Денят на Европа - нещо повече от политически акт

На 9 май отбелязваме Декарацията на френския министър на външните работи Робер Шуман от 1950 г., с която се предлага Европейската общност за въглища и стомана, предшественикът на ЕС. 

Но нас, християните, този ден е не просто политически акт, а свидетелство, че християнската вяра може да преобразява обществата и историята. 

Робер Шуман е дълбоко вярващ човек. Тази декларация е израз на християнския му светоглед и убеждения, които той прилага и в политическите си действия като министър. За него политиката трябва да служи на мира, истината и общото благо.

Неговото предложение гледа отвъд постигането на просто един икономически съюз. С тази декларация той поставя началото на проект за дълбоко помирение и траен мир след Втората световна война - мир, който да бъде основан на евангелския принцип за любов към ближния. В своя проект той гледа на общността като единствен начин да се преодолее егоизма на националните държави в името на общото благо.

За Шуман демокрацията трябва да е неразривно свързана с християнския морал и ценности като гражданско управление, взаимна солидарност, човешко достойнство, социална справедливост, помирение и прошка. 

Днес, 76 години по-късно, мнозина християнски анализатори изразяват загриженост, че Европейският съюз се е отдалечил от тези християнски принципи и преминава през духовна криза, която застрашава неговото бъдеще. Защото истинската криза на Европа не е икономическа или политическа, а духовна.

Политиката на ЕС все повече се отдалечава от християнските си корени и губи своя морален компас. Християнската етика бива заменена все повече от агресивен секуларизъм и морален релативизъм. Все по-голямата бюрокрация нарушават принципа на гражданско самоуправление и увеличават евроскептицизма. 

През последните години се появиха политики, които подкопават традиционното семейство и основите на обществото. И не на последно място, липсата на християнска идентичност прави Европа уязвима в културен план, което прави трудно интегрирането на нови общности по начин, който да запази мира и социалното сближаване.

За да оцелее и да остане добро място за живот, Европейският съюз трябва да се върне към своите изконни християнски ценности, потвърдени в Декларацията на Шуман. Без моралната спойка на християнската етика, съюзът рискува да се превърне в обикновена бюрократична структура без духовна посока. 

Само придържането към тези ценности е гаранция, че Европа ще остане пространство на свобода и справедливост, където икономическият напредък служи на човека, а не обратното.

Честит ден на Европа!

_______

Илюстрация: https://pjp-eu.coe.int/en/web/portal/home 

Защо един християнин гласува за Брекзит

Ейдриън Хилтън е консервативен учен, теолог, автор и преподавател, понастоящем работещ в Оксфордския университет. Тук той пише за това защо вярва, че Обединеното кралство трябва да напусне ЕС. 

You can read the article in English here.

ДЕМОКРАТИЧНАТА ИМПЕРАТИВА: ХРИСТИЯНСКА АПОЛОГИЯ ЗА БРЕКСИТ

Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия е част от Европа – по силата на тектонично-географската си реалност и социо-културната си история. Тези две неща определят неизбежната рамка на нашата идентичност. Никой разумен християнски ‘брекзитър’ (или поддръжник на напускането) не говори за това Обединеното кралство да напусне Европа. Това е метафора, дължаща се на икономичността на речта, която провокира чувства за сеизмичен апокалипсис у някои, които се стремят да вкарат страхове в дебата. Нито пък има християнин, който да убеждава, че ние трябва да спрем да си сътрудничим с нашите съседи или че искаме Обединеното кралство да стане „отделено и самоизолирано”, както лорд Дебен продължава безмилостно да окарикатурява позицията за напускане.

Европа се състои от около 50 страни. В Европейският съюз членуват 28. Нима всяка европейска страна, която не е член на ЕС е „отделена и самоизолирана”? Нима те не желаят да работят по дипломатични пътища с другите европейски страни за мир, справедливост и преследване на всеобщото благо? Неспособни ли са те да правят това? Не, разбира се, че не. Всички ние сме за любов към ближния. Но имаме проблем, когато този ближен започне да ни казва колко риба можем да ловим, колко часове да плевим градината си, колко да плащаме за ток и в какъв цвят трябва да боядисваме входната си врата.

Европейската цивилизация е закърмена с идеите на християнския морал и ценностите на просвещението. Тя е разнородна, органична, синкретична и всеобхващаща. След  векове на кървави конфликти, континентът най-накрая разбра, че тази религиозно-културна хомогенност предлага основа за мир и благоденствие. Така започнаха да се появяват различни изражения на християнска демокрация, които събраха заедно откъснатите и хетерогенни нишки на вярност към нациите и от тях изтъкаха нова прогресивна идентичност за съвременността.

Но тази идентичност бе oтвлечена от един агресивен, заплашителен, супер-национален секуларизъм на категоричните императиви, който прояжда тъканта на внимателно извезания килим от европейски цивилизации. Или, може би, това е начинът, по който той беше замислен и планиран. Европейският съюз не е добронамерена братска асоциация, основаваща се на взаимопомощ и сътрудничество. Той е антидемократичен, бюрократичен политически съюз, който все повече налага пълен сборник от диктати и директиви, които са противоположни на вековната британска демократична традиция и общото право. Той може да е започнал с най-благородните християнски мотиви – мир и помирение, но е достатъчно да видите какво уеднаквеното „икономическо управление” е сторило на хората в Гърция, за да разберете, че ЕС бързо се превръща в заплаха за мира и социалната стабилност.

Когато хората се чувстват откъснати от своите правителства и властимащите си правят каквото искат, без да се интересуват от правата и свободите на хората, историята ни учи, че тези хора ще се вдигнат. Единството и мирът се поддържат най-добре, когато управлението е възможно най-близо до хората и когато това управление е  прозрачно и отчетно. Човешкото съчувствие е насочено навън от отделния човек към семейството, след това към родата и приятелите, а накрая към формиране на общности, региони и страни, чрез откриването на общи връзки на близост, език и култура. Бог е направил така, че нациите да притежават разнообразни качества и тези вариации на национални характеристики и култури показват чудото на сътворението. Ако историята с Вавилонската кула ни учи на нещо, то е че сегрегацията се случва именно в такава ситуация и че опитите да построим наново една обединена кула са обречени на неуспех.

Замисълът не е бил да съществува скучно уеднаквяване. Тоталитарните управления, които са се опитвали да наложат социо-политически конформизъм са управлявали над националистично недоволство и са предизвикали граждански войни. Свободните държави протягат ръка за мир и приятелство на техните съседи, ценейки високо другите култури и нации. Обичта към нашата страна ни позволява да разберем обичта, която другите имат към тяхната страна. Никакви патриотични чувства, националистична ревност или слепота към националните различия не могат да доведат до война. Войната е проявление на стремежа към власт и доминация в преследване на религиозни идеали или политическа утопия. Тези неща са били голям бич за Европа и една от най-големите бариери за техните домогвания е патриотичната съпротива на нации, решени да защитават своите собствени права, свободи и наследство.

Има много гласове, крещящи за внимание около референдума за ЕС. Въпросът за напускане или оставане не може да бъде сведен до един предмет на спора. Но, поне за този християнин, той се отнася за свободата, демокрацията, прозрачността, отчетността и правото да уволня тези, които ме управляват.

Ейдриън Хилтън

Статията е преведена от © Christians in Politics 2016. Можете да я прочетете в оригинал тук.

Ще дадем ли Хляб на бежанците?

Масово преселение.

Зад гърба ти е ИДИЛ, пред тебе - гостоприемно отворените врати на Австрия и Германия. Всички бягат, бягаш и ти. Всичко е като лош сън, но един ден ще свърши. Всичко ще се оправи.

Западна Европа покани бежанците. Балканите услужливо ги пропускат. Билборд в Хърватия гласи: "Скъпи имигранти, добре дошли в Хърватия. Тук няма работа, няма пари, няма бъдеще. Продължете към Словения. Благодаря ви."

България, Унгария и Словакия вдигнаха стени на границите си. Опасенията са, че заедно с бягащите от войната има и много икономически емигранти. Вижда се, бежанската криза породи най-сериозното разминаване досега между страните от западна и източна Европа. Дали това не е началото на края на Европейския Съюз?

В цялата тази суматоха, когато всеки ден прииждат десетки хиляди нови бежанци, въпросът е, докъде ще доведе всичко това? Ще издръжи ли Европа на натиска? Как ще се отрази прииждането на още 10 милиона мюсюлмани към и без това ислямизираща се Европа?

Въпросите, които християните трябва да си зададат, са: как трябва да отговори Църквата на това предизвикателство? От една страна, Божието Слово ни заповядва да показваме любов към "чужденеца, сирачето и вдовицата", към онеправданите и маргинализираните. От друга страна, през последните години се наблюдава нежелание на мюсюлманите-бежанци да се съобразяват с местните порядки. На много места се издигат лозунги за прокарване на законите на шериата, създават се мюсюлмански полиции, има сблъсъци с местното население.  

Нещо повече - в някои християнски среди се тиражира мнението, че в изпълнение на Библейското пророчество от Откровение 11, Антихрист наводнява Европа с мюсюлмански мигранти, за да разруши християнството. 

Такава опасност имаше и преди кризата с бежанците от ИДИЛ. Но това оправдава ли безсърдечието и егоизма ("Да са мислили, преди да са тръгнали!")?

Исус ни заповяда да се грижим за бедните и нуждаещите се: "И който напои един от тия скромните само с една чаша студена вода, в име на ученик, истина ви казвам, никак няма да изгуби наградата си. (Матей 10:42). И също: "Понеже сте направили това на един от тези най-малки Мои братя, на Мене сте го направили." (Матей 25:40). Нима ще рискуваме да загубим небесното царство, отказвайки хляб, вода и дрехи на тези хора? (Матей 25:41-43)

Ние трябва да се изправим срещу страховете и предразсъдъците си и да вървим срещу течението и настроенията в обществото, ако те приемат ксенофобска окраска. Християните трябва да са първите, които да посрещат и да се погрижат според възможностите си за нуждите на бежанците. Нима забравихме, че и ние самите сме били толкова пъти бежанци в нашата история?

Добре е Църквата в България и цяла Европа да издигне глас в тяхна защита. Същевременно, в молитва да търси мъдрост от Бога и да изразява позиция за справяне с кризата. И не на последно място, ние трябва да бием камбаната за опасността от радикалния ислям, без да го използва като извинение за бездействието си.

Тенденцията към радикализация ще се задълбочи. Така е, защото ислямът и западните ценности са несъвместими. Единственият начин да живеем в мир с бежанците е те да приемат нашите ценности. Но може ли да накараш един мюсюлманин да приеме насила нещо, когато е убеден в противното? Не, разбира се. Тогава какво да правим? 

Първо, секуларизираните европейци трябва да осъзнаят, че тяхната култура не е възникнала във вакуум, а е следствие на юдео-християнската вяра и ценности. Свободата, достойнството на личността, правата на човека - всичко това почива на християнското разбиране, че човек е сътворен по Божи образ. Нужно е покаяние и раздяла с мантрите на хуманизма, модернизма и релативизма. 

Само връщането към християнската вяра може да даде аргументи в подкрепа на настояването мюсюлманите да се съобразяват с "нашата култура". Защото тя не е нещо, до което сме достигнали следствие на вековни лутания от типа "проба-грешка". Тя се основава на Божието откровение за това кои сме ние, кой е Бог и как иска Той ние да живеем.

Някой ще каже, трябва чудо да стане, за да се възроди християнството в този континент. И ще е прав. Но чудеса стават. Не е ли чудо, че безпрепятствано стотици хиляди хора без визи влизат в ЕС и Шенген? Нима някой е допускал, че това може да стане? 

Бог допуска изпитания в живота на отделните хора, общности и нации, за да се осъзнаят и обърнат към помощ към Твореца. В тази критична ситуация много хора ще се замислят и ще се върнат към вярата на своите деди. Но, Божието слово ни казва, че много повече ще предпочетат да се качат на своя "Титаник" и да отплават в океана на егоизма и безсърдечието. За да намерят там и своята гибел.

Масово преселение. Напрежението и натискът ще достигнат краен предел. Не е достатъчно само гостоприемно да отворим вратата и да нахраним гладните бежанци. Нужно е първо ние да посегнем към Хляба на живота, а след това да го дадем и на тях.

Защо лилипутите свалят великаните

Силна статия на Евгений Дайнов за един от най-достойните мъже на България през годините на прехода. Не съм съвсем съгласен единствено със заглавието: "Елегия за Иван Костов". Елегия се пише за мъртъвци. Иван Костов не е мъртвец - нито във физически, нито в политически смисъл. Без преувеличение той е великан в страната на лилипутите. Подобно на други великани - Стефан Стамболов, Мартин Лутър Кинг, Маргрет Тачър и Лех Качински, и той не беше разбран. А други се погрижиха това неразбиране да се трансформира в омраза. Това е стратегията на духовните лилипути. Както е известно, лилипутите не търпят някой да се извисява над тях.

"Дневник"

Иван Костов. Фотограф: Юлия Лазарова

Синята десница бе окончателно погълната от водовъртежа на историята. Преди да продължим нататък, длъжни сме да спрем и отдадем дължимото на нашите герои. Трябва да го направим не заради тях, а заради нас си. Иво Беров вече подхвана този разговор. Доколкото ми позволяват силите, ще се опитам да го продължа. Няма, за разлика от Иво, да пиша за Филип Димитров. Той ми е приятел и не мога да бъда обективен. Иван Костов не ми е приятел. Има възможност да бъда по-трезв в преценките си; и затова тази елегия е за него.

"Когато в гората падне вековен дъб, но наоколо няма хора да слушат, произвежда ли се грохот? Или грохотът се появява само тогава, когато има кой да го чуе?" Въпросът е зададен в началото на 19-ти век от британския философ-емпирик Бъркли като пример за това, че можем да сме сигурни в съществуването само на онова, което виждаме и чуваме.

Миналата седмица

падна най-големият български политик - Иван Костов
Това променя всичко; но засега останалите политици се държат все едно нищо особено не се е случило. Очевидно се надяват, че ако се правят, че не чуват тътена, то и последващите го политически земетръси ще ги подминат. Няма.

... Преди точно десет години интернет прохождаше и затова все още имаше смисъл да се ползват хартиени вестници. Наех студенти да изрязват вестникарски материали и ги сортират по папки. Когато две години по-късно зарязахме тази работа поради развитието на интернет, събрахме папките за изхвърляне. Най-дебелата се оказа озаглавена "Костов яде деца". Дори на студентите бе направила впечатление всекидневната, провеждана без прекъсване, година след година, канонада по бившия министър-председател.

Оттогава светът се промени напълно. Никой не сортира вестникарски изрезки например. В цялата тази промяна обаче продължава да има една константа: Иван Костов е виновен за всичко. През пролетта на 2009 година мислих, че дъното е стигнато с твърдението на тогавашния президент Първанов, че именно Костов е виновен за взривовете в голям военен склад. Това обаче не се оказа никакво дъно, защото в началото на 2013 година – 12 години след като напусна властта – пак Костов се оказа виновен, този път за надутите сметки на тока, изкарали хората на улицата.

Израстна цяло едно поколение, което има доста смътна представа кой е той и какво е правил. Но твърдо знае едно: трябва да бъде мразен. Тази фиксация прави така, че всички други политици от 90-те са забравени. Студентите първокурсници, когато се появят при мен, носят в главата си следното резюме на новата българска история: "Управляваше Тодор Живков, после го свалиха и дойде Иван Костов."

Допреди няколко години начинаещите студенти имаха и отчетлива черно-бяла картинка, очевидно набивана им в главите в домашна обстановка: Живков – добър, давал на народа; Костов – лош, взел всичко на народа. Днес "игрек-поколението" е по-софистицирано и знае, че Живков не е "добър". Но Костов продължава да е лошият.

Всичко се изсипва върху Костов по простата причина, че той е най-големият. А е най-големият, защото именно нему дължим, да речем, простичкия факт, че България е член на ЕС и НАТО – за разлика от Македония и Сърбия примерно, да не говорим за Русия и Беларус. След разрухата, донесена от Жан Виденов – спомнете си как вестник "Дума" публикуваше рецепти за затваряне на хляб в буркани – нямаше никакви гаранции, че България изобщо някога ще се възстанови. Само три години по-късно обаче не само се беше възстановила, но и бе призната за отговаряща на критериите от Маастрихт, т.е. годна за членство в ЕС. Костов направи това, не някой спасител, цар или месия.

Не че не си навлече неприязънта и на външния свят. Еврокомисията направо хлъцна, когато с режещ тон Костов й съобщи, че няма никакво намерение да чака десет години за влизане в съюза, както му бе намекнато в началото. Американците останаха втрещени, когато Костов не се огъна под натиска на Държавния департамент и отказа България да приеме 20 - 30 000 албански бежанци на своя територия. Руснаците никога няма да забравя, как Костовото правителство им отказа въздушен коридор към Косово, за да стоварят войски в Прищина, преди да са пристигнали западните съюзници.

Външната неприязън е разбираема. Костов от време на време ги удряше с линийка през пръстите и това на тях не им харесваше. Вътрешната,

българската омраза е неразбираема със смайващите си, космически размери
Англичаните например, които Чърчил спаси от унизителен разгром по време на войната и накрая ги направи победители – те го свалиха от власт за "благодарност", но не го намразиха. В началото на 21-ви век го обявиха за "най-великия държавник за всички времена". Българите обаче, които Костов спаси от азиатска бедност, руска подчиненост и ги докара до портите на Европа – те не само го свалиха от власт. Те го мразят, както никога никого не са мразили преди.

Иван Костов не е най-приятният човек на света. В най-невинна лична среща е способен да направи така, че после човек да реши да го отбягва толкова дълго, колкото е възможно. Той обаче не е мразен заради това; в крайна сметка повечето хора никога не са го виждали "на живо".

Мразен е, защото направи

две исторически важни неща

които изтръгнаха България от блатото на постсоциалистическото битуване, в което продължават да си бълбукат наши съседи и братовчеди като молдовци, беларуси и узбеки. Първото и най-важно – затвори социалистическата промишленост.

Рядко си спомняме, че към 1997 година по-голямата част от българите си живееха така, както бяха свикнали от 60-те години. Ходеха на работа в държавния завод, където не работиха нищо полезно, но получаваха някаква заплата. Междувременно вземаха от завода всичко, което им трябваше, за да работят и "на частно" – в сивия сектор. Заводите бяха на загуба, тъй като не произвеждаха нищо конкурентно. Загубите се покриваха от данъците, които никой не плащаше. Страната, извън София и два-три големи града, живееше на принципа "всеки лъже всеки".

Накрая обаче дойде сметката. Точно този опит за съхранение на социалистическия бит доведе до пълен фалит на държавата и необходимостта да се почне наново. Като част от това ново начало Костов затвори тези предприятия. Спря течовете в бюджета и изряза гнилото, за да се развие здравото. От гледна точка на масовата психология обаче това бе катастрофално разрушаване на привичния и уютен начин на живот, който българите особено ценяха.

Костов наистина им "взе всичко" – взе им света, който харесваха, защото в него не поемаха нито рискове, нито отговорности. И след това направи второто важно нещо. Съобщи им, че вместо да чакат някой да дойде и да им даде, е време да запретнат ръкавите и да се справят с живота. Отне им правото да потънат във вечен траур по изгубения начин на живот. Не само им отне рая, но им забрани да плачат за него.

В този момент трупаната неприязън избухна в омраза. Костов бе преопакован в чудовище, което се натъкнало на един щастлив народец и - напълно безпричинно и само заради злата си воля - му взел всичко и го пратил нещастен и гол да броди по света. Оттук бе една крачка до това Костов да е причинител на всички случващи се злини – просто защото е зъл. В пролетта на 2001 година медиите директно го обвиниха в убийството на дете на таксиметров шофьор, а таксистите блокираха парламента и искаха да го разкъсат. После се разбра, че не бил той, а била майката на детето – но тогава вече злият Костов беше виновен за други възникнали злини.

Разбира се, слизането на Костов от власт през 2001 г. си има и обективни обяснения. Докато народът наистина страдаше, докато се преподреди в новия свят на отговорността, Костови съратници станаха "необяснимо богати", по израза на неговия предшественик Филип Димитров. Появи се и типичното за нашите земи високомерие на управляващите спрямо управляваните.

Кадровите грешки 

на Костов бяха на моменти смайващи, способността да се самозалъгва – впечатляваща, а комуникацията с обществото – най-малкото неефективна.

Но не тези причини обясняват защо българите свалиха Костов от власт през 2001 година. Те го наказаха, защото им "взе всичко". И го заместиха с царя, защото преведоха неговите витиевати послания на езика, който разбираха: "Вервайте ми, аз ще ви оправя, аз ще ви дам..." Опитаха се да заменят Маргарет Тачър с Тодор Живков.

Опитват се и до днес. И докато търсят кой да им "даде" срещу коленичене и послушание, ще мразят Иван Костов, който им казваше "изправете се и си вземете сами". Дори не злорадстват за неговото падение. Да не вземе да се върне...

Философът Бъркли в крайна сметка дава отговор на загадката с падащото в гората дърво. Дори да няма кой да чуе тътена, пише той, тътен има, защото отеква в ушите на Бог. Всички са си запушили ушите за грохота от падането на Костов. Но този грохот отеква в историята. И ще ги връхлети тогава, когато най-малко очакват.

Евгений Дайнов, "Дневник"