Sunday, November 23, 2014

Целувката на майката

/проповед/

Задължения на децата (ст. 1-3) Деца, покорявайте се на родителите си в Господа; "Почитай баща си и майка си", (което е първата заповед с обещание), "за да ти бъде добре и да живееш много години на земята".

Една майка казала на детето си: „Маги, изяж си супата. Маги изяж си супата или няма да ти дам десерт.” След малко майката махнала супата от масата и сложила пред Маги сладолед.

Често вместо децата да се покоряват на родителите си, родителите им се покоряват на тях. Родителите отстъпват, защото се страхуват, че ще загубят любовта на децата си и ще ги настроят срещу себе си. Много родители не разбират, че те трябва да са загрижени не за това какво ще си помислят за тях децата сега, а какво ще си мислят за тях след 20 г.

Марк Твен е казал: „Когато бях на 14, баща ми беше толкова невеж, че едва го понасях. Но когато станах на 21 г. с удивление установих колко много стария е научил за 7 години.”

След обобщението на новите нравствени критерии в 4 и 5 гл. на Ефесяни, Павел преминава от задълженията на съпрузите и съпругите към отговорността на родителите и децата. Апостолът се обръща не само към възрастните, но и към децата, следователно очаква цели семейства не само да хвалят Бога, но и да слушат Неговото слово.

Тази покана е много различна от коравосърдечието и жестокостта към децата в Римската империя, където нежеланите новородени се захвърляли, слабите и с деформации се убивали, а здравите се възприемали като пречка за безразборните сексуални контакти.

Първото, което Павел казва на децата е „Деца, покорявайте се на родителите си...” Тук виждаме, че правата на родителите над децата им са по-силни от водачеството на съпруга спрямо жена му. Защо децата трябва да се покоряват на родителите си? Поради три причини: природата, закона и благовестието.

Природата, защото покорството на децата произтича от самата природа – това означава израза „това е право”. Всички цивилизации ценят признаването на родителския авторитет като задължително условие за съществуването на устойчиво общество.

На второ място, децата трябва да се покоряват на родителите си не само заради естествения закон, който Бог е написал в човешките сърца, но и заради получения чрез откровение Закон, даден на Мойсей. Затова Павел цитира петата от Десетте заповеди, „Почитай баща си и майка си (което е първата заповед с обещание), за да ти бъде добре и да живееш много години на земята” (ст.2-3).

Родителите са тези, които представят Бога пред нас. Затова ние трябва да ги почитаме и признаваме дадения им от Бога авторитет. По този начин уважението към родителите се превръща в неделима част от благоговението пред Бога. Oттук и изключително строгото наказание (смърт) на всеки, който прокълне родителите си (Лев. 20:9).

Какво да кажем днес за България. Смятате ли, че повечето деца почитат родителите си? Докато център и глава на семейството до Втората световна война е бил мъжът, днес всичко се върти около детето! Много родители угаждат на всичките прищявки на своето дете. От детската градина децата имат айфони и таблети. На детето се сервира първо на масата, а за бащата – каквото остане. В българските семейства растат малки егоистчета, които смятат, че светът се върти около тях. Случайно ли е тогава, че страната ни се люшка от криза в криза и не може да намери пътя към едно устойчиво развитие?

И така, Божието слово ни учи, че децата трябва да се покоряват на родителите си. Въпросът е докога? И във всичко ли? Първо, трябва да кажем, че докато е непълнолетен, младият човек трябва да се води от правилото за покорство. Непокорството трябва да е рядко изключение. Дори след като сме станали пълнолетни трябва да продължаваме да почитаме родителите си.

Второ, абсолютно във всичко ли да се покоряваме? Кога можем да не се покоряваме? Ако сме повярвали и родителите ни забраняват да вземем водно кръщение, това може да почака, макар и Исус да го е заповядал. Ако обаче родителите ти забранят да се покланяш и да следваш Исус, на това вече няма как да се покориш. Нашата вярност към Христос трябва да е на първо място.

Дотук видяхме как Павел обосновава покорството на децата към родителите им чрез самата природа и Писанието, чрез естествения закон и богооткровения закон, защото е правилно и защото е писано. Третият довод на апостола се основава на благовестието и новата епоха, която започва с Исус Христос. Това виждаме от факта, че децата трябва да се покоряват на родителите си „в Господа”.

Т.е., те трябва да го правят поради личните им взаимоотношения с Господ Исус. След грехопадението взаимоотношенията се разпадат, обществото е фрагментирано и любовта е изопачена в похот, а властта – в потисничество. Но „в Господа” чрез Неговото помирително дело е сложено началото на Божието ново общество. То е приемник на старото по съхраняването на семейния живот, но не и по естеството на този живот.

Сега нашите взаимоотношения са преобразени. Дори покорството към родителите е променено. То вече не е негодуващо примирение с родителската власт. Децата християни се учат да се покоряват с радост, защото това е угодно на Господа.

Задължения на родителите (ст.4)
По-нататък, Павел очертава как родителите трябва да се държат с децата си. Той набляга не върху упражняването на тяхната власт, а върху нейното ограничаване. Отново образът на родителя като мек, търпелив и самообладан възпитател е в пълен контраст с тогавашните норми: бащата или т.н. патер фамилиас упражнява деспотична власт над всички членове на семейството. Той може не само да наказва, но и да убива новороденото дете или да захвърля нежеланите деца, да се разпорежда с децата си като с роби и вещи.

В новото Божие общество обаче бащата (а и майката) трябва да се грижи за семейството си както Бог Отец се грижи за Своето.

„Не дразнете децата си” в ст.4 показва, че Павел съзнава колко деликатна е детската личност. Някои родители злоупотребяват с властта си, като предявяват дразнещи или неразумни изисквания, несъобразени с възрастта и зрелостта на децата. Често те преминават от една в друга крайност – от суровост и жестокост към разглезване и презадоволеност, или унижение и подигравки. Колко много сърдити млади хора, враждебно настроени към обществото са попили тази враждебност като деца в домове, където властва безразличието и студенината. Вместо да създаваме патриоти, ние превръщаме децата си в мизантропи.

Двама мъже отишли за риба. Единият трябвало да държи капака на буркана с червеи плътно затворен. Всеки път, когато вземал червей трябвало бързо да го затваря, за да не избягат другите. Другият дори нямал капак на буркана си с червеи и не се притеснявал, че ще избягат. Накрая този с капак попитал другия: Защо не се притесняваш дали ще избягат червеите ти? Той отговорил: „Ами, много просто, ти имаш английски червеи, а аз български червеи. Ако някой от моите пропълзи малко по-високо от другите, те ще го дръпнат долу.” Нека не бъдем и ние такива родители, да обезсърчаваме децата си, да не подрязваме крилата им и да не ги превръщаме в критикари и хора, които не само не се развиват, но и не позволяват на другите да се развиват.

Тук Павел казва, че наказанието има своето място, но не трябва да бъде безпричинно, защото децата имат вродено чувство за справедливост. В противен случай те ще се обезсърчат. С други думи, почти нищо не може да допринесе за процъфтяването на детската личност и развитието на нейните дарби така, както насърчението от страна на любящи и разбиращи родители.

Една жена трябвало да излезе и да остави децата си сами вкъщи. Затова казала на по-голямото си момченце Бенджамин да се грижи за своето сестриче Сали, докато я нямало. Бенджамин искал да се погрижи добре за своето сестриче. Той намерил няколко шишенца с цветно мастило и решил да нарисува портрет на своето сестриче. Когато майка му се върнала, по масата, столовете и пода, навсякъде имало мастилени петна. Майка му огледала пораженията без да каже дума и после видяла картината. Взела я в ръка и възкликнала: „Ами че това е Сали!” После се навела и целунала сина си.

През 1763 г. 25-годишният Бенджамин Уест бил избран за личен художник на английския крал Джордж III. Toй станал един от най-прочутите художници на своето време. В отговор на въпроса как е станал художник, той казал: „Целувката на майка ми ме направи художник.” Нейното насърчение постигнало много повече отколкото би могло да постигне едно порицание.”          

Понякога реакциите на децата не са проява на бунт, а опит да открият докъде се простира свободата им и да развият своята независимост и умения, което е нещо положително.

По-нататък, Павел не се задоволява с отрицателно наставление (не дразнете децата си), но го допълва с утвърдителен съвет: „Възпитавайте ги в дисциплина и наставление Господно.” (4). Глаголът „възпитавам” (ектрефо) означава „подхранвам” или „храня”, но се използва и за възпитаването на деца. Калвин превежда този стих така: „Нека те да бъдат отхранвани с любов... да се отнасяте мило с тях.”

Следователно, родителите имат отговорността за възпитанието на децата си. Бог им възлага тази задача и никой – нито Църквата, нито училището, може успешно да ги замести, макар и те да имат своето място. Както уместно отбелязва д-р Лойд-Джоунс, „Ако родителите мислеха за отглеждането на децата си толкова, колкото мислят за отглеждането на животни и цветя, положението би било съвсем различно.”

„Дисциплина” означава „обучение чрез назидание и дори наказание”, а „наставление” – възпитание чрез думи”. Докато в древността хората са прибягвали до доста жестоки наказания, днес много хора отиват в другата крайност, като смятат, че наказанието е отживелица, особено физическото. Но вижте какво казва словото: „Който щади тоягата си, мрази сина си. Но който го обича, наказва го с време” (пр. 13:24, 2:15).

На тях трябва да припомня: „Противоположността на неправилното наказание е не отсъствието на наказание, а правилното наказание, истинското наказание. И още един съвет: „Когато наказвате дете, първо трябва да се овладеете... Какво право имате да кажете на детето си, че трябва да бъде наказано, когато очевидно от наказание се нуждаете самите вие?”

Освен наказанието, много важни са и наставленията. Днес много родители не дават никакви съвети на децата си и ги оставят да намерят своя собствен път, да „слушат своето сърце.” Други пък досаждат на децата си с непрекъснато натякване. Истинското възпитание от друга страна е стимулиращо. Родителите трябва да насърчават децата да търсят свои собствени отговори, но след като го научат на християнските ценности.

Задължения на слугите
Ефесяни 6:5-8 Слуги, покорявайте се на господарите си по плът със страх и трепет в простотата на сърцето си, като към Христа. Не работете само пред очи като човекоугодници, но като Христови слуги изпълнявайте от душа Божията воля; и слугувайте с добра воля като на Господа, а не на човеци; понеже знаете, че всеки слуга или свободен, ще получи от Господа същото добро каквото върши.

Робството в Римската империя – всеобщо разпространено; робите – голям процент от населението; 60 000 000 роби в империята. Към тях са спадали не само домашните слуги, заетите в стопанството работници, но и образовани хора като лекари, учители, управители на имоти. На робите се гледало повече като на вещи, отколкото на личности. Според Аристотел „робът е жив инструмент точно както инструментът е неодушевен роб”.

Право на господаря било да ги наказва чрез бой с камшик и да им налага смъртно наказание. Робите са били бити, осакатявани, оковавани, избивали са им зъбите, изваждали са им очите, хвърляли са ги на диви зверове или са ги разпъвали. Всичко това в отговор на най-дребни провинения. Някои са бягали (рискувайки да бъдат убити при залавяне), други са се самоубивали.

И на фона на това варварско отношение Павел се обръща към робите и с това показва, че те са признати за членове на християнската общност.

Ако децата трябва да се покоряват на родителите си, робите трябва да се покоряват на земните си господари (ст.5) поради същата причина – че зад тях те трябва да се научат да разпознават фигурата на своя „Господар на небесата” (ст.9), Исус Христос. Във всеки от 4-те стиха към робите се споменава ИХ.
Те трябва да се покоряват „като длъжност към Христа” (ст.5), да се държат „като Христови слуги (буквално „роби”) (ст.6), да слугуват „като на Господа, а не на човеци” (ст.7), знаейки че ще получат добро от Господа (ст.8). Виждаме как перспективата пред роба се е променила – той е освободен от робството да бъде човекоугодник и е дарен със свободата да служи на Христос. Неговите задължения са проникнати от грижата да изпълнява Божията воля (ст.6).

Днес в България няма роби, но този принцип може да се приложи по отношение на работата, която вършим. Домакинята може да готви така, сякаш ястието е за Исус Христос, или да изчисти къщата така, като че ли Исус Христос ще е почетният гост.

Учителите трябва да учат децата, докторите да лекуват пациентите, мед. сестри да се грижат за тях, адвокатите да помагат на своите клиенти, продавачите да обслужват купувачите, счетоводителите да проверяват сметките така, сякаш във всеки от тези случаи служат на Исус Христос.
Колко различно е това от многозначителните поговорки от времето на комунизма, които още тровят българския дух и обществен живот: „Учи мама, за да не работиш.” И „ние се преструваме, че работим, а държавата се преструва, че ни плаща.”

Именно това разбиране у робите християни, че главната им отговорност е да служат на Господ Христос им помага да се покоряват „със страх и трепет” (ст.5).  С други думи, без унизителна сервилност, а с признаване на авторитета на Исус, когото господарят представлява.

То им помага и да се покоряват „в простотата на сърцето си” (ст.5), т.е. от все сърце и без скрити подбуди. Да са съвестни и да „не работят само пред очи като човекоугодници”, симулирайки че се трудят докато работодателят ги наблюдава. Те знаят, че Исус ги наблюдава през цялото време и е невъзможно да бъде измамен. Така те служат „от душа” (ст.6), с други думи доброволно, защото знаят, че Исус е техният Съдия и нищо няма да остане невъзнаградено от Него. (ст. 8)

Един британски войник загубил зрението си в битка. Той бил добър пианист и след като се възстановил прекарвал голяма част от времето си като свирел на пиано за ранените в една лондонска болница. Понякога се чудел дали някой се вслушва в това, което свири, защото често чувал тропот от крака по коридорите, когато идвали и си отивали посетители. Но не позволявал това да го разконцентрира. Винаги давал всичко от себе си докато свирел, надявайки се музиката му да насърчи и утеши депресираните ранени войници.

Един ден, когато спрял да си почине, чул някой до него възторжено да ръкопляска. Обръщайки невиждащите си очи в тази посока, той попитал с усмивка: „Кой си ти?” „Аз съм твоят крал!”, бил отговорът. Британският монарх посещавал ранените, за да ги разведри и подсили техния морал. Без да съзнава, младият мъж бил използвал таланта си, за да забавлява царската особа. Когато работим за другите като за пред Бога, Той аплодира нашите усилия.

Задълженията на господарите (ст.9) И вие, господари, правете същото на тях, като се въздържате от заплашване; понеже знаете, че и на тях, и на вас има Господар на небесата, у Когото няма лицеприятие.

Как трябва да се държат господарите? Първо, те трябва да прилагат златното правило (Мат. 7:12), да „правят същото на тях”. Така, като дават уважение, ще го получават и те; ако искат да им служат вярно, добре е да служат и те.

Второ, те трябва „да се въздържат от заплашване”. Както родителите, така и работодателите не бива да злоупотребяват с положението и властта си. Един приятел ми разказа, че поради факта, че неговата фирма е загубила поръчки от общината, за да не намали персонала, го води като безработен. Той си получава социалните помощи, но същевременно работи. Така работодателят пести от осигуровки. Заплашили са го да не казва, ако иска да остане на работа. Подобни злоупотреби са практика в България!

Трето, те трябва да правят всичко това, защото знаят, че Исус Христос е „Господар” както на робите, така и на робовладелците и у него „няма лицеприятие.” Тези три принципа са валидни и за взаимоотношенията работодател – работник. Вместо да се отнася към служителите си като с имущество, работодателят трябва да дава същото, което се надява да получи; да отхвърли непочтеното оръдие на заплахите и да помни, че заедно имат общ Господар на небето, един и същ безпристрастен Съдия. Нека се помолим.

Днес виждаме много малко такива работодатели в България, но ги има! Неотдавна говорих с млада жена. От дума на дума се заговорихме за работата и я питах какво работи. Очаквах да започне като повечето хора да се оплаква, че работи извънредни часове без заплащане, че заплатата е ниска, че не я осигуряват, че шефовете не проявяват разбиране. Какво бе учудването ми, когато ми каза, че много си харесва работата; че получава пълни осигуровки, висока заплата, радва се на уважение и поощрения от страна на шефовете и че има прекрасни условия на работа. Тази жена живее и работи във Варна! Дай Боже повече такива компании и шефове в града ни и в България. Нека се помолим.