Само през 20 век всеки ден в
света са умирали от насилствена смърт почти два пъти повече хора от загиналите
при терористичните атаки на 11 септември 2001 г. През същия този век повече
хора са умрели от насилствена смърт, отколкото през всичките векове преди това.
Сто
милиона са жертвите само на комунистическите режими.
Какво да кажем за жертвите от природни
бедствия? Непрекъснато чуваме за цунами, наводнения и земетресения, отнели
живота на десетки и стотици хора. Никой не е застрахован. След пороя във Варна през
2014 г. умряха 12 човека. При пожарите в нашата съседка Гърция преди 3 седмици загинаха
90 човека.
Но страданието не е просто
статистика. Рано или късно то става част от живота ни. Преди 3 години се
запознах с една студентка в една дискусионна група, организирана от нашата
църква. След това дойде и на други прояви, организирани от нас. Стана близка с
хора от църквата ни.
И точно тогава до нас достигна
ужасната новина, че тя е претърпяла катастрофа. Колата, в която са пътували тя
и няколко приятели е попаднала в голяма дупка на магистралата и се е
преобърнала. Тя беше изпаднала в кома. След няколко месеца почина. Беше голяма трагедия
за всички, които я познавахме.
Атеизмът
не е отговор
В такъв момент някои хора
реагират, като отхвърлят съществуването на Бога. Те се питат, как може един всесилен
и любящ Бог да допуска толкова много страдание в света? Някой е казал,
„Страдащата добродетел и триумфиращият порок са превърнали човечеството в
атеисти.“
Самият аз бях атеист и
разбирам защо хората мислят така. Но проблемът е, че отричането на
съществуването на Бога не дава отговор на въпроса, а повдига много повече
въпроси. Например, без Бог въз основа на
какъв критерий определяме какво е добро и какво зло?
Известният апологет и говорител Рави Закарайъс
разказва как веднъж го попитали защо има толкова много зло в света. Той
отговорил: „Когато казваш, че в света има твърде много зло, ти допускаш, че има
добро. Когато допускаш, че има добро, допускаш че има нещо като морален закон,
въз основа на който различаваш между добро и зло. Но ако допускаш, че има
морален закон, трябва да приемеш и съществуването на морален Законодател, но
точно него ти се опитваш да отречеш, не да докажеш. Защото ако няма морален Законодател,
няма морален закон. Ако няма морален закон, няма добро. Ако няма добро, няма
зло. Какъв е въпросът ти тогава? Човекът помислил малко и казал, „Какъв
наистина е въпросът ми?“
Наистина, без Бог какво
основание имаме да кажем, че нещо е добро или зло? Защо изобщо трябва да протестираме
срещу злото? Защо изобщо да очакваме нещо по-добро?
Както казва глашатаят на новия
атеизъм Ричард Докинс, „Във вселена от слепи физически закони и генетични
повторения, някои хора ще бъдат късметлии, а други ще бъдат наранени и ние няма
да открием някаква причина или някаква справедливост в това. Вселената която
наблюдаваме има характеристиките, които трябва да очакваме, ако няма план, цел,
зло или добро. Нищо освен сляпо безмилостно безразличие. ДНК нито разбира, нито
я е грижа. ДНК просто съществува и ние танцуваме по нейната музика.“
Нима наистина няма добро и
няма зло? Всеки ден виждаме репортажи за войни, болести, убийства,
изнасилвания, корупция и се питаме защо на света има толкова зло? Нещо в нас ни
казва, че сме създадени за нещо по-добро от света, в който живеем.
Други не отричат
съществуването на Бога, но се съмняват, че Той е добър. Те казват: ако имаше
един добър и всесилен Бог, Той щеше да иска и да може да спре страданието. Щом
не го е направил, значи или не е добър, или не е всесилен.
Но има още една възможност.
Бог може да е едновременно добър и всесилен, но да има причини, поради които да
позволява страданието.
Бог
ни е създал със свободна воля
Първата причина, поради която
Бог допуска страданието, е защото Бог ни е създал със свободна воля. Бог ни
обича, затова когато е създал хората, той ни е дал отговорности и свобода.
Защо? Защото там, където има любов, там има свобода. Цветето на любовта расте
само в почвата на свободата.
За да е истинска любовта, ние трябва
да сме свободни да обичаме или да не обичаме. Представете си, че на Св.
Валентин едно момче подарява на приятелката си рози. Тя му казва, „Нямаше
нужда!“ „Напротив, имаше – отговаря той. „Нямах избор. Днес е Св. Валентин и
просто направих това, което трябваше да направя.“ Подобна връзка вероятно няма
да просъществува дълго, нали? За да е истинска любовта, тя трябва да е нещо
повече от задължение.
Много хора питат, Защо Бог
допуска невинни хора да биват убивани? Защо не попречи на убийците да натиснат
спусъка? Но ако Бог го направи, тогава защо да не спира всяко друго зло? Защо не
спре малкото дете, което се кани да пипне горещата печка, или да спре крака на
човек, пресичащ в момент, когато връхлита кола? Ако Бог правеше това, тогава
той щеше да е нещо различно от Бог, щеше да е един кукловод, а ние щяхме да
бъдем нещо различно от хора, щяхме да сме кукли на конци. Тези, които задават
този въпрос, го задават, защото са свободни да го зададат, а са свободни да го
зададат, защото са създадени със свобода на избора от един любящ Бог.
Свободата ни е дадена, за да служим
на другите и да прославяме Бога. Но с нея може и да се злоупотреби. Това става,
когато ние нараняваме другите и Бога. Да виниш Бога за страданието в света е все
едно неверен мъж да обвинява жена си, че го е пуснала да излезе от апартамента.
Моят син си купи скъп телефон.
След няколко месеца го изтърва и дисплеят се счупи. Когато отидохме в магазина,
естествено отказаха да платят за нов дисплей, защото гаранцията не покрива щети,
направени по вина на клиента. Същото е и със света, в който живеем. Трябва да
се запитаме, дали злото в него е по вина на производителя (Твореца) или по вина
на клиента (хората)?
Когато Бог създаде света, Той
направи всичко добро. Проблемът в света е причинен от хората, които живеят в
него. Не Бог убива хора по пътищата, не Бог прави аборти на бебета, не Бог кара
хората да убиват, да изнасилват, да крадат и малтретират. Всичко това правят
хора, които са отхвърлили Бога и неговия морален закон и живеят както си искат.
Дори повсеместният глад може
да бъде причинен от човешката алчност и злоба. През 1932-33 г., за да принуди
украинските селяни да влязат в колхозите, Сталин заповядва да им се изземе
всичкото зърно и продукти. Така обрича на гладна смърт цялото население. Около
10 милиона украинци, сред които и 100 000 бесарабски българи, умират от
глад.
Разбира се, има и страдание,
за което сякаш не е виновен човешкият фактор. Кой е виновен за цунамите,
ураганите, наводненията? Кого да обвиняваме за рака, синдрома на Даун, болестта
на Алцхаймер и множествената склероза?
Според Библията, първородният
грях на нашите прародители има катастрофални последствия не само за нас,
хората, но и за целия свят и цялото творение. То носи белезите на греха. Както
казва ап. Павел, създанието беше „подчинено на немощ“ и „въздиша и се мъчи
досега“ (Римляни 8:20,22). Но добрата новина е, че един ден Бог ще премахне
напълно злото.
Дотук видяхме, че в света има
много страдание и че отричането на Бога не дава отговор на въпроса за
страданието, а напротив, повдига повече въпроси. Видяхме, че страданието
съществува, защото съществува свободата на избора. Но има още нещо.
Чрез
страданието Бог ни дисциплинира и предупреждава
Страданието съществува, защото
чрез него Бог ни дисциплинира и предупреждава. Библията ни казва, че Бог
дисциплинира тези, които обича (Евреи 12:6). Бог е като добър баща, който дисциплинира
сина-бунтар, за да може той да осъзнае грешката си и да поиска прошка от баща
си. Да се завърне в бащината къща.
В евангелието на Лука Исус
разказва историята за човек, който имал двама сина. Един ден по-малкият поискал
своя дял от наследството. Въпреки болката от решението на сина му, бащата му
дал парите. Малкият син отишъл в друга страна и там прахосал всичко. Настъпила икономическа
криза, нямало работа в града и той толкова огладнял, че се главил да върши най-отвратителната
работа – да пасе свине.
И точно тогава, в най-голямото
страдание и нещастие, той дошъл на себе си и си казал: живея като куче; дори
слугите на баща ми ядат до насита, а аз умирам от глад. Решил да се върне и да поиска
баща му да го приеме на работа като слуга. Но баща му го чакал и се взирал ден
и нощ дали синът му няма да се появи по пътя. Когато го видял, бащата се
затичал към него, прегърнал го и започнал да го целува. Синът казал: „Тате, съгреших
против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам твой син.“ Но
бащата заповядал да го облекат като царски син и организирал парти, на което поканил
цялото село. Страданието му отворило очите за богатството, което имал във
взаимоотношенията с баща си.
Следователно, страданието е
добро за нас. Ако виждаме, че в този свят в резултат на нашите погрешни избори ние
страдаме, логично е да заключим, че и в бъдещия свят ще има страдание като
следствие на нашия бунт сега. По същия начин, злото и страданието може да служи
като предупреждение срещу нарушаването на Божия закон и необходимост да се
следва Божията истина.
Известният християнски писател
Клайв Стейпълс Луис пише: „Бог ни шепти в нашите удоволствия, говори ни в
нашата съвест, но крещи в нашата болка: тя е неговият мегафон за събуждане на
един глух свят.”
Не
може ли Бог да премахне страданието?
Но някой пак може да попита:
добре, но не е ли най-добре Бог да не се справя със страданието, като ни кара
да страдаме. Защо изобщо не го премахне?
Понякога питам хората, „Ако ти
си Бог и искаш да прекратиш страданието, от кого ще се отървеш първо?
Обикновено хората казват: терористите, диктаторите, корумпираните политици,
убийците, педофилите, изнасилвачите – те са първи в списъка ми. Но дали без тях
светът ще стане съвършено място? Кого другиго трябва да изхвърлим? Крадците, корумпираните
катаджии, хулиганите... Ще стане ли светът съвършен тогава? От кого още трябва
да се отървем?
Постепенно ни става ясно: че там
някъде в списъка сме и ние. Защото ние също нараняваме другите с нещата, които
казваме и правим. Ние също сме част от проблема. Как тогава може да се разреши
той?
Всичко казано дотук може да ни
помогне да разберем защо Бог позволява страданието. Но когато ние самите
страдаме, имаме нужда някой да ни разбере и да ни съчувства. Много източни
религии смятат страданието за мая,
илюзия. Християнството обаче ни разкрива Бог като някой, който е преживял
нашето страдание.
Бог
се идентифицира с нашето страдание
Бог може да се идентифицира с
нашето страдание, защото самият Той дойде на земята в човешки образ. Взеха го
за незаконно родено дете. Бе отгледан като бежанец. Живя и работи под жестока
чужда окупация. Семейството му не го разбираше, приятелите му го изоставиха и
един от неговите последователи го предаде. Бе осъден несправедливо. Премина
през ужасяващи мъчения и умря с агонизираща смърт.
Кръстната смърт беше най-жестоката
и мъчителна смърт, прилагана от римските власти за най-големите престъпници. Но
физическата болка бе нищо в сравнение с духовната опитност на космическо
отхвърляне. По този начин в смъртта си любящият Бог се идентифицира с
отхвърлените и изоставените.
Страданието на Исус
означаваше, че Той може да се идентифицира с нашето страдание. Но само
идентифициране не променя ситуацията ни.
Когато срещна някой, който има
главоболие, ако не ме боли в момента главата, не мога да се идентифицирам с
неговата болка. Бих могъл да си ударя няколко пъти главата в тухлена стена и
също да си предизвикам главоболие. Но така едва ли ще помогна на човека. Когато
страдаме, ние се нуждаем от нещо повече от емпатия. Ние се нуждаем да знаем, че
нещо може да бъде направено, за да се излекуваме.
Нещо
повече от идентифициране
Смъртта на Исус беше нещо
повече от идентифициране със страданието ни. Със Своята смърт той взе върху
себе си цялото зло на света и понесе наказанието, което ние заслужаваме. Поради
кръста ние можем да бъдем простени от Бога и да имаме взаимоотношения с Него.
Нашият Бог не само ни разбира и чувства болката ни, но и взе нашия грях, срам и
вина за да можем да бъдем простени.
Както казва Матю Хенри, „Ела и виж победите на
кръста. Раните на Христос са твое изцеление, Неговата агония – твой покой, Неговите
конфликти – твои победи, Неговите стенания – твои песни, Неговите болки – твоe oблекчение, Неговият срам – твоя слава,
Неговата смърт – твой живот, Неговите страдания – твое спасение.
Това не означава, че имаме
отговори на всички въпроси. Но това, което знаем, ни помага да се доверим на
Бог за онова, което не знаем. Ние не знаем защо преминаваме през дадено
страдание. Но знаем, че това не е защото той не ни обича. Както пише ап. Павел,
„Онзи, Който не пожали Своя Син, но Го предаде за всички ни, как няма да ни
подари заедно с Него и всичко?“ (Рим. 8:32)
Страданието не е краят на
историята. Удивителното обещание на Библията е, че поради смъртта и
възкресението на Исус, страданието един ден ще се превърне в история. Ето как последната
глава в Библията описва надеждата, която очаква тези, които вярват в смъртта на
Исус за своето опрощение:
И видях ново небе и нова земя;
защото първото небе и първата земя бяха преминали; и море нямаше вече. 2 Видях
и святия град, новия Йерусалим, да слиза от небето от Бога, приготвен като
невеста, украсена за мъжа си. 3 И чух силен глас от престола, който казваше:
Ето, скинията на Бога е с човеците; Той
ще обитава с тях; те ще бъдат Негов народ; и сам Бог ще бъде с тях – техен Бог.
4 Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече; нито ще има
вече жалеене, нито плач, нито болка; защото предишното премина. 5 И Седящият на
престола каза: Ето, подновявам всичко. Каза: Напиши, защото тези думи са верни
и истинни.
Да, страданието в този свят е
болезнено и истинско, но то бледнее в сравнение с онова, което Бог ще направи
един ден.
В заключение, Бог не е виновен
за страданието, през което преминаваме в света. Един ден то ще престане.
Междувременно, той знае какво е страдание и е с нас в нашето страдание, ако повярваме
в него и го призовем в живота си. Ще го направим ли?
Край
______________________
Je Pense, Плевен, 19.08.2018 г.
