© Милен Радев
Пак е 9-ти май и пак от Изток се понася тътенът на солдатски ботуши по калдъръм, пак заскърцват веригите на танковете, пак сянката на балистични ракети подплашва рояците арбатски врабчета. Пак се надига протяжно мучене през вдървени от нечовешко количество погълнат самогон челюсти. Пак се напъват до спукване акордеоните, пак излиза с колеблива крачка на брега Катюша, преди да се бухне в храстите с правнуците на някогашните „освободители“ на Европа.
Гледам по западноевропейски телевизионен екран пълния репортаж на деветомайския парад от Червения площад. Слушам почти неприкритото възхищение на немския говорител от стегнатите редици на маршируващите днешни окупатори на Чечения и Грузия, от внушителната мощ на руското оръжие. Следя витиеватите коментари на експерта в студиото Александър Рар – съветник на германското правителство и личен гост на Путин в Кремъл.
Увлекателният му глас с дискретен руски акцент реди факт след факт – за отличните „работни“ отношения между Русия и Германия, за газа и нефта, които осигурявали надеждно германската икономика, за прекрасните условия пред немския бизнес в Русия, за това как Русия искала да се модернизира, та даже да превъоръжи танковите си войски изцяло с германски Леопард – 2 от концерна Краус-Мафай…
На екрана колоните постепенно се изтеглят, двойката еднояйчни близнаци Медведев/Путин поема по своя отговорен път в подножието на Кремълския зид, гласът на Рар ромоли и тихо заглъхва, а аз се замислям за онова, което се случва в действителност пред очите на целия, желаещ да го забележи и осъзнае свят.
На централния площад в Москва, пред капището на непогребания труп на един от най-зловещите масови убийци в историята – обект до днес на преклонение от милиони свои сънародници – се празнува годишнина от края на една война. Празнува се не как да е, а се празнува с демонстративна агресивност, образно казано с размахване на ядрения боздуган, с високо вдигнат ботуш, по който още не е изсъхнала кръвта на стоте хиляди чеченски деца от миналото десетилетие и на стотиците грузински цивилни жертви от преди две години.
Празнува кой? Празнува страната-наследник на Съветския съюз. Страната, вграждаща по указание на доскорошния си президент и сегашен премиер все повече елементи от своето кърваво болшевишко минало в днешната си идентичност. Празнува под звуците на смразяващия кръвта на близки и далечни нейни съседи съветски химн „Союз нерушимый, республик свободных, сплотила навеки великая Русь…“. Мелодия, която същият президенто-премиер наложи за химн и на днешна, вертикално-демократична Русия. Празнува с демонстрацията на технология отпреди 30 години, но достатъчно зловеща и до днес. Празнува страната на опустошената природа, страната-енергиен придатък и енергиен рекетьор на света, страната – негативен шампион по смъртността на мъжкото си население, страната на озверената, фанатично предана на новия си водач младеж, страната на подтиснатите, комплексирани наследници на Империята на злото.
Празнува се победа в схватката на две тоталитарни държави, едната от които избързва и преварва с нападението си другата само с няколко седмици. За почтените и информирани изследователи на близкото минало, но и за всеки заинтересован и следящ публикациите и свидетелствата от последните години човек по света, днес не може да има съмнение в съпоставимостта на двата режима – национал-социалистическия в Германия и комунистическия в Съветска Русия.
Престъпността на първия бе доказана международно-правно на Нюрнбергския процес. Престъпността на другия произтича от античовешката теория, на която той се основава и на надминаващата всяко въображение и всеки исторически паралел терористична практика през първите 40 години от неговото съществуване. Пресмятането и сравняването на броя на милионите жертви в едната и в другата тоталитарни системи е безсмислено и неморално. И все пак, ако то се извърши съвестно, тежестта на десетките милиони жертви дори само на Колима, на този „Освиенцим без пещите“, по определението на Варлам Шаламов, ще натисне със страшна сила червеното блюдо на дяволската теглилка на двата античовешки режима през ХХ век.
Теорията за сингуларността на престъпленията, извършени в Третия райх не издържа на критичния анализ на излезлите през последните 20 години на бял свят доказателства за също тъй масови, също тъй безжалостни престъпления срещу човечеството, извършвани от първия ден на установяването на болшевишката „диктатура на пролетариата“. През десетилетията на своето въздействие тя не само заличава почти безследно цели обществени и национални слоеве, но по пътя на отрицателната селекция, на принудителната социална адаптация, води до страшни антропологични модификации на оцеляващия т.н. „хомо совиетикус“, видими до сега у неговите наследници на Изток от Днепър.
Тази победа се чества днес – победа по волята на историческото стечение на обстоятелствата (и на многомилиардната американска военна помощ 1942 – 45 г.) на един тоталитарен режим над друг. Победа, която за много от освободените обитатели на национал-социалистическите концлагери се превръща бързо в кошмарно продължение на мъчението, но вече зад полярния кръг. Победа, която донесе смъртта на два милиона бивши съветски граждани, освободени от германски плен, за да бъдат предадени от Съюзниците на благоволението на своя партньор, седящ на трона на Иван Грозни в Кремъл. Победа, която за стотици милиони източноевропейци се превърна в буквалния смисъл на думата в десетилетно комунистическо робство, и която струва живота на цвета на тези нации…
Защо пък не? На честване подлежи всичко. Агнешкото стадо може да следи с благоговение и да се включи с пълна сила в отпразнуването на празника на колача и месопроизводителя в съседната, благоустроена вече кошара.
Цивилизована уж нация може да чества с помпозни паради годишнината от „Великата“ си революция, от вакханалията на терора в парижките септемврийски нощи на 1792 г. и от геноцида във Вандеята година по-късно. Може да се честват митични, трагични, абсурдни и дори срамни годишнини. Може да се заглушават или охулват гласовете на хора будни, отговорни, смели и неуморни, които призовават принципите на здравия разум и на елементарната порядъчност да се прилагат не само в семейните и домакинските, но и в обществените дела.
Може.
Но тогава не може и не бива по-късно да има място за учудване, за кахърене и вопли до Бога, когато отново дойде време за едни други, не толкова весели, но до болка познати европейски и световни празници.
