Кой е твоят шеф или как да бъдем автентични християни на работното място

/проповед/

„Не мога да повярвам. Мога да си купя нова кола, къща и никога повече да не работя!” Да спечелят шестица от тотото е мечта на много хора. Много хора мечтаят да напуснат работа и да могат да пътуват и правят каквото искат до края на живота си.

За много хора работата е неизбежно зло, а в най-добрия случай - средство за печелене на пари.

Според статистиката повече от 12000 човека са претърпели злополуки на работното си място за 2013 г. 380000 са имали заболяване, причинено или усложнено от настояща или предишна работа. Всеки час на работното си място или от професионални болести загиват 17 човека в ЕС. През последните 14 г. в България са станали 58000 труднови злополуки, 1845 българи са загинали. 13% от заетите у нас са изложени на стрес на работното място.

След тази черна статистика може да се запитаме как изобщо може трудът да е нещо добро... Както е казал поетът Робърт Фрост, „Мозъкът е удивителен орган – започва да работи в момента на ставане сутрин и не спира докато не влезеш в офиса.”

Много хора мислят, че работата е Божие проклятие. Но макар и грехопадението да доведе до последствия, които промениха труда, трябва да знаем, че трудът датира от преди грехопадението.

В началото … Бог работеше. Шокира ли ви това? Той сътвори небето и земята и всичко на нея, включително човека.

В едно неделно училище учителката преподавала урока за сътворението и като стигнала до човека, разказала как Бог сътворил Ева от реброто на Адам. Едно от децата било силно впечатлено от разказа. След няколко дни майка му забелязала, че е легнал на дивана и се прави на болен и попитала: „Петьо, какво има?” Петьо казал: „Боли ме тук отстрани. Мисля, че ще имам жена.”

Бог възложи и на Адам и Ева работа преди грехопадението. Той трябваше да даде имена на животните, а след това двамата трябваше да ги подчинят, да се грижат за Едемската градина и да си приготвят храна от растенията, който Той им осигури.

Бог им възложи работа, защото ги обичаше и искаше да ги благослови. Той знаеше, че работата ще бъде за тях предизвикателство, но и ще донесе вълнения, приключения и награди повече от всичко друго на света. Те бяха създадени по Божий образ, затова трябваше да прекарват времето си в смислени занимания.

Авторът на Еклесиаст изразява това така: „Ето какво видях аз за добро и прилично: Да яде някой и да пие, И да се наслаждава от благото на всичкия си труд, В който се труди под слънцето, През всичките дни на живота си, които му е дал Бог; Защото това е делът му.” (Екл. 5:18).

Нямам търпение да отида на работа!

Срещали ли сте хора, които обичат да ходят на работа? Още със ставането сутрин мислят само за това? Сигурно има такива, но не са много. Аз самият обичам това, което работя. С удоволствие ходех и на лекции в университета.

По-често обаче срещам хора, чието неудовлетворение от работата хвърля сянка над целия им живот. Те печелят същата заплата като доволните от работата си, но са нещастни. Изкарват си го на съпруга или на децата и нямат търпение да се пенсионират.

На какво се дължи разликата? В една и съща фирма един човек е доволен и пълен с енергия и радост, а друг е нещастен и изхабен? Ключът е да работим подходящата за нас работа с правилните мотиви.

Какво ни мотивира да работим?

Почти всички удовлетворени на работното си място хора работят в областта на дадените им от Бога способности, таланти и интереси. Често талантите ни се проявяват в ранна детска възраст. Голямата ни дъщеря от малка четеше книжки и пишеше на компютъра и знаех, че ще е силна в областта на езиците, писането и хуманитарните науки. Племенникът ми пък е добър строител и най-вероятно има заложби да стане инженер/архитект. Едно от децата в църква рисува. Други деца пеят. Други гравитират към спортовете, изкуствата...

По начина, по който децата играят наблюдателните родители могат да познаят какво ще бъде призванието им в бъдеще. Някои деца са много добри в размяната на играчки – от тях може би ще станат добри бизнесмени. Някои хора просто са родени за това. Срещал съм хора, за които мисля че биха могли да продадат лед на ескимос или пясък на бедуин J.

Бог иска работата ни да е естествен израз на нашата личност, интереси и способности. След гимназия влязох в ТУ, но там се чувствах като теле в железница. След като отидох да уча филология всичко си дойде на мястото. Когато това не е така, ние се чувстваме не на място, незначителни, отегчени. И обратно, разцъфваме, когато правим нещата, които обичаме.

Като за Господа

Второто изискване за автентичен живот на работното място е да работим с правилните мотиви: с работата си да сме угодни и да прославяме Бога. Когато започнем работа трябва да мислим не само за заплатата, за това как да впечатлим шефа или за това колко приятна ни е работата. Ние трябва да мислим как да прославяме Бога чрез работата си.

Колосяни 3:23-24 казва: „Каквото и да вършите, работете от сърце, като за Господа, а не като за човеци, като знаете, че като отплата от Господа ще получите наследството, тъй като вие служите на Господ Христос.” Нашият шеф на работата е Исус Христос. На него трябва да се стараем да се харесаме. Когато правим това, нашата работа се превръща в поклонение. Местоработата ни става храм. Всеки проект става благоугодна жертва на Бога.

Именно това отношение е в основата на протестантската трудова етика, променила Запада.

Но как правим това? Как да почитаме Бог на работното си място?

Начинът, по който работим

Ние почитаме Бога, като даваме всичко от себе си и се стремим да работим качествено. Като печелим репутация на трудолюбиви и съвестни работници. Такива ли сме наистина? Или гледаме да отбием номера и се отнасяме към работата небрежно. Какви работници сме ние? Какво мислят колегите за нас?

Познавам един човек, който не харесва работата си и ходи там само защото няма друга възможност да работи. Отива късно, държи се зле с колегите и дори с шефовете, но от друга страна и те не го закачат, защото само той може да свърши определен вид работа.

Познавам и чудесни професионалисти. Сестра ми е чудесен педагог, децата я обичат и я поздравяват на улицата. Макар и самата тя да има три деца, пак се раздава в училище. Майка ми също беше учителка и до късно ходеше по домовете на децата, за да им помага с домашните.

Християнските работници трябва да демонстрират самодисциплина, упоритост и инициативност; те трябва да са точни, организирани и работливи. Продуктът от техния труд да е с най-високо качество.

Защо? Защото те не просто нареждат тухли; те строят стена за Божия слава. Те не просто преподават в училище, те образоват ученици за Божия слава. Те не просто водят счетоводни книги, те ги поддържат в образцов ред за Божия слава. Те работят „с цяло сърце” – това е първата стъпка в почитането на Бога чрез работата ни.

Кои сме ние? (нашата идентичност)

Освен начина, по който работим, за нас като автентични християни е важно и как се отнасяме към колегите. Християните трябва да демонстрират почтеност във всичко. Да избягват неетични бизнес практики, укриване на данъци и финансови злоупотреби, да лъжат и да водят небрежно/двойно счетоводството на фирмата. Да са безукорни в това, което правят.

Но това не е всичко. Ние трябва да се стремим да сме контракултурни в нашата работа. Обикновено хората се интересуват от печалбата, продажбите, бюджета и конкуренцията. Шефовете се стремят да свършат повече работа за по-малко време на по-ниска цена. Хората са само средство за печалба.

Илюстрация: на световното първенство по футбол в Бразилия домакините изживяха най-големия си кошмар, записвайки разгромна загуба от Германия със 7:1. Помните ли какво направиха германските футболисти на края? Те не се опитаха допълнително да унизят домакините с поведението си, напротив - отидоха да утешават плачещите си колеги от противниковия отбор. 

Но работното място – било то училище, отделение в болница или фирмен офис се нуждае отчаяно от повече човещина и състрадание. Кой може да ги дари ако не християните, които са преживяли Божията любов. Много често християните също слизат до нивото на останалите, започват да се отнасят към хората като към роботи, не ги насърчават, не откликват на нуждите им и не показват интерес от техния живот.

И колегите им си казват: „Християните са като всички други – повече се интересуват от печалбата, отколкото от хората; повече мислят за себе си, отколкото за другите.

Много лесно за вярващите е да изпаднат в егоцентризъм. Понякога и аз съм толкова погълнат от подготвяне на проповед или нещо друго, че забравям да се обадя на някой, който в момента е в нужда. Казвам си, „Надявам се някой друг да му помогне.” Често обаче Святият Дух казва: „Къде е христоподобието, което искам да виждам в тебе? Забрави ли кои са важните неща?”

Ние, християните, имаме възможността да обърнем начина на действие на работното място като се държим като братя и сестри със своите съработници, а не като с конкуренти.

Филипяни 2:4: „Не гледайте само за своята полза, но и за ползата на другите.” На работното място това означава да отделяме време да показваме интерес към другите – към техния съпруг, деца, здраве, проблеми, цели, тревоги, хоби, ваканция, мечти. Конкурентите не ги е грижа за тези неща, но братята и сестрите ги е грижа.

Ние трябва да помагаме на другите на работното си място. Това може да означава да останем до по-късно, за да помогнем на колега да направи отчета или да му предложим да направим нещо друго от неговите задължения.

Да почитаме Бога означава да сме уязвими на работното си място. Да си признаваме, когато сгрешим: „Чувствах се стресиран, затова си го изкарах на теб. Казах неща, които не биваше да казвам, съжалявам. Прости ми. Боря се с този проблем.” Дори най-зрелият християнин ще се сблъсква с това от време на време. Ние ще правим грешки, погрешни отсъждания, ще загубваме контрол, ще говорим нелюбезно за някого...

Важният въпрос е: какво правим след това? Опитваме ли се да се оправдаваме? Да хвърляме вината на друг? Да се покрием?

Обратно на общоприетото мислене сред християните, ние не трябва да сме съвършени, за да сме почтени пред невярващите. Няма нужда да сме безизразни карикатури с изрисувани усмивки. От нас се иска да сме човечни, искрени, прозрачни, смирени, истински хора, които правят грешки, признават ги и продължават напред.

Ние почитаме Бога като показваме искрен интерес, като помагаме, като сме уязвими и накрая, като сме миротворци. В работата има по много от всичко: затръшнати врати, обиди, хладни разговори, прекъснати взаимоотношения.

Ние християните почитаме Бога, като влизаме в тази военна зона като посланици на помирението. Това не означава, че трябва да избягваме конфликта, а че прилагаме принципите на автентичност в нашите отношения. Единственият път към хармония във взаимоотношенията е открито да се справим с враждебността и неразбирането.

Да, това е голямо предизвикателство. Понякога ще срещаме съпротива, ще се налагат жертви на време и усилия, понякога ще коства печалба и по-малко клиенти, дори загуба на работа. Почитането на Бога чрез това кои сме ние на работното място не е лесна работа. То изисква радикално преобръщане на ценностите, упорство да гребеш срещу течението. Но е единствената възможност да внесеш почтеност и състрадание в среда, лишена от двете. Това отваря вратата и за още един, трети начин на почитане на Бог на работното място.

Това, което казваме

След като сме спечелили доверието чрез работата си и чрез отношението си, имаме възможност да въздействаме на колегите си чрез своите думи. Вече сме заслужили правото да говорим, станали сме посланици на Божествена промяна, мисионери на работното място.

Как да започнем?

Като се молим за възможности да приложим личния си благовестителски стил. Някои от нас предпочитат да обядват с колега и да споделят как са повярвали. Други заместват болен колега или му приготвят и носят топло ядене у дома. Трети изпращат цветя или насърчително послание към колега. Други купуват билети за християнски концерт и канят свои колеги, или ги канят на църква и на гости у дома. Други са водени от Духа да конфронтират съработници относно безсмислието на техния живот и нуждата им от среща с Исус Христос.

Често ние, християните, не сме ефективни в опитите си да повлияем на колегите си, защото пренебрегваме първите две стъпки от почитане на Бог на работното място. Ние сме небрежни работници и с това засягаме съработниците си. Или сме хора, чието поведение е повлияно повече от духа на пазарната икономика, отколкото от ума на Христос. Така губим доверието и превръщаме възможността в затворена врата.

Това е срамота! Бог ни плаща 8 часа на ден 5 часа на седмица, за да влияем на тези хора за Христос. Плаща и на тях да стоят същото време там и да не избягат. И ние пропиляваме всичко. Тези хора отчаяно се нуждаят да чуят за Бога. Павел писа: „Как обаче ще призоват Този, в Когото не са повярвали? А как ще повярват в Този, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?” (Рим. 10:14). Ние сме този ‘някой’, който може да им каже на работа. Исус иска да работим и живеем така, че когато Святият Дух предложи възможности да говорим за Бог, да сме спечелили правото да го направим.

Що за християнин си на работното си място? Работиш ли като за Господа? Почиташ ли го като даваш всичко от себе си, като си почтен във взаимоотношенията си и като използваш възможностите за благовестие? Нека се помолим.

БПЦ "Нов живот" - Варна

27.07.2014 г.