Thursday, November 21, 2013

Политическите синджири роби

Предлагам ви един чудесен текст на Тони Николов, поместен във в-к "Култура". 



Те вървяха по същия път, по който от юни техни съграждани поеха към свободата си. Докарани с влакове или натъпкани в автобуси, събрани под натиска на власт, вездесъща по места, те покорно вървяха с лозунги в подкрепа на правителството, без да знаят накъде са поели и защо. Този марш на покорството, който няма нищо общо с истинската „политика” (в него отсъства тъкмо „полисът”, гражданското), най-добре разкрива българската несвобода. Онова, заради което хората днес протестират. Онова, което съсипва отвътре държавата и опустошава душите ни. Онова, което прави възможен хладния цинизъм на управляващите, техния пълен „непукизъм” (тъкмо Делян Пеевски и Йордан Цонев да внесат законопроект за офшорните зони!). Тези пълноправни, поне на хартия, човешки същества вървяха в събота така, както вървят поробени хора, обградени и насочвани от шепата активисти на БСП и ДПС. Предвождаше ги черна лимузина с вид на катафалка, от която трябваше да се разнасят възгласите „победа”. Кой кого побеждава обаче? Или по-точно: кой кого владее? Докарали сме се дотам една малка политическа каста в буквалния смисъл на думата да владее маса от политически поробени хора, а териториите на някогашните пашалъци, наследени от социалистическите АПК, отдавна са се превърнали в новите феоди на ДПС и БСП. Трябва ли да се учудваме тогава, че противно на природните закони, където по-големите тежести надделяват над по-малките, в нашия случай на политическа експлоатация, ако перифразираме Симон Вейл, няколко грама БСП и ДПС натежават на социалната везна много повече, отколкото същинската маса от български граждани.
Нямаме право с равнодушие да отминаваме този факт, защото точно това е трагедията на днешна България.Пред Софийския университет в събота се разминах с група кротки и видимо стъписани хора, очевидно докарани от Родопите, които ме помолиха да ги упътя накъде е ЦУМ. Явно бяха решили да си спестят ораторското изкуство на Пламен Орешарски, което е напълно разбираемо, но как да им обясня, че днешният ЦУМ, собственост на един от червените олигарси, че и ръководен кадър на БСП, отдавна не е народен магазин! Посочих им накъде да вървят, а те заедно със забулените си жени, поеха към днешния център на властта, за да възкресят някогашните си спомени за „благоденствието при комунизма”. „ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ, кебапчета, кюфтета…” – както се пееше в една песничка. По-късно заедно със студентите от балкона на историческата 137 аудитория, носеща името на Атанас Далчев (точно над главния ход на Ректората), наблюдавахме самотошествие на несвободата. Отначало студентите, силно мотивирани, посрещаха с възгласа „Оставка” партийните активи, които им отвръщаха с „Победа”, а някои доста възрастни социалисти откровено им показваха среден пръст. Сетне обаче се проточи истинското шествие – вяло, без политически нерв, където много хора вървяха, свели глава, без да погледнат напред или нагоре, без да казват нищо. Промени се и настроението сред студентите. „Защо вървят така?” – попита ме смаяно едно момиче. Някои студенти не издържаха на гледката и се прибраха вътре в Университета. Други останаха, за да изгледат до края този акт на принудата. На унижението на един народ. Над хора от малки населени места, чийто хляб и работни места зависят от обръчите от фирми, затова не смеят да надигнат глас, нито могат да протестират срещу една овластена система за корупция: тя разполага с техния труд и техния живот.

Трагедията на днешната българска демокрация е, че покрай поляризацията на прехода (десни срещу леви), покрай историческия компромис около членството в НАТО и ЕС, беше допусната появата на ново политическо робство,  цели региони станаха подвластни на политически клиентели и корпоративни интереси.
Трябва ли да ни учудват тогава резултатите от изборите, в които все по-ясно прозира матрицата на овладените и купени гласове? Или пък съществуването на чисто корпоративни партии като тази на Христо Ковачки или пък политическото инженерство, което в момента прелива „маса” към формацията на Николай Бареков.
Проблемът е, че прекалено свикнахме с неистината и неправдата, обилно вкусвайки от нейната отрова. До степен, че много хора вече не съзнават каква е социалната деградация в страната, други пък не приемат бунта на младите, смесвайки дисциплина с покорство. Казвам това в отговор и на разни медийни клакьори, които дни наред не спряха да отправят призиви към полицията – това е „метеж”, удряйте, разгонете ги…
И защо? Защото не искали да чуват „у-у-у”-то на улицата, затова жандармерията трябвало да използва всички възможни средства – палки, водни струи и още… (какво още – куршуми?), за да озапти студентите, за да спрат протестите, за да няма несъгласие в тази България, в която, уви, всички ние отказваме да се разпознаем.
По-бързо, настояват тези гласове, подели реториката на Волен Сидеров, за да стихне ферментът на бунта и тестото на свободата да не набухне. По-бързо, студът се задава, ей ги къде са и коледните празници… Но всички те, заедно с управляващите, не си дават сметка, че протестиращият човек е свободен, че той е сгряван от почти неуловимото дихание на свободата и че това слабо дихание, както пише Жорж Бернанос, е диханието на Духа. Спомнете си само бурната зима на 1997 г., към която започваме да се завръщане все по-несимволично.
Струва ми се, че през изминалите дни властта преподаде два много важни урока на протестиращите студенти.
Първо, на 12 ноември тя нагледно им демонстрира – по лицата и гърбовете им – накъде върви днешната „полицейска демокрация”, докъде тя смята, че може да стигне, и какво смята за „легитимно насилие”. И това е само предупреждението.
И, второ, на 16 ноември управляващата коалиция нагледно потопи всички нас в „бъдещето”, което, уви, е едно все още незабравено минало. А именно – на дирижираните манифестации, на които хората трябваше да дефилират, за да благодарят от сърце на „мъдрите вождове” за тяхната опека, заради парчето хляб и глътката въздух, тъй като всяка минимална сигурност се заплащаше със съществена свобода.
Ето защо младите хора, неизбягали от днешна България, имат само две възможности: или да последват примера на близо два милиона българи, потърсили достойно съществуване на чужда земя и под чуждо небе, изоставяйки тук своите близки, или да се борят тук за своето достойнство и за достойнството на всички нас, включително и на тези „политически синджири роби”, с които управляващите илюстрираха модела на своята „дирижирана демокрация”. Ала протестиращите не трябва да забравят и нещо друго. Че има нещо по-страшно от унижението на един народ. Това е агонията на един народ.

Тони Николов