Увод
Днес ще говорим за това защо има толкова много църкви и
деноминации и възможно ли е единството въпреки това.
Един футболен треньор, който се славел с остроумието си,
бил запитан от журналист как иска неговите играчи да играят. Той отговорил:
„Футболистите в този отбор ще играят за името, изписано отпред на фланелките
им, а не за името, което е под тях.
В първосвещеническата молитва на Исус в Йоан 17 Той се
помоли за всички следващи поколения християни с думите, „да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в
Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си
Ме пратил.“ (Йоан 17:21).
Но днес виждаме един разделен
християнски свят. Църквата Христова е разделена на хиляди деноминации или групи
от местни църкви с обща форма на организация и доктрина.
В началото на 20 в. е имало
приблизително 1900 деноминации. Към края на 80-те години те са вече 22000. През
2001 г. са изчислени 33830 деноминации, a днес са повече от 40000! Всъщност, този брой е малко подвеждащ,
защото тук се включват всички отделни църковни организации във всяка страна в
света.
Въпреки това, виждаме че
днес съществуват огромен брой църкви.
Как се е стигнало дотук в исторически план?
След раждането на Църквата в Ерусалим на Петдесетница
първите християни са преследвани и това ги принуждава да се пръснат в целия
познат тогава свят.
Деяния 11:19, 21 „А в онези дни разпръснатите от гонението,
което стана при убийството на Стефан, пътуваха до Финикия, Кипър и Антиохия,
като на никой друг не възвестяваха словото, освен на юдеите... Господнята ръка
беше с тях и голям брой хора повярваха и се обърнаха към Господа.“
Заедно със себе си християните донасят и благата вест. След
обръщението на най-големия гонител, Савел, вече като Павел той основава местни
църкви и назначава стареи и дякони, които да се грижат за тях. В това дело му
помагат Варнава, Сила, Лука, Тимотей и други.
С течение на времето
апостолите и учениците умират и са заменени от тези местни ръководители,
наречени епископи или митрополити. В крайна сметка епископът на Рим установява
власт над останалите, поне на запад.
Първите местни църкви
са се събирали в храма и по домовете на вярващите.
Деяния 2:46,47 „И всеки
ден прекарваха в храма единни духом и разчупваха хляб по къщите, и се хранеха с
радост и чистосърдечие, като хвалеха Бога, и печелеха благоволението на целия
народ. А Господ всеки ден прибавяше към църквата онези, които се спасяваха.
Въпреки гоненията, през
първите три века от съществуването на църквата броя на християните постепенно нараства.
С обявяването на християнството за официална религия на Римската империя,
започват да се строят църкви, манастири и катедрали.
С нарастването на
Църквата и влизането в нея на много езичници, за да се направи прехода по-лесен
към християнството, са асимилирани много от техните езически практики.
През 312 г. император
Константин поставя християнската вяра под закрила на държавата. Преследванията
са прекратени. Тази промяна обаче има както положителен, така и отрицателен
ефект върху Църквата. Поради всички тези причини започва процес на отстъпление
от чистото благовестие на Исус.
Възвеличаване на
църковни сановници, строеж на величествени катедрали, молитви към светци и преклонение
пред икони са само някои от белезите на отстъпничество от Новозаветната църква.
Друга причина за
отстъплението е, че все още Библия притежават само най-богатите християни, липсва
библейска просвета и проповед. Църква и държава се срастват и властта корумпира
религиозните водачи.
Постепенно борбата за
надмощие между двата центъра на християнството, Рим и Константинопол, води до разрив
и Великата схизма през 1054 г. На запад се появяват хора, които се осмеляват да
защитят Библейската истина. Това са Джон Уиклиф и Уилям Тиндейл в Англия, Ян
Хус в Бохемия, Албигойците и валдензианците във Франция и Италия.
Накрая, както ярката
слънчева светлина пронизва облаците, на сцената се появява Мартин Лутер.
Неговото желание е не да основава нова църква, а да помогне на Църквата да
остане верна на Писанията.
Идеите му са отхвърлени,
той е отлъчен от църквата и така се ражда Протестантската Реформация – един
протест срещу извращенията в църквата, целящ да възстанови вярата на Исус
Христос и апостолите в църквата и да следва Писанията като единствен авторитет.
Това е отразено и в известната фраза „Sola Scriptura”,
само Писанието.
След Лутер в Европа се
появяват и други духовни лидери, които внасят ново прозрение и разбиране върху
Библията. Техните учения поставят основите на много от днешните църкви и
деноминации – лутерани, баптисти, методисти, петдесятни, адвентисти,
конгрешани, менонити и др.
През 19 в. се основават
Библейски дружества, които превеждат Библията на много езици, включително на
български. В отклик на Великото поръчение „Идете и правете ученици от всички
народи“, мисионерски общества изпращат мисионери в целия свят.
Освен традиционните
деноминации, днес има много свободни църкви и дори мегацъркви с повече от 2000
члена. Според някои вече сме навлезли в пост-деноминационния период, когато
името на деноминацията не означава много. Непрекъснато се появяват и мултиплицират
нови форми на църкви, подобно на франчайзи на Макдоналдс.
За някои това
разнообразие от църкви в света е опасно. Сравняват го с разпространяващо се
раково образувание в тялото на Христос. Богословът Нибур нарича деноминациите
„моралния провал на християнството“, а епископ Лесли Нюбигин смята, че за да
има убедително свидетелство в света, Църквата трябва да покаже видимо единство
отвъд деноминационните граници.
Православният свещеник
Джон Уайтфорд пък казва, че „най-обезкуражаващата черта на протестантизма... се
явява неговата раздробеност на множество враждуващи помежду си секти и
направления, подобно на митичната хидра, чиито “глави” непрестанно се
умножават.“
Макар и да можем да се
съгласим, че многото църкви и деноминации затрудняват общението, истината е че
те не са истинската причина за липса на единство в Църквата. Напротив, имаме
основания да вярваме, че те са най-голямата надежда за постигане на видимо
съгласие в тялото на Христос на земята.
Деноминациите – надежда за постигане на съгласие в Тялото Христово
В книгата си „Преследване на Бога“, Тозер пише: „Някога
идвало ли ви е наум, че сто пиана, настроени към един и същ камертон,
автоматично биват настроени и едно към друго? Те са в синхрон не ако се
настроят едно към друго, а към друг стандарт, на който всяко от тях трябва индивидуално
да се поклони. По същия начин сто поклонници, които са заедно и всеки от тях
гледа не към останалите, а към Христос, са по-близо в сърцето си един към друг,
отколкото биха могли да бъдат, ако се стремяха към единство и по-близко
общение, но без да гледат към Бога.“
Швейцарският
католически автор Ханс Кюнг казва: „Съвместното съществуване на различни църкви
само по себе си не застрашава единството на Църквата.“ Според него има две
основни причини за разединение сред християните – сектантство и синкретизъм.
Първото, сектантството.
То казва: „Само моята църква притежава истината. Тя е истинската църква.“ За
него е характерна духовната гордост. Но „Бог на горделивите се противи, а на
смирените дава благодат.“ (Яков 4:6)
Много често разцепления
в църквата, които по-късно водят до създаване на секта, се дължат на спорове за
маловажни неща. Проблемът е, че в основата им лежат гордост и непростителност.
Както е казал някой, всеки проблем, с който се занимават духовно незрели хора,
може да раздели една църква, без значение колко малка е тя.
Затова в Посланието към
ефесяните ап. Павел ни умолява да водим живот, достоен за нашия призив, като:
Ефесяни 4:3-6 „... се
стараете в свръзката на мира да опазите единството в Духа. Има едно тяло и един
Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви: един Господ, една
вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички
и във всички.“
Сектантството е отделно
и изключващо останалите. Видяхме това и в гореспоменатия цитат от Уайтфорд,
който нарича всички протестантски църкви „секти“. Подобно тоталитарно отношение
имат католическата църква и някои религиозни култове като Мормонизма и
Свидетелите на Йехова.
За разлика от
сектантството, както посочва един друг автор, думата „деноминация“ е термин, който
включва другите, защото се отнася към по-голяма група, към която тази
деноминация принадлежи.
Вторият проблем е синкретизмът
или с други думи извращаването на благата вест, като тя се смесва с други
религии или идеологии. Когато една църква вкара други вярвания като свои
доктрини, останалите трябва да се отделят от нея, за да съхранят единството на
благовестието. Здравите ябълки трябва да се отделят от гнилите, за да не
изгният и те!
Римляни 16:17 „И моля
ви се, братя, да държите под око тези, които причиняват раздори и съблазни,
противно на учението, което сте научили, и странете от тях.“
Виждаме, че отделянето не
винаги е грях.
През 30-те години на 20
в. основните църкви в Германия правят компромис, като приемат идеологията на национал-социализма.
Тогава някои християни се отделят от тях. С това те не извършват грях срещу
християнското единство. Всъщност, те защитават самите основи на християнското
единство – изповедта, че Христос, а не кесарят, е Господ.
Библията предупреждава
срещу синкретичното смесване на Христовата истина с езически „първоначални
учения“.
Галатяни 4:9,10 „а
сега, когато познахте Бога, или по-добре – като бяхте познати от Бога, как се
връщате назад към слабите и жалки първоначални учения, на които отново желаете
да робувате? 10 Вие пазите дните, месеците, времената и годините.“
Следователно виждаме,
че отделните църкви могат да са сила за единство именно защото се съпротивляват
на сектантството и синкретизма – двата истински врагове на единството.
Но все пак, някой ще
възкликне, не може ли да няма деноминации? Защо няма просто една Христова
църква?!
През 1599 г. в Англия
се ражда Джеремая Бъроус – известен пуритански проповедник, който създава шест
принципа, известни като деноминационна теория. Тя става основа за приемането на
Акта на толерантността. С него се подготвя пътя за трайно приемане на
деноминациите в Англия, а оттам и в света. Бъроус обяснява защо деноминациите
са нужни.
Той казва, че тъй като
някои въпроси в Библията, като например начин на организация и поклонението не
са изцяло изяснени, доктриналните различия са неизбежни. Освен това, макар и
тези въпроси да са второстепенни спрямо главните истини на спасението, те не
могат да се пренебрегват, защото са част от Божието слово. Само Библията има
право да диктува на съвестта, а нарушаването на нечия съвест дори по
второстепенни въпроси е грешно.
Римляни 14:13 „Като е
тъй, да не съдим вече един друг; но по-добре да бъде разсъждението ви това -
никой да не полага на брата си спънка или съблазън.“
Нещо повече, казва
Буроус, различията могат да бъдат полезни. Бог може да ги използва, за да
извади на показ истините на Библията както „излизат искри при удрянето на два
кремъка един в друг.“
Колосяни 3:16 „Христовото
слово да се вселява във вас богато; с пълна мъдрост се учете и се увещавайте...“
От личен опит зная, че
ние, християните, можем да бъдем укрепени във вярата, когато споделяме и
дискутираме въпроси с братя и сестри от други църкви, с които имаме различия.
Не мога да изброя колко пъти съм бил предизвикван да мисля по-дълбоко върху
дадени въпроси на вярата след среща с пастори или вярващи от други църкви! Това
ми е помагало да си доизясня в какво точно вярвам и да съм по-уверен, когато
споделям вярата си.
Освен това, казва
Бъроус, никоя църковна структура не може напълно да представлява истинската
Църква Христова. „Бог не е единствено притежание на никоя църква и
съществуването на различните църкви ... служи като постоянен коректив на
претенциите на всички църкви.“
По-нататък, истинското единство
се основава на благата вест и трябва да се изразява чрез сътрудничество между
деноминациите. Това, че имаме различия не може да е извинение за пренебрегване
на единството ни. Нашето съгласие върху благата вест е по-важно от
разногласията ни по второстепенни въпроси.
Както е казал Августин
Блажени преди 1600 години, в основните неща – единство. Във второстепенните –
свобода. Във всичко – любов.“
1 Коринтяни 16:14 „Всичко
у вас да става с любов.“
Всички
Библейски основани църкви имат обща цел – благата вест на Исус Христос да
стигне до всеки човек и всеки да изповяда, че Исус е Господ. Въпреки общата
цел, ние се различаваме по средствата за постигането ѝ. Хубаво би било да
можехме да се съгласим и относно средствата, но това не може да се очаква да
стане в този свят.
Както
знаете, католическата и други църкви вярват във възможността за структурно
обединение на всички църкви. Това е т.н. движение за икуменизъм. Думата
„икуменизъм“ е от латински произход и означава „принадлежащ на вселенската
църква“. Възможен ли е той?
Един моторист
карал по междуградски път, когато видял няколко мъже, които се връщали от
икуменическа конференция – баптистки пастор, православен свещеник, католически
свещеник и еврейски равин. Те седели на банкета на пътя и ловели риба в
рекичката, която преминавала край него. До тях бил поставен знак, на който
пишело, „Връщай се. Краят наближава.“ Мотористът не обичал да му се проповядва,
затова се провикнал, „Гледайте си работата, религиозни фанатици!“ Няколко
секунди по-късно се чуло свистене на гуми и след това плясък на вода. Баптистът
се обърнал към другите и казал, „Казах ви, че трябва да напишем, „Мостът
свършва.“
По-рано
говорихме за синкретизъм. Ако синкретизмът казва, „смеси всички различия“, то
икуменизмът казва, „пренебрегни различията“.
Икуменизмът
може да звучи привлекателно за някои, но поради всичко споменато досега, той е невъзможен.
Но въпреки това, ние можем да показваме на невярващия свят своето единство.
Как
изразяваме това единство? Чрез сътрудничество в общи каузи. Преди около 20
години във Варна проведохме обща евангелизация с помощта на служението на Луис
Палау. Цяла седмица канихме различни професионални групи – полицаи, учители,
студенти и бизнесмени в ресторант, където имаше програма и проповед специално
за тези групи. Повече от 400 човека чуха благата вест, защото местните църкви
пренебрегнаха своите различия и се обединиха за каузата на благовестието.
Освен нея,
доказателство за единството на църквите във Варна са няколкото Рождествени
концерти, Тържественият концерт послучай 500 г. Християнска Реформация през
1517 г. и не на последно място, ежеседмичните срещи на пасторите за молитва и
общение.
И накрая,
Бъроус подчертава, че деноминационното разделение не е схизма. Природата на
схизмата е несправедливо, прибързано и насилствено отделяне от единство в
църквата. Ако това разделяне е осъществено в любов и мир и двете групи
продължават да работят заедно за напредъка на благата вест, тези групи
продължават да са част от Църквата.
Когато Ваня
и аз получихме призив да основем църква „Нов живот“ във Варна, ние говорихме с
предишния ни пастор и поискахме неговата благословия. Той се помоли за нас пред
църквата и така ние започнахме работа. До ден днешен пазим добрите си отношения
и си сътрудничим с тази църква.
Това не
означава, че сред протестантските църкви няма схизми и разделения. Двадесетина
години по-рано в същата църква един от хората имаше противоречия с
ръководството. Напусна, повлече след себе си много хора и основа друга местна
църква. Такива решения хвърлят петно върху репутацията на протестантските
църкви и най-вече върху Божието име. Ние трябва да се стремим към братолюбие и
сътрудничество, което отива отвъд деноминационните разделения.
Неотдавна организирахме
среща на Литературно-историческия клуб към нашата църква, на която обсъждахме
преследвани за вярата си свещеници и пастори. Във връзка с това се срещнах с отец
Яцек, за да го поканя. Въпреки доктриналните си различия, имахме много
интересен разговор. Той е чудесен събеседник. Направо не ми се тръгваше от
католическата църква.
В обобщение,
нека кажем отново, че доктриналните различия са неизбежни. Макар и от
второстепенните истини в Словото да не зависи спасението ни, те също не могат
да се пренебрегват. Всъщност, не е лошо да имаме различия, те могат да са
полезни.
Различните църкви могат да
служат като постоянен коректив на претенциите на някои църкви, че те са
единствената църква. Разделението на деноминации не е схизма, ако е осъществено
в любов и мир. И накрая, истинското единство се основава на благата вест на
Исус Христос и трябва да се изразява чрез сътрудничество между деноминациите.
Заключение
Виждаме, че многото църкви и деноминациите са нужни. Не те, а сектантството
и синкретизмът са заплаха за единството. Съществуването на много деноминации всъщност
ни помага да се съпротивляваме на сектантството и синкретизма.
Каква в крайна сметка е целта на деноминациите? Чарлз Спърджън
казва: „Когато чета за отделните стаи в Ноевия ковчег, си мисля че той може да
се използва като метафора за църквата.
Тези, които са били в една стая не са понасяли или седели заедно
с тези, които са били в друга, но са били на същия ковчег. По същия начин някои
от нашите приятели методисти обичат Господа. Нямам съмнение, че те са в
ковчега, макар и да не заемат същия апартамент като нас.
Там са нашите баптистки приятели, които обичат Господа и ние ги
приветстваме в нашата стая. Там са и независимите ни приятели, които обичат
Господа. Те са в друга стая. Нашите презвитериански и конгрешански братя – във
всички тези отделни стаи са тези, които са призовани от Бога и доведени в
ковчега, макар и в различни стаи. Но, възлюбени, всички те са в един ковчег.“
Но нашата цел не се изчерпва само с нашето спасение. Бог иска да
каним в нашата стая в Ноевия ковчег на спасението и тези, които още не го
познават. Да сочим към Исус като към единствен път за спасение, чрез вяра по
благодат. Както Исус каза:
Йоан 5:24, „Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение и
вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, но е
преминал от смърт към живот.“
Всеки вярващ, от всяка библейски основана църква е призован да
прави това. Правиш ли го? Всяка библейски основана църква е призована да участва
в единство с останалите местни църкви в общата мисия да прогласява Неговата
славна светлина и да Го прославя в общността, където служи. Правим ли го?
Ако да, ние ще сбъднем молитвата на Исус в Йоан 17 гл, „така и те да
бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил.“ Амин.
БПЦ "Нов живот" Варна
16.08.2020 г.
