Жалката смърт на либералния присмехулник и неговия опонент

Автор: адв. д-р Виктор Костов

„Свободата може да бъде застрашена от злоупотребата с нея, както и от злоупотребата с власт.“ 
– Джеймс Мадисън, един от основателите на САЩ¹

Мнозина твърдят, че убийствата в офиса на френското списание „Шарли Ебдо“, фриволно наричано „сатирично“, са атака срещу свободата на словото и срещу свободата въобще. След смъртоносната акция миналата седмица Франция и светът бяха в шок, след като престъплението се разигра пред световните медии. В еуфорията от шока жертвите бяха описани едва ли не като мъченици за висшата кауза на свободното слово. С риск да бъдем обвинени в омаловажаване на смъртта на журналистите от френското издание, и именно в защита на свободното слово, следва да представим едно по-различно тълкувание на събитията в Париж от миналата седмица.

Първият ни въпрос е защо куршумът да е повече смъртоносен, отколко лъжливата пропаганда? Защото според разбиранията на хуманистичното, атеистично социалистическо общество, пълната и единствена реализация на човешкия живот е възможна само тук на земята. „Разстрел и след разстрела червеи“, както беше писал един български комунистически поет с протестантско потекло. Религията обаче, която е вяра в трансцедентното, ако ползваме чисто философски термини, е по-различна. Ислямските нападатели например са очаквали, че от нападението ще извлекат ползи след смъртта си.

Християнската гледна точка, потопена и изгубена в потока от коментари и позиции в последвалите драмата от миналата седмица дискусии, е доста различна: „Не се страхувайте от тези, които могат да убият тялото, но нищо не могат да направят на душата; по-скоро се страхувайте от Онзи, който може да хвърли и душата и тялото в пъкъла“. Това са думите на Исус Христос към Неговите ученици и последователи. Всъщност проблемите на човека не свършват със смъртта, тук на земята. Със смъртта и Божия съд, за мнозина те тепърва започват.² Но за да има човек страх от Бога и от смъртта, той трябва да приема категориите „вяра“, „душа“, „вечност“, „прошка“, „святост“, „богохулство“, „съд“ и т.н., в своя светоглед. Нещо, което явно не бе така за екипа на френското списание, ако съдим от публикациите им.

Второ нужно отбелязване относно Христовото учение, е че свободно слово не е морално неограниченото слово. Всъщност, свободно е това слово, което ни оправдава пред Бога. В Евангелието от Матей, 12 глава, Христос заявява на учениците си и на тези, които го слушат, че от думите си (в модерен смисъл разбирай от изразяването си, което включва и карикатури) човек ще се осъди или оправдае. Пред кого? Пред себе си? Пред общественото мнение? Напротив, пред истинския Бог. Отчетността за изговореното, и оттук – публикуваното, не е пред обществото, а пред Бога; тази отговорност има вечни измерения. Свободата следва да включва и тези измерения, когато се реализира тук, на земята.

Свободата на словото, в нейната хуманистично-либерална интерпретация обаче, не е християнска ценност. За самопровъзгласилите се носители на „плурализма на левите убеждения“ от „Шарли Ебдо“ целта да обиждат заради самата обида очевидно не се интересува от връзката между действия сега и тук и последиците във вечността.³

От друга страна, свободата на словото е същевременно изцяло християнска ценност. Христос и Неговите последователи бяха преследвани за своето учение, проповеди и дейност на добро и благотворителност. За своята проповед и слово Христос плати най-високата цена, без да е виновен.

Безспорно е, че убийството е осъдително и престъпно деяние. Но атаката срещу „Шарли Ебдо“ беше атака само срещу определено разбиране за „свободно слово“ и дадено ограничено разбиране за „свобода“. Разбира се, тя беше и атака срещу демократичните и либерални ценности на западното общество. За жертвите, ценност бе свободата да си публикуват каквото си искат, стига да е нецензурно и скандално. За нападателите, жертви на собствената си насилническа идеология, „свободата“ бе разбирането насила да наложат своята идеология на другите, дори с цената на убийство.

Свободата да правиш порнографски хулителни карикатури за всичко и за всеки, което беше дейността на „сатиричното“ френско списание, едва ли може да бъде наречена „свобода“. Светската преса обяви за един от най-нечувствителните коментари на г-н Бил Донахю, президент на Католическа лига, организация за защита правата на католиците, който заяви, че ако „Шарбоние (гл. редактор на Шарли Ебдо – б.м.) не беше толкова нарцистичен, може би щеше да е все още жив”⁴ . Правозащитникът сочи, че „убийството, като отговор на обида, независимо колко горчива, трябва да бъде недвусмислено заклеймено. Това, което се случи в Париж, не може да бъде толерирано. Но не бива и да толерираме вида нетолерантност, която провокира тази насилническа реакция“, коментира продукцията на списанието г-н Донахю.⁵ Антихристиянската позиция на „Шарли Ебдо“ личи от начина им на защита на хомосексуалния брак. Тяхното решение е да го правят чрез „осмиване“ на религиозните критици на същия, като публикуват извратена и крайно богохулна карикатура на Светата Троица. (Не публикуваме карикатурата тук заради нейното крайно вулгарно, отвратително съдържание и клеветническо и светотатствено отношение към Бога, но всеки може да открие тази крещяща и низка карикатура в интернет.)

Освен тази, много от другите им карикатури също не са точно сатира, а долнопробна рисувана порнография. Едно сравнение между публикациите на списанието и определението за „сатира“ едва ли може да го причисли към този жанр. Сатира е „1. Разобличаваща ирония. 2. Спец. Вид литературно произведение, което бичува грозното в живота и у човека, като заостря отрицателното.“⁶ Как да бичуваш грозното, ако ти самият си от грозен по-грозен? Как да разобличаваш, като ти самият имаш нужда от най-остро разобличение? Не е „сатира“ опороченото осмиване на пороците, (някои от които са всъщност добродетели). „Шарли Ебдо“ трябва да бъдат описвани по-скоро като хулително издание, а не като сатирично.

Въпреки преживяната трагедия френското квазисатирично (реално – карикатурно-порнографско) списание не бива да бъде възприето като флагман на свободата и социалната сатира. Напротив, те бяха и са част от една ултра-либерална самодостатъчна клика, за която хулителството, светотатството, унижаването на човешкото достойнство и религиозните чувства, и откровената вулгарност, са бизнес, прикрит под височайшите ценности на „свободата на словото“ и „свободното изразяване“. Техен представител недвусмислено заявява, „че не можем да оставим религиозните групи да дефинират що е свобода на словото“ (WSJ).

С оглед на критиката срещу политиката и съдържанието на пострадалото списание следва да поясним. Описанието на „Шарли Ебдо“ като изразител на умствената заблуда и себеправедната егоцентричност, а не на истинската свобода, прави ли радикалния ислям, който убива заради различното мнение, по-привлекателен и праведен? Разбира се, че не. Свободата на словото е ценност, която ни защитава от тиранични държавни режими и тиранични престъпни и терористични групировки, които искат да си прекарат своята идеология с насилие и престъпления.

Критиката срещу мнението и дори вярата на другия е напълно допустима и жизнено важна за едно свободно общество. Но прекачването на границите на това как обрисуваш опонента си превръща свободното слово в неетично и дори престъпно-лъжливо отношение към другия.

От чисто законова гледна точка, Европейската конвенция за правата на човека, в чл. 10, ал. 2, предвижда ограничения за свободата на словото, които са изрично изброени, и самите те имат ограничено приложение в едно демократично общество; но са там, именно защото законодателят разбира, че дадено злословене може да се маскира и да се прикрива като „свободно слово“. Конвенцията допуска предвидени в закон ограничения, в изрично определени случаи, включително и за „да се предотвратят престъпления“.

„Който вади нож, от нож умира“ – също думи на Христос. Убийците, които очакваха да бъдат от своя страна мъченици за своята кауза, бяха легитимно убити от силите за сигурност. Това е в крайна сметка ролята на управниците – да наказват престъпниците. Но ако по хуманистично либералното законодателство „Шарли Ебдо“ не са престъпници (въпреки че са били съдени неуспешно от други засегнати жертви на провокативната им и унизителна за човешкото достойнство „сатира“), не са ли и те беззаконници спрямо библейските, моралните правила – „обичай ближния си като себе си“? Въпреки че възприемат себе си като свободни от религията и свободни да я профанизират, всъщност духовните правила, наложени от същия този Бог, който така свободно хулят, оказва се, че се прилагат за тях, въпреки тяхното отрицание и нежелание.

За тези, които не правят връзката между моралните и духовни ценности, или тяхното поругаване, и директното последствие от този избор в сегашния ни живот, ще посочим мъдростта на Притчи 18:21: „В езика се намира силата на живота и смъртта, и тези, които го обичат, ще ядат плодовете му.“

Трябва ли трагичната кончина на журналистите от Ш.Е. да бъде приравнена с тази на мъченици за истината? Цялостната дейност, не само анти-ислямските карикатури, са повод за отчуждаване на публикациите на списанието от истинската сатира и свободното слово. Римокатолическата църква е завела 12 дела срещу списанието за обида на „Пророка Исус Христос и християнството“.⁷

Циничният дух на издатели и автори в списанието е добре илюстриран от един от тях, холандският сатирик Бернард Уилем Холтроп, който живее в Париж, в изказването му по повод подкрепата в полза на „Шарли Ебдо“ от целия свят след убийствата: „Ние повръщаме върху всички тези хора, които изведнъж казват, че са наши приятели“⁸. Уилем правилно отбелязва, че повечето от хората по света, които изразяват подкрепа за списанието, не са и чували за него. Без да иска, той илюстрира простия факт, че потресени от бруталността на атаката, хората застават за свободното слово по принцип; но малцина биха застанали зад „Шарли“, ако бяха наясно що за свободно слово е тяхното. Прозира и неговата арогантна претенция, че едва ли не всички би трябвало да знаят за списанието, специализирано в скандални и гнусни карикатури, за да имат право да се изкажат в подкрепа на свободното слово.

Отчаяното отрицание на чувството за трагедия е също показателно за твърдоглавието на издателите от въпросното списание. Издателите дискутират относно бъдещето на списанието, но вместо да дадат възможност за осмисляне на станалото, и за време на печал и мълчание, целта им е, според д-р Патрик Пело, да публикуват следващия брой в един милион екземпляра, вместо обикновените трийсет хиляди.⁹ Сътрудникът на списанието, лекарят Пело, ни дава и още една причина да сме предпазливи да считаме „Шарли Ебдо“ за общочовешки флагман на свободата.

„Шарб (главният редактор – б.м.) знаеше, че на всички митинги, организирани от религиозни фундаменталисти по целия свят, Шарли Ебдо бе споменаван и заплашван... Ние бяхме (техен) враг заради хартията и молива“.¹⁰

Лекарят умишлено сякаш хвърля всички „религиозни фундаменталисти“ в една категория, въпреки че добре знае, че нападателите твърдяха ангажимент само към една религия – исляма, и към едно негово проявление – Ислямска държава. При тези обстоятелства, подобно публично изявление говори само за объркването или целенасочената атеистична пропаганда, която движи издателската философия на списанието. За тях всички „религии“ са враг.

От друга страна, терористите, атакували списанието, не са по-малко човеконенавистни и арогантни. Идеята, че могат да убедят някого в правотата на своята кауза, като изземат възмездието за засегнатите си чувства в свои ръце, е не по-малко зло. Фанатизмът на себеправедните религиозни екзекутори и безбожниците-присмехулници е напълно сравним.

Въпросът за свободата на словото не е лесен. Ако твърдим безгранична свобода, трябва да сме готови да приемем, че злото, което идва с безграничната в морално отношение реч, е добре дошло. Ако ограничим свободата на словото, рискуваме да наложим рамки, които да смълчават истинските гласове срещу пошлостта, тиранията и злото. Със сигурност „Шарли Ебдо“ не са от вторите.

Трагедията в Париж бе само едно доказателство, че в злото на заблудата и греха, било то промоцирано чрез перо и четка, или брутално реализирано чрез насилие и убийство, няма свобода. В него остава само смътното усещане за окончателно и безвъзвратно загубен шанс за свободата, поради отсъствието на Истината. Истината е проста – свободата е невъзможна там, където ние сами си определяме, или буквално заличаваме, вечните ценности за това кое е добро и кое – зло, за това кое е свято и кое богохулно.

Да умреш за лъжлива свобода е напразна смърт.

Материалът се публикува с разрешението на автора от сайта Свобода за всеки. 

_________________________

Адв. д-р Виктор Костов е председател на ХРП, издател на сайта Свобода за всеки и правозащитник адвокат на редица евангелски пастори в дела в защита на свободата на вярата, съвестта и традиционното семейство.