В центъра за бежанци във Варненската Спортна зала днес имаше много хора, но въпреки това организацията е на ниво и обстановката е спокойна. Няма паника, само лека възбуда, всички търпеливо изчакват реда си за получаване на статут на бежанец, за подслон, дрехи и продукти от първа необходимост. Непрекъснато идват варненци - кой носи памперси, кой пакетирани храни, кой дрехи и обувки, санитарни материали...
Доброволците
щъкат напред-назад, получават
помощите
и изпълняват
исканията.
Бежанците
се извозват
до хотели или частни домове. Незабравимо
преживяване
е да видиш в тази човешка трагедия
толкова много прояви на солидарност!
Във Варна от няколко години
има една непрекъснато увеличаваща се украинска диаспора. Днес видях много от
тези украинки – вече седмица спали по 2-3 часа на денонощие, неуморни като
пчелички, да сортират дрехи, обувки, храни, памперси, да насочват хора, да организират
транспорт...
Попитах една от
жените-доброволци откъде е. „От Москва съм, но помагам на Украйна!“ Едно младо момче,
грузинец, не знаел български, но щом му обясниха какво трябва да прави,
запретна ръкави и работи като за трима. Друг младеж, говорещ английски със
западноевропейски акцент, ми тика в ръцете един кашон от плосък телевизор,
има-няма 20 кила. Оказа се, че го е напълнил догоре с шампоани и памперси!
Доброволчеството се събужда
и у българина. Мартин не знае руски, но е дошъл с приятеля си да помага. Един програмист
от Варна също е наминал да се разкърши с пакетите от помощи. Михаил от
Казанлък, студент дентална медицина във Варна, който иначе не ходи на фитнес,
днес направи добър фитнес с тежките пакети, с които натовариха автобус с помощи
за Украйна. Петя пък помага с транспорт на бесарабски българи до хотелите край
Варна. Семейства идват с колите си и носят кой каквото може – одеяла, чаршафи,
памперси...
Лена, възрастна бесарабска
българка, пътувала сама до Варна, с каквото намери. Внучка ѝ от Лондон я
свързала с местни хора, които я довели до бежанския център да си вземе неща от
първа необходимост. Попитах я дали има храна. „Беше ме срам да попитам. И това,
дето ми дадоха, не знам дали ще го ползвам.“ – ми вика. Докато ѝ помагах да
носи багажа, каза че не е сигурна къде точно ще я чакат.
Звъннах на жената, която
идваше да я вземе. Уговорихме се за мястото на срещата. Така се запознахме
задочно с Петя. По-късно се разбрахме да занесем храна и лекарства на Лена за
кръвното.
В центъра за бежанци във
Варненската Спортна зала днес организацията е на ниво и обстановката е спокойна. Няма паника, само лека възбуда и много,
много съпричастност и солидарност. Тези, които са останали без дом и са далеч
от своите близки, разбират колко силно се нуждаят от помощ и подкрепа. А
другите, които помагат, разбират че по-благословено е да даваш, отколкото да
получаваш. Но всички те може би осъзнават най-вече колко крехък и мимолетен е
човешкият живот на земята. И че има нещо, или по-скоро Някой, благодарение на
Когото си струва да изживееш този живот по-пълноценно. За Него и за другите.
