Примерът на пророка (Еремия 37-38)

/проповед/

Ще започна с една извадка от дневника на Джон Уесли.

5 май, неделя – проповядвах в Св. Ана. Помолиха ме да не идвам повече.

5 май, неделя вечерта – проповядвах в Св. Йоан. Дяконите ми казаха: „Отивай си и не се връщай.“

12 май, неделя – проповядвах в Св. Юда Тадей. И там не мога да се върна.

19 май, неделя – проповядвах в някаква друга църква с име на светия. Дяконите свикаха специално събрание и казаха, че не мога да се връщам там.

19 май, неделя вечерта – проповядвах на улицата. Изритаха ме оттам.

26 май, неделя – проповядвах на поляна. Прогониха ме от поляната, като отвързаха един бик по време на службата.

2 юни, неделя – проповядвах в покрайнините на града. Изритаха ме на пътя.

2 юни, неделя следобяд – проповядвах на едно пасище. Десет хиляди дойдоха да ме чуят.

Уесли е бил гонен и изритван много пъти, но е устоял. Същото направи и Еремия.

Ето, че с това стигаме до последната ни среща с Еремия. Говорихме за призива на Еремия, за неговото послание, а миналият път с помощта на Жоро Георгиев разгледахме притчата за грънчаря в 18 гл. Бяхме насърчени да се покаем от греховете си и да следваме Божия план за живота си.

Днес ще разгледаме гл. 37 и 38. Това не са последните глави в Еремия, както сте забелязали ние разглеждаме книгата от птичи поглед, не глава по глава. Надявам се, че вече сте прочели цялата книга. Ако не сте още, насърчавам ви да я завършите, както и цялата Библия!

Пророк Еремия, също както в примера с Уесли, не е бил добре дошъл да проповядва. Уесли проповядва 50 години. А Еремия в продължение на 40 години е проповядвал за едно и също – приближаващото опустошение на Юда.

И сега всички негови предсказания се сбъдваха. Ерусалим е обсаден от вавилонците. Падането на града е неизбежно. Човек би си помислил, че след като пророчеството му се изпълнява пред очите им, хората са повярвали на Еремия. Но всъщност неговото послание е закоравило сърцата им. Ударите срещу него продължават и Еремия едва не умира. Но въпреки всичко той отново се връща.  Въпреки страданието той остава верен на Божиите заповеди. Устоява в покорство.

Нека прочетем

Еремия 37:11-12 „И когато войската на халдейците се оттегли от Ерусалим поради страха от Фараоновата войска, тогава Еремия излезе от Ерусалим, за да отиде във Вениаминовата земя, и да вземе там дела си заедно с другите люде.“

Тук виждаме, че временно халдейците, или вавилонците, свалят обсадата на града и се оттеглят. Причината е, че египтяните са тръгнали с голяма армия срещу тях. Но това ще е само временно оттегляне. Точно тогава Еремия отива в родното си място, за да се погрижи за някакъв свой имот, вероятно за закупената от него нива (32:8-9).

Но за нещастие го забелязва стражата, арестува го и го обвиняват, че дезертира при враговете. Иронията е, че Еремия е можел отдавна да замине, защото е знаел какво ще се случи. Но останал верен и е говорил истината.

Довеждат го при първенците, те го бият и го хвърлят в тъмница (ст. 14-15). Той остава там няколко дни, след което цар Седекия изпраща да го доведат, за да види дали Бог е говорил нещо за Израел. Отговорът на Еремия е: „Има… Ти ще бъдеш предаден и ръката на вавилонския цар.“ (ст. 17)

Би било лесно за него да се откаже и да спре да пророкува. Но не и Еремия. Той смело прогласяваше истината.

Не само че на хората не харесваше да слушат, че ще бъдат завладяни. Положението на Еремия се утежняваше още повече от това, че го обвиниха в деморализиране на армията. Той говореше, че те ще бъдат победени и опустошени. Това не звучеше като надъхване преди битка.

Затова първенците поискаха Еремия да бъде умъртвен. Нерешителният цар отказа да го направи, но го предаде в техните ръце.

Еремия 38:6 „Тогава взеха Еремия и го хвърлиха в ямата на царевия син Малхия, която бе в двора на стражата; и спуснаха Еремия с въжета. И в ямата нямаше вода, а тиня; и Еремия затъна в тинята.“

Меко казано, Еремия не беше долюбван. Хората искаха да им проповядва за Божията милост, не за Божията справедливост. Не е лесно да се говори истината, още повече да се приеме истината. Първенците бяха толкова гневни, че искаха неговата смърт. Пуснаха го в яма. Ямите се издълбаваха в скали, имаха тесен отвор и надолу се разширяваха в крушовидна форма.

Използваха ги като водоеми. През дъждовния сезон там се натрупваше вода, която използваха през сушата. Бягството оттам беше невъзможно. Еремия бавно затъваше в калта и ако не го измъкнеха, го грозеше ужасна смърт.

Точно тогава Бог изпрати един чужденец – етиопецът Ебед-Мелех чу за съдбата на Еремия и незабавно отиде да говори с царя и да се застъпи да го извадят оттам. Често Бог изпраща помощ от най-неочакваното място. Ебед-Мелех беше чужденец, но в него имаше повече човечност, отколкото в местните израелтяни. Христос също намери повече вяра сред езичниците, отколкото сред евреите.

Едва излязал и царят отново изпрати да доведат Еремия и му каза да не крие нищо от него. (38:14) Царят се надяваше този път да чуе по-благоприятно пророчество, че Ерусалим ще бъде пощаден.

Еремия 38:15 „А Еремия рече на Седекия: Ако ти го открия, не ще ли ме предадеш на смърт? И ако те съветвам, ти не ще ме послушаш.“

Царят обеща да не го предава на смърт.

Еремия 38:17-18 „Тогава Еремия рече на Седекия: Така казва Господ Бог на силите, Израилевият Бог: Ако излезеш при първенците на вавилонския цар, тогава ще се опази животът ти и този град няма да се изгори с огън… (18) Но ако не излезеш при първенците на вавилонския цар, тогава този град ще бъде предаден в ръката на халдейците, които ще го изгорят с огън; и ти няма да избягаш от ръката им.“

Еремия не скри нищо от царя. Той служеше почтено на Бога. В резултат отвсякъде го отхвърляха. Получаваше бой, затворничество, яма с кал и смъртни заплахи. Истината струва скъпо.

Историята на Еремия напомня живота на Исус. Исус също беше пророк. Веднъж Той каза, „Истина ви казвам, че никой пророк не е приет в родината си (Лука 4:24). Макар и в началото да беше популярен, общественото мнение скоро се обърна срещу Него. Той проповядваше за Божията благодат и справедливост.

Не беше приеман от всички. Получаваше смъртни заплахи. Не беше разбиран, беше обиждан, беше отхвърлян и пропъждан. И тръгна по пътя към кръста. Покорството Го накара да се подчини на волята на Отца, за да занесе истината. Покорството Му бе подложено на най-голямото изпитание. И Той срещна смъртта и я победи.

Какво означава да устояваме в покорство на Бога?

Първо, това означава да отстояваш убежденията си. През всичките изпитания, през които премина, Еремия отстояваше убежденията си и говореше истината за Божията воля. Той беше „като укрепен град, железен стълб“ (Еремия 1:18). Беше мъж на непоклатими убеждения. В това също напомня Исус, който следваше неотлъчно мисията си „да потърси и спаси погиналото“ (Лука 19:10).

Един човек с убеждения знае в какво вярва, къде отива и защо отива там. Убежденията ни не се формират насила, ние сами ги избираме. Те са призивът, който Бог ни дава и не могат да бъдат променени от времето, хората или обстоятелствата.

Казват, че американският баптистки пастор и политически активист Мартин Лутър Кинг често казвал на децата си: „Ако един човек няма нищо, за което си струва да умре, той не е готов и да живее.“

През 19 в. в Англия може би най-популярният актьор бил Уилям Макрийди. Той играл често в ролите на Хамлет, крал Лир и Макбет. Веднъж един известен проповедник му казал, „Искам да ми обясниш нещо. „Какво? Не знам какво мога да обясня на един проповедник.“

Проповедникът казал, „Каква е причината за разликата между теб и мен? Ти се появяваш пред тълпи всяка вечер с измислени истории и тълпите те следват навсякъде. Аз проповядвам важна и непроменима истина и не привличам никакви тълпи.“

Макрийди му отговорил, „Това е доста просто. Мога да ти кажа каква е разликата между нас. Аз представям измислени истори така, сякаш те са истина; ти представяш твоята истина така, сякаш тя е измислица.“

Чували ли сте за Атанасий, епископа на Александрия? Той решително отхвърлил учението на Арий, който казвал че Христос не е вечният Божи Син, а същество от по-нисш ранг. След пет заточения, накрая той бил извикан от император Теодосий, който поискал Атанасий да престане да отхвърля Арий. Императорът го укорил и попитал, „Разбираш ли, че целият свят е срещу теб?“ Атанасий бързо отговорил, „Тогава аз съм срещу целия свят.“

Всеки ден нашите християнски убеждения са подложени на натиск. Тези, които устояват в покорство на Бога, живеят, отстоявайки убежденията си всеки ден.

Всеки ден ние правим избори. Вчерашните избори се отразяват на днешния ни ден. А изборите, които правим днес, ще определят нашия утрешен ден. Жан Пол Сартр е казал, „Ние сме нашите избори.“

Покорството е избор. Никой не ни заставя да се покоряваме на Бога и Словото Му. Ние решаваме дали да сме верни или не, дали да показваме любов или не, дали да сме на разположение или не. Дали да сме честни или да излъжем.

Дали да останеш верен на твоя съпруг или твоята съпруга. Дали да вземеш симуланти, за да подобриш постижението си, ако си спортист. Дали да учиш или да препишеш на контролното в училище.

Двама приятели притежавали много успешен бизнес. Те го обявили за продан и дали дума на един купувач, че ще го продадат на него. Решили това в петък. Но през уикенда получили друга оферта, която би им донесла много по-висока печалба.

Не били сигурни какво трябва да направят, затова прекарали останалата част от уикенда в молитва със съпругите си. До неделя вечерта всички те се съгласили, че трябва да спазят обещанието си. В понеделник сутринта се обадили на втория купувач и отказали по-добрата му оферта. Взели решението си не с оглед на печалбата, а с покорство и почтено поведение.

Също, да устояваме с покорство означава да имаме почтеност. Най-голямата нужда в света днес е от лидери с христоподобен характер. За съжаление те стават все по-малко. В книгата „Характер: Америка търси лидери“, авторът Гейл Шийи пише:

„Коренът на гръцката дума за характер е думата “гравирам, издълбавам. Приложена върху хора, тя се отнася за трайните белези, оставени от живота, които отличават всеки отделен човек.“ С други думи, характерът е тази всеобхватна характеристика на живота, която ни отличава от другите.

Друг аспект на устояването с покорство е отказът да правим компромис с важните неща. Има обстоятелства, когато е нужно да отстъпиш в името на мира и хармонията. Но ние не можем да правим компромис с истината. Еремия не направи компромис с началника на стражата Ирия, който го арестува и го обвини, че бяга при вавилонците.

Нито пък направи компромис с първенците, които искаха той да говори за мир и благоденствие. Нито с цар Седекия, който искаше Еремия да се съгласи с наетите от него пророци, че Юда ще победи.

А ти? Склонен ли си да направиш компромис с вярата си? Да спреш да свидетелстваш за Христос, за да не „обиждаш“ хората? Повече да не ходиш на църква, за да се „успокоят“ близките ти? Внимавай, защото крачката от отпадане от общение до отпадане от вярата е само една!

В историята на църквата има много вдъхновяващи примери за хора, които са отстоявали принципите си, отказали са да направят компромис с вярата си и така са обезсмъртили името си.

Един такъв човек е Джон Бъниън. През 1660 г. английският крал Чарз II oтново прави англиканството официална религия в Англия. Това прави незаконни всякакви църковни служби извън тези на Англиканската църква. На проповедници без лиценз е забранено да говорят на религиозни събрания.

При тези обстоятелства Джон Бъниън е арестуван за това, че проповядва без лиценз. Но неговата растяща популярност накарала съдията да потърси някакъв компромис. Той му обещал веднага да го пусне на свобода, ако Бъниън обещае, че повече няма да проповядва. Отговорът на Бъниън бил, „Ако ме пуснете на свобода днес, ще проповядвам още утре.“

Три пъти Бъниън бил арестуван, осъждан и затварян за проповядване без разрешение. Общо прекарал над 12 години в затвора. През това време той можел по всяко време да бъде освободен, ако обещае да не проповядва. Но Бъниън знаел Божия призив в живота си, затова твърдо отказвал да направи компромис с убежденията си.

Но годините в затвора не отишли на вятъра. През това време Бъниън написва книгата „Пътешественикът“. Големият успех и популярност направили книгата християнска класика – втората най-четена книга в Англия след Библията.

Днес много християни по света лежат по затворите, защото не са направили компромис с вярата си и не са се поддали на предложенията на управниците за освобождаване. Християните в Лаос са обвинявани, че следват „американска“ религия и им обещават, че ще ги освободят от затвора, ако подпишат документ, че се отказват от Христос. Повечето отказват. По същия начин са обвинявани и много християни в България по време на атеистичния режим.

В заключение, ако си бил отхвърлян неколкократно за това, че споделяш за вярата си или проповядваш, какво ще направиш? След като си свършил състезанието, какво наследство ще оставиш? Какво ще пише на епитафа на твоя гроб? „Той се отказа“ или „той устоя докрай“?

Край

  _______________________

БПЦ "Нов живот" - Варна

24.11.2024

Приносът на братята от Солун

"И светлината свети в тъмнината; а тъмнината не я схвана." (Йоан 1:5)

Вчера, на 24-ти май, попитах една позната какво мисли за делото на братята Кирил и Методий? Тя чистосърдечно отговори: "Като се замисля, за тях не знам почти нищо освен това, че са измислили и са ни дали кирилицата." 

Моята позната не е виновна за това. Клишето, че приносът на братята се свежда само до изобретяването на буквите, се набива в главата на децата още от детската градина. От тези, в чиито глави е набивано същото. И така поколения наред. Редукционизмът в образованието си е казал и тук думата.

Не, че липсва информация, но в морето от идеологеми зрънцата истина трудно се намират. А е достатъчно само човек да прочете нещо, завещано ни от съвременниците на Кирил и Методий. Като това:

"Ето, възсия пред нас, христолюбци, светозарната памет на преблажения наш отец Кирил, нов апостол и учител на всички земи; възсия с благочестието и красотата си като слънце, що осветява с божествените си лъчи цялата вселена. 

Божията премъдрост си съгради в сърцето му храм, 

а Дух Светий се спря на езика му като на херувим, раздавайки непрестанно своите дарове според 
вярата, както е рекъл и апостол Павел: "Всекиму от нас ще се даде благодат според вярата му в Христа." Защото и Господ рече: "Който ме обича, и аз ще го възлюбя, като му се явя и като създам в него обител; и ще ми бъде син, а аз ще му стана Баща." Заради тази именно чест нашият преблажен отец и учител остави цялата красота на този живот и богатство, и баща и майка, и братя и сестри." 

Така започва  "Похвалното слово за Кирил" на Климент Охридски. В своето слово ученикът на солунските братя показва, че 

цялата Троица стои зад богоугодното дело на Кирил и Методий. 

Бог Oтец го е дарил със Своята премъдрост. Духът Свети е слязал на езика му, за да дари Словото Христово на българите и словенските народи.

Какво означава това? Това означава, че Константин-Кирил е действал подбуден от Святия Дух и в отклик на заръката на самия Господ - "идете и правете ученици от всички народи" (Матей 28:19).

По-надолу четем, че "чрез тези богогласни уста (на Кирил) се напоиха жадуващите за разум Божи... изтече извор на живи слова, който напои изсъхналата наша сухота, и те затвориха многохулния език на еретиците ... познахме трисъставното Божество, по същество единно, а по свойства и имена разделяемо и еднакво прославяемо - присносъщния Отец и Дух Свети". 

Цялото "Похвално слово" на Климент Охридски е именно това - похвално слово. Авторът се прекланя пред подвига на новия апостол сред българите и словените. Но в какво се състои този подвиг? Във факта, че е изобретил нашата азбука?

Наистина, съвсем накратко, на две места ученикът на Константин Философ споменава, че той е съставил "златозарни букви", но видно е, това не е самоцел за него. Тези букви само украсяват и сочат към Боговдъхновеното учение и извора на жива вода, Словото Божие.

От прочита на цялото Похвално слово става ясно - Кирил и брат му Методий са облажавани от техните съвременници, ученици и наследници не просто заради изобретяването на някакви си графични знаци. Сами по себе си, те може да са гениални. Но 

по-важно от знака е означаваното, а от формата - същността. 

Защото с едни и същи букви човек може да прославя Бога и да богохулства, да излива жива вода за изнурените безпростветни души и да пои с "боготечна роса изгорелите от греховна суша наши сърца" или да излива злохулна отрова, унищожаваща божествения лик на човеците. 

Днес последното се среща май далеч по-често. Чрез същите тези кирилски букви по социалните и електронните медии  се излива такава духовна помия, на която може да завиди и и най-непросветения народ по времето на Кирил. 

Същите знаци, служили за възхвала на триединния Бог днес показват падението на тези, които с думи и дела убиват Бога на Кирил и Методий, забраняват на последователите им да развиват дейност в училища и университети и дори се опитват да вдигнат ръка срещу Църквата Христова.

За разлика от тях, нашите предци разбираха много добре същността на делото на Кирил и Методий. Те единодушно им отдаваха почит като на хора, имащи най-големия принос в историята ни. Защото братята пренебрегнаха комфорта на големия град, отказаха се от уюта на семейния живот и посветиха живота си на

каузата да донесат благата вест на Исус Христос

до нашия и другите езически народи. В това се състои техния героизъм. Те не само изобретиха буквите, но проповядваха, назидаваха, призоваваха и умоляваха тези народи да се покаят от заблудите, в които вярваха. За успеха на делото те подготвяха духовници, превеждаха богослужебни книги, създадоха словенска литургия и песнопения, написаха много молитви, догматични съчинения и полемични трудове, обучиха ученици. 

Накратко, братята от Солун жертваха сили, сън, здраве, а накрая и живота си, за да разпръснат духовната тъма в душите на сънародниците си и там да огрее светлината на Христовото учение. В това се състои техния огромен принос, това ги нареди начело в пантеона на най-тачените личности в България.

Но тази истина може да бъде проумяна само от тези, чиито умове са просветени от Божията истина и премъдрост, и чиито сърца са преобразени от Неговата благодат и любов. Останалите ще продължават да повтарят като първолаци атеистичните клишета, научени в училище. Освен ако и те не последват призива на братята от Солун.