/проповед/
Едно момче, което учило последна година в гимназията,
отишло при баща си за съвет как да спечели момичето на своите мечти.
Баща му казал: „Заведи я на пица довечера и както стоиш срещу нея на
масата, вземи ръката й в своите ръце, погледни я в очите и й кажи нежно:
„Лицето ти е толкова хубаво, че може да накара времето да спре.“
Вечерта момчето завело момичето на пица, седнал срещу
нея на масата, взел ръката й в своите ръце и я погледнал в очите. Но бил
нервен, ръцете му треперели и не можел да си спомни точно какво
баща му е казал да каже. Усмихнал се и казал, „Имаш лице, което би накарало часовникът
да спре.“
Не мисля, че с това изявление я е спечелил. Той се
опитвал да следва съвета на баща си. Искал да й каже, че я обича.
Но тя е чула друго.
Често хората днес не знаят как да се държат така, че
да показват любов.
Като деца сигурно някои от вас са играли на играта „Обича
ме, не ме обича.“ Децата вземат маргаритка, късат цветчетата
едно по едно и казват: „Обича ме... не ме обича. Обича ме... не ме обича. Обича
ме... не ме обича.“
И късайки цветчетата, се надяват последното да е „обича
ме“. Някои от цветчетата са „обича ме“, а другите са „не ме обича.“
Миналата седмица говорихме за цветчетата „обича ме“ на цветето на
любовта. Тази седмица ще разгледаме цветчетата „не ме обича.“
Тези изрази описват поведение и отношение,
които ни казват: „Това не е любов. Любовта не изглежда така.“ В 1 Коринтяни 13
са изредени 8 цветчета „не ме обича:“ завист, превъзнасяне, гордост,
безобразничене, търсене на своето, раздразнение, злопаметност, злорадство.
Когато демонстрираме такова отношение, ние не
показваме любов. Това не означава, че не искаме да обичаме
хората. Ние може да искаме да следваме съвета на нашия Баща за това как да
показваме любов. Но ако не се справим с това отношение в живота си,
хората няма да чуват „Бог ме обича“. До тях ще достига посланието, „Той
не ме обича.“
Как да разпозная дали имам отношение, което казва на
хората, че Бог не ги обича?
Първо, някои от тези характеристики показват как такъв
човек гледа на себе си. Такъв човек се превъзнася, той е горд и търси
своето. Тези хора са болни от нарцисизъм – мислят първо за себе си.
Всъщност, това е характерно за повечето от нас.
Знаете ли колко думи има в българския език?
Многотомният речник на българския език, от който досега са издадени 15 тома
само до буква Р включително, съдържа 119229 думи. Това включва книжовни,
разговорни, диалектни думи, термини, остарели думи и др.). Общо българският
език притежава около 200000 думи. От тях 120000 са по-широко разпространени.
Но повечето от разговорите, които водим, се ограничаваме до използването
на 3-4000 думи. Да не говорим, че на някои хора им стигат и 400 думи.
И най-често срещаните думи във всекидневието са „аз“, „мен“, „мой“.
Ние сме склонни да мислим първо за себе си. Мислим за
това как другите да посрещнат нуждите ни, как всичко да стане както
искаме. Искаме другите да ни забележат, да ни похвалят.
Толкова сме фокусирани върху себе си, че когато си търсим църква,
гледаме тя да отговаря на нашите нужди.
Един пастор пазарувал в супермаркет, когато насреща му
се задала жена, която очевидно вървяла право към него. Спряла на метър
от него, размахала пръст и казала: „Аз напуснах църквата ти. А напуснах
църквата ти.“
Той отговорил: „Ако това е моята църква, тогава си
направила добре. Ако това е моята църква, мисля че и аз ще я напусна.“
Тя попитала: „Не искаш ли да узнаеш защо съм напуснала?“
Пасторът отговорил: „Не горя от желание, но мисля че
ще разбера.“ И бил прав. Тя отсякла: „Ти не посрещаше моите нужди.“
Пасторът отговорил: „Дори не си спомням да съм ви виждал,
да не говорим да сме разговаряли, за да зная какви са вашите нужди.
Вие споделяла ли сте конкретно с някого какви са нуждите ви?“ Тя не си
спомнила да го е правила, затова пасторът отново попитал:
„Можете ли да ми кажете, ако имаме 5000 човека в
църквата и всички имат вашето отношение, как нуждите на всички ще бъдат
посрещнати? Ако си запазите правото да имате такова отношение, тогава
трябва да го дадете и на всеки друг. И ако всички се отнасят така с
другите, кой тогава ще върши работата по посрещане на нуждите?
Исус не иска да мислим по този начин.
Той каза: „Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички
последен и на всички служител“ (Марк 9:35). Това е важно за Исус, защото
ако някой е горд, егоистичен, ако се превъзнася, той не само не служи
на Бога, но и не се интересува от това дали някой друг ще отиде на
небето.
Достоевски разказва за жена, която отишла в ада
и тъй като страданието там било прекалено голямо, извикала в агонията си
за милост към Бог. Бог я чул, съжалил я и казал: „Ако си спомниш дори едно
добро дело, което си извършила в живота си, ще ти помогна.“
Тя си напрегнала ума и си спомнила, че веднъж била
дала един лук на умиращ от глад съсед. Затова Бог й дал един лук със
стъблото. Жената се хванала за лука и Бог започнал да я издърпва
нагоре от ада. Но другите, които били осъдени в ада, се хванали за
полите й, за да бъдат също изкарани на свобода.
Стъблото на лука щяло да издържи товара и да спаси
всички тях, но жената започнала да рита и да им крещи да се пуснат. От резките
движения, които правила, докато се опитвала да се отърве от приятелите си, стъблото
на лука се скъсало и всички полетели обратно към дълбините на ада.
Жената искала да се спаси, но не я било грижа дали
другите са спасени или не. Тя била егоистка, която карала хората да
мислят, че Бог не ги обича.
Вторият вид отношение, което говори на хората, че
Бог не ги обича, е когато човек завижда на щастието на другите.
Това отношение е тясно свързано с първите.
Ако аз се превъзнасям, ако съм горд и търся своето,
често аз завиждам на другите, които са по-успешни, щастливи и
удовлетворени. Според някои това е типична българска черта, но аз
бих казал, това е типична черта за всички библейски непросветени народи.
Според легендaта в древна Гърция живял един прочут
атлет и боксьор на име Теаген, който спечелил 1300 победи на древните олимпийски
игри и други състезания. Един негов съперник толкова много му
завиждал, че нищо не можело да го утеши. След като Теаген умрял и
издигнали статуя в негова чест на площада, завистливия противник отивал
всяка нощ и се боксирал със статуята, докато една нощ я хвърлил във
въздуха, тя паднала върху него и го убила.
Завистта е характерна не само за езичниците, но и за
християните. На въпроса кое е най-голямото духовно предизвикателство,
пред което сте изправени, християнски лидери поставили завистта
на седмо място, веднага след материализма, гордостта, егоцентризма,
мързела, гнева и похотта.
Не случайно завистта фигурира дори в Десетте Божи заповеди.
Знаете ли коя заповед забранява завистта?
„Не пожелавай“ (Изход 20:17)
Да пожелаваш означава да завиждаш на някой за това,
което има и да искаш сам да го притежаваш. Това е толкова силно
чувство, че е в основата на останалите заповеди, насочени към
взаимоотношенията с другите (не убивай, не прелюбодействай, не
кради, не лъжесвидетелствай).
Причината това чувство да е толкова разрушително
е, че то води към противоположното на любовта. Вместо да служим на
другите, ние разрушаваме.
Завистта не е от вчера. Каин завидя на Авел и го уби. Саул
изгаряше от ревност поради популярността на Давид и искаше да го
убие. Първосвещениците и фарисеите завиждаха на популярността на
Исус и го разпнаха.
Завистникът иска да има това, което
другите имат. Парадоксът е, че именно завистта го прави нещастен
и го отдалечава още повече от живота на удовлетворение.
Сигурно всички сте чували вица, който задава въпроса
„Защо българите в ада нямат нужда от дявол?“ И отговорът е, „Защото
когато някой се опита да излезе от казана, друг го дърпа надолу.“
Много хора не само позволяват на
дявола да разруши собствения им живот чрез
завист, но и разрушават живота и
на другите, на които завиждат.
И това ни довежда до последните характеристики, които
карат хората да смятат, че Бог не ги обича. Това е поведението,
в основата на които стои горделиво, превъзнасящо се и егоцентрично сърце. Това
поведение е характерно за завистливите хора.
В 1 Коринтяни 13 се казва, че любовта не търси своето,
не се раздразня, не държи сметка за зло. С други думи, такива
хора се ядосват лесно и в резултат те често са груби с другите хора. Те
си водят списък с провиненията на другите към тях. И ако чуят, че нещо
лошо се е случило с тези хора, те злорадстват.
Защо Павел пише всичко това на вярващите в Коринт?
Защото Коринтската църква не беше църква, която се характеризираше
с любов между вярващите. Те не споделяха благата си един с друг. Спореха
за щяло и нещяло. Дори се даваха под съд един друг, ако някой
ги ядосаше много.
Лесно се палеха и бяха груби едни с други. И ако някой
брат или сестра в Христос някога ги обидеше, те си записваха
провинението му в своя списък.
Днес също има хора, които си водят такъв списък. Дори и да
не записват буквално в тефтер, те запомнят всяко зло, което другите са
им сторили. И всеки път, когато този човек ги обиди, добавят нова черна
точка към списъка.
„Ето, пак се започна. Какво друго да очакваш от такъв човек!
Обзалагам се, че ще направи това пак следващата седмица!
Има и такива хора в църквата. Представи си какви са
били преди да влязат в нея! Но Бог има още много работа с тях, стига да
Му позволят. Това са хора, които отблъскват от Бога невярващите.
Когато християни се държат по този начин, те
извършват грях. Любовта не си води списък с грешките на другите.
Това е така, защото истинската любов знае, че Бог ни
възлюби толкова много, че Той не си води списък с нашите грехове.
След като станем християни, нашите грехове са простени. И когато съгрешим
след това, 1 Йоан 1 ни казва, че ако изповядаме греховете си, Исус е
верен и праведен да ни прости.
Нашите грехове са заличени. Те са заровени в
дълбините на морето. Бог не си води списък и очаква и ние да не
си водим списък.
Но в Коринт те го правеха. И което е още по-лошо,
те се наслаждаваха в злото. Злорадстваха по адрес на другите. Харесваше
им да слушат клюките по адрес на хората, които ги дразнеха. Харесваше
им да слушат пикантните подробности за това как някой се е оклепал в
калта.
На един християнски лагер за тинейджъри някой пуснал
грозен слух за двама от възпитателите и скоро всички говорили за
това. На следващия ден пасторът прочел историята за жената
хваната в прелюбодейство. Посочил, че Исус казал на тълпата ако
някой е без грях пръв да хвърли камък срещу нея. Един по един,
тези които били дошли, за да я убият, си отишли.
След това свещенослужителят пуснал да премине кофа с
камъни и казал на тинейджърите всеки да вземе един камък и да го
носи в джоба си в дните до края на лагера.
Всеки път, когато им се приисквало да разкритикуват някого,
да говорят за гърба му или да повторят клюка, младите хора трябвало да
бръкнат в джоба си, да докоснат камъка и да се запитат: „Аз
без грях ли съм?“
Това сложило край на клюките на лагера. Тъй като истинската
любов помни колко много Исус ни е простил, тя отказва да се радва на
неправдата и да разнася клюки.
Винаги, когато християните демонстрират поведение, лишено
от любов, светът остава с впечатлението, че Бог също не го обича. Но когато
показваме любов, хората виждат Бог такъв, какъвто е.
Един проповедник пътувал през зимата към конференция,
на която трябвало да говори. По пътя се отбил в крайпътен ресторант, за
да хапне и да си почине. Мястото било претъпкано, но хората се
сместили и направили място за него. Много хора били влезли само за да се
постоплят малко.
След малко някой отворил вратата и някой се развикал:
„затваряй вратата, топлото ще излезе навън!“ Влязла една зле облечена жена,
няколко хора се посместили, да й направят място. Но отвътре излязал едър
мъж с омазнена престилка и попитал гръмогласно: „Какво искаш?“
Жената отговорила, „Искам само чаша вода“. Той
сложил чашата с вода пред нея и пак попитал: „Сега какво ще искаш?“
„Водата е достатъчна.“ Мъжът казал: „Виж, жено, това е ресторант. Или ще
си поръчаш нещо, или излизаш навън.“
Тя попитала, „Не може ли да остана вътре, навън е
много студено?“ Той отговорил: „Не, трябва да си поръчаш нещо или излизаш
навън.“ Бавно тя се надигнала и се запътила към вратата. Но когато
тръгнала, седналите от двете й страни мъже също станали да си тръгнат.
Скоро след това всички станали и се отправяли към изхода.
Накрая мъжът с мазната престилка извикал: „Добре, върнете се, тя може да
остане.“ Тя седнала и той дори й дал купа със супа. Проповедникът попитал
мъжа до себе си, „Коя е тази жена?“
Мъжът отговорил: „Не знам, но ако тя не е добре дошла, и
аз не съм за тук и си тръгвам.“
Проповедникът започнал да яде супата си и му се
сторила доста вкусна. Тя му напомняла на нещо, което бил ял преди,
но не можел да си спомни какво. Като излязал от ресторанта, погледнал
назад към жената, седнала там и си спомнил на какво му приличала
супата.
Тя му напомняла за Господната трапеза, за хляба и
виното.
Понякога ние, християните, се проваляме в отношението
си към хората и светът ни показва любовта, която е имал предвид Бог.
Това си припомняме всеки път, като вземем Господна трапеза. Към това трябва
да се стремим в нашия живот.
Нека се помолим.
--
БПЦ "Нов живот" Варна
26.06.2017
