/проповед/
Колосяни 1:15-16:
"в Него, Който е образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание; 16 понеже чрез Него и за Него бе създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него бе създадено."
Исус е Господ на историята, защото Той създаде, поддържа, и притежава всичко, и Той ще съди всички. Той води историята към нейния неизбежен край.
Той е създал не само хората, но и нациите. Той е създал и българската нация. Той е бил с българите в зората на тяхната държавност, бил е с тях при техните преселения, до създаването на Дунавска България и е излял благодатта си над тях, като им е дал благовестието на техния роден език.
Но днес много българи отхвърлят благовестието като изтъкват, че са православни християни. Разпространено е мнението, че българите винаги са били православни и всичко извън православието е опасна ерес. Щом си българин трябва да си православен. Същевременно, много от тях не вярват в личностен Бог и в Господ Исус Христос.
До голяма степен тази реакция се корени в липсата на библейска просвета и непознаване на националната история. Дяволът използва гордостта и невежеството на хората, за да ги отклонява от вярата и спасението.
Малко преди да умре, Мойсей съветва израелтяните: „Спомни си предишните дни, осмисли годините на много поколения; попитай баща си и той ще ти извести, старците си, и те ще ти кажат.” (Второзаконие 32:7)
Мартин Лутър Кинг казва, че „ние сме направени от историята”. А професорът по църковна история Дабни добавя, че „историята на света е реализирането на вечните цели на Бог, който изработва всичко според Собствената си воля.” Затова който познава историята си, вижда в нея реализацията на Божия план за своята нация.
Днес ще се опитаме да хвърлим един безпристрастен поглед към нашата история, за да видим как Христос се е откривал и е работил сред българите. Познавайки историята и по-конкретно историята на мисиите в българските земи, ще можем да се отърсим от насила налаганите ни митове за нашата идентичност като българи и християни. Като знаем истината за нашето минало, ще можем да работим още по-ревностно и смело за каузата на благовестието сред българите.
Кои са трите най-големи мита за идентичността и вярата на българите?
1 Мит No. 1: Православието е изконната вяра на българите.
След като възкръсна и малко преди да се възнесе, Исус даде своето Велико поръчение: „Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца, Сина и Святия Дух и ги учите да спазват всичко, което съм ви заповядал...” (Матей 28:19,20)
Земята, която днес се населява от българския народ, е огласена от словото Божие още във времето на светите апостоли. Тук са идвали на мисионерски обиколки апостолите Павел и Андрей.
В "Деяния на апостолите" се казва, че при мисионерските си пътувания ап. Павел посетил земи, близки до днешните граници на България:
„А през нощта на Павел се яви видение: един македонец стоеше и му се молеше: Ела в Македония и ни помогни. И като видя видението, веднага потърсихме случай да отидем в Македония, като дойдохме до заключение, че Бог ни призовава да проповядваме благовестието на тях." (Деян, 16:9-11).
След като основава църква във Филипи, ап. Павел основава такива и в градовете Амфипол, Аполония, Солун, Верия (днешна Северна Гърция) и други крайморски градове, откъдето ученици на апостола навлизат навътре в Македония и Тракия като мисионери. Павел пише: „от Ерусалим и околностите му, дори до Илирик (Римска провинция, заемаща територията на днешните западни Балкани), напълно съм проповядвал Христовото благовестие.” (Рим. 15:19)
По нашите земи е проповядвал и Андрей. Иполит Портуенски (починал около 222 г.) в труда си, посветен на 12-те апостоли, пише: "Апостол Андрей, след като проповядвал на скитите (днешна северна България и Румъния) и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патрас Ахейски."
Съществува предание, че преки апостолски ученици били първи епископи в някои градове в нашите земи - Ерм във Филипопол (Пловдив), Карп в Тракийски Верен (Стара Загора), Амплий в Одесос (Варна) и пр.
По-късно се основават църкви и в Анхиало (Поморие), Дебелт (западно от Бургас), Сердика (София), Марцианопол (до сегашния гр. Девня), Доростол (Силистра) и другаде.
До 4 век християните в днешните предели на България са били преследвани както навсякъде другаде в Римската империя. Много от траките, илирите, мизите и гетите, повярвали в Христа, намират убежище в земите на север от Дунав.
Преди 3 години, когато основахме църква „Нов живот”, започнахме да се събираме в нашия дом. През първите векове християните също не са се събирали в катедрали и църкви, а в домовете си. Не са се наричали „православни”, а просто християни. Не са имали икони, свещи, мощи и кандилници. Както казва Словото, „Не си прави кумир, подобие на нещо, което е на земята долу, или което е във водите под земята; да не им се кланяш, нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив...” (Второзаконие 5:8,9).
Почитането на икони и мощи е прибавено по-късно от патриарси и императори с цел да помогне на вярващия в духовния му живот. Но вместо да отвеждат към Христос, често тези неща изместват поклонението към идолопоклонство.
Преди няколко години, на 15 август, Успение Богородично, при изнасяне на чудотворната икона на Троянската Богородица Троеручица за литийното шествие в Троянския манастир, носачите на Троеручица едва успяват да я опазят от десетките миряни, които, тъпчейки и блъскайки се, я атакуваха още в манастирския двор, за я докоснат за здраве и изцеление. И това не е изолиран случай.
Може да се запитаме: какво почитат тези хора – творението или Твореца? Дарът или Даващия дара? Затова Павел казва: „бях решил да не зная между вас нещо друго, освен Исус Христос, и то Него разпнат.” (1 Кор. 2:2)
След обявяването на християнството за държавна религия в Римската империя, християнските общини на Балканския полуостров вече са многобройни. Местното население – траки, илири, мизи, беси, а по-късно и новодошлите славяни, постъпват масово във войската на Византия, учат се във византийски училища и се връщат като насадители на новата вяра. Организират се мисии.
Когато нахлуват на полуострова през 680 г., българите били езичници. Те се покланяли на слънцето, месечината и звездите и не познавали триединния Бог. Човешките жертвоприношения били начинът да ги умилостивят. Не е ли странно, че и днес черепът на Никифор, от който Крум и велможите му пили вино, е източник на национална гордост за много българи.
С идването си българите изтребват или прогонват местното население,разоряват храмовете и манастирите. Свещеници напускат енориите си и отиват на безопасни места из пределите на Византия. Тия, които остават, се подлагат на мъчения.
С течение на времето страстите се успокояват и вътре в новата държава оцелелите благовестители продължават задачата си. Числено църквата непрекъснато расте.
Но все пак голяма част от българите са още езичници. Затова, за да покръсти българите, кан Борис се обръща към франките с молба за мисионери от Западната църква. Тъй като папата не изпраща български архиепископ, Борис не успява да получи църковна независимост от Ватикана. Търпението му се изчерпва и той се обръща към Константинопол.
Официално покръстването става през 865 г.сл.Хр. (1 септ. 865 до 31 август 866), макар и процесът на християнизация да продължава дълги години след това. Това налага и поканата към Кирило-Методиевите ученици през 885 г.
Днес се разпространява мита за непрекъснатото православно потекло на Българската църква. Но цели 8 века след Христа не е имало институция с името „Българска православна църква”. Фактите показват, че източното православие надделява в яростната битка между Рим и Константинопол за църковния контрол над България.
Нещо повече, много българи са считали, че възприемането на християнството и отхвърлянето на традиционната религия е не само отричане от древните традиции, но и знак за предателство и подаряване на народа в ръцете на неговия най-голям враг. Това води до общонародния бунт, организиран от болярите през 865 г., довел до екзекуцията на 52 боляри.
Бунтът е смазан, но старите езически практики не са изкоренени. Eзическите празници са заменени с дати от библейския календар и дни на светци, но по странен начин в тях продължават да присъстват езически обряди. Лазаровден и Цветница – лазаруване; Възкресение – червени яйца (символ на началото на живота и плодородието); Илинден – курбани, не се работи, за да не се разсърди св. Илия, който е господар на небесните стихии; Рождество Христово – Коледа и т.н.
Следователно, езичеството, а не православието е изконната вяра на българите.
Мит No. 2: Православието е съхранило българите като нация.
Докато в края на 14 в. броят на мюсюлманите в България е незначителен, то към средата на 19 в. те съставляват почти една трета от населението. В османската епоха и най-вече в първите години след завладяването на страната, е имало моменти на насилие, масови кланета и насилствено помохамеданчване. Но като цяло Българската църква и българите не са жертви на ислямско насилие. Имало е и периоди на относителен мир и просперитет.
На какво тогава се дължи големият брой хора заменили православната си вяра с исляма? Работата е там, че българите можели да придобият по-висок социален статут и данъчни облекчения (вкл. от девширме) единствено чрез обръщане към исляма. Османските власти не печелили нищо от това да налагат насилствено исляма на своите християнски поданици, тъй като това водило до загуба на данъчни постъпления за империята. Именно затова на някои молби било отказвано, иначе броят на мюсюлманите би бил още по-голям!
Всъщност, българските манастири наистина са изиграли роля за запазване на националния дух и етническа обособеност, но не от посегателствата на османците... а от гръцката Патриаршия. Българите в Османската империя са били под двойно иго – османски политически, социален и икономически гнет, комбиниран с религиозно и езиково поробване от страна на гърците.
Изведнъж получила повече права, отколкото във Византия, Патриаршията, под чиято власт са всички християни в империята, подема систематична кампания на елинизация с цел унищожаване на българското национално съзнание и култура. В тези си стремежи тя е подкрепяна и от Русия.
Тази кампания е доста успешна, защото значителни слоеве от населението към началото на 19 в. вече вярват, че българският език е груб и варварски. За елинизацията ни свидетелства и именната система на българите днес – много от имената ни са с гръцки произход.
Благодарение на пътуващите монаси и манастирите българската писменост и култура оцеляват, но са достояние на малцина.
Към 18 век споменът за българската държавност е почти изгубен. Тогава на историческата сцена се явява Паисий с неговата „История славянобългарска” (1792 г.), повлияна от западното Просвещение. Националното чувство по българските земи се заражда едва през 19 в. и почти един век след Паисий ражда Априлското въстание.
Всъщност, иронията е, че православните българи е трябвало да бранят езика и народността си от домогванията на православните гърци, а не толкова от иноверните турци.
Третият мит е свързан с първите два:
Мит No. 3: Всичко извън православието е ерес и наш враг.
През 1054 г., след дълги спорове за обсега на папската власт и за това откъде произхожда Святия Дух (т.н. клауза „филиокве”), настъпва Голямата схизма и окончателния разрив между Рим и Константинопол.
По-късно, през 1517 г., Мартин Лутер забива своите 95 тезиси на вратата на църквата във Витемберг в знак на протест срещу небиблейските практики в Католическата църква.
Наистина, съществуват богословски различия между трите клона на християнството. Историята на църквата е била съпътствана и от много еретични учения. Това е довело до много страх и подозрителност у нашите православни братя и сестри към всичко различно от православната традиция.
Но протестантите, както католиците и православните изповядват вяра в Троицата, в изкупителната жертва на Господ Исус Христос и боговдъхновеността на Библията. Ние сме единодушни в основните християнски доктрини. Защо тогава не наблегнем на това, което ни обединява?
Исус се моли за всички християни:
„да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил.” (Йоан 17:21)
След като през 1606 г. Високата порта позволява на католиците да проповядват в Османската империя, първи католически мисионери сред българите са саксонските рудари, заселили се в Чипровец.
Рим изпраща свещеници там, а местни младежи са изпратени на учение в Италия. Католическите ордени научават вярващите редовно да посещават празничните и неделни литургии, водят непрестанни борби за премахване на лихварството и пиянството, обявяват се против пъстрата традиционна носия и накитите, против народните песни, свирни и седенки, суеверията.
Библейската просвета дава на човек съзнание за собственото му достойнство като създадена по Божи образ свободна личност, а това засилва и копнежа за национална независимост. Не е случайно, че именно през 1688 г. в Чипровци избухва въстание, при което се вдига цяла Северозападна България.
Сред участниците имало и много православни, но ръководители на въстанието били католически дейци – българи патриоти с горещи сърца, висока духовна и политическа култура и организаторски способности. Нима тези хора са били врагове на българщината?
Днес можем да се запитаме, какво ли щеше да стане, ако повече българи бяха като тези католици при нахлуването на Османските турци на Балканския полуостров?
Първите протестантски мисионери идват в България от Цариград в началото на 19 в. В началото те обучават населението на елементарни познания и хигиена: да се мият, да си режат косите, да си готвят храната, да четат и пишат. Когато п-р Никола Бояджиев пристигнал в Ямбол, намерил хората да спят на земята върху пръстта и влагата, да ядат седешком на земята с дебели дървени лъжици, а къщите били с малки прозорци и ниски тавани и врати.
Започнало строителство на църкви, но също така и на болници, училища, приюти. Често последните предшествали построяването на църкви.
Д-р Алберт Лонг, един от първите мисионери на Методистката църква, казва: „Когато дойдохме тук ние нямахме никакво намерение да цепим хората от църквата и да създаваме протестантска църква, а само желаехме да помогнем на българите в борбата им с гръцката патриаршия.” Но след извоюване на църковна независимост става ясно, че владиците нямат намерение да реформират църквата. Вместо това забраняват четенето на евангелието на български.
А както знаем, „Вярата идва от слушане, а слушането от Божието слово.” (Рим. 10:17).
„Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поучение, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенстван, съвършено приготвен за всяко добро дело.” (2 Тим. 3:16,17)
Как българите биха могли да повярват и да бъдат приготвени за добри дела без Словото? Какво ли би казал Исус на тези владици? Какво би казал на тези свещеници, които днес забраняват на вярващите да четат сами Библията?
Ние, протестантите, вярваме в силата на Божието слово за промяна на умовете и сърцата на хората. Затова през 1827 г. Британското библейско дружество възлага превода на Новия завет на български език. Той е преведен от Неофит Рилски през 1840 г. и се радва на огромен интерес. През 1858 г. започва работа по първия български превод на Библията на новобългарски, който става факт 1871 г. Този превод служи за формирането на съвременния български език въз основа на източното наречие.
Първият мисионер Чарлс Морс написал англо-български и българо-английски речници, „Начална книга” с илюстрации за училищата. Превел „Катехизис”, книгата „Истински поклонници”, проповеди.
За работата на мисионерите първият български библейски книжар Петър Мусевич-Бориков пише: „Младежта беше очарована от свободното мислене и непринуденото държане на мисионерите... Пропагандата във верско отношение имаше успех и за това, че тя подкрепяше основателната неудовлетвореност на по-събудените българи от пълната неподготвеност на нашето нисше духовенство да проповядва Евангелието. Народът се изпълваше с разни суеверия, външни форми, даже езически, чисто материални прояви, нямащи нищо общо с нашето християнско православие. Това се подкрепяше от гръцкото висше духовенство, което имаше за задача да държи българското население на ниско религиозно-нравствено равнище.”
Ако тези протестанти са били врагове на България, то аз бих казал: Господи, дай на България повече такива „врагове”!
Враг ли са били на България княз Ал. Батенберг и царица Елеонора? Те също са били евангелисти. Цар Фердинанд, при една аудиенция на религиозния представител п-р Марко Попов, казал: „Ако има църква в София, където се произнасят съзнателни и разбрани молитви, това е евангелската църква.”
Издаваният в Цариград в-к „Зорница” – най-значимата българска медия през 19 в., и прочутият Робърт колеж в Цариград повлияват много за пробуждането на националното чувство и копнежа за национална свобода у българите.
Българи-протестанти се включват и в подготовката на Априлското въстание. В хана на Стоян Ангелов от Пазарджик са отсядали Левски, Бенковски и са провеждани комитетски събрания. Пътуващи протестантски книжари са използвани като куриери за пренасяне на писма около подготовката на въстанието. В почти всички революционни окръзи са участвали протестанти. Майсторът на черешови топчета, Стоил Финджиков, е също протестант.
След потушаване на въстанието и удавянето му в кръв, Д-р Лонг и други мисионери отнасят въпроса до английския посланик и американския министър. Изпратеният от Дейли мейл журналист Макгахан е също протестант. Той описва зверствата в Батак и други опожарени места. Неговите дописки се превръщат във взрив, след който Европа вече не може да е спокойна. Един от биографите му го нарича „писмо, което предизвика руско-турската война.” Така се стига до конференцията в Цариград, която решава съдбата на България.
Родолюбивата дейност на протестантите продължава и след Освобождението. Те се включват в Илинденското въстание, в Балканските войни и Първата световна война. Застъпват се за българската кауза пред Великите сили.
Застъпването за правдата от страна на протестантите било нещо естествено за тях, защото произхождало от техните убеждения. Както казва Притчи 28:5, "Злите човеци не разбират правосъдието; но тези, които търсят Господа, разбират всичко."
Въпреки родолюбието и саможертвата на много евангелски вярващи, а може би тъкмо заради тях, заедно с интереса към проповедите на протестантите, голяма била и съпротивата. Евангелистите били считани за еретици и безверници. Били изгаряни или затваряни евангелски църкви, изгаряна била книжнина, от амвоните на православни църкви се забранявало да се пазарува от дюкяните на евангелистите, смущавани били евангелски служби от външни лица, уволнявани били чиновниците и особено учителите, само защото са евангелисти.
Това не бива да ни учудва. Нашият Господ ни утеши, като ни каза: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене е намразил преди вас... понеже не сте от света... затова светът ви мрази.” (Йоан 15:18,19). „Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство.” (Матей 5:10)
Мисия на Църквата в България днес.
След дълго лутане в атеистичната пустиня по време на комунизма, през 1989 г. в България настъпи духовно съживление. Десетки хиляди влязоха в църквите, но много от тях отпаднаха от вярата следствие на разочарования или светски грижи.
Днес в България има 8000 православни, 93 католически и повече от повече от 1000 протестантски църкви. Но все още има градове и села без действаща църква. Много от църквите не извършват евангелизационна и мисионерска дейност. Има нужда от основаване на още църкви!
Матей 9:37,38: "Тогава каза на учениците Си: Жътвата е изобилна, а работниците - малко; затова се молете на Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата Си."
Заключение
Aко познаваме историята си, ще можем да развенчаем митовете за нашата идентичност и за вярата на българите. България не винаги е била православна.
Църквите и манастирите са помогнали на българите да съхранят своя език и култура, но най-вече срещу домогванията на гръцкото духовенство, не толкова срещу османците.
Православието не е национална принадлежност, а един (най-малкият) от трите клона на християнството. Христос е Бог на историята и над всички нации. За християнина националната принадлежност е важна, но най-важна е идентичността му в Христос. Както казва Павел, „Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса.” (Гал. 3:28)
Католическата и протестантските църкви са също традиционни вероизповедания в България и заедно с православните също имат своя принос за националното пробуждане, в борбите за национално освобождение и за защита на каузата на справедливостта в България. Исус иска православни, католици и протестанти в България да работят заедно на нивата на благовестието, за спасение душите на своите сънародници.
Когато започвахме работа с БХСС, отидох при обичания от много варненци отец Любомир Попов и му предложих да проведем обща евангелизация за Рождество сред Варненските студенти. Той се съгласи, ние изготвихме рекламните средства и поканихме студенти. На празничната Рождествена служба в църквата „Св. Атанасий” се отзоваха около 50 студенти. Петдесет студенти дойдоха и чуха истината за Рождество! Има сила в единството на християните!
Днес Исус ни призовава да загърбим митовете, да стъпим на историческата истина и да работим за духовно съживление и реформация сред нашите сънародници. Защото жътвата е изобилна и Исус иска ние да сме работниците.
Нека се помолим.
_______________
БПЦ "Нов живот" - Варна
4.09.2016 г.
