Tuesday, May 14, 2013

О, Шипка (6)!

Попадна ми този материал и реших да го публикувам в моя блог. Да ви предупредя, не е лицеприятно четиво. Но тази истинска случка показва колко далеч от Божиите стандарти за любов към ближния и уважение към човешкото достойнство сме паднали като общество. И ако някой някога реши да изпие едно кафе в това заведение, мога ли смирено да ви помоля да изберете друго? Така поне санкционират злото в страните, където все още съществува разбиране за обществен морал. 



Хора, и тя е човек!

Aвтор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев Дойче веле (DW)
Снимка: Дойче веле


Преди два дни седях в луксозното кафене на “Шипка” 6. В голямото, лъскаво и пълно с лъскави българи заведение на “Шипка” 6. И както си седях, видях нещо ужасно, нещо наистина гнусно – пише Калин Терзийски. И ни разказва.
Омръзнало ми е да слушам как около мен всички се оплакват, че не живеем в европейска държава, че живеем гаден живот, че животът ни е мръсен и беден, мизерен и отчайващ. Омръзнало ми е да гледам хора, които се оплакват, че не им харесва това, което Бог, съдбата, държавата, обществото и обстоятелствата са им дали. Омръзнало ми е да гледам хора, които мразят всичко покрай себе си, кълнат и псуват безобразията наоколо. Но когато пред тях се случи някакво ужасно безобразие, което могат да предотвратят или поне да реагират някак – те не го правят.
Ние, ние не го правим! Не изключвам себе си. Да, и у себе си неведнъж съм наблюдавал именно това инфантилно и глупаво поведение: да недоволствам от всичко, а в същото време да не правя нищо срещу това, което разваля живота ми. С някакво особено злорадство изтърпяваме безобразията, които правят живота ни грозен и мизерен, без да предприемаме нищо. Търпеливо понасяме всевъзможни несправедливости и грозотии, за да можем след това да се оплакваме.
София. България. Двайсет и първи век.
Преди два дни седях в огромното и луксозно кафене на “Шипка” 6. В голямото, лъскаво и пълно с лъскави българи заведение на “Шипка” 6. София. България. Двайсет и първи век. Имах среща с една майка на дете с аутизъм. За да видим с какво мога да помогна на нейната организация – родители на деца със специални потребности. И докато си чаках, в заведението влезе момиче. На около 15. Познавам такива деца. Работил съм като психиатър в най-голямата психиатрия на Балканите. Момичето беше с очевидна олигофрения. Олигофрения – запомнете това! – не е обидна дума. Това просто е остарял научен термин, който ние – злите и нетолерантните – сме натоварили със злоба и с негативни смисли. Затова ще го кажа другояче, както се казва в сегашната класификация на психичните болести: МКБ 10.
Момичето беше с умствена изостаналост. Най-вероятно нямаше кой да го гледа и то си скиташе. Или по-скоро искаше да проси. Всички сме виждали такива деца. Всички сме извръщали гнусливо очи и носове от тях. Защото те не изглеждат добре. Ние сме винаги много състрадателни към кученца и котенца, към дечица и болни – стига да не ни пречат да си пием кафето. Ето такива толерантни и състрадателни европейци сме ние! Нали сме европейска държава! Нали сме бели хора! Имаме право да си пием кафето, без да ни обезпокояват разни дебили и имбецили! Точно тия думи виждах изписани по повечето лица в кафенето.
Малкото болно момиче
И така. Момиченцето се огледа и точно в тоя миг – преди да е направило каквото и да било – дойде един барман, високо и силно момче. Хвана с доста сериозен борчески захват момичето – за врата и за гърба – и го повлече навън. Казвам – не поведе, а именно повлече! То се дръпна и започна да скимти. Не крещеше. Помислих си – как ли би реагирала на такова хващане някоя от лъскавите дами със силиконови горни устни и хиляда лева в портмонето? И така – момиченцето се развика. Изглеждаше безпомощно и ужасно. Не ужасено, а именно – ужасно. Като овца, която ще колят. Олигофрените не са красиви като мутресите… И понеже според бармана това дете явно нямаше право да издава звуци, той го сграбчи още по-здраво за врата и го повлече съвсем безмилостно. Влачеше го като куче. Всъщност – по-зле дори. С много повече злоба. Влачеше го така, както се влачи мразен и нежелан човек. Ръмжеше и го влачеше. Никой в залата не вдигна очи.
avtorat
Снимка: Дойче веле
Авторът
Ние сме европейци. Ние сме толерантни. Ние сме за човешките права. Ние сме за състраданието и за всички други „споделени европейски ценности“. Но докато барманът влачеше малкото лудо момиче, никой не вдигна очи. Никой не се обади. Само две-три млади жени казаха тихо: Е, това беше излишно… Нищо повече. Никаква реакция.
Веднага позвъних на шефа на Агенция за защита на детето. Мил господин. Казах му за какво става въпрос. Той каза, че ще направи каквото може. След двайсет минути на място пристигнаха… две деца. Момче и момиче. На около двайсет и нещо. Това бяха Служителите на Агенцията. Те уплашено се опитаха да говорят с персонала. Но когато персоналът от наперени бабаити им се скара, те подвиха опашки и скромно се отказаха. И просто отбелязаха, че са си свършили работата. По чиновнически. Аз обаче не исках да се примиря и ги накарах да се обадят в полицията. От полицията поискаха трите ми имена и казаха, че ако момичето-олигофрен подаде жалба, ще ме извикат за свидетел.
Погнусата
Бях сигурен, че момичето-олигофрен нито знае да пише, нито пък е запомнило тая грозотия, която му се случи. Защото сигурно го гонеха по пет пъти на ден от разни места. Но аз помнех. Бях отровен от грозотата на този наш български живот. От грозотата на споделеното ни българско бездушие. Отидох и се развиках на бармана. Той ми каза, че ако трябва, и мен ще изхвърли. Аз го изгледах с цялото унищожително презрение на света. Бях сигурен, че мога да му счупя краката. Но исках да съм – о, Боже! – исках да съм европеец! И затова отидох при управителя. Оказа се млада жена. Казах й, че съм писател и психиатър и че не мога да позволя в центъра на София в моята уж европейска страна да се случват такива неща. Тя ми се изсмя и отвърна, че не я интересува кой съм. Но ако съм искал, съм можел да дойда и да работя в нейното заведение. Та тогава да си отварям устата.
Останах с безсилно отпуснати ръце. Обхвана ме погнуса. Обадих се на разни телевизии – и те ми се изсмяха. Тъй че да го повторя отново тук: Заведението на “Шипка” 6. От там изхвърлят с бой нашите болни деца. Българските деца имам предвид. А аз не искам да виждам никога такова отношение към дете, нито в центъра на София, нито където и да било другаде. Страх ме е, че ако поведението на тези хора, на тези бармани и управители и на всички там, ако то остане без реакция, ако остане ненаказано, тогава наглостта и чувството им за безнаказаност ще пораснат до небето.
Казах ви – обхваща ме ПОГНУСА. Най-вече от нашето безсилие. Но защо не пробваме да направим нещо? Не можем ли? Не съм сигурен.