Защо лилипутите свалят великаните

Силна статия на Евгений Дайнов за един от най-достойните мъже на България през годините на прехода. Не съм съвсем съгласен единствено със заглавието: "Елегия за Иван Костов". Елегия се пише за мъртъвци. Иван Костов не е мъртвец - нито във физически, нито в политически смисъл. Без преувеличение той е великан в страната на лилипутите. Подобно на други великани - Стефан Стамболов, Мартин Лутър Кинг, Маргрет Тачър и Лех Качински, и той не беше разбран. А други се погрижиха това неразбиране да се трансформира в омраза. Това е стратегията на духовните лилипути. Както е известно, лилипутите не търпят някой да се извисява над тях.

"Дневник"

Иван Костов. Фотограф: Юлия Лазарова

Синята десница бе окончателно погълната от водовъртежа на историята. Преди да продължим нататък, длъжни сме да спрем и отдадем дължимото на нашите герои. Трябва да го направим не заради тях, а заради нас си. Иво Беров вече подхвана този разговор. Доколкото ми позволяват силите, ще се опитам да го продължа. Няма, за разлика от Иво, да пиша за Филип Димитров. Той ми е приятел и не мога да бъда обективен. Иван Костов не ми е приятел. Има възможност да бъда по-трезв в преценките си; и затова тази елегия е за него.

"Когато в гората падне вековен дъб, но наоколо няма хора да слушат, произвежда ли се грохот? Или грохотът се появява само тогава, когато има кой да го чуе?" Въпросът е зададен в началото на 19-ти век от британския философ-емпирик Бъркли като пример за това, че можем да сме сигурни в съществуването само на онова, което виждаме и чуваме.

Миналата седмица

падна най-големият български политик - Иван Костов
Това променя всичко; но засега останалите политици се държат все едно нищо особено не се е случило. Очевидно се надяват, че ако се правят, че не чуват тътена, то и последващите го политически земетръси ще ги подминат. Няма.

... Преди точно десет години интернет прохождаше и затова все още имаше смисъл да се ползват хартиени вестници. Наех студенти да изрязват вестникарски материали и ги сортират по папки. Когато две години по-късно зарязахме тази работа поради развитието на интернет, събрахме папките за изхвърляне. Най-дебелата се оказа озаглавена "Костов яде деца". Дори на студентите бе направила впечатление всекидневната, провеждана без прекъсване, година след година, канонада по бившия министър-председател.

Оттогава светът се промени напълно. Никой не сортира вестникарски изрезки например. В цялата тази промяна обаче продължава да има една константа: Иван Костов е виновен за всичко. През пролетта на 2009 година мислих, че дъното е стигнато с твърдението на тогавашния президент Първанов, че именно Костов е виновен за взривовете в голям военен склад. Това обаче не се оказа никакво дъно, защото в началото на 2013 година – 12 години след като напусна властта – пак Костов се оказа виновен, този път за надутите сметки на тока, изкарали хората на улицата.

Израстна цяло едно поколение, което има доста смътна представа кой е той и какво е правил. Но твърдо знае едно: трябва да бъде мразен. Тази фиксация прави така, че всички други политици от 90-те са забравени. Студентите първокурсници, когато се появят при мен, носят в главата си следното резюме на новата българска история: "Управляваше Тодор Живков, после го свалиха и дойде Иван Костов."

Допреди няколко години начинаещите студенти имаха и отчетлива черно-бяла картинка, очевидно набивана им в главите в домашна обстановка: Живков – добър, давал на народа; Костов – лош, взел всичко на народа. Днес "игрек-поколението" е по-софистицирано и знае, че Живков не е "добър". Но Костов продължава да е лошият.

Всичко се изсипва върху Костов по простата причина, че той е най-големият. А е най-големият, защото именно нему дължим, да речем, простичкия факт, че България е член на ЕС и НАТО – за разлика от Македония и Сърбия примерно, да не говорим за Русия и Беларус. След разрухата, донесена от Жан Виденов – спомнете си как вестник "Дума" публикуваше рецепти за затваряне на хляб в буркани – нямаше никакви гаранции, че България изобщо някога ще се възстанови. Само три години по-късно обаче не само се беше възстановила, но и бе призната за отговаряща на критериите от Маастрихт, т.е. годна за членство в ЕС. Костов направи това, не някой спасител, цар или месия.

Не че не си навлече неприязънта и на външния свят. Еврокомисията направо хлъцна, когато с режещ тон Костов й съобщи, че няма никакво намерение да чака десет години за влизане в съюза, както му бе намекнато в началото. Американците останаха втрещени, когато Костов не се огъна под натиска на Държавния департамент и отказа България да приеме 20 - 30 000 албански бежанци на своя територия. Руснаците никога няма да забравя, как Костовото правителство им отказа въздушен коридор към Косово, за да стоварят войски в Прищина, преди да са пристигнали западните съюзници.

Външната неприязън е разбираема. Костов от време на време ги удряше с линийка през пръстите и това на тях не им харесваше. Вътрешната,

българската омраза е неразбираема със смайващите си, космически размери
Англичаните например, които Чърчил спаси от унизителен разгром по време на войната и накрая ги направи победители – те го свалиха от власт за "благодарност", но не го намразиха. В началото на 21-ви век го обявиха за "най-великия държавник за всички времена". Българите обаче, които Костов спаси от азиатска бедност, руска подчиненост и ги докара до портите на Европа – те не само го свалиха от власт. Те го мразят, както никога никого не са мразили преди.

Иван Костов не е най-приятният човек на света. В най-невинна лична среща е способен да направи така, че после човек да реши да го отбягва толкова дълго, колкото е възможно. Той обаче не е мразен заради това; в крайна сметка повечето хора никога не са го виждали "на живо".

Мразен е, защото направи

две исторически важни неща

които изтръгнаха България от блатото на постсоциалистическото битуване, в което продължават да си бълбукат наши съседи и братовчеди като молдовци, беларуси и узбеки. Първото и най-важно – затвори социалистическата промишленост.

Рядко си спомняме, че към 1997 година по-голямата част от българите си живееха така, както бяха свикнали от 60-те години. Ходеха на работа в държавния завод, където не работиха нищо полезно, но получаваха някаква заплата. Междувременно вземаха от завода всичко, което им трябваше, за да работят и "на частно" – в сивия сектор. Заводите бяха на загуба, тъй като не произвеждаха нищо конкурентно. Загубите се покриваха от данъците, които никой не плащаше. Страната, извън София и два-три големи града, живееше на принципа "всеки лъже всеки".

Накрая обаче дойде сметката. Точно този опит за съхранение на социалистическия бит доведе до пълен фалит на държавата и необходимостта да се почне наново. Като част от това ново начало Костов затвори тези предприятия. Спря течовете в бюджета и изряза гнилото, за да се развие здравото. От гледна точка на масовата психология обаче това бе катастрофално разрушаване на привичния и уютен начин на живот, който българите особено ценяха.

Костов наистина им "взе всичко" – взе им света, който харесваха, защото в него не поемаха нито рискове, нито отговорности. И след това направи второто важно нещо. Съобщи им, че вместо да чакат някой да дойде и да им даде, е време да запретнат ръкавите и да се справят с живота. Отне им правото да потънат във вечен траур по изгубения начин на живот. Не само им отне рая, но им забрани да плачат за него.

В този момент трупаната неприязън избухна в омраза. Костов бе преопакован в чудовище, което се натъкнало на един щастлив народец и - напълно безпричинно и само заради злата си воля - му взел всичко и го пратил нещастен и гол да броди по света. Оттук бе една крачка до това Костов да е причинител на всички случващи се злини – просто защото е зъл. В пролетта на 2001 година медиите директно го обвиниха в убийството на дете на таксиметров шофьор, а таксистите блокираха парламента и искаха да го разкъсат. После се разбра, че не бил той, а била майката на детето – но тогава вече злият Костов беше виновен за други възникнали злини.

Разбира се, слизането на Костов от власт през 2001 г. си има и обективни обяснения. Докато народът наистина страдаше, докато се преподреди в новия свят на отговорността, Костови съратници станаха "необяснимо богати", по израза на неговия предшественик Филип Димитров. Появи се и типичното за нашите земи високомерие на управляващите спрямо управляваните.

Кадровите грешки 

на Костов бяха на моменти смайващи, способността да се самозалъгва – впечатляваща, а комуникацията с обществото – най-малкото неефективна.

Но не тези причини обясняват защо българите свалиха Костов от власт през 2001 година. Те го наказаха, защото им "взе всичко". И го заместиха с царя, защото преведоха неговите витиевати послания на езика, който разбираха: "Вервайте ми, аз ще ви оправя, аз ще ви дам..." Опитаха се да заменят Маргарет Тачър с Тодор Живков.

Опитват се и до днес. И докато търсят кой да им "даде" срещу коленичене и послушание, ще мразят Иван Костов, който им казваше "изправете се и си вземете сами". Дори не злорадстват за неговото падение. Да не вземе да се върне...

Философът Бъркли в крайна сметка дава отговор на загадката с падащото в гората дърво. Дори да няма кой да чуе тътена, пише той, тътен има, защото отеква в ушите на Бог. Всички са си запушили ушите за грохота от падането на Костов. Но този грохот отеква в историята. И ще ги връхлети тогава, когато най-малко очакват.

Евгений Дайнов, "Дневник"