/проповед/
Случвало ли ти се е да те наранят и да искаш да си го
върнеш?
Телефонът на един преподавател в университета звъннал в 3
ч. през нощта. Той вдигнал и оттатък някой казал, „Аз съм вашия съсед, г-н
Андреев. Вашето куче не спира да лае и не мога да спя от него.“ Преподавателят благодарил
за обаждането и затворил телефона.
Следващата нощ телефонът на Андреев иззвънял точно в 3.
Отсреща гласът казал, „Обажда се преподавателят в университета. Исках да ви
кажа, че аз нямам куче.“ Империята
отвръща на удара!
Да се ядосаш и да искаш да си го върнеш е естествено като
дишането за повечето хора. Голямо е изкушението да го направиш! Естествената ни
реакция е да си отмъстим, ако са ни направили мръсно. „Вече сме квит!“
Може би работодател ти е обещал една заплата, а ти е дал много
по-малко. Може твой съученик или колега да те е разочаровал. Може дори някой в
църква да те е наранил или да не е оценил усилията ти. И ти чакаш за възможност
да му го върнеш.
В нашата природа е като ни обидят да бързаме да обидим. Ако
ни зашлевят шамар, да си го върнем. И така влизаме в непрекъснат цикъл на мъст.
Понякога ние се извиняваме за отмъстителността си, като я
представяме като право на справедливост. Казваме, „Имам право на възмездие“.
„Нека види той какво ми е причинил.“
Чувствал ли си се някога така? Ако да, то ти разбираш как
се е чувствал Давид малко преди да стане цар. Ако някога някой може да спори,
че има право на възмездие, това е описано в пасажа, който ще разгледаме сега.
Моля отворете на 1 Царе 24 гл.
Ние изучаваме вече няколко седмици живота на Давид в Първо
Царе. Дотук видяхме, че Саул завидя на военните успехи на Давид и се опита да
го убие. След като тези намерения бяха потвърдени от Йонатан, Давид избяга.
И в 22 глава виждаме Давид, преследван от параноичния и
отмъстителен Саул, да отива в пещерата Адулам. Той е обезсърчен и вика към Бога и излива душата
си в песен, която е останала в нашите Библии като Псалм 57 и Псалм 142.
Давид е загубил всичко и вика към Бога в молитва. И скоро Бог
му изпраща помощ.
1 Царе 22:1 „и братята му, и целят му бащин дом, когато
чуха, слязоха там при него.“
Скоро и други ги последват.
1 Царе 22:2 „И всички, които бяха притеснени, и всички
длъжници, и всички огорчени се събраха при него, и той им стана началник; и
така, с него имаше около четиристотин мъже.“
Давид успява да дисциплинира тези хванати „от кол и въже“
мъже в малка боеспособна армия, която става известна като „силните мъже на
Давид“.
Давид отива при моавския цар, но когато научава от пророк
Гад, че там няма да е в безопасност, отива в гората Арет в Юда.
1 Царе 23:14 „И Саул го търсеше всеки ден; но Бог не го
предаде в ръката му.“
Давид непрекъснато сменяше местонахождението си и Саул беше
по петите му.
При това, Давид не беше направил нищо да заслужи това
отношение от страна на Саул, който беше заслепен от ревност и омраза. И ако
Давид искаше да си го върне, скоро щеше да му се удаде случай.
1 Царе 24:1-4 „След това Давид излезе оттам и отиде в недостъпните
места на Ен-гади. И когато Саул се върна от преследването на филистимците, му
известиха, че Давид е в пустинята Ен-Гади.
Тогава
Саул взе три хиляди отбрани мъже измежду целия Израил и отиде да търси Давид и
мъжете му по скалите при дивите кози.
Той стигна при кошарите на овцете край пътя, където
имаше пещера. Там Саул влезе по нуждата си, а Давид и мъжете му се криеха
по-навътре в пещерата.“
Очевидно той е влязал сам, без своята охрана.
Дали беше случайно, че Саул трябваше да влезе по нуждата си
точно когато минаваше покрай същата пещера, където се криеше Давид? Мисля, че
това не беше случайно, а беше оркестрирано от Бог, за да изпита Давид, да го
обучи и да покаже неговото сърце.
1 Царе 24:4 „И мъжете с Давид му казаха: Ето деня, за
който Господ ти каза: Аз ще предам неприятеля ти в ръката ти и ще
постъпиш с него, както ти се вижда за добре.“
Сигурно мъжете с Давид бяха въодушевени и си представяха
как животът им на беглеци най-накрая ще свърши и те ще станат част от свитата
на бъдещия цар.
И кой щеше да обвинява Давид, ако бе извадил меча си и го
бе забил в гърба на Саул заради цялото зло, което Саул му бе сторил и бе разрушил
живота му поради своята ревност.
Но Давид направи нещо различно.
„…Тогава Давид стана и отряза скришно полата на
Сауловата мантия.“
(ст. 4)
Давид изтегли меча си, но не го заби в гърба на Саул.
Той отряза парче от мантията на Саул и след това се скри
отново навътре в пещерата. Саул изобщо не усети нищо! (Имал е друга работа в
момента 😊 )
Но след това Давид се почувства гузен. Имаше угризения на
съвестта.
Четох за убийството на едно 15 годишно момче е убито. 41
години родителите търсят убийците. Накрая един от тях сам се предава на
полицията. Защо го е направил толкова години след извършеното престъпление?
Защото повече не е можел да се бори с угризенията на съвестта си.
Давид се почувства гузен за нещо много по-малко. Но той не
можеше да повярва, че си е позволил да направи това.
1 Царе 24:6,7 „И рече на мъжете си: Да не ми даде Господ да
сторя това на господаря си, Господния помазаник, да вдигна ръка против него;
защото е Господният помазаник. С тези думи Давид спря мъжете си и не ги остави
да се вдигнат против Саул. А Саул стана, излезе от пещерата и отиде по пътя
си.“
Нима, Давид!? Това е човекът, който месеци наред се
опитваше да те убие! И ти се чувстваш виновен, че си отрязал парче от мантията
му?!
Но Давид се отнасяше с огромно уважение към царската
институция. Макар и да изглеждаше дреболия, отрязването на парче от мантията на
Саул беше безчестие към помазания от Бога цар.
Редно е и ние да се запитаме, не отрязваме ли понякога и
ние част от характера, влиянието или позицията на човек с необмислени критики? Не
би ли трябвало да скърбим също за нашето безразсъдно поведение, да се
изповядаме и поправим?
Той разбра, че бе направил това поради натрупани гняв и
горчивина, но след това се смути за това, че е позволил се води от чувствата си.
Той до такава степен искаше да почита Бога в живота си, че почувства угризения,
защото бе позволил грешното желание да надделее в него.
В случая важно е какво можем ние да научим от този разказ в
Словото, когато сме толкова гневни на някого, че искаме да си отмъстим. Искаме
да отвърнем на удара.
Как да се отнасяме към колегата на работа, който манипулира
другите, за да те злепоставя и да изтъква себе си пред тях? Как да се отнасяме
към близък човек, който ни е наранил, като е казал някои неверни неща по наш
адрес?
Как да се отнасяме към „приятел“, който е взел назаем пари
от теб и е обещал да ти ги върне, но не си видял и пукнат цент от тях? Или
човек, който в гнева си те е ударил и те е наранил?
Как да се отнасяш към съпруг или съпруга, които са те изоставили
и са те оставили сам да се грижиш за децата? Или към родител, който те е наранявал
емоционално, физически или дори е злоупотребявал с теб сексуално?
Днес говорим за отмъщението.
Хората сме измислили различни начини, по които да си го
връщаме на хора, които са ни засегнали.
Много хора прибягват до физическа саморазправа. Ако
гледаш новините всяка вечер може да си помислиш, че това е нормалният начин
хората да се справят със споровете си. Насилието е навсякъде – вижте войните
около нас, домашното насилие, тормозът на деца от деца в училище, гневните шофьори,
готови да се бият с някой, отрязал им пътя, дори саморазправите в парламента.
Други прибягват към словесни нападки.
Яков 3:5-8 „А езикът е огън, цял свят от
нечестие. Между нашите телесни части езикът е, който заразява
цялото тяло и запалва колелото на живота ни, а сам той
се запалва от пъкъла. Защото всякакъв
вид зверове, птици, влечуги и морски животни се укротяват и са били укротени от
човечеството, но езика никой
човек не може да укроти; буйно зло е, пълен е със смъртоносна
отрова.“
Всички ние знаем колко опасен е езикът, но все пак го
използваме. И веднъж изречеш ли водопада от думи, те не могат да бъдат върнати
обратно.
Освен физическо или словесно нараняване, има още един вид
отмъщение, да се държиш хладно с някого. Или го игнорираш и му даваш да
разбере, че не искаш да имаш нищо общо с него.
Като в онази история, в която на един баскетболен мач
влязъл нов играч като резерва и започнал да пази баскетболния съдия. Винаги
където и да се движел по полето, този играч му правел заслон. Съдията не можел
да се откъсне от него. Дори когато отборът му тръгвал в атака, играчът пак
пазел съдията.
В почивката съдията отишъл при треньора на отбора и казал,
„Може ли да те видя за малко, не знам как да ти го кажа, но един от твоите
играчи непрекъснато ме пази.“ С лукава усмивка на лице, треньорът му казал,
„Ами, аз винаги казвам на момчетата да пазят този, който най-много вреди на
отбора.“
Ние също гледаме кой най-много ни е навредил и се държим хладно
с него.
Но как според Библията трябва да се отнасяме към човека,
който ни е наранил?
Първо, очаквай с теб да се отнасят зле. Същото
измамливо и страшно болно сърце, което носеше Саул, носи всеки човек,
включително ти. Ще се случва хората да се отнасят зле с нас, да ни нараняват,
да ни причиняват огромна болка, да ни карат да се гневим и да предизвикват у
нас емоции, на които никога не сме мислили, че сме способни. Конфликтите са
неизбежни.
Но, както казва
Римляни 12:18, „ако е възможно, доколкото зависи от вас,
живейте в мир с всички човеци.“
Трябва да приемем истината, че няма как да се разбираме добре
с всички. Има християни, които страдат от това, че не всички ги харесват. И те
са готови да се огънат и да правят компромиси с принципите си, дори да загубят
самоуважението си, само и само да са харесвани.
Но ако сме реалисти ще знаем, че някои конфликти са
неизбежни и не трябва да се страхуваме от тях. Дори Исус не беше обичан от
всички. Той имаше много врагове и те Го разпънаха на кръста. Но Бог Го възкреси
и сега дава живот на всички, които повярват в Неговото име.
Важно е да внимаваш не ти да си причината за конфликта.
Не търси за какво да се заядеш с хората. Ако ти се иска да кажеш нещо остро, задръж
езика зад зъбите си. Смири се и търси мира.
Правилната, богоугодна реакция на грубо отношение не идва
естествено. Затова Исус каза,
Матей 7:12 „И тъй, правете на другите това, което
искате те да ви правят.“
Тази заповед е революционна. Рядкост са хората, които дори
няма да имат желание да отвърнат на удара. Когато си наранен искаш да си го
върнеш. Нашата човешка природа вика за възмездие.
Някой е казал: „На Мене принадлежи отмъщението, Аз ще
отплатя, казва Господ. А аз искам само да върша Божието дело.“
Най-вероятно, когато си наранен, и теб ще те споходи желание
да вършиш Божието дело. Но един зрял, воден от Духа християнин, не се осланя на
чувства. Той се ръководи от принципи.
Затова не уповавай на плътта. Мъжете на Давид му
казаха,
1 Царе 24:4 „Ето деня, за който Господ ти каза: Ето, Аз ще
предам неприятеля ти в ръката ти и ще му сториш както ти се вижда за добро.“
Благодарение на своята почтеност и духовна зрялост, Давид не
заби меча си в Саул. Давид не се поддаде на силното желание за отмъщение. Той
бе воден от Духа, затова отказа да върне на Саул за злото, което му беше
причинил.
Матей 5:44 „Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си
и се молете за онези, които ви гонят“.
Инстинктът ни казва, „мрази врага“, но Бог ни казва, „обичай
неприятелите си“. Не е лесно, но е възможно. Исус също се моли за неприятелите
си на кръста с думите, „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“
Днес искам да ви предизвикам да си помислите за човек,
който ви е много трудно да обичате, и да започнете да се молите за него. И ще
се убедите, че е много трудно да мразиш някого, за когото се молиш.
По-нататък Саул излиза от пещерата и тръгва по пътя си.
След него излиза Давид и се провиква:
1 Царе 24:7-8 „Господарю мой, царю! И когато Саул погледна
назад, Давид се наведе с лице до земята, та се поклони. И Давид каза на Саул:
Защо слушаш думите на човеци, които казват: Ето, Давид иска злото ти? Ето, днес
очите ти виждат как Господ те предаде в ръката ми този ден в пещерата, и едни
рекоха да те убия, но аз те пожалих, защото си казах: Няма да вдигна ръка
против господаря си, защото е Господният помазаник.“
Давид конфронтира параноичния Саул и поиска да
„заровят томаховките“. Беше му омръзнало да живее като беглец и реши да говори
на Саул. И ако Саул кажеше да го убият, така да бъде. Но той щеше да прекрати
това веднъж завинаги.
Понякога ние трябва да направим това. Това не е лесно.
Както казва Клайв Стейпълс Луис, „Всеки мисли, че прошката е чудесна идея, докато
не му се наложи на него самия да прощава.“
Не е лесно, но е необходимо. Един от най-добрите начини да
се справим с хора, които са ни наранили е да отидем и да говорим с тях.
Може и да не ги убедим, че грешат, но поне ще им кажем
какви са фактите.
Вместо това ние сме склонни да оставим нещата както са,
сякаш те сами ще се оправят. Но това няма да стане.
Давид каза, „Царю, нека ти кажа как стоят нещата. Аз не се
опитвам да те убия, нито пък искам да ти отнема престола. Това са лъжи, които
хората разпространяват за мене. Защо ги слушаш? Сега ще ти докажа. Ако исках да
те убия, щях да го направя в пещерата. Но не го направих.“
Исус каза,
Матей 18:15 „И ако ти съгреши брат ти, иди, покажи му
вината му между тебе и него самичък. Ако те послуша, спечелил си брата си.“
Но много често ние правим точно обратното – вместо да отидем
при човека, който е съгрешил срещу нас, ние отиваме при други хора, за да им се
оплачем. Нужно е да говорим с този човек, не с другите.
Заключение
Давид е пример за човек, който остави възмездието там,
където трябва - в ръцете на Бога. Освен него, още един направи това. Това беше
Исус.
1 Петър 2:21-23 „понеже и Христос пострада за вас и ви остави пример да
вървите по Неговите стъпки;
Който
грях не е сторил, нито се е намерило лукавство в устата Му; Който, когато Го хулеха, с хула не
отвръщаше; когато страдаше, не заплашваше; а предаваше делото Си на
Този, Който съди справедливо.“
Исус беше без грях, беше напълно невинен. Въпреки това, Той
беше обиждан, бит, наранен и умъртвен с най-мъчителната смърт. И въпреки това,
Той остави отмъщението и възмездието в Божиите ръце.
Защо могъщият Божи Син позволи да бъде малтретиран по
толкова ужасен начин, без да си отмъсти?
1 Петър 2:24 „Който сам понесе в тялото Си нашите грехове
на дървото, така че като сме умрели за греховете, да живеем за правдата; с
Чиито рани вие оздравяхте.“
Исус позволи да бъде малтретиран без да си отмъсти заради
теб и мен.
Той не си отмъсти, защото знаеше, че трябва да умре. В
смъртта си Той пое наказанието за нашите грехове от Бога. Той не извърши грях,
но бе наказан заради греховете на човечеството. Той умря, за да може ние да живеем
чрез вяра в Него. Поради това можем да имаме спасение.
1 Йоан 2:2 „Той е умилостивение за нашите грехове и не само
за нашите, но и за греховете на целия свят.“
Чудното послание на благата вест е, че тъй като Исус доброволно
отиде на кръста, без да си отмъщава за несправедливостта, нашите грехове са
платени и ние можем да се изправим пред Бога чисти като сняг. Бог ни предлага
вечност на небето. Но всеки човек трябва да вземе решение дали да приеме този
дар или не. Той се приема чрез вяра и покаяние.
Молитва
