Представете си, че сте командирован да работите в чужбина за
поне 5 г. Страната, където отивате, се слави с администрация, която не е сред
най-ефективните. Затова седем месеца преди определената от вас дата на
заминаване започвате да подготвяте документи от най-различни институции, нужни
за кандидатстване за виза. Когато сте готов, ги предавате в посолството на тази
страна. Оттам ви казват, че издаването на виза за вас и семейството ще отнеме 2
месеца.
Докато чакате, намирате наемател на апартамента си и се
преселвате с 3 куфара със семейството си при приятели. Пакетирали сте едрата
покъщнина, за да се изпрати отделно. Не си губите времето - учите местния език
и четете книги за културата на новата ви родина. Нямате търпение да отидете и
да започнете работа.
Когато идва време за визата се обаждате в посолството, но
служителят ви казва, че все още визите не са пристигнали. Очаква това да стане
много скоро и да се обадите пак. Правите го, но отговорът е същият. Всичко това
се повтаря 5-6 пъти. Вече са минали не 2 а 4 месеца, а визите все още се бавят.
Вашият адвокат в страната се опитва да се свърже с отдел „Миграции”, за да
разбере какъв е проблемът. След още месец му казват, че визите не са отказани,
просто още не са издадени, защото се изисква още един документ, който не е
предоставен. Адвокатът ви обаче казва, че няма основание да се иска такъв
документ и досега това не е било практика. Освен това, вие не можете да го получите,
даже да искате.
Междувременно разбирате, че макар и да можете да отпътувате
за страната и да останете там без визи 9 месеца, на практика не можете да го
направите, защото паспортът ви е в посолството заедно с другите документи.
Минава още един месец. През всичкото това време живеете с децата си в една
стая. Не можете и да работите, защото не знаете колко ще продължи всичко това. Средствата
ви са на привършване. Изтича и давността на документите, които сте подали за
виза, а издаването на нови означава още 6 месеца ходене по мъките, много
средства и усилия.
Как бихте се чувствали, ако това се случеше с вас?
Ще кажете, това е просто някакъв кошмар!
Не, не е лош
кошмар или откъс от филм на ужасите. Това е истинска история - историята на
едно младо американско семейство с 4 малки деца. А страната, в която искат да
работят, не е в Африка или Латинска Америка. Тази страна е член на Европейския
съюз и се казва ... България. Джош и Лидия Провов имат желание да работят като
мисионери към БПЦ „Нов живот” - регистрирана в страната църква.
Освен тях, за български визи в момента кандидатстват и
мисионери от други организации. От няколко месеца никой от тях не е получил
виза. Дирекция „Вероизповедания”, МВнР и МВР си прехвърлят топката и никой не
знае докога ще продължи всичко това. Липсва и закон за подобни случаи (досега
те са се решавали от дирекция „Вероизповедания), така че реално няма нарушаване
на закона.
Причината? Дали това е част от целенасочена ‘анти-секти’
кампания? Или е някакво недоразумение? Административен произвол или
некомпетентност на служител?
Дълго ние, българите, не можехме да пътуваме свободно на
запад. Бяхме затворници в собствената си родина. От началото на века се
ползваме от това право и оценяваме свободата, която имаме. Защо сега
причиняваме същото на другите? Толкова много ли са чужденците, които идват да
живеят, работят и инвестират в България, та с лека ръка да ги караме да чакат
месеци наред?
Забележете, тук не става въпрос за ислямисти или за други
заплашващи мира и сигурността на гражданите лица. Напротив – тези хора са
решили да посветят много години от живота си, за да работят за духовното възраждане
на друга нация. Нация, която е затънала в посткомунистическото блато на
бедност, корупция и престъпност. Нация, която отчаяно се нуждае от духовни
ориентири, светлина и надежда.
Дано отговорните институции скоро се сезират и осигурят
свободно придвиждаване на чужденци у нас. Не само на тези, които идват с цел
туризъм или за да ни използват като трамплин към страни с по-големи социални
помощи за безработни. Но и на тези, които идват, за да оказват помощ.
