Tuesday, February 19, 2013

140 години от гибелта на Дякона

Днес празнуваме 140 години от обесването на Васил Левски. Д-р Вениамин Пеев е написал забележителен материал по този повод, който се изкушавам да публикувам в пълен вид тук. Мисля, че текстът си струва да се прочете и осмисли, особено в контекста на масовите протести срещу циничната про-монополна политика на властта, на които сме свидетели в момента.

Д-р Вениамин Пеев

“Трябва да се жертва всичко,
па и себе си” (Васил Левски)

За Левски е писано и казано толкова много, при това все с благоговение и суперлативи, че едва ли някой би прибавил нов щрих към безупречния му и величав портрет. Ботев се прекланя пред несъкрушимия дух на Левски в дните на най-непоносими несгоди. Вазов посвещава на Левски най-вдъхновените си творби, които всеки истински българин носи дълбоко в сърцето си още от детските си години. Близо столетие и половина от неповторимия му живот и сияйно-трагичната му гибел нашият народ не само, че не се е отегчил да споменава почти молитвено името му, но по категоричен начин изрази неотдавна любовта и преклонението си пред Левски, поставяйки го на най-високия пиедестал сред плеядата български герои. Тогава нека изречем предизвикателния въпрос: “Какво може повече да каже един богослов днес за всенародния герой Васил Левски, успявайки да избегне всички тривиални повторения?” И въобще – трябва ли християнското богословие да казва каквото и било за Левски, щом като писатели, поети, литератори, историци, социолози, педагози и т. н. ежегодно насочват вниманието ни или към годишнина от рождението на Левски, или към годишнината от неговата гибел?
Трябва да признаем, че именно християнското богословие е казало най-малко неща за живота, делото и саможертвата на Левски! А това означава, че богословието остава длъжник на този велик българин. Дядо Вазов показва невероятно богословско прозрение, когато се провиква в “Епопея на забравените”: “О, бесило славно, / по срам и по блясък ти си с кръста равно!” Въпреки явното наличие на хиперболизация за гибелта на Левски, при която народният поет сравнява саможертвата на героя със саможертвата на Богочовека Христос, ние не може да не се съгласим от богословска гледна точка, че макар да няма математически знак за равенство между двете личности и техните дела и подвизи, близостта на двете саможертви е изкусително близка. Едва ли можем да установим такава висока степен на историческа, етическа и ако щете – дори богословска! – близост между Богочовека Христос и който и да било друг от всепризнатите ни родни герои. Бих казал, че дори Константин Кирил Философ, Паисий, Ботев или Вапцаров, ако трябва да се доближим до нашата съвременност, отстъпват значително при всеки опит те да бъдат сравнени с личността и делото на Богочовека или който и да било от раннохристиянските апостоли. И за това има дълбоко духовни причини, независимо от обстоятелството, че ние се прекланяме с благодарност и почит и пред споменатите имена. При Левски обаче нещата изглеждат съвсем различни!
Защо според мен Левски стои най-близо до Богочовека Христос от богословска гледна точка, без разбира се, да го приравнявам в сотериологичен смисъл ни най-малко с Христос? На първо място, защото Левски като че ли най-всеотдайно прилага на дело онзи месиански аспект, който бихме определили като живот-слугуване на другите. Нека си припомним прочутото изявление на прор. Исайя за “Служителя” (евр. евед= “слуга”): “Той наистина понесе печалта
ни и със скърбите ни се натовари” (Ис. 53:4 а). И ако Христос без уговорки отнася концепцията за Месията, Който не е Княз, а “Слуга” на другите (юдеи и езичници) към Себе Си, то за Левски също без уговорки можем да кажем, че идеята и самото оделотворяване на тази идея за освобождението на народа ни от Османското иго представлява “служене до смърт” на другите. Аз не мога да си представя Левски да кръстосва поробена България “девет годин… без сън, без покой”, разбивайки гранита на робския страх и робския манталитет на сънародниците си и създавайки за първи път в историята ни революционна мрежа със скритата надежда, че когато българите извоюват свободата си, той ще стане я държавен лидер, я депутат, я поне околийски началник! Или пък, че скритом се е надявал сънародниците му да го короноват като “Апостолът” в някакъв митичен смисъл! И тъй като още преди да избухне въстанието, което би трябвало да отхвърли вековния поробител, някои са си мечтаели за бъдещи високи постове, които да заместят султана, везира, пашите и бейовете, Левски овреме охлажда службогонските им мераци със заявлението: “Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв”. Едни са го виждали като бъдещ “цар”, мнозина са го наричали с почит “Апостола” (с главна буква!), но той винаги се е смятал само за един “дякон”, т.е. за един “служител” на всенародното дело. Левски влага в революционната си дейност концепцията на прор. Исайя за Божия слуга, който “бе угнетяван и измъчван, но не отвори устата си; като агне, водено на клане, и като овца, която пред стригачите си не издава глас, така той не отвори устата си” (Ис. 53:7). Ако читателите прегледат запазените изказвания на този велик Слуга (с главна буква!) на поробения български народ, никъде няма да видят и сянка от самохвалство: “Аз направих това или онова…” “Благодарение на мене се създаде и постигна това или онова…” “Без мене революционното дело би пропаднало и свободата не би била извоювана…! Никъде, никъде няма да чуете такива думи! Ще чуете само тихите, но мъжествени слова: “Аз съм посветил себе си на отечеството си … да му служа до смърт и да работя по народната воля”. И още: “Трябва да се жертва всичко, па и себе си”. Затова Апостолът, който гледа на себе си само като на “дякон”, т. е. “Слуга”, предупреждава самохвалковците и службогонците (и тогава и – днес!), че за такива няма място нито в борбата за свобода, нито в бъдеща освободена България. Той се обръща призивно само към онези, “които искат да умрат за отечеството си, да бъдат готови!” Само хора, които са готови да служат “до смърт” – без фанфари, без лаврови венци, без министерски портфейли! – на едно велико дело, каквото е освобождението на отечеството, могат да бъдат приравнени с Исаевия Служител, с Христос, с Павел, с герои като Левски.
Тук ще направя едно богословско отклонение, за да се опитам да приложа казаното дотук на чисто християнска почва. Бих искал да илюстрирам каква е реформаторската позиция за успешното служене в християнското поприще. Мисля, че не може да има по-удачна контекстуализация от оценката, дадена за Лутер от неговите последователи. В “Надгробното слово за Лутер”, изнесено при погребението на великия реформатор от Филип Меланхтон (22 февруари 1546), са казани много впечатляващи неща. От една страна, Меланхтон приравнява личността и делото на Лутер с някои от най-великите дейци на античността и християнската история: мъдреца Солон, пълководците Темистокъл, Перикъл и Сципион Африкански, пророците като Йеремия, апостолите като Павел, църковните оци като св. Поликарп Смирненски, св. Ириней Лионски, св. Григорий Неокесарийски, св. Василий Велики, блаж.
Августин, мистиците като преп. Максим Изповедник, св. Бернар Клервоски, Йохан Таулер. Редицата от имена е почти безкрайна! Но Меланхтон задава въпроса: “Какво, прочее, е онова, което прави живота на Лутер знаменит?” Силата на характера ли, макар че това несъмнено е вярно? Величието на реформаторското дело, както със слово, така и с перо ли, макар че и това несъмнено е вярно? Меланхтон дава поредица от отговори, сред които обаче един ми прави особено силно впечатление. Лутер ни е “показал какво е истинското служене Богу”. А то се състои в това, както пояснява Меланхтон, да имаме вяра, добра съвест и да признаем като свой Посредник с Бога Богочовека Христос. Нашето признание обаче трябва да се изразява в следване Неговия пример, защото Той бе верен и послушен на Своя Отец “до смърт” (Фил. 2:8; Евр. 3:2).
Вазовата хипербола за “славното бесило” на Апостола Левски, което се изравнява “по срам и по блясък” с Христовия кръст, звучи в душата ми като предупредителен камбанен звън. Аз изпитвам срам, когато чуя някои от по-възрастните християнски служители да се наричат сами “герои на вярата”, защото били пострадали по някакакъв начин по времето на атеистическия режим у нас. Колцина са свършили живота си заради велика кауза на бесило или кръст?… Аз изпитвам срам, когато чуя някои от по-младите християнски служители да наричат сами себе си “апостоли”, защото се питам – “апостоли” на какво, прочее? Може ли някой от нас да се сравни с Апостол Павел, с Апостол Петър, с Апостол Левски?… Самият Павел, въпреки че защитаваше званието си “Апостол”, се самопоставяше в най-далечния край на апостолската редица, определяйки се като “изверг”, т. е. “мъртвороден”. Той изрази ясно разбирането си за апостолската служба: “защото не господаруваме над вярата ви, но сме помощници на радостта ви” (ІІ Кор. 1:24 а). Христос, Който бе Посредникът между Бога и човечеството в спасителния план, нито веднъж не каза гордо за Себе Си: “Аз съм Божият Син”. Той предпочиташе да говори за Себе Си като за “човешкия син”, избирайки преднамерено тази месианска титла, защото тя стоеше най-близо до Исаевия образ на Помазаника-Слуга!
От богословска гледна точка бихме могли да кажем, че неизмеримото величие на Апостола Левски се съдържа именно в неговото всеотдайно служене на другите “до саможертва”, “до смърт”. Като християнин, Левски е знаел отлично, че силата на водача блика от извора на неговото съвършено смирение. Затова Левски обичал да пита онези, които се втурвали с дързост към идеята за освобождението на отечеството: “Има два пътя – кой ще изберете?” Както и в Новия Завет, единият път е на горделивостта, на любовта към хвалбите, теманетата, увенчаването със слава и признание, възкачването на тронове и високи кресла. Левски обръща гръб на този гибелен път още в самото начало. Другият път е пътят на “дякона”, на “Слугата”, на Обреклия себе си на саможертва и смърт. Това е пътят, който свършва с бесилото или кръста, за да бъде коронована Истината, Свободата, Благоденствието на народа. Тръгвайки по този път, Левски знае предварително, че “ще изгуби себе си”, но пък ще “спечели целият народ”. Това е пътят на Човека (с главна буква!).
Затова нека през тези февруарски дни, които са белязани от 140-годишнината от гибелта на Левски, размишляваме по-мъдро и самокритично за собствената си житейска съдба като християни. Апостолът, който гледаше на себе си като на “дякон”, ни предупреждава: “Трябва изпит за всеки. Защото има примери: днес е човек, а утре – магаре”… Кой от двата символа ще видим в края на избрания от нас път зависи от нас самите!
Източник: http://pastir.org/news/8216