския лекоатлет Ерик Лидъл. Животът му е описан във
филма „Огнени колесници“ – препоръчвам го, ако не сте го гледали. Ерик чувства
Божия призив да отиде като мисионер в Китай със сестра си.
Но тогава решава,
че ще отложи отиването си на мисионерското поле, за да продължи да тренира за олимпиадата
в Париж. Сестра му е съкрушена. Той се опитва да ѝ помогне да го разбере, като
ѝ казва: „Джени, Джени, знам, че Бог ме е създал да Му служа, но Той също така
ме е направил да мога да бягам бързо! Когато бягам, чувствам че радвам Божието
сърце.“
Когато дадем
на Бога нашите дарби, Бог се удоволства и ние също се чувстваме удовлетворени.
Знаете ли как свършва филмът? Ерик участва в олимпиадата. Неговата коронна
дисциплина е насрочена за неделя, но верен на принципа, че неделният ден е
Господния ден, отказва да се състезава. Вместо това отива да проповядва в местна
църква. Така докато гърмяли стартовите сигнали на стадиона, Ерик Лидъл гърмял
от амвона. „Аз ще прославя ония, които Мене прославят...“ (1 Царе 2:30). Ерик
вярвал от все сърце в това Божие обещание.
На 11 юли
бил насрочен финала на 400 метра – дисциплина, в която той не само не бил
фаворит, но и нямал кой знае какви лични постижения. Независимо от това той се
класирал за финала и бил готов да бяга. „Летящият Шотландец“, както бил
известен, не само спечелил олимпийското злато на 400 метра, но и поставил нов
личен, световен и олимпийски рекорд в тази дисциплина!
Ерик Лидъл прославя
своя Бог. И това се превръща в свидетелство за Христос пред целия свят.
Ти трябваш
на Господа. Той дойде за Твоето сърце. Ще му го дадеш ли?
Англиканският
проповедник и поет Джефри Стадърт Кенеди е написал едно невероятно
стихотворение, озаглавено „Безразличие“, което леко ще перифразирам, защото
мисля, че се отнася и за нашата действителност. Простете за недодялания превод,
но мисля, че и така смисълът е ясен:
„Когато Исус на Голгота дойде,
увисна на дървото грубо.
Забиха пирони в нозе и ръце,
Положиха трънен венец,
дълбоките рани кървяха лудо.
Жестоко време, натежал хомот,
не струваше нищо човешкий живот.
Когато Исус във Варна дойде,
Той седна там, на пейката във Морската.
Ни грам внимание обърнаха му те,
Но да умре оставиха го, хорската.
Нали сме веч културна нация,
не бихме болка причинили.
Минавахме отсреща с грация
И правихме очички мили.
Исус извика: „Прости им, що правят те не знаят!“
Тълпите варненски продължиха да нехаят.
Към плажа бързаха, а после - по живота!
Изрече Той, „Дайте ми Голгота!“
Когато погледнем към всички дарове, които Бог ни е
подарил, можем ли да останем безразлични? Господ се нуждае от твоето и от моето
сърце.
Какво ще направиш, когато аплодисментите
утихнат?
_______________
БПЦ "Нов живот" - Варна
28.04.2024 г.
