Писмо до Президента

По повод едно изказване на Президента написах и изпратих следното писмо до него:

Уважаеми Господин Президент на Р България,

Обръщам се към Вас по повод изявлението Ви относно земетресенията в Пернишко. Мисля, че като цяло реакцията Ви беше навременна и адекватна. Чест Ви прави, че в случаи на бедствия и на важни за страната събития отправяте послания, които да успокоят, насърчат и сплотят народа ни. Това е и основната функция на държавния глава – да представлява нацията, да я обединява и да е неин духовен водач.

Знаменателни бяха и словата Ви в деня на отдаване почит на жертвите на комунистическия режим и на 3 март. Познаването на истинската ни история ще ни помогне да се освободим от идеологемите на миналото, да се покаем за греховете си и стъпвайки на доброто в нашата история, да изградим по-добро бъдеще за нашите деца. Казаното от Вас ни припомни колко важна може да е президентската институция с посланията, които отправя към нацията. Затова Ви поздравявам за смелата позиция, въпреки нападките срещу Вас.

Същевременно съм обезпокоен от думите Ви по повод на бедствието в Перник, че „Господ е българин”, понеже страната ни като цяло е пощадявана от по-големи земетресения. Казани от един футболен коментатор в момент на еуфория, тези думи може и да са разбираеми. Но изречени от човека, който е държавен глава, те звучат крайно неуместно. За християните в България, към които се числя и аз, тази квалификация е богохулна.

Господ не може да е българин, защото Господ няма национална принадлежност. Бог е създател на всички човеци и обича еднакво всички народи. Той благославя всички нации, но най-вече тези, които вярват в Него и се боят от Него. Ако има нещо, което е най-нужно на българския народ днес, това е вяра в Господ Исус Христос. Именно християнската вяра е основата, върху която можем да изградим една силна и просперираща България.

Подобни думи като гореспоменатите обаче не само не вдъхват вяра у хората, но и разклащат и последните остатъци от нея. Те поставят знак на равенство между Бога и хората и с това принизяват съвършения Творец до грешното творение.

Допускам, че сте употребили тази изтъркана фраза метафористично, а не в буквален смисъл. Искрено се надявам, че думите Ви са били непреднамерени и се дължат по-скоро на недоразумение, отколкото на ясна позиция. Затова, от името на християните в тази страна Ви призовавам да се извините за казаното. Това би била достойна постъпка, с която ще покажете, че сте човек, който може и заслужава да е духовен водач и обединител на нацията.

С уважение,

Трифон Трифонов,

Варна

По плодовете му ще гo познаете

Представете си фермер, който е посял нива с пшеница. Като опитен фермер той познава добре технологията за отглеждане на тази култура и се опитва да спазва всички правила за обработка на почвата, торене, сеитба и растителна защита. След месец на гости му идва приятел. Фермерът споменава за своята нива и споделя надеждата си за добра жътва. С голяма загриженост обаче неговият приятел му съобщава, че най-вероятно реколтата от посевите няма да е добра. Чул е, че прогнозата за следващите месеци е неблагоприятна за развитието на посевите. А и други негови познати са опитвали в селскостопанския бизнес, но не са успели.

Нещо подобно се случи и с моето семейство. Новината за последните успехи на нашия син Стефан - престижно класиране на международен поп конкурс в Малта и поканата към него да участва в Световната олимпиада по сценични изкуства в Холивуд, разбуни доста духовете в евангелските среди. Получихме много поздравления от много вярващи в страната. Същевременно, мнозина побързаха да ни разкритикуват и да ни оплакват като хора, продали своята вяра и спасение за чиния леща.

Успехите на Стефчо са изненада за нас. Когато го записвахме на пиано и пеене в Общинския детски комплекс не сме подозирали, че след 2 години и половина ще започне да дава интервюта. Не че сме се съмнявали в музикалния му слух и талант – тъкмо обратното; точно затова го записахме на пиано. Идеята да отиде и във вокалния ансамбъл „Сребърни звънчета” дойде впоследствие, след като научихме за тази възможност. Прослушаха го, харесаха го и го записахме. Изглежда той е попаднал там на точното време, защото само месец след това стана солист на ансамбъла.

Още на първото си явяване на песенен конкурс беше сред отличените деца. През втората година имаше вече 17 награди (повечето от които първи). Като солист на вокален ансамбъл към ОДК той има възможност за много изяви. Отделно участва и на много национални и международни конкурси, отскоро и в чужбина. Но макар и да иска да стане певец, все още е твърде рано да се каже с какво ще се занимава. Хиляди са децата, които на негова възраст се занимават с пеене и само единици продължават и след това.

Съгласен съм, че шоубизнесът е среда, пълна с много предизвикателства и изкушения и само християни със специален призив от Бога могат да се развиват в нея, да отстояват ценностите и убежденията си и принасят слава на Бога. Изпитания за християнските ни принципи обаче ще има без значение дали сме чистач или президент, бизнесмен или учител. Затова разговаряме с децата си често на тази тема, олим се и търсим водителство от Бога при вземането на решения, свързани с техни изяви в различни области.

Въпросът за взаимодействието на християни с културата е важен за всеки последовател на Исус. Той ни изпрати в света като пратеници на едно друго Царство (Йоан 17:16,18), за да се слеем с пейзажа, а за да сме светлина и да прославяме нашия Отец (Мат. 5:13-16). За да влияем за Исус е нужно не само да познаваме добре Библията, но и културата в която живеем. Както образно се изразява Джон Стот, християните трябва да държат в едната си ръка Библия, а в другата вестник.

Това сме се опитвали да правим и във възпитанието на нашите деца. Насърчаваме ги не само да четат Библията, но и да я изучават. Редовно преди лягане размишляваме върху Словото и се молим за Божията воля за нашето семейство. Опитваме се да изграждаме у тях умение да преценяват нещата, които се случват в живота им и в България през призмата на Писанията. Измисляме казуси, свързани с различни житейски ситуации и ги питаме как Исус би реагирал, ако беше на тяхно място. Молим се заедно за тяхното свидетелство в училище. Молитвата ни е един ден сами да се научат да вземат правилни решения.

Затова не мога да се съглася с воплите на някои, че нашето дете предварително е обречено на компромис с вярата си. Те приемат за даденост, че ние дори не сме се замисляли над въпроса, поради което чувстват за свой дълг да изразят притесненията си и да ни ‘прочетат конско’. Градивната критика е винаги добре дошла и колкото и да не ни харесва на момента, сме благодарни за нея. Но в някои писания прозират други, не съвсем изчистени мотиви. Легализмът и реакционизмът понякога обличат дрехите на загриженост, но никога не са работили в услуга на Царството.

Тъжното в случая е, че под маската на псевдо загриженост се лансира един в същността си небиблейски подход, който насърчава примиренчество и гето манталитет сред християните. Според тези християни ‘моята църква е моята крепост’ и колкото по-големи стени издигаме между нас и обкръжаващата ни култура, толкова по-сигурни можем да сме в спасението си. Те чуват наставлението на Исус да бъдем в света, но не от него като ‘да се пазим далеч от света, за да не сме от него’. Те се ужасяват при мисълта, че някои християни могат дори да си помислят да потърсят поприще в обществената сфера, камо ли да се опитат и да успеят в бизнеса, политиката, музиката и т.н.

Това опорочено схващане на заповедта да се отделяме (Пс.1:1; 1 Йоан 2:15,17) има своето обяснение – много по-лесно е всичко, което има небиблейски произход да се заклеймява, да се мисли в черни и бели краски. Много по-лесно е да се лепват готови етикети, вместо да се анализират културните процеси и се даде правилното им тълкувание от Библейска гледна точка. Такъв анализ би показал, че много от Божиите истини се срещат и в ‘света’ – напр. в правото, в поговорките, литературното и музикалното творчество на народите и т.н. Това облъчване на културата от Библейския морал теолозите наричат „всеобща благодат”. Няма ли точно това предвид Павел, когато ни съветва да зачитаме „всичко, което е истинно, което е честно, което е праведно, което е чисто, което е любезно, което е благодатно... добродетелно и ... похвално” (Фил. 4:8)?

Следователно, Библейският подход ни насърчава да сме проводници на една различна култура, която можем да наречем християнска контракултура. Бог ни призовава да се отделяме от злото. Но Той иска и да участваме в културата, като я преобразяваме за Божия слава и съхраняваме тези аспекти от нея, които са Му угодни. По думите на Джон Стот, „ние не можем напълно да одобряваме света (като че ли нищо в него не е добро), нито напълно да отричаме света (и да се правим, че нищо в него не е добро), но трябва да правим по малко и от двете, да ‘предизвикваме света’.” Тогава ще видим наистина Божието царство като едно „динамично управление на Бога, намесващо се в човешката история чрез Исус, конфронтиращо, воюващо и побеждаващо злото...”

Това динамично управление на Бога е и нашата молитва за Църквата в България. Но за да стане то реалност, тя трябва да излезе от нелегалност и да заеме мястото си в обществото. Да смени тактиката и от глуха защита да заиграе в нападение. Дяволът е владял достатъчно дълго и твърде много територия в нашата страна. Не е ли време да я изискваме обратно за Исус Христос? Не е ли време да разберем, че молитвата „да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля” има и настоящо, не само бъдещо измерение? Не е ли крайно време християните да излязат от солницата и да посолят всяка област от този тръгнал към разложение свят?

И накрая, какъв път ще избере нашият син когато порасне ние не знаем. Нашата цел като родители е да го научим да разпознава доброто и злото и да изгради богоугоден характер. Подкрепяме и трите си деца в талантите, които имат. Същевременно с  живота и думите си се стремим да ги научим да поставят Бог на първо място. За нас успехът на децата ни има вечно, не временно измерение. Той изобщо не зависи от това дали ще станат известни или успешни в дадена област, пък било то и в шоу бизнеса.

Апостол Павел съветва всеки да изпитва своята работа и да се хвали със себе си (Гал. 6:4). Нека изпитваме сърцата си и едва тогава, ‘с кротък дух’ (Гал. 6:1), да поправяме другите. И да не забравяме, че истинският критерий за успех в живота на един човек са плодовете, които той принася за Царството (Мат. 7:16). Нека проявим търпение и изчакаме те да узреят, вместо да оплакваме лошата реколта на другите само месец, след като те са посели семената. 

"Шоуто" на Меркюри - ода за безсмислието на живота или критичен анализ на миналото?

"Празни пространства - за какво ли живеем? Изоставени места - пред резултата немеем. И все така, и все така, какво ли пак търсим тук и сега?

Герои се сменят след безумно падение, зад завесата всичко е едно представление. А ти продължавай, продължавай играта. Ще можеш ли още да удържиш на нещата? Шоуто трябва да продължи! Шоуто трябва да продължи! О! Сърцето ми забързано тупти. Гримът размазва се полека, но усмивката единствено стои!


Каквото и да става, оставям всичко на шанса. Любовта си отива - в сърцето болка остава. И все така, и защо ли така? За какво ли родени сме тук и сега? Предполагам, се уча по-човечен да бъда, защото може би скоро оттук ще си тръгна. Тъмата навън отстъпва път на зората, но там някъде в мрака аз зова свободата. 


Шоуто трябва да продължи! Шоуто трябва да продължи! О! Сърцето ми забързано тупти. Гримът размазва се полека, усмивката единствено стои! 


Като пеперуда е душата ми, пази спомени от детство. Те няма да умрат, след мене ще живеят вечно. Приятели, аз мога да летя! 


Шоуто трябва да продължи! О да! Шоуто трябва да продължи! С усмивката умирам, без да се отказвам, без да спирам. 


Напук на всичко ще живея. Да превъзмогна всичко ще успея. Ще намеря начин - аз умея в шоуто да оцелея! Ще трябва шоуто да продължи!" ("Шоуто трябва да продължи", източник - „Интернет”)

Британският певец и вокалист на Куин Фреди Меркюри се ражда на 5 септ. 1946 г. и умира на 24 ноември 1991 г., днес след като публично оповестява, че е болен от СПИН. Тогава бях студент първи курс във ВТУ и мълвата обходи за секунди СО, където живеех. Както и след смъртта на Майкъл Джексън и Уитни Хюстън, най-големите хитове на Фреди се завъртяха безспирно по радиата. Песента The Show Must Go On, беше излязла месец преди това. Спомням си, че един колега ме помоли да му я преведа – дали щеше да го направи, ако Меркюри не беше умрял!?

Цитираният по-горе превод е много по-добър от онзи, направен от мен в първи курс на университета. Но още тогава, докато превеждах думите на песента, ми направиха впечатление странното съчетание на отчаяние от безсмислието на битието и надеждата, че все пак, там някъде, зад ъгъла, лирическият герой ще намери смисъл и надежда: 

Каквото и да става, оставям всичко на шанса. Любовта си отива - в сърцето болка остава. И все така, и защо ли така? За какво ли родени сме тук и сега? Предполагам, се уча по-човечен да бъда, защото може би скоро оттук ще си тръгна. Тъмата навън отстъпва път на зората, но там някъде в мрака аз зова свободата. 

В песента си Куин повдигат много теми – за смисъла на живота, за свободата на духа, за взаимоотношенията, за щастието... В едно интервю малко преди това, на въпроса: „Сега имаш пари, слава... има ли нещо, което ти липсва? Фреди Меркюри казва: „Щастие ли? Не мисля, че съм го постигнал.” Поразително! Не е ли странно, че човекът, който е опитвал всичко – секс с мъже и жени, правел е покупки за милиони, имал е скъпи къщи, владеел е тълпите на концертите си, упражнявал е влияние над милиони млади хора в целия свят, ... казва, че не е щастлив!

За други това е песен възпяваща нихилизма и хедонизма. Животът е пълен с ‘празни пространства’, от които напразно се опитваме да се отскубнем; с герои на деня, които се сменят бързо както сменяме носните си кърпички; с мимолетни моди и увлечения (всяко чудо за три дни и на всеки три дни чудо). Лирическият герой се мята от крайно отчаяние и скептицизъм („всичко е едно преставление – за какво ли живеем?”) до търсене на смисъл и надежда („Напук на всичко ще живея. Да превъзмогна всичко ще успея.”)

Фреди Меркюри не е сам в своя скептицизъм и неспособност на човека да се справи с големите въпроси на живота. Известният френски философ-екзистенциалист Камю също смята, че животът е безсмислен. Най-често срещаната тема в неговото творчество е темата за абсурда, произтичащ от конфликта между очакванията ни за рационална и справедлива вселена и реално съществуващата такава, която е доста безразлична към нашите очаквания. Той казва: „Нетърпимо е да смяташ, че животът е лишен от смисъл. Нетърпимо е непрекъснато да ти повтарят, че нашето съществуване няма смисъл. Човек не може да живее без някаква причина да съществува.”

За съжаление Камю приживе не намира причина да съществува. Човекът е измет. Той произлиза от планктон и е предопределен да изчезне. Това е всичко. Затова единствената му надежда е да създаде смисъл там, където няма такъв. Същата безизходица личи и в думите на известния английски философ, политик и автор от 16 в. Франсиз Бейкън. На него се приписват следните думи: „Човекът разбира, че е случайност... Той трябва да изиграе играта без да търси смисъл.”

Точно това се опитва да прави и лирическият герой в песента на Фреди Меркюри – да играе играта, без да търси смисъл. Но явно не може – дълбоко в себе си знае, че смисъл има. Затова и пресмъртната лебедова песен на гениалния музикант подчертава още повече агонията на търсещия, но затворен в тъмницата на греха човек. Безразборният секс, алкохолът и наркотиците са начините, чрез които той се опитва да избяга от болката на самотата и безсмислието, но те не му дават утеха. Хедонизмът, преследването на удоволствията отдалечава болката само временно, само за да я направи още по-нетърпима.

Но песента, както и животът на автора ѝ е много по-сложна и комплексна в своето послание. Струва ми се, че в тази титанична битка между злото и доброто, бушуваща в душата на лирическия герой, все пак победител е надеждата. Надеждата крепи човека, тя крепи и Фреди. Той вярва, че един ден пак ‘ще живее’, ще ‘превъзмогне всичко’ и ще ‘успее’. Дали това наистина не е някакво морално измерение на живота след смъртта?

Някои приписват това на неговата религия. Като произлизащ от семейство, вярващо в зороастризма, той може би се е надявал, че е вършил повече добро, отколко зло. А привържениците на тази религия смятат, че това им дава надежда, че ще отидат в рая, а не в ада. Друго основно вярване е, че колективните добри дела на човечеството постепенно ще превърнат несъвършения материален свят в неговия небесен идеал. Дали това не е провокирало и възклицанието: „Напук на всичко ще живея!”?

Има и такива, които смятат, че към края на живота си Меркюри преосмисля вярата си и че дори се обръща към християнството. В едно интервю той сочи към небето и казва: „Той се грижи за мене”. В “Somеbody Тo Love” основателят на Куин казва: „Коленича и започвам да се моля”, на фона на речитатива „Слава на Бога”. Случайно ли е всичко това?

Тогава как да си обясним ‘нехристиянските’ изказвания в песента? Диалог между старото и новото аз на лирическия герой? А какво да кажем за непрекъснато повтарящия се припев-поанта: „Шоуто трябва да продължи”? Ако заложим на промяната у Фреди, възможно е това да е опит за иронизиране и критика към цялата музикална индустрия, произвеждаща хора зависими от успеха, парите и наркотиците. И заедно с това - дълбоко изстрадана болка и съжаление за пропиляния в гонене на 'празни пространства' живот.

Ние не знаем дали Меркюри е станал християнин и е повярвал в Исус Христос в залеза на живота си. Но всичко ни дава основание да кажем, че е мислил сериозно над тази възможност. „The Show Must Go On” e писана малко преди смъртта на Фреди, така че много вероятно е тя да е не ода, възпяваща безсмислието на живота, а напротив – безпощадна себекритика на напразно изживяния, макар и посветен на музиката живот.

Критика, в която вероятно авторът се присъединява към Еклесиаст и повтаря в хор с него: "Всичко е суета и гонене на вятъра." (Eкл. 2:11) За разлика от Соломон обаче, на Меркюри не е достигнало време, а може би и смелост, за да добави като него: "Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека." (Екл. 12:13б).

Само Бог знае какво става в сърцето на всеки човек. Бог знае с каква мисъл е издъхнал Фреди Меркюри. Към края на песента Фреди признава, че се учи да бъде ‘по-човечен’. Остава да се надяваме, че е търсил вдъховение за тази си любов към ближния от Своя Създател.

The Big Story, Part 2

The Big Story, Part 1

Some months ago I ran across this great short presentation of the gospel of Jesus Christ and I shared it at our youth group meeting. It is wonderful because it shows in images that are easily memorized the basic truths of the gospel, namely, the perfect creation, the present sinful world and man, the salvific act of Christ 2000 years ago and the response he expects from us. All this is done with helpful section titles while avoiding religious jargon. At the end it raises two important questions: "Where are you now? and "Do you want Jesus to be the leader of your life?" Here it is: Part 1