/проповед/
Обичате ли да получавате
поздравителни картички? Едно
семейство получило поздравителна картичка за раждането на тяхното бебе. На нея
пишело: „Как може двама толкова красиви хора да имат толкова грозно бебе?”
Днес все по-малко хора
изпращат картички по пощата. Днес хората се обаждат по телефона и пишат
пожелания във фейсбук за рождените дни и празниците на своите близки и
приятели. Обикновено пожеланието е „много живот, здраве и щастие!” Повечето
пожелания не се отличават с oсобена оригиналност.
Петър също започва
писмото си с поздрав. Но за него поздравите са нещо повече от формалност.
Първите християни са се поздравявали с „Хаирейн” – Желая ти радост! Петър обаче приветства с пожелание за благодат.
Той пише: „Благодат и мир да ви се умножи!” Благодатта е Божията любов в
действие. С други думи, той казва: „Божията любов да подейства в живота ти!”
Това е много повече от пожелание.
„Благодат и мир да ви се
умножи!”
В апостолското приветствие благодатта
е свързана с мира. В СЗ свещениците са изричали Божието благословение за
мир, с което се благославяме и ние в края на служба: „Господ да издигне лицето
Си над тебе и да ти даде мир!” (Числ. 6:26). Израел е загубил това
благословение поради греховете си, но неговите пророци виждат деня, когато Бог
ще изпрати Княза на мира и ще освободи Своя народ не само от потисниците, но и
от греховете му (Мих. 7:14-20).
Симон Петър познава Княза
на мира. Той идва не за да донесе политически мир, а мир даден в
сянката на кръста. Затова неговият поздрав „Благодат и мир да ви с умножи”
е обобщение на цялото послание. Петър пише на онези, които чувстват
презрението и злобата на невярващия свят. Апостолът пише от Рим около 63
г.сл.Хр., когато на власт е Нерон, само година преди големия пожар в
Рим.
Някога Петър беше извадил
нож, за да не допусне да арестуват Исус. Сега Петър благославя с мир,
който идва не чрез меч, а чрез кръста. Скоро ще настъпят бурни
времена на гонения. Целта на Петър е да задълбочи познанието на
цялата Църква в Мала Азия, за да могат вярващите да посрещнат изпитанията
със силна надежда в Христос.
Петър започва, като казва,
че е апостол на Исус Христос (1:1). Той е упълномощен от него да
проповядва в Негово име. Затова когато четем неговото послание, ние ставаме приемници
на апостолските истини. Така стъпваме на темелите, положени от апостолите. Живото
апостолско слово, а не старовременните одежди, архаичния език и древните
ритуали определя коя е истинската Църква Христова. Затова когато четем псланието
ние четем не толкова посланието на Петър до християните в Мала Азия; ние четем посланието
на Духа на Христос до Църквата на всички времена!
По-нататък, Петър нарича
неюдеите в тези църкви „избрани по предузнанието на Бога Отца”
(1:2). В Деяния четем как Бог е променил ума на този обрязан юдеин и от
човек, който не понася езичниците той ги привества като избран от Бога и свят
народ!
Петър е видял как богобоязливият
езичник Корнилий и семейството му са получили същия Свят Дух, който
слиза над вярващите юдеи на Петдесятница. Бог ги е предузнал и тяхното присъединяване
към Божия народ не е приумица, а цел на Бога отпреди създанието
на света. И сега те са обект на Неговата безвъзмездна благодат и предопределена
любов. Бог е техният Отец. Затова те трябва да оставят своя грях и да
станат святи, защото Бог е свят. (1:16).
„...избрани по предузнанието
на Бога Отца, чрез освещението на Духа,
за да сте послушни и да бъдете поръсени с кръвта на Исус Христос.”
(1:2)
Петър говори за Святия
Дух и за Исус Христос, като описва как Бог е осъществил своя велик замисъл.
Бог избира Своя народ „чрез освещението на Духа, за да сте послушни и да бъдете
поръсени с кръвта на Исус Христос” (1:2). Триединният Бог – Отец, Син и Свят
Дух, осъществява нашето спасение.
Святият Дух ни освещава
първоначално, пренасочвайки ни от
живот в греха към живот в святост. Нашето послушание води към спасителна
вяра. Христовата кръв пък, поръсена върху нас означава, че Бог ни
е приел, защото наказанието за греха е понесено. Някога Петър увещава
Исус да не отива на смърт на кръста: „Бог да ти се смили, Господи; това
никак няма да стане с Тебе” (Мат. 16:22б). Но сега той разбира
необходимостта от смъртта на Христос и смисъла на Неговото възкресение.
Исус „сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото, така че като сме умрели
за греховете, да живеем за правдата” (2:24).
„Пръснати” и „пришълци”
И най-накрая, тези неюдеи,
които се наричат Божи народ, избран от Отца, осветен в Духа и поръсен
с кръвта на Исус, са още ‘пръснати’
и ‘пришълци’, т.е., чужденци, временно пребиваващи, странници,
отправили се към своята родна земя. Какво иска да каже с тези две думи Петър?
Какви са тези странници, пришълци?
В „Пътешественикът”
на Джон Бънян виждаме класически пример за земното ни странстване в следване
на Христос. Християн е толкова силно привлечен от Небесния град, че не
обръща много внимание на света, през който преминава. Не се спира, за да
построи молитвен дом в Града на суетата, не намира и средства да пресуши Тинята
на отчаянието.
Авраам беше пришълец в
Обещаната му от Бога земя. Той дори нямаше собственост в нея с изключение на
пещерата Макпелах, където погреба Сара. Но гледаше към Божиите обещания и към
Небесния град.
В духовен смисъл ние също
сме странници и пришълци в този свят. Но как да живеем тогава? Дали да бягаме
от света или да се борим срещу него? Да се приспособяваме ли
като някои духовни хамелеони или да се опитваме да го променим? Какво
означава да сме пришълци в една страна, където властва злото в най-различните
му измерения, в която княз е Сатана? Как можем да сме патриоти в една
страна, която не можем да припознаем като своя родина?
Думата, използвана на гр. език за „пръснати” е „диаспорас”. От там идва и думата
диаспора - хора от даден народ,
разпръснати в чужди страни. Ние, българите, знаем какво означава разпръснат
народ. След освобождението от турско робство и войните, много българи остават в
други страни. Днес много българи сами решават да емигрират. В миналото
сме били уседнал народ (макар и да ни вменяваха номадството), но ето че все
повече от нас днес стават емигранти. Превръщаме се в народ от номади.
Тези съвременни номади
са наречени от френския християнски философ Жан Брун „скитниците на Запада”.
Човек, казва той, е странник, който се стреми да избяга от самия себе
си. Той оприличава съвременния човек на полубога, получовек Тантал
от гръцката митология, който е осъден да страда от вечна жажда под
клони, отрупани със зрели плодове, които така и не може да достигне.
По същия начин човекът от
западната цивилизация, към която и ние се числим, напразно иска да преодолее
ограниченията на пространството и времето, като изобретява все нови
и нови технологии, мечтаейки да достигне колкото е възможно по-далече
и по-високо. Лелее да построи своята Вавилонска кула. Човекът иска
да има власт над природата, да бъде сам бог на своя живот.
Човекът на изтока също търси пътя към небето, но при него той е насочен
не навън, а навътре. За разлика от западняка, Буда не протяга
ръце към непознатото или новите технологии, а ги държи скръстени (Брун).
Буда живял като принц в двореца. Там не му липсвало
нищо. Но като станал на 29 г. решил да излезе за пръв път навън и да се
запознае с в живота на обикновените хора. Там видял стар човек, болен човек и
разлагащ се труп. Така се сблъскал с дукха, страданието.
Започнал да се пита как може да избегне дукха. Изход
от страданието намерил в осмократния път (правилно разбиране, правилна мисъл,
правилна реч, правилно поведение, правилни средства, правилно отношение,
правилно мислене, правилна концентрация (медитация). Колко различно от учението
на Христос, който казва, че не можем да се спасим със собствени усилия!
За човека на изтока изходът
от съвременната ‘дукха’ (стрес, мъка, страдание) е в потискането на
желанията. Както се изразява Жан Брун, „източният мистик не грабва
инструменти, за да построи кула до небето, а използва ръцете си в стилизирани
жестове на медитацията и танца. Той нарича живота на земята илюзия, но така
става жертва на истинска илюзия и не може да се освободи от
непрестанното чувство за несретност и мъка.”
Както западният практик,
така и източният мистик се стремят към собствена слава. Както казва св.
Августин, „земният град се слави със себе си, небесният Град се слави с Господа”.
В историята на човечеството
виждаме този стремеж към бягство от реалността и дирене на духовно
съвършенство и вътрешен мир, в непрестанните човешки търсения. Велики
империи като Асирия, Вавилон, Персия и Рим, Армения, България, а днес и
Русия, са търсили постигане на трансцедентното в политическото господство.
Велики пълководци като Александър Велики са се стремили да завоюват
нови и непознати земи. Виждаме го у поклонниците и кръстоносните походи
в средновековието. Колумб също е вярвал, че изпълнява мисия на
разпространение на християнството, когато открива новия свят.
След това виждаме първите
заселници в Америка, които бягат от религиозно преследване в Англия с
намерението да установят един нов свят, където да бъде „Божията воля, както на
небето”. Виждаме този трансцедентен копнеж дори в богохулника Ницше,
който копнее за свръхчовека. Този копнеж по-късно ще се изроди в уродливата
теория и практика на националсоциализма и комунизма, чийто призрак още броди по
разбитите плочки на чалгизирания ни град.
Днес това преследване на
трансцедентното е видно и в стремежа на човечеството да покори космоса и
установи извънземни форми на живот. Мантрата, повтаряна от мнозина
в нашия технологичен век е „Трябва да има някой там някъде!” Много хора мечтаят
генното инженерство да създаде нов вид хора, които да владеят
„Силата”. Новата митология и опиум на народите, родени с Междузвездни
войни, е научната фантастика.
Всички тези усилия за
намиране на трансцедентност в невярващия свят обаче са напразни и безплодни.
Затова в увода към своето послание, Петър ни напомня, че ние сме пришълци
в света. Ние не принадлежим на този свят. Той не е нашият дом. Ние се
новородихме, за да живеем другаде. И ако не помним това, можем да се
депресираме. Защото Исус ни каза: „В света имате скръб.” (Йоан 16:33).
Тази скръб кара хората да
търсят пътя към рая, но не го намират, защото не търсят Пътя. Хората са
депресирани и в отчаянието си чукат на всяка врата, изпречила им се на
пътя, но не посягат към Вратата Исус. Шест милиарда духовни стопаджии са
объркали пътя и се нуждаят от верен компас! Нуждаят се от пътеводител.
Кой друг ако не Църквата
Христова ще ги насочи към Христос? Затова Петър е загрижен за свидетелството на
християнската Църква пред езичниците, сред които живеят вярващите (2:11-12,
3:15-16). За Петър християните са пришълци и чужденци, но и посланици.
Те отхвърлят безкритичното приспособяване към света, но приемат
отговорността да живеят като уважават закона, почитат управниците и своите
сънародници.
Въпросът, който Петър ни
задава днес е: какво прави църква
„Нов живот” Варна, за да стане пътеводител за тези изгубени странници? Какво
правиш ти, за да насочиш духовните стопаджии от твоето семейство,
твоя блок, твоята работа? Божий посланик ли си за тях? Молиш ли се
за тях? Свидетелстваш ли им за вратата Исус? Насочваш ли ги към
небесния Ерусалим? Каниш ли ги на църква, за да се запознаят с други
граждани на Божия град?
Хората на запада живеят с
илюзията, че могат да намерят щастие в земния Вавилон. Хората на изтока живеят
с илюзията, че могат да намерят покой чрез бягство от удоволствията вътре в
себе си чрез медитиране. Ние сме избрани по предузнанието на Отца, осветени от
Духа и измити от кръвта на Исус Христос. Затова единственият начин да стигнем
до небесния Ерусалим е не чрез собствени усилия, а чрез поклонение пред Бога.
Защото сме странници в този свят. Нашият дом е на небето.
Молитва.
БПЦ "Нов живот" - Варна
11.01.2015 г.
