Tuesday, May 06, 2014

Призовани да призоваваме другите

/проповед/

Беше лятото на 2003 г. С Ваня водихме проект за културен обмен с български, английски и македонски студенти във Варна. В повечето дни вземахме със себе си Деби и Мони, а майка ми помагаше с гледането на нашето бебе.

В един от дните тъкмо бяхме свършили с програмата и се готвехме да отиваме към ресторанта за вечеря. Бяхме пред студентските общежития на Брегалница, където бяха настанени студентите от проекта. След като и последните студенти излязоха и тръгнаха към ресторанта на 2 преки, с Ваня се огледахме за децата. Изведнъж Ваня каза: „Триф, Мони я няма.”

Все едно ме удари ток. Огледах се, но не я виждах. Започнахме да я викаме и да я търсим в района на общежитията. Отидох отзад, огледах се на улицата, през това време Ваня беше в другата част на двора. Никъде нямаше и следа от детето. Започнах да се моля: „Господи, моля те помогни ни да я намерим. Не допускай нещо да се случи с нея.”

Макар и да не го исках, усетих как през главата ми започват да минават коварни мисли – дали някой не се е възползвал от суматохата и не я е откраднал? По ТВ непрекъснато даваха репортажи за изчезнали деца. Дали не се е случило нещо лошо с нея някъде на улицата? Тя беше само на 3 години.

Тръгнах към ресторанта, с последната надежда, че ще я открия там. Бягах бързо и се оглеждах на всички страни. След минута-две бях там. Влязох вътре... Мони беше там! Беше седнала до един батко студент от групата на проекта. Очевидно я бяха взели, без да ни се обадят. Обадих се на Ваня, всичко беше наред. Бяха минали само десетина минути, през които я търсехме, но ми се сториха като вечност. Бях запотен, задъхан и изморен, но щастлив, че детето ми се намери.

По-късно си помислих: и при благовестието е така. Хората около нас са объркани и заблудени. Те са се изгубили и е нужен доста труд, нужни са доста усилия, за да ги намерим и да ги върнем в кошарата при Добрия пастир, Исус.

Някой обаче може да възкликне – защо не оставим хората на мира? Много от тях твърдят, че и без Бог си живеят добре и са щастливи! Защо да сме призовани да призоваваме другите да повярват в Исус?

Ние сме призовани да призоваваме другите,

1.      Защото Бог ни заповядва да го правим. – дал ни е Велико поръчение , не велико предложение (Мат. 28:18-20). Думата ‘вървя’ – 1514 пъти в Библията!

2.      Защото живеем в свят без любов. 

Разбира се, хората се влюбват, имат и приятели, деца, родители. Но за повечето хора любовта е просто химическа реакция. Някой беше казал, че „любовта е само начин да накараш някой да ти каже „скъпа” след секс.”

Но този начин на живот носи много болка. Това е видно от текстовете на много песни.

Казват любовта била стихия химия,/ една магия идва тя любовта ей така./ Казват любовта била стихия химия,/ една магия тръгва си без вина. - Близнаците

Очи в очи сме аз и ти - това е химия за двама. Замлъкват устните и отговор няма! – Глория

Боли ме, боли ме, боли ме, боли ме,/ боли ме да повярвам../ използва ме грубо, защото се влюбих/ жестоко е да знаеш! – Лияна

3.      Защото живеем в свят без смисъл.

Ако няма Бог, няма смисъл. Светът се е появил от нищото и ще се превърне  в нищо след време. Появил се е от Големия взрив, който би могъл и да не се случи. Съществуването на нашата планета и дори нашето съществуване е случайно събитие. Много хора страдат от липса на смисъл в живота им. Това е главната причина за депресия и самоубийства. В Мелбърн – най-висок процент на самоубийствата в света, най-висок процент на изнасилвания, една от всеки 4 жени и един на всеки 10 мъже страдат от депресия. Австралийците имат всичко, но нямат за какво да живеят.

Илюстрация. Хората изпитват нужда да чуят благата вест на Исус, защото тя им разкрива смисъла на живота. Те жадуват за смисъл. Ако се намираме в пустинята Сахара и открием оазис, би било безкрайно егоистично да не кажем на жадните около нас къде могат да утолят жаждата си. Исус е единственият, кйото би могъл да утоли жаждата в сърцата на мъжете и жените.

4. Защото живеем в свят без надежда.
Хората все по-малко се надяват на едно по-добро бъдеще. Бедността, корупцията, престъпността, насилието, екологическите катастрофи, войната в Украйна, личните трагедии водят все повече хора в България до отчаяние, нихилизъм и безпомощност.

В този свят без любов, смисъл и надежда, какъв отговор можем да дадем ние, християните?

*** 
Беше студено. Стояхме така 2 часа в студа с още 10-тина човека пред Общината във Варна. Както всяка неделя, отново бяхме дошли, за да заявим своето недоволство от престъпното управление на страната. Беше много студено, но вече 8-ми месец бяхме там. Отвън ми беше студено, но отвътре – горещо! Отново имах повод да благодаря на Бога, защото разговорът се беше насочил към духовните въпроси. Всички ме гледаха, а аз им давах надежда – не в някой политик или формация, а в Царя на царете, Господарят на господарите. И си казах: какво ли щеше да стане, ако всеки християнин можеше да говори всяка седмица пред 10-тина човека и да им дава надежда в техния Създател? Нашето общество щеше да изглежда много различно и едва ли щеше да има нужда да се събираме всяка седмица, за да протестираме!

Ние сме тези, които могат и трябва да отразяват Божията слава на земята. Ние сме тези, които можем да направим Неговата красота, справедливост, любов и благодат видими за хората. Ние трябва да можем да покажем, любов, смисъл и надежда хората могат да намерят само в Исус.

Исус говори за това в Проповедта на планината. Там той казва: „Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? ... Вие сте светлината на света. Град, поставен на хълм, не може да се укрие.” (Мат. 5:13, 14).

Но защо Исус ни призовава да сме ‘сол и светлина’? Какво означава това? Днес искам да ви предложа 4 тълкувания на този израз.

Първо, християните сме призовани да сме радикално различни от нехристияните. Солта е различна от развалата. Светлината е различна от тъмнината. Това е тема, преминаваща през цялото Писание. С тези думи Исус ни призовава да сме различни, не странни. Да сме атрактивни, не скучни.

Преди месец и нещо на мисия на БХСС се запознах с един студент. Заговорих го след като отговарях на въпроси на студенти за вярата, за да не се чувства самотен. След това реших, че няма да е лошо да прекараме още време с него и предложих на студентите-християни и на него да отидем в заведение. След още 2 седмици отидох на церемонията по завършването му, за да му покажа, че се интересувам от него. След това го поканих на гости. Когато дойде, ми призна, че много се е учудил на моята покана, защото много рядко хората канят на гости приятели, а хора с които са се запознали току-що – никога! Но именно това, че сме различни от останалите хора го е привлякло към вярата и сега иска да се виждаме, за да четем и обсъждаме заедно пасажи от Библията. Миналата седмица дойде и на домашна група, и на църква, макар че в събота се беше прибрал късно посред нощта след дълъг работен ден.

Второ, ние сме призовани да проникваме нехристиянското общество. Дж. Стот: „Всички вярващи са призовани да са духовно и морално отличаващи се, без да се изолират от обществото.” Често бъркаме двете. Опитваме се да се опазим морално чисти, като прекъснем всички връзки с хората.

Има три начина, по който църквата исторически се е отнасяла към обкръжаващата я култура. 1) сепаратизъм – небиблейски подход, доминиращ в много църкви в България днес. 2) проникване на света в църквата – така и така не можем да ги победим, поне да се присъединим към тях. Всички го правят, защо ние да се съпротивляваме! 3) ангажиране със света (в света, но не от света). Пример – въплъщението на Исус. Той стана един от нас и живя сред грешниците. Имаме ли приятели сред грешниците?
Исус не даде своето учение от небето.

Трето, ние сме призовани да променяме обществото. Светлината прогонва тъмнината. Вярващите трябва да влияят и да трансформират нехристиянското общество. „Лошите хора триумфират, когато добрите не правят нищо.” (Бърк).

Преди 2 години парламентът се опита да прокара Закон за детето. Тогава няколко християни, заедно с адв. Виктор Костов решили да действат. По тяхно искане те се срещнали с парламентарната фракция на ДСБ и алармирали за вредата от приемането на такъв един закон и опасността за българското семейство. След като народните представители осъзнали за какво става дума, законът не мина и поне засега не е на дневен ред.

Как обаче да променяме обществото? Как да призоваваме хората да приемат Христос?

1.      Молитва – основното оръжие на християните. Това е първото оръжие. „Този, който бяга от Бог сутринта, трудно ще го намери в останалата част на деня.” Джон Банян.

Хъдсън Тейлър, известен британски мисионер в Китай, бил доста непокорен син за своите родители. Присмивал се на тяхната вяра, правел каквото си иска. Но един ден, когато бил на 17 г., влязал в кабинета на баща си и погледът му привлякла една брошурка с благата вест. Прочел я цялата и дълго не можел да я забрави. Най-накрая паднал на колене и приел Христос за свой Спасител. По-късно, майка му, която била излязла, се върнала у дома. Когато Хъдсън й казал добрата новина за своето покаяние, тя казала: „Вече знам. Преди десет дни, в същия ден, за който ми казваш, че си прочел тази брошура и си се помолил с молитва за покаяние, аз прекарах целия следобед в молитва за теб, докато Господ не ме увери, че моят безпътен син вече е доведен в кошарата.” 

2.      Благовестие – умно и интелигентно поднесено, убедително, христоцентрично. Знаем ли основните аспекти на благата вест? Нужно е да внимаваме да не се впускаме в подробности, когато ни питат за нашата вяра, а да насочваме разговора към Исус.

Хората искат от нас аргументи, но често това е параван за морален проблем, който имат. На една среща с невярващи, един християнин бил обсипан с въпроси и възражения от университетски преподавател. Тогава той му казал: „Ако отговоря на всичките ви въпроси, ще станете ли християнин?” Преподавателят отвърнал: „Не”. Трябва да се молим Бог да ни дава мъдрост да разпознаваме подтекста на задаваните към нас въпроси.

Когато ме питат по какво се различават протестантите от православните, хората очакват да започнем да говорим за различията, но аз казвам: Различията са във формата, но същността е една и съща: ние вярваме в триединния Бог, в Исус като Божи Син, който дойде, живя, умря за нашите грехове и след три дни бе възкресен. И който изповяда с уста, че Исус е Господ и повярва в сърцето си, че Бог го е възкресил от мъртвите, ще бъде спасен. Рим. 10:9,10. Така насочвам вниманието им към същността.

3.      Личният пример е важен – но не е достатъчен сам по себе си. Трябва да казваме благата вест, но и трябва да живеем отличаващ се живот като вярващ, за да могат хората да видят нашите дела и да прославят нашия Отец. Ранната църква е растяла, защото 1) е оборила с аргументите си езичниците и 2) е показала един превъзходен живот над езичниците. Йорданския принц Хасан: „Християните са лепилото, което държи нашия свят.”

4.      Активност, особено в корумпирана страна като България. Добър пример е Петър Вълков – председател на Гражданско общество за защита на детето и семейството, който даде интервюта за закона за сурогатното майчинство и за узаконяване на гей браковете.


5.      Страданието. Джон Уимбър, евангелизатор от 19 в. Умира на 60+ г. и преди това казва: „Бог избра да не ме изцели от моя рак. Знам, че често звездите светят по-ярко в пустинята.” Нашето свидетелство е най-силно, когато преминаваме през страдания или преследване. Ние сме призовани да устоим и да останем верни.

В заключение, ние сме призовани да призоваваме другите към покаяние, защото само Исус може да им даде любов, смисъл и надежда. Да сме сол и светлина означава да сме радикално различни, да проникваме в нехристиянското общество и да го променяме чрез молитва, благовестие, личен пример, обществена активност и страдание.
Видима, 
1 май, 2014 г.